Кристина Лорен
Красиво момче (15)

Глава петнадесет
Йенсен

Проблемът с пътуванията е, че когато се завърнеш, всичко ти се струва малко тягостно.

Казах си, че след като години наред не бях ходил на почивка, това се дължи на фантастичната ваканция. Казах си, че се дължи на по-освободеното ми поведение, на откъсването и на новото усещане да бъда обграден ежечасно от близки приятели вместо изолацията на усамотения ми живот. Може би се дължеше на срещата ми с Беки и нахлуването на миналото в настоящето, с което първоначално не знаех какво да правя, докато не разбрах, че не се налага да правя нищо.

Но безпокойството ми, когато се завърнах у дома, надхвърляше всички тези мисли. Да, бях толкова зает, че противно на навика ми прескочих тренировката си и работих по обяд, за да наваксам. Да, в края на деня бях толкова изцеден, че се прибрах вкъщи, нахраних се, взех си душ и си легнах. На сутринта всичко се повтори. И не се искаше да бъда гений, за да разбера, че тягостното усещане се дължеше на нещо повече от тежестта на работата, която ми се стовари.

С Пипа ясно се разбрахме какво искаме и двамата — малко забавление, авантюра, почивка от истинския живот — тогава защо позволих да изпитам повече?

Цял ден мислих само за нея, за времето, което прекарахме в бунгалото, и съжалявах, че не се бяхме съгласили с предложението й да отсядаме там по шест месеца всяка година и да се преструваме, че животът в Лондон и Бостън не съществува. Шест месеца без телефони, без имейли, само с хората, които обичам? Звучеше като рай.

Да остана още една нощ с Пипа беше повече мъчение, отколкото нещо друго. Когато слязох от колата си и я видях да гледа къщата ми, останах зашеметен от сюрреалистичната картина. Бяха ми необходими цели пет секунди, за да осъзная, че тя не е привидение. Бях капнал от умора, готов да се откажа от душа за десетина минути повече сън, но изведнъж забравих, че ми се спи.

На другото утро тя се беше облякла, мълчешком ме беше целунала за довиждане и си бе тръгнала.

Кратка авантюра, напомних си аз. И толкова.

* * *

Дни след това се взирах в таблицата на монитора, а числата се размиваха по краищата. Наближаваше седем и след като часове наред бях преглеждал все същия списък с авоари, бях на ръба да подпаля компютъра, папките с проекта, че даже и кабинета си.

— Знаех си, че ще те сваря тук и затова идвам с дарове. — Грег предпазливо огледа бюрото ми и купчините с папки върху него. Сложи отгоре загънат сандвич и после измъкна бутилка бира от джоба на панталона си.

— Не, благодаря — усмихнах му се леко и пак забих поглед в екрана. — Ядох май един бейгъл по-рано.

— „Ядох май един бейгъл по-рано“ — повтори той и вместо да си тръгне, се настани на отсрещното кресло. — Знаеш ли, когато хората заминават на почивка, те се връщат не чак толкова… зли.

Притиснах очите си с пръсти срещу светлината. От недоспиването и многото кафе бях раздразнителен, а в слепоочията ми пулсираше болка.

— Свършили са по-малко работа, докато ме нямаше, и сега цари пълен хаос.

— Младшите сътрудници не са ли изпълнили задачите, или…?

— Не, изпълнили са всичко, но… не знам. Свършили са работата, но не така, както аз щях да я свърша. Да не говорим, че оставих в лондонския офис готовите показания и те имаха достатъчно време да се подготвят преди изслушването, но ето че са изпуснали срока за регистрация.

— О, по дяволите.

— Точно така.

— Нали знаеш, че това не е твоя работа.

— Само че — възразих аз — технически е…

— Твоята работа беше да прегледаш показанията — прекъсна ме той, — а не да картотекираш бумагите. Естествено, че не си свършил нещата по време на почивката. Затова се казва почивка. — Той произнесе думата на срички, пресегна се и взе стария речник от библиотеката и започна да прелиства страниците му. — Дай ми секунда да я намеря. Направо не мога да повярвам, че имаш речник…

Пресегнах се през бюрото и му го взех.

— Разбирам, че това не е моя работа — казах и се обърнах към компютъра, — но освен хаоса, докато ме е нямало, са се струпали още неща и… — въздъхнах, разкърших рамене и казах спокойно: — Ще се наредят нещата. Ще трябва да поработя повече, но ще се наредят.

Той се изправи и се приготви да си върви.

— Прибери се вкъщи, вечеряй, погледай телевизия, все едно какво. И утре започни наново, но си тръгни в приличен час. Така ще прегориш, а си прекалено добър в работата си, за да позволиш това да се случи.

— Добре — измърморих и той се обърна към вратата.

— Лъжец — засмя се Грег. — Но ти желая лека нощ, Дженс. — Вече се беше отдалечил, когато пак се провикна от коридора: — Върви си вкъщи!

Усмихнах се и погледнах към таблицата.

Грег имаше право. Дългите часове в офиса и липсата на социален живот се бяха превърнали в норма. Аз бях единственият младши съдружник, който нямаше четирийсет, без съпруга и деца, при които да се прибирам, дори не изпитвах неприятното чувство да оставам до късно. Имах късмета да бъда на това място. Спомням си колко трудно ми беше в началото да получа достатъчно работа и се надявах да се докажа, за да оставят папки на бюрото ми старши съдружниците.

Сега бях заринат от работа, имах повече случаи, отколкото можех да поема, и не можех да изляза задълго в отпуска, без светът между стените в кабинета ми да се взриви. Да, аз сам си бях навлякъл това на главата, но не знаех колко дълго още можеше да продължи. Обичах работата си, обичах подредения, непристъпен баланс на правото. То винаги ми е било повече от достатъчно, досега.

Кафето, което посръбвах през последния час, беше изстинало в чашата и аз я избутах настрани, отворих чекмеджето и отброих дребни монети за машината в коридора.

Телефонът ми лежеше до купчина бумаги и по приумица го взех, макар че знаех, че ще прекарам тук още няколко часа. Имах около петнайсетина пропуснати обаждания, много от тях от Зиги, и доста съобщения. Последното беше от Лив.

Зиг иска да отидеш у тях на вечеря.

На работа съм, написах аз. Тя защо не ми е писала сама?

На работа ли? КАКВА ИЗНЕНАДА, моментално ми отговори Лив. Казва, че не си вдигаш телефона.

Вината и раздразнението ме стиснаха за гушата. Зиг беше последният човек, който имаше право да се оплаква на Лив, че работя до късно.

Огледах бюрото си, после погледнах часовника. Сградата беше притихнала с изключение на прахосмукачката в коридора и изтощението ме връхлетя като топла, тежка вълна. Вечеря при Уил и Зиги звучеше прекрасно. Бях уморен от това кресло и безкрайните имейли, от престоялото кафе и готовата храна. Зиги работеше до късно като мен и сигурно тъкмо сядаха на масата. Написах й, че тръгвам към тях, после изключих компютъра и телефона си.

Замайващото лекомислие отпреди няколко дни вече се беше изпарило и аз се намирах там, откъдето бях почнал: уморен, малко самотен и зажаднял за сърдечността на истинска компания.

* * *

Паркирах до тротоара и тръгнах към къщата, която грееше на мрачната улица. Малки лампички изпъстряха цветните лехи и светеха между клоните на дърветата, светлина се процеждаше през прозрачните завеси на втория етаж. От мястото си виждах всекидневната и коридора, където сестра ми и Уил стояха прегърнати. През отворения прозорец на улицата се носеше песен на Guns N’ Roses. Те танцуваха бавно в кухнята на песента Sweet Child of Mine.

Безглави романтици.

На верандата тиквите бяха изчезнали, а на тяхно място имаше китна саксия от ковано желязо с есенни цветя. На вратата беше закачен есенен венец от клонки и сушени цветя.

— Ехо — провикнах се аз и влязох.

Пенроуз изскочи иззад ъгъла и размаха опашка.

Наведох се да я погаля по ушите.

— Най-накрая са те прибрали вкъщи, а?

— Йо, бро! — викна Зиги от кухнята.

Пенроуз се завъртя в кръг, после се търколи в краката ми да я почеша по коремчето. Свалих си обувките, оставих ги до вратата и последвах кучето, което хукна по коридора.

— Ти дойде — каза сестра ми и почисти ръцете си от останките от зеленчуците, които режеше.

Наведох се, прегърнах я и я целунах по главата.

— Разбира се, че дойдох. Аз обичам Уил.

Тя ме удари по ръката с юмрук, а после се върна към зеленчуците.

— Да помагам ли с нещо? — попитах ги аз.

Зиг поклати глава:

— Тъкмо довършвам салатата. Предпочитания за соса?

— Същия като за вас.

Наблюдавах ги известно време как работеха в тандем, а после им казах, че Беки е идвала вкъщи.

Сестра ми се извърна и ме зяпна.

— Какво?

Уил, който търсеше маруля в хладилника, ме погледна иззад вратата.

— Майтапиш се.

— Не.

— Колко време остана? — попита Зиг невярващо.

— Около четиридесет и пет минути може би? — изопнах челюстта си напред. — Най-общо й казах, че е добре дошла да си излее душата, щом от това ще й олекне, но на мен ми е все едно. Тя говори известно време как сега разбирала, че по онова време била млада и още не си била поживяла.

Уил подсвирна.

— Тя е доста коварна.

— Да, правилно — изрече пламенно Зиги и аз усетих как гърдите ми се свиват от любов към прекрасната ми, глупава сестричка и вечната й нужда да ме закриля.

— Не, не мисля, че е зла — взех си резен морков и отхапах, — просто в миналото не умееше да разговаря.

— Между другото — вметна Уил, — справил си се отлично с положението.

— Така е, но… ъх. Аз отдавна съм я забравила. — Зиги си пое дъх и погледна ножа в ръцете си. — Да сменим темата, преди да съм накълцала нещо.

Уил я погледна с любяща усмивка и нежно взе ножа от ръката й.

— Идеята е добра. Дженс, искаш ли да излезем да тичаме тази седмица?

Взех си още един морков.

— Може би. Стига да е достатъчно рано, за да не закъснея за работа.

Сестра ми се обърна и ме изгледа шокирано, после запуши уста с ръка и взе ножа с изопнати рамене.

— Има ли проблем, Зиг?

— Не знам — тя наряза с настървение една краставичка. — Не ми влиза в работата, но е интересно, че можеш да тичаш с Уил през уикенда, а тази вечер си свободен, когато миналата седмица си казал на Пипа, че работиш нонстоп.

— Какво съм казал на Пипа? — попитах аз и сърцето ми за миг спря, а после заби учестено.

— Не точно с тези думи — отвърна тя малко по-спокойно. — Аз се радвам, че си дошъл. Но тогава си бил прекалено зает, за да вечеряш с нея, а ето ни сега — тя огледа драматично кухнята — тук, тримата.

— Има ли вино? — попитах Уил, който взе една чаша и отворена бутилка и ги остави пред мен. Налях си догоре, отпих солидна глътка и оставих чашата.

— Нямам представа откъде дойде това, нито как си разбрала какво съм казал на Пипа. Но на мен ми е приятно да ви идвам на гости. Ако не ми се говори, мога да зяпам чинията, да се навечерям, да ви благодаря и да си тръгна. С Пипа не е същото, даже и нещата да вървяха добре. А освен това наистина трябваше да работя — допълних. — Бях още на работа, когато Лив ми изпрати съобщение, че не си могла да се свържеш с мен.

Зиги се обърна да ме погледне, сякаш бях казал нещо абсурдно.

— Не разбирам защо вечно си…

— О, мили боже — хванах се за главата аз. — Поне да вечеряме първо, преди да се почне с това. Поне още една чаша вино? Беше наистина гаден ден.

Гневът на сестра ми се стопи и тя мигом ме погледна гузно.

— Недей — добавих бързо и вината изпълни гърдите ми като балон. Зиг само се опитвате да помогне. Намеренията й бяха добри, нищо че методът й ме докарваше до лудост. — Нека първо поне да хапнем, а после ми викай, колкото ти душа иска.

* * *

Уил беше правил печено с мънички червени картофчета и карамелизирани моркови с кафява захар и докато седях и ядях най-вкусното ядене, откакто отпътувахме от Върмонт, се почувствах малко измамен, че още докато бяхме съквартиранти в колежа, не се беше научил да готви така.

Както винаги, вечерята беше спокойна и приятна. Говорихме за родителите ни и за предстоящото им пътуване до Шотландия. Говорихме за традиционното и дружно семейно пътуване между Коледа и Нова година. Заради раждането на бебетата през декември бях получил отмяна на присъдата за тази година, но се подготвях за неизбежното обсъждане къде ще ходим догодина — Бали — и в случай че не успеех да си взема отпуска, дали щеше да се наложи да изтърпя разговора „Но горкичкият Йенсен ще остане самичък“.

Когато приключих с първата порция печено, разговорът беше преминал на Макс и Бенет и любимата кутия за съобщения, пълна с истории за Клои Светицата и Сара Чудовището.

Уил се обърна към мен, след като потвърди, че, да, и двете жени продължават да се държат подозрително.

— Как върви адаптирането? — попита той и набоде парче от печеното.

— Международното сливане, което ръководех, в момента е абсолютна в каша. И макар че хаосът няма нищо общо с нашия офис, пак говори зле за екипа. Ще трябва да работя извънредно, за да оправя бъркотиите.

— Звучи сериозно — изрече Уил.

— Така е, но това е част от работата. — Отпих от виното и усетих как топлината се разлива в кръвта ми. — Какво става с другите? Добре ли са след завръщането си?

Зиги кимна.

— Найъл и Руби отпътуваха на следващия ден, след като се прибрахме от Върмонт. Пипа си замина миналата неделя.

Застинах. Как е възможно да не разбера, че Пипа си е заминала преди четири дни?

— О, не знаех… — и се заех да си отрежа парче месо.

— Щеше да знаеш, ако си беше направил труда да се видиш с нея, преди да отпътува — предизвика ме с равен глас сестра ми.

Взех си едно горещо хлебче и го разчупих. Отвътре изскочи пара. Отхапах, задъвках бавно и преглътнах, а хапката заседна в гърлото ми като топка брашно и лепило.

— Всъщност, аз се видях с нея.

Зиги замръзна с чаша вода пред устата си.

— Кога?

Кимнах, забил поглед в чинията, и се опитах да прозвуча съвсем небрежно:

— Тя беше пред къщата ми, когато се прибрах от работа миналата сряда. Мисля, че е дошла, след като е вечеряла тук.

— О — сестра ми се усмихна бавно. — Е, това е чудесно! Ще поддържате връзка през океана, значи, или…?

— Едва ли.

Придърпах чинийката с маслото и си намазах хлебчето.

— Едва ли? — повтори тя.

— Мила, нали ти казах, че имам работа.

Това я ядоса още повече:

— Има седем дни в седмицата, мили. Двайсет и четири…

— Тя живее в Англия.

Сестра ми остави вилицата си, скръсти ръце на масата и ме изгледа със стоманен поглед.

— Нали разбираш, че точно затова си сам?

— Предполагам, че въпросът ти е реторичен? — попитах аз и лапнах един залък от месото. Преглътнах го по-трудно и от предишния. Знаех, че я вбесявам. Тя не понасяше външното ми спокойствие и искаше да измъкне някаква реакция от мен, но аз не давах и пукната пара.

— Срещаш жена, която ти харесва, а не можеш да намериш малко свободно време за нея? Да поддържаш…

— Да поддържам какво? — повиших глас, учуден от собствения си гняв. Колко пъти трябваше да й обяснявам? — Ние живеем в различни държави, мечтаем за различни неща. Кой от нас би искал да удължи неизбежното?

— Защото си подхождахте! — изкрещя тя. Уил я докосна по ръката, за да я укроти, но тя го отблъсна. — Чуй ме, Дженс, кариерата ти има главоломен успех и аз се гордея с теб. Ако това е всичко, което искаш от живота, тогава добре. Ще те оставя на мира. Но след като те наблюдавах миналата седмица и видях как се смееш, как грейваш, когато Пипа влезе в стаята, не вярвам, че е така. И не ми казвай, че всичко е било заради Беки, защото нея я нямаше в бунгалото. Ти беше толкова щастлив.

— Какво искаш да кажеш? — попитах я със зачервено лице. — В сравнение с кое? Колко нещастен съм през останалото време ли?

Тя повдигна брадичка.

— Може би.

Уил се покашля и ни погледна.

— Защо всички не си поемем глътка въздух — поде той, но аз не бях свършил.

— Не разбирам какво става и защо изведнъж всички са се загрижили за личния ми живот!

Зиги удари с ръка по масата и гневно се изсмя:

— Сигурно се шегуваш!

Аз се засмях.

— Не можеш да сравняваш двете ситуации. За разлика от мен, ти никога не беше имала продължителна връзка. Аз съм разведен, за бога! Това е малко по-различно.

— Разводът ти беше преди седем години!

— Защо не оставиш нещата на собствения им ход? Това беше кратка авантюра, Зиги, и толкова. Хората го правят непрекъснато — питай мъжа си, той има известен опит.

— На мен не ми приличаше на авантюра — Уил ми хвърли предупредителен поглед.

— И не че ти влиза в работата — оставих вилицата си аз, — но решението не беше само мое. И двамата сме на едно мнение. Никой не беше в положение да иска повече.

— Ти откъде знаеш тя на какво мнение е? Нито веднъж не си й се обадил!

— Аз…

— Изпратил си й едно шибано съобщение!

И двамата с Уил ахнахме и инстинктивно се отдръпнахме назад в столовете. Сестра ми не ругаеше. Ако това се случеше, значи беше избухнал пожар или новият брой на „Science“ беше пристигнал по пощата. Но тя никога не ругаеше по мен.

— Пипа тъкмо е приключила с една връзка — опитах се да смекча тона си. Зиги само искаше най-доброто за мен. Знаех това. — Тя е живяла с онзи мъж, Зиг. От самото начало нашата връзка беше една авантюра.

— Това не означава, че не може да прерасне в повече — контрира тя.

— Напротив.

— Защо? Защото си бил разочарован преди? Защото си сдържан адвокат, а тя понякога се боядисва в розово? Няма жив човек, който да не иска да преспи с Пипа. Мътните го взели, аз бих преспала с нея.

Уил завъртя рязко глава.

— Наистина ли?

— Е, в мислите ми — Зиги сви рамене. — Ако Йенсен престане да се държи като…

— Достатъчно! — креснах аз и в стаята настъпи тишина. — Тук не става дума за теб, Хана.

— Ти Хана ли ме нарече току-що? — лицето й порозовя. — Мислиш ли, че ми е приятно да те гледам такъв? Да знам, че всяка вечер се прибираш в празната къща и че това никога няма да се промени, защото те е страх и си голям инат, за да направиш първата крачка? Тревожа се за тебе, Йенсен. Тревожа се всеки божи ден.

— Преживей го! Аз не се тревожа!

— А трябва! С това темпо ще останеш сам завинаги! — Очите й се разшириха и тя си пое шумно дъх. — Не исках…

— Да, знам. Не искаше да го изречеш на глас.

Станах от масата.

Зиги изглеждаше уплашена и искаше да се извини, но аз бях прекалено ядосан, за да слушам.

— Благодаря за вечерята — хвърлих салфетката на масата и тръгнах по коридора.

* * *

Въпреки студа карах с отворени прозорци към къщи, с надеждата вятърът, който вееше оглушително в колата, да прогони ехото от думите на сестра ми.

Улицата беше смълчана, когато спрях пред къщата и угасих двигателя. Не слязох не защото обмислях да отида някъде. Не ми се влизаше вътре. Вътре беше подредено и тихо. По килима във всекидневната личаха линиите от прахосмукачката, които никой нямаше да стъпче. Вътре имаше купчина от изтъркани менюта и огромен списък с програми в категорията Наскоро гледани на „Нетфликс“. Вътре изведнъж ми се стори непоносимо.

Какво ставаше с мен? Винаги съм обичал дома си, работата си и съм се радвал на ежедневието си. Признавам си — не изпадах в екстаз през повечето време, но бях доволен. Защо това вече не ми беше достатъчно?

Накрая слязох от колата, качих се на верандата и бавно извадих ключовете от джоба си. Прозорците бяха тъмни, с изключение на лампата с таймер в дъното, и аз се отказах да сравнявам за пореден път моята веранда и тази на Зиги, моя и нейния живот.

На Хана, помислих си аз и за първи път се поправих. Не искам да сравнявам моя живот с този на Хана.

Тя беше пораснала.

Дори ме беше задминала и всичко правеше с жар. Отключих вратата и влязох, хвърлих ключовете на масичката в антрето. Без да си правя труда да запаля лампите или да взема най-напред дистанционното, седнах пред тъмния телевизор.

Хана беше права, трябваше да се тревожа. Имах работа, за която бях жертвал всичко, и семейство, което обожавах — а това беше много повече, отколкото мнозина имаха — но не правех нищо, за да живея по-пълноценно.