Кристина Лорен
Красиво момче (24)

Бенет

Тази вечер

— Ху-ху-ху — подканих я аз да диша така, както ни бяха учили.

Очите на Клои се бяха разширили и умолително ме гледаха, докато тя кимаше обезумяло, сякаш аз бях спасителният пояс, хвърлен през борда в този проклет биологически фарс на име „Жена ми ражда пъпеш през сламка“.

— Писа ли на Макс? — стисна тя силно очи.

Една капка пот се търкулна по слепоочието й.

— Да.

„Имам толкова много въпроси. Не на последно място как, за бога, жена ми ще роди това гигантско дете? Изправен лице в лице срещу реалността, изведнъж губя увереност, че историята може да ми предложи статистически данни за успешно родили жени.“

— На Уил? На Хана?

— Да.

Тя се наведе напред и нададе ръмжене, което се превърна във вик. После си пое дъх и процеди:

— На Джордж и Уил П.?

— Сара се е обадила на Джордж. Дишай, Кло. Тревожи се за раждането, не за тях.

„Виждал съм тялото й отблизо, а също и детето на ултразвук 4D. Не съм експерт по физика, но не виждам как ще се получи така, както ни уверяват, че ще се получи.“

— Сигурна ли си, че не искаш епидурална упойка, щом пристигнем? — попитах я аз. В същия момент автомобилът премина през дупка и Клои извика от болка.

Тя поклати бързо глава и продължи да диша с издути бузи, докато ръката й стискаше моята като менгеме.

— Не. Не. Не. Не.

Това се превърна в напяване и аз си спомних документите за разпореждане с имуществото, завещанията и прочие, които подписахме при нотариуса. Имаше ли в тях клауза, според която можех да поема отговорността за решенията относно здравето й в случай на внезапно и ужасяващо раждане? Можех ли да избера вместо нея секцио още щом паркирах пред болницата, за да й спестя мъките, които щеше да преживее?

— Отлично дишаш, Кло. Браво на теб.

— Как така си толкова спокоен? — попита тя задъхано и с мокро от потта чело. — Колко си спокоен само! Това ме побърква.

Усмихнах се напрегнато.

— Защото си бременна.

„Нямам никаква представа какво се очаква да направя.“

— Обичам те — задъхано рече тя.

„Прилича на човек, който бере душа.“

— И аз те обичам.

„Това нормално ли е?“

Ръката ме засърбя да бръкна в джоба, да извадя телефона и да се обадя на Макс.

„Защо Клои пищи на всяка минута? Само преди половин час контракциите й бяха през десет минути. Възможно ли е да ми счупи ръката, докато ме стиска? Каза ми, че била гладна, но лекарят ме предупреди да не й давам нищо… но мен малко ме е страх от нея. Тя се усмихва, но от вида й да те побият тръпки от страх.“

Започна нова контракция и тя пак ме стисна болезнено. Бих я оставил да счупи всичките кости в ръката ми, ако това щеше да й помогне, но така се затруднявах да броя колко време продължи тази.

Задъхана, Клои замърмори на мен или на себе си:

— Всичко е наред, добре съм. Всичко е наред, добре съм. Всичко е наред, добре съм.

Видях болката й, докато траеше контракцията, после лицето й се отпусна и тя се тръшна назад, стиснала корема си с ръце.

Инстинктивно все така очаквах тя да ме изгледа кръвнишки, да се заяде с мен, за да се разсее или нещо друго в този дух, но тя продължаваше да се държи мило. Оценявах го, но не бях сигурен, че това ми харесва. Обичах острите камъни.

Бях се влюбил в железния й характер.

За стотен път се зачудих дали нещо в нея не се бе променило безвъзвратно. И ако беше така, аз как щях да се чувствам?

Дишането й се ускори с поредната контракция.

— Почти пристигнахме, Кло. Почти пристигнахме. Шофьорът срещна погледа ми в огледалото и мълчешком се извини, за това че налетяхме на

всеки

проклет

червен

светофар

в

Манхатън.

Поех си дълбоко дъх и с мъка запазих спокойствие в името на желязното желание на Клои да бъде добра, внимателна и разумна.

Минахме през още една дупка и юмрукът й удари вратата до нея.

Чух я да си поема въздух.

А после от гърлото й се изтръгнаха думите:

— ЩЕ НИ ЗАКАРАШ ЛИ В ШИБАНАТА БОЛНИЦА ПО НЯКОЕ ВРЕМЕ ДНЕС, КАЙЛ? МАМИНАТА МУ!

Последната дума се превърна в дълъг писък и на предната седалка Кайл потисна смеха си и многозначително ме погледна в огледалото. Напрежението ме отпусна, все едно някой беше спукал балон.

— Имаш право, Клои — засмях се аз. — Какво чакаш, Кайл!

Той натисна газта, заобиколи една кола и се качи с две колела на тротоара, за да избегне един пощальон на велосипед, който беше спрял да се рови в телефона си. Кайл наду клаксона, подаде се от прозореца и се провикна:

— Возя бременна жена в колата! Размърдайте се, задници!

Клои свали прозореца и се показа.

— Разкарайте се от шибания ни път, мамка ви!

Колите около нас засвириха с клаксони, две-три се отместиха, за да ни пуснат по чистата отсечка надолу по Медисън Авеню.

Кайл се усмихна широко, изпревари колите и настъпи газта с ентусиазъм. Аз докоснах Клои по ръката.

— На пет…

— Не ме докосвай — изръмжа тя с най-добрия тон на екзорсист, който бях чувал. Стреснах се, когато ме сграбчи със светкавична бързина за яката и я стисна в юмрук. — Ти ми причини това.

Усмихнах се широко, замаян от облекчение.

— Можеш да се обзаложиш, че бях аз.

— Мислиш си, че си забавен? — изсъска тя. — Мислиш си, че идеята беше добра?

Усетих въодушевление:

— Да, така мисля, да.

— Това чудо ще ме разполови — простена тя. — И ти до края на живота си ще трябва да буташ в инвалидна количка разкъсаната си жена, защото краката й няма да могат да вървят, защото ПРОКЛЕТИЯТ Й ГРЪБНАК Е БИЛ РАЗКЪСАН ОТ ТОВА ПРОКЛЕТО БЕБЕ, КОЕТО ЩЕ ИЗЛЕЗЕ ОТ ВАГИНАТА Й В ШИБАНАТА КОЛА, БЕНЕТ! КАК ДА ПРОДАМ СЧЕТОВОДНАТА ФИРМА В ЛАНГЛИ В ТОВА СЪСТОЯНИЕ! — тя пусна ризата ми. — КАЙЛ! — Клои се наведе напред и удари с ръка по облегалката му. — ТИ ЧУВАШ ЛИ МЕ?

— Да, госпожо Райън.

— ОТ СЕГА НАТАТЪК СЪМ ГОСПОЖА МИЛС! А ПЕДАЛЪТ ЗА ГАЗТА Е НАЙ-ТЪНКИЯТ ОТДЯСНО. ТОВА ДА НЕ БИ ДА Е КРАКОМОБИЛЪТ НА ФРЕД ФЛИНСТОУН?

Кайл потисна смеха си и заобиколи един камион за доставки. Клои стисна ръката ми в своите две, смачквайки костите.

— Не искам да ти причинявам болка — изпъшка тя.

— Няма нищо.

Тя се обърна и ме изгледа ядно със стиснати зъби.

— Точно сега ми се ще да те убия!

Овладях смеха си.

— Знам, миличка, знам.

— Не ме наричай „миличка“. Не знаеш. Следващия път ти ще родиш детето, а аз ще седя там и ще ти се смея, докато ти се разкъсваш отвътре!

Наведох се и я целунах по потното чело.

— Не се смея на теб. Просто много ми липсваше. Почти пристигнахме.

* * *

Планът за раждане на Клои беше много подробен: никаква упойка, никакви диети, възможност за раждане във вода в просторна стая. Имаше три страници с бележки и през последните седмици тя беше работила педантично върху тях. Чантата за раждането беше приготвена, разопакована и приготвена наново. Насапунисай, изплакни, повтори.

Оказа се, че детето ни е с двойно усукана около врата пъпна връв. Казаха ни, че не било рядкост. Но в нашата ситуация не било добре.

— След контракция — обясни ни доктор Брайънт с ръка върху рамото на Клои и постоянното бип-бип-бип от мониторите наоколо — сърдечният пулс на бебето не се покачва. — Тя ме погледна и ми се усмихна спокойно. — Ако вече се напъваше, щяхме да измъкнем бебето бързо. Но то е още твърде високо. — Тя погледна Клои. — А разкритието ви е само пет сантиметра.

— Ще проверите ли отново? — изпъшка жена ми. — Защото имам чувството, че е двайсет.

— Знам — засмя се доктор Брайънт. — И знам колко твърдо държите да родите естествено, но ситуацията е такава, че ще наложа ветото си.

Клои дори не можа да се напъне, преди да я вкарат в операционната.

Упоена и смутена заради провалилия се идеален план, тя ме гледаше отдолу, косата й беше прибрана в стерилна жълта шапчица, лицето й беше на петна и без грим.

Никога не е била по-красива.

— Все едно е как ще стане — напомних й аз. — Накрая ще си имаме бебе.

— Знам — кимна тя.

Погледнах я изненадан.

— Добре ли си?

— Разочарована съм, но искам всичко да мине добре.

— Всичко ще бъде наред — успокои я доктор Брайънт и се усмихна иззад маската си. Ръцете й бяха стерилни и в ръкавици. — Готови ли сте?

Сестрата вдигна преградата и скри Клои от кръста надолу. Аз останах близо до главата й, облечен с хирургическа престилка, шапка и ръкавици.

Доктор Брайънт тутакси се залови за работа. Знаех, поне на теория, какво ставаше от другата страна на жълтата преграда. Имаше антисептичен разтвор, скалпел и всякакви хирургически инструменти. Знаех, че са започнали, знаех, че бързат.

Но по лицето на Клои нямаше следа от болка. Тя само ме гледаше.

— Обичам те.

Усмихнах й се:

— И аз те обичам.

— Разочарован ли си?

— Ни най-малко.

— Не е ли странно?

Засмях се и я целунах по носа:

— Цялата тази… ситуация ли?

Тя кимна с трепереща усмивка.

— Малко.

— Започваме — обади се доктор Брайънт, а после измърмори на сестрата, — тук, не… форцепса…

Очите на Клои се насълзиха и тя захапа устни в очакване.

— Поздравления, Клои — и в операционната се разнесе остър рев. — Бенет. Имате дъщеричка.

В ръцете ми се появи топло, ревящо вързопче и с треперещи ръце аз го сложих на гърдите на Клои.

Тя имаше малко носленце, сладка устичка и големи, уплашени очи.

— Хей — прошепна Клои, докато се взираше в нея. Накрая сълзите потекоха. — Отдавна те очакваме.

Светът ми се разпадна и в миг отново се издигна в крепост около двете ми момичета.

* * *

— О, мамк… майчице мила — изпъшка през смях Клои. — Къде ми е инстинктът за това?

Сложих главичката на дъщеря ни в ръката си и се опитах да я настаня под точния ъгъл.

— И аз така си мислех, но…

— Все едно аз съм кравата, ти си фермерът, а тя е кофата — рече Клои.

Влезе сестрата, провери разреза и таблицата й, помогна ни да наместим бебето.

— Разбрахте ли се за име?

— Не — казахме едновременно.

— Тук ви чака армия от народ. Искате ли да ги пусна?

Клои кимна и придърпа халата си.

Чух ги да идват по коридора. Смеха на Джордж, дълбокия глас на Уил, извивките на Максовия акцент, възторжените крясъци на малката Айрис. В следващия миг всички влетяха в стаята в хаос от тела, подаръци и думи. Единайсет усмихнати лица. Поне осем чифта ревящи очи.

Макс тутакси дойде — магнит за малкото, крехко вързопче. Надвеси се над бебето и попита:

— Ще ми позволите ли?

Клои му я подаде с блеснали очи.

— Избрахте ли й име? — попита Сара и погледна момиченцето в ръцете на съпруга си.

— Мейзи — каза Клои, а в същия миг аз казах:

— Лилиян.

— Добре звучи — Джордж се приближи и загука на дъщеричката ни.

Анабел и Айрис стояха притихнали до Уил Пъркинс, който държеше Езра на ръце. Усмихнах се широко на Уил и Хана, които гледаха сцената в стаята в смълчано учудване.

Стой.

Единайсет лица.

Вирнах брадичка към Йенсен, който стоеше в периферията, прегърнал Пипа.

— Поздравления — усмихна се той и се огледа. — Всички са донесли бебешки одеялца или цветя. Ние… ах…

— Ние донесохме пиячка — довърши Пипа, отдаде чест и ми подаде бутилка текила „Патрон“.

— Благодаря — засмях се и отидох да стисна ръката на Йенсен, а после се наведох и я целунах по бузата. — Ще се възползвам и от двете. Значи — махнах с пръст помежду им, — вие сте заедно.

Той кимна:

— Определено сме заедно.

Хана го цапна по ръката.

— А не ми казаха.

— Канех се — засмя се брат й, — но вие потеглихте за Ню Йорк, а ние ви последвахме!

— Мисля, че трябва да ви се извиня — рече Клои от другия край на стаята.

Групата я зяпна и в отекналата, смутена тишина се чу как всички свихме вежди.

— О, я вървете по дяволите, гадове — изръмжа тя. — Мисля, че трябва, но няма да го направя.

— Ох, слава богу — отдъхна си Макс.

— Кучката се върна! — изкряка Джордж.

— Уволнен си — изстреля Клои.

— Той работи за мен, миличка — напомни й Сара с нежния си напев, който бяхме чували стотици пъти.

— И бъди добра — предупреди я Джордж и като протегна лявата си ръка, отвори пръстите си, за да ни покаже лъскавата сребърна халка. — Или няма да ми бъдеш шаферка.

Жена ми явно не бе излязла напълно от деликатното си емоционално състояние, защото избухна в сълзи и махна на Джордж да дойде, за да го прегърне.

— Ти също, Уил Пъркинс — протегна тя свободната си ръка.

Уил на шега се подпря на стената, за да се предпази от гърма, който щеше да отекне, когато земята се продънеше и ни погълнеше. Но в стаята всичко остана напълно неподвижно. Клои прегърна Джордж, Джордж прегърна Клои и всички с изненада си отдъхнахме, когато апокалипсисът така и не се изсипа на главите ни.

Жена ми се беше подпряла в леглото, усмивката й грееше от ухо до ухо и тя разговаряше с двамата мъже за предстоящата им сватба и за вълнението от раждането на дъщеря ни. Сара се взираше жадно в бебето в ръцете на Макс и аз се запитах колко ли отчаяно чакаше всичко да свърши. Това беше най-тежката й бременност. Уил и Хана бяха клекнали и слушаха обстойната история на Айрис за една пеперудка, която живеела в цветята, които донесоха. Телефонът на Пипа звънна и двамата с Йенсен отидоха при Макс и Сара, за да могат Руби и Найъл да се запознаят с бебето по фейстайм.

В помещението нахълтаха родителите ми, а след тях Хенри и семейството му и дори просторната частна стая отесня. Те прекосиха морето от прегръдки до новороденото и един след друг го гушнаха, подушиха го и обявиха, че това е най-красивото бебе, което са виждали.

Двете деца на брат ми седнаха на пода с децата на Макс и Сара и се заиграха с кошниците с цветя. При друг случай щях да им кажа да не ръсят цветчетата по пода и да не ги стъпкват, но… странно, тази натрапчива тревога беше изчезнала. „Редът“ беше малка битка, която не заслужаваше усилията ми. Битките, които трябваше да водя, бяха да опазя семейството си, да работя ежедневно, за да направя света ни по-добро място за всички. Битките, които трябваше да водя, бяха онези, които лежаха на раменете ми като баща на дъщеря, за да отгледам едно уверено, силно и спокойно момиче.

„Разпилейте цветята, деца.“

— Стига сте я гушкали — разбутах навалицата и взех на ръце дъщеричката си. Тя беше такъв странен парадокс от крехкост и здравина с малките си, стиснати юмручета и ококорените, търсещи очички. Седнах на леглото до Клои, облегнах се на възглавниците и усетих как главичката й се отпусна на рамото ми. Загледахме се с обич в малкото момиченце.

— Мейзи — прошепна тя.

— Лилиян.

Клои обърна лицето си към мен и поклати глава със стиснати зъби.

— Мейзи.

Какво друго можех да направя, освен да я целуна?

— Някога учех Клои, че за да се изкачи на върха, трябва да започне от дъното — каза ми свекърът ми в деня на сватбата ни. — А сега ти казвам на теб — за да получиш най-добрата жена на света, трябва да започнеш с основните неща. Обичай я такава, каквато е, не такава, каквато ти искаш да бъде. Превърни се в човека, без когото Клои няма да може да живее. Бъди дясната й ръка. Опознай желанията й и тя няма да те изостави за нищо на света.

И аз се бях превърнал в този човек. Бях се превърнал в дясната й ръка… и в бащата на детето й. И се случи така, че бях най-щастливият мъж на света.