Кристина Лорен
Красиво момче

Или — както бе в случая — тъкмо си сварила белия, подскачащ задник на гаджето си идиот, което чука друга жена в леглото ти, и си казваш леко саркастично: „Ах, ето значи защо не е поправил скърцащата дъска на стълбището. То било Пипа-алармата.“.

Хвърлих чантата си по средата на поредния му сексуален тласък и го уцелих точно в гърба. Чу се звук все едно сто червила се удариха в тухлена стена.

За четиридесетгодишен лъжец, измамник и кретен Марк беше здравеняк.

— Ти, магаре — изсъсках аз, а той се повдигна неумело от нея и пенисът му щръкна на фона на корема му. Беше свалил чаршафите от леглото. Добавете и лентяйството към списъка с качествата му — явно го е мързяло да притича до пералнята на ъгъла, преди да се прибера.

Той се покри с ръка.

— Пипа!

Жената, трябва да й се признае, захлупи лице с ръце от срам.

— Марк — изрече гневно тя, — не си ми казал, че имаш приятелка.

— Странно — отвърнах вместо него. — На мен не ми е казал, че сме били две.

От ужас Марк започна да издава нечленоразделни звуци.

— Хайде — вирнах брадичка аз. — Събирай си парцалите и да те няма.

— Пипа — успя да каже той. — Не знаех…

— Че ще си дойда по обед ли? Да, миличък, досетих се.

Жената стана и засъбира унизено дрехите си. Може би приличието изискваше да се обърна с гръб и да ги оставя да се облекат в позорно мълчание. Но всъщност, ако трябваше да бъда честна, приличието налагаше тя да не се прави на света вода ненапита, когато всичко в проклетата спалня беше в изтънчени тюркоазени нюанси, а нощните лампи имаха дантелени абажури.

Тя какво — помислила си е, че е дошла в апартамента на майка му? О, я стига за бога.

Марк си обу панталоните и тръгна към мен с вдигнати ръце, все едно приближаваше лъв.

Засмях се. Точно сега бях по-опасна от лъв.

— Пипа, скъпа моя, много съжалявам.

Думите му увиснаха помежду ни, сякаш щяха да успеят да усмирят беса ми.

За миг мислено съчиних цяла реч — внушителна и пълна с красноречие: как всеки ден работех по петнайсет часа, за да му помагам с бизнеса, как той живееше и работеше в моето жилище, но от четири месеца не беше измил и една чиния, и как се беше впрегнал да зарадва тази жена с мъжеството си, а мен от шест месеца не ме беше поглеждал. Но той не заслужаваше да си хабя енергията, независимо колко удивителна щеше да бъде речта ми.

А и неудобството му, което растеше с всяка секунда заради моето мълчание, беше удивително. Гледах го, без да чувствам болка, въпреки че трябваше да е обратното. И все пак нещо в мен пламна. Въобразих си, че е любовта ми, която се разгаря като вестник над кибритена клечка.

Той пристъпи към мен.

— Не мога да си представя как се чувстваш в момента, но…

Наклоних глава и го прекъснах, усещайки как кипвам от яд:

— Не можеш ли? Шанън те напусна заради друг мъж. Знаеш отлично как се чувствам в момента.

И тогава изплуваха спомените от онези първи дни, когато се запознахме в кръчмата, когато бяхме само приятели и надълго и нашироко разговаряхме с удоволствие за моите любовни приключения и неговите неуспехи с жените. Спомних си, че веднага разбрах колко много бе обичал съпругата си и как се бе отчаял без нея. Опитах се да не се влюбвам в него, в недодяланото му чувство за хумор, в къдравата черна коса и искрящите черни очи, но не можах. И тогава, за моя най-голяма радост, една нощ всичко се промени.

След три месеца той се пренесе при мен.

След шест му казах да поправи скърцащата дъска на стълбите.

Два месеца след това вдигнах ръце и я поправих сама.

Това беше вчера.

— Събирай си партакешите от гардероба и се махай.

Жената притича покрай нас с наведена глава. Дали щях да запомня лицето й? Или завинаги щях да виждам пред очите си повдигащия се задник на Марк и поклащащия се пенис, когато скочи уплашено?

След няколко секунди чух тръшването на входната врата, но Марк още не се беше помръднал.

— Пипа, тя е само приятелка. Това е сестрата на Арнолд, от футбола, казва се…

— Не искам да знам проклетото й име! — изсмях се възмутено. — Пет пари не давам как се казва!

— Какво…?

— Ами ако има хубаво име? — прекъснах го аз. — Ако един ден взема, че се омъжа за някой наистина свестен мъж, родим си дете и съпругът ми предложи това име, аз какво ще му кажа: „О, прекрасно е. Само че за зла беда Марк изчука в леглото ми едно момиче, което се казваше така, а преди това смъкнал чаршафите, защото е загубеняк и мързел, затова по-добре да измислим друго име за дъщеря ни.“

Изгледах го кръвнишки.

— Вече ми развали деня. Може би седмицата — наклоних глава замислено. — Но определено не и месеца, защото онази нова чанта на „Прада“, която си купих миналата седмица, е толкова хубава, че даже твоят лицемерен бял гъз не може да ми развали удоволствието.

Той се усмихна, сдържайки смеха си. После каза тихо с обожание:

— Даже сега, даже след като те предадох, ти си ужасно забавна жена, Пипа.

Стиснах зъби.

— Марк! Напусни дома ми, мътните те взели.

Лицето му трепна от съжаление.

— Виж, в четири имам телеконференция с италианците и се надявах да я проведа от…

Този път го прекъсна шамарът ми.

* * *

Коко сложи пред мен чаша чай и ме погали утешително по главата.

— Майната му — каза тихо заради Лийли.

Лийли обичаше мотори, жени, ръгби и Мартин Скорсезе. Но както знаехме, не обичаше жена й да ругае в къщата.

Зарових лице в свитите си ръце.

— Защо мъжете са такива глупаци, мамо?

Обръщението беше и за двете, защото и двете се отзоваваха на него. Отначало е било объркващо да викам едната, а да идват и двете, ето защо, веднага щом съм проговорила, Колийн и Лесли ме научили да им викам Коко и Лийли вместо мамо.

— Мъжете са глупаци, защото… — поде Коко, а после се запъна. — Е, може би не всички, а?

Предположих, че погледна към Лийли за потвърждение, защото тогава изрече с по-твърд глас:

— Впрочем жените също могат да бъдат тъпачки.

Лийли й се притече на помощ.

— Едно можем да ти кажем със сигурност, и то е, че Марк действително е глупак, и това май изненада неприятно всички ни.

Беше ми мъчно и за двете ми майки. Те харесваха Марк. Ценяха това, че на години беше по средата между тях и мен. Радваха се на изискания му вкус към вината и музиката на Боб Дилън и Сам Кук. Когато беше с мен, той обичаше да се преструва, че още е на двайсет. Когато беше с тях, лесно се преобразяваше в най-добрия приятел на петдесет и кусур годишните лесбийки. Чудя се кое свое лице показваше пред безликите бездомници?

— Хем ме изненада, хем не — признах аз, изправих се и си избърсах лицето. — Като погледна назад, се питам дали Марк не беше толкова съсипан, защото никога не му беше минавало през ума да изневери на Шанън.

Вдигнах глава към широко отворените им загрижени очи.

— Той дори не е знаел, че това е вариант, докато тя не го е излъгала. Ужасен вариант, ако си нещастен, но все пак вариант. — Усетих как кръвта се оттича от лицето ми. — А може би това е бил най-бързият и лесен начин да се отърве от мен?

Те наблюдаваха безмълвно връхлитащия ме ужас.

— Това ли е било? — погледнах ту едната, ту другата аз. — Опитвал се е да скъса с мен, а аз глупачката не съм разбрала? Спал е в леглото ми с друга жена, за да ме отблъсне, така ли? — Притиснах с ръка устата си. — Марк е един голям страхливец с грамаден чеп, нали?

Коко закри устата си, за да не се разсмее. Лийли обаче се замисли сериозно над въпроса.

— За чепа нямам мнение, миличка, но без колебание ти казвам, че този мъж е страхливец.

Лийли обгърна лакътя ми, вдигна ме без никакво усилие и ме заведе до мекото канапе. Сложи ме да седна до нея и усетих здравото й едро тяло, а след миг Коко настани меките си заоблени форми от другата ми страна и двете ме притиснаха.

Колко ли пъти бяхме седели така? Колко ли пъти бяхме се сгушвали една в друга на дивана, докато разисквахме загадките на мъжкото поведение? Невинаги успявахме да стигнем до някакъв що-годе сносен отговор, но обикновено след хубавото гушкане на дивана ни олекваше.

Този път обаче те не се напъваха да измислят теории. Когато двадесет и шест годишната ти дъщеря се прибере вкъщи с проблеми с гаджето, а вие сте двойка лесбийки, женени от трийсет години за първата си любов, тогава няма кой знае какво друго да се каже, освен майната му.

— Много работиш напоследък — прошепна Лийли и ме целуна по косата.

— А ти мразиш работата си. — Коко заразтрива пръстите ми и измънка нещо в знак на съгласие.

— Тъкмо затова се прибрах този ден вкъщи. Беше ми дошло до гуша, идваше ми да накъсам на парчета купчината с таблици и да излея кафето на Тони на главата му, и реших, че едно хубаво уиски и няколко бисквити ще ми се отразят добре. Каква ирония.

— Защо не напуснеш и не се пренесеш вкъщи? — предложи Коко.

— О, мамо, не искам — отвърнах тихо, без да обръщам внимание на това как идеята да напусна запали мъничка искра в душата ми. — Не мога.

Вперих поглед в подредената всекидневна: в малкия телевизор, който служеше повече за поставка на пълните с цветя вази на Коко, отколкото за гледане; в синия като китеник килим, който някога беше като минно поле заради скритите в него обувчици на Барби; в педантично лакирания паркет, който се подаваше под него.

Аз наистина мразех работата си. Мразех моя шеф Тони. Мразех досадното еднообразие на безкрайните изчисления. Мразех пътуването с метрото, мразех, че след като Руби напусна преди година и половина, вече нямах добри приятелки в офиса.

Мразех дните, които се сливаха един с друг.

„Но може би съм щастливка — напомних си аз. — Поне имам работа, нали? И приятели, макар че през повечето време те клюкарстват в кръчмата. Имам си две майки, които ме обичат повече от всичко на света, и гардероб, от който на повечето жени ще им потекат лигите. А пък Марк беше чудесен понякога, но и глупак, ако трябва да съм честна. Страхотен пенис, ленив език. Силен, но доста скучен, като се замисля. И на кого му е притрябвал мъж изобщо? Не на мен.“

Имах всичко, животът ми беше прекрасен. Тогава защо се чувствах като попарено мушкато?

— Имаш нужда от почивка — въздъхна Лийли.

Усетих как нещо в мен се отприщи от облекчение.

— Да! Почивка!

* * *

На „Хийтроу“ в неделя сутрин е страшна лудница.

„Пътувай в неделя — ми каза Коко и допълни: — Ще бъде спокойно.“

Явно не бива да се вслушвам в думите на жена, която вече четири години не се е качвала на самолет. Но в сравнение с мен тя ми се стори като сбръчкан мъдрец: аз не съм летяла от осем години — от работата никога не са ме пращали в командировка. Вземах влака на северозапад до Оксфорд, за да се срещна с Руби, и на югоизток до Париж с Марк, когато заминавахме на двудневна екскурзия, за да се натъпчем с храна и вино и да правим див секс на фона на Айфеловата кула.

Секс. Божичко, това ще ми липсва.

Но трябваше да мисля за по-важни неща, като дали в девет часа в неделя на „Хийтроу“ имаше повече народ, отколкото в целия Лондон.

„Хората не ходят ли вече на църква?“, питах се. „За съжаление няма никога да разбера, защото с майките ми никога не бяхме ходили. Но аз въпреки това харесвам църквите. Построени от камъни, готически и пълни с разкази и тай…“

— Хайде, мърдайте, де — изръмжа жената зад мен.

Сепнах се — бяха ме хванали, че съм се отнесла и не се придвижвам на опашката за проверка на багажа.

Преместих се с три крачки напред и погледнах през рамо.

— По-добре ли е? — попитах с равен глас, след като стояхме в същия ред и само с няколко стъпки по-близо до стюардесата, която проверяваше паспортите.

Половин час след това бях на моя изход. И имах нужда да… правя нещо. Безпокойството ме ядеше отвътре. От онзи вид, когато не знаеш дали е по-добре да хапнеш нещо, или да стоиш гладен. Не ми беше да летя за пръв път… но нямах и много опит. В ежедневието ми беше друго — бях обиграна и практична. Имах си любим магазин в Майорка, откъдето си купувах нови поли. Имах списък с кафенета в Рим, който можех да предложа на всеки, отиващ там за първи път. Но от всички места на света на „Хийтроу“ се чувствах като риба на сухо. Летището не ти е метрото, където човек може да се мотка по перона, да стои на вратите или да се вози от грешната страна на ескалатора, но някак си мислех, че ще бъде по-приветливо. Като врата към приключения.

Явно не бе. Сградата беше огромна, а тълпите от хора — учудващо гъсти. Служителката на изхода оповестяваше информация, а в същото време друга жена на отсрещния изход правеше подобно съобщение. Хората се качваха на самолетите и наоколо цареше хаос, но когато се огледах, това не шокираше никого. Погледнах билета, който стисках в ръка. Майките ми бяха купили място в първа класа — подарък, казаха те — а аз знаех колко солено им беше излязло това. И нали самолетът не можеше да излети без мен?

До мен застана мъж, облечен в елегантен син костюм и лъснати обувки. Изглеждаше много по-самоуверен от мен.

„Дръж се за този — помислих си. — Щом той не се е качил, значи още е рано и за мен.“

Плъзнах поглед от гладката му шия до лицето и усетих как ми се завива свят. Явно гледах света през очилата на разочарованието, но той наистина беше великолепен. Гъста изсветляла от слънцето коса, тъмнозелени очи, забодени в билета в ръката му, и прекрасен овал на лицето — само да го схрускаш.

— Извинете — докоснах го аз по ръката. — Ще ми помогнете ли?

Той погледна ръката ми, после бавно прехвърли погледа си върху мен и се усмихна.

В ъгълчетата на очите му се образуваха ситни бръчици, а на лявата му страна се появи трапчинка. Имаше равни зъби като на американец. А аз се потях и дишах на пресекулки.

— Ще ми кажете ли как става всичко? От години не съм летяла със самолет. Сега ли трябва да се кача?

Той погледна билета, който стисках в ръката си, и леко го наклони, за да вижда.

Чисти, подрязани нокти. Дълги пръсти.

— О — позасмя се. — Мястото ви е точно до мен. — Вдигна глава към изхода и добави: — В момента качват родителите с малки деца и хората, които имат нужда от повече време. След това идва ред на първа класа. Искате ли да се качите с мен?

„Ще ви последвам и през дверите на ада, сър.“

— Чудесно. Благодаря ви.

Той кимна и се обърна с лице към служителката на изхода.

— За последен път пътувах до Индия преди осем години — казах му аз и той ме погледна отново. — Бях на двайсет и с приятелката ми Моли заминахме за Бангалор. Нейната братовчедка работи там в болница. Моли е чудесен човек, но и двете сме разсеяни, когато пътуваме, и за малко не се качихме по грешка на самолета за Хонгконг.

Той се позасмя учтиво. Бях напрегната и ръсех глупости, но не можех да се спра и трябваше да довърша безсмислената си история.

— Една добра жена на изхода ни упъти. Трябваше да тичаме до следващия терминал, където преместили самолета ни, но ние не бяхме чули съобщението, защото бяхме отишли за бира в ресторанта, и успяхме да се качим точно преди да потегли по пистата.

— Късмет — измърмори мъжът. И като повдигна брадичката си към пътническия ръкав, когато стюардесата обяви, че първа класа може да се качва, ми каза: — Това е за нас. Да вървим.

Беше висок, а дупето му ме накара да се затъжа за Патрик Суейзи в „Мръсни танци“ и аз се запитах колко ли време му е било нужно да си излъска обувките до такъв блясък. Ако потърсех конец или мъх по костюма му, щях да остана с празни ръце. Мъжът беше педант, но не от закостенелите.

„Какво ли работи?“ Бизнесмен. Дошъл е тук по работа и има любовница в някой скъп апартамент в Челси. Тази сутрин я е оставил да се цупи в кревата по бельото, което й е купил вчера като извинение, затова че срещата му се е проточила до късно. Тя го е нахранила с готова храна, купена за вкъщи, върху копринените чаршафи, а после го е любила до четири на разсъмване, когато той е станал, за да си излъска обувките…

— Госпожице? — изрече той с тон, сякаш за втори път му се бе наложило да ме повика.

Подскочих и сгърчих извинително лице.

— Извинете, аз се бях…

Той ми даде знак с ръка да се мушна на седалката до прозореца и аз сместих чантата си под предната седалка.

— Съжалявам — повторих отново. — Забравила съм колко организирано е качването в самолета.

Той махна леко с ръка и отвърна:

— Аз летя често. Включвам на автопилот, така да се каже.

Наблюдавах го как педантично извади iPad, шумоизолиращи слушалки и пакет антисептични мокри кърпички, с които избърса облегалките за ръцете, поставката и гърба на облегалката на предната седалка, а после извади още една и си почисти ръцете.

— Подготвен сте — измърморих и се усмихнах широко.

Той се засмя непринудено.

— Както казах…

— Често летите — довърших вместо него и се засмях открито. — Винаги ли сте толкова… бдителен?

Той ме погледна развеселен.

— Ами, да.

— Вземат ли ви на подбив за това?

Усмивката му беше рядка комбинация от предпазливост и дяволитост и накара сърцето ми да потръпне.

— Да.

— Хубаво. Чаровен навик, но заслужава прилична доза присмех.

Той се разсмя и изхвърли кърпичките в малка торба за отпадъци.

— Ще го запомня.

Появи се стюардесата и ни подаде по една салфетка.

— Аз съм Амелия и ще се грижа за вас днес. Искате ли нещо за пиене преди излитането?

— Тоник с лайм, моля — поръча тихо съседът ми по място.

Амелия погледна към мен.

— Ъм… — започнах аз и леко сбърчих лице. — Какво имате?

Тя се засмя, но не грубо.

— Всичко, което поискате. Кафе, чай, сок, сода, коктейли, бира, вино, шампанско…

— О, шампанско! — плеснах аз с ръце. — Това е подходящо начало на отпуската ми!

Наведох се и зарових в чантата си.

— Колко?

Мъжът ме спря с ръка и учудена усмивка.

— Шампанското е без пари.

Погледнах го през рамо и видях, че Амелия беше отишла да ни донесе напитките.

— Без пари? — повторих слабо.

Той кимна.

— На международните полети алкохолът се сервира безплатно. А в първа класа винаги е без пари.

— По дяволите — изтърсих и се изправих. — Ама че съм глупачка. — Побутнах чантата с крака си обратно под седалката. — Това е първото ми пътуване в скъпата класа.

Той се наведе към мен и прошепна:

— Нямаше да се досетя.

Не можах да разгадая тона му и го погледнах. Той ми смигна закачливо.

— Нали ще ми кажете, ако направя гаф? — попитах го с широка усмивка. Сърцето ми се разхлопа от близостта му и миризмата на мъж, чисто бельо и боя за обувки.

— Това няма как да стане.

„Какво чуха ушите ми?“

Усетих как се изчервявам.

— И ще ми напомните, ако случайно си захвърля малките шишенца с безплатен алкохол навсякъде? — изрекох тихо.

— Честна скаутска — и той вдигна три пръста. После се изправи, пъхна торбата с боклуците в куфарчето си и го сложи до краката си.

— У дома ли се прибирате, или заминавате?

— Прибирам се — отвърна той. — Роден съм в Бостън. Бях в Лондон по работа за една седмица. Вие казахте отпуска, значи заминавате на почивка?

— Да — повдигнах рамене, замаяна от радост, и си поех дълбоко дъх. — Имах нужда от кратка ваканция, за да сменя обстановката.

— Това никога не вреди — рече той тихо и ме погледна право в очите. Спокойният му поглед беше малко смущаващ. Определено скандинавски — очите му бяха толкова зелени, чертите му така изсечени. Все едно беше насочил прожектор към мен. Това хем ме замая, хем ме накара да се почувствам малко неловко. — Какво ви води в Бостън?

— Дядо ми живее там. А също и доста приятели. — Засмях се. — С голяма част от тях ще се срещна буквално за първи път, макар че съм слушала толкова много за тях през последните две години от друг приятел, че имам чувството, че вече ги познавам.

— Звучи ми като авантюра. — Той примигна за секунда, погледна към устните ми и после втренчи поглед в мен. — Йенсен — представи се той — и може на ти.

Протегнах ръка, потръпнах от хладните гривни, които се спуснаха до китката ми, и стиснах неговата.

— Пипа.

Амелия се върна с напитките ни, ние й благодарихме, а после вдигнахме тост.

— За завръщането и заминаването — рече той с усмивка. Чукнах звънко чашата му и той продължи: — Как е цялото ти име? Или Пипа е прякор?

— Би могло да бъде. Обикновено идва от Филипа, но в моя случай аз съм само Пипа. Пипа Бей Кокс. Майка ми Коко е американка — Колийн Бей, откъдето идва бащиното ми име, а тя винаги е харесвала името Пипа без причина. Когато майка ми Лийли забременяла от брата на Коко, Коко я накарала да обещае, че ако бебето се роди момиче, ще го кръстят Пипа.

Той се засмя.

— Извинявай. Майка ти е забременяла от брата на другата ти майка?

„Ох, майчице. Все забравям да въведа слушателя деликатно в историята…“

— Не, не, не направо. Използвали са пипета — обясних през смях. Каква картина обрисувах само. — През 1987 хората не били чак толкова готови да приемат, че две жени могат да имат дете заедно.

— Да, сигурно — съгласи се тихо той. — Ти едно дете ли си?

„… защото тук тя вечно се обърква“.

— Да — кимнах. — Ти имаш ли братя и сестри?

— Четирима — усмихна се Йенсен.

— Лийли искала да имат още деца — поклатих глава. — Но докато била бременна с мен, чичо Робърт срещнал леля Наташа, открил много суров и неумолим бог и решил, че стореното от него било грях. Сега гледа на мен с погнуса. — За да разведря атмосферата, добавих лекомислено: — Дано никога не ми се наложи да ми присаждат костен мозък или бъбрек, нали?

Йенсен ме погледна почти ужасѐн.

— Да, дано.

Изпитах известна вина, че едва пет минути бяха минали, откакто се настанихме, а аз вече му разказах живота си.

— Както и да е — продължих. — Наложило се да се задоволят само с мен. Но аз не ги оставях да скучаят.

Чертите на лицето му се смекчиха:

— Обзалагам се.

Отпих голяма глътка от шампанското и присвих очи от балончетата.

— Сега искат внучета, но благодарение на загубеняка ще трябва да почакат за това. — Допих шампанското на един дъх.

Улових погледа на Амелия и вдигнах високо чашата си.

— Има ли време за още едно преди излитане?

Тя взе чашата с усмивка, за да я напълни.

* * *

— Виж колко е огромен Лондон — измърморих. Гледах през прозореца, докато се издигахме във въздуха. Градът плуваше под нас и облаците бавно го поглъщаха. — Красиво е.

Когато се обърнах към Йенсен, той бързо измъкна едната слушалка от ухото си и деликатно я задържа в дланта си.

— Извинявай, не те чух?

— О, нищо. — Усетих как почервенявам и не бях сигурна дали е от притеснение, че бях досадната спътница, която не си затваря устата, или е от шампанското. — Не съм разбрала, че си си сложил слушалките. Казвах само, че Лондон изглежда огромен.

— Градът е огромен — Йенсен се наведе към прозореца, за да види по-добре. — Винаги ли си живяла тук?

— Учих в университета в Бристол, после, когато получих работа във фирмата, се върнах пак.

— Фирма? — той свали и двете слушалки.

— Извинявай, да. Инженерна фирма.

Той повдигна вежди. Беше впечатлен и аз заговорих бързо, за да отрезвя преценката му:

— Заемам скромна длъжност там. Завърших математика, тъй че просто правя изчисленията и имам грижата да не излеят някъде повече бетон.

— Сестра ми е инженер по биомедицина — рече той гордо.

— Това е много различно — усмихнах се аз. — Тя прави съвсем дребни неща, а ние — големи.

— Дори така да е, пак съм впечатлен.

Усмихнах се.

— Ами ти?

Той си пое бавно дъх и аз предположих, че работата беше последното нещо, за което му се мислеше.

— Адвокат съм. Занимавам се с търговско право, най-вече със стъпките, които трябва да се предприемат при сливането на две компании.

— Звучи сложно.

— Аз съм човек на детайлите — той сви рамене. — В работата ми има много детайли.

Пак го огледах от глава до пети: остър ръб по средата на всеки крачол, лъскави кафяви обувки и сресана коса, без ни едно щръкнало косъмче в нея. Кожата му беше добре поддържана, ноктите в изряден вид. Да… личеше си, че мъжът изпипваше всичко до най-малката подробност.

Погледнах себе си: черна къса рокля, чорапогащи на черни и лилави черти, износени черни ботуши до коляното и гривни до лакътя. Косата ми беше вдигната в небрежен кок, а преди да хукна към метрото, не си бях дала труда да се гримирам.

Чудесна двойка бяхме.

— Понякога ми се иска да имахме повече артистичност в кантората — проследи той погледа ми. За миг се умълча, а после добави: — Жалко, че не се нуждаем от математик.

Зарадвах се на комплимента, а той бързо, почти тромаво, се върна към музиката и четивото си. Едва когато го каза, осъзнах, че започвах да се чувствам като скучна глупачка. Не можех да задържа интереса на гаджето си. Не можех да събера енергия да направя нещо повече с кариерата си. От месеци не бях ходила на почивка, а още по-отдавна не бях излизала да се напия с приятели. Напоследък дори не ми се занимаваше да си боядисам бозавата руса коса в някакъв по-ярък цвят. Бях в режим на изчакване. Бях.

До днес.

Амелия се наведе усмихната:

— Да ви донеса ли още едно?

Подадох й чашата, а опияняващото вълнение от почивката, авантюрата и бягството изпълваше душата ми.

— Да, моля.

* * *

Шампанското си проправи пенлив път през гърдите към крайниците ми. Усетих как тялото ми постепенно се отпуска — от пръстите към ръцете ми и се вгледах в ноктите си — дявол го взел, лакът се беше обелил, — а в това време топлината се разля нагоре към татуираната птичка на рамото ми.

Облегнах глава назад и въздъхнах щастливо.

— Колко по-хубаво се чувствам тук, отколкото да обикалям из къщата си, за да видя какво е оставил загубенякът, когато се изнесе.

До мен Йенсен се стресна.

— Извинявай, какво? — и извади едната слушалка.

— Марк — обясних аз. — Загубеняка. Не ти ли казах?

Той огледа развеселен лицето ми, несъмнено реши, че бях пияна, но аз пукната пара не давах, и тихо рече:

— Не, не си го споменавала.

— Миналата седмица се прибрах вкъщи и заварих приятеля ми да чука една безименна мръсница.

Хлъцнах.

Йенсен прехапа устни, за да не се разсмее.

„Толкова ли бях пияна вече?“ Бях изпила само… преброих ги на пръсти. Ох, мътните ме взели. Бях изпила четири чаши шампанско на празен стомах.

— И аз го изхвърлих — изпънах се и се постарах да звуча по-трезвена. — Но се оказа, че това не е толкова лесно. Той каза, че не можеш да живееш с някого осем месеца и да си събереш багажа за един ден. Аз му казах да се опита или ще изгоря всичко, което остави.

— Естествено, казала си го в яда си — отвърна тихо Йенсен и свали и другата слушалка.

— Бях ядосана, а после ме заболя. Дявол да го вземе, аз съм на двайсет и шест, а той е прехвърлил четирийсетте — защо му е да ходи при друга за едно чукане! Не си ли съгласен? На бас се хващам, че лондонската ти любовница с бельото и готовата храна в леглото е по-млада, със стегнато тяло и много красива, нали?

Усмихна се закачливо.

— Моята лондонска любовница?

— Не че аз съм много красива и със сигурност не ям готова храна в леглото, но щях да го направя, ако той беше настоял, ако беше поискал да останем цял ден в леглото. Но той си имал другарче за секс по обяд и за какво съм му тогава аз? — Накрая пак се ядосах.

Потърках лицето си. Бях сигурна, че говоря несвързано.

Йенсен мълчеше, но когато го погледнах, още ме слушаше.

Все едно бях с майките на дивана, само че тук имах дистанция и не се налагаше да се безпокоя, че те се безпокоят за мен. Тук можех да се преструвам, че завинаги ще оставя в миналото моята скучна работа и моя скапан бивш.

Обърнах се с лице към Йенсен и оставих всичко да се излее от мен.

— Може и да спях, с когото ми паднеше, преди той да се появи — кимнах разсеяно, когато Амелия ме попита дали искам още едно шампанско. — Но когато срещнах Марк, си помислих, че той е мъжът на живота ми. Нали знаеш как е в началото?

Йенсен кимна неопределено.

— Секс върху всяка равна повърхност — осветлих го аз. — Прибирах се от работа вкъщи и се чувствах като дете, което тича надолу по стълбите в утрото на Коледа.

Той се разсмя.

— Сравняваш секса с детството… дай ми минутка да го осмисля.

— И всеки ден беше така — измърморих аз. — Жена му го беше мамила и го беше напуснала, а той преживя всичко пред очите ми и аз… дълго се надявах, че той отново ще се върне към живота. И той се върна, върна се към живота благодарение на мен. После единайсет месеца, което за мен си е вечност, всичко беше прекрасно, докато изведнъж не свърши. Той не пипваше нищо вкъщи и вечно аз купувах храната и плащах сметките, и преди да се усетя вече давах пари и за новия му бизнес. — Погледнах Йенсен, чието лице се раздвояваше пред очите ми. — Но аз нямах нищо против. Наистина! Обичах го и затова му давах всичко, което поискаше. Но любовницата в леглото ми, откъдето беше свалил чаршафите, за да не се налага да ги изпере, преда да се прибера вкъщи, ми дойде в повече. Даже и на мен.

Йенсен сложи ръката си върху моята.

— Добре ли си?

— Искам да го изритам с ботуш по задника, но иначе…

— Понякога, когато летя — прекъсна ме той внимателно, — пийвам едно-две уискита и от време на време забравям как ми се отразява при кацането. От надморската височина става… по-зле. — Той се приведе малко, навярно за да привлече вниманието ми. — Не казвам това, за да те съдя, че искаш шампанско, защото този тип Марк ми се струва пълно магаре, а за да те предупредя, че пиенето по време на полет е различно изживяване…

— Да си поръчам ли вода? — изхълцах аз и тогава

за мой ужас

се оригнах.

Ох, божичко.

Ох, мътните ме взели.

— Мааамка му — изрекох и запуших уста с ръка.

На бас се хващам, че мъж като Йенсен не се оригва като безделник пред хората.

И не излиза с жени, които се оригват.

И не ругае.

И не пърди.

И няма и едно конче на костюма си.

Измънках нещо в извинение, прескочих го и отидох в тоалетната, където си напръсках лицето с вода, направих няколко дълбоки вдишвания, за да се успокоя, и си прочетох едно конско в огледалото.

Когато след няколко минути се върнах на мястото си, Йенсен спеше.

* * *

При кацането самолетът се раздруса, Йенсен се сепна и подскочи в седалката си. Беше спал почти четири часа, но аз не можах да мигна. Когато пиеха, приятелите ми ги унасяше на сън, а аз ококорвах очи. Лош късмет, особено за този полет, защото предпочитах да поспя, вместо мислено да изреждам всички знаци за изневярата на Марк, а после да стана за смях пред един непознат.

Международното летище „Логан“ се стелеше сиво и безлично пред нас. Амелия направи обичайното съобщение: „Останете по местата си, свалете внимателно багажа си и моля ви, изберете нашата авиокомпания и следващия път“.

Хвърлих бърз поглед към Йенсен и тозчас в главата ми удари метален гонг.

— Ооох — изпъшках и се хванах за челото. — Мразя шампанското.

Той ми се усмихна учтиво.

Боже, какъв красавец. Дано имаше на кого да разкаже вкъщи за побърканата, размъкната англичанка в самолета.

Щом ни разрешиха да станем, той извади телефона си от чантата за лаптопа и погледна смръщено дългия списък с известия.

— Почва се? — попитах го с усмивка.

Той не вдигна глава:

— Приятно пътуване.

— Благодаря.

Трябваше да прехапя устни, за да не се впусна в обяснения защо през целия път не си затворих устата и се оригнах в лицето му. Накрая тръгнах десет крачки след изваяния му задник.

Минах през терминала и отидох да си получа багажа, където сварих дядо да ме чака в долната част на ескалатора по тениска на „Ред Сокс“ и избелели бежови панталони с тиранти.

Той ме прегърна без много думи, здраво, топло и нежно като Коко.

— Как мина полетът? — попита и ме поведе с ръка през раменете.

Чувствах краката си отпаднали и схванати. Какво не бих дала за един горещ душ.

— Пих твърде много шампанско и надух ушите на горкия човек до мен.

Вирнах брадичка, за да посоча високия бизнесмен, който вървеше на десетина крачки пред нас и вече говореше отсечено по телефона.

— Ех, нищо — отвърна дядо ми.

Погледнах го и отново се учудих как може да произхождам от такъв спокоен, тих род. От две години не беше идвал в Лондон, а преди това го виждах на всеки по-голям празник. Дядо ми никога не изпадаше във възторг пред нищо, но беше непоколебим в мълчаливата си подкрепа за Лийли и Коко.

— Радвам се да те видя. Липсваха ми лицето и тирантите ти.

— Колко време ще останеш, преди да отпътуваш? — попита в отговор той.

— Утре ще се съберем, а призори в неделя заминаваме на винена обиколка. Но щом се върна, ще остана малко при теб.

— Гладна ли си?

— Като вълк. Но без пиячка. — Набързо си вързах косата и потрих лице. — Уф, на нищо не приличам.

Дядо ми ме погледна и когато очите ни се срещнаха, разбрах, че вижда само хубавото в мен.

— Толкова си хубава, Пипа, момичето ми.

Глава две
Йенсен

Спомням си точно един полет, който беше по-мъчителен от днешния.

Беше през юни след втори курс в гимназията и десетина месеца, след като се бях запознал с Уил Самър. Той се бе появил неочаквано в Бостън, новото момче с усмивката, наперената походката и увереността, че двамата с него ще станем първи другари в дяволиите. До този момент животът ми течеше тихо и спокойно и Уил Самър се оказа най-разрушителната стихия.

Онова лято заминахме на Ниагарския водопад с всичките ми роднини и… двамата, тъй да се каже, попаднахме на едно видео с лошо заснето порно. Нямаше музика, нямаше лица, но въпреки това ние зяпахме, докато погледите ни се премрежиха и се върнахме към обичайното си състояние, като повтаряхме в унисон мръсните думи и се тъпчехме с чипс „Прингълс“.

За първи път виждах как някой прави секс и ми се стори фантастично… докато хубавата леля на Уил Джесика, не се паникьоса на летището, когато не можа да си намери „домашния филм“ в ръчния багаж.

През целия полет седях до нея и може да се каже, че се бях спекъл. Доста. Ръцете ми се потяха, отговарях едносрично и не спирах да си мисля, че я видях гола. Видях я как прави секс. Младежкият ми мозък не можеше да обработи подобен род информация.

Уил ми съчувстваше, както можеше и да се очаква, като ме замерваше от отсрещната страна на пътеката с топчета от салфетки и фъстъци.

— Защо си се свил така, Дженс? — беше се провикнал той. — Приличаш на човек, който е видял някого без дрехи.

Пипа ме измъчи по коренно различен начин. Нейното мъчение беше от онези, в които чудото на алкохола превръща красотата и привлекателността в размазан грим и неспирен брътвеж. От онези, в които повече от три часа се преструваш на заспал, докато мозъкът ти превърта паникьосано възможностите, с които си могъл да запълниш по-добре времето си в самолета.

Докато вървяхме към багажното, непрестанният шум на летището ме понесе. Беше ми до болка познат, колкото радиаторът вкъщи, който се включваше нощем, или собственото ми дишане. Усещах как Пипа разговаря спокойно с дядо си зад гърба ми. Имаше приятен глас и силен акцент с изтънчеността на Лондон и улиците на Бристол. Лицето й беше прекрасно, очите ярки и дяволити. Точно те ме привлякоха, защото бяха поразително сини и много изразителни. Но ме беше страх да я погледна, за да не би отново да се разприказва. Бях усетил как извинението напира на устните й, докато слизах от самолета почти на спринт, и ме хвана страх, че ако й дам възможност, тя ще я използва, без да се замисля.

Потърках очи и тогава видях куфара си да се приближава по лентата. Имаше някакво почти комично напрежение в посланието, което получавах. Тъкмо когато бях започнал да се питам дали не търся жени на неподходящите места, дали не бъркам кой е моят тип, дали не бива да рискувам повече, и вселената ме затвори в самолет с прекрасно, ексцентрично и напълно побъркано кречетало.

„Да не се изхвърляме, Дженс. Дръж се за това, което познаваш.“

Може би Емили от отбора по софтбол не беше чак толкова зле.

Шофьорът ме чакаше с табелка с моето име, аз кимнах и го последвах безмълвно към паркинга. В колата беше приятно и аз тутакси извадих пак телефона, а мозъкът ми влезе в познатите релси, където живееше и дишаше работата ми.

В понеделник ще се обадя на Джейкъб, за да се уговорим кога да прегледаме досието на „Петерсен Фарма“.

Утре в почивката между един и един и половина трябва да се видя набързо с Елинор от „Човешки ресурси“, за да потърсим заместник на Мелиса в офиса ни в Сан Франциско.

Следващата седмица ще трябва да се прибирам рано, за да се преборя с пощата.

Колата спря до тротоара пред червеникавокафявата ми къща и изведнъж се почувствах по-спокоен.

Есента беше обагрила в ярки цветове балдахина от листа на дървета над улиците, но скоро безкрайните зимни месеци щяха потопят света в сивота. След топлината в колата въздухът навън хапеше от студ. Отидох до багажника и дадох на шофьора тлъст бакшиш, затова че ме докара толкова бързо въпреки задръстването в Бостън.

Командировката ми в Лондон се проточи само седмица, но имах чувството, че беше минала вечност. Сливанията бяха едно. Международните сливания съвсем друго. А международните сливания, които се объркват? Брутална работа. Безкрайни бумаги. Безкрайни показания. Безкрайни подробности, които трябва да се издирват и записват. Безкрайни пътувания.

Погледнах към дома си и напрежението някак отмина. Беше обикновена, двуетажна постройка, две лампи светеха в еркерния прозорец, а от двете страни на входната врата имаше саксии с цветя. Колкото и да пътувах, по душа бях домошар и проклет да съм, ако не се радвах, че бях близо до собственото си легло. Дори пред себе си не се срамувах да призная, че поръчката на храна за вкъщи от ресторанта и видеофилми от „Нетфликс“ леко ме замайваха от задоволство.

Къщата светна с едно натискане на ключа и първо си разопаковах багажа — ако не за друго, за да скрия следите, че бях пътувал и скоро пак щях да летя. Отричане, ти си моята вечна любов.

Куфарът беше разопакован, вечерята — поръчана, „Нетфликс“ „чакаше“ на опашката и сякаш по даден сигнал най-малката ми сестра Зиги-Хана отключи вратата със своя ключ.

— Здрасти — провикна се тя.

Ще каже човек, че няма защо да чука.

Ще каже, че е знаела, че ще ме свари по спортен панталон и пантофи.

Сам.

— Здрасти — отвърнах и видях как хвърли ключовете, но се размина с купата на масичката до вратата с поне две крачки. — Добър изстрел, мишок.

Тя ме цапна мимоходом по главата.

— Сега ли се прибра?

— Да. Извинявай. Щях да ти се обадя, след като вечерям.

Тя спря, обърна се и ме погледна насмешливо.

— Защо? Аз ли съм жената, на която звъниш, за да кажеш „скъпа, прибрах се“?

Обърна ми гръб и отиде да донесе бира за мен и чаша вода за себе си.

Когато се върна, измърморих:

— Това беше грубо.

— Лъжа ли е? — тя се тръшна до мен на дивана.

— Ти какво изобщо търсиш тук?

Зиги беше женена за Уил, с когото бяхме приятели от почти двайсет години, а леля му беше известната Джесика, и двамата живееха на няма и пет минути надолу по улицата в много по-голяма и по-оживена къща от моята.

Тя преметна косата си през рамо и ми се усмихна широко:

— У нас ми намекнаха, че „тропам из къщата“ и „човек не можел спокойно един служебен разговор да проведе“. — Зиг сви рамене и отпи от водата си. — Уил трябва да осъществи важна конферентна връзка с някакъв австралиец, затова реших да постоя тук, докато опасността премине.

— Гладна ли си? Поръчах тайландска кухня.

Тя кимна.

— Сигурно си уморен.

— Часовникът ми е малко извън строя.

— Значи една спокойна вечер ще ти се отрази добре. Сигурна съм, че след като си се прибрал вече, не умираш да видиш никого.

Вцепених се от думите й и не отпих от бирата. Погледнах я с укор и казах:

— Престани.

Всички в семейството ми обичаха да си врат носа един на друг в живота и аз самият неведнъж бях давал съвети като по-голям брат. Но не исках по-малката ми сестра да се бърка в моите работи.

— Как е Емили? — попита тя и се прозя престорено.

— Зиг.

Тя се обърна и ме погледна, като знаеше отлично, че се държи като голямо дете.

— Йенсен, тя си има албум и си слага снимки… А и ми предложи да ми помогне да подредим гаража.

— Много мило от нейна страна — казах аз, докато превъртах каналите.

— Това е преди сватбата, Дженс. Това са лудите й дни. Не й обърнах внимание и се опитах да не се разсмея, за да не я поощрявам.

— С Емили не сме двойка.

Слава богу, тя се отказа да ме тормози и дори не пусна някоя мръсна шега.

— Ще дойдеш ли у нас утре?

— Какво е утре?

Зиги ме погледа ядосано.

— Не е за вярване. Колко пъти говорихме за това? Изпъшках, станах и се опитах да измисля причина, за да изляза от стаята.

— Защо ме нападаш? Току-що се прибрах!

— Дженс, утре у нас ще посрещаме третия рожден ден на Анабел! Сара е на път да роди седемдесетото им дете, затова с Макс не можаха да го направят у тях. Всички ще пристигнат от Ню Йорк. Не помниш ли! Ти каза, че ще се прибереш навреме!

— Добре, добре. Предполагам, че ще се отбия за малко.

Тя ме изгледа.

— Няма да се отбиваш за малко. Ще останеш целия ден, Йенсен. Ама че ирония, точно аз да ти казвам това. Кога за последно си излизал с приятели? Кога за последно си ходил на кръчма или на среща с друга жена, освен с Емили Софтбола?

Замълчах. Излизах по-често на срещи, отколкото сестра ми подозираше, но тя имаше право, че не правех сериозни усилия. Бях се женил веднъж. За хубавката, закачлива Беки Хенли. Запознахме се, когато бях втори курс в колежа, излизахме девет години, бяхме женени четири месеца, а после един ден се прибрах и я заварих да си събира нещата, плачейки.

Не бяхме един за друг, беше казала тя. Никога не сме били един за друг.

И това беше единственото обяснение, което получих.

И така на двайсет и осем аз вече имах диплома за адвокат и бях наскоро разведен — нещо, което не се среща често, както се оказва — и се отдадох на кариерата си. С пълна пара. Сближих се със съдружниците, изкачих се по стълбичката на кариерата и успеха, увеличих екипа си, станах незаменим за фирмата.

За да се намеря на дивана с малката си сестра, която ми четеше конско да се срещам по-често с хора.

Тя имаше право, но иронията беше, че тъкмо тя водеше този разговор с мен. Преди три години аз й бях казал същите неща.

Въздъхнах.

— Йенсен — тя ме дръпна обратно на дивана. — Ти не разбираш от дума.

Така беше. Никога не слушах какво ми говорят. Знаех, че трябваше да се измъкна от рутината на работата. Знаех, че трябва да заживея щастливо. Колкото и да не ми беше приятно да обсъждам това със сестра си, знаех, че ще се радва, ако имах сериозна връзка. Проблемът беше, че не знаех откъде да започна. Перспективата за нещо ново винаги ме беше плашила. Колкото по-дълго стоях сам, толкова по-трудно можех да правя компромиси с друг човек.

— В Лондон не си излязъл нито веднъж, нали? — Зиг се облегна назад, за да вижда лицето ми.

Спомних си главната адвокатка от лондонската страна на екипа ни, Вера Итъртън. Беше дошла при мен в края на работния ден. Поговорихме две-три минути и в мига, в който лицето й се промени, погледна към пода със свенливост, каквато не бях виждал дотогава, аз разбрах, че ще ме покани на среща.

— Искаш ли да хапнем заедно по-късно? — беше ме попитала тя.

Бях й се усмихнал. Вера беше много привлекателна жена. С няколко години по-възрастна от мен, но в страхотна форма, висока и слаба с прекрасно тяло. Би трябвало да искам да хапна по-късно. Би трябвало да искам много повече от едно хапване.

Но ако оставех настрана усложненията от това, че работехме в една кантора, мисълта да изляза на среща, даже една вечер за секс, ме изтощаваше.

— Не, не излизах. Не и с жена.

— Къде е моят брат играч? — усмихна ми се тя шеговито.

— Сигурно ме бъркаш с мъжа ти.

Тя се направи, че не ме чува:

— Бил си в Лондон цяла седмица и си прекарал свободното си време в хотела. Сам.

— Не точно.

Не си стоях в стаята. Бях обиколил музеите, бях разгледал града, но тя беше права за едно: през цялото време бях сам.

Зиг повдигна вежди — предизвикваше ме да й докажа, че греши.

— Уил каза снощи, че трябва да се върнеш към онзи Йенсен, който си бил в колежа.

Изгледах я кръвнишки.

— Повече никога недей да слушаш разказите на Уил за колежа. Той беше глупак.

— И двамата сте били глупаци.

— Уил беше Главният глупак. Аз само му подражавах.

— Той ми разказа друго — усмихна се тя широко.

— Държиш се странно.

— Аз се държа странно? Ти имаш таймер на лампите, робот Румба, който почиства пода ти даже когато си извън града, разопаковаш багажа си, минути след като си се прибрал, и аз съм се държала странно?

Отворих уста, а после я затворих и вдигнах пръст, за да спра следващата й шеговита тирада.

— Мразя те — казах накрая, а тя се разсмя.

На вратата се позвъни. Отидох да взема вечерята, която бях поръчал, и я занесох в кухнята. Обичах Зиги. Откакто се завърна в Бостън, се виждахме два-три пъти седмично и това се отразяваше добре и на двама ни. Но ми тежеше, че се тревожи за мен.

И не беше само тя.

Цялото семейство ми купуваше допълнителни подаръци за Коледа, защото си нямах приятелка, която да ми сложи изненада под елхата, и си мислеха, че аз не знам. Когато ме канеха на вечеря, винаги ме питаха дали ще заведа още някого. Ако отидех със случайна жена в къщата на родителите си на вечеря в неделя и им кажех, че ще се оженя за нея, цялото ми семейство щеше да празнува с дива радост.

Беше ужасно да си най-голямото от пет деца и всички да са загрижени за теб. Изтощаваше ме необходимостта да ги уверявам всеки път: Да, добре съм, всичко, всичко е наред.

Но това не ме спираше да опитвам. А когато насила накарах Зиг да започне да излиза по-често и от всички хора на света тя се влюби в Уил и двамата заживяха щастливо като в приказките, аз нямаше как да им завиждам.

— Добре — занесох й чиния с храна и отново седнах до нея. — В колко часа беше рожденият ден?

— В единайсет. Отбелязах го в календара на хладилника ти. Ти изобщо поглеждаш ли натам, или използваш уреда само да държиш в него готовата храна?

Отпих глътка бира.

— Задръж за малко конското. Уморен съм, миличка. Не ми се спори тази вечер. Кажи ми само какво трябва да донеса.

Тя се усмихна извинително, а после налапа пълна вилица с ориз и зелено къри. Преглътна и каза:

— Нищо. Само ела. Аз й купих пинята и разни други момичешки джунджурии като корони и… разни там понита.

— Понита?

Тя сви рамене и се засмя.

— Детски играчки! Ама че съм и аз! Дори не знам как се казват.

— Подаръци за деца? — предложих аз и направих големи кавички с пръсти.

Тя ме удари по ръката.

— Все едно. О, и Уил ще готви.

— О, да! — размахах юмрук аз. Неотдавна най-добрият ми приятел беше открил любовта си към готвенето и ако кажа, че от това печелехме всички, би трябвало да омаловажа допълнителния час, който прекарвах във фитнеса всяка вечер като компенсация. — Как е нашият шеф? Наваксва епизодите от кулинарното шоу „Босоногата графиня“? Признавам си, че престилката му отива.

Тя ми хвърли кос поглед.

— Моли се да не му го кажа, иначе ще бъдеш изключен от вечерите. Кълна се, качила съм три килограма, откакто се запали по сладките неща. Не че се оплаквам.

— Сладки неща ли? Мислех, че е на средиземноморска кухня.

Тя махна с ръка:

— Това беше миналата седмица. Тази се е отдал на десертите заради Анабел.

Свих вежди.

— Тя капризна ли е?

— Не, просто мъжът ми се чуди как да угажда на кръщелницата си. — Зиг натика още една вилица ориз в устата си.

— Значи щом всички са в града, у вас утре вечер ще бъде пълно с народ.

Между двете деца на сестра ни Лив и приятелите ни от Ню Йорк Макс и Сара, които бяха напът да се сдобият с четвърто, контингентът на възрастните скоро щеше да изостане числено от прекрасните дребосъчета. Зиг обичаше децата да й гостуват, а аз бях готов да се обзаложа, че поне едно от тях щеше да се залепи за крака на Уил за целия уикенд.

— Всъщност няма — засмя се тя. — Макс и семейството му ще отседнат в хотел. Бенет и Клои ще спят у нас.

— Бенет и Клои? — ококорих очи аз. — Не те ли е страх?

— Не, и това е най-хубавата част. — Тя се наведе с широко отворени очи. — Изглежда Клои и Сара са разменили характерите си по време на бременността. Трябва да го видиш с очите си, за да повярваш.

* * *

Когато Зиги отвори вратата на другата сутрин, зад нея се виждаха само пъстроцветни копринени дребнички щъкащи телца. Едно дребосъче се блъсна в краката й, прегърна ги буйно и я тикна в обятията ми.

— Здравей — усмихна ми се тя широко. — Хващам се на бас, че вече умираш от радост, че дойде.

Погледнах над рамото й. Купчина детски обущенца бяха струпани до входната врата, а през широкия ръчно изработен портал арка се виждаше планина от подаръци върху масата в трапезарията.

— Никога няма да откажа гозбите на Уил — сложих я на земята и навлязох в мелето. В далечината от кухнята дълбокият смях на Уил се загуби сред детските писъци и крясъци и се чу ясният вик на Анабел:

— Това е моят рожден ден! Аз ще бъда Супермен!

Имах нужда от още кафе.

Нощем не спях дълбоко и през по-голямата част от миналата нощ бях седял буден в хола, като се мъчех да си спомня всичките си излизания през последните пет години.

Проблемът беше, че ако не броях фитнеса, софтбола в четвъртък и бирата или кафето с приятелите ми след това, почти никъде не излизах. Календарът ми беше запълнен, но предимно с работни вечери, гостуващ клиент или важно събитие, което съдружниците искаха да отбележат с разточителна вечеря. Преди две години стигнах до горчивото заключение, че от многото пътувания и седенето на дивана бях излязъл от форма. Започнах пак да тичам и да вдигам тежести, свалих петнайсет килограма и мускулите ми заякнаха. Преоткрих любовта си към фитнеса само за да разбера, че не го правех, за да изглеждам по-добре или да забия някоя жена. Правех го, за да се чувствам по-добре. Оттогава нищо друго не се бе променило в живота ми.

Опитвах се да не мисля за проваления си брак, но късно снощи разбрах, че раздялата ми с Беки беше задействала верижна реакция: покрусата ме беше накарала да се заровя в работата си, което ми донесе успех, а той на свой ред се бе превърнал в пристрастяване. В един момент щеше да се наложи или да се отдам на работата си, или на живота извън нея. Преди шест години, когато горчивината подхранваше мислите ми за романтичните връзки, решението се оказа лесно.

Сега бях щастлив, нали така? Не напълно осъществен може би, но доволен поне. Но леко саркастичните думи на сестра ми ме засегнаха снощи и ме накараха да изпитам страх. Нима щях да остарея и да умра в изрядно подредената си не съвсем ергенска къща, докато сортирам и нареждам жилетките си в гардероба по цвят? Дали да не се откажа още сега и да се захвана с градинарство?

Прекосих коридора и излязох в задния двор. Купища балони бяха вързани за оградата, по дърветата, с панделки за белите сгъваеми столове и край кръглите масички. Бяла торта с накъдрена глазура и с пластмасови жираф, слон и зебра на върха седеше в средата на най-голямата маса близо до терасата.

Шепа дечурлига с пуловери и шалове тичаше по поляната и аз грижливо се дръпнах от пътя им и се насочих към групата на възрастните около скарата.

— Дженс! — викна ми познатият глас на Уил и аз тръгнах ловко към него. Още балони висяха от покритата с лози пергола, заедно със сафари плакат, на който пишеше: „Честит рожден ден!“.

— Никога не съм имал такъв готин рожден ден — казах аз и се загледах в експлозията от цветове в задния двор. — Анабел дори не живее тук. Кои са всички тези хлапета?

— Ами децата на Лив са… някъде — огледа се той наоколо. — Останалите са на Макс и Сара и на колегите на Хана. Явно вече са първи приятели.

Примигнах към него, после пак погледнах назад към двора.

— Това е бъдещето ти.

Казах го с мрачна шеговитост, но Уил засия:

— Да!

— Добре, добре. Май ще прескоча кафето. Къде е бирата?

Той ми посочи хладилната чанта под големия дъб.

— Вътре има и скоч, ако искаш да го пробваш.

Обърнах се и в този миг на терасата се появи Макс Стела и погледна с широка усмивка ятото дечурлига, което се гонеше по поляната. Макс и Уил бяха основали инвестиционна фирма преди години в Ню Йорк и двамата бяха възхваляваната необичайна връзка между изкуството и науката — опитът и острото им око в съответната им област ги бяха направили много богати. Макар че с двуметровия си ръст и истинска стена от мускули Макс повече приличаше на свиреп ръгбист, отколкото на арт-фанатик.

— Да можехме и ние така лесно да се сприятеляваме — каза той, докато гледаше как децата тичаха като подивели.

Жена му Сара излезе след него, като придържаше тежкия си корем, и седна на стола, който Макс й предложи. Стиснах му ръката, а после се обърнах към Сара:

— Моля те, не ставай — наведох се аз и я целунах по бузата.

— Опитвам се да бъда в лошо настроение — каза с лека усмивка. — Твоята галантност разтопи яростта ми на бременна жена.

— Обещавам да се трудя усърдно, за да бъда тъпак — изрекох сериозно. — Макар че трябва да ви поздравя. Не съм ви виждал, откакто последното тръгна на път. Кой номер е това? Четвърти?

— Четвъртото за колко години, Макс? Пет? — Уил се усмихна. — Няма ли да си починеш? Да си намериш хоби?

Вратата отново се отвори и навън се показа Бенет Райън, следван от Зиги и свръхбременната Клои.

— Той вече си е намерил хоби — подхвърли Бенет.

Двамата с Макс бяха учили заедно в Европа и оттогава бяха приятели. Макс беше вечно усмихнат и мил, а Бенет беше олицетворение на лице на статуя. Рядко се шегуваше и почти не се усмихваше, затова сега не пропуснах да забележа как се усмихна сърдечно и раменете му се отпуснаха. Тази промяна настъпваше, когато поглеждаше към жена си.

В момента направо сияеше.

Това беше… объркващо.

— Йенсен! — извика някой името ми и аз се обърнах назад. Клои прекоси терасата и ме прегърна.

Примигнах учудено към Уил и накрая я гушнах. Никога преди не го бях правил.

— Здрасти! Как си? — отдръпнах се и я погледнах. И двете бременни жени бяха дребнички, но ако Сара беше стройна и фина, то човек не можеше да не забележи бурния нрав на Клои. Онази Клои, която познавах, не беше особено чувствителна и аз изгубих дар слово. — Изглеждаш…

— Щастлива! — довърши тя вместо мен и сложи ръка на кръглия си корем. — Ще се пръсна от радост, просто… дяволски се радвам.

Засмях се.

Тя сбърчи лице и погледна към децата на моравата.

— Мамка му, трябва да спра да ругая. — Щом осъзна какво беше казала, изпъшка и се разсмя. — Непоправима съм.

Бенет я прегърна нежно през раменете, тя се облегна на него… и се закикоти.

Всички зяпнахме озадачено.

Накрая заговори Макс:

— От четири месеца не са се опитвали да се убият един друг. Всички са много объркани.

— Точно така — кимна Клои. — Всички се тревожат колко добра съм станала, а в същото време миналата седмица милата Сара не могла да отвори буркан с фъстъчено масло, побесняла и го хвърлила през прозореца на тротоара на Медисън Авеню.

Сара се разсмя.

— Никой не пострада. Само гордостта ми и склонността към доброта.

— Джордж заплаши, че ще напусне Сара и ще отиде да работи при Клои — обади се Бенет, намеквайки за помощника на Сара, за когото всички знаеха, че с Клои бяха на нож. — Задава се Армагедон.

— Добре, добре, стига сте се държали просташки пред брат ми. — Зиги заобиколи Клои и ме прегърна през врата. — Още не си си тръгнал!

Погледнах объркано Уил.

— Разбира се, че не съм. Още не сте ми дали от тортата.

Като че бях произнесъл вълшебната думичка и шепа деца се появиха, заподскачаха развълнувано и взеха да питат едно през друго дали било станало време да се духат свещичките. Зиги се извини и ги отведе при друга групичка, която си играеше.

— Кога чакате бебетата?

— Сара в края на декември, а аз в първите му дни.

В този миг всички се огледахме смълчано в мекия септемврийски хлад, докато край нас листата се силеха от време на време.

— Не се бойте, добре съм — рече тя, щом забеляза загриженото изражение на всички. — Това е последното ми пътуване, после се прибирам в Ню Йорк, докато бебето се роди.

— Момче ли ще бъде, или момиче? — попитах аз.

Бенет поклати глава:

— Клои сто процента му е предала ДНК-то си, защото бебето се запъна и не пожела да се обърне, за да го види добре сестрата.

Макс изсумтя и погледна Клои в очакване на острия й отговор, но тя сви рамене и се усмихна.

— Съвсем вярно! — изгука и се протегна, за да целуне Бенет по брадата.

Обикновено Бенет и Клои се наслаждаваха на словесните си схватки и когато видях как тя подмина опита му да я ядоса, изпитах… хм, известно объркване. Въпреки цялата нормалност на жеста й, имах чувството, че наблюдавах чуждоземен ритуал за ухажване.

Зиги се върна от двора с рожденичката по петите.

— Хлапетата не ги свърта на едно място — рече тя и всички приеха това като знак, че беше време купонът да започне.

Аз си поговорих със Сара, Уил, Бенет и Клои, а в това време Макс, сестра ми и още двама-трима родители раздадоха бисквити „Орео“, пудинг и желирани червейчета.

Последни пристигнаха братът на Макс Найъл и жена му Руби, но в хаоса от преяли със захар дечурлига аз не видях кога са дошли.

Първата ми среща с Найъл Стела беше малко стряскаща. Бях свикнал с присъствието на Макс, който се чувстваше толкова добре в кожата си, толкова равен емоционално с всеки, че човек лесно забравяше височината му. Но стойката на Найъл беше изпипана като по учебник, почти скована, и макар че с моите метър и деветдесет бях порядъчно висок, Найъл ме превъзхождаше с десетина сантиметра. Изправих се да ги поздравя.

— Йенсен — рече той. — Много се радвам най-накрая да се запознаем.

Дори говорът им беше различен. Спомних си, че Макс беше живял в Лийдс и градът беше оставил отпечатъка си върху по-свободния му, по-обикновен речник. Но като всичко друго у Найъл, дори произношението беше правилно.

— Жалко, че не можахме да се срещнем, докато бяхме в Лондон.

— При следващата командировка — махнах с ръка аз. — Този път бях претрупан с работа. Нямаше да бъда добра компания, но много се радвам да се запозная и с двама ви.

Руби го избута и ме прегърна. Напомни ми на грациозно кутре в ръцете ми: леко потрепваща, повдигнала се на пръсти.

— Имам чувството, че вече те познавам — тя се отдръпна и ми се усмихна широко. — На сватбата ни в Лондон миналата година всички се надпреварваха да ни разказват за „неуловимия Йенсен“. Най-сетне да се запознаем!

„Всички? Неуловим?“, зачудих се аз, докато се настанявахме. Напоследък не се чувствах като най-интересния човек на света. Услужлив? Да. Находчив? Без съмнение. Но „неуловим“ крие загадъчност, каквато у мен нямаше. Чувствах се странно да бъда на трийсет и четири и да виждам как животът ми забавя ход, как най-хубавите ми години бяха останали зад гърба ми, особено когато бях единственият, който мислеше така.

— Зиги не спря да говори за теб поне месец след сватбата — казах на Руби. — Изглежда е било прекрасно.

— Да, беше — усмихна й се Найъл.

— Какво ви води в Щатите? — попитах аз. Знаех, че Руби се беше преместила в Лондон за стажа си, който премина в докторантска програма, и в момента Лондон беше техният дом.

— Заминаваме на пътешествие, за да отпразнуваме първата си годишнина с малко закъснение от планираното — обясни той. — Започнахме оттук, за да вземем Уил и Хана.

Руби въодушевено каза:

— Ще направим обиколка на пивоварните фабрики и винарските изби нагоре по крайбрежието!

Ентусиазмът й беше заразителен.

— Кои места ще посетите?

— Хана е наела микробус — обясни Найъл. — Ще тръгнем от Лонг Айлънд, нагоре през Бостън, а после Върмонт. Сестра ти е организирала всичко.

— Когато бях студент, всяко лято работех във винарска изба „Лоуръл Лейк“ в Норт Форк — казах им.

Руби шляпна Найъл по рамото.

— Стига бе!

— Ами да — усмихнах й се широко аз. — Това е истината.

— Защо не дойдеш с нас? — рече тя и кимна, сякаш вече беше решено. Погледна Найъл, усмихна му се подкупващо и той се разсмя тихо. Обърна се към Бенет, Клои и Уил. — Кажете му да дойде.

— Аз съм невинен наблюдател. — Уил вдигна ръце. — Не ме забърквай в това. — Замълча и отпи от бутилката си. — Макар че идеята звучи чудесно…

Изгледах го безизразно.

— Помисли си, Йенсен — не се отказа Руби. — Уил и Хана ще дойдат заедно с още една приятелка. Слава богу, Хана не пие и поне един от нас ще може да кара. Ще бъдем чудесна групичка.

Трябва да призная, че едно пътуване през щата звучеше примамливо. Въпреки че бях прелетял хиляди километри, мисълта да хвана самолета, за да замина на почивка, ми се струваше ужасна. Но едно пътуване с кола… защо не?

И все пак не можех да си го позволя. Вече цяла седмица отсъствах от офиса и умът ми не го побираше как щях да смогна с всичко навреме.

— Ще си помисля — казах им.

— За какво ще си помислиш? — появи се Зиги.

— Опитват се да убедят брат ти да тръгне с тях на обиколката — каза й Бенет.

Зиги кимна бавно на Руби, сякаш смилаше новината.

— Така. Йенсен ще ми помогнеш ли да приготвя всичко за тортата?

— Разбира се.

Последвах сестра си в кухнята, отидох до шкафа и извадих наредените една върху друга чинии.

— Помниш ли какво ми каза на онзи купон преди години? — попита ме тя.

Зачудих се дали ако се направя на глупак, номерът ми ще мине.

— Смътно — излъгах.

— Е, нека ти припомня. — Тя отвори една кутия и извади стиска пластмасови вилици. — Разглеждахме едни грозни картини и ти реши да ми изнесеш лекция за равновесието.

— Не съм ти изнасял лекция — въздъхнах аз. В отговор тя се изсмя остро. — Не съм. Исках да излизаш повече, да живееш повече. Ти беше на двайсет и три и не си подаваше носа навън от лабораторията.

— А ти си на трийсет и четири и не си подаваш носа навън от офиса и къщата.

— Съвсем различно е, Зиг. Ти едва беше започнала живота си. Не исках той да те подмине, докато ти си забила нос в епруветките.

— Първо, човек не си забива носа в епруветките…

— Хайде стига.

— Второ — изгледа ме тя ядосано, — аз може едва да бях започнала живота си, но той теб те подминава. Ти си на трийсет и четири, Дженс, а не на осемдесет. Когато идвам у вас, все чакам да намеря на масичката ти членска карта от Американската асоциация на пенсионерите или от онези чорапи с колани в дрехите за пране.

— Дръж се сериозно — примигнах аз.

— Аз съм сериозна. Ти никога не излизаш…

— Излизам всяка седмица.

— С кого? Със съдружниците? С приятелката ти от софтбола?

— Зиг — скарах й се аз, — знаеш, че името й е Емили.

— Емили не се брои.

— Какво си се заяла с нея, за бога? — попитах ядосано. С Емили бяхме приятели… с взаимни облаги. Сексът беше хубав, много хубав, но и за двама ни беше само секс. Три години вече и нещата не бяха стигнали доникъде.

— Тя не е стъпка напред за теб, а е стъпка встрани. А може би дори назад, защото докато имаш лесен секс под ръка, няма да си направиш труда да потърсиш нещо по-подходящо.

— Искаш да кажеш нещо по-сериозно?

Тя не ми обърна внимание и продължи:

— Беше в Лондон за седмица и не си правил друго, освен да работиш. Последния път изкара един уикенд във Вегас, без да се разходиш по „Стрип“. Облечен си в кашмирен пуловер, Йенсен, когато трябва да носиш тясна тениска, която очертава мускулите ти.

Изгледах я озадачено. Не можех да реша кое беше по-лошо: това, че сестра ми казваше истината, или това, че го казваше на рождения ден на едно тригодишно момиченце.

— Добре, това беше просташко, прав си. — Тя потрепери драматично. — Все едно не съм го казвала.

— Говори направо, Зиг. Разговорът става отегчителен.

Тя въздъхна:

— Ти не си старец. Защо настояваш да се държиш като такъв?

— Аз… — престанах да обяснявам.

— Защо не се забавляваш с нас? Отпусни се, напий се, намери си някое добро момиче и му отпусни края…

— Исусе Христе.

— Добре, изтрий последното. Отново.

— Няма да тръгна с тези хора на пътешествие по случай годишнината им и да бъда третото… — Направих сметката. — Петото колело. Това няма да подобри социалния ми живот.

— Няма да си никакво колело. Нали ги чу, че са поканили още една приятелка. Хайде, Дженс. Те са цяла група. Ще бъде весело.

Засмях се. Весело. Не ми беше приятно да си го призная, но сестра ми имаше право. Бях се прибрал от дълга работна седмица в Лондон, предшествана от низ от много, много седмици без почивка, с намерението да се върна на работа в понеделник. Не си бях предвидил време за отдих.

Няколко седмици отмора нямаше да ми навредят. Бях оставил лондонския офис в готовност за предстоящото изпитание, а Натали щеше да удържи другите фронтове за известно време. Имах над шест седмици отпуска, която ми се полагаше, и бяха само толкова, защото преди четири месеца си бях осребрил десет седмици, които така и нямаше да използвам.

Представих си две седмици с Уил и Зиги, две седмици по винарски изби и пивоварни, а сутрин щях да мога да си отспивам… Доплака ми се, толкова хубаво звучеше.

— Добре — казах с надеждата, че няма да съжалявам.

Зиги ококори очи.

— Добре… какво?

— Ще дойда.

Тя ахна неподправено учудена, а после се хвърли на врата ми.

— Наистина ли! — изкрещя, а аз се отдръпнах и си запуших ушите.

— Извинявай! — изкрещя отново до ухото ми. — Толкова се вълнувам!

Тревогата се сви на малка топка в гърдите ми.

— Я пак кажи къде щяхме да ходим?

Лицето й се оживи още повече.

— Избрала съм чудесен маршрут. Ще посетим пивоварни, винарски изби и два-три чудесни курорта, а последната седмица ще изкараме в една вълшебна къща във Върмонт.

Въздъхнах и закимах:

— Добре, добре.

Но Зиги долови колебанието ми:

— Нали не смяташ да си промениш решението? Йенсен, кълна се…

— Не — прекъснах я през смях. — Вчера в самолета до мен беше седнала една откачена жена и тя спомена, че щяла да ходи на винена обиколка. В миг на паника се уплаших, че вселената си прави някаква налудничава шега и онази жена ще бъде приятелката, която ще дойде с нас. Ще бъда откровен: предпочитам да си затисна ръката на вратата или да ям тухли.

Зиги трепна:

— Тя е била в самолета от Лондон?

— Отначало всичко вървеше добре, но после се напи и не си затвори устата. Полетът щеше да бъде по-приятен, ако бях затиснат на средната седалка в трета класа. Божичко, представи си една седмица с такава жена.

Зиги сбърчи съчувствено лице.

— Четири часа се преструвах на заспал — признах си аз. — Имаш ли представа колко е трудно това?

— Извинете, че ви прекъсвам — чу се тих глас зад гърба ми. — Но, виж, Хана — моята Пипа е тук!

Обърнах се и замръзнах.

Дяволити сини очи срещнаха моите, усмивката й беше доволна… и този път, трезвена.

Стой.

Кога бяха влезли?

Не.

По дяволите.

Глава три
Пипа

— Чух го да казва: „Божичко, представи си една седмица с такава жена“…

Русокосата жена беше сбърчила съчувствено лице.

— И допълни: „Четири часа се преструвах на заспал“, след което той потръпна, действително потръпна.

Естествено, че го познах още щом влязох в кухнята. Даже в гръб с грижливо вчесаната коса, безупречния кашмирен пуловер и изгладените панталони. На детски рожден ден — ни повече, ни по-малко. Помогна ми, разбира се, и равната, тиха, спокойна мелодия на гласа му. Бяхме застанали точно зад гърба му и чакахме удобен момент да ги прекъснем. От една страна, ми се искаше той никога да не спира да говори, защото разбрах, че съм била толкова досадна, което си беше вярно, и това сякаш начеса крастата в мозъка ми. Освен това ми достави удоволствие способността му да се оплаква с такава съвършена смесица от искреност и раздразнение.

Това ме учуди. Струваше ми се толкова уравновесен.

Но той нямаше как да знае, че съм зад гърба му, и аз видях как цветът изчезна от страните му, когато се сепна и пое дълбоко дъх.

Чух как собственият ми смях изригна в скованата тишина. А когато му казах тихо:

— Здравей, Йенсен — Хана схвана положението, а после Руби, а накрая Найъл измърмори тихо:

— Мили боже. Той говореше за Пипа, нали…

Но тогава Руби го тупна по рамото да замълчи.

Йенсен кимна и тихо изрече:

— Пипа.

Ако вчера ме бяха попитали какво мисля, че щеше да направи Йенсен след полета, щях да кажа (а) да ме забрави на секундата или (б) да разкаже колко непоносима съм била и след това да ме забрави на секундата.

Погледнах първо зиналата уста на Хана, а после и пребледнялото лице на Йенсен. Всички бяха толкова възмутени заради мен, защото изобщо не разбираха колко прав беше Йенсен.

Но там бяха Руби и Найъл. Руби беше притиснала с длан устата си, за да не се разсмее. Найъл ме гледаше ухилен до ушите. Нито един от двамата не се учуди от разказа на Йенсен за моето поведение.

Огледах ги с широка усмивка и казах:

— Боже мой, той казва истината.

Йенсен неуверено пристъпи напред и аз продължих най-вече към него:

— Аз… — затърсих подходящата дума. — Държах се безумно. Той е прав. Много съжалявам!

— Не съвсем — мъжът си отдъхна леко. Приближи се към мен и сниши глас: — Пипа, беше грубо от моя страна да…

— Само защото аз съм тук. — А когато ококори очи от неудобство, бързо добавих: — Откъде да знаеш, че ще цъфна на рождения ден? И ако това не е съвпадение, здраве му кажи!

Той поклати глава, но погледна в усмихнатите ми очи.

— Да, сигурно.

— Ако не бях цъфнала, ти щеше да разкажеш на сестра ти за кошмарния полет и това щеше да бъде само една забавна история. Забавна и много вярна история.

Той се усмихна с благодарност и инстинктивно хвърли поглед към чашата вино в ръката ми.

— Тази ми е първата — успокоих го аз, а после добавих: — Уви, няма да ми е последната. Много нови лица. Дързостта идва с пиенето и прочие. — Свих рамене и усетих, че ми се замайва главата, докато го гледах. — Но тук поне има къде да избягаш от мен, нали?

Той кимна и най-накрая откъсна очи от лицето ми, за да се огледа. Повдигна неловко ръка и каза:

— Това е сестра ми, Хана.

Инжинерът-биомедик, за която стана дума в самолета. „Адвокат и инженер?“ Значи беше от неговото семейство. Усмихнах се.

— Руби ми е разказвала много за теб.

— Но едва ли ти е споменала колко много се радвам, когато брат ми се посрами като магаре.

Тя дойде и ме прегърна. Йенсен измърмори едно сухо:

— Благодаря ти, Зиг.

Хана беше русокоса и висока като брат си. И двамата бяха в отлична форма. Генетично аз бях слаба, но ако трябваше да тичам, щях да го направя само ако нещо ме гонеше, и дори тогава всичко щеше да зависи от това какво ме гони. Реалистично погледнато, нямах никакъв шанс например срещу вампири.

— Аз май съм влязла в стая с фитнес маниаци. Добре че поне Руби не тренира редовно…

Найъл повдигна учудено вежди:

— Така ли?

— Ох, стига с тези глупости — прекъснах го аз.

Красив чернокос мъж подаде глава в кухнята и заговори на Хана:

— Черешке, ще донесеш ли и втория поднос със солените бисквити? Тези деца са бездънни ями… — Той млъкна, щом ме видя, и се усмихна. — Здрасти! Ти сигурно си приятелката на Руби, която ще дойде с нас на пътешествието.

Лицето на Йенсен отново стана пепеляво, сякаш едва сега свърза двете неща.

— Пипа, това е съпругът ми, Уил — усмихнато го представи Хана.

Стиснахме си ръцете.

— Приятно ми е.

— Доведете я навън — подкани ги Уил. — Трябва да я запознаем с всички.

Йенсен изглежда се зарадва, че ще излезем от кухнята, остави чашата си на плота и ми даде знак да последвам Хана.

Тя ни изведе на широка тераса, където още пет души стояха с чаши в ръце и наблюдаваха как ято дребосъчета тичат и се въргалят по поляната.

— Хора, няма да повярвате какво… — поде Хана, но Йенсен я прекъсна.

— Зиги, недей — предупреди я той. — Не се шегувам. Недей.

Явно като мен и тя видя огромното смущение в погледа му, защото се усмихна и ме представи:

— Това е Пипа. Вчера е седяла до Йенсен в самолета. Не е за вярване, нали?

— Наистина не е за вярване — засмях се аз. — Аз играх ролята на пияна смахната — добавих с усмивка към Йенсен. На горкия човек му се щеше да пропадне вдън земя и никога да не се покаже отново.

— Вече съм влюбена в нея — изрече красива и в напреднала бременност брюнетка от дясната ми страна.

Още една жена, също бременна — да не би да имаше нещо във водата тук? — пристъпи към мен от мястото си до едър мъж почти с ръста на Найъл.

Предполагах, че това е Макс, а тя Сара — снахата на Руби.

— Аз съм Сара — потвърди тя. — Майка съм на няколко от децата на поляната… — Потърси ги с поглед, не можа да ги открие и пак се обърна към мен с кисела, уморена усмивка. — Много се радвам най-накрая да се запознаем. Руби ни е разказала всичко за теб.

— О, не — засмях се аз.

— Все хубави неща, не се тревожи. — Чернокосата жена, която за първи път се обади, се приближи с протегната ръка. За миг ме изгледа така, сякаш щеше да ме накълца и да ме сервира като „суши Пипа“, но после се усмихна и цялото й лице се сгря. — Аз съм Клои. Това е съпругът ми Бенет. — Тя кимна към мъжа до себе си — висок и ужасно привлекателен, но доста сериозен. Клои се хвана за корема. — Бъдещи родители на… тази загадка.

Здрависах се с Бенет и едва не паднах, когато ми каза:

— Щеше да ни направиш услуга, ако беше накарала Йенсен да стане член на клуба „Секс в небето“.

Сара ахна, Хана го удари по ръката, но аз се изсмях остро. Погледнах Йенсен.

— Вярно ли е това? Щеше ли да дойдеш с мен в тоалетната?

Той се засмя и развеселен поклати глава.

— Избягвам да правя секс с жени, които след това няма да си спомнят.

Главата ми леко се замая от флирта в думите му.

— Изцеден си от онази любовница в лондонския апартамент?

— Плод на твоето въображение, уви.

— Ами прекрасната съпруга в къщата надолу по улицата?

— Ето пак — той прикри усмивката си, — измислила си ми доста фантастичен живот.

— Това означава — плеснах с ръце, — че можеш да спиш, с която си поискаш, докато обикаляме пияни избите по Източния бряг!

Йенсен почервеня като домат. Клои, Сара и Найъл се изсмяха учудени и доволни.

— О, господи — Сара се хвана за гърлото с изящната си ръка. — Йенсен, изглеждаш все едно си глътнал чиния. Пфу, яд ме е, че ще изпусна пътуването.

И наистина. Той имаше вид на човек, глътнал чиния.

— Нямам търпение! — изрече той неуверено.

За своя изненада горкичкият ми, спретнат спътник се оказа обект на всеобщо внимание.

Усещах, че пътуването ще бъде забавно.

— Пипа е точно такава, каквато ви я описах, нали? — обърна се Руби към всички, а на мен нежно ми се усмихна.

Усмихнато сплетох ръце с нейните.

— Сега ме запознай с дребосъците. Приятелите ти са като животни за разплод.

* * *

— Защо не си намериш работа в детски дом? — попита ме Руби. — Толкова си мила с децата.

Аз погъделичках коремчето на Анабел и се престорих на уплашена, когато малката й сестричка Айрис изскочи иззад къщата за игра и изкрещя:

— Па!

— Защото — Анабел и Айрис ме прегърнаха едновременно и заглушиха гласа ми — ще бъда пияна ден и нощ.

Руби се засмя.

Нежно ги отстраних от себе си и им дадох задача:

— Донесете на леля Пипа морковени пръчици! — и когато те се втурнаха към отрупаната с храна маса, се обърнах към Руби: — Освен това в „Ричардсън-Корбет“ изкарвам повече пари. Не мога да напусна.

Тя отскубна стръкче трева и измърмори:

— Едва ли е толкова трудно.

— За теб не е. Особено когато имаш в леглото си Найъл Стела и място в Оксфорд, което те чака… — Леко я ударих по рамото и й се усмихнах, когато ме погледна.

Тя се засмя неохотно.

— Божичко, луди времена бяха. Можеш ли да повярваш, че оттогава минаха две години. Струва ми се, че е било вчера.

Не можех лесно да забравя страданията на Руби малко преди да напусне инженерната фирма „Ричардсън-Корбет“, където се запознахме. Там тя се влюби в Найъл, който най-накрая я забеляза и бързо се влюби в нея, а после развали всичко, защото като страхливец я накара да избира между работата си и връзката им.

Простих му малко след нея, но от време на време обичах да му казвам тихо „Загубеняк“, когато имах повод.

Той го приемаше така добродушно, както го мислех.

Струва ми се.

Като заговорих за вълка, Найъл се появи, намери си място на поляната между нас и подаде на Руби чаша вино. Усмихнах се, когато се наведе и я целуна.

— Това никога няма да ми омръзне — измърморих аз.

— Кое? — Той се отдели от нея и се обърна към мен.

— Да ви гледам как показвате нежността си пред всички. Преди време ти трябваше да влезеш в кабинета си и да затвориш вратата, за да си завържеш обувките, без никой да те види.

— Отне ми известно време да го дресирам — засмя се Руби.

Той сви рамене безропотно и сръбна от бирата си. Промяната у Найъл Стела беше забележителна. Той винаги е бил самоуверен, но също така излъчваше сдържаност. А сега беше… спокоен. Сега беше напълно, явно щастлив. Гърдите ми се изпълниха с разцъфнала като цвете радост, която заседна в гърлото ми.

В далечината Сара беше вдигнала като самолет едногодишния Езра над огромния си корем.

— Децата на брат ти скоро ще станат четири. Вие кога ще опитате?

Обърнах се и улових как Найъл се закашля с ръка на устата, като се мъчеше да преглътне бирата си.

Руби изпъшка от другата страна на високата му фигура:

— Пипа.

— Хайде де — мушнах го аз в ребрата. — Като най-добрата приятелка на жена ти на мен се пада честта да задавам всички неудобни въпроси. Ето още един: откъде е този белег на лицето ти? Чувствахте ли се неловко след първия път? Ще опитате ли скоро да имате деца?

Това разсмя Найъл, той ме прегърна, придърпа ме и ме целуна по главата.

— Не се променяй, Пипа. С теб винаги е интересно.

— Като стана дума за това — изправих се аз — какъв е планът за пътуването? Призори ли ще потеглим? Докато тормозех сексуално Йенсен вътре, си помислих, че макар да тръгвам с радост с вас, всъщност не знам къде отиваме.

Руби махна на някого в другия край на двора. Обърнах се и видях, че викаше Хана.

— Да попитаме мозъка на операцията. Аз не си мръднах пръста — само написахме чековете и пристигнахме. Хана и Уил се погрижиха за всичко.

Топка от крака, ръце и руси коси се приземи на тревата от лявата ми страна и от нея се подадоха две пищящи и ритащи момиченца.

— Заменили са ме — нацупих се аз.

— Това е любимата им леля Фанси.

Вдигнах глава при звука на дълбокия глас.

Уил седна до нея — висок, татуиран, неземно красив и ако се съдеше по искрата в очите му, беше видял всичко на този свят.

Наблюдавах лицето му, докато гледаше Хана, Анабел и Айрис.

— Хана ли е леля Фанси? — попитах аз.

Той кимна, взе Айрис и я сложи в скута си.

— Когато Хана ми беше годеница, Ана не можеше да произнесе името й. Наричаше я Фанси. А сега — той целуна по пухкавото вратленце по-малката сестричка на Ана — тя завинаги ще си остане леля Фанси^[1].

— Естествено — изрече през смях Хана и посочи дънките и харвардския си пуловер.

Спокойната й увереност беше първото нещо, което ми хареса у нея. Не я беше грижа как се облича и затова й завиждах.

— Естествено — обади се още един мъжки глас зад нас. Йенсен се настани точно срещу мен и затвори малкия ни кръг на поляната. — Извинявайте — усмихна се широко. — За какво говорехте?

— За Хана и нейната чудатост. Макар че никой не може да се мери с теб. — Посочих собствените му безупречни дрехи.

— И ти не изглеждаш зле — кимна той към роклята ми. Подминах комплимента с едно поклащане на главата.

— Все не успявам да се слея с обкръжаващата обстановка. Хората се чувстват удобно, когато се носят небрежно или спретнато като теб. Аз съм петното с яркия чорапогащник в изискания ресторант. Кажете ми как става така?

— До теб винаги се чувствам като крушка със слаб волтаж — каза Руби.

Присмях й се, не исках да прозвучи така. Руби беше поразително красива: стройна и сдържана, а усмивката й можеше да огрее цял блок.

— Аз се примирих с това, че в модата съм пълна дупка — сви рамене Хана.

— А аз в прическите — изпищя Руби.

Двете се наведоха през Найъл и мен и плеснаха длани. Ние с Найъл си разменихме многозначителни погледи. Двете си бяха лика-прилика.

Хана се наведе напред, разгъна истинска хартиена карта и ни показа очертания с ярък флумастер път от Бинарните в Лонг Айлънд нагоре и на север през Бостън до Върмонт, където едноседмичното ни пътуване щеше да завърши в просторна къща. От снимките, които Уил ни показа на телефона си, тя обещаваше да бъде разкошна, както можеше да бъде само селска къща, взета под наем за почивка.

Руби беше замаяна. Наведе се и прегърна Найъл. Уил се взираше в Хана с обич. Неочаквано изпитах огромна благодарност, че Йенсен щеше да пътува с нас, и погледнах към него. Той внимателно изучаваше картата и спореше с Хана кой е най-добрият маршрут.

Косата падаше върху гладката извивка на челото му и скриваше от мен светлите му очи. Направих мислен опис на чертите му: прав нос, лека, вечно присъстваща руменина по бузите, плътни устни, които се извиваха в широка, непринудена усмивка, и челюст, която копнеех да обгърна в дланите си.

След две-три минути той усети, че го гледам, и вдигна повторно глава.

Опитах се да извърна погледна встрани, но това щеше да е прекалено очевидна и неловка маневра. Аз съвсем явно го зяпах.

Нещо ставаше. Чувствах топлина, нетърпение, любопитство. Изведнъж ясно прозрях, че пътуването беше нагласено.

Уил и Хана.

Найъл и Руби.

Аз и… Йенсен.

Исках ли да играя тази игра?

Може би. Нямаше спор, че се бях увлякла по него. Още в самолета, сляпо и — много вероятно — напразно. Началото ни не беше от най-гладките.

Но тогава си спомних последния път, когато видях Марк преди седмица, и топлината в мен изчезна. Лицето му, докато ме молеше да не късаме, защото не искал. Истината беше, че не искаше да се изнесе от апартамента, не искаше да остава без бърз безжичен интернет, не искаше да остава без стаите, които така удобно ползваше за офис, докато аз бях на работа по цял ден. За негова беда аз исках да ме ценят по-високо от това.

Но щяха ли да ме ценят по-високо като едноседмична кукла за приятен секс?

Пак погледнах към Йенсен.

Да. Да, би могъл.

Той имаше един такъв вид, който сякаш казваше: „Чувствам се добре в кожата си, но не съм щедър с чувствата си.“.

След като кимна на Хана, която се извини, че с Уил трябвало да посрещнат някакъв новопристигнал гост, Йенсен ме погледна и се усмихна. Потупа тревата до себе си, наклони леко глава и изрече беззвучно:

— Ела тук.

Не можах да устоя на такава скромна и мила покана. Станах, изтупах сухата трева от полата си, направих двете крачки до него и седнах.

— Здрасти — бутнах рамото му с моето.

— Здрасти.

— Имам чувството, че с теб вече сме стари приятели. — Посочих с глава към масата със сладкишите и попитах: — Успя ли да си вземеш от кексчетата с Бисквитеното чудовище, преди да са изчезнали?

Той поклати глава през смях:

— Още не.

— Трябваше да се досетя. Устните ти не са посинели…

— Пипа — прекъсна ме той и ме погледна в очите. — Наистина съжалявам. Не бях особено мил.

Махнах с ръка. Откъде да знаех, че случаят няма да потъне завинаги в миналото? Виждах Йенсен такъв, какъвто беше — сърдечен и отговорен човек.

— Повярвай ми, аз се срамувам много.

Той понечи да поклати глава, да ме прекъсне, но аз го спрях с вдигната ръка:

— Честна дума. Никога преди не съм изливала живота си пред друг човек. Помислих си, че никога повече няма да се срещнем и че мога… — Тръснах глава. — Не знам, може би се надявах, че ще ми олекне и ще залича случката от спомените си.

— Получи ли се?

— Не съвсем. — Усмихнах му се леко. — По-скоро развалих пътуването и на двама ни. Но си научих урока. За мен щеше да е най-добре никога повече да не те срещам, но ето ни тук.

— Да, ето ни тук.

— Да започнем отначало?

Той посочи с глава празното място, където Хана беше разгънала картата си.

— Мисля, че ни чака едно хубаво пътуване.

— И нямаш нищо против, че те събраха с мен?

Той отклони думите ми с кратък смях.

— С радост ще бъда рамото, което ще те крепи да не залиташ след запоя към микробуса.

Примигнах учудено с очи.

— След запоя? Мислиш, че ще бъде само един? Да не би да си забравил колко винарни ще посетим по пътя?

Той отвори уста да ми отговори, усмихвайки се сърдечно, но и двамата се сепнахме, когато го повикаха от другия край на поляната. Натъжих се малко — бях необяснимо разочарована, че Уил се нуждаеше от помощта на Йенсен да окачи пинятата.

— Защо вика мен, а не Макс или Найъл? — закачливо се оплака Йенсен и стана.

Отговорът беше очевиден: Макс беше зает да носи на ръце като самолетчета опашка от тригодишни пищящи дребосъчета. Найъл беше зает да се мляска с Руби под сянката на терасата.

Но щом Йенсен тръгна, Найъл вдигна глава и го последва.

Руби притича до мен и ме събори с прегръдката си.

— Толкова се радвам, че дойде!

Подпрях се на лакът под дължината на стройното й тяло и се разсмях. Когато и двете се надигнахме, се съгласих:

— Аз също се радвам, че дойдох.

— Ще бъде толкова весело — прошепна тя.

Кимнах и погледах към Йенсен и Уил, които увиваха с протегнати ръце въжето на пинятата около един висок клон на големия бряст. Тениската на Уил се беше измъкнала и показваше татуираната му кожа.

Пуловерът на Йенсен също се беше повдигнал, но за съжаление нищо не се виждаше. Отдолу имаше още една риза, грижливо запасана в панталоните му.

— Прекрасен е — поведе разговор Руби.

Измънках одобрително.

— Няма приятелка. Забавен и отговорен…

— Разбирам накъде биеш.

— Добре сложен… и е брат на Хана. А това означава, че е страхотен.

Обърнах се към нея и я попитах:

— Какво каза? Защо е сам?

— Отдал се е на работата си — изрече тя замислено. — Много, много работи.

— Не е единственият. Ами вие с Найъл? И все пак успявате да се гушкате в леглото ежедневно… — Вдигнах ръка, когато тя отвори уста, за да се съгласи. — Не търсех потвърждение, казах го реторично. — Тя затвори уста и се престори, че я заключва. — Но не разбирам. Да не би да е хомосексуалист? — Погледнах го отново за миг, като се чудех дали не предпочитам тази възможност. Двамата с Уил бяха приключили с окачването и се смееха, защото понито от папиемаше висеше леко накриво. — Мислиш ли, че си пада по мъже?

— Едва ли.

— Не съм сигурна — измърморих, докато го оглеждах. — Виж колко елегантно се облича.

Руби ме плесна.

— Добре, ето какво съм чувала. — Тя изви тялото си с лице към мен и с гръб към останалата част от гостите. Клюкарската тръпка грейна за кратко в очите й. — Оженил се е на двайсет. Но Хана ми каза, че бракът му продължил само няколко месеца.

Направих физиономия:

— Това е… интересно.

Представих си този Йенсен — в синия му кашмирен пуловер и старателно изгладените панталони за детския рожден ден. Опитах се да си представя тогавашния Йенсен. Сигурно е срещнал момичето на улицата в някой дъждовен ден, когато покупките й са се изсипали от скъсаната торба. Той се е навел да й помогне, а не след дълго са се омотали на кълбо от потни крайници и чаршафи на пода. Оженили са се, защото тя е забременяла или заради нещо скандално и диво…

— Били са заедно девет години. От колежа, докато завършат право в университета.

Фантазията ми повехна.

— Ооо.

Значи бях права: Йенсен не беше от хората, които ще се хвърлят с главата напред.

— Предполагам, че много скоро след сватбата тя му е казала, че не били един за друг.

— Не е ли могла да му го каже, преди да се врекат във вярност? — попитах аз и откъснах един стрък трева. — Ама че гадост.

— Не си първата, която се пита това.

Цветът се отцеди от лицето на Руби и аз веднага познах гласа на Йенсен.

— О, по дяволите — изпъшках аз, обърнах се и го погледнах. — Съжалявам. Този път ти ни хвана да говорим за теб.

Той се засмя и взе чашата за вино, която стоеше празна до нас.

Свих се и усилено затърсих какво да кажа:

— Мисля, че не е честно да знаеш почти всичко за моя живот, а аз да стоя тук и да не знам нищо друго, освен че нямаш лондонска метреса и жена в къщата от кафяв камък.

Той се усмихна и кимна.

— Така е.

— Не можа ли да се позабавиш повече с пинятата? — опитах се да прикрия стеснението си с хумор. — Не ми даде време да хвърля петно върху теб.

Той присви очи срещу слънцето.

— Това е петното, друго няма.

И ме погледна, а аз не можах да разгадая изражението му даже ако от това зависеше животът ми. Ядосан ли беше? Безразличен? Облекчен, че бяхме квит? Защо имах чувството, че едва сега се запознаваме, но вече имаме минало?

— Това хубаво ли е, или лошо?

Отворих уста да кажа нещо, но бях объркана и след няколко секунди попитах:

— Питаш дали е хубаво, или лошо, че имаш само една интересна история?

Той едва забележимо трепна.

— Искате ли още вино?

Глава четири
Йенсен

— Носи се слух.

Довърших последния ред от имейла и вдигнах поглед към вратата.

— Грег! Здравей! — Станах от бюрото и му махнах да влезе. — Какво има?

— Чух, че заминаваш на почивка. — Грег Шилер беше търговски адвокат като мене, който специализираше в биотехнологичните сливания и обичаше да клюкарства повече от всички хора, които познавах, с изключение на леля Шери и Макс Стела. — А сега те сварвам да работиш в събота вечер и разбирам, че е истина.

— Да — засмях се. — Почивка. Чак до двайсет и първи.

Почивка. Мозъкът ми трудно възприе тази дума и чуждото й звучене в изречението „Аз, Йенсен Бергщрьом, заминавам на почивка“.

Аз бях човекът, който оставаше до късно и работеше през почивните дни, когато нещо трябваше да се свърши, човекът, на когото се обаждаха по спешност. Аз не претупвах имейлите си, за да се измъкна бързо от офиса, и никога не бях казвал на секретарката си да разчисти графика ми за следващите две седмици, за да пътувам по Източното крайбрежие като нежелания спътник.

Само че преди два часа бях направил точно това.

Бях разчистил графика си, за да замина на пътешествие по винарните с приятелите на сестра ми и зет ми и една пияна жена, която бях срещнал в самолета.

Какво, за бога, си мислех?

Безпокойството ме сграбчи в лапите си. Имаше няколко неуредени неща, които трябваше да се изчистят от лондонската страна на сливането между „ХелтКо“ и „Фит-Уест“. Какво щеше да стане, ако в даден момент се окажех извън обхват и…

Доловил колебанието ми, Грег се облегна на бюрото.

— Недей.

— Какво? — примигнах към него.

— Спри да си представяш всички катастрофални сценарии, за да се разубедиш и да не заминеш.

Изпъшках. Грег имаше право. Не само работата щеше да ми липсва — беше много повече от това. Отвътре ме ядеше чувството, че стоях на разклона на живота си. За пореден път. Много по-лесно щеше да ми бъде да си остана вкъщи и да си почина утре, вместо да скоча в микробуса със сестра ми и нейните приятели, а в понеделник да се гмурна в познатото ежедневие.

Но сторех ли това, означаваше да остана на същото място, където бях стоял през последните седем години.

Поклатих глава и завъртях телбода на бюрото.

— Никога не съм си мислил, че ще стана такъв. Прав си, събота е. Натали може да се справи с всичко това.

— Може.

Той седна на стола срещу мен.

— Е, а ти какво правиш тук? — попитах го аз.

— Забравих си портфейла вчера в офиса — засмя се. — Все още не съм станал толкова отдаден като Йенсен Бергщрьом.

Простенах.

— Но всички знаем, че в тази фирма има два пътя. Жертваш всичко и ставаш съдружник или си оставаш младши сътрудник за десет години напред. Всички ти завиждаме, да знаеш.

Прокарах ръка през косата си.

— Да, но ти имаш три деца и жена, която обича бира. Някои от нас завиждат на теб.

Грег се разсмя.

— Но аз сигурно никога няма да стана съдружник. А ти почти си стигнал там.

Божичко, какъв странен финал. Да си на трийсет и четири и почти да си стигнал. А после какво? Още двайсет години същото?

Грег се приближи.

— Твърде много време прекарваш тук. След по-малко от три години вече ще си навлязъл в кризата на средната възраст и ще караш жълто ферари.

Това ме разсмя.

— Недей, говориш като сестра ми.

— Тя говори доста мъдро. Но кажи къде отиваш?

— На винарска обиколка с група приятели.

Той повдигна вежди приятно учуден. Но премълчаното увисна във въздуха — въпросът дали в живота ми имаше жена, която щеше да ме придружи. В периферното ми зрение се развяха червени знамена.

— Е — поправих се аз, — предимно с приятелите на сестра ми.

Той се усмихна и аз разбрах, че съм постъпил правилно. По-добре беше Грег да знае, че ще бъда лепката в компанията, отколкото да си мисли, че има някаква интересна клюка.

— Вино и почивка. Браво.

* * *

Влажен хлад се носеше в сутрешния неделен въздух. Колата ми стоеше на алеята под обстрела на падащите листа от захарния клен в предния двор и аз се питах колко ли прах щеше да полепне отгоре й. Зиги беше предложила да ме вземе с микробуса, но в импулсивен изблик аз й казах, че ще ги чакам тук. Колата ми не беше излизала от гаража три месеца. Аз или вземах автобуса до офиса, или такси до летището. Животът ми беше толкова незначителен, че можеше да се побере в напръстник.

Изкачих стълбите на къщата на Уил и Зиги, ритайки пътьом листата от верандата. Балоните ги нямаше, а на тяхно място стояха две тлъсти тикви и една глинена саксия.

Спомних си моята къща — без тикви, без венец на вратата — и скрих надълбоко надигащото се чувство на празнота в гърдите ми.

Не отричах, че исках повече от живота.

Просто не тръпнех от радост, че малката ми сестра ми навря всичко крещящо в очите. Винаги бях реагирал автоматично на критика и имах склонността да се затварям в себе си, за да помисля малко. Снощните разсъждения още звучаха в главата ми като уморена прозявка.

Натиснах звънеца и чух, че Уил извика отвътре:

— Отключено е!

Завъртях леко топката и влязох. Оставих раницата си до другите при вратата, свалих си обувките и тръгнах по коридора, следвайки аромата на топло кафе.

Найъл седеше на барплота за закуска с чаша в ръка, а Уил се беше изправил до печката.

— Бъркани, моля — казах аз и вместо отговор една гъба полетя към мен. Взех си чаша от шкафа и огледах стаята и задния двор. — Къде са всички?

— Ние тъкмо пристигнахме — рече Найъл. — Пипа и Руби отидоха да помогнат на Хана да стегне багажа.

Кимнах, сръбнах от кафето и се огледах.

Моята къща, даже и аз можех да го призная, беше спретната и подредена, а в къщата на Уил и Зиги се усещаше… живот. На первазите на прозорците до мивката имаше малки саксии с цветя. Вратата на хладилника беше отрупана с рисунки от рождения ден на Анабел и макар че двамата още нямаха деца, за всички беше ясно, че това беше въпрос на време.

Знаех, че на всяка равна повърхност из къщата ще намеря книги и научни списания, чиито страници бяха отбелязани с каквито листченца са се намирали под ръка на сестра ми, когато ги е чела. Два чифта маратонки до задната врата. Семейни фотографии и комикси в рамки по стените.

Телефонът му вибрираше някъде зад него.

— Ще видиш ли кой е? — кимна той към барплота. — Цяла сутрин не спира да звъни.

Взех го и видях на екрана да свети ново групово съобщение.

— Ти си в групов чат? Колко сладко.

— Така се държим в течение какво става, но откакто Клои забременя, групата заживя нов живот. Бенет или ще получи инфаркт, преди да се роди детето, или трябва да го изпратим в друг град. Ще ми го прочетеш ли?

— Пише, че авиокомпанията е изгубила багажа на Клои — започнах аз. — „Вътре бяха любимите й обувки, една ръчна чанта, която й купих за годишнината ни, и подарък, избран от нея за Джордж.“ След това Макс пита дали е получила световъртеж, или е започнала да говори неразбираемо. Отговорът на Бенет е: „Де да беше така“.

Уил се засмя и обърна цвърчащите парчета бекон.

— Тези двамата са ми любимци. Кажи му, че четох в една статия в „Поуст“, че само шест или седем свещеници в САЩ знаят как да прогонват зли духове. Да побърза да им се обади. — И като поклати глава със замислена въздишка, добави: — Божичко, Ню Йорк ми липсва.

Написах съобщението, после оставих телефона на плота.

— Искаш ли да ти помогна с нещо?

Той изключи печката и започна да сипва яйцата в шест чинии в ярки цветове.

— Не. Микробусът е тук, зареден е догоре и багажът почти е стегнат. След като закусим, сме готови да потеглим.

Аз бях проучил маршрута и знаех, че пътуването до Джеймспорт, Лонг Айлънд беше около четири часа със задръстванията и ферибота.

Не беше зле.

Усетих как у мен се надига бунт — макар да знаех, че пътуването щеше да ми подейства добре, исках да докажа на всички, че бъркаха. Да им докажа, че не се нуждаех от нищо повече от това, което вече имах, за да живея щастливо. Иначе как щях да се гордея с всичко, което бях постигнал?

Чух гласа на Зиги отгоре, последван от Пипа, която изпищя драматично, а Руби и Зиги избухнаха в истеричен смях.

Уил срещна погледа ми и повдигна вежди.

Нямаше нужда да питам какво си мислеше и дали не беше от ясно по-ясно на всички ни, че бяхме банда идиоти.

Пътешествието беше много неща едновременно: ваканция, време за сближаване, но беше нагласено.

Вече очаквах многозначителните погледи, намеците и особено след една-две чаши вино откритото съгласие, че ние сме три двойки, тръгнали заедно на пътешествие.

Пипа изглеждаше великолепно, не в това беше проблемът. Беше красива — и в това не беше. Проблемът беше в нейния тип красота, в нейния тип чувственост — колорита, шумна, ярка. В мозъка на костите си усещах, че не беше за мен. Проблем бяха и противоречивите ми чувства по отношение на интимните връзки и странното инстинктивно отдръпване, което бях развил към тях.

Но това беше само една почивка. Не беше нужно да прераства в нещо повече.

— Уплашил си се нещо. — Уил ми подаде голяма чаша и посочи шкафчето със сребърните прибори.

Пъхнах вилиците вътре, обръщайки се с гръб към него.

— Не. Просто смятам.

Той се усмихна.

— Отне ти доста време.

— Умея да отбягвам нещата, които ме плашат.

Смехът на Уил избухна с лекотата на човек, който се канеше да замине на двуседмична почивка с най-добрия си приятел и жена му.

— Това беше лъжа. Ще говорим по-късно.

Изсумтях нещо неясно, докато мажех препечените филийки, после си налях сок и помогнах да пренесем всичко на масата.

— Закуската! — провикна се Уил над парапета.

По стълбите затропаха крака и Пипа влезе първа в стаята. Беше вързала на свободна плитка червеникаворусата си коса. За дългото пътуване си беше облякла електриковосин клин, маратонки за тенис, пуловер с едра плетка, който се беше свлякъл леко по едното й рамо.

— Здрасти, Дженс — усмихна се тя ведро на път за кухнята. На всяка крачка плитката й се полюшваше зад нея, а аз тозчас извърнах глава, за да огледам дупето й в този клин.

Мамка му.

Обърнах се към масата, където ме посрещна многозначителната усмивка на Уил.

— Здрасти, Дженс — повтори той, а самодоволната му усмивка растеше с всяка секунда. — Как изглеждат сега сметките?

— Изглеждат така, че ти ще получиш пестник в слабините.

Той се засмя и издърпа стола до Зиги.

— Обичам да бъда прав — наведе се и я целуна.

Тя го погледна объркано и чак тогава седна на масата:

— Ъ?

— Просто… — Той се обърна, заби вилицата в яйцата и се усмихна на Пипа, която издърпа стола до мен. — С нетърпение чакам пътуването.

* * *

Струпахме се около сребристия микробус на тротоара, а Найъл подреди багажа, така че да не заема много място, и посочи кой къде ще седне. Зиги беше помислила за всичко. В микробуса имаше осем места, така че на групичката ни от шест човека й оставаше и доста свободно място. Имаше възглавници, одеяла, закуски, вода, сателитно радио и дори игрите ямб и скрабъл в малък размер, удобен за път.

Решихме да се редуваме кой да шофира, но тъй като това беше царството на сестра ми, избрахме първата смяна чрез глупавата научна версия на Камък, ножица, хартия — Пипетка, колба, бележник. Пипетката оставя петна по бележника, бележникът затваря колбата, а колбата строшава пипетката, обясни тя. Отне ни повече време да разберем йерархията, отколкото да се съгласим, че Уил ще кара първи, но когато счупих пипетката му с моята колба, потеглихме.

Пипа се настани на седалката до мен и ми се усмихна многозначително.

— Здрасти, приятелю.

Засмях се.

— Искаш ли да играем на скрабъл?

— Съгласна съм, сър.

Тя извади играта със странна, вълча усмивка.

* * *

Добре, Пипа беше учудващо добра на скрабъл. Хвърлих кутията обратно в коша с игрите на Зиги и я погледнах.

— Беше ми забавно — казах равно. — Корнишони? Откъде го измисли това?

Тя се разсмя от задоволство.

— К-то и ш-то ме изпотиха почти през цялата игра. — Наведе се напред към Руби и Найъл и попита: — На някой от вас да му се играе още на скрабъл?

— Ще седна до теб на следващата отсечка — усмихна се Найъл през рамо. — Ще се радвам да върна честта на мъжката половина.

— Само в сънищата ти — пошегува се тя. Облегна се на седалката, въздъхна и погледна през прозореца. — Пътуването с автомобил е толкова по-различно тук, отколкото в Англия.

— Какво искаш да кажеш?

Тя отметна с ръка косата от челото си и се обърна леко към мен.

— Човек може да пропътува страната от единия й край до другия в един ден. — После повиши глас към предните седалки. — Около четиринайсет часа от Корнуол до шотландската граница, нали, Найъл?

Той се замисли:

— Зависи от трафика и времето.

— Точно така — кимна тя. — А тук пътищата са безкрайни. Ако потеглиш в понеделник и караш дни наред, без да спираш, можеш да се изгубиш. Няма ли да е чудесно това? Вземаш един мотор или някой от онези сребристи кемпери „Еърстрийм“ и караш, караш, накъдето ти видят очите.

— И спираш на всички красиви места. Обядваш бургери във всеки щат — обади се Зиги от предната седалка.

— Използваш всяка тоалетна по пътя — допълни Уил и й смигна. Вдигна очи и ме погледна в огледалото. — Помниш ли дартс пътуването в колежа, Дженс?

— Как бих могъл да го забравя?

— Дартс пътуване? — погледна Пипа ту него, ту мен.

— Не знам какво ти е разказала Руби, но с Уил отраснахме заедно и учихме заедно в колежа. Така се запознаха със Зиг-Хана. Бяхме най-добри приятели като деца.

Очите й се разшириха, когато осъзна, че имаше безкрайно много неразказани истории за нас, а ни чакаха две седмици, в които да ги чуе.

Усмихнах се.

— Хвърляш стреличка върху картата, за да решиш накъде ще поемеш. В нашия случай тя падна близо до националния парк „Брайс каньон“. Това правихме в лятото преди втори курс.

— Карали сте от Бостън до Юта? — попита Руби невярващо.

— По някое време целта на Уил се отби малко наляво. Доста наляво.

Уил ми се усмихна широко в огледалото.

— Божичко, нямахме пукната пара.

— Помня, че тръгнахме с четиристотин долара, които по онова време ни се струваха цяло богатство. Тези пари ни бяха за горивото, храната, пътната такса и мотелите. А когато свършиха, трябваше да ъ… импровизираме.

Смаяна, Руби се беше извърнала с лице към мен в седалката си.

— Представям си, че сте работили като стриптийзьори в някой крайпътен бар в Небраска. Моля те, не ме разочаровай.

Уил се изсмя:

— Не си далеч от истината.

— Колко време продължи пътуването ви? — обади се Найъл. — Не съм специалист по американска география, но това са някъде към четири хиляди и петстотин километра?

— Около три хиляди — отвърнах аз. — В стария линкълн на майката на Уил. Без климатик. Със седалки от изкуствена кожа.

— Без серво усилвател — вметна Уил. — На космическо разстояние от кожения салон и DVD-то в това чудо.

— И пак беше една от най-хубавите седмици в живота ми.

— Да не би да забравяш малката ни разходка в каньона? — Той отново срещна очите ми в огледалото.

Разсмях се.

— Опитвам се да я забравя.

— Не ни дръжте в неведение. — Пипа сложи ръката си на крака ми. Докосването й беше невинно и имаше за цел да ме подкани да продължа разказа си, но аз почувствах топлината на дланта й през панталона си и върха на всеки неин пръст.

Покашлях се.

— Беше юли, адска жега — започнах. — Спряхме на един паркинг и слязохме. Носехме си вода и храна, крем против изгаряне — всичко, което смятахме, че ще ни трябва за два-три часа. Слънцето печеше точно над главите ни и ние се запътихме към красивия проход между високите скали. Не след дълго стигнахме едно равно място, където можехме да спрем и да се върнем обратно или да продължим напред по по-голяма пътека и да разгледаме каньона навътре. По онова време бяхме на двайсет и естествено продължихме напред.

Зиги погледна Уил и облещи очи през смях:

— Естествено.

— Красотата беше смайваща с ерозионните стълбове и скалните кули в далечината. Приличаше на крепост от червени скали, изникнала направо от земята. Но беше ужасно горещо. По това време слънцето вече се беше преместило от другата страна, а ни чакаше дълъг път обратно. На два-три пъти спирахме да си почиваме и изпихме всичката вода. Умората също започна да си казва думата, а без вода почна да ни прилошава. Бяхме млади и силни, но бяхме вървели няколко часа под палещото слънце. Ще ви спестя страданията ни, но повярвайте ми, беше кошмарно…

— Така е — добави Уил.

— Когато стигнахме до колата, почти се беше стъмнило — продължих аз. — И двамата изтичахме до течащите чешми и изпихме няколко тона вода. В тоалетната се измихме и останахме с чувството, че някак си бяхме измамили смъртта — засмях се аз. — А после се върнахме при колата.

— Защо ли имам чувството, че идва едно „но“? — попита Руби.

— Но — продължи Уил, — когато се върнахме при колата и бръкнах в джоба си за ключовете, тях ги нямаше.

— Не думай — ахна Пипа.

— Бяхме толкова щастливи, че се върнахме живи, че успяхме да запазим спокойствие и мислено извървяхме пътя назад по стъпките си. Бяхме спирали да пием вода на няколко места по пътя, където аз бях вадил балсама за устни и фотоапарата, но всички те бяха далече, на поне километър и половина. Взехме фенер от раницата, отидохме до първото място, където бяхме спирали, и тогава разбрахме, че няма да можем да извървим целия път отново. Върнахме се на паркинга…

— … и след като нито един от нас не беше разбивал кола и палил без ключ… — подех аз.

— Не знаехме какво да правим — довърши Уил. — В онези дни нямаше мобилни телефони, а наблизо нямаше телефонни автомати. Трябваше да чакаме някой да ни намери или слънцето да изгрее. Но ставаше все по-студено, пък и виждали ли сте паяците в пустинята? Накрая се примирих, счупих задния прозорец с един камък и отворихме вратата.

— В колата ли спахте? — попита Пипа.

— На задната седалка — кимнах аз.

— Кой беше голямата лъжица? — обади се Руби и Уил я замери с няколко бонбончета М&М.

— На следващата сутрин слязохме и се огледахме. Аз отидох до багажника на колата и нещо ме накара да погледна надолу. Ключовете бяха там. Бяха паднали на земята, когато сме поемали на разходката в каньона.

— Шегуваш се — възкликна развълнувано Пипа. — Били са там през цялото време?

— Да, само че в тъмното не сме ги видели — отвърнах аз.

Тя поклати глава и ме погледна закачливо. После се обърна към прозореца.

Потънахме в приятно мълчание. Седях до Пипа, заобиколен от приятелите ни, сякаш приключението в самолета беше нещо, което се беше случило на други двама души. Тя беше мила и забавна, смела и малко дива, но също деликатна и вглъбена.

Не знам дали бях очаквал и тя да мисли като мен, че приятелите са ни събрали, но тя не скочи в скута ми. Не търсеше отчаяно вниманието ми. Не се натрапваше.

Беше дошла на почивка, за да избяга от проблемите у дома.

А аз през цялото време бях забил поглед в собствения си живот, в моята липса на проблеми у дома и изобщо не бях помислил колко много се нуждаеше Пипа от почивката. Бях решил, че тя ще бъде същата пияница, с която се бях запознал в самолета — бреме, което трябваше да понеса по време на пътуването. Игра, в която трябваше да играя. Но тя беше самоуверена и скромна.

— Радваш ли се, че дойде?

Тя дори не се обърна да ме погледне.

— Много. Радвам се, че се измъкнах от Англия. Имах нужда от това пътуване.

* * *

Тъкмо бях задрямал, когато усетих, че скоростта на вана намалява.

Пипа също беше заспала. Разстоянието помежду ни беше изчезнало някъде на последната станция за плащане на пътната такса и тя спеше на рамото ми, дъхът й топлеше ухото ми, а тялото й приятно се опираше в моето. Изправих се, наместих очилата, които се бяха плъзнали по носа ми, и я изправих на седалката.

Погледнах през прозореца и видях, че сме спрели пред голяма, бяла, многоетажна къща във Викториански стил, заобиколена от дървета и градини, а близо до входа й весело бълбукаше фонтан.

От двете страни на сградата имаше големи групи дървета, чиито листа горяха в есенни окраски на фона на синьото небе.

Уил и Зиг слязоха, Найъл се бе заел да събуди Руби и за мен оставаше Пипа. Пресегнах се със свободната си ръка, която не беше затисната под деликатната й тежест, и я докоснах по ръката.

Тя пое рязко дъх и разбуждайки се, застина. Прокара ръка през лицето си и ме погледна виновно:

— Върху теб ли съм заспала? О, божичко, Йенсен, съжаля…

— Няма нищо — прекъснах я тихичко и това беше истината. — Аз също бях заспал. Пристигнахме.

Слязохме от микробуса, размърдахме крайници, за да раздвижим кръвообращението си, и последвахме другите. Регистрирахме се, взехме ключовете си и се разбрахме след десетина минути да се срещнем на входа, за да разгледаме местността, преди да дегустираме виното наблизо.

Краката ми се бяха схванали и гърбът ме болеше от дългото седене. Изпъшках, протегнах се в празната стая и отидох в банята да си напръскам лицето с вода. Постепенно раменете, ръцете и вратът ми се отпуснаха. Усещах, че е необходимо да забравя, да се откъсна от всичко. Днес беше неделя и нямаше да ми е трудно. Но дали щях да мога да продължа цели две седмици?

Долу Пипа разговаряше с жената на рецепцията и двете се смееха на нещо. Където и да отидеше, тя бързо се сприятеляваше, докато аз… Аз оставях щедри бакшиши?

Исусе Христе, аз бях едно сковано дърво.

Приведената над картата жена загради няколко места, където можехме да отидем през двете вечери, в които планирахме да останем. Чух Пипа да изрича думите ваканция, бившия загубеняк и нови приятели. Тогава Зиги се метна на гърба ми и ми изкара акъла от страх.

— Какво правиш, дечко — измърморих аз. — Вече не си малка.

— Ти можеш да ме носиш — тя ме стисна за бицепса.

Намръщих се престорено:

— Мога, но няма.

Пипа се върна при нас широко усмихната.

— Вие сте най-прекрасните брат и сестра в историята. — Ентусиазмът й беше заразителен. Тя поглъщаше всичко с широко отворени очи. — Рейчъл казва, че на няколко минути пеша надолу по пътя имало чудесен ресторант. Какво ще кажете да закусим там утре сутринта?

— На мен ми звучи добре — казах аз, увих ръката си около врата на Зиги и я чукнах леко по главата да се поуспокои.

Първата ни спирка беше залата за дегустации в местна винарна „Шерууд Хауз“. Джипиесът ни отведе до сива колониална сграда, скътана под високи дървета и обградена от цъфнали храсти. Приличаше повече на частна къща, отколкото на туристическа атракция. Заобикаляха я акри от окосени тревни площи, спретнати чемшири опасваха пътеката, а от двете страни на верандата имаше саксии с подрязани в декоративни форми храсти. Ако не беше знакът на пътя, щях да я подмина.

Паркирахме и слязохме от микробуса. По някакъв инстинкт, за който нямам обяснение, се улових, че вървя доста близо до Пипа, а ръката ми почти докосва кръста й.

— Една жена лесно може да свикне с това — Пипа заслони очите си от слънцето, за да огледа къщата. — Вече само с вас ще ходя на почивка.

— На Коледа също се събираме. Ще ти се наложи да слушаш инженерните разговори на Зиг и Уил и оплакванията на майка ни как на пазара вече не се намирал хубав ракфиск, но ти гарантирам, че вечерята си заслужава.

— Да не би да правим вече планове да се събираме на празниците? — усмихна се тя. Дадох й знак да мине пред мен по пътеката. — Защото Лийли ще се влюби в теб.

Опитах се да си спомня:

— Лийли беше тази, която те е родила. А Коко беше американката.

Лицето й се озари от изненада:

— Слушал си ме?

— Не беше чак толкова зле…

— Беше ужасно — поправи ме тя и червенината на бузите й потъмня. Беше се преоблякла в хотела и сега носеше дълга почти до коленете жълта риза, светлосин чорапогащник и кафяви ботуши. За мое учудване комбинацията се беше получила. Жълтата риза подчертаваше руменината на лицето й и подсилваше златистия цвят на краищата на косата й. Краката й бяха дълги и за миг се запитах как ли щяха да изглеждат голи под допира на ръцете ми.

Препънах се.

— Да не говорим повече за това — усмихна ми се тя през рамо.

— За кое?

Тя се засмя, без да разбира, че объркването ми беше искрено.

— Точно така.

Отвътре „Шерууд Хауз“ ми заприлича на всекидневна. Бели греди поддържаха открития таван, в единия край имаше тухлена камина с пращящ в нея огън, а в другия — дълъг дървен бар. По-малките зали, в това число старият зимник, се разклоняваха от главното помещение, а едно стълбище водеше към втория етаж.

Усетих, че някой ме хваща под ръка. Погледнах встрани и видях усмихнатата физиономия на Зиги.

— Не е ли прекрасно тук?

— Красиво е. Добър избор.

— Всъщност Джордж ни запали. Добре ли се чувстваш? — И преди да успея да й отговоря, тя добави: — Пипа е симпатична.

Погледнах я строго.

— Добре, добре — прошепна тихо тя. — Просто се…

„Не казвай, че се тревожиш“, помислих си аз. Не исках да бъда тъжният самотник, над когото жените в живота ми трепереха. Осъзнавайки я, изведнъж мисълта ми стана непоносима.

Изглежда изражението на лицето ми се бе променило, защото сестра ми ме докосна по ръката, сякаш за да смекчи думите си, после спря замислено.

— Искам само да си изкараш приятно — рече накрая.

С лека смяна на гледната точка разбрах какво можех да подаря на сестра си на това пътешествие: можех да й подаря моя ол инклузив. Можех да направя това, което искаше от мен. Никой не се тревожеше за Лив и Зиги, защото те вече си имаха семейства. Найълс имаше сериозна приятелка, а Ерик вечно ги сменяше. Аз бях най-големият брат в семейство от хора, които си завираха носа в чуждите работи, и точно както аз се бях намесил и насърчил Зиги да излиза по-често, същото ми се връщаше сега. Тя поиска да тръгна на почивка с тях. Тя искаше да се забавлявам. И макар че отричаше, тя искаше аз да се забавлявам с Пипа.

А аз, макар да знаех, че Пипа не е за мен, то и преди бях имал случайни връзки. Не се стремях към тях целенасочено, но и не бях монах.

Усмихнах се и прегърнах Зиги през раменете.

— Чудесно си прекарвам — казах й и я целунах по главата. — Благодаря ти, че ме накара да дойда.

Тя ме погледна с леко присвити сини очи и аз се зачудих кога малката ми сестричка беше станала толкова умна.

Първото вино беше совиньон блан: хубаво, леко горчиво, но не прекалено. Пипа вдигна чашата си, поднесе я до носа си и пое дъх, после отпи.

А аз си повтарях мислено: „Не се съпротивлявай. Не мъдрувай. Просто се… наслаждавай“.

— Значи си работил на подобно място? — попита ме тя, без да забелязва, че я оглеждам.

Примигнах и погледнах парчето хляб в ръката си.

— Да, ъ, да. В колежа. През лятото.

Тя ми се усмихна мило.

— Запозна ли се с много жени? Представям си те в колежа и малко се вълнувам.

— Тогава бях с Беки — засмях се аз. Лека болка ме прониза в гърдите.

— Бившата ти съпруга? — погледна ме тя в очите.

Изсмях се кратко и въздъхнах.

— Честно казано тя е повече бившата ми приятелка, отколкото бивша съпруга.

Пипа се засмя, но не грубо.

— О, какво ужасно прозрение.

Беше седнала до страничната облегалка на креслото, подпъхнала единия си крак под себе си и отпиваше с наслада виното. Зад гърба й огънят пращеше, въздухът беше топъл и едва-едва задимен.

Тя отпи още една глътка и попита:

— Онази винарна приличаше ли на тази?

— Не беше толкова уютна и беше по-комерсиална, но да. Атмосферата беше подобна.

— Харесваше ли ти там?

— Едва ли бих използвал тази дума — облегнах се назад на дивана. — Но ми беше приятно да наблюдавам процеса от лозята до избата, защо правеха определени вина и как най-малката промяна в температурата и влажността повлияваше на крайния продукт.

— Освен това е имало и безплатно вино — повдигна тя чашата си за поздрав.

Засмях се и също вдигнах моята.

— Тогава все още не можех да го оценя както сега, но пак беше добре дошло.

— Не мога да си те представя заедно с Уил в университета. И двамата изглеждате улегнали, но аз виждам сянката на лудостта в теб.

— Като аура? — разсмях се.

— Разюзданата ти страна се таи точно там — съгласи се тя и се усмихна, когато описа кръг над главата ми.

— А аз си мислех, че съм заблудил всички с изгладените си панталони с ръб и пуловерите.

— Не и мен — поклати глава Пипа.

Разговорът течеше без напрежение и аз усещах как сестра ми ни наблюдава от другата страна на масата.

Почесах се по челото, за да скрия неудобството си.

— Когато се запознах с Беки, се усмирихме. Но не разбирам как сме оживявали преди това през почивните дни, без да ни арестуват или родителите ни да ни убият. Втори курс в гимназията беше най-щурият.

— Разкажи ми повече за младия Йенсен — зарадвана ме подкани тя.

Отворихме следващата бутилка вино, Пипа взе предложената й чаша за дегустация и мълчаливо благодари. Отпих от моето, пиперлив сорт „Зинфандел“. Вече усещах ефекта на първата чаша. Стомахът ми се сгря, крайниците ми се отпуснаха и аз се приближих достатъчно, че да доловя лекия аромат на цитруси от шампоана й.

— Младият Йенсен беше кретен. И по някаква причина следваше Уил в безумните му начинания.

— След това начало трябва да ми разкажеш подробностите — подкани ме тя.

Върнах се към летата и ваканциите, които Уил прекарваше в нашата къща. Още като деца двамата се забърквахме в достатъчно каши, а с двама колежани далеч от дома, които можеха да си купуват алкохол, положението беше непредсказуемо.

— В първи курс Уил ме склони да пушим с бонг трева на балкона, без да разбере, че вратата след него се беше заключила. Беше около два през нощта, през ноември, и двамата бяхме по боксерки.

— Тази история е по-интересна от пътуването напосоки. — Пипа се намести по-удобно, за да слуша. — Макар че не мога да си те представя напушен. — Огледа ме замислено за миг. — По-лесно ми е да те видя по боксерки.

Засмях се на непринудения й флирт.

— За зла участ, не бях толкова привлекателен, колкото очакваш, като се има предвид в какъв невъзмутим купонджия се превърнах — посочих официалната риза и лъснатите обувки. — Когато са напушени, повечето хора се отпускат, смеят се или ядат, нали така? — Тя кимна. — А аз ставам невротик — замълчах и се усмихнах. — Още по-голям невротик.

— И как се прибрахте вътре?

— В апартамента до нас се беше настанила нова хубава съседка, а балконите ни бяха един до друг. Уил намери няколко камъчета, бирена капачка и кутийка от сода и ги замята по прозореца, докато тя се показа навън. После започна да флиртува с нея и накрая тя се съгласи да ни помогне.

— Как точно…? — попита Пипа с усмивка.

— Явно притеснена да пусне две полуголи момчета да се прехвърлят на балкона й, тя ни предложи да повика някой, който да ни отвори. Но ние не искахме да обясняваме на охраната в кампуса защо стоим заключени навън по гащи с бонг и кесия трева. Аз направо си загубих ума. Набързо прехвърлих наум бъдещите две години — излежаване на присъда за пушене на марихуана, но пък имах богат покровител с прякор Кюфтето. — Поклатих глава при спомена. — Както и да е, нашата съседка учеше въведение в правото и ни накара да изтъкнем достатъчно прилични доводи в наша защита, преди да се съгласи да ни пусне у тях. С Уил никога не сме изричали такива пламенни пледоарии — нито преди, нито след това.

Пипа отпусна ръка на облегалката на дивана с доволно лице.

— На бас се хващам, че си бил неотразим, Йенсен Бергщрьом, ескуайър.

Свих рамене.

— Бих ти разказал повече за защитната си реч, но не помня нито дума от нея.

— Значи все пак накрая сте влезли вътре?

— Да. Дълго време се държахме един за друг и викахме уплашено, че ще паднем и ще се пребием, но накрая успяхме да прескочим еднометровата бездна между балконите. Сега като се замисля, Уил излиза с нея две-три седмици след това… ъ, може би е било част от сделката? — Почесах се по рамото и й се усмихнах. — Както и да е. Стига толкова спомени от миналото.

— В никакъв случай. Аз съм тук, за да забравя загубеняка. Ти ми помагаш много. — Пипа ме погледна и посочи с ръка Зиги. — Не ме карай да помоля Хана. Обзалагам се, че има хиляди истории, които бих могла да измъкна от нея след една-две чаши. Тя е лека категория.

И като вдигна глава, изсумтя развеселено. Проследих погледа й. Уил стоеше до сестра ми, пълнеше й чашата и ако не грешах в предположението си, говореше на гърдите й.

Все едно колко често ги бях сварвал да се държат така, продължаваше да ми се струва ужасно. Изстенах.

— Макар че като гледам — Пипа наклони глава, — Уил в момента я е монополизирал.

— Те са вечните младоженци — обясних аз, като вложих в думите си намек за закачливо отвращение. — Уил поиска да кара тази вечер и се опитва да я напие малко. Сестра ми е страшно забавна, когато изпие две или три чашки.

— Това не е ли странно? Малката ти сестра е женена за най-добрия ти приятел?

— Няма да си кривя душата — отначало беше странно. Но когато се замислих, разбрах, че аз бях този, който ги събра…

— Ти си ги сватосал? — усмихна се тя. — Повечето мъже биха отказали на най-добрия си приятел да излиза със сестра им.

— Не разбирах какво правя — пресуших остатъка от виното. Оставих чашата на масата и си взех една маслина. — Като се върна назад, да, аз я накарах да се обади на Уил. Но по онова време тя беше глупава работохоличка. И през ум не ми беше минало, че той ще погледне Зиги, лабораторния плъх, и ще види нещо повече от скучната ми малка сестра.

Наблюдавах ги още известно време. Уил каза нещо, което накара Зиги да избухне в смях и да се опре на гърдите му. Той се наведе и я целуна по главата.

— Но двамата са един за друг — побързах да добавя. — Не съм ги виждал по-щастливи, откакто са заедно.

Пипа кимна и погледна остатъка от групичката ни.

— Аз мисля същото за Найъл и Руби. Тя беше влюбена в него месеци наред, а той дори не знаеше, че тя съществува.

— Точно така. Някога работехте заедно.

— Ту ми беше смешно, ту мъчително да ги гледам, но сега се радвам за тях. — Замълча и добави: — Нищо че понякога ми идва да ги окъпя с маркуч, за да ги разделя.

Изсмях се горчиво. Знаех отлично как се чувства.

Тя се облегна назад.

— Сигурно звуча като стара мома, но хайде оставете малко мляскане и за нас.

Изправих се да повикам келнера с ръка и срещнах широко отворените, пълни с надежда очи на Зиги.

Келнерът ни наля по още една голяма чаша за дегустация. Пипа взе своята и я вдигна високо:

— За старите моми?

Замислих се и казах:

— За мляскането.

Пипа засия и повдигна чашата към устните си.

— Пия за това.

Глава пет
Пипа

— Напомня ми на онова момче от университета — измърморих, като се взирах в Йенсен в другия край на стаята и разсеяно облизах капка вино от ръба на чашата. — Роби. Робърт Даниъл Ашуърт. Това не е шега. Наистина се казваше така — поклатих глава. — Но беше много красив. Умен и добър. Забавен и обаятелен… и никога не излизаше на срещи.

Руби проследи погледа ми.

— Гей ли е бил? Пипс, Йенсен не е гей, кълна се.

Бях изгубила броя на вината, които опитах, и като се предадох, си поръчах цяла чаша от неустоимата „Пети сира“. Руби беше преполовила щедро напълнената чаша „Вионие“ и двете седяхме прегърбени на високите столове на бара, докато мъжете обсъждаха от кое вино и колко бутилки да купят за вкъщи.

— Не беше гей — примигнах аз и обърнах поглед към нея. — Просто невероятно придирчив. — Разтърсих леко глава, за да се проясни, и си взех един бадем от чинийката. — Една вечер Роби се беше напил с текила и ми призна, че не обичал да прави секс с много жени. Не обичал — повторих аз. — Каза, че обичал секса, естествено, но това било прекалено интимно нещо, за да го правиш с непознати.

Руби лапна един бадем и ме изгледа с празно изражение.

— Ъхъ.

— Не е ли прекрасно? — спомних си надигащия се задник на Марк и как аз никога нямаше да науча името на жената под него. С каква лекота беше сложил край на връзката ни, без да се страхува, че тя ще му липсва. — Не е ли прекрасно да отдаваш толкова много значение на секса даже когато си на деветнадесет, че да не искаш да го правиш с всеки? Вече никой не мисли така.

— Вярно е.

— Не съвсем — поправих се и вирнах брадичка към Найъл. — И той мисли така.

Руби се засмя.

— О, не, просто досега е бил женен. Аз твърдя, че ако Найъл не беше срещнал Порша, някоя сексуално освободена жена щеше да го намери първа и да го превърне в очарователна уличница.

— Божичко, каква прелестна картина — отроних пламенно аз. — Сексуално ненаситен деветнадесетгодишен Найъл Стела.

— Нали? — кимна тя в съгласие.

— О, изплакнахте си очите и аз го изтървах — Хана проследи погледите ни и се тръшна до мен.

— Не, точно навреме пристигаш — подпрях брадичка на дланта си. — Боже, каква хубава стена от мъже.

Сякаш почувствали тежестта на погледите ни, тримата се обърнаха едновременно и ни спипаха как стоим, подпрели брадички на ръцете си и зяпащи ги с копнеж.

Моментът беше фантастичен за всички, освен за мен и Йенсен — тозчас извърнахме погледи встрани, докато те тримата си проправиха път през навалицата до нас.

— Изглеждаш добре — измърмори Хана, когато Уил се приближи до нея.

— Здрасти — усмихна се задъхано Руби, когато Найъл я прегърна откъм гърба.

Йенсен ми помаха със закачлива тромавост.

— Опита ли домашно приготвените кисели краставички?

— Домашно…? Не — запънах се аз и подех играта. — Още не съм.

— Много са вкусни.

— Нима? — засмях се, а другите две двойки започнаха да се целуват и ни притиснаха един към друг.

Той кимна и рече:

— Мхм. Пикантните са чудесни, ако обичаш подправки.

— Обичам — отвърнах бързо.

— Тогава да знаеш — той едва не се задави и отстъпи надясно, когато Уил притисна гърба на Хана в бара, докато я целуваше, — много са хубави.

— Ще ги опитам.

Йенсен ме погледна с грейнали очи. Поклати глава и задържа погледа ми.

Беше приятно да признаем общата ни мисъл открито, без думи. Очакването, че рано или късно щяхме да станем двойка, сгъстяваше напрежението във въздуха. Но докато аз бях отворена към кратка авантюра, Йенсен прикриваше по-дълбоките си чувства с объркваща смесица от хумор и благоприличие. Исках поне да бъдем съмишленици.

Приятели на път.

Другари.

Найъл естествено долови двусмислената размяна на реплики и се изтръгна от прегръдката на подпийналата Руби.

— Хайде да се преоблечем за вечеря. Един душ ще ми дойде добре.

* * *

Трябва да кажа, че трите жени на това пътешествие си взехме душ и се преоблякохме по-бързо, отколкото мъжете.

Руби и Хана бяха в коридора с мокри коси и лек грим, когато излязох в подобен вид от стаята си.

— Дай пет за жените, които се приготвят за нула време — Хана вдигна ръка и посрещна дланта ми с тихо плясване.

Малко по-надолу Найъл и Уил стояха един до друг и разговаряха тихо.

— Дженс ли чакаме? — попита Руби.

Хана кимна:

— Сигурно се глади. Никой не обича да глади повече от брат ми. Щеше да си глади и чорапите, ако беше сигурен, че никой никога няма да узнае.

— Това е прекрасно — и погледнах собственото си облекло: високи ботуши, червен чорапогащник, любимата ми широка пола на черно-бели райета — малко поизмачкана от куфара — и бял потник под удобна морскосиня жилетка с бродиран папагал на гърдите. — Аз приличам на взривена кутия с флумастери в коридора.

— На мен ми харесва как съчетаваш дрехите — обади се Руби. — Много си смела.

— Благодаря… — измърморих и пригладих пуловера си. На мен тези цветове ми харесваха.

Йенсен излезе от стаята и погледна удивено, когато свари три жени, струпани почти пред вратата му.

— Извинявайте — погледна ни поред с леко объркване. — Аз… не знаех, че всички мен чакате.

— Няма нищо, принцесо — Хана шумно го млясна по бузата.

— Трябваше да се изгладя — обясни той тихо, а сестра му ми хвърли победоносна усмивка, изразяваща „Знаех си!“.

Руби хвана Найъл за ръка. Хана хвана Уил. А Йенсен се обърна към мен със спокойна усмивка, която противоречеше на напрежението в очите му, и каза:

— Изглеждаш чудесно.

Изведнъж почувствах безпокойство. Знаех, че сценарият за Сватосването на цялото пътуване беше написан с ярък, но невидим ръкопис над главите ни и ни следваше по петите, където и да отидехме, но ми се искаше и двамата да можем да го забравим. Аз можех да се наслаждавам на хлътването си по Йенсен, знаейки, че той ще бъде предпазлив, докато аз ще бъда импулсивна, а той можеше да се наслаждава на почивката си и двамата можехме да се преструваме, че сценарият не съществува.

Но в действителност неговото внимание щеше да ме поласкае само ако беше искрено.

Изчаках всички да се насочат към входа, после внимателно дръпнах Хана настрани.

— Не искам… — замълчах. Заговорих, преди да реша какво точно исках да кажа.

Тя се усмихна и се приближи с една крачка.

— Добре ли си?

— Да — кимнах. — Просто… — Погледнах към Йенсен и бързо преместих поглед обратно, — не искам той да изпитва… нежелано напрежение.

Хана примигна и сбърчи нос, докато се мъчеше да схване за какво й говоря.

— С теб?

— Да.

Объркването й премина в смях.

— Страх те е, че брат ми се чувства притиснат да спи с бомба на почивката си?

— Ами, да — поласках се от описанието. Бомба.

Тя изсумтя:

— Тежко бреме за Йенсен, дай да те гушна.

Засмях се и осъзнах, че след всеки наш разговор, я харесвах все повече. Разбирах заслепението на Руби.

— Ти си прекрасна. Разбираш какво искам да кажа. Привличането ни може и да не е взаимно…

— И ти си…?

— … И ако не е, аз няма да се обидя — продължих едновременно с нея. — Дойдох тук за развлечението. Дойдох, за да си почина. — Погледнах стената със стотиците изложени бутилки вино и вдигнах вежди, все едно стената лично ме предизвикваше. — Дойдох, за да се разнежа от пиене.

— Ще ти кажа нещо за брат ми — Хана се наведе към мен. — Някога на него му се носеше славата на легендарен играч, не те лъжа — добави при учуденото ми изражение. — А после се ожени за вещицата, която разби сърцето му. Тя разби сърцата на всички ни.

Замислих се смръщено за деветгодишната им връзка и как тя е обсебила Йенсен, намъкнала се е в семейството му.

— Сега той е един работохолик, който не помни какво значи да бъдеш спонтанен и да се забавляваш заради самото забавление — продължи тя. — Почивката ще му се отрази добре. — Веждите й леко се свиха, когато добави: — Даже отлично.

Тя се върна при Уил, който несъзнателно плъзна ръка около кръста й. Оглеждах петимата, които се бяха скупчили заедно, докато чакахме да ни поканят на нашата маса.

Както можеше да се очаква, настаниха ме до Йенсен на широката шестоъгълна маса в средата на трапезарията. Ресторантът беше превъзходен. Имаше статуя, която приличаше на обърнато наопаки дърво, чието стъбло излизаше от тавана, а клоните и листата му бяха направени от хиляди светлинни точици. Келнерите носеха чисто бели ризи и черни, завързани прилежно на кръста им, престилки. Те напълниха чашите ни с вода, в която се образуваха малки мехурчета.

Замайването от виното следобеда се бе разнесло и аз се съгласих с Йенсен да си поделим бутилка пино ноар от ресторанта.

Защо не, по дяволите.

Йенсен се опитваше да се отпусне. Но отчасти на мен ми харесваше, че това не беше в характера му. Аз винаги бях прекалено спокойна за всички около мен. Някой трябваше да бъде стълб, опора. Аз можех да опитам да бъда опора, но навярно този план беше обречен на провал, след като изисканият джентълмен Йенсен започна да ми пълни чашата повече от своята и също така по-начесто.

— Да не си забравил склонността ми да говоря, когато съм пияна? — попитах го, когато той изсипа остатъка от бутилката в чашата ми. Предястията се въртяха по масата: горчива салата с прошуто, прясна моцарела с карамел, малки кюфтенца с розмарин и сладка царевица, печени чушлета шишито и любимата ми салата от скариди и калмари, от чийто тръпчив вкус ми потекоха сълзи.

— Противно на казаното от мен — той остави празната бутилка на масата, — неспирното ти говорене ми допада. Ти вече не си някоя шантава жена в самолета. — Той вдигна чашата си до моята и леко я чукна. — Ти си Пипа.

Това беше доста мило.

— Тази вечер искам ти да говориш, без да млъкваш — изчервих се и се приближих към него. Йенсен погледна към устните ми, но после се опомни и се изправи.

— За зла беда аз съм най-скучният човек на масата.

Огледах приятелите ни. Руби и Найъл бяха допрели глави, Хана беше отишла до тоалетната, а Уил четеше уиски листа точно в отсрещния край на масата и в ресторант като този можеше да ме чуе само ако се провикнех с пълно гърло.

— Хм — признах аз, — това може би е вярно. Но тъй като все още не съм чула нещо, което да го опровергае, а в момента си единственият ми вариант, искам да ми разкажеш нещо.

Той примигна към чашата си, пое си дъх и пак ме погледна.

— Дай ми тема.

О, опиянението на силата. Облегнах се и отпих от виното си, докато размишлявах.

— Не гледай като някой Макиавели — засмя се той. — Какво искаш да ти кажа?

— Не искам да знам нищо за работата ти.

Той се съгласи с тихо:

— Да.

— Бившата ти жена ми се струва ужасна тема.

Той кимна, като се мъчеше да скрие усмивката си.

— Най-ужасната.

— Мога да те питам защо от две години не си ходил на почивка, но…

— Но това ще означава да заговорим за работата ми — прекъсна ме той.

— Точно така. Бих могла да попитам за онзи отбор по софтбол, който Хана все споменава — казах аз и Йенсен ококори отчаяно очи, — или за способността ти да тичаш по десетина километра всяка сутрин, без никой да ти плаща за това и без да те гони чудовище… — Захапах устната си. — Но и на двамата ни е ясно, че те намирам за доста мил и повече от привлекателен и след като знам, че нямаш любовница в Лондон, нито жена в Бостън, искам да знам дали имаш приятелка.

— Щях ли да тръгна на това пътешествие със сестра ми, съпруга й, Руби, Найъл и… теб… ако имах приятелка?

— В много отношения ти си загадка за мен — свих рамене аз.

Усмихна се мило.

— Не, нямам приятелка.

Ударих по масата и той се сепна.

— И защо не? — извиках аз. — Мъжественост като твоята не бива да се пилее на вятъра.

— Мъжественост? — засмя се Йенсен.

— Да.

Той се изчерви.

— Ами… предполагам, че съм придирчив.

— Досетих се — измърморих.

Той се размърда на стола.

— Обичам да контролирам нещата.

— Ето това звучи интересно — приближих се аз.

Усмивката му ми подсказа, че думите му щяха да ме разочароват:

— Мисля, че това ме привлича в работата ми. Всичките ми връзки след Беки бяха хаотични.

— Случва се — признах аз. И тогава осъзнах, че разбирам за какво говори. С Марк никога не можех да предвидя какво ме чака, сякаш изобщо не разбирах любовта му. Връзката ни се развиваше на мига, а остатъкът от историята ни тънеше в неизвестност. За първи път, откакто скъсахме, ми ставаше ясно защо през изминалата година вечно бях на тръни, вечно ме ядеше безпокойство. А също и защо вече не го усещах емоционално.

Колкото и да исках любовта да бъде приключение, имаше какво да се желае и по отношение на сигурността.

— Но съм съгласна, че не бива да е така.

— За мен беше объркващо да изляза на среща, след като десет години съм бил с една жена. Това е нов език, който все още не съм усвоил.

— Найъл ще те разбере.

Той кимна.

— Веднъж с Макс говорихме за това. Слава богу, Найъл вече има семейство. Странното е — продължи той и ми се усмихна притеснено, — за съжаление, разговорът тръгва към ужасната територия на брака ми, но нещата с Беки винаги са били предсказуеми, докато тя не ме напусна, и това ми дойде като гръм от ясно небе. Аз мислех, че сме щастливи. Аз бях щастлив. Представи си колко глупаво се почувствах — дори не бях забелязал, че тя не е щастлива.

С тягостно чувство разбрах за какво говореше Йенсен. За него връзките бяха обречени, каквото и да правеше човек. Първата му любов изглеждала щастлива, но не била. А всичко след това се случвало на език, който той не говори.

Отворих уста да отвърна, да му кажа, че животът е такъв, объркан, но освен жените като Беки, ни има и нас — тези, които знаем какво искаме, и затова сме честни — но думите ми бяха прекъснати от пронизителен вой.

Звукът беше толкова различен от всяка друга пожарна аларма, която бях чувала, че за миг някаква странна първична част от мен ми изкрещя БЪРЗО ТИЧАЙ КЪМ БОМБОУБЕЖИЩЕТО. После Йенсен ме хвана за ръка и спокойно ме изведе от ресторанта по указания път за евакуация.

Действията му бяха толкова уверени, че на мен ми хрумна — сигурно беше разучил плана към изхода, преди да ни настанят. Не само че реагира, като че ли беше очаквал включването на алармата, но знаеше накъде да върви. Прищя ми се да му подам едно разклатено мартини и да изживея една фантастична нощ с Джеймс Бонд^[2].

Пожарната аларма звънеше над изненаданите и тревожни викове, докато накрая келнерите обясниха в суматохата, докато изкарваха гостите навън, че има малък пожар в кухнята и всичко е под контрол, и помолиха да запазим спокойствие.

Навън се озовахме зад ресторанта на винарната, на върха на хълм, от който се виждаха лозята. Слънцето отдавна беше залязло и лозите приличаха на черен лабиринт от дърво и листа. Йенсен пусна ръката ми, набързо мушна своята в джоба и се загледа. В далечния край на реда пред нас имаше малка постройка, която приличаше на барака, издигната в средата на лозята.

— Какво е това там? — попитах го и посочих.

Уил и Хана заобиколиха пет-шест уплашени възрастни господа, дойдоха при нас и погледнаха към бараката.

— Там сядат да обядват — предположи Хана. — Аз така бих направила. Гледката е красива.

Преместихме се напред, за да направим място на хората, които се изливаха отвътре.

Уил поклати глава.

— Според мен това е любовно гнезденце.

— Мисля, че там държат по-малките сечива — изрече Найъл логично и всички го изгледахме ядно, а Уил се направи, че хърка.

Зад нас келнерите и служителите се щураха напред-назад, за да успокоят клиентите, че всичко ще се оправи и скоро ще можем да продължим вечерята си.

Но все още не ни позволяваха да влезем в ресторанта.

— Искам да отида и да видя — рекох аз.

— Ами хайде — подкани ме Уил.

— Пипа — подхвана Йенсен, но аз се обърнах към него ухилена до уши.

— Състезание! — слязох от бетонната площадка и полетях по меката земя, оставяйки зад себе си слисано мълчание.

Вятърът беше хладен и остър по бузите ми и за първи път — благодаря ти, пино ноар — аз замаяно се преструвах, че участвам в истинско състезание, размахвах ръце и усещах как земята хлътваше, летеше под краката ми.

Отзад се чуха равномерни стъпки, Йенсен ме настигна и като намали, ме изгледа в почуда, после състезателят в него надви. Той пробяга в спринт остатъка от разстоянието до бараката и ме изчака. Пристигнах на финала задъхана, запъхтяна.

Йенсен стоеше неподвижен като постройката и ме гледаше безмълвно отвисоко, докато си поемах дъх.

— Какво беше това, за бога? — попита той накрая и устните му се извиха в лека усмивка. — Нали не тичаше?

Засмях се с лице към небето. Въздухът беше хладен, леко влажен. Небето имаше цвета на любимата ми индигова рокля.

— И аз не знам. Много сериозни станахме в ресторанта. — Сложих ръце на кръста. — Разговорът ми хареса, но… май виното ме хвана малко.

— Пипа, недей…

Йенсен млъкна, щом се обърнах и отидох до малкото прозорче, за да надникна вътре. Както беше предположил Найъл, бараката беше пълна с градински инструменти, кофи, чергила и навити маркучи.

— Няма нищо интересно тук — обърнах се към него аз. — За съжаление, Найъл се оказа прав.

Йенсен си пое дълбоко дъх и ме погледна с непроницаемо изражение.

— Какво има? — попитах аз.

Той се изсмя безрадостно.

— Не можеш така… — Той замълча и зарови ръка в косата си. — Не можеш така да хукваш в лозята.

— Тогава защо, за бога, ме последва?

Той примигна учуден.

— Аз… — Отговорът изведнъж му се стори нелеп, но той все пак продължи: — Не можех да те оставя да хукнеш сама в лозята.

Това ме разсмя.

— Йенсен, оттук до ресторанта има по-малко от една градска пресечка.

Погледнахме към хората на полегатата площадка, които разговаряха и още чакаха да влязат вътре. Никой не се интересуваше от нас.

Обърнах очи към профила му на слабата светлина от винарната в далечината. Дали си мислеше за разговора ни на масата, за загадката как човек не вярва на себе си и не разбира другите.

— Съжалявам за Беки — обадих се аз. Той се стресна леко и ме погледна. — Сигурно в началото, когато раната е била прясна, си чувал това непрестанно. Но се обзалагам, че никой вече не го казва.

Той се обърна към мен, но в отговор изрече само едно предпазливо:

— Не…

— Спомням си, когато баба ми почина. — Погледнах към безкрайните редове с лози. — Беше отдавна. Тя беше сравнително млада. Аз бях на единайсет, а тя беше на… да видим… трябва да е наближавала осемдесетте.

— Съжалявам — тихо промълви Йенсен.

Усмихнах му се.

— Благодаря ти. Отначало всички ни съчувстваха. Нормално. Но с времето загубата стана по-тежка, поне за Коко. Баба вече не можеше да присъства на големите и малки събития в живота ни. Животът без нея не стана по-лек. Просто тъгата ни стихна. Вече не говорехме за смъртта й, но всяка победа и загуба, която Коко не можеше да сподели с майка си, й тежеше. — Погледнах го отново. — Значи седем? Седем години, откакто Беки си тръгна?

— Да, седем.

— Седем години. Съжалявам, че тя вече не е част от живота ти.

Той кимна, отвори уста, но не каза нищо. Явно не обичаше никак да говори за връзките си.

— Благодаря ти — повтори тихо, но не това бяха думите, които напираха на езика му.

— Кажи го — разперих ръце и се завъртях бавно в кръг. — Излей го пред мен, пред гроздето, лозята и градинските инструменти в бараката.

Йенсен се разсмя, погледна към приятелите ни, които разговаряха и гледаха към нас в средата на лозето.

— Пипа, ти… — Той млъкна внезапно. От дясната ни страна се чу тих съскащ звук, а после и отляво.

Отскочих назад.

— Какво е това?

Той изпъшка и ме хвана за ръка.

— По дяволите! Хайде!

Хукнахме през глава, но само след секунди пръскачките от всички страни изляха отгоре ни обилен душ. Водата се изля от тънките маркучи, вързани за решетките с лозите, от бързо въртящите се глави на пръскачките в краката ни и ни измокри до кости.

Направихме още няколко крачки в хлъзгавата пръст и аз за малко не паднах по гръб. Йенсен едва ме задържа.

Беше безсмислено да тичаме. Бяхме вир-вода.

— Остави — изкрещях над оглушителния шум от напоителната система. Върху нас се изливаше порой. — Йенсен — улових го за ръкава, когато той понечи да се върне към винарната. Обърнах го с лице към мен.

Той ме гледаше с опулени очи. Не само заради бутилката вино след многото вина, които опитахме през деня. Не само заради прекъснатата ни вечеря и заради това че стояхме подгизнали под открито небе през октомври в малка винарна в Нова Англия.

От свирепата искра в погледа му си личеше, че нещо в него се бе прекършило.

— Знам, че не се познаваме — изкрещях и замигах, за да прогоня водата от очите си. — Знам, че звучи шантаво, но трябва да крещиш.

Той се засмя и заговори, пръскайки слюнки под душа на пръскачките.

— Трябва да крещя?

— Викай!

Той поклати глава неразбиращо.

— Кажи го! — изкрещях над рева. — Крещи, каквото и да се върти в главата ти в тази минута. Все едно дали ще е работата, живота, Беки или аз. Ето така! — Поех мощна глътка леден въздух и думите се изляха от мен: — Искам да те мразя Марк, но не мога! Ще се пръсна от яд! Заблуждавала съм се, че винаги ще бъдем заедно, а за теб съм била само временна спирка! Сляпа глупачка!

Той се взираше в мен, а водата се стичаше по лицето му.

— Мразя работата си! — изкрещях с юмруци на кръста. — Мразя апартамента си, мразя ежедневието си! Мога да продължавам така цяла вечност, без да събера куража да променя нещо! Яд ме е, че хвърлих толкова труд, а когато се огледам и сравня живота си с другите, виждам, че това е капка в морето.

Той ме гледаше и мигаше заради едрите капки вода на миглите му.

— Не ме карай да се чувствам глупаво — допрях ръка в гърдите му.

Точно когато си мислех, че ще се обърне и ще се върне в ресторанта, той вдигна глава нагоре, затвори очи и изкрещя над рева на пръскачките:

— Сега щяхме да имаме деца!

О, боже мой.

Кимнах окуражително. Той ме погледна, сякаш търсеше подкрепа, а лицето му се промени, щом се остави на емоциите: изопна се, погледът му се изостри, устата се превърна в груба линия.

— Вече щяха да са ученици! — изтри за миг водата от лицето си. — Щяха да играят футбол, да карат колела!

— Знам — плъзнах длан по ръката му и сплетох пръсти с неговите.

— Понякога се чувствам като човек, който не притежава нищо — изрече той, — нищо, освен работата и приятелите ми.

Не е малко, замълчах си аз. Защото разбирах — не такъв живот си беше представял.

— Яд ме е, че не ми каза по-рано, че не иска да се жени за мен. — Той изтри лице със свободната си ръка и за миг ми се стори, че по бузите му не се стича само водата. Но в тъмното не виждах добре.

— Много ме е яд, че пропиля времето ми — поклати той глава и погледна към лозята. — Сега, когато срещна някоя жена, си казвам… какъв е смисълът? Не е ли късно? Не съм ли твърде закостенял, безинтересен…

— Много дълго си стоял в конюшните? — опитвах се да го разсмея, но се получи обратното и той пусна ръката ми с тежка въздишка.

— Каква двойка сме с теб. — Взех решително ръката му и зачаках да ме погледне. — Не е прекалено късно. Даже и на осемдесет. А ти си само на тридесет и три.

— Тридесет и четири — поправи ме той сърдито.

— И освен това повечето жени са наясно с живота и чувствата си — подминах аз подмятането му. — Първият грозд е бил гнил. На лозата има още много зрели плодове. — Изкарах кратък подгизнал танц и той се усмихна развеселен, докато разглеждаше лозята със зинфанделско грозде. — Не говорех за себе си — добавих аз. — Нито непременно за следващата жена, която ще срещнеш. Но нея я има все някъде. Която и да е.

Той кимна, загледан в лицето ми. Водата се стичаше по челото, надолу по носа и капеше по устните му. За миг ми се стори, че ще ме целуне. Но после поклати леко глава и ме загледа, сякаш чакаше някакво магическо указание.

— Съжалявам, че си я изгубил — прошепнах аз. — Знам, че е било отдавна, но не чак толкова отдавна, че да ти мине и да забравиш. Изгубил си мечтата си и откъдето и да го погледнеш, това е кошмарно.

Той кимна и стисна ръката ми.

— Съжалявам за Марк.

Махнах с ръка и се засмях.

— Марк не беше мечта. Той беше чудесен в леглото, а аз не спирах да го чакам да стане по-добър човек. — Замислих се и добавих: — Може би беше мечта, но кратка. Ако разбрах нещо, откакто поехме на пътешествието, то е, че няма да ми трябва месец, за да го прежаля. Но се радвам, че разполагам с това време.

Видях как отново се затваря в себе си, но не го наругах. Той си беше такъв — отваряше се за малко, а после се затваряше. Защитаваше се. Пуснах ръката му, за да ме отведе обратно на площадката, където хората влизаха в колона в ресторанта. Щяхме да се посмеем на лудостта си, на чалнатата Пипа и да се качим в стаите си, за да се преоблечем в сухи дрехи за новата вечеря.

Глава шест
Йенсен

На следващото утро се събудих преди изгрев-слънце.

Примигнах срещу тъмния таван в топлите завивки, докато се разсъня. Признанието ми пред Пипа още звънеше в главата ми.

Щяхме да имаме деца!

Вече щяха да са ученици!

Изобщо не разбирах откъде изплува това снощи. Такива мисли все по-рядко ме навестяваха, обикновено в момент на слабост или в края на някой особено тежък ден, когато се прибирах в пустата къща.

Но явно и след доста изпито вино и надбягване в лозе с пръскачки.

След развода излизах с много жени и рядко се сещах за Беки. Но след като се запознах с Емили, често размишлявах върху брака си. Непринуденото ни, предсказуемо приятелство си проправи път към леглото и това освободи нещо у мен. Много по-лесно беше да имам връзка, която не означаваше нищо, отколкото да отдам цялото си сърце на една жена.

Бяхме играли мач по софтбол, после с Емили отидохме да пием бира, както правехме често. Но в онзи четвъртък аз платих сметката, изпратих я до колата й и тя ме попита дали искам да отида у тях. Оказа се, че исках. Направихме го два пъти в онази нощ и аз си тръгнах преди будилникът да звънне на другата сутрин.

Емили беше привлекателна и умна. Работеше като детски невролог в Бостънската болница за деца, но и на двамата ни беше ясно, че сме само приятели, които спят заедно, когато поискаха. Виждахме се у тях два-три пъти месечно. Беше приятно. Нищо изключително. Отчасти защото не влагахме чувства.

Част от колебанието ми да се обвържа по-дълбоко се дължеше на останалото от Беки объркване и нежеланието ми отново да бъда изоставен. Пипа имаше право, с времето болката заглъхваше, но не изчезваше напълно. Огорчението беше променило световъзприятията ми и възприятията на света за мен. Срокът на траура по разпадналия се брак и надеждите ми за бъдещето беше изтекъл. Светът беше продължил напред. Аз трябваше да направя същото.

Какво ме спираше?

Яд ме е, че не ми каза по-рано, че не иска да се жени за мен.

Много ме е яд, че пропиля времето ми. Сега, когато срещна някоя жена, си казвам… какъв е смисълът? Не е ли късно? Не съм ли твърде закостенял, безинтересен…

Нямах смелост да завърша тази мисъл.

Не разбирах как Пипа ме беше накарала да си призная неща, които никога не бях изричал на глас, но това не ми харесваше. Следващите две седмици бяха за почивка и наливане с вино, а не за ретроспекции и преоценка на живота ми.

Изритах завивките и седнах. Взех телефона от нощната масичка. Прескочих имейлите, както не бях правил никога досега, и отворих последното съобщение от Уил, който питаше дали искам да тичаме сутринта.

Съгласен съм. Готов ли си? Изпратих съобщението и захвърлих телефона на леглото.

Прегледах програмата, която Зиги беше напечатала за всички: брънч, свободно време за разходка в околността, възможност да посетим две-три пивоварни и вечеря тук, в хотела.

Получих отговора на Уил, докато бях в банята. Само едно Не, последвано от мълчание.

Набрах номера му и след четири позвънявания и поне две падания на телефона, той вдигна.

— Ти си непоносим като сестра си — смотолеви във възглавницата.

— Ти си този, който поиска да тичаме, нали помниш?

— Няма още… — той пак размърда телефона — седем.

— Е, и? Винаги излизаме по това време.

— Йенсен, виждаш ли стаята, в която се намираш?

Огледах се. Бяла ламперия по стените, двойно легло с ръчно ушит юрган, тухлена камина.

— Да.

— На почивка сме. Брънчът е след десет, а за Уиндъм ще потеглим чак към обед. Можеш спокойно да спиш до късно.

— Защо не ми каза още снощи?

Вече отварях менюто за румсървиса.

— Вчера изпих един галон с вино и се опитах да убедя келнера да си насадим лозе. Едва ли трябва да вземаш думите ми от снощи за чиста монета.

— Добре — въздъхнах аз. — И без друго имам малко работа, която трябва да свърша. Обади ми се, когато станеш, и тогава ще излезем да тичаме.

— О, не. — Ясно се чу шумоленето на завивки и скърцането на матрака. — По дяволите. Няма да стоиш в стаята си и да работиш. Сестра ти ще ме обезглави.

Значи Уил също е назначен да се грижи за Йенсен.

Скръцнах със зъби.

— Добре, няма да работя. Ще изляза и ще се срещнем по-късно.

— Стой, прав си. Дай ми петнайсет минути и ще те чакам във фоайето. Дадено?

— Дадено.

* * *

Стаята ми беше в единия край на къщата и гледаше към поляната и покрития с навес проход, който разделяше основната сграда от голяма, подобна на хамбар постройка. Небето още беше тъмно, но се бе развиделило достатъчно, за да видя медния покрив на беседката в далечината и една площадка, където според брошурата, която Зиг беше включила в маршрута ни, почти всяка вечер сервирали вечеря до буен огън.

Във фоайето беше доста оживено, огънят вече гореше в камината, а от затворените врати на кухнята се носеха звуците и миризмата от приготвяната закуска.

Уил вече беше слязъл и разговаряше с управителя близо до входната врата.

Щом ме видя, вдигна ръка за поздрав и се раздели с мъжа.

— Добро утро.

— Добро да бъде. Зиг още ли спи?

— Като заклана — изрече той с развеселена усмивка, която не си направих труда да разгадая. Той си сложи ръкавиците и изсумтя. — Виждам, че си си взел обратно горнището.

Погледнах към суитчъра от университета „Джонс Хопкинс“, който сестра ми си присвояваше през повечето време. Беше малко поизбелял и износен на места. Ръкавите бяха протрити на китките, а единият се беше разшил по ръба, но аз си го обичах. Хана вечно ми крадеше дрехите, още откакто порасна дотолкова, че да стига вратата на гардероба ми. Единствената причина да съм облечен с него сега, беше, че в даден момент тя сигурно се е преоблякла вкъщи и го е захвърлила на пода.

— Усещам, че се подиграваш на суитчъра ми, Уилям. Това е класика. Хана разбира от тези неща даже повече от мен.

— Също като теб Хана е странно сантиментална. Вие сте единствените хора, които ще изхвърлят стара пластмасова купа, защото не искат да я измият, но години наред ще пазите един суитчър.

Уил имаше право.

Прекосихме фоайето и излязохме през задната врата, преди ароматът на бекон и сварено кафе да ни накара да зарежем тренировката.

Мразовитият въздух тозчас ни удари. Уил нахлупи шапката ниско над ушите си и погледна през двора.

— Много е красиво тук.

Проследих погледа му. Над ниската ограда в далечината се беше спуснала мъгла, дърветата горяха в есенен огън на фона на безцветното, сиво небе. Зад нас беше странноприемницата — белите дъсчени стени, светлосинята врата, обшитата с мед кула, която лъщеше като чисто нова монета.

Кимнах в знак на съгласие.

Телефонът иззвъня от джоба на якето му, той го извади и се изсмя.

— Бенет е пратил това до групата: „Клои ми направи закуска в леглото. Оттогава минаха два часа, а тя още не ме е накарала да отпуша канала на мивката. Жените правят ли такива неща от… добро сърце? Моля ви, преведете ми“.

Засмях се и поклатих глава.

— Дали наистина е объркан, или се шегува?

Уил прибра телефона в джоба си и дръпна ципа:

— Мисля, че е искрен. Клои се е преобразила. Двамата имаха бурни отношения и сега, когато тя е бременна, нещата стават странни.

— Не ти ли се иска да бъдеш в Ню Йорк, за да го видиш с очите си?

— Да, иска ми се — той се наведе на една страна, за да разтегне гърба си. — Много е странно. Но и забавно.

Загрявахме в мълчание, както бяхме правили стотици пъти — бедра, прасци, задната част на бедрата, ханша, а около нас кънтяха звуците на утрото. В съседното поле конете хрупаха трева и някой чукаше по двора, но иначе беше тихо и спокойно, когато тръгнахме към началото на пътеката.

Нагласих таймера на часовника си и поехме от черната пътека, през тротоара по пътя. Краката ни се движеха ритмично. Стараех се да дишам равномерно и гледах напред.

— Как е работата?

Уил беше инвеститор, а Макс негов партньор. Двамата бяха собственици на „Стела и Самър“, инвестиционна компания с рисков капитал, като Макс бе в Ню Йорк Сити, а Уил сега работеше от вкъщи в Бостън.

— Доста добре. Има една малка австралийска фармацевтична компания, която прави изследвания в областта на рака. Идният месец летя да преговарям с тях. А и Макс е превърнал стария ми офис в творческа стая, докато Анабел е с него на работа, затова аз ще направя ремонт на неговия следващия път, когато замине в чужбина.

— Ремонт ли?

— Да. Дискотечна топка, розов изкуствен леопард на канапето му. Може би и един пилон точно по средата.

— Момчета, вие не сте с всичкия си.

Той се засмя.

— Последния път, когато бях в града, прекарах седмицата на бюрото на рецепционистката, делейки компютър с майка му. Това би трябвало да ни разчисти сметките.

— Веждите на Бенет не пораснаха ли едва наскоро от последния път, когато някой от вас се опита „да си разчисти сметките“? Напомни ми никога да не припарвам до Ню Йорк.

— Само едната, не бяха и двете — поясни той. — Ами ти? Доволен ли си, че се измъкна от кантората?

— И да, и не — признах си аз. — Виждам колко отчаяно се нуждаех от почивка, но през цялото време си мисля какво ли става, докато ме няма.

— Защото обичаш да контролираш всичко — подсмихна се той към мен. — Това е семейна черта на Бергщрьом. Ще направя тест на цялата ви фамилия, за да намерим генетичния локус.

— Просто съм добър в работата си — поправих го аз, а сетне тихо добавих: — И може би донякъде се дължи на гена.

Уил се засмя и ние завихме наляво по Джеймспорт — междуградски път с две платна, опасан с дървета от двете страни и тук-там по някоя къща.

Тичахме в мълчание един до друг с равномерна крачка. Пътят направи завой, после отново се изправи. Познатото спокойствие обаче, което изпитвах, когато тичах, все ми се изплъзваше. Мислите се блъскаха в главата ми, а стомахът ми се беше свил на топка от напрежение.

— Какво мислиш за Найъл и Руби? — попита ме след две-три минути Уил.

— Изглеждат чудесни хора. — Радвах се на всеки разговор, който щеше да ме изтръгне от мислите ми. — Найъл хем много прилича на Макс, хем не съвсем.

— И аз си мислех същото, когато бях с тях в Ню Йорк. Откакто е с Руби, той изглежда много по-спокоен. По-щастлив. Макар че ми доставя удоволствие да си представям как дървото Найъл работи рамо до рамо с Пипа и Руби. Тези двете са близначки по ентусиазъм. Представям си какво е било.

— Цяло чудо е, ако са вършели някаква работа.

— Много е хубаво — продължи той дяволито, — че с Пипа се разбирате толкова добре.

При споменаването на името й нещо ме преряза в стомаха.

— Тя е много приятна жена, а аз явно я бях хванал в лош момент на самолета. Никога няма да забравя как я обидих. Още чувам смеха й да отеква в кухнята ви.

— Много ми е тъжно, че съм го изпуснал.

— Не се бой, стой наблизо и аз ще намеря друг начин да се посрамя.

— Ти не си първият човек, който се изпуска пред жена, която харесва, Дженс. Ако знаеш аз какви глупости съм дрънкал пред Хана!

Намалих, докато минавахме покрай голям имот, обграден с бяла ограда и десетина коня. Имах нужда да говоря, да изкарам от душата си онова, което ме безпокоеше.

— Положението с Пипа…

Уил забави до мен и ме погледна.

— Да…?

Улиците в този час бяха пусти, но една кола ни подмина и ние свихме към едната страна на пътя.

— Виж, имаш право. Аз наистина я харесвам, но всичко е много нагласено. Имам чувството, че сме в аквариум.

— На кого му пука? Хана си е навила на пръста да ви събере, но какво можеш да очакваш от сестрите. Забрави за нея. Ако бяхме в университета, Пипа щеше да бъде твоят тип. Тя е забавна, изключителен математик, да не говорим за външността й. И ако това не ти стига, ще остане тук четири-пет седмици, след което ще замине отвъд океана. Изпуснах ли нещо?

— Не знам — признах си. — Може би прекалено много мисля.

Той спря с ръце на кръста и се облегна на оградата, за да си поеме дъх.

— Чуй ме. Вече казах на Хана, че няма да се забърквам в това, но ако още бяхме студенти, щеше да видиш, че това не е нищо повече от една хубава почивка със семейството и нови приятели, една от които случайно е свободна и изумително обаятелна.

Погледнах с присвити очи надолу по пътя.

— Да, предполагам. И все пак ми се иска да вярвам, че сега съм много по-умен.

— Не съм сигурен. — Той сведе глава и ритна един камък до крака си. — Какво те тормози?

Засмях се.

— Труден въпрос за седем и половина сутринта.

Той вдигна очи.

— Така ли? Никога не съм те виждал да страдаш от екзистенциална тревога. Даже и след като Беки те напусна. Няколко уикенда стоя пиян, после се върна на работа и оттогава не си спирал да работиш. Това ли е причината? Решил си, че това е всичко, което искаш?

Името на Беки ме жегна в гърдите. Напоследък ми се случваше твърде често.

— Аз…

— Аз още те чакам да доведеш жена на вечеря у нас — прекъсна ме той. — Докато живеех в Ню Йорк, си мислех, че не те виждам с момичета заради разстоянието. Но откакто се преместихме тук — колко време стана? Две години? — досега съм се запознал само с партньорката ти в кревата и ще бъда честен с теб, Дженс: тук съм на страната на Хана. Тя е интересна колкото една лъжица.

Изсмях се, без да вярвам на ушите си.

— И ти си тръгнал да ми говориш за партньорки в кревата.

Той кимна в знак на съгласие.

— Добре, прав си. Разбирам. Щом това искаш да правиш до края на живота си, добре. Тогава какво те измъчва? Не може да имаш всичко. Ти хем искаш да не се обвързваш, хем те гони неврастенията заради положението с Пипа.

— Защото аз съм неврастеник, Уил — гласът ми се извиси във влажната утринна мъгла. — Вчера наблюдавах Зиг и осъзнах колко много й се иска да ме види в кратка авантюра като на летен лагер, и си казах: добре, защо не, мога да го направя. Но има нещо в Пипа, което…

— Те кара да се чувстваш неспокоен? — примигна той с разбиращи, проницателни очи.

— Да, и не разбирам защо.

— Защото е честна и не се преструва? — Когато не му отговорих, той продължи: — Защото иска да знае кой си и какво мислиш? И защото теб те е страх, че няма да можеш да се изплъзваш цели две седмици?

— Добре, виждам, че си мислил по въпроса.

— За нещастие, си прав. Вместо да спя в огромното легло с красивата си съпруга, аз съм тук с теб и обсъждам чувствата ти. Затова, Дженс, говори. Кажи ми какво става в тази твоя глава или ме остави да се върна в леглото и…

— Добре, добре. — Засмях се горчиво и обърнах лице към небето. — Исусе, дори не знам. Снощи Пипа успя да ме накара да заговоря за Беки и не че още съм влюбен в нея, тъкмо обратното, но не желая да мисля за това. Защо жените вечно там дълбаят? Аз дори не искам да мисля за това.

— През последните седем години връзките ти се ограничават до следното: запознаваш се с някоя жена, излизаш на една-две срещи с нея, правите секс и после ти не й се обаждаш никога повече. Прав ли съм?

Поклатих глава, но не за да отрека думите му.

— Объркан си, човече. — Той се изправи и изтупа треските от шортите си. — На бас се хващам, че си мислиш, че ги щадиш, да не се забъркват с мъж, който няма да им обръща внимание заради работата си.

— Ами — свих рамене аз, — все още не съм срещнал жена, която да предпочета пред работата си.

— Ти чуваш ли се колко жалко звучиш? — попита ме той и смехът му смекчи думите. — Според мен се страхуваш от сериозна връзка, за да не би да свърши без обяснение. По същата причина мразиш да говориш за Беки. Не разбираш какво стана. Тогава имам новина за теб: никой от нас не разбира. И тогава не разбирахме. Тя нарани всички. За теб е по-лошо, много по-лошо, но ние всички я изгубихме. А сега толкова те е страх да опиташ отново, че не си правиш труда.

— О, стига, моля те. Не ми се слушат глупости.

Уил поклати глава.

— Теб те е страх от провал и затова говориш глупости. Исусе Христе. Защо всичко трябва да се върти около Беки?

— Не мисля, че е толкова дълбоко, Уил.

Обърнах се и тръгнах, но бавно, за да разбере, че не си тръгвам.

— Не казвам, че е дълбоко. Казвам, че е очевидно. Ти си такова клише. Обичам те, човече, но да те разгадае човек е толкова лесно, колкото да тълкува сън, в който отиваш гол на училище.

Това ме разсмя.

— Добре. Значи казваш, че съм клише, което не може да преглътне, че са го зарязали, и мисли прекалено много по въпроса.

— В едно изречение. — Той ми се усмихна. — Наистина ли ме изкара от топлото легло, за да говорим за това?

* * *

Вторият етап на пътуването ни отведе от Джеймспорт до Уиндъм, Кънектикът. Пътят беше само два часа с кола, но опаковането на багажа след две вечери в един и същи хотел ни накара да почувстваме, че пътешествието наистина започва. Четири дни щяхме да обикаляме различни пивоварни и малки винарски изби, а после щяхме да се насочим към Върмонт за една спокойна седмица в къщата.

Но преди това трябваше да му отпуснем края. Поне така Зиги определи следващата спирка.

Тя беше част от организирана обиколка със занимания, а ние бяхме общо десет човека. Това означаваше, че още четирима щяха да се присъединят по пътя. Найъл ни изнесе шеговита лекция, впил тъжен поглед в Пипа, върху „Нещата, които си разказваме, и тези, за които мълчим“.

— Например — продължи той от предната седалка до Руби, която шофираше — в края на деня не обсъждаме как ни сърбят сутиените.

— Нима? — престорено се нацупи Хана.

— Не разказваме за „бившия загубеняк“ и неговия „надигащ се задник“.

Пипа изпъшка игриво.

— Тааате! — завайка се тя.

— Не забравяйте, че ще има нови хора. — Найъл се обърна назад, а Руби хвърли поглед през рамо и поклати глава. — Да се постараем да се държим прилично, макар и пияни.

— Какъв беше маршрутът, Хана? — попита тя.

— В три ще направим обиколка на пивоварната „Уилимантик“. Довечера ще посетим една винарна на юг от хотела, където ще мачкаме грозде. Утре ще правим сирене, а в четвъртък имаме комбиниране на шоколад с вино, а след това традиционно приготвяне на миди и омари.

Уил ми хвърли поглед през рамо от втората редица седалки и аз се досетих какво си мисли: каква почивка само! Не ме разбирайте погрешно — звучеше прекрасно, но за група свръхамбициозни хора. Това не беше като да си четеш на плажа или да се носиш лениво по реката с бира в удобно плюшено кресло. Това беше версията на Хана за принудително бездействие.

— Хващам се на бас — отдъхна си, че няма да ти се налага да стоиш на едно място, а? — попита ме той. И аз разбрах, че… да, това беше и моята версия за принудително бездействие.

Пивоварна „Уилимантик“ имаше колониален вид и даже и да искаше, не можеше да изглежда по-типично за Нова Англия, а аз съм отраснал в Бостън, тъй че това говореше нещо.

Уилимантик, Кънектикът беше съвсем наблизо до Уиндъм, където щяхме да отседнем накрая, и на половин час с кола от няколко големи града, но атмосферата в него беше странно провинциална и отживяла.

Мислите на Пипа отразяваха моите:

— Още не сме видели нито един град — прошепна тя, взирайки се през прозореца, докато паркирахме. — Защо винаги съм си мислила, че Източният бряг е застроен с градове?

Като световен експерт по градско планиране Найъл отвори уста да отговори, но Руби изключи двигателя и побърза да каже:

— Не, любими мой. Сега нямаме време да изслушаме дисертацията ти. — И като посочи с усмивка през прозореца, добави: — Мисля, че това е нашият човек от „Истърн Стъмбълс“.

— „Истърн Стъмбълс“^[3]? — повторихме едновременно с Уил.

Хана размаха папката над главата си и отвори плъзгащата се врата.

— Името на групата, която организира почивката. Те не крият защо сме тук: пиене, ядене и клатушкане към дома.

Взех от задната седалка чантата с лаптопа и слънчевите очила, а в това време Хана и Уил скочиха и отидоха при човека. Найъл и Руби излязоха да се поразтъпчат, а Пипа отиде при тях на тротоара.

Телефонът ми иззвъня. Извадих го и прочетох имейла от Натали.

— Идваш ли? — наведе се от тротоара Пипа.

— Не ме издавай — казах, докато пишех бързо. — Трябва да изпратя един спешен имейл.

Тя се отдръпна през смях, а аз довърших писмото и натиснах изпращане. Наведох се, за да изляза, и едва не налетях на сестра си.

Беше застанала на пътя ми.

— Променихме плановете. Уил иска да импровизираме и да тръгнем на север.

Вдигнах глава. Лицето й беше зачервено, погледът й — объркан.

— Сигурна ли си? — опитах се да мина покрай нея. — Да не би мястото да е съмнително? Пиене, ядене и клатушкане към дома звучи чудесно.

Тя поклати глава.

— Не, просто атмосферата не ни харесва.

Погледнах през прозореца.

— Йенсен! — изкрещя Зиги и аз се обърнах към нея сепнат.

— Какво?

Тя разтърси глава запъхтяно и леко възбудено. Руби и Найъл се качиха, без да кажат и дума. Пипа стоеше зад Зиги и ме наблюдаваше сдържано.

— По-добре да си тръгваме — каза сестра ми.

Не разбирах дали беше ядосана на Уил за това, че е предложил да прескочим част от грижливо скроените й планове, или беше изгладняла. Но аз трябваше да пусна една вода.

— Добре, остави ме да изтичам до…

Когато излязох покрай нея, една ръка ме хвана паникьосано. Какво, за бога, й ставаше на Хана?

— Йенсен — тихо каза Пипа.

А може би го изкрещя.

Аз едва я чух.

Жената стоеше на десет крачки от нас и нямаше нужда да се обръща, за да я позная.

Беше се подстригала по-късо, но малката бенка на дясното й рамо стоеше. Рамо, което бях целувал безброй пъти. Там беше и белегът от ухапване от куче, когато била на осем, който се спускаше по дължината на лявата й ръка.

Тръгнах напред, без да виждам нищо. Тези мигове се описват вярно в книгите: светът се завъртя. Гравитацията отслабна. Наистина ми се зави свят и не бях сигурен кога за последно си бях поел дъх.

— Бекс? — изрекох с дрезгав глас.

Тя се обърна. Дълбоките й кафяви очи бяха ококорени от изненада.

— Йенсен?

Усещах тежката тишина зад гърба ми: всичките ми приятели наблюдаваха развитието на сцената със стаен дъх.

На лицето на Беки се появи усмивка, тя излезе напред и се хвърли на врата ми. Вдигнах вцепенено ръце да я прегърна и тогава осъзнах, че Пипа ме държеше леко за ръката. Пусна ме, но застана до мен за подкрепа.

Беки отстъпи назад и протегна ръка.

— Йенсен, запознай се със съпруга ми, Кам.

Не бях забелязал мъжа до нея, макар че беше цяло чудо — та той беше планина от мускули и искрящо бели зъби, когато се усмихна. Стисна здраво, но спокойно ръката ми. Прегърна Беки през рамо, а тя се сгуши в него и аз имах чувството, че гледам спомените си на кинолента.

— Приятно ми е — успях да кажа. Как беше възможно?

Той й се усмихна.

— И на мен. От години слушам за теб.

Години.

Тя от години живееше с друг, а аз още стоях изоставен на старта.

Протегнах ръка и напипах топлата, успокоителна длан на Пипа. Усетих как очите на Беки проследиха жеста ми.

Преди да се опомня, думите изскочиха от устата ми:

— Това е съпругата ми, Пипа.

Ръката на Пипа потръпна. Беки я огледа внимателно: рошавия й кок, мъхестия й оранжев пуловер, тесните дънки до глезените и високите до небето яркосини токчета. Спря поглед на гердана й — сложна каскада от зелени, червени и жълти мъниста — и на широката й, грейнала усмивка.

По дяволите!

Какви ги забърках?

— Съжалявам — започнах да бия отбой аз. Но виждайки Беки тук… В миг разбрах, че лицето, което някога обичах и което години наред плуваше в изстрадалите ми мисли, беше само едно лице от миналото. Със смайваща яснота не почувствах почти никаква болка.

Не изпитах нова тъга.

Нито яростна ревност от новия й съпруг.

Нито дори намек за носталгия.

Но Пипа ме прекъсна и пусна ръката ми, за да стисне тази на Беки.

— Беки — изрече тя гладко. — Радвам се най-сетне да се запознаем.

Изправи се, погледна ме с искрящи очи, после плъзна широко разтворената си ръка по задника ми.

И стисна.

— С Йенсен празнуваме медения си месец. Какво съвпадение, че се срещаме тук!

Глава седем
Пипа

Когато бях малка, Коко и Лийли гледаха сто пъти един филм за група старци в измачкани ризи или къси шорти, които се събират след едно погребение и цяла седмица спят един с друг. И си поплакваха на него.

Поне на мен така ми изглеждаше „Голямото замръзване“, когато бях дете.

И до днес една сцена се е запечатала в съзнанието ми — когато Клои отива при Ник и взема ръката му. Тя е младата сама жена, бившето гадже на самоубилия се приятел, онази, която никой от тях не познава преди погребението и която все казва нещо не на място и се смее не там, където трябва. Тя решава да рискува с другия самотник.

— Аз не правя такива неща — предупреждава я той.

А Клои кима, защото това не я интересува. Тя иска да бъде с Ник, защото той ще разбере тъгата й, както никой друг.

Всичко това ми мина през главата, когато взех ръката на Йенсен. Мислех си за Клои и смелостта й, и как благородно предложи на Ник да разгледа дрехите в гардероба на мъртвия си приятел и да вземе нещо, за да го помни.

В моя случай, дори той да не го бе разбрал, аз също взех ръката на Йенсен, за да го подкрепя. На Хана й трябваха две секунди да познае Беки в гръб на паркинга — горе-долу колкото и на самия Йенсен — и тя набързо ми каза коя е жената, която щеше да пътешества с нас. Бях взела ръката му, защото си представих същия сценарий след години, в който аз по случайност срещам щастливо женения отново Марк, но дори тогава тъгата и ревността ми щяха да бъдат само частица от тези, които сигурно измъчваха Йенсен.

Аз първа ще си призная, че рядко се замислям за последиците, което е хем благословия, хем проклятие. Когато казах на Били Оландър да ме чака в шкафа с метлите в шести клас, не бях очаквала, че той ще изхвърчи навън и ще разкаже на гадните си приятелчета, че се целувам лигаво. Когато слепешката се съгласих да тръгна на почивка с Руби и приятелите й, си помислих, че тя преувеличава с ентусиазма си и през ум не ми беше минало, че това ще бъдат най-чудесните хора, които някога съм срещала. А когато взех ръката на Йенсен, изобщо не си представях, че той ще ме представи на бившата си жена като… негова съпруга.

Негова съпруга.

С Йенсен гледахме в слисано мълчание как Хана дойде при нас и неуверено прегърна Беки, а след нея и Уил направи същото. И двете прегръдки бяха видимо неловки. През последните четири дни бях разбрала, че прегръдките им са силни и топли, а не като тези сковани триъгълници, образувани от тела, които се докосваха на колкото се може по-малко места.

Със заекване обясниха, че, да, сега били женени. Да, точно така, Уил и Хана били женени. Това изглежда жегна Беки по някаква рана, защото тя се откъсна и грабна Хана в обятията си за втори път.

До мен Йенсен стоеше скован. Нямаше нужда да питам — подейства му като балсам да види реакцията на Беки, осъзнаването й до каква степен вече не беше част от живота им. Но тя сама беше направила своя избор.

Подръпнах ръката му, без да пускам дланта му.

Той се обърна към мен, а Уил и Найъл едва се сдържаха да не ни зяпат.

— Благодаря ти — прошепна той, докато Хана и Беки разговаряха. Очите му се вгледаха в моите. — Какво, за бога, направих?

Поклатих глава с усмивка.

— Не знам.

— Забърках каша. Трябва да й кажа истината.

— Защо? — Свих рамене аз. — Това е първият път, в който я виждаш от седем години насам, нали?

Той кимна, но понечи пак да се обърне към тях.

Не можех да понеса страданието по лицето му. И вместо да го оставя да се обърне към Хана и Беки, аз обгърнах челюстта му в дланите си и го притеглих.

Устата му срещна моята с учудено ахване, после той бавно се отпусна, наклони главата си и от обикновена среща на устните ни превърна целувката в нещо истинско, топло и… прекрасно. Устата ми се разтвори под настойчивостта му, а ръцете му ме прегърнаха през кръста и гърдите ни се долепиха.

Той се отдръпна на сантиметри и аз едва се сдържах да не го притегля отново.

— Ще направиш това заради мен? — прошепна той до устните ми.

Разсмях се.

— Да те целувам ще бъде тежко изпитание, което ще трябва да понасям.

Йенсен ме докосна леко по устните.

— И без друго положението беше странно, а сега и това…

— Не чак толкова. — Хвърлих поглед към приятелите ни, които умишлено не ни поглеждаха. — Но сега… сега нещата стават много интересни.

* * *

Всички бяхме малко шокирани. През цялото пътуване от Джеймспорт до Уилимантик Хана и Уил ни разказваха щастливо за историята на следващата ни дестинация и за нещата, които щяхме да правим там. Предполагам, че това се дължеше на реакцията ни, когато видяхме Беки и Кам и трябваше да решим дали да се качим на автобуса, или да се откажем от обиколката. Ние продължихме на автопилот, мълчаливо напред.

Можехме да си тръгнем, разбира се. Имаше хиляди други неща за правене и никаква причина да останем в тази неловка ситуация, но накрая, докато малката ни групичка стоеше пред автобуса, Йенсен настоя, че се чувства добре.

А аз кимнах до него:

— Ще се оправим. Няма проблем.

И така се качихме на автобуса, седнахме на седалките и поведохме незначителни разговори.

Изобщо не знаех какво ме очаква. Обиколката на пивоварната мина добре, държахме се за ръце, няколко целувки тук и там, както правят младоженците. Реших, че в остатъка от седмицата ще бъде горе-долу същото: малко мляскане, малко прегръдки, може би щях да седна в скута му и да усетя мускулестите му бедра за няколко минути на едно-две места.

Всичко това беше много наивно и точно в контекста на обиколката на пивоварните, дегустацията на вино и мачкането на гроздето. И през ум не ми мина, че всички щяхме да отседнем в малкия хотел в Уиндъм.

Докато не се наредихме на рецепцията да се регистрираме.

— Имате четири запазени стаи за три нощувки — каза жената и се усмихна на Йенсен. — Нали така?

По прищявка на съдбата Хана ни беше изпратила с Йенсен да регистрираме всички, докато тя намери къде да паркира микробуса ни на улицата. Беки и Кам и другата двойка в групата ни, Елън и Том, чакаха на опашка зад нас, за да си получат ключовете от стаите.

— Точно така — отвърна Йенсен и тозчас подскочи до мен. — О — изрече той твърде високо. — Не. Само три стаи. Трябват ни само три стаи. Нали така. Ти ли…? — Той се обърна и ме погледна. С периферното си зрение виждах как Беки ни наблюдава.

— В последния хотел бяхме запазили четири стаи. — Обясних на жената и се засмях неловко.

— Пипа обича да… — Йенсен започна да мисли. И каза: — Да пее с пълно гърло.

В същия миг аз отговорих:

— Да се занимавам с йога призори.

— Преди изгрев-слънце — съгласи се той тутакси, а аз казах:

— С цяло гърло се дера. — И като се засмях, допълних: — Пея и правя йога.

Защото това правят нормалните хора.

Защото изобщо не приличах на малоумен кретен.

— Ти практикуваш йога? — попита Беки със светнали очи. — Аз също… Ще се радвам да тренираме заедно!

Кам я прегърна с горда усмивка на лицето.

— Бекс скоро ще вземе сертификат за инструктор.

Кимнах бързо. Мамка му мамка му мамка му.

— Аз практикувам… специална…

— Хот йога — помогна ми услужливо Йенсен.

— Бикрам? — попита Беки.

— О… британската версия… на същото — махнах небрежно с ръка. Да, защото бях толкова изтънчена, че практикувах специална британска версия на хот йогата.

Мозъкът ми превключи на по-висока скорост, докато се мъчех да обясня как ще правя това в хотелската си стая.

— Нали се сещаш, с… парата от… душа? — погледнах Йенсен, който кимна, сякаш това беше съвсем нормално обяснение защо той и новата му жена щяха да си вземат две стаи по време на медения си месец.

— Слушай — от вълнение гласът на Беки скочи с една октава. — Кам излиза да тича всяка сутрин. Защо не дойдеш да правиш парната си йога в моята стая и не си спестите парите? Или още по-добре — може да правим йога навън, на полето? Нямам търпение да упражня с още някого позите, върху които работя.

Примигнах и се зачудих защо ли беше толкова мила и толкова много се стараеше. Нямаше ли да е по-добре за всички ни, ако не се налагаше да правим всичко заедно?

— Няма да стане заради силното пеене — изрече не много уверено Йенсен.

Жената на рецепцията наостри уши и ни подаде един ключ.

— В съседната къща имаме караоке бар всяка сряда от седем до затваряне!

До мен Беки плесна зарадвано с ръце.

— Отлично! — имаше развълнувания вид на човек, който беше на път да се… разплаче?

Погледнах Йенсен.

Той се усмихна кисело.

— Отлично.

* * *

— Май не разбираш в какво голямо бедствие попаднахме — отворих куфара си и извадих несесера.

Йенсен гледаше мрачно тясното легло, където трябваше да спим заедно.

— Напротив, разбирам.

— Не говорех за леглото, глупчо — засмях се аз. — За бога, него все ще го поделим. Говорех за йогата.

— Може да се откажеш — отвърна той объркан.

— Как ли не! Ти чу ли надеждата в гласа й? Тя едва не се разплака от радост! Не мога изведнъж да й кажа: „О, виж сега, не искам да правя прочутата британска парна йога, за която се изфуках“. Ще ни вземат за ненормални.

Влязох в банята и го чух да се смее след мен.

— Защо, сега не изглеждаме ли такива?

Йенсен ме последва. Извадих четката си за зъби и изстисках малко паста отгоре й. Предстоящият ми Йога Провал не ме плашеше, нито това че се бях навила да изнеса концерт в караокето довечера. Не ме плашеше и компанията на бившата жена на Йенсен през идните четири дни. Нямаше да ми е трудно да се преструвам, че съм омъжена за него на този кратък етап от пътуването.

Проблемът беше, че чаках с нетърпение това.

Познавах се добре, познавах сърцето си. То имаше навика първо да се гмурка и после да мисли. А да работим като отбор? Отбор по целуване? Божичко, бях обречена.

— Хей.

Ръцете му се плъзнаха по ханша ми, пръстите му се сплетоха на пъпа ми и той подпря брадичка на главата ми. Колкото и да ми беше приятно, това с нищо не ми помагаше.

Срещнах очите му в огледалото.

— Хей.

Наблюдавах го как ме наблюдава и двамата едва не се разсмяхме. Какво, за бога, правехме? Не смеех да мисля как щеше да се развие вечерта, но

ние

щяхме

да

спим

в едно

легло.

Тикнах четката в устата си и започнах енергично да търкам.

Той се изправи малко, за да ми направи място.

— Не помня кога за последно съм гледал как жена си мие зъбите.

— Харесва ли ти колкото в спомените ти? — попитах с разпенена уста. Наведох се да плюя, изправих се и си напълних чаша с вода, за да се изплакна.

Той отвори уста да каже нещо, но аз го изпреварих, след като пак плюх.

— Аз те целунах.

— Целуна ме. — Той кимна, облегна се на мен и пак подпря брадичката си на главата ми. — А после, ако помниш, и аз те целунах.

— Гадно ли беше?

Той поклати глава.

— Пипа?

— Да?

— Благодаря ти.

Засмях се.

— За какво? Затова че те мляснах? Уверявам те, удоволствието беше мое.

Той поклати глава, без да отделя очи от моите в огледалото.

— С теб е по-лесно.

Облегнах се на него, усмихвайки се.

— За теб.

Той присви очи учудено.

— Йенсен, довечера ще спим в едно легло, аз не мога да си пипна пръстите на краката, пък какво остава да правя йога, и освен това не съм музикална. Чака ни бедствие.

— Както каза по-рано: ще се справим. Хана и Уил от седмици чакат с нетърпение тази част от пътуването. Ще се справим независимо от положението.

Погледнах в очите му в огледалото.

— Защо тя се държи толкова мило?

Лицето му се изопна, погледът му се отнесе.

— Беки винаги е била добра, но… ами, не знам.

* * *

Срещнахме се долу за вечеря. Вървяхме смутени ръка за ръка към Уил и Найъл, които ни чакаха малко встрани от рецепцията.

Уил се обърна и погледна с широка усмивка хванатите ни ръце.

— Това — каза той с протегнати ръце. — Тук съм, за да видя това.

— Извличаме полза от лошата ситуация! — отвърна Йенсен ведро, дръпна ме към себе си и залепи шумна целувка на слепоочието ми.

— О, не, каква лоша ситуация? — попита Беки и всички подскочихме, сякаш тя изникна от нищото, направо от въздуха. Май щеше да се наложи да й вържем звънче.

Уил се изсмя грубо.

— Майчице мила, Йенсен, напоследък те наблюдавам, че само това правиш.

— Не, не, нищо… — запъна се Йенсен и примигна към мен. — Ние просто…

— Пипа току-що е разбрала, че е бременна — изстреля Уил.

Двамата с Йенсен подскочихме ужасено.

— Уил! — извиках аз и го ударих по гърдите. Какви за бога ги говореше? — Да не си полудял?

Уил повдигна вежди. Още беше малко замаян от продължителната дегустация на бира по-рано. Наведе се към нас и прошепна нетактично:

— Какво? По дяволите. Сбърках ли?

— Нали сме на винена обиколка, ти гад! — изсъсках с ококорени очи. — Аз не се прес… — Млъкнах, когато Йенсен ме притисна грубо до себе си. Усмихнах се през стиснати зъби на смутената Беки. — Уил, клоунът му с клоун, се шегува! Не съм бременна.

— Видя ли? — Уил се полюшна на пети. — Нали ти казах, че мога да ги накарам да видят нещата откъм слънчевата им страна. Значи не си купил онази къща в Бийкън Хил, която ти бяха предложили. Поне новата ти жена не е забременяла по време на медения ви месец, нали така?

Йенсен го изгледа с присвити очи.

Хана слезе по стълбите, застана до съпруга си и бързо схвана положението.

— Какво си забъркал?

— Кой? Аз ли? — Той се наведе и я целуна, за да отвлече вниманието й.

— Търсиш да купиш къща в Бийкън Хил? — попита тихо Беки и аз останах с впечатлението, че кварталът сигурно е доста хубав. Кам дойде до нея, тъкмо когато тя добави едно тихо: — Брей.

— Йенсен скоро ще стане съдружник — обади се Найъл. — Упоритият труд се отплаща.

Като се обърна към нас, Уил добави:

— Докопа и работата, и момичето.

Беки вдигна глава към Йенсен. Очите й отново бяха изцъклени.

— Много се радвам. Какво съвпадение, че Кам е агент по недвижими имоти! Той ще ви намери къща в Бийкън Хил!

Усетих как ръката на Йенсен се стегна около мен. Нямаше нужда да ми казва, че това е последното място, където искаше да се намира в тази секунда.

— Какъв… късмет — изрече той с измъчена усмивка.

Тя се приближи с една крачка.

— Беше ме страх, че когато ние… — започна тя с подозрително блеснали очи и аз я прекъснах.

— Приятели, умирам от глад! — възкликнах аз. — След целия бурен брачен секс и прочие. Къде ще вечеряме?

Естествено, Йенсен пламна, когато казах секс.

* * *

— Май съм изпуснала нещо интересно вътре — рече Руби. Предпазният й колан щракна и тя погледна през рамо.

— Уил пусна Хирошимската бомба на конфузността — обясни Найъл, — а Пипа го последва с Нагасаки.

— Не е за разказване — съгласи се Йенсен.

Аз го пернах по рамото.

— Ужасно трудно ми е да се преструвам, че съм ти съпруга.

— Бурният новобрачен секс ти е дошъл в повече? — изрече той привидно сериозно. На предната седалка Найъл се задави от смях. — О, и освен това Кам ще ни продаде къщата на мечтите ни в Бийкън Хил. Благодаря ти за това, Уил.

Уил ни се усмихна.

— Няма защо!

Потиснах смеха си.

— Какво очакваш да правя пред бившата ти жена, която се просълзява всеки път, щом ни приближи? Едва пет часа са минали и вече чувствам, че бракът ни е несполучлив.

— Какво е станало, защо плаче Беки? — попита Хана.

Уил пак ни погледна с ококорени очи:

— Може би е бременна?

— Нали пи бира — напомни му Руби.

— Може би е осъзнала, че е изгубила най-хубавото нещо, което някога й се е случвало? — подхвърли Хана с покровителствено ръмжене.

— Добре, добре, достатъчно — Йенсен разтри очи с длани.

Руби се вля бавно в трафика, следвайки указанията на Хана към малкия фермерски ресторант, където щяхме да вечеряме — сами, без Беки и Кам или Елън и Том.

— Божичко — простенах аз. — Какво ще правя довечера на караокето? Трябва ли да ходим?

— Нямаше да се налага, ако ти не беше приела — засмя се Йенсен.

— Това е изумително — засмя се все още подпийналият Уил. — „Ела на винена обиколка с нас, Дженс! Ще те съберем с лудата ти спътничка от самолета, после ще срещнеш онова чудовище бившата ти жена за първи път от десет години насам и всички ще се престорим, че си най-страстният любовник на света, женен за непозната.“

— Хей! — възразих аз с престорена обида.

Йенсен ме погледна:

— Ти не си непозната.

— Точно така, защото ти разказах почти целия си живот.

— Като започна от пипетата — усмихна се широко той.

Останалите се смълчаха объркано. Йенсен не им обърна внимание.

— Знаете ли за какво плаче вечерта? — попита той всички ни реторично, но погледна право в мен.

— Както е тръгнало това пътуване, не мога да си представя докъде ще стигнеш — каза Хана.

Той поклати глава и тихо изръмжа:

— Много вино.

* * *

Дали неочакваната среща с Беки беше зарадвала всички, но многото вино не се оказа проблем. Щом седнахме, Уил поръча две бутилки, червено и бяло, и мезе и каза на келнера, че днес бил рожденият ден на Йенсен.

Той получи сламена шапка и пластмасов лигавник за тежащия един килограм рак, който ни сервираха, а след като се справихме с двете бутилки, ни се стори уместно да си поръчаме още. Хана разсъждаваше — доста логично според мен — че в една бутилка вино има само шест порции от по сто и двадесет милилитра, което означавало, че всеки от нас е изпил само по две чаши.

— Красиви дрънканици, които показват, че тази вечер очите ни ще светнат — каза Найъл и махна на келнера.

След още две бутилки бузите на Уил се зачервиха, Хана започна да се смее неприлично през носа, а Йенсен отпусна ръката си на облегалката на стола ми и се облегна небрежно и свободно.

Поръчахме си десертно вино, когато донесоха крем брюлето и шоколадовото суфле.

Когато свършихме с десерта, си поръчахме дижестиви.

А после си спомнихме, че ни чака караоке с Беки и Кам в евтин бар в града.

Руби размаха пръст във въздуха.

— Не сме длъжни да ходим — примигна тя пийнало към нас с Йенсен. — Щом се чувствате неловко.

Засмях се.

— За мен не е неловко. Ние не сме женени.

— Струва ми се, че тя говори за твоята музикалност — ненадейно гласът на Йенсен прозвуча много топло и много тихо в ухото ми.

— Това е проблем на всички други в бара — казах на масата аз, а после се обърнах към него. Бях толкова близо, че трябваше само малко да се наведа, за да го целуна. Беше ми трудно да устоя. Той миришеше на шоколад, а по лицето му съвсем леко беше набола брада. — И ако искаш да знаеш, пея много добре песните на „Вайълънт Фемс“^[4] на караоке.

Той се усмихна насмешливо.

— Можеш да хапнеш малко стъкло и да си направиш гаргара с уиски, а после да имитираш Том Уейтс.

— Може да направим дует — предложих аз.

— Аз гласувам за дует — почти изкрещя през масата Уил. Неколцина от другите посетители се обърнаха към нас и Хана нежно му направи забележка.

— Ще ти кажа какво ще направим — Йенсен се почеса по веждата. — Ти ще ми изпееш някоя песен тук на масата, а аз ще направя дует с теб.

Отдръпнах се малко. Каза го на шега, сякаш това беше нещо, което никога не бих направила.

— Няма да пея в ресторант — казах му аз.

— Ако го направиш, аз ще пея с теб в бара.

Опитах се наум да пресметна колко беше изпил. Йенсен беше невероятно забавен и мил.

— Ти си луд — поклатих глава и усетих погледа на Руби, после тя се наведе настрани и прошепна нещо на Найъл.

— Която песен поискаш в бара — предизвика ме Йенсен. — Ти избираш. Само трябва да ми изпееш нещо тук.

Бинго!

Усмихнах му се широко:

— По мой избор?

— Разбира се — махна той небрежно с ръка.

— Жалко, че не ме познаваше по-добре.

Избутах стола назад, покатерих се отгоре му и се извисих над всички.

— Пипа — засмя се той. — Какво правиш? Исках да попееш само на масата.

— Твърде късно — уведоми го Руби. — Вие, сър, освободихте морското чудовище — кракена.

— Извинете — провикнах се аз към целия ресторант. Заведението беше малко — може би всичко на всичко десетина маси — но беше пълно с народ. Хората притихнаха, а вилиците издрънчаха по чиниите и ледът звънна в чашите. Поне тридесет и пет чифта очи се впериха в мен. — Днес е рожденият ден на съпруга ми и най-добрият му приятел от детството, който сега му се пада зет, поръча смущаващо количество алкохол тази вечер, и аз ще съм ви безкрайно благодарна, ако всички му изпеете с мен „Честит рожден ден, Йенсен“.

Без да дочакам съгласието им, започнах първия куплет от песента — силно, фалшиво и навярно твърде високо за мъжете. Но по волята на късмета, или Кънектикът, всички в ресторанта с охота запяха шумно с вдигнати чаши. Накрая избухнаха в бурни овации, а аз слязох от стола, наведох се и му залепих една целувка по устата.

— Рожденият ми ден е през март — прошепна той.

— Нима не знаеше? — прокарах пръсти през косата му, защото сега имах тази възможност. — Това е игра. Ти си женен. Аз съм щастливата девойка. А днес е рожденият ти ден.

Йенсен ме погледна с потъмнели очи. Не беше ядосан. Даже не беше изненадан. Но не можех да разгадая емоцията му, защото според мен приличаше малко на възхищение, а на всички ни беше известно, че аз не умеех да разбирам мъжете.

Глава осем
Йенсен

Всичко в Уиндъм беше на един хвърлей разстояние, но на нас ни трябваше час да извървим три пресечки. Хана и Уил се спираха на всяка витрина, все едно дали беше антикварен магазин, или кантора за недвижими имоти. Когато се добрахме до „Таверната на Дука“, двамата бяха решили да си купят канапе, две масички, стара лампа и къща в Кентърбъри.

Без да разбирам, през цялото време държах Пипа за ръка. Честно казано не беше необходимо: Беки и Кам ги нямаше и на улицата не бе необходимо да разиграваме брачния спектакъл. Но ми беше приятно да я докосвам. Спомних си как преди ден смятах и без друго да го направя, и то не от някаква импулсивна лъжа, а защото тя беше красива жена и двамата нямахме връзка, и какво лошо имаше, за бога?

Срещата ми с Беки от плът и кръв приличаше малко на чудовището в шкафа в детството ни. Аз наистина бях възвеличавал миналото ни в главата си, трябваше да очаквам, че подобна случайна среща щеше да бъде много болезнена, но истината беше, че се чувствах повече неловко. Кам изглеждаше мил, но безинтересен. Беки изглеждаше щастлива… но малко ранима. Най-неочаквано на нея й бе по-трудно, отколкото на мен.

„Таверната на Дука“ ми напомни на всички малки барове, в които бях ходил. Миришеше на разлята бира и леко на мухъл. Имаше машина за пуканки и купчина картонени подложки за клиентите, които те сами си вземаха. Имаше един барман и самотна машина за караоке в ъгъла. Малкото редовни посетители седяха на бара или по малките маси, но иначе заведението беше почти празно.

Да видим високия и вечно уравновесен Найъл Стела на подобно място, ни изпълни всички с радост. Той се настани внимателно на един стол с изкуствена кожа и си поръча „Гинес“.

— Ти… — подхвана Пипа като ме гледаше. — Успокоил си се.

— Ъ?

Тя наклони глава и каза:

— Преди пет дни щеше да приличаш на бизнесмен тук. Я се виж сега… — Тя погледна към новата ми тениска на пивоварна „Уилимантик“ и единствения чифт дънки, който носех в багажа си. — Изглеждаш добре.

— Бях на автопилот, когато си стягах куфара — признах аз, отклонявайки комплимента. — Нося предимно пуловери и официални ризи.

— Забелязах. — Тя се облегна на мен, дъхът й ме опари по врата. — Въпреки това ми харесваш. Но най-много ми харесва, когато мога да виждам ръцете ти. — Прокара меката си длан по ръката ми и обхвана с нея мускула ми. — Хубави ръце.

Потреперих и побързах да извърна поглед към бармана, който тъкмо слагаше внимателно бира пред нас. Уил вдигна пълната си с кехлибарен индийски светъл ейл чаша:

— Наздраве за браковете: стари, нови и мними. Дано ви донесат всичко, за което някога сте мечтали!

Вперил поглед в мен, Уил протегна чашата си, за да се чукнем. Вдигнах халбата си с тъмна бира и я чукнах в неговата.

— Честит рожден ден, негоднико — усмихна се той.

— Честит рожден ден? — звънна зад мен гласът на Беки и усмивката на Уил посърна. Той се изпъна и прегърна Хана.

— Кой има рожден ден днес?

— Хей, само се шегуваме — отвърна й той.

— Пипа — усмихнах й се аз и тя поклати развеселено глава. — Тъкмо се канехме да й попеем.

Отсреща на масата Найъл се наведе и се разсмя в шепите си.

— Това е прекалено — разтърси той глава. — Не мога да се сдържам повече.

Кам отиде да поръча на бара, а Беки издърпа стола срещу мен.

— Може ли да седна тук?

Усетих как Пипа застина леко от лявата ми страна и изрекох тихо:

— Разбира се.

Истината беше, че не исках Беки да сяда там.

Не я исках тук.

Не исках изобщо да идва с нас.

Вече не бях влюбен в нея, не исках да се връщам в миналото и да променям нищо. Дори не ми трябваше ново обяснение защо свърши бракът ни. Исках само да продължа напред. Бях постигнал успех в кариерата си, но Уил беше прав — в личния си живот бях претърпял пълен провал, за който сам си бях виновен. Просто не исках да се изправя срещу трудностите.

Кам се върна с „Бад лайт“ и чаша мерло за Беки. Чух краткия смях на Уил, преди изглежда Зиг да го ощипе под масата, защото тя се наведе и прошепна:

— Стига.

Но беше грешка да се държим мило и да се преструваме, че сме стари приятели. Аз не можех да го направя. Уил не можеше. Но най-вече Зиги. Беки ме беше огорчила много. Ние си прекарвахме чудесно ваканционното време, преди тя да се появи, а да се преструваме на мили и добри още три дни, щеше да е уморително за всички.

— Къде вечеряхте? — усмихна се приятелски Беки.

— В „Масата на Джон“ — Руби правилно долови лекото напрежение на масата. — Беше прекрасно.

— Ние имаме резервация там утре — Беки погледна към Кам за потвърждение. Той кимна. — Ние вечеряхме в „Самотата платноходка“. Не беше никак зле.

Кимнахме, сякаш това ни интересуваше.

— Момчета, помните ли — усмихна се Беки, — когато счупихме масата в онова заведение за сандвичи… — Тя замълча и ме погледна с присвити очи — не беше сигурна как се казваше.

— „Атманс“ — отвърна Уил, преди да отпие от бирата си.

Усмихнах се при спомена. Бяхме се напили, а Беки скочи на гърба ми и ни събори и двамата на масата, чиято горна част се отчупи от крака. Горкото момче, което работеше там, изпищя уплашено и ни каза да се омитаме и че щял да измисли нещо.

— Трябваше да платим — поклати глава тя.

— Масата? С какво? — позасмях се аз. — Доколкото си спомням, онази вечер си поделихме сандвича, защото тримата разполагахме всичко на всичко със седем долара.

Спомних си и остатъка от нощта: с Уил се прибрахме, залитайки в стаята си, строполихме се на пода и взехме да мислим как да прехвърлим картината от телевизора на тавана, за да можем да играем видеоигри пияни по гръб.

Накрая успяхме да закачим телевизора за един остарял проектор, който бяхме задигнали от склада на катедрата по биология същия уикенд, и се получи отлично.

Всъщност повечето ми спомени от колежа бяха свързани с Уил.

На масата се възцари мълчание, което ми подсказа — отнасяше се за всички нас, струва ми се — че вече не ни свързваше нищо общо.

Кам почука по масата.

— Някой тук да е фен на „Метс“?

Всички поклатихме глави и измърморихме нещо подобно на „не“ и „няма“. Той вдигна бирата към устните си и погледна към телевизора над бара, където вероятно даваха мач на „Метс“.

Зиги ме погледна и аз видях отчаяние в очите й.

Вечерта, която досега ме забавляваше и можеше да ме накара да стоя до късно и да пия, за да продължа удоволствието си, вече губеше очарованието си. Смехът на Пипа ми липсваше. Липсваше ми вълнението, когато ме погледнеше, а аз стоях в неведение какво предстои да направи.

Обърнах се към нея, прегърнах я през раменете и я притиснах към себе си.

— Дължиш ми една песен.

Тя вирна глава и ми се усмихна.

— Наистина ли? Прекрасно!

— Ти избираш коя. Искам да се махнем от масата. — Погледнах я настойчиво в очите и се запитах дали виждаше, че й казвам: „Не искам да бъда с нея“.

Повече видях, отколкото чух тихото й:

— Добре тогава.

Тя взе ръката ми, заведе ме в ъгъла, където микрофонът лежеше на самотен стол под прожектора, и го включи. Захранването изпищя в бара и всички се свиха. После Пипа го поднесе към устните си.

— Здравей, Кънектикът — изрече мелодично тя и изигра кратък въртелив танц. — Йенсен тук ми обеща, че ще пее с мен, затова реших да ви изпеем нещо наистина романтично.

Уил се засмя на масата, а сестра ми ни гледаше със сънливи от виното очи. Руби беше наполовина в скута на Найъл и или смучеше врата му, или спеше там, а единственият човек, който ни наблюдаваше най-внимателно, беше Беки.

Прииска ми се да изляза от кожата си.

Пипа завъртя с ръка лицето ми към нейното.

— Тази песен е за теб.

Въвеждащият рефрен на „Kiss Off“ на групата „Вайълънт Фемс“ засвири в бара и Пипа заскача до мен и се приближи, за да запеем.

Уил мушна два пръста в устата си и изсвири пронизително. Даже Руби се изправи и нададе продължително:

— Юхуууууу!

— „Нуждая се от човек, с когото да разговарям. Някой, който ще иска да ме обича“ — запя Пипа и след като погледнах широката й усмивка и надникнах в дяволитите й очи, не можах да устоя. Затова запях с нея: — „Възможно ли е това да бъдеш ти? Възможно ли е?“

Чувствах се нелепо и неловко, и двамата звучахме ужасно, но това беше най-пречистващият миг след развода ми. Как е възможно? Дерях гърлото си на гневната песен с жена, която бях срещнал едва преди дни и която отначало смятах, че ще намразя, но ето че сега обожавам, и не кой да е друг, а Беки, Беки седи и ни гледа със смесица от облекчение и страдание по лицето.

Но дори тя изчезна, защото жената пред мен погълна цялото ми внимание. Косата на Пипа се спускаше по раменете й. Беше лесно да си представя тялото й под памучната й рокля и аз плъзнах ръка около кръста й, за да я придърпам по-близо.

Исках да я целуна.

Отчасти вината беше на виното и бирата и на замайващото усещане за свобода в малкото градче, където не познавах никого, но само не и на Беки.

До мен Пипа подскачаше и пееше фалшиво на микрофона — идеално за песента всъщност. Обеците й се спускаха надолу и почти докосваха раменете й. Гривните дрънчаха на китката й. Червилото оцветяваше устните й в съблазнително огненочервено и от него щастливата й усмивка изглеждаше безгранична.

Песента свърши с неблагозвучно дрънчене на китарата и Пипа ме погледна задъхана. Рядко действам, без да мисля, но когато се наведох да я целуна, не го направих от показност или защото всички ни гледаха, а защото в този момент не мислех за нищо друго.

Върнахме се на масата и бяхме посрещнати от бавното ръкопляскане на Уил, от глупавата усмивка на Хана, ококорените очи на Руби и Найъл и просълзената усмивка на Беки. Кам си играеше на телефона.

— Бяхте прекрасни — рече Беки.

— Съвсем вярно — съгласи се Зиги и по някаква причина нейното мнение тежеше тук.

Почувствах леко безпокойство, както ми се случваше на проточила се безцелна среща или в края на безконечен конферентен разговор. Пипа мушна ръката си в моята, а Беки и Кам ни последваха до машината за караоке и си избраха една стара песен на Ан Мъри. Една от бавните й кънтри песни.

— Странен избор след нашия? — попита Пипа с глава върху рамото ми. — Макар че и нашият беше необичаен като за начало.

Наведох се, за да ме чува над музиката.

— Баща й почина, когато тя беше в пубертета. Той обичаше Ан Мъри. Песните й й навяват спомени за него.

Тя наклони глава към мен:

— Аха.

„Ето как започва всичко“, помислих си аз. Не с порой от информация, а с дребни, незначителни неща. Кам сигурно знае всички тези дреболии за Беки, че и повече.

Аз научих, че Пипа знае наизуст песента на „Вайълънт Фемс“. Научих, че танцува като мъпет, има две майки и обича да крещи в дъжда.

Пак я целунах по устата и когато се отдръпнах, тя ме гледаше въпросително.

— Какво? — отместих един кичур от лицето й.

— Пиян ли си?

Засмях се:

— Ами… да. Ти не си ли?

— Да, естествено. Но това беше истинска целувка.

Отворих уста да й отговоря, но усетих, че хората край нас се размърдаха, и вдигнах глава.

— Този бар е умрял. — Уил се изправи и си облече якето. — Да се връщаме в бара на хотела.

Погледнах часовника си — беше едва десет.

Станах, помогнах на Пипа с палтото й, платихме мълчаливо сметката си и си тръгнахме от „Таверната на Дука“.

Едва когато влязохме в хотела, разбрах, че си бяхме тръгнали по средата на изпълнението на песента от Беки и дори не им казахме довиждане.

* * *

Мигът на истината ни застигаше.

Почти.

Стаята горе ни зовеше, докато влизахме в малкия винен бар на хотела. Дали отлагахме неизбежното, неловкия танц около тясното легло, или търсихме начин да върнем живеца на вечерта?

— Трябва да свикаме сбор на групата — каза сестра ми и се тръшна на едно от плюшените кресла. — Трябва сериозно да обсъдим дали да продължим тази обиколка, или да тръгнем към следващата ни спирка.

— Аз си мислех, че срещата с Беки няма да ни се отрази — кимна Уил. — Мислех си, че мнимият брак ще бъде забавен и всички ще се посмеем от сърце, но шегата се изтърка и с напредването на вечерта става малко странно как Беки не сваля поглед от теб.

— Вярно е — погледна ме Пипа. — Ти забеляза ли?

Свих рамене и си свалих пуловера заради горещината от камината.

— Сигурно и за нея е странно.

— Кам ми прилича на красив кретен — обади се Руби.

Затворих очи и се облегнах на дивана. Време за равносметка: срещата с Беки беше по-изтощителна от очакването за нейната странност, отколкото действително такава странност съществуваше.

— Все едно ми е и в двата случая — казах им аз. — Нямам нищо против да останем, нямам нищо против да заминем.

— Човекът, който най-добре понася обстоятелствата, е Йенсен — рече Зиги. — А на мен ми идва да й се нахвърля бясно всеки път, щом я видя.

— Денят беше тежък, а аз пих твърде, твърде много — призна си Уил. — Кой отговаряше за мен? Ти ли беше? — Той се подпря на Зиги с глупава усмивка. — Здрасти.

— Някой е готов за лягане — усмихна се тя, когато той притисна лицето си в гърдите й. — Да поговорим сутринта тогава? Ще трябва да предупредя, че ще пристигнем по-рано във вилата. Може би най-добре ще бъде да се наспим и да видим дали пак ще искаме да убием Беки… — Хана замълча и се усмихна дяволито. — Опа, грешка на езика. Исках да кажа, да видим как ще се чувстваме на сутринта.

— Отличен план. — Найъл стана от масата. Руби прегърна всички и след като си пожелахме лека нощ, до утре, те се запътиха към асансьора.

Погледнах Пипа и установих, че ме наблюдава. Дали и тя си беше спомнила, че щяхме да спим в една стая и в едно легло?

Тя стана и ми подаде ръка.

— Готов ли си? — Усмихна ми се, гледайки ме отвисоко.

— Май е време — казах аз и вътрешно се сгърчих. Вземи се в ръце, Йенсен.

Сърцето ми се разтуптя, когато станах и поех ръката й. Беше малка, топла и нежна в моята, но и някак твърда. Както сутринта, тя ми вдъхна кураж и краката ми почти се заковаха на място, когато мозъкът ми направи връзката, че за всеки, който ни гледаше, ние бяхме двойка на меден месец.

Това не ми помогна.

Ръка за ръка двамата извървяхме коридора и се качихме по стълбите. Отивахме към стаята, а аз не знаех какво щеше да последва.

Глава девет
Пипа

Йенсен отвори вратата на стаята ни и безмълвно ме подкани с жест да вляза първа. Вратата се затвори зад него с тежко щракване.

Мигът беше напрегнат.

Докато се изкачвахме по стълбите, и двамата мълчахме. По коридора — пак така. Почти на всяка крачка ми се искаше да се обърна към него, да му изиграя кратък танц и да му кажа: „Не е речено, че трябва да се случи. Може просто да си разказваме страшни истории, да ометем снаксовете от минибара и да се направим, че сме на купон с преспиване“.

Но понякога от подобни думи на Йенсен му ставаше още по-неловко.

Не бяхме влизали в стаята, откакто си донесохме багажа, а с възбудата от играта на женена двойка и мисълта, че целият ден е пред нас, докато се наложи да се изправим лице в лице с този миг, леглото ми се бе струвало много по-голямо.

Но не, беше малко.

В Америка нямаха ли среден размер между единично и двойно легло?

Двамата се взирахме в него. Той пръв наруши мълчанието:

— Няма да ми пречи да спя на пода.

Всъщност аз исках да почувствам тялото му, ръцете му да притискат силно гърба ми към него. Исках да чуя дишането му, докато спи, и да усещам топлината му цяла нощ.

Не беше просто от любов към секса — несъмнено любов имаше или защото обичах да се гушкам — не ще и дума. Но с него се чувствах сигурна. Чувствах се значима, особено днес, когато му помогнах, а тази дреболия разтвори душата му за мен.

Но ето че сега стояхме тук и той пак се бе затворил в себе си.

Отидох до куфара и извадих пижамата си.

— Ще отида да се преоблека…

Той се покашля и погледна към своя куфар, който стоеше разтворен на един стол в ъгъла на стаята.

— Разбира се.

Преоблякох се, измих си лицето, вдигнах си косата, пуснах я, пак я вързах. Сложих си крем. Измих си зъбите, използвах тоалетната, измих си ръцете, сложих си крем. Пак си измих зъбите. Отлагах. Накрая излязох и докато той минаваше покрай мен, за да направи същото, видях, че държи в ръцете си само чифт шорти.

Йенсен спеше гол до кръста.

Ама че късмет.

Когато накрая излезе обаче, за мое огромно разочарование беше облечен с бяла тениска.

— Мислех, че спиш без тениска.

Какво.

Какво казах току-що?

Той погледна изненадан.

— Да, обикновено, но…

Кълна се, сърцето ми щеше да изскочи и едва успявах да си поема спокойно въздух.

— Тоест, надявах се, че спиш гол до кръста. — Облизах устните си, като го умолявах да отмести погледа си от мен. — Съжалявам. Цедката на устата ми се е развалила.

Лека усмивка се плъзна по лицето му.

— Говориш така, сякаш това не се е случвало преди.

Тази дребна шега и прошката, загнездена в гласа му, ме освободиха и мислите ми се изляха без задръжки:

— Разбирам, че това днес беше само игра. Но през последните няколко дни аз чаках между нас нещо да се случи. То е назряло и това няма как да се промени, но не исках да си мислиш, че ще ми бъде неприятно да делим леглото.

Млъкнах и пак отворих уста да продължа, но се спрях, за да му дам шанс да ми отговори.

Той явно не очакваше да занемея след толкова кратко словоизлияние, защото стоеше там и ме гледаше с очакване.

— Кажи нещо — прошепнах. — Аз свърших. Засега.

Йенсен бавно се приближи до леглото и седна в ъгъла съвсем накрая.

— Аз също си го мислех още преди Беки да се появи.

— Нима?

Той кимна:

— Естествено. Ти си красива жена и едва наполовина толкова досадна, колкото си мислех отначало.

Изсмях се.

— Ти мислиш, че съм красива?

— Мисля, че си зашеметяваща.

Задъвках устната си, като го наблюдавах.

Усмихна се сърдечно и после попита:

— А аз хубав ли съм?

Протегнах ръка, взех възглавницата и я хвърлих по него.

— Мисля, че си зашеметяващ. — Останалото само се изплъзна от устата ми: — Харесваш ми.

Той се засмя с грейнали очи.

— И ти ми харесваш.

И тогава всеизвестната уста на Пипа Кокс се отвори и езикът й се развърза:

— Преди това пътуване никога не бях стъпвала в истинска винарна. Преди няколко години приятелката ми Люси вдигна купон. Трябваше да бъде изискана вечер с вино и сирене, но как беше онази поговорка? „Колкото и червило да сложиш на една свиня, тя си остава свиня.“ Нещо такова… Ние не сме замесени от такова тесто. И сега си спомням смътно нощта: петна от вино по килима, а в ъглите хората се мляскат. Вярно, че купонът беше малък и нямаше къде да се скрият, та беше малко неловко. Накрая Джони Триптън излезе гол на терасата и развя бразилското знаме. Люси припадна на пода в кухнята, а хората… просто я заобикаляха, за да си напълнят чашите. Аз се събудих със синя коса — често се боядисвам червена, понякога даже и в розово, но никога в синьо — и тогава се зарекох никога повече да не близна вино. Или поне до следващия уикенд. — Усмихнах му се. — Исках да кажа, че това пътуване е малко по-изискано от последната ми винена обиколка, а ето че днес ми беше хиляда пъти по-забавно, отколкото бях очаквала.

В този момент след излиянията ми анимационната версия на Йенсен бе мъж, който слиза от кабриолет, косата му е зализана на една страна, а очите широко изцъклени.

— Ти не приличаш на нито един човек, когото познавам.

— Това хубаво ли е, или лошо?

Той се засмя:

— Мисля, че е хубаво.

— Мислиш значи?

— Да, мисля.

Пренебрегнах притеснението си и попитах:

— Ще спиш ли с мен в леглото?

Йенсен сви рамене.

— Не съм стигнал чак дотам. Ако си поделим леглото…

Ясно беше какво искаше да каже.

— Смяташ, че ако легнем заедно, ще правим секс.

Той кимна като ме изучаваше.

— Да.

Не можех да мръдна, така силно треперех.

— Искаш ли секс? — тозчас се засмях на себе си. — Искам да кажа, не че ние — просто тази вечер, когато ме целуна, стори ми се, че това не беше игра.

— Обичам секса — изръмжа той тихо. — Разбира се, че го искам. Но тази вечер беше объркана, а аз не искам да правя импулсивно секс с жена.

— Божичко. — Отпуснах тежко главата си на таблата на леглото. — Това е толкова възбуждащо, а аз дори не разбирам защо.

— Пипа.

Усмихнах му се широко.

— Йенсен.

Сърцето ми блъскаше в животински ритъм в гърдите. Той повдигна ръка и ме погали по долната устна с върха на показалеца си.

— Ти обичаш ли секса? — прошепна.

О, по дяволите.

— Да.

Йенсен махна небрежно с ръка.

— Хубаво беше да го знам.

Седна изправен и примигвайки извърна очи, сякаш бяхме свършили, а аз зърнах дяволитата му усмивка, когато започна да става.

— Ти загубеняк такъв — засмях се и се наведох напред да го ударя по рамото. Той улови ръката ми и я допря до гърдите си, където сърцето му блъскаше като чук.

Игривата усмивка изчезна от лицето му и той изведнъж стана някак беззащитен.

— Бъди внимателна с мен — каза ми тихо.

— Ще бъда.

Той продължи да ме гледа и колкото повече се взирахме един в друг, толкова по-ясно разбирах смисъла на думите му.

— Искаш ли да гледаме филм? — попитах. — Изведнъж изпитах съжаление към всяка проститутка, която някога се е опитвала да завърти колелото.

Той ме изгледа смаян, после поклати глава и се засмя.

— Едва ли някога ще бъда в състояние да предположа какво се кани да излезе от устата ти.

— Исках да кажа, че ми е все едно какво ще правим. Искам само да дойдеш тук и да се отпуснеш.

Наистина исках да се свие до мен, силен и топъл. Оставаше ни още седмица и половина заедно. Все щеше да ми стигне да свикна с мисълта за секс с него.

А с Йенсен това нямаше да бъде просто секс, колкото и страшна да ми се струваше истината.

Той се изправи, отиде до телевизора и започна да превърта каналите.

Откровеният ни разговор намали малко напрежението, но то още се усещаше особено когато се спря на „Добри момчета“ и се обърна към леглото, където аз стоях със скръстени крака, да поиска мнението ми.

— Този харесва ли ти?

— То и нямаше нищо друго за гледане — кимнах. — А и аз обичам този филм.

Той кимна едва-едва, дойде при мен, поколеба се за миг, после хвана тениската на гърба си и я свали.

— Майчице мила! — прошепнах аз. И тутакси бях запаметила формата на торса му. И повярвайте ми — имаше какво да се запомни.

Той притисна тениската към гърдите си.

— Имаш ли нещо против? Става ми много горещо, а тук няма вентилатор. Свикнал съм да спя на вентилатор.

— Спокойно — махнах с ръка, без да го поглеждам. Гърдите му бяха релефна карта от мускули, покрити с точно толкова косми, за да почувствам, че в стаята с мен има мъж.

Той повдигна завивките и двамата се мушнахме отдолу, като изпънахме краката си внимателно, за да не се допират. За мен това беше упражнение по лудост. Йенсен само по шорти, до мен в леглото.

Тогава топлият му крак се притисна в моя под завивката, косъмчетата му ме погъделичкаха по бедрото и като се засмя, той ме прегърна и аз облегнах глава на гърдите му.

— Няма нужда да се държим като чудаци — прошепна той.

Кимнах и плъзнах ръката си по корема му. Усетих как той се стегна.

— Добре.

— Още не съм ти благодарил за това, което стори днес.

Чувах как сърцето му биеше до ухото ми, усещах как гърдите му се повдигат при всяко вдишване.

— За нищо. — Поколебах се и добавих: — Това се опитвах да ти кажа по-рано. Беше ми приятно. Беше лесно.

Той се засмя и звукът отекна като ехо в мен.

— Наистина.

Дланта му се плъзна нагоре и надолу по ръката ми от рамото до лакътя и двамата се загледахме във филма. Но без да вникваме в това, което гледахме.

Харесваше ми миризмата на дезодоранта му, миризмата на сапуна му, но най-много ми харесваше лекият мирис на пот под тях. Топлината му беше нереална: дълги и мускулести крайници, гладка и здрава кожа. Затворих очи и притиснах лицето си във врата му. Полека прехвърлих крака си върху неговия, сгуших се в него. Притиснах парещата ми сърцевина към бедрото му.

Той затаи дъх и стаята потъна в тежко, напрегнато мълчание, докато продължаваше неизменно да ме гали по ръката.

Накрая въздъхна дълго и овладяно.

Дали беше надървен? Това ли беше? Кракът ми беше твърде близо до пениса му, гърдите ми се допираха в ребрата му, а устата ми беше на сантиметър от загорялата кожа на гръдта му?

Бях толкова възбудена, толкова отчаяно копнеех облекчението, докосването, него, че затворих очи и се съсредоточих върху дишането си. Вдишвам, издишвам. Но с всеки дъх се изпълвах все повече с желание, а нежната ласка на ръката му ми показваше колко внимателен щеше да бъде с мен и копнежът стана непоносим. Трябваше да не мисля за него, освен за въздуха, който проникваше в дробовете ми и излизаше навън.

Обзе ме приятна сънливост, тялото ми се отпусна, изключи. Малка частица от мен се страхуваше, че ще прекарам нощта без да мигна, мислейки за силния, потентен мъж до мен. Но всичко се изгуби под ритъма на дланта му нагоре и надолу по ръката ми.

* * *

Събудих се възбудена, опиянена от спомена за устни, които се спускаха надолу по врата ми, и топли ръце, които се плъзгаха под памучния ми потник. Усещах болка между краката, каквато не бях усещала от цяла вечност. Нуждаех се от удовлетворение.

Но това не беше спомен.

Йенсен се беше сгушил плътно в гърба ми и с устни докосваше всеки милиметър от ухото към врата ми.

Ахнах тихо от изненада, притиснах се в него и почувствах твърдия му член в задната си част. Той простена при допира, отърка се в мен в бавен, настойчив ритъм.

— Хей — прошепна.

Прокара зъби по страничната част на шията ми и аз едва не извиках от усещането.

В стаята цареше мрак. Телевизорът беше изключен, лампите — угасени. Инстинктивно погледнах часовника. Наближаваше три през нощта.

Пресегнах се назад и мушнах нежно пръсти в косата му, за да задържа лицето му там, където той свали едната презрамка на потника ми, за да засмуче рамото ми.

— Събудих те — каза той и засмука врата ми. — Съжалявам.

После замълча:

— Хей.

— Не, не съжалявам.

Завъртях се в ръцете му. Уж познавах целувките му от по-рано, но не бях предполагала, че ще бъдат изпълнени с толкова глад и ненаситност. Плъзна ръцете си по тялото ми и се превъртя върху мен. Засмука устните ми, нежните му устни ме съблазниха да се разтворя за него и да го пусна. Никога не се бях усещала така: леките движения на езика му, ухапванията на зъбите му по устните ми, вибрациите на стенанията му. Обгърнах раменете му, плъзнах ръце в косите му, а той се залюля между бедрата ми и щеше да проникне в мен, ако не бяха проклетите дрехи. Усещах твърдата му настойчивост, усещах как върхът му се плъзгаше по мястото между краката ми, което ме караше да горя, където копнеех и жадувах да го имам.

Йенсен се наведе, повдигна потника над гърдите ми и ги облиза, напълни шепите си с тях, връщайки се към мен с подновена енергия, но безмълвно. Беше мълчаливец, но аз се вслушвах в стоновете и острите му въздишки и с пръстите си го умолявах без думи да ме разсъблече и да проникне в мен.

Но нямах нужда от това. Бях набъбнала, тялото ми отчаяно отвръщаше на неговия ритъм, а когато се извих нагоре, движейки се в унисон с него, той въздъхна:

— Да. По дяволите. Да.

Потникът ми беше свален. Колко горещо беше станало в стаята. Кожата ми беше покрита с тънък слой лъскава пот и той се плъзна над мен, притискайки ме по онзи почти болезнен, но сладък начин. Всяка точка на допир между нас носеше електрически заряд, сладка топлина и от всичко аз най-много исках да съм гола навсякъде.

Но и от това не се нуждаех. Нарастващата болка в тялото ми ми напомни, че се нуждаех все повече и повече от онова, което Йенсен вече правеше с уста върху моята и тихите му стонове, които отекваха в главата ми като чук по барабан.

Той знаеше как да се движи отгоре ми, къде да ме притиска ритмично. Истината едва не ме накара да извикам. Дори мисълта за него с други жени, на чиито желания е отвръщал, ме изпълни с възбуда. Беше толкова съсредоточен, алчен за наслада.

Как стигнах дотук? С какво заслужих вниманието, желанието му? Този въпрос наистина ме объркваше.

Той забърза, останал без дъх, съвсем близо, готов също като мен да избухне като бомба, запращайки ме отвъд онова раздвоение на съзнанието между усещане и разсъдък, където остана единствено чувството за приближаването на оргазма. Загубих задръжките си, хванах го за задника, притиснах го силно в мен и с шепот го предупредих:

Наближавам

Ще свърша

Той поднови съсредоточено търканията си, дишаше учестено и дъхът му пареше врата ми. Извих се от насладата, съкрушена от силата на оргазма, който прониза тялото ми с пламъка и бурността си.

Той ме последва с вик на облекчение и желанието му се разля по пъпа ми, устата му се притисна с оголени зъби в шията ми.

О, господи. В последвалия миг стаята се изпълни с тишина с изключение на запъхтените ни, шумни глътки въздух. Йенсен застина над мен и бавно се повдигна на лакти.

Очите ми бяха привикнали с мрака и въпреки почти пълната чернота навън, вътре будилникът светеше слабо, а от процепа под вратата проникваше ярката светлина, която се разливаше в коридора. Той се взираше в мен, преценяваше. Но повече от това не можех да видя. И не знаех дали се мръщи, или лицето му беше спокойно.

Отмести един потен кичур коса от лицето ми.

— Опитах се да не бързам толкова.

Свих рамене под него, успокоена донемайкъде от топлината в гласа му.

— Ако не друго, поне не сме чисто голи.

— Технически въпрос — прошепна той и се наведе да ме целуне. — Аз съм покрит с теб. Ти си покрита с мен.

Аз съм покрит с теб.

Затворих очи, плъзнах ръце по ханша му и напред, между телата ни, за да докосна топлата течност на оргазма му върху корема си, а после и по-надолу, където той все още полутвърд се притискаше между краката ми.

— Вир-вода сме.

Той се засмя леко гърлено:

— Искаш ли душ?

— Тогава наистина ще бъдем голи. — Не че това имаше значение сега. Но… може би имаше, съвсем малко. Може би всичко, случило се тази нощ, подсказваше, че между нас предстои още нещо и тази мисъл ме изпълваше със замайващо щастие. — Първо ти. После аз.

— А може да спим така — изрече той съвсем близо до врата ми и се разсмя. — Защото съм капнал.

— Да, да спим.

Обърнах главата си към него и той обърна лицето си към мен. Целуна ме бавно, лениво и топло, с език.

— Сега ще ни бъде по-лесно да се преструваме утре.

Щом думите се изплъзнаха от устата му и той тозчас застина. Моментът да спомене бившата си съпруга, няма и две минути, след като бяхме преживели сух оргазъм, не беше никак подходящ. Но аз разбрах какво искаше да каже. Коментарът му пак засягаше нас двамата, но беше по-реалистичен. Истината беше, че аз съм британка, а той американец. Аз живеех в Лондон, а той в Бостън. А бившата му жена спеше две стаи по-надолу по коридора. При целия й възторг от Йенсен тази вечер и трудността, с която откъсваше от него гузните си очи, нямаше да се учудя, ако беше будна и се ослушваше за улики.

В тъмното ми беше лесно да го попитам:

— Как мина денят за теб? Честно.

Той се превъртя до мен, но ме придърпа към себе си, обърна ме на една страна, така че да се гледаме в лицата, и сложи длан на хълбока ми. Йенсен: милият, нежен любовник.

— За моя изненада, мина доста добре — наведе се и ме целуна. — Ти ми помогна. А също и Зиги, и Уил, които бяха ядосани от мое име.

— Да, съгласна съм — кимнах.

— Помогна ми и това, че мъжът й е доста скучен — прошепна той, като че ли беше малко засрамен от това признание. — Аз също имам вина, разбира се. Но може би… все пак проблемът не бях аз.

— Значи ще продължим да се преструваме?

Йенсен се покашля тихо и сви рамене.

— Не виждам никакъв смисъл да й казваме истината. Не съм виждал Беки от седем години, откакто подписахме документите за развода. Отдавна нямаме общи приятели. Ако сега й кажем, че това е било шега, само ще нараним чувствата й.

— Харесва ми, че след всичко, случило се между вас, не искаш да я засегнеш.

Той замълча за малко.

— Тя сложи край на отношенията ни с ужасна, отблъскваща незрялост. Но не е била умишлено зла.

— Просто й се удава — сподавих аз смеха си.

— Тя беше млада — обясни той. — Но не помня да е била толкова…

— Безинтересна?

Недвусмисленото ми определение го накара да се закашля.

— Ами… да.

— На деветнайсет с повечето хора е така.

— Не с всички — възрази той.

— Аз бях същата. Носех гланц за устни и се вълнувах единствено от секс. На горния етаж не се случваше нищо кой знае какво.

Той поклати глава и плъзна ръката си на кръста ми.

— Ти си изучавала математика.

— Това всеки го може. Да имаш дарба на математик, не означава, че изначално си интересен човек. Просто те бива с цифрите, което, както показва моят опит, често се превежда като не те бива с хората.

— Ти не влизаш в това число.

Оставих думите му да увиснат помежду ни. Стана ми любопитно дали те щяха да му се видят смешни, изненадващи или прекрасни след запознанството ни на самолета.

След малко той ми се усмихна в тъмното.

— Добре де, освен ако не се наливаш с шампанско и не се оригваш в самолета.

Глава десет
Йенсен

Някакъв стържещ звук от дясната ми страна ме сепна и аз се повдигнах на лакът.

Завивката се свлече надолу и Пипа стрелна погледа си от лицето ми надолу под кръста ми, и пак ме погледна в очите. Страните й пламнаха и аз разбрах защо.

Бях си свалил шортите по някое време след… боричкането в леглото.

Тя ме виждаше гол за първи път на светлината на утрото след нощта.

— Станала си — изрекох с натежал от съня глас. Когато се разбудих окончателно, видях, че се е облякла с клин и тениска, а косата си беше вдигнала на рошав кок. Клечеше до леглото и си връзваше шарените кецове. — Облякла си се.

За първи път от началото на почивката не исках да скоча от леглото. Копнеех за топлината й до мен под завивките.

— Да, извинявай — прошепна тя. — Опитах се да не те събуждам.

— Къде отиваш? — обзе ме безпокойство. Нима щеше да си тръгне?

След като се поколеба, тя отвърна:

— Отивам да играя йога с Беки.

Изправих се седнал в леглото и примигнах.

— Нали разбираш, че не се налага да го правиш?

— Знам — кимна тя. — Но аз й обещах, че ще я чакам.

Погледна към кеца си, но аз се досетих, че тук имаше още нещо.

— И?

— И — разтегна тя думата — исках да остана насаме, за да помисля. Ти си първият мъж, до когото се събуждам след Марк… от много време насам.

Свалих крака отстрани на леглото, загърнах се със завивките през кръста и като се наведох, облегнах лакти на бедрата си и започнах да я изучвам.

— Добре.

— Хареса ми — увери ме тя тихо и ме погледна. — Искам просто да направя нещо, което обикновено не правя, и да използвам времето да забавя темпото.

Взех ръката й. Беше студена, все едно се беше измила, преди да дойде и да се обуе.

Тя захапа устната си и ме гледаше така, сякаш изучаваше лицето ми.

— Къде се намираш по скалата за безпокойство — между ленивец и Уди Алън?

Засмях се:

— Някъде между ленивеца и старо мързеливо куче.

— О — това я учуди. — Добре. С това ще мога да се справя.

Гърдите ми се свиха.

— Виж, да сключим сделка.

Тя се приближи на колене.

— Добре.

— Хайде да се забавляваме — казах аз, взирайки се в ръцете ни. Нейната беше бяла и гладка на фона на загорялата ми кожа. Сухожилията и вените се преплитаха по опакото на силната й ръка. — Имаме седмица и половина. Ти живееш в Лондон, аз съм в Бостън. Цялото пътуване беше…

— Лудо — усмихна ми се тя. — Хубаво. Различно.

— Всичко изброено — съгласи се той с кимане. — Да сключим сделка, че с теб сме партньори в това. Искам почивката ти да мине прекрасно.

— Аз искам същото за теб.

Тя се наведе напред и целуна вътрешната страна на китката ми.

— А ако решиш, че предпочиташ да продължиш пътуването като необвързана жена… — подхванах аз.

— Ще ти кажа. И за теб важи същото — побърза да добави тя и допря ръката ми до лицето си. — Този план ми харесва.

— Значи не искаш да се върнеш в леглото? — придърпах я между краката си. Но тя се възпротиви, макар че огледа гърдите, корема и хълбоците ми.

— Йогата ме… зове.

Въздъхнах бавно.

— Къде ви е срещата?

— Решихме да прескочим процедурата с парата и да играем йога на поляната зад хотела.

— Ти играла ли си йога по-рано?

Тя поклати глава.

— Нито веднъж. Но какво толкова сложно има да се навеждаш и да вириш крака във въздуха?

Засмях се.

— Във всеки случай Беки се старае — тихо каза тя и лицето й се изопна. — И за мен, твоята съпруга, е по-лесно да отговоря на старанието й, отколкото за теб.

— Ти закриляш ли ме? — усмихнах й се широко аз.

— Може би.

Разсмях се тихо.

— Кой да допусне, че ти си била мъдрият пазител на мира?

Тя се протегна и ме целуна по брадичката.

— Ще се видим на закуска.

* * *

Обух си дънките, навлякох си пуловера и се запътих надолу да си сипя кафе от каната до рецепцията, после с тихи стъпки излязох на задната веранда. Гъста мъгла се стелеше над тревата, въздухът беше хладен, но гледката беше красива.

Ярка зеленина изригна иззад гъстите облаци — в тревата, по дърветата и хълмовете в далечината. Точно след широките задни стъпала и малко вляво от хотела на равната, гладка поляна Беки и Пипа се кълчеха на постелките за йога, които Беки беше донесла за себе си и Кам.

Сръбнах от кафето, загледан в тях.

Добрата форма на Пипа по-скоро се дължеше на неизчерпаемата й енергия и вечното й движение, отколкото на естествената й склонност към спорта. Даже докато се разтягаше, тя изглеждаше неуверена в себе си, непрекъснато шаваше, танцуваше и пееше — все неща, които бяха в пълна противоположност с Дзен.

Вратата зад мен изскърца и Зиги дойде да седне на стъпалото до мен, обгърнала с длани димяща чаша.

— Какво, за бога, прави Пипа? — попита тя с дрезгав глас.

— Йога.

— Това йога ли е?

— Версията на Пипа поне.

— Брей. И то с Беки? Защо не й е казала да върви по дяволите?

Кимнах с усмивка над чашата си.

— Явно държи на думата си.

Беки се изправи, даде някакви инструкции на Пипа, които не можах да чуя. Пипа се наведе да докосне пръстите си и сковано вдигна единия си крак назад. Притежаваше около една осма от гъвкавостта на Беки.

Изглеждаше нелепо.

Беше невероятна.

Зиг изсумтя:

— Тя е просто чудесна. Все едно гледам как малката Анабел играе йога.

Беки зае същата поза, а след това направи сложна версия на позата „гледащо надолу куче“ и Пипа за малко не падна на земята.

— Беки е разбрала — поклатих глава, а в същото време Пипа се свлече на постелката в смях.

— Какво е разбрала?

— Пипа й каза, че се занимавала с една измислена версия — британска парна йога.

Сестра ми ги разгледа внимателно с присвити очи и заключи:

— Странното е, че не ме е страх за Пипа. Тя ще се погрижи за себе си.

— Беки не е някой хищник — отбелязах сухо аз. — И те не се дуелират с мечове. Това е йога.

— Да — засмя се Зиги. — Исках да кажа, че двамата измислихте цялата тази сложна история, а сега Пипа се преструва, че играе йога и… Тя е готова да опита всичко. Това ми харесва.

Момичетата легнаха по гръб, вдигнаха крака над главите си в поза, която по спомените ми от няколкото урока по йога се наричаше Халасана.

Чух веселото „Уф!“ на Пипа, звънкия й смях и тениската й се вдигна нагоре, разкривайки корема и гърба й.

— Има хубаво тяло — измърмори Зиги.

— Така е.

Усетих как сестра ми се обърна към мен.

— Вие да не би…?

— Не точно.

— Но почти? — попита тя с надежда.

Погледнах я в очите.

— Няма да обсъждам това с теб.

Тя кимна с лека усмивка.

— Харесвам я.

В сърцето ми се загнезди безпокойство. Проблемът беше, че връзката ни беше невъзможна.

Отпъдих мисълта и насочих поглед към поляната, където мнимата ми съпруга и бившата ми жена продължаваха да играят йога. Изправени сега, те повдигнаха по един крак, свиха ги в коляното и задържа ходило в една ръка, а другата протегнаха напред в поза, която се казваше Натараджасана. Пипа обаче падна с главата напред и се приземи тромаво в полусалто. Превъртя се по гръб и се хвана за корема от смях. Беки пусна крака си и я изгледа с развеселена усмивка.

Беше ясно, че номерът й не се получи: Пипа не беше йогин.

* * *

— С Хана ще хвърляме червените топки — обясняваше ми Пипа два-три часа след това. — Вие с Уил ще хвърляте сините. — Въздъхнах хем търпеливо, хем развеселено, тя се разсмя и вдигна една малка жълта топка. — Това е топката бияч. — Тя я сложи в ръката ми и продължи: — Трябва да я хвърлиш зад средната линия, но не зад триметровата линия — тя посочи петата бяла линия в тревата — ето онази там.

От всички игри на света играехме на боче на просторната поляна до хотела. След йогата Пипа беше дошла с нас на късна закуска с коктейл „Мимоза“, а с нея се домъкнаха Беки и Кам.

Напрежението след първия ден се бе сгъстило и въпреки твърдото ми решение да избягвам драмата на всяка цена, Беки през цялото време не беше сигурна накъде да гледа и накрая мълчаливо взе да побутва яйцата си.

Проблемът не беше толкова, че разговорът не вървеше, просто нас нищо не ни свързваше, нямахме допирни точки, откъдето да тръгне разговорът, освен ако не се въртеше около незначителни светски теми. Моята незаинтересованост към събитията от живота й през последните седем години също не помагаше с нищо.

От време на време поглеждах скришом към Беки. Бях го казал на Пипа снощи, но тя винаги ли е била толкова тиха, винаги ли се е сливала с фона? Дали ми се струваше така заради неловкото положение — тя в много отношения беше лошият тук, затова и аз толкова внимавах с нея… — но като махнем вчерашния странен рев, имах чувството, че Беки си е Беки.

Имахме два часа преди груповата обиколка на едно лозе и вместо да се качим в стаята за един спокоен душ, както предложих, Пипа и Зиги ни предизвикаха с Уил на битка на половете в мач по боче.

Взех топката от Пипа и приближих игрището.

— Да, госпожо.

— Играйте добре — добави тя бързо.

Сестра ми се разсмя до мен.

— Това е много важно — допълни Пипа на висок глас, докато аз протягах ръка да хвърля. — Мъже срещу жени. Няма да е зле да се представите на ниво.

Спрях, обърнах се и я погледнах през рамо.

— Представянето ми до ден-днешен винаги е било на ниво.

Зиги изстена, но Пипа ми се усмихна сърдечно.

— Да, но ако помниш, аз бях в позиция да играя с топките. Затова…

Сестра ми се разпищя и побягна и точно в този миг една гигантска ръка затисна устата на Пипа и я повдигна през кръста. Уил я пренесе по-надалеч от мен.

— Аз ще се погрижа за нея — изрече той през звънкия си смях. — Ти хвърляй спокойно, Дженс.

Обърнах се към игрището и хвърлих ловко топката на тревата. Тя се претърколи и спря на сантиметри от триметровата линия — чисто хвърляне.

Пипа зарита, измъкна се от ръцете на Уил и хвана първата червена топка.

— А сега, жените ще ти покажат как се хвърля топка.

— Тази игра е като шафълборд — започвах да схващам правилата. — Но в нея се опитваме да стигнем колкото се може по-близо до топката бияч, тоест падината.

— Да, само че на боче играят хипстърите във винарните, а на шафълборд — старците на круизните кораби — обади се Зиги.

— Не само старците — възрази Пипа и се наведе, за да хвърли. — В една от любимите ми кръчми има страхотна маса за шафълборд.

— Очарователно. — Застанах до нея и заговорих право в ухото й. Тя се сепна и ме изгледа с престорен яд.

— Махай се.

— Разкажи ми нещо повече за тази маса за шафълборд в кръчмата — прошепнах, като се стараех да отвлека вниманието й.

Тя се обърна и ме погледна с необичайно сините си очи, които бяха съвсем близо. Сърцето ми спря, а когато пак тръгна, заби учестено.

Каква необичайна авантюра.

— Изобщо не умееш да отвличаш вниманието на хората — каза ми тя.

— Така ли?

Тя прекрачи още веднъж напред и замахна с топката точно когато й прошепнах:

— Още усещам топлината ти по себе си.

Топката изхвърча и падна далеч извън игрището, а Пипа се обърна и игриво ме цапна.

— Не беше честно!

Минах зад нея, притиснах гърдите си в гърба й и нежно сплетох ръцете си на корема й.

— Бях ужасен, нали?

Уил взе една синя топка и я подхвърли леко в ръката си.

Беше негов ред.

— Хубава двойка сте.

Каза го, без да мисли, но Пипа ми хвърли загрижен поглед през рамо и се отдръпна от мен.

Инстинктивно ми даваше пространство.

Моментът беше ужасно неподходящ. Точно когато Пипа се обърна към мен, тя погледна над рамото ми към хотела и малко помръкна.

— Беки.

— Какво?

Вирна брадичка да посочи зад мен и повтори:

— Беки. Идва насам.

Обърнах се с усмивка на лицето:

— Хей, Бекс.

Беки се сепна:

— Отдавна не си ме наричал така.

— Отдавна не съм те виждал.

Думите ми я засегнаха и тя се сви.

— Дойдох да ви питам дали искате да потеглите по-рано на обиколката. Микробусът е тук.

— Аз трябва да си взема душ, но ще бъда бърза — каза Пипа.

— Добре. — Беки продължаваше да ме гледа. — Дадено.

Пипа заобиколи Беки и тръгна към хотела.

— Ти имаш ли нужда от душ? — Бившата ми жена ме огледа от главата до петите, после задържа погледа си върху наболата ми брада.

— Да, ще настигна Пипа.

— Може ли да поговорим набързо преди това?

Погледнах зад Беки. Пипа вече се беше скрила в сградата.

— Беки — казах внимателно, усещайки как на няколко крачки от нас сестра ми и Уил се преструват, че не ни подслушват. — Сега не му е времето.

* * *

— За какво искаше да говори с теб Беки? — Пипа закопча ризата над корема и гърдите си.

Сбогом, красавици.

— Йенсен?

Примигнах и вдигнах глава към лицето й.

— Хъмм?

— Попитах те за какво искаше да разговаря с теб Беки — засмя се тя.

— О — свих рамене и започнах да бърша мократа си коса с кърпата. Бяхме се изкъпали поотделно, за мое огорчение. — Нямам представа. Може би за къщата на мечтите ни, която Кам ще ни продаде.

Пипа измърмори скептично и се напъха в чифт черни панталони, завъртайки леко ханша си. Бяха й тесни, а ризата — прозрачна.

— Бийкън Хил сигурно е доста скъп квартал, ако се съди по радостта му, че ще вземе несъществуващата комисионна.

— Така ли ще се облечеш? — повдигнах брадичка аз.

Тя се погледна.

— Ами, да. И обувките. Защо?

Защото виждам гърдите ти.

— Просто питам.

Тя притисна ръце към корема си и ме изгледа неуверено. После стисна твърдо уста.

— Ако си мислиш, че ще ми казваш как да се обличам, грешиш.

Стоях и се смеех.

— Харесва ми. Но сутиенът ти се вижда.

— Е, и? — наклони тя глава.

— Е, и — повторих аз, — кара ме да си мисля за гърдите ти.

Пипа се наведе и си обу ботушите.

— Далеч не си толкова еволюирал, колкото си мислех отначало.

* * *

Качихме се последни в микробуса на предните седалки и се омотахме коланите. Не съм сигурен как успяхме, но Пипа се овърза през врата и едва не си скъса едно копче на ризата. Закопчалката се закачи в джоба ми.

Докато се мъчех да я освободя, тя ме изгледа развеселено.

— Много ще внимавам да не се заплета с теб.

Настъпи мълчание, аз махнах колана от врата й и после огледах останалите пътници.

— Не сме сами, нали? — изсъска тя с театрална игривост.

— Има и други — потвърдих аз. — Наблюдават те с любопитство.

— И лек ужас — додаде сухо Найъл.

Пипа вдигна глава и се усмихна подкупващо на шофьора, който я гледаше в огледалото.

— При това съм трезвена. Желая ви късмет.

Уил се обърна от предната седалка.

— Вие двамата май сте решили да забърквате каши днес?

— Може би — признах аз. — Как е главоболието?

Той се засмя и се обърна напред.

— Бавно отслабва.

— До колко останахте снощи навън? — попита Беки най-отзад.

— Докъм полунощ? — предположи Руби.

— Къде изчезнахте? — Кам се наведе напред от седалката си.

— Бяхме в бара на хотела — отвърна Найъл.

Микробусът потъна в мълчание за пет-шест тежки секунди.

— Не ви видяхме да си тръгвате — обади се Беки. До мен Пипа се изопна, а аз сложих ръка на крака й, за да не се чувства длъжна да отговаря.

— В караокето беше шумно — обясни Зиги и аз усетих нотките на развеселеност в гласа й. — А от бирата на мен ми се приспива.

Намеси се и жената от другата двойка, Елън:

— Открихме прекрасен фестивал на кувертюрите надолу по шосето. Имат невероятни занаяти, ако някой иска да дойде с нас по-късно днес.

Последвалата тишина беше мъчителна. Погледнах към Пипа и видях усилието, което й костваше да не приеме поканата, защото собственото й чувство за дълг щеше да я принуди да изпълни обещанието си. Стиснах я по-силно за бедрото, тя срещна погледа ми и се усмихна неуверено.

— Звучи примамливо — любезно рече Найъл, — но по-късно имаме резервация за обяд.

— Получих нова депеша от Бенет — провикна се Уил и набързо обясни ситуацията на останалата част от групата в микробуса, преди да прочете на глас: — „Тази сутрин Клои ми изглади ризата. Между другото, тя вече беше изгладена от химическото чистене, но тя каза, че си били оставили ръцете. Прочетохте ли добре? Тя. Ми. Изглади. Ризата.“

— Какво толкова — каза Пипа. — Странно е, но е в границите на нормалното.

— Защото не познаваш Старата Клои. Старата Клои щеше да изгори ризата на Бенет, преди да я изглади.

Телефонът завибрира в джоба ми. Бях изключил известията от пощата си и не можех да си представя кой можеше да ми праща съобщение или да ми се обажда. Извадих го и прочетох съобщението от сестра ми.

Това е ужасно. Искам да изслушам съобщенията на Бенет в нашия ван без тези хора. Искам пак да бъдем само нашата си малка групичка.

Написах бърз отговор. Организираните обиколки може би не са за нас?

Какво й става на окаяната Беки?

Не знам, отвърнах аз.

И не ме интересува, но не го добавих.

* * *

И естествено Беки отново поиска да разговаряме по време на обиколката.

Пуснах ръката на Пипа, след като мнимата ми съпруга ми кимна в знак на съгласие, и пристъпих в сянката на дъбовите бурета.

— Радвам се да те видя — поде Беки.

Кимнах, но не бях съгласен.

— Мина доста време.

— Пипа ми харесва.

Коремът ми се сви. Аз също харесвах Пипа.

— Кам ми се вижда… чудесен човек. Поздравления.

— Благодаря.

— А аз ти благодаря, че я изведе навън да играе йога тази сутрин — казах с усмивка. — Тя има доста странно чувство за приключения.

— Не знаех, че никога не е правила йога.

— О, сигурен съм, че е правила хиляди пъти, само че във въображението си.

И двамата се разсмяхме вежливо, неловко, докато Беки не отвърна поглед встрани и не си пое дълбоко дъх. Но преди да заговори, преди да отвори уста, аз вече исках разговорът да приключи.

— Виж, не мисля, че е редно.

— Не мислиш, че… е редно да разговаряме? — попита тя.

Лицето й ми бе познато до болка, въпреки че беше остаряла със седем години. Големите кафяви очи, тъмнокестенявата коса. Хората винаги описваха Беки като „симпатична“, защото беше дребничка и жизнерадостна, и ако не броим това пътуване, на лицето й вечно грееше усмивка. Но тя беше повече от симпатична, тя беше красавица. Просто душата й не беше толкова симпатична.

— Точно сега? Не — отвърнах й честно. — Не и по време на първата ми почивка от години насам.

Стиснах я леко за рамото, върнах се при групичката и прегърнах Пипа. Сестра ми ме погледна в очите, после се извърна към Беки, която се върна при Кам намръщена и сломена. Поклатих глава, за да кажа, че всичко е наред, но Зиг изглеждаше категорична.

Тя кимна набързо, измъкна се от групата и се запъти към фоайето на винарската изба. Десет минути по-късно се върна при нас, преметнала през ръка кошница за пикник и с победоносна усмивка на лицето.

— Да се омитаме оттук.

* * *

Трябваше да се досетим, че ще завали.

— Никога нямай вяра на синьото октомврийско небе. — Зиги се отказа да завие подгизналия си сандвич и го пусна в кошницата, която ни бяха дали под наем от винарната. Седяхме под един огромен дъб, който ни пазеше от дъжда, но от време на време от някой от клоните отгоре ни се изливаше струя вода и измокряше някое неочаквано място.

— Чие е това правило? — Уил нежно я погали по брадичката. По лицето му се стичаше вода и капеше от носа му, но това явно не го притесняваше. — Никога преди не съм го чувал.

— Току-що си го измислих.

— Но колко е топло само — възкликна Пипа и вдигна лице към небето. По физиономиите на всички се изписа негодувание и тя добави: — Истина е. Когато в Лондон вали, е толкова студено, че човек не само се измокря, ами подгизва.

— Вярно е — съгласи се Руби. — Аз си мислех, че като съм родена в Сан Диего, ще обикна дъжда. Но сега не мога да го понасям.

Въпреки това дъждът не ни пречеше и никой не искаше да си тръгне от ливадата до винарската изба, опасана от есенните цветове и отрупаните с късни ябълки дървета.

— Никога не съм живяла на друго място освен в Лондон и Бристол — обади се Пипа. — Майките биха ми липсвали, но не и Лондон. Може би имам нужда от приключение. Мианмар. Или Сингапур.

— Премести се тук — предложи сестра ми и се излегна в скута на Уил, а той я прегърна през раменете.

— Точно в този момент това ми звучи прекрасно. Сигурно се дължи на сегашното ми душевно състояние — бившият, който ми изневеряваше в Лондон, отегчителната работа, хората винаги искат да се преместят там, където са отишли на почивка, и прочие — но мисля, че ще ми бъде приятно, ако поработя известно време в Щатите.

Зиги се надигна на лакът и сериозно наостри уши.

— И какво те спира? Направи го!

— Не е толкова лесно — тихо каза Найъл. — Да си намери работа, да получи виза…

— Ако се интересуваш — тя изтри няколко капчици вода от лицето си, — аз имам много връзки в света на инженерството.

Зиг продължи да говори за международни назначения и хората, които познавала в областта, но аз спрях да я слушам и се вгледах в Пипа. Тя бе изненадваща смесица от благородство и безразсъдство, бдителност и лекомислие. Почти виждах как малкото момиченце в нея се бореше с отговорната жена и се мъчеше да реши коя от двете трябваше да води другата.

— Не знам — с тих глас рече тя. — За много неща трябва да помисля.

Дъждът се усили и закапа по-силно през листата и ние трябваше да избягаме от подслона си или скоро щяхме да подгизнем.

— Хора — обърна се сестра ми към всички, докато събирахме боклука. — Още снощи повдигнах въпроса, но според мен трябва да съкратим това пътуване. Имаме още два дни в тази област, а имам чувството, че…

— Че сме по-щастливи в собствения си балон? — довърши Найъл.

Всички ме погледнаха почти едновременно. Не исках да бъда причина за ранното ни отпътуване от Кънектикът, но в края на краищата и другите искаха да избягат оттук. Накрая се предадох:

— Добре, добре. Имате право.

— Повече вино — обади се Пипа, — по-малко непознати.

И като хвърли поглед към мен, се разсмя и допълни:

— Е, без мен.

Глава единадесет
Пипа

Камък ни падна от гърдите, след като се съгласихме да съкратим пътуването в Кънектикът. Идеята беше добра, реалността не чак толкова. Щяхме да скочим в микробуса и да потеглим рано към Върмонт за десетина дни покой и тишина в бунгалото. Както каза Найъл — обратно в нашия си балон.

Всичко звучеше лесно и спокойно, нали?

Само че ни оставаше още една нощ в хотела, а другите две двойки планираха да се затворят в стаите си, да си поръчат румсървис и… е, ясно.

С Йенсен можехме или да излезем на вечеря и да рискуваме да се натъкнем на Беки и Кам в градчето, или да си останем в стаята.

Не го обсъдихме. Нямахме план. Просто… тръгнахме натам, влязохме, оставихме си нещата и се вгледахме един в друг.

— Така — рече той.

— Така.

След като се наведе да огледа наличността в минибара, той извади половин литър шардоне и вдигна бутилката въпросително.

— Не ти ли призлява вече от виното? — разсмях се аз.

— Едва ли някога ще ми призлее от вино — отвърна той и взе тирбушона.

Не последва реципрочният въпрос „А на теб?“. Нямаше нужда от напрегнато дърдорене, докато отваряше бутилката. Йенсен беше мъж, който беше свикнал да бъде обект на внимание и хората да се смълчават, когато той заговореше, да бъде канен специално, за да го чуят какво има да каже и да покаже. Наблюдавах изопването на ръката му, докато въртеше тирбушона, и той леко поскърцваше в стъкленото гърло.

— За какво мислиш, докато ме гледаш? — Той вдигна глава чак когато извади корка и го стисна в широката си длан.

— Ами само… гледам.

Той кимна, сякаш това му беше достатъчно и аз се усмихнах леко, защото точно такъв отговор би ми дал Марк, а аз щях да го подбутвам да ми каже повече.

Чудех се дали и Йенсен намираше отношенията ни за странни, след като не бяха обвързани с абсолютно нищо. От тази авантюра нямаше да излезе нито романтична връзка, нито бизнес съдружие. За човек, свикнал да влага усилията си само в неща, които заслужаваха времето му, аз се питах дали дори със самото му присъствие тук на него не му се бе наложило да пренапише някоя програма на име „Желателна ефективност“, или аз бях текст върху бяла дъска с указания „Не пипай това между 12-и и 31-ви октомври“.

За мен той беше много обаятелен.

Йенсен се приближи бавно и ми подаде чаша, пълна с вино до половината. Но преди да я поднеса към устните си, той се наведе и залепи устата си върху моята.

По някое време през последните два дни нещата се бяха обърнали. Йенсен все по-малко се страхуваше от изненадващата си реакция спрямо мен и беше по-самоуверен, сякаш вече вървеше след нещо познато и беше готов да възстанови контрола си.

Щом се отдръпна, той кимна към чашата в ръката ми у ме остави да отпия, преди отново да се наведе и да оближе виното от устните ми.

— Харесва ми как се движат устните ти — изрече тихо той, без да отлепя очи от устата ми. — Невъзможно ми е да гледам другаде, когато заговориш.

— От акцента е.

Бях чувала това и преди. Американците обичали да гледат как говорят британките и тук нямаше никаква мистерия: ние изговаряме думите, като се мусим, флиртуваме с тях.

Но Йенсен поклати глава.

— Толкова са розови. И плътни. — Той се наведе и пак ме целуна, после се отдръпна и премести поглед върху очите ми и нагоре към косата ми. — Каза, че често се боядисваш?

Взе един кичур между пръстите си и ги спусна до върха му.

— Понякога.

— Този цвят ми харесва — каза той и повтори движението. — Нито червен, нито рус.

Подозирах, че му харесва по същата причина, по която на мен не ми харесваше: това беше добре поддържана коса. Дълга и леко вълниста. Малко руса, малко червена, малко кестенява — без точно определен цвят. Исках коса, която да заявява: ДНЕС ЩЕ БЪДА РОЗОВА.

— Този цвят прави очите ти по-сини — продължи той. Това ме накара да се замисля. — Прави устните ти по-розови. Прави те прекалено съвършена, за да бъдеш истинска.

Така.

Никой никога не ми беше казвал това и изведнъж розовият цвят ми се видя ужасно глупаво нещо за една коса.

— Очарователен комплимент — усмихнах му се широко аз.

Очите му изразяваха възхищение, а устните му бяха леко разтворени, като че ме вкусваше във въздуха. Той повдигна чашата и с дълга глътка допи малкото вино, после я остави зад себе си на бюрото, обърна се и очевидно зачака и аз да направя същото.

Засърбах бавно.

— Пипа — засмя се той и ме целуна по врата.

— Да?

— Допий си виното.

— Защо?

Той допря ръката ми в предницата на панталоните си.

— Цял ден те гледам как подскачаш и тичаш в тези тесни панталони и по тази на практика прозрачна риза.

— Ти наистина си свикнал да виждаш жени с дебели, плътни стилни вълнени поли до коленете.

— Ела тук — разсмя се той.

Усмивката ми застина, когато осъзнах какво се каним да направим. И той разбра.

— Може да почака — прошепна той. — Бързо стана. Знам.

— Не… искам го.

Той издърпа чашата от ръката ми и небрежно я сложи на бюрото. Вдигна ме, а аз го обгърнах с крака през кръста.

Той се затърка нетърпеливо в мен, търсейки ритъма, целуна ме със страст и ме засмука с плътните си устни и мушна езика си вътре. Той изпъшка и вдигна краката ми по-нагоре на кръста си.

— От часове те желая.

Боже, бих могла да свърша така.

И бях свършила, едва снощи.

Членът му се движеше между краката ми все по-настойчиво и бързо, дъхът му пареше по шията ми, тихите му стонове се изливаха по-свободно, сякаш Йенсен беше пуловер, а аз бях дръпнала една свободна нишка и той бавно се разплиташе.

— Не искам да свърша така — успях да кажа изпод него. — Искам…

По-късно щях да проверя дали ризата ми беше раздрана, или някой шев се беше разпрал звучно в стаята, когато той я издърпа от мен. После с рязко движение свали панталоните и пликчетата ми. Протегна ръка зад гърба си, стисна памучния плат и издърпа ризата си, премятайки цялата коса в очите си.

Трескаво свали панталоните си, измъкна пипнешком един презерватив от куфара и стаята се огласи от разкъсването на опаковката.

Влажното нахлузване, усещането как ме придърпва над себе си и задържа члена си, за да го поема…

После и двамата притихнахме в този изненадващ, първи миг. Той се взря в лицето ми и аз се почувствах напълно гола над него, както не се бях чувствала никога преди. Предишният ми сексуален живот беше твърде… очевиден в сравнение с това и макар че Марк беше по-възрастен от Йенсен с доста години, той никога не е бил толкова самоуверен, зрял и… опитен.

Обгърна с ръце хълбоците ми, за да ми помогне да намеря ритъма, само че аз бях толкова развълнувана, че не можех да се съсредоточа и да се оставя само на усещането. Той явно разбра, седна под мен и като се отказа от навика си да мълчи, ми заговори, а с ръка ме докосна за първи път, настойчиво и търпеливо. Поисках да му се извиня в бурен изблик, чувствах се глупаво — толкова се бях разсеяла от смазващата реалност на случващото се, че не можех да се насладя, а той дори не се вълнуваше от това.

Полека-лека той започна да ме целува, да ме милва и поощрява, докато нещо в мен се освободи и всичко си дойде на мястото. И от свенливо и благоговейно желанието ми се превърна в съсредоточено, помитащо удоволствие, което беше толкова хубаво, че почти вцепеняваше тялото ми, и оргазмът разкъса съществото ми, преди да осъзная колко силно и неистово съм крещяла, забивайки ноктите си в гърба му, извила врат с лице, обърнато към тавана.

Той се претърколи отгоре ми, вперил поглед там, където телата ни се притискаха, и се отдръпна назад. После погледна лицето ми и чак тогава започна да се движи.

— Добре ли си? — прошепна.

Кимнах, но излъгах. Изобщо не бях добре. Бавно губех разсъдъка си.

Той не беше авантюрата, която очаквах. Йенсен не беше случаен човек, когото да забравиш. Не беше вятърничав нито лекомислен. Беше внимателен, беше мил и мътните го взели, беше решен да ми отдели повече време, отколкото за да спи, да се храни и дори да сложи край на сръднята си с Беки. Ще си каже човек, че това искаше.

Още една седмица.

В желанието си да запаметя всяка част от тялото му, прокарах длани по очертанията на гърба му, по твърдата извивка на долната му част и напред, усещайки движението на мускулите на ханша му.

Нагоре по корема. По гърдите му.

Плъзнах ръце около врата му и леко го придърпах към себе си като покана да притисне тялото си в моето.

Той се наведе с усмивка, за миг устните му докоснаха моите нежно, а после той притисна лице във врата ми и се предаде на истинската нужда на тялото си.

Гърдите му се заплъзгаха по мен нагоре и надолу, нагоре и надолу, топлият му дъх галеше на мощни пресекулки шията ми.

Той забърза, въздъхна остро, повдигна крака ми нагоре, за да проникне по-навътре в глъбините ми. Забелязах как от хубав сексът се превърна в необходимост, как тялото му стигна онова място, от което нямаше връщане назад и с всеки дъх той пухтеше, докато накрая се изопна под ръцете ми с дълъг, неконтролируем стон.

Звукът отекна в ухото ми и тихо се разнесе.

Секс.

Бяхме правили секс.

Хубав секс. Не просто хубав, ами… истински.

И той не се изтърколи на минутата от мен.

Започна да целува врата ми, брадичката ми, докато срещна моите устни и ние се целунахме безмълвно с отворени, запъхтени усти.

Какво ли щях да правя с мъж като Йенсен в истинския живот?

Дали щях да мога да го допусна до себе си? Или щях да бърборя, да пия, да се шегувам и да забърквам каши? Дали той щеше да ме възприеме истински някога с моята шарена като дъга коса и шантаво ярки поли?

Не, не съществуваха други обстоятелства, при които мъж като Йенсен би погледнал два пъти жена като мен. И даже да грешах, аз нямаше да знам как да реагирам на неговото внимание.

* * *

Събудих се внезапно и седнах.

Стаята тънеше в мрак и аз си помислих, че още е нощ, но нямах истинска представа за часа. По някое време Йенсен беше станал и дръпнал завесите, за да ми създаде уютна, топла крепост.

Молех се да съм спала сгушена изтънчено на една страна и да съм дишала през носа като дама. За беда не бях от хората, които спят изискано.

С внезапното си скачане явно бях събудила Йенсен, защото той седна до мен и ме погали с топлата си ръка по гърба.

— Добре ли си?

Кимнах и разтърках лицето си.

— Сънувах странен сън.

Той допря устни до голото ми рамо:

— Кошмар?

— Не точно. — Легнах си, придърпах го до мен и се свих на една страна с лице към него. — Често ми се случва. В началото на съня излизам от апартамента си. Облечена съм в нова модерна рокля и в нея изглеждам доста елегантно. Но денят минава, а аз разбирам, че полата е по-къса, отколкото съм си мислила, и започвам нервно да я подръпвам, питайки се дали е подходяща за работа. Накрая имам важна среща, влизам в нова класна стая или… досещаш се…

— Да.

— И виждам, че роклята не е никаква рокля, ами блуза и от кръста надолу съм гола.

Той се засмя и ме целуна по носа.

— Събуди се с тих вик.

— Страшно е да разбереш, че си отишъл на работа полугол.

— Представям си.

— Ти имаш ли повтарящ се сън?

Той затвори очи, замисли се и замърка от удоволствие, когато го погалих по косата. Имаше най-меката коса, подстригана късо отстрани и малко по-дълга отгоре. Точно колкото да я стиснеш в юмрук. Това май му хареса.

— Записал съм някакъв предмет и в края на семестъра разбирам, че предстои изпитът, а аз не съм стъпвал в часовете и още не съм седнал да уча.

— Как ли ги тълкуват тези сънища? — попитах го, докато масажирах скалпа му.

— Не знам — измърмори той с глух, спокоен глас. — Мисля, че всички хора сънуват такива сънища.

— В краткотрайните авантюри не се прави така — казах тихо и сведох поглед от лицето към врата му и погалих раменете му. — Успокояваш ме след лош сън посред нощ. Гушкаш ме. Целуваш ме, след като сме правили секс за първи път.

Той се сви като го погалих отново, но не каза нищо.

Умълчахме се и аз си помислих, че е заспал, докато гласът му не прозвуча в тишината:

— Предполагам, че не съм по случайните връзки. Старая се.

— Имах чувството, че в мен прониква бормашина, и бих се обзаложила, че в някои отношения си много добър.

Той изръмжа ниско, от което по кожата ми пробяга електричество. Сгуших се в него и той ме прегърна силно.

— Така ли мислиш? — попита, притиснал устни във врата ми.

— Знаеш, че ми хареса.

— Не очаквах да се стесняваш толкова много отначало — призна той.

— Нито пък аз — изхъмках, когато ме целуна по шията. — Ти си изключителен любовник.

— Аз? — той се разсмя. — Едва не изгубих съзнание, когато свърших.

Вирнах гордо брадичка:

— Толкова ли бях невероятна?

— Да. — Изражението ми го разсмя, той се превъртя отгоре ми и ме погледна. Измърмори замислено: — Какво има в теб, което ме привлича?

Отговорът беше очевиден:

— Ям много сирене.

Йенсен не ми обърна внимание:

— Наивна си и красива, и…

— Малко глуповата?

Той поклати съвсем искрено глава:

— Просто непредсказуема.

— Може би, защото не търсиш нищо предсказуемо?

Той ме погледна учудено.

— Исках да кажа, че правиш каквото трябва и то ти е приятно.

Йенсен се наведе да ме целуне, притисна устните си в моите, бавно и лекичко захапа долната ми устна:

— Ти си съвършеното момиче за ваканцията.

Нещо в думите му ме засегна, заби се като малка тресчица в чувствата ми. Не че не исках да съм неговото момиче за ваканцията. Но той беше толкова повече от съвършеното момче за ваканцията. Беше идеален в толкова много отношения и след тази почивка щеше да се прибере отпочинал и да си намери някоя подходяща за него жена. Жена, която не беше наивна, глупава и непредсказуема. И пристрастена към сиренето. Аз щях да се отправя към Англия и вечно да сравнявам следващия мъж и този след него с мъжа, надвесен над мен.

А ето че бях дошла на това пътуване с група хора, от които искрено се възхищавах и с които — ако трябваше да бъда откровена пред себе си — имах късмет да се запозная. Не бях сигурна, че съм от техния калибър.

Сякаш прочел мислите ми, а може би бе видял неувереността в изражението на лицето ми, Йенсен рече:

— От теб ще излезе страшно забавен приятел. Пренебрегнах безпокойство си и примигнах нагоре към него.

— Това означава ли, че не ти харесвам гола?

Той се премести така, че да почувствам твърдината му между краката си:

— Довери ми се. Харесваш ми гола.

Не можах да разтълкувам тона му. „Страшно забавен приятел“ и хубав секс в основни линии бяха нещата, които исках от любовника си някой ден. Но в тона на Йенсен още се носеше ехото на Момичето за ваканцията.

— Ти не излизаш ли с приятелки? — попитах го аз.

— Ами… всички мои приятелки или са женени, или… ами да, връзката ни е чисто платонична.

— Колко тъжно.

Той се засмя и ме целуна по врата.

— Е, ако поискам някоя, искам да бъда с нея, а не да й бъда приятел.

— С Беки не бяхте ли приятели?

Йенсен застина над мен, после бавно слезе и застана на една страна.

— Не се притеснявай от мен — примъкнах се към него и се сгуших в гърдите му. — Само си говорим.

— Ами… не — тихо рече, като се взираше в тавана. — Бяхме пияни през втората година в колежа и една нощ преспахме. А след това от само себе си се подразбираше, че сме двойка.

— Но ти вероятно си обичал компанията й.

Той сви рамене:

— Тя беше Беки. Гаджето ми.

— Забавното ти гадже?

Той се обърна да ме погледне:

— Да, беше забавна.

Ама че странно деление практикуваше Йенсен.

— Ето защо никога не се въвличаш в авантюри. Защото поставяш хората в категории. Потенциална приятелка-може-би-съпруга някой ден, или само приятелка.

— Не съм те сложил в никаква категория — каза накрая и пак леко се усмихна.

— Ето защо ме намираш за непредсказуема.

Той се отдръпна и огледа внимателно лицето ми.

— На колко години си? Трябва да знам.

— На двайсет и шест.

— Говориш мъдро.

Това ме накара да се усмихна.

— През повечето време се чувствам като кретен, затова ще скътам този комплимент ето тук. — Престорих се, че го мушкам в джоба на гърдите си.

Той се наведе да ми целуне ръка:

— Разкажи ми за последния си приятел.

— Искаш да чуеш всичко за Марк отначало? — попитах недоумяващо.

Той поклати глава през смях.

— Извинявай, не, за онзи преди него.

— Предполагам, че говориш за мъж, с когото съм била за по-дълго от едно преспиване? — Йенсен пак се разсмя и кимна, затова продължих: — В такъв случай името му е Александър, не и Алекс, мили боже, не! и в общи линии след три срещи поиска да се оженим.

— Харесваше ли го?

Замислих се. Струва ми се, че беше много отдавна.

— Да, мисля, че много го харесвах. Но бях само на двайсет и четири.

— Е, и?

— Е, и — изръмжах игриво, — сега ми се струва, че не познавам себе си. Как да обещая да бъда вярна завинаги на друг човек, когато не познавам достатъчно тази своя версия?

Той се вгледа в мен и аз се запитах дали думите ми не го накараха да преосмисли нещо за Беки или за себе си.

— Не искаш ли да се омъжиш? — попита той бавно, сякаш се мъчеше да схване.

— Искам. Може би. Някой ден. Но не това ми е целта. Не кръстосвам света, питайки се дали мъжът, с когото тъкмо се разминахме и който ми се усмихна, ще се появи по-късно в бара на хотела, ще завърже разговор с мен и бум, ето ме вече с дълга, бяла рокля.

Той кимна с разбиране. После се отдръпна леко. Навярно се бе умислил за нещо, затова го дръпнах отново към мен и го попитах:

— На всяка среща ли отиваш с мисълта за брак?

— Не — отвърна той предпазливо, — но не си правя труда да излизам с жена повече от веднъж, ако не мога да си представя, че имам връзка с нея.

— Даже и за едно преспиване?

Той се усмихна и ме целуна по носа.

— Ами, приятелката ми Емили е изключение, но по правило не спя с жени, с които нямам връзка.

— Само с „момичета за ваканцията“?

Йенсен леко се усмихна.

— Само с момичета за ваканцията.

— Но е хубаво, нали? — попитах го тихо.

Той ме целуна, топлият му хлъзгав език се плъзна по моя и ме накара да изпитам болка от гърдите, надолу, надолу между краката ми.

— Приятно е да няма напрежение, когато знаеш, че нито единият от нас не иска повече.

— Мисля, че този вид секс ти харесва — прошепнах. — Мисля, че ти харесва да преспиш с някоя за една вечер.

— Вярно е, че обикновено изчаквам да изляза на пет-шест срещи, преди да спя с една жена. А и от доста време не съм имал приятелка.

— Коя е била последната? Емили?

Той поклати глава и замислено захапа долната си устна, докато разсеяно ме галеше по голия гръб.

— Да видим. Казваше се Патриша…

— Патриша! — изкисках се аз. — Игра ли с нея на „Непослушният банкер“?

Той се претърколи до мен и ме погъделичка отстрани.

— Откъде разбра? Тя беше управител в Ситибанк.

— Весело прекарване в леглото значи?

Йенсен се отдръпна леко, смъмряйки ме с поглед:

— Връзките са много повече от това, което се случва в леглото.

Тогава почувствах ироничното притискане на члена му в корема си и плъзнах ръка надолу, за да го обгърна с нея.

— Но случващото се в леглото е от жизненоважно значение за всяка връзка — аргументирах се аз. — Поне в началото.

Той започна да се движи напред-назад.

— Вярно…

Спогледахме се, а в това време той бавно движеше пениса си в дланта ми. Исках да го докосна навсякъде не само защото харесвах извивките на тялото му, но защото усещах, че никоя досега не си бе поставяла за цел да опознае всяка частица от него.

— Колко жалко… — поде той, но не довърши, а започна да се движи по-бързо, дишайки на пресекулки.

— Да, жалко е — прошепнах аз.

Колко жалко, че съм прекалено ексцентрична за теб.

Колко жалко, че нямаш време за мен.

Колко жалко, че аз едва сега започвам да разбирам сърцето си, а ти си скрил своето в балон.

Тогава той ме целуна по устата с топли и съвсем леко влажни устни и се спусна надолу по врата ми. Засмука с устни гърдите ми, продължи надолу, докосвайки ме леко със зъби, покрай пъпа ми, докато топлият му дъх и езикът му не облизаха горящото от болка място между краката ми.

— По-силно — изпъшках, защото беше твърде предпазлив. — Не толкова нежно.

Той ме послуша, мушна пръстите си в мен, а в това време ме смучеше и облизваше и беше чудесно, неистово диво, тялото ми следваше желанията ми, докато разбрах какво искам и…

— Вътре… моля те.

След секунди той беше там, копнеещ, а аз бях завладяна от облекчението на силния му, нетърпелив напън. Подпъхна ръцете си под раменете ми, за да ме придържа здраво.

Исках, копнеех да видя сцената отвисоко…

— по един странно отчаян начин —

защото изведнъж си спомних Марк и надигащия му се задник и как — дори тогава, когато сърцето ми беше разбито на парченца — движенията му над безименната жена бяха далечни, механични като на шевна машина.

А тук Йенсен сякаш се опитваше да се плъзне по всеки сантиметър от тялото ми.

Гърдите му върху моите, бедрата му и те, а членът му вътре в мен. Той се тласна навътре, сякаш се мъчеше да проникне напълно.

Сякаш всяка частица от съществото му искаше да се свърже с мен. Как бе възможно толкова силно ограничаван от собствените си правила мъж да не усеща колко много жадува страстта?

Стиснах задника му и го придърпах още по-навътре, подканвайки го с движенията си. Бяхме като излети един за друг и колкото и налудничаво да звучи и колкото и да не ми харесваше тази мисъл, това беше истината. Тялото му пасваше на моето като две изваяни, допълващи се парчета, а аз не можах да се стърпя и го ухапах по рамото.

Бях в такова състояние, което желаех никога да не свършва, не можех да си представя, че ще се събудя, без да почувствам ласките му, ще изкарам деня без допира на кожата му върху моята, устата му до врата ми, без гърлените му, недодялани, почти дивашки стонове да блъскат слуха ми. Тази негова страст ме докарваше до еуфория. Сякаш гледах разголването на министър-председателя, на някой цар или крал.

Оргазмът ми беше като откровение. Премина като спирала през цялото ми тяло, аз се огъвах под него и го молех да не спира, никога да не спира, Йенсен, моля те никога не спирай.

Но се наложи, защото застина от напрежение над мен, стисна ме в ръцете си, притисна лице в шията ми в поза на облекчение, която беше едновременно освобождаване и нежелание да свърши.

Звучат еднакво, но не са. Усетих го.

Въздухът около нас беше топъл и неподвижен, но бавно и все пак не чак толкова бавно, той се размеси с въздуха от климатика и стана прохладно. Йенсен се отдръпна от мен с движение, което накара и двама ни да изстенем тихо, коленичи между краката ми и свали кондома, а после седна там, дишайки тежко.

И преди бях имала кратки авантюри. Случайни преспивания с мъже. Мили, объркани, зажаднели мъже — мъже, които лесно се забравяха.

Тази вечер не беше такава.

Знаех, че когато остарея и се връщам към миналото, ще си спомням Йенсен. Ще си спомням любовника от ваканцията ми в Бостън. Ще си спомням този момент на нежност, когато той остана поразен от любовта ни. Тя може и да беше само една искра, кибритена клечка, драсната в паважа и угаснала, но я имаше.

Той се пресегна, за да изхвърли презерватива в кошчето до нощното шкафче. Легна отгоре ми, топъл и уморен, жадуващ ленивите целувки, които са най-сладката прелюдия към съня.

Не се уплаших, но и не тръпнех от възбуда.

Защото Йенсен беше прав: всичко това беше съвсем неочаквано.

Глава дванадесет
Пипа

Последното ни пътуване беше далеч на север към бунгалото в Уейстфийлд, Върмонт, малко по на юг от Бърлингтън. Всички бяхме стояли до късно в хотелските си стаи предишната вечер и бяхме капнали от умора, но най-вече бяхме изчерпали всички теми за разговор.

С Йенсен вече не си играехме на ужким на женена двойка, а си позволявахме да се целуваме и докосваме не заради някого другиго, а защото ние искахме.

Аз задрямах на рамото му на задната седалка и в просъница усетих, че с дясната си ръка ме е прегърнал, а лявата е отпуснал на бедрото ми, точно под ръба на полата, и е извил така тялото си, че да ми бъде удобна възглавница. Чувах го да шепне, когато Хана питаше нещо от предната седалка. Усещах целувките му, когато от време на време допираше устните си в косата ми.

Но едва когато нежно ме събуди, станах свидетел на истинската магия — градските пейзажи бяха отстъпили място на тучната пустош. В последната си предсмъртна агония преди зимата яворите опасваха нагъсто двупосочното шосе. Оранжеви и жълти листа засипваха земята, повдигани от вятъра, когато минавахме покрай тях. Тук-там все още се виждаше малко зелено, но иначе земята представляваше смесица от землисти тонове и угасващ огън на фона на ясното синьо небе.

— Боже мой — прошепнах аз.

Усещах погледа на Йенсен, но не можех да откъсна очи от гледката.

— Кой… кой…? — подех аз. Не можех да си представя кой би могъл да живее тук и да поиска да замине.

— Не съм те виждал досега да губиш дар слово — удиви се той.

— Познаваш ме едва от седем дни — напомних му през смях и накрая успях да се откъсна от гледката и да го погледна.

Съвсем близо. Очите му бяха най-светлото нещо в колата и гледаха право в мен.

— Изглеждаш замислен — прошепнах аз.

— Красива си — отвърна той шепнешком и сви простичко рамене.

„Не се влюбвай, Пипа.“

— Остават ни десет минути и сме там — извика Уил от шофьорското място и в колата се усети раздвижване. Руби се повдигна от дрямката си в скута на Найъл, а той протегна дългите си ръце по цялата седалка отпред.

Подминахме малко градче и къщите взеха да се появяват все по-нарядко и по-нарядко. Спомних си Лондон, където човек вечно има усещане, че всички живеят един върху друг, и се опитах да си представя живота тук.

Простотата на ежедневието, в което се снабдяваш само с необходимите ти неща, тишината и спокойствието, възможността да гледаш звездите.

Но и трудностите също, като да не можеш да отидеш до пазара, да се прибереш с торба с готова храна вкъщи, да скочиш на метрото и да се измъкнеш от приятелите от малкия град, без да се налага да караш надалече.

Но във всяка една минута може да виждаш тази гледка и сезоните вечно щяха да се сменят — зима, пролет, лято и есен. Край на английските мрачност и сивота, които изгряваха по-често, отколкото слънцето.

Йенсен плъзна пръсти по врата ми и започна леко да ме масажира в основата на главата, сякаш това беше нещо, което той правеше всеки ден.

Дали наистина не можех да си представя как напускам този щат, или не исках пътуването ни да свърши?

— Сигурно и телефонът ми се чувства така, когато батерията му падне и аз го оставя сам за няколко часа — измърморих аз.

До мен Йенсен се разсмя:

— Започвам да схващам произволните ти метафори.

— Бавно замъглявам интелекта ти.

— Това ли направи, когато ме изчука до безпаметност?

Не беше разбрал, че го каза високо, и с крайчеца на окото си видях как Руби се изпъна и като се облегна на стъклото, се престори, че не слуша. Допрях пръст върху устните на Йенсен, поклатих глава и едва потиснах смеха си.

Очите му се разшириха, когато разбра, но вместо да се почувства неловко и да измъкне на часа телефона си, за да се откъсне емоционално, той притисна устата си в моята, улавяйки пръстите ми по средата. Позволението да се докосваме, когато и където поискаме, щеше да ме довърши.

„Не се влюбвай, Пипа.“

„Недей.“

— Майчице мила, хора! — провикна се Уил отпред и всички надникнахме през прозорците.

Частна алея се отделяше от главния път и щом завихме по нея, гумите на микробуса захрущяха тихо по чакъла и кората от дърветата. Въздухът беше по-мразовит и влажен под сенките, тъй като гъстите клони на дърветата скриваха слънцето. Миришеше на тор, борови иглички и зашиваща земя. Пред нас се стелеха завоите на алеята и Уил спря и угаси двигателя.

Не исках да отварям вратата, за да не смутя последвалата тишина, не исках да размествам листата и да прогонвам птиците. Къщата пред нас приличаше на излязла от някой от филмите в детството ми: солидно бунгало във формата на буквата А, построено от обелени яворови трупи и боядисано в топъл, карамеленокафяв цвят. Източени фиданки бяха засадени тук-там наоколо и се сливаха с по-дълбоките сенки на гората отзад.

— Тук ли ще отседнем? — попита Руби, притиснала нос в стъклото, за да вижда по-добре извисяващото се над нас бунгало.

— Да, тук! — изписка Хана, сякаш беше държала последната си, фантастична изненада в стоманен трезор и чакането я бе смазало.

Накрая слязохме от микробуса, протегнахме ръце и крака и се зазяпахме слисани.

— Хана — прошепна тихо Уил, — Черешке, този път си надминала себе си.

— Наистина ли? — Тя подскочи гордо на крака и го погледна. Той се усмихна и те си размениха нещо безмълвно, а аз извърнах очи, за да не ги безпокоя.

Руби хвана Найъл за ръка и двамата тръгнаха по пътеката към къщата. Всички ги последвахме, като разглеждахме дърветата, небето и самата къща.

Пътеката от алеята приближаваше бунгалото отстрани, а величественият главен вход се извисяваше даже над Найъл. Къщата беше на два етажа с балкони в двата края. Два люлеещи се стола бяха сложени един срещу друг на предната веранда, а нацепените дърва стояха грижливо наредени на стройна купчина до вратата. В очакване на пристигането ни, уредникът беше стъкмил огън в камината, а през прозореца на масата точно до вратата забелязах отворена и дишаща бутилка червено вино.

Къщата беше построена от дърво и стъкло — ред прозорци опасваше страничната стена и хвърляше навън същата топла светлина, която изпълваше вътрешността.

Хана извади ключ от един пощенски плик от Ваканционната си папка и отключи вратата.

— Това е странно абсурдно — чух се да казвам.

До мен Йенсен се разсмя, а Уил се обърна и кимна с усмивка.

— О, съгласен съм.

— Как, по дяволите, ще се върна към истинския живот след това? Аз живея в барака.

Хана се разсмя доволно.

— А аз си мислех, че сме приятелки, Хана — добави засмяна Руби. — Но след тази почивка остатъкът от живота ми ще ми се струва мрачен и ти ще бъдеш виновна.

Хана я прегърна и ми се усмихна над рамото й.

— Ние сме приятелки — каза тя и се усмихна широко, когато Уил я прегърна отзад като в сандвич. — Най-добрите приятели, а това е най-хубавата ваканция в живота ми.

„Още седмица“, помислих си и погледнах към Йенсен, където той и Найъл се смееха на абсурдността на съдбата ни. „Още седмица с тях.“

* * *

Вечерта, когато слънцето залезе отвъд широкия кухненски прозорец, ние насядахме около барплота с бутилката вино, а Уил започна да приготвя вечерята. Без знанието даже и на Хана, той беше поръчал продукти и вече беше планирал менюто за седмицата.

Докато пълнехме чашите си с вино и се смеехме на Найъл, който четеше на глас съобщенията на Бенет от последната седмица на телефона на Уил, Йенсен стоеше сам настрани и слушаше.

— „Не мога да реша дали да я държа бременна през следващите десет години — прочете той, — или тихомълком да си направя вазектомия и да се моля жена ми да заприлича отново на себе си.“ — Найъл превъртя надолу и измърмори: — Това е отпреди два дни. Това е от снощи: „Клои направи пай“. А Макс е отговорил: „И още не те е замерила с него?“.

Уил се разсмя и пусна шепа настърган чесън в сгорещеното олио в тигана.

— Аз им казах, че цяла седмица ще бъдем извън обхват, затова ако им трябваме за нещо, да ни търсят на стационарния телефон.

Дали и Хана като мен извърна очи към Йенсен, който извади телефона от джоба си и погледна екрана?

Нямаше нужда да питам какво вижда там: нищо. Никакво мрежово покритие, никакво 4G, никакво LTE, нищо. След като си внесохме нещата и се регистрирахме в книгата за гости, аз проявих по-голямо любопитство откъде идваха предишните посетители, отколкото към дистанционните и дървата за огрев, и тогава забелязах, че тук нямаше Wi-Fi. Изобщо нямаше клетъчен сигнал.

На винената обиколка бяхме почти непрестанно в движение, а драмата с Беки и Момичето за ваканцията до него пречеха на Йенсен да мисли постоянно за работа. Но сега го чакаха девет свободни дни, които само той можеше да избере как да запълни. Откъснатото от света бунгало и деветте безгрижни дни, които трябваше насила да понесе, накараха лицето му да се изопне, той пак мушна телефона в джоба си и се обърна към прозореца.

Но сякаш почувствал, че го наблюдавам, се завъртя към мен и погледите ни се срещнаха. Гледах го настойчиво и неотстъпчиво като бик със стиснати зъби, право в очите, за да му внуша ясно мислите си: изключи си проклетия телефон, Дженс, и се отпусни. Усмихнах му се, вдигнах многозначително чашата до устните си и отпих дълга глътка.

Напрежението в раменете му бавно се стопи — дали от усилието или някакъв подсъзнателен лост беше задействан, за мен беше все едно — и той прекоси стаята и застана зад мен.

— Никаква работа — вдигнах глава нагоре и му се усмихнах широко. — Съжалявам, че трябва от мен да го чуеш, но тук е забранено да се адвокатства. Абсолютно безобразие.

Той поклати глава, изсмя се напрегнато и се наведе да ме целуне по главата. Но не се отдръпна веднага, затова аз се възползвах, като се облегнах на мускулестото му тяло, и се усмихнах още по-широко, когато ме обгърна с ръце.

Извинението Беки се намираше на стотици километри оттук, но така и никой не намери, че прегръдката ни е необичайна с нещо.

* * *

След като спахме до безбожно късен час на първото ни утро, закусихме палачинки със сладко. След това отидохме да берем горски плодове и да поплуваме в широката река, а после мързеливо се изтегнахме край огъня и четохме каквито ужасни детективски романи успяхме да намерим по лавиците в къщата.

Дните се сляха един с друг: разходка в гората, следобедна дрямка, безкрайни часове в кухнята, където се смеехме и пиехме вино, докато Уил готвеше.

Липсваше ни само, както ми се стори, доброволно да цепим дърва.

На третия ден ми стана ясно, че беше време някой да отвори дума за това. Подозирах, че като обърнехме поглед назад, това щеше да бъде моята истинска лепта към пътуването.

— Огънят е отслабнал малко — извиках на мъжете, които играеха покер в трапезарията.

Руби вдигна очи от книгата си и погледна многозначително покрай голямото кожено кресло край огъня, в което се бях свила, към тежката купчина дърва пред камината.

— Но нали има достатъчно дърва? — попита тя.

— Руби Милър — казах с тих глас. — Не казвам, че трябва да си затвориш плювалника, но не казвам и че не трябва.

Тя затисна устата си с ръка и точно в този миг разтревоженият Уил изтича в стаята. Закова се на място при гледката на огъня, който определено гореше буйно в огнището, и високата купчина дърва до него.

— Мога да нацепя още малко.

Каза го без подчертаната интонация на мързелив задник.

Какъв принц.

— Работата е там — повдигнах се на лакът, — че току-що насеченото дърво е много приятно. Миризмата, пукането…

Той наклони глава и ме огледа, после премести поглед към Хана, която се кискаше зад книгата си.

— Току-що насечено? — повтори след мен.

— Струва ми се, че видях една брадва зад навеса за дърва — добавих услужливо. — Голяма, тежка брадва. А вътре има няколко големи дънера…

Йенсен застана на вратата и небрежно облегна рамо на касата.

— Пипа.

— Какво? — погледнах го и се усмихнах.

Той ме гледаше.

Свих съчувствено лице.

— Освен ако не знаеш как се държи брадва? Или толкова голяма като онази.

Найъл се разсмя от трапезарията.

— Аз знам как се държи брадва — каза Уил и се оттегли малко назад. — Цепенето на дърва звучи като разходка в парка.

— Не — успокоих го аз, — вие сте градски момчета. Не искам да се нараните. Не биваше да отварям дума за това. Съжалявам.

От дивана Руби измърмори развеселена:

— Охххх, по дяволите.

Зад Йенсен се появи Найъл и ми се усмихна:

— Пипа, ти си ужасна жена.

— Въпросът е дали вие не сте ужасни мъже, които хич ги няма в цепенето на дърва? — попитах аз.

Йенсен и Уил си размениха погледи, Йенсен хвана подгъва на пуловера си, измъкна го през глава и остана по тениска и джинси.

— Предизвикани сме.

Всички скочихме и последвахме на двора мъжете с мисия.

Отстрани до навеса имаше дръвник за цепене на дърва, а на няколко крачки оттам, облегната на стената му, стоеше доста впечатляваща брадва.

Изключително впечатляваща брадва. Аз се бях опитала да ги предизвикам, но тя изглеждаше… тежка.

Преживях първото си разколебаване.

— Момчета, може би…

Уил я вдигна с една ръка и я преметна на рамото си. До мен Хана въздъхна развълнувано.

— Какво има, Пипа? — попита Уил с престорено сериозно и навъсено изражение.

— Ами нищо.

Найъл излезе от навеса с дърво, което до ден-днешен се кълна, че беше по-голямо от него, и го остави на земята, за да го насече Уил на по-малки парчета, които после да нацепят върху дънера.

Но вместо сам да замахне, той подаде брадвата на Йенсен и ми се усмихна лукаво, сякаш искаше да ми каже едновременно: На твоите услуги, и: Това ще й затвори устата.

Без дори да ме погледне, Йенсен, разсеяно изкусителният мъж, тръгнал на мисия, вдигна брадвата над дясното си рамо и я стовари тежко, разцепвайки дънера. Звукът отекна и подплаши ято спокойни птички от близкото дърво.

— Мътните ме взели, чувствам се като мъж — изръмжа той учудено и засмян измъкна острието, после пак замахна.

Виждах как мускулите на гърба му се изопват под бялата тениска, докато той забива брадвата в още мокрото дърво. До мен Хана подскачаше и викаше за брат си, но аз бях съсредоточила цялото си внимание върху Йенсен. И гърба му.

Същият гръб, който беше понесъл впиването на ноктите ми, докато той ме чукаше до ствола на едно дърво вчера.

Същият гръб, който снощи насапунисах с пяна.

Същият гръб, който се беше изпотил под дланите ми, докато той движеше тялото си върху мен в леглото тази сутрин.

— Света Дево Мария, майчице божия — продумах. Аз бях гений.

— Страхувам се за здравето на Пипа — изрече през смях Найъл. — Някой знае ли как се прави изкуствено дишане?

Йенсен се обърна с плувнало в пот чело. Като видя изражението ми, около очите му се образуваха ситни бръчици, причинени от хищническата му усмивка.

Същия поглед имаше преди две вечери, когато ме хвърли на леглото и залази към мен.

— Твой ред е! — припя Руби и зачервен и разрошен Йенсен подаде брадвата на Найъл.

Уил взе едно половинметрово парче от дървото, което Йенсен беше нацепил, и го изправи на дънера пред Найъл, а очите му светнаха възбудено и завистливо.

Йенсен дойде и застана подозрително близо до мен. Усетих чистата му миризма на пот, примесена с афтършейва му. Беше такъв глупчо. Преди няколко дни по време на разходката му бях казала колко много ми харесва как мирише, когато се изпоти.

— Опасен си — прошепнах аз.

— Аз ли? — попита той невинно, без дори да ме поглежда. — Ти си тази, която прилъга цялата група да излезе навън и да цепи дърва.

Скръстих с доволство ръце на гърдите си:

— Аз съм умна.

— Изразът „зъл гений“ ми идва наум.

— Имаш доста голям дънер…

Той затисна с ръка устата ми и се засмя. Приближи се и изрече шепнешком:

— Голяма мръсница си.

— Това ти харесва — измърморих в дланта му.

Той нямаше какво да каже и затова ме целуна по челото, после ме изгледа предупредително на шега и свали ръката си.

Найъл вдигна брадвата и с периферното си зрение видях как същата реакция като моята разтърси Руби, когато съпругът й разцепи пъна на две съвършени половини.

— Тази работа опира до първични инстинкти — кимна одобрително Уил. — След като свършим тук, трябва да излезем на борба или да отидем на лов… — Той замълча и погледна към Хана, която се смееше, обгърнала с ръце кръста му. — Е, все едно, вече съм купил сьомга за довечера.

Уил нацепи няколко дънера и не спря да повтаря, че това било в кръвта му и не искал никога да спира.

— Чудесно следобедно занимание. Мисля, че трябва да посветим първородното си дете на Пипа — изрече леко задъхана Хана.

Уил пусна брадвата и я погледна.

— Искаш ли още сега да започнем?

Тя изписка възторжено, когато той я преметна на рамо и я внесе в къщата.

Найъл и Руби се оттеглиха по-деликатно. Той взе ръката й, усмихна ми се и каза тихо:

— Бихте ли ни извинили… — и я поведе към къщата.

Йенсен се обърна към мен и заръкопляска усмихнат.

— Злият ти план сполучи.

— Зъл? — повторих аз и се огледах многозначително. — Не стига че имаме нацепени дърва за камината, ами и всички ще получат следобеден секс!

— Всички? — Той се приближи. От потта по гърдите му тениската беше залепнала за кожата му. Вдигнах ръка и я сложих там.

— Ами… може би не всички.

Той се наведе и едва ме докосна с устни. Дори тихото, сухо остроумие на Йенсен да не ме беше накарало да го обожавам, тези нежни, успокояващи мигове успяваха.

— В твоята стая или в моята?

Засмях се:

— Тук сме от три дни. Защо да сменяме леглото?

В къщата имаше четири спални — две просторни и две по-малки с двойни легла. При все че куфарът на Йенсен пребиваваше в една от тях, стаята иначе стоеше неизползвана. Не знам как да го обясня, но двамата навлязохме в тази рутина на любовници сред неговите най-близки приятели и моята скъпа Руби. Вече не си играехме на съпруг и съпруга, нито се заблуждавахме, че можем да продължим връзката си след ваканцията, но не се отнасяхме към нея, сякаш това е едно обикновено чукане в тъмните ъгли на коридора. Вярно, че ни бяха събрали умишлено, но усещането за съзнателен кроеж вече се беше изпарило.

Той ме целуваше пред сестра си и никой не мигваше.

Когато излизахме на разходка, ме държеше за ръка, сякаш беше правил това години наред.

И даже без Беки, пред която трябваше да се преструваме, той ясно даваше да се разбере, че цяла седмица спим в едно легло. Ето така стояха нещата: никакви въпроси, никакви обяснения.

Това се случи в последната ни вечер в бунгалото. Йенсен ме взе в скута си в голямото кожено кресло в хола и аз усетих тъпа, потрепваща болка в гърдите при мисълта, че трябваше да си събера багажа и да се върна в Бостън за последната седмица от ваканцията ми. Седях сгушена в скута му на десетина крачки от пращящия огън, а той четеше, докато аз зяпах през прозореца.

— Много си се умълчала — наруши той тишината. Остави книгата си на масичката до нас и си сръбна от уискито в чашата.

Щом преглътна, аз отпих вкуса от устните му с целувка.

— Мисля си.

— За какво мислиш? — Той остави чашата на масата и ме погледна в очите.

Облегнах се на рамото му, а той подпъхна ръце под краката ми и ме придърпа плътно до себе си. Искаше ми се да му кажа, че си мислех за него и за мен и как не ми се прибираше вкъщи. Но друго ме занимаваше.

И аз, и Йенсен живеехме в отделни светове и когато се върнехме към ежедневието си, всичко щеше да бъде различно. Не можеше да бъде същото. Де да можеше животът ни да не бъде толкова здраво вкопан в кариерата и успеха. Мечтаех за невъзможни неща, за един Йенсен, който не е обсебен от работата си и е готов да избяга с мен в бунгало в гората за половин година и който да се върне обратно в реалния свят едва когато се наситим на палачинките със сладко от горски плодове и неограничения секс. Мечтаех си за една Пипа, която може да си позволи да избяга в гората за половин година.

— Мечтая си за невъзможни неща.

Той леко застина.

— За палачинките на Уил — обясних аз. — И за огромния явор отзад — сигурна съм, че хвърля най-дебелата сянка през лятото. Де да можехме да останем тук.

Йенсен се намести така, че сега бях обкрачила скута му.

— И аз бих искал да можехме.

Той затвори очи и отпусна глава назад върху меката кожа.

— Страх ме е да си отворя пощата.

Погледна безпомощно и малко уплашено. През изминалата седмица телефонът му лежеше захвърлен на стола в спалнята. Дори не го беше поглеждал, пък какво остава да провери дали има покритие.

Сложих ръка на гърдите му и поклатих глава.

— Недей. Не можеш да направиш нищо по въпроса, не и ако искаш последния ни ден тук да бъде толкова хубав, колкото и останалите осем. Остават ми осемнайсет часа на това място и смятам да ги изживея пълноценно.

Той кимна и целуна средата на дланта ми. Обгърна ме с големите си ръце. До неговата кожата ми изглеждаше много бяла. Не носех гривни по ръцете, нито лак на ноктите. От седмица не бях слагала грим. Дявол го взел, в някои дни не си бях правила труда да си слагам сутиен.

— Какви необичайни две седмици — измърморих аз.

Той кимна.

— Бивши съпруги и мними бракове — продължих аз. — Пиянстване по Източния бряг и мачовско въртене на брадва.

— Йога призори и кошмарно пеене — допълни той. — Кошмарното пеене ми хареса.

— Любимата ми част.

— Твоята любима част? — попита той с безочлива усмивка.

— Добре де, може би имаше един-два момента, които ми харесаха повече.

— На мен всички ми харесаха — каза Йенсен и замълча да помисли. — Почти всички. — Подозирах, че намекваше за Беки.

Вдигнах глава и изчаках да ме погледне в очите.

— Ще те видя ли пак?

— Сигурен съм.

— Ще ти липсва ли това тук? — попитах шепнешком.

Той присви очи.

— Сериозно ли питаш?

Не знаех как точно да му отговоря.

— Ами… да? Аз съм само едно момиче за ваканцията все пак.

На лицето му заигра мускул, той извърна очи и примигна замислен. Накрая след почти цяла минута мъчение за мен, той се обърна и бавно пое дъх:

— Ще ми липсва.

Не знаех дали говори за мен, секса, бунгалото или почивката, но моето „Добре“ изскочи от устата ми леко задъхано.

— Знам само, че първата нощ в леглото ми ще бъде самотна — добави, а аз леко се намръщих, опитвайки се да го разбера. — Проблемът е, че това е задънена улица.

— Нямам очаквания — отдръпнах се обидено аз. — Казах само, че ми харесваш.

Той мушна ръка под коленете ми и се изправи с мен без никакво усилие. Дървените стъпала като че ли сами се движеха под уверените му стъпки, вратата на спалнята се отвори с едно побутване на рамото му.

А след това бях на матрака, а той над мен изучаваше настойчиво лицето ми със зелените си очи.

— Аз също те харесвам.

Исках остатъкът от нощта да се запечата завинаги в паметта ми: как Йенсен ме разсъблече лениво, знаейки какво имаше отдолу. Как се изправи и без да бърза преметна пуловера си на гърба на креслото в ъгъла, а после се върна впил очите си в мен, докато пълзеше по леглото.

Това ли означаваше да правиш любов?

Взирах се в Йенсен, който следеше с поглед ръцете си, които плъзгаше по голите ми гърди, и изведнъж се почувствах напълно наивна. Мислех си, че поне с Марк бях правила любов, ако не с друг мъж, към когото съм била особено привързана. Бях му казала, че го обичам, и бях вярвала, че това е така. Но от самото начало сексът с него беше пиянски и блудкав или едно набързо привеждане над леглото. Бях взела тази нетърпелива страст за любов.

Но докато гледах как Йенсен се спуска надолу по тялото ми с отворени очи и нетърпеливи ръце, имах чувството, че за първи път усещах мъжка ласка. Момчешки — с хиляди. Но не и от мъж, който проучва, без да бърза. Разликата не беше само в начина, по който ме докосваше, но и в начина, по който аз се чувствах — все едно можеше да вземе, каквото поискаше, а аз безропотно щях да му го дам, както не криех нито сантиметър от кожата си, когато бяхме сами.

Навън се стъмваше, но докато приятелите ни приготвяха вечерята и се смееха с чаша вино в ръка, на горния етаж ние с Йенсен се докосвахме бавно, целувахме се, без да бързаме. Той притисна устата си върху моята с безпомощен стон. Аз засмуках езика му с приглушен от опакото на ръката ми вик и двамата се целувахме ли, целувахме още час, докато аз го поисках под себе си нескрито възбуден, с леко обезумяло от копнеж тяло. Вързах ръцете му с блузата си за таблата на леглото и се насладих на възбудата в очите му, на изопнатите му мускули, докато той гледаше как се движа над него.

Пак мълчеше. Като че стенеше по принуда: с тихи пъшкания и сумтене, изплъзналото се от устата му учудено боже, когато свърших, запъхтяното му дишане. Исках да затворя звуците му в буркан и да ги изям по-късно. Исках да затворя миризмата му и да се овъргалям в нея.

След като го развързах, го оставих да си играе с тялото ми така, както знаех, че му харесва, и плъзнах дланите си по потната кожа на гърдите му и нагоре по врата. Бях уморена, той наближаваше, повдигна ме с ръце, докато тазът му се движеше рязко и грубо. Леглото взе да протестира, изстена, заблъска се в стената. Бедрата ми горяха, а вената на челото на Йенсен изпъкна още повече, когато той наближи, зъбите му заскърцаха към върховната наслада, ръцете му се забиха в плътта на хълбоците ми.

Беше истинско сливане и несъмнено най-хубавото в живота ми.

Когато едва поемащ си дъх, той свърши под мен, аз наблюдавах лицето му през цялото време, за да го запечатам в паметта си. Йенсен не мислеше за входящата си поща, за екипа си, нито за гафовете в сливанията, които го очакваха в понеделник. Мислеше единствено за моето тяло, което се плъзгаше около неговото, и за жаждата си да свърши в мен.

Той се просна по гръб на леглото с разперени ръце и повдигащи се гърди.

— Мили боже!

Наведох се и облизах врата и брадата му, вкусвайки солта по кожата му.

— Мили боже — повтори той по-тихо. — Каква сила. Ела тук.

Целуна ме, нежно захапвайки долната ми устна. Болеше ме между краката, а също и ставите, и Йенсен ме претърколи на една страна и ме придърпа с ръка на бедрото, за да съм по-близо до него. Целуна ме бавно и нежно като любовник, който разполага с цялото време на света. Любовник, който разполага с време тихо да дойде на себе си, да се разнежи и пак да се върне в реалността.

* * *

Изпуснахме вечерята.

Жалко, защото от стълбите се носеше чудесно ухание.

— Надявам се, че вие двамата се позабавлявахте горе — усмихна ни се широко Руби по-късно, когато слязохме по стълбите. — Защото Уил направи паеля и ви казвам… мога до края на живота си само това да ям.

— Да вземем ли Уил с нас вкъщи? — попита я Найъл от кухнята.

— Играхме много напрегната партия шах — обясних аз. — Нито единият от нас не беше склонен да се откаже до края.

Уил се усмихна лукаво:

— Шах, значи? Защото на мен ми се стори, че окачвате картини.

— Нещо определено се ковеше горе — кимна Найъл.

Закашлях се през смях и сведох очи към пода.

— Ами Пипа не умее да губи и играта загрубя — пошегува се Йенсен, подпря се на печката и надникна в широкия тиган, все още наполовина пълен с паеля. — Отлично. Оставили сте и за нас.

Уил се засмя.

— С това щях да нахраня седемдесет човека. Всички ядохме до пръсване. — Той взе лъжицата, докато Найъл грабна две купи от рафта, и малко след това с Йенсен седяхме превити над барплота и набивахме паеля, като че ли не бяхме яли от седмици.

— Готови ли сте да отпътуваме? — подпря се Хана на шкафа до мивката.

Всички измрънкахме нещо в знак на отрицание, защото не искахме пътуването ни да има край. Сякаш си тръгвахме от летен лагер, където всички си бяхме дали мълчаливи обещания пред нас самите и пред другите, че ще останем приятели завинаги, че няма да се забравим, че докато сме живи поне веднъж годишно ще пътуваме заедно… но в действителност това беше малко отклонение от истинския живот. За Йенсен, който от години не беше ходил на истинска почивка, това пътуване беше изключение и скоро едва ли щеше да бъде повторено. След като се прибереше, той щеше да се върне към подредения работохолик, който си беше. А всички следи от парченцата, които успя да откърти от външната си обвивка, за да разкрие страстния, шеговит мъж под нея, щяха да бъдат заличени.

Погледнах към него, в същия миг той вдигна очи към мен и погледите ни се срещнаха. Там видях неизреченото потвърждение, че всичко е било прекрасно.

И… неочаквано.

Глава тринадесет
Йенсен

През по-голямата част от живота ми навикът ми да се будя рано винаги ми е бил от полза.

Вечната ранна птица, аз често се бях чудил дали това се дължи на собствената ми вътрешна нагласа, или на факта, че отраснах в къща с още шестима души. Да станеш от леглото преди всички други, означаваше горещ душ и сухи кърпи, а също и уединение в банята, а и не само там, което след седем часа беше нещо нечувано. В колежа благодарение на навика си можех да стоя на купон до малките часове на нощта, да се завлека в общежитието и пак да стана достатъчно рано, за да си напиша набързо домашните или да се подготвя за изпит.

Едва на тази почивка се научих да спя до късно и да ставам чак когато топлото тяло на Пипа се размърда до моето, а от долния етаж се разнесе ароматът на масло и горски плодове. Повечето сутрини ставахме към десет. Една сутрин — след силно запомняща се нощ в леглото — не се вдигахме чак до единайсет.

Това беше нечувано за мен… но беше много хубаво.

И тъй, когато отворих очи рано в неделя сутринта и небето още не беше изсветляло, аз се опитах отново да заспя. След няколко часа щяхме да напуснем убежището на бунгалото, което държеше външния свят на сигурно разстояние. Исках да остана мислено тук, колкото се можеше по-дълго. Все още не исках да се връщам към живота. Пипа спеше топла и гола до мен с леко разтворени устни. Косата й се беше разпиляла по врата и възглавницата ми, по нейната възглавница. Но усетих издайническото бръмчене в мислите си, които правеха списъци и сметки наум, подготвяха плана за завръщането ни в Бостън.

Утре несъмнено щях да съм му благодарен, но сега проклех вътрешния си часовник и навременното му завръщане точно в края на ваканцията ми.

Повдигнах глава напълно разбуден въпреки волята си, като внимавах да не разместя Пипа, която спеше на гърдите ми, и се опитах да видя колко показваше часовникът на нощната масичка.

Минаваше пет. По дяволите.

Отново бях свикнал да деля едно легло с друг човек и макар че трябваше да остана и да се насладя на всеки миг, защото кой знае кога пак щеше да ми се случи, мозъкът ми работеше на пълни обороти. Ако си бях вкъщи, щях да стана и да поработя, да изляза да тичам, а може би да погледам телевизия. Но тук не беше вкъщи. Беше твърде рано да затропам из къщата и да събудя всички в последната сутрин, когато можеха да си поспят, но докато чаках и слушах тихото дишане на Пипа до врата си, разбрах, че няма да мога да издържа така да лежа и да мисля.

Станах, като внимавах да не я разбутам. Куфарът ми беше в другата стая и аз минах бос по коридора, облякох се, сложих си маратонките и се измъкнах тихо през вратата.

* * *

Когато се върнах, заварих Пипа да чете в леглото.

— Здравей — каза ми тя и захвърли книгата с усмивка.

Почувствах се малко гузно, че се бях измъкнал в последното ни утро заедно, но успях да потисна вината си. Свалих тениската през глава и избърсах с нея гърдите и тила си, а когато се обърнах, я хванах да ме зяпа.

— Излязох да тичам. Постарах се да не те събудя.

Тя изрита завивките и се отпусна назад с ръце под главата. Беше скръстила крака, а пръстите им сочеха към мен, докато ги въртеше.

— Иска ми се да го беше направил.

Беше гола и снежнобялата й кожа изпъкваше на фона на тъмните памучни чаршафи. Обходих с поглед тялото й до долу. Знаех, че днес се прибираме и трябва да поговорим — до този момент отбягвах разговора — но не можех да извърна поглед.

— Първо, трябва да си взема душ, но… — опитвах се да подредя мислите си, но не можех да откъсна очи от гърдите й. Розовите й зърна се бяха свили в твърди връхчета на хладния утринен въздух. Кожата й беше настръхнала и тя се протегна, извивайки гръб.

— Душ. — Седна в леглото и свали краката си на пода. — Чудесна идея.

Примигнах и я погледнах в очите, и зърнах в тях дяволит блясък.

Може би не само аз избягвах разговора.

Пипа дойде и застана пред мен. С престорено разтревожена муцунка погали бръчките по челото ми.

— Помниш ли сделката ни? — Повдигна се на пръсти и ме млясна звучно по устата. — Забавлявай се.

Голото й тяло беше на сантиметър от моето полуоблечено и аз усетих как се втвърдявам в анцуга. Тя миришеше топло на мед и ванилия и на нещо, което беше само нейно и което исках отново да вкуся, за да го запомня.

Последна целувка и Пипа влезе в банята. Погледът ми се плъзна по извивката на гръбнака й, към закръгления й задник и надолу, надолу по дългите й крака. Тя се скри от погледа ми и аз чух, че водата потече, а после вратата на банята се затвори.

Погледнах към прозореца. Разумната част от мозъка ми се стараеше да ми покаже защо не бива да разсъблека останалите по мен дрехи и да се пъхна след нея, защо не бива да забравям другия свят и да я закова до стената в банята. След два-три часа щяхме да отпътуваме за Бостън и неизбежния хаос, който ме очакваше там. Пипа щеше да се върне в къщата на дядо си, а след това в Лондон. Не беше ли време да спра да си играя и да започна да мисля за истинския живот?

Тананикането й под душа и голият й силует през матираната стъклена врата ме сепнаха. Не устоях и влязох при нея.

* * *

Преди да си тръгнем, трябваше да изпразним хладилника, затова последната ни закуска стигаше да нахрани цяла армия. Уил изливаше тестото за палачинките в тигана, а Найъл приготвяше остатъка от надениците и бекона. Руби и Пипа режеха на резени пъпеш, ягоди, банани и всичко, което откриха в шкафовете за плодовата салата. Аз изцедих толкова портокали, че направих поне четири-пет литра пресен сок.

Натъпкахме се, докато една плоча на Том Пети се въртеше на грамофона в хола, и даже и да имаше по-хубав завършек на цялото пътуване, то той не ми идваше наум.

Измихме чиниите и пренесохме багажа до колата. Когато се разминавахме с Пипа по коридора, двамата се усмихвахме един на друг. Само преди ден, без да се замислям, щях да я затисна до стената и да й предложа да се измъкнем в гората или да се заключим в спалнята.

Но като че ли някъде се беше включил сигнал за тревога и вече нямахме време за това. Срокът ни беше изтекъл. Стояхме с отпуснати до телата си ръце, а си разменяхме щастливи усмивки, но без да се докосваме, без да се целуваме нежно или да се опипваме в последната минута. Отново бяхме приятели, близки познати може би. И това трябваше да е достатъчно.

След като стегнахме багажа и се сбогувахме за последно с хубавото ни бунгало, потеглихме към къщи. Дотук основно беше карал Уил и когато го видях да сподавя прозявката си, аз предложих да го сменя на първия етап от пътуването. Исках малко промяна, а не да се измъквам от разговора или от липсата му в колата. На шофьорското място щях да мога да се концентрирам върху пътя. Така поне си казах.

Пипа седна на една от задните седалки до Уил, който след гигантската закуска с палачинки — да не говорим за двете седмици почивка и много секс — заспа почти на секундата. Известно време всички си приказваха, но постепенно разговорът замря и спътниците ми или задрямаха, или си сложиха слушалките. Гласът на Пипа отчетливо липсваше и отсъствието му отекваше в ушите ми. През по-голямата част от пътуването тя изглеждаше замислена и аз от време на време поглеждах към нея в огледалото. Отново ми се усмихваше и приятелски ми кимваше.

След като спряхме да заредим с гориво, с Уил се сменихме и аз се върнах на празното място до Пипа. Гората отстъпи място на ливадите, които на свой ред преминаха в междуградски шосета, а след това и в магистрали. Магистралите се изсипваха върху градските улици, задръстени от високи сгради, коли и хора навсякъде. Пипа беше видимо притихнала. Изчезнал беше спокойният уют, който бях открил с нея през седмицата, и на негово място осезаемото мълчание взе да нараства с всеки километър, докато заприлича на трети човек, седнал помежду ни.

Гледах, без да виждам как завиваме от една улица по друга, а в главата ми се въртяха произволни мисли. Дали Пипа се радваше, че се прибира у дома? Имаше логика. Животът й беше в Англия, майките й, апартаментът и работата й. Но също и нещата, от които искаше да избяга, в това число и от надигащия се задник, както често наричаше Марк.

Това отведе мислите ми към първоначалната причина за пристигането й в Америка. Сигурно не й е било леко да го изрита от жилището, което са делили, и да прелети половината свят, за да бъде по-далече от него. Аз може и да бях най-обикновен приятел в най-добрия случай, а явно дори по-лош съпруг, но никога не бих изневерил. Пипа беше жизнена и умна, забавна и красива и аз изпитвах известно самодоволство от това, че Марк не я заслужаваше и я бе изгубил завинаги.

Но сигурно щеше да има и други мъже. С ръка разтрих гърдите си заради внезапното схващане там. Разтърси ме мисълта, че изобщо не се бях трогнал от повторното омъжване на Беки, но идеята, че Пипа ще си намери нов приятел в Лондон, вгорчаваше мислите ми.

Разбира се, аз преживях тежко загубата на Беки, но непосредствената болка трая кратко. По-дълго ме мъчи начинът, по който тя ме напусна, и моето пълно объркване, отколкото отсъствието й.

Пипа беше различна. Тя беше електрически заряд, лъч светлина. Да се влюбиш в нея и да я видиш как си тръгва, би било все едно да гледаш как някой гаси слънцето.

За първи път изпитах съжаление към Марк.

Колата спря, аз примигнах и осъзнах, че сме пристигнали пред хотела на Найъл и Руби. Слязохме, аз отидох до багажника и се заех да сваля куфарите им и да преподредя останалите.

Стиснах ръката на Найъл и прегърнах Руби, докато се усмихвах през рамото й — Руби обичаше прегръдките. Двете с Пипа се сбогуваха с обещанието да се срещнат в Лондон веднага щом Пипа се прибереше в Кралството.

А терзанието в гърдите ми отново се завърна.

Когато се качихме в микробуса, всички бяхме напълно будни, но отсъствието на Найъл и Руби увисна тежко във въздуха. Зиги провери телефона на Уил и се разсмя на все по-тревожните съобщения на Бенет. Моят беше в раницата в краката ми и навярно вече имаше покритие, но го оставих там, защото почнех ли веднъж да преглеждам пощата и календара с покани за различни събития, нямаше връщане назад.

— Какво става с нашия бъдещ татко? — попитах, за да не мисля за работата и напрежението, което излъчваше Пипа. — Да не би Бенет да е побягнал с викове в нощта?

— Почти — Зиги се върна назад в съобщенията и зачете. — „Клои иска да обсъдим раждането във вода, за да излезе бебето на бял свят без никакви травмиращи звуци и гласове“ А Макс е отговорил: „Без никакви травмиращи звуци и гласове ли? Клои дава ли си сметка, че бебето ще се прибере вкъщи с вас двамата?“.

Зиг избухна в смях и Уил й взе телефона.

— Опитвам се да си представя Бенет и Клои като родители — рече той. — Бенет с неговите лъснати костюми и онзи бял диван в кабинета му. Може ли да си го представите с кенгуру или как духа носа на детето?

— Нямам търпение да го видя — отвърна сестра ми. — Малко ми е тъжно, че се преместихме и ще ги гледам само на снимки в съобщенията или по фейстайм.

— Нали каза, че ще им ходите на гости за Коледа? — попитах аз. — Или поне след бебето?

Уил зави надясно и спря, за да могат група деца на велосипеди да пресекат улицата.

— Такъв ни е планът. Дано със Сара ги родят достатъчно близо, за да минем с едно пътуване и за двете. Тук ли, Пипа? — Уил погледна към нея през рамо.

Пипа кимна и изведнъж вдигна глава.

Оказва се, че дядо й живеел на двайсетина минути от вкъщи. Спряхме пред скромна тухлена къща на улица с три платна и тя изхвърча от микробуса.

С неохота се плъзнах по седалката, за да сляза, и видях, че сестра ми ме наблюдава.

Естествено, че как иначе.

Хвърлих й предупредителен поглед и минах отзад, за да сваля куфара на Пипа. Изобщо не знаех как да се държа.

Тя се наведе и извади ключ от една отлепена плочка на верандата, а аз се изкачих по стъпалата зад нея.

— Сигурно е отишъл на бинго. — Отвори стъклената врата и мушна ключа в ключалката.

— Искаш ли да почакаме с теб? — попитах я.

Тя ми махна с ръка да си вървя, ключалката щракна и вратата се отвори. Някъде отвътре щастливо излая куче.

— Няма нужда. Той ще се прибере скоро. Обича да флиртува с жените на гардероба.

Взе куфара си и го остави зад вратата.

Вятърът заблъска стъклената врата и аз я задържах с ръка.

Пипа погледна покрай мен към улицата. Мълчанието беше нещо ново за нас и не ми харесваше.

Накрая ме погледна.

— Изкарах хубаво. Много хубаво.

Кимнах и когато се наведох да целуна милите й усмихнати устни, цялата неловкост и напрежението, които ни съпътстваха по пътя, изчезнаха.

Целувката трябваше да бъде обикновена и кратка. Но когато я целунах, долната й устна се озова между моите, тогава я засмуках лекичко, подръпнах със зъби, а после пак и пак, главите ни се наклониха, устите се отвориха и езиците ни се плъзнаха един към друг.

Пипа рязко се отдръпна със стиснати очи.

— Трябва да тръгвам — и посочих през рамо, а после добавих глупаво: — Прекарах чудесно.

— Аз също — кимна тя. — Чудесно партньорство беше. Обади ми се пак, когато имаш нужда от фалшива съпруга или момиче за ваканцията. Много ме бива в това.

— Подценяваш се. — Отстъпих назад и прокарах отново ръце през косата си. — Наистина много се радвам, че се запознахме.

И… това беше глупаво.

Отстъпих с още една крачка.

— Лек път до вкъщи.

Тя смръщи вежди, а после ми се усмихна неуверено.

— Благодаря.

— Чао.

— Чао, Йенсен…

Гърлото ми се стегна, обърнах се и изтичах до микробуса.

Естествено, сестра ми беше видяла сцената.

— Това беше… — поде тя.

Изгледах я лошо и с гузно чувство си сложих колана.

— Какво?

— Нищо. Просто не знам.

Зиги беше видяла съвсем ясно положението. От това ме беше яд, чувствах се неспокоен и не ме свърташе на едно място.

— Докарахме я до тях, нали така? — попитах аз и се наместих на седалката. — Какво лошо има, че я целунах за довиждане?

— Говорех за след това. Снощи не слезе на вечеря заради нея. Сега я целуна, а после изглеждаше все едно й благодариш, че ти води счетоводството. Много конфузно беше.

— Снощи бяхме на почивка. Ти какво очакваше?

Двамата с Уил замълчаха.

— С нея няма да се женим — напомних им остро. — След две седмици на почивка заедно не сме решили, че сме влюбени един в друг.

В миг съжалих за тона си. Зиги не се опитваше да ми каже как да живея живота си, казваше ми да го живея и толкова. Искаше само да бъда щастлив.

И аз бях.

* * *

Помахах на Уил и Зиги от прозореца на колата си, после дадох на заден ход по алеята им. След четири минути паркирах пред къщата.

У дома. По дяволите, беше хубаво да се завърна вкъщи, да бъда сам и обграден от моите вещи, с Wi-Fi и сигнал на телефона, както добрият господ бог бе отредил.

Есента беше в разгара си и земята беше зарита с повече листа, отколкото бяха останали по дърветата. Докато се изкачвах по стълбите, си помислих, че трябва да се обадя на градинаря и да се уговорим да работи извънредно през уикенда, за да почисти.

Оставих ключовете в паничката на масата до входа, а куфара до вратата, и останах прав за малко, за да се насладя на тишината. Стенният часовник на родителите ми тиктакаше в трапезарията и някъде наблизо бучеше трактор, но иначе беше тихо.

Може би — чак не ми се вярваше, че го казвам — твърде тихо.

По дяволите.

Бях си вкъщи, по пантофи, скоро щях да бъда по пижама с готова храна и бира пред мен. Наведох се и взех дистанционното, за да пусна системата, после отидох в кухнята. Купчината с менютата в пластмасовата поставка за писма се плъзна леко от мястото си на шкафа. Сториха ми се топли и познати в ръцете ми.

Чудесно, нали? Разпускане по време на пътуването, разпускане и вкъщи.

От години не се бях чувствал толкова отпочинал.

Тъкмо слагах последните си дрехи в пералнята два-три часа по-късно, когато на вратата се позвъни.

Отворих и замръзнах.

Това не го бях очаквал.

— Беки? — изрекох и замълчах, защото всяко продължение, което изскачаше в ума ми, започваше с: „Какво, за бога, търсиш на предната ми веранда?“.

Тя ми помаха неловко с ръка.

— Здрасти.

— Здрасти? — отвърнах с тихо объркване. — Какво правиш тук?

— Бяхме на гости на нашите.

— Питам какво правиш тук?

— Аз… ъм…

Тя се покашля и чак тогава забелязах тънкото й палто и парата, която излизаше от устата й в студения въздух. Сигурно замръзваше навън. По дяволите.

— Влез — отдръпнах се доста назад, за да й направя място да мине.

Тя спря и се огледа за няколко секунди. Сигурно позна някои от мебелите. Ъгловата масичка. Лампата до входната врата. Когато си тръгна, не взе нищо със себе си освен няколкото куфара с дрехи и две картини, подарък от баба й.

Аз още се хранех от сервиза за сватбата ни. Беше от брат ми Найълс. Семейството ми не ми позволи да го върна. Нещо, което може би трябваше да променя.

— Тръгнахте си преди края на обиколката — каза тя и се обърна с лице към мен.

Кимнах и мушнах ръце в джобовете на анцуга.

— Да, стана импулсивно.

— Заради мен и Кам ли?

Свих рамене:

— Отчасти. Но и обиколката не ни хареса много накрая.

Тишината се настани помежду ни и очите й обходиха стените, хола и кухнята и чак тогава аз осъзнах грешката си.

— Къде е Пипа?

Покашлях се и тихо се разсмях. Бях твърде уморен за това.

— Пипа е — подех аз и тогава разбрах, че не съм длъжен да й давам обяснения. — Тя не живее тук.

Беки примигна объркано.

— Не сме женени — казах простичко.

— Какво? — очите й се разшириха.

— Ние просто… просто се забавлявахме.

Прокарах ръка през косата си, докато тя отново огледа стаята.

— Защо ти е било да лъжеш? — пак ме погледна тя. — Приличахте на двойка, държахте се като…

— Бяхме заедно — казах аз с леко неудобство.

— Но всъщност не сте женени?

— Аз само… — не довърших, защото реших, че не си струваше да се впускам в обяснения. — Беки, извинявай, но защо си дошла?

Тя отвори уста да каже нещо, после пак я затвори и поклати глава през смях.

— Исках да ти кажа довиждане — изрече накрая.

— Дошла си тук, защото искаш да си вземем довиждане?

— Ами… не ни остана време и да поговорим. Само двамата. Кам ме окуражава да се уча да говоря за проблемите. Имаш ли двайсет минути? Аз само… — Тя се обърна и влезе навътре в стаята. Мушна ръце в косата си и пак се обърна. — Толкова много неща искам да ти кажа.

Едва ли беше очаквала напрегнатото мълчание, което последва. Почти ми се прииска да се разсмея. Ако преди пет години ме бяха попитали — може би дори преди две — дали искам да кажа нещо на бившата си съпруга, можех да напиша дисертация.

Всъщност имах какво да й кажа в онази нощ в лозята с Пипа, когато крещях към небето, докато пръскачките ни къпеха от всички страни. Но сега се чувствах странно опразнен. Не ядосан нито тъжен. Тази част от мен остана във винарната и сега само Пипа знаеше за нея.

— Ако искаш да говориш… — замълчах, после се поправих, за да съм по-ясен, — ако ще се почувстваш по-добре, говори…

Тя пристъпи към мен.

— Да, струва ми се, че сега мога да ти обясня.

Не успях да сдържа краткия смях, който се изтръгна от мен.

— Бекс, не искам да ми обясняваш нищо вече.

По лицето й премина изненада и тя поклати глава, все едно не беше разбрала добре.

— Така и не поговорихме за случилото се — обясни тя. — Така и не си признах колко лошо постъпих.

Отдръпнах се малко и си помислих колко погълната от себе си беше дори сега.

— И си каза, че седем години след раздялата ни е удачен момент да разискваме това?

Тя заекна смутено в знак на протест.

Повдигнах рамене безпомощно.

— Добре… ако искаш да ти олекне на душата, ще те изслушам. — Усмихнах й се, не грубо. — Не казвам това, защото изпитвам горчивина или защото искам да те засегна, а защото това е истината. Няма нужда да ми обясняваш нищо, Бекс. Преживях го.

Тя отиде да седне на дивана, мушна крака под себе си и се загледа в ръцете си. Странно беше да наблюдавам профила й, който някога ми беше така скъп, а сега ми се струваше просто… познат.

— Разговорът не върви според очакванията ми — призна тя.

Дойдох до дивана и седнах до нея.

— Не знам какво очакваш да кажа на това място — признах шепнешком.

Тя вдигна лице към мен.

— Струваше ми се, че ти останах длъжница и за теб ще бъде облекчение да ти го кажа. Радвам се, че не е така — побърза да добави тя, — но не бях осъзнала, че аз се нуждая от това обяснение, докато не те срещнах на обиколката.

Кимнах.

— Е, какво искаше да ми кажеш?

— Че съжалявам — тя задържа погледа ми за няколко секунди, после примигна и погледна ръцете си. — Напуснах те по ужасен начин. И исках да знаеш, че не ти беше причината.

Изсмях се кратко и сухо.

— Отчасти това беше проблемът.

— Не — тя ме погледна, — искам да кажа, че ти не беше направил нищо лошо. Аз продължавах да те обичам. Но ми се струваше, че сме твърде млади.

— Ние бяхме на двайсет и осем, Бекс.

— Добре, аз не бях живяла дотогава.

Видях, че казваше истината. Усетих, че се задъхах, когато си спомних Пипа да казва кажи-речи същото миналата седмица, но с много по-голяма готовност, с увереност, с мъдрост.

От дома си Беки се беше преместила да живее в общежитието, а оттам — с мен. По природа тя беше малко свита и никога не беше търсила приключения. Никога не си бях мислил, че е имала нужда от тях.

— Разбирам всичко това сега, но тогава видях как животът е пред мен — тихо рече тя, — охолен и спокоен, но малко скучен. — Дръпна едно конче на ръкава си и то се разши повече, отколкото беше очаквала, защото Беки го повдигна и го отхапа. — После се замислих за теб, за човека, за когото се бях омъжила и който беше готов да превземе света, и ми стана ясно, че рано или късно някой от нас щеше да си изгуби разсъдъка.

Това ме разсмя и тя ме погледна поуспокоена.

— Не говоря за истинска лудост — добави, — а за изневяра, криза на средната възраст, нещо такова.

— Аз нямаше да ти изневеря — казах на часа.

Погледът й се посмекчи.

— Откъде знаеш? Колко време ти трябваше, за да ме забравиш?

Не исках да й отговоря и мълчанието ми й каза всичко, което трябваше да знае.

— Нали няма да ми кажеш, че сега ти е по-зле?

— Нима очакваш да ти благодаря? — попитах недоумяващо.

Тя побърза да поклати глава.

— Не, исках да кажа, че видях как се разклащат собствените ми основи. Видях как се пречупвам след години. А може би тогава се пречупих. Но каквато и да беше причината, знаех, че няма да останем вечно заедно. Знаех, че се обичахме достатъчно, за да преживеем временните изпитания покрай промените в кариерата и раждането на децата ни. Но не се обичахме толкова, че да понесем скуката.

Това ме разсмя и тя ме погледна поуспокоена.

— Не говоря за истинска лудост — добави, — а за изневяра, криза на средната възраст, нещо такова.

— Аз нямаше да ти изневеря — казах на часа.

Погледът й се посмекчи.

— Откъде знаеш? Колко време ти трябваше, за да ме забравиш?

Не исках да й отговоря и мълчанието ми й каза всичко, което трябваше да знае.

— Нали няма да ми кажеш, че сега ти е по-зле?

— Нима очакваш да ти благодаря? — попитах недоумяващо.

Тя побърза да поклати глава.

Това сигурно обясняваше избора й да бъде с Кам, помислих си аз. Може би Беки го намираше за по-обикновен човек от мен. Не знаех дали високото й мнение за мен трябваше да ме ласкае, или да ме разтревожи, че тя имаше толкова ниска оценка за себе си.

— Щастлива ли си с него?

— Да. — Усмивката й беше искрена. — Обсъждаме вече да имаме деца. Пътувахме много, откакто се запознахме: Англия, Исландия, дори Бразилия. — Сви рамене и добави: — Той има работа. Не се налага и аз да работя. Той иска само да бъда щастлива.

Беки мразеше силното напрежение.

Това ме накара да се замисля дали не й приличах на мъж, който се нуждаеше от съпруга, решена да се конкурира с моята кариера, и това да е накарало Беки да почувства, че никога няма да спечели.

Може би аз наистина се нуждаех от такава жена. И може би тя щеше да изгуби. Но как можех аз да знам?

И нима вече имаше някакво значение? Бях остарял. Исках жена, чието присъствие настояваше за повече място в мислите и сърцето ми. Спомних си описанието, което направих на Беки пред Пипа, и осъзнах колко общо беше прозвучало то.

Беше мила.

Беше ни забавно.

Не замазвах нищо. Наистина не помнех нищо повече, освен че беше приятно. Защото Беки имаше право — тя все още не беше живяла дотогава. Нито пък аз.

— Чувстваш ли се по-добре? — попитах.

— Така ми се струва — тя си пое дълбоко дъх и издиша през издутите си бузи. — Но все още не разбирам защо се престори, че си женен за Пипа.

— Няма нищо заплетено. — Почесах се по веждата. — Когато те видях, се паникьосах. — Свих рамене и продължих: — Само изскочи от устата ми. И почти веднага след това осъзнах, че съм добре и че не ми е трудно да бъда в компанията ти. Но тогава вече лъжата ми се струваше по-лесна. Не ми се искаше да те злепоставям. Нито себе си.

Тя кимна и продължи да го прави още малко, сякаш сама свикваше с тази мисъл.

— Трябва да си вървя.

Станах след нея и я изпратих до вратата.

Целият разговор беше хем странен, хем банален.

Когато й отворих вратата, разбрах, че Кам бе стоял в кола до тротоара през цялото време.

— Трябваше да го поканиш вътре — в думите ми се прокрадна недоумение. — Четирийсет и пет минути е седял там.

— Няма нищо. — Тя се повдигна и ме целуна по бузата. — Грижи се за себе си, Дженс.

* * *

Строполих се на дивана. Имах чувството, че съм бягал в маратон.

Беше рано, твърде рано да си лягам, но въпреки това угасих телевизора и лампите и най-накрая извадих телефона от раницата. Ще си навия часовника да ме събуди, но няма да си проверявам пощата, си казах. Ще почета от книгата и ще си легна.

Няма да мисля за Беки, за Пипа, за нищо.

На екрана светна съобщение. Беше от Пипа.

Дядо ми е много мил щурчо и иска да го изведа на вечеря утре в 3. В ТРИ, Йенсен. До седем и половина ще съм прегладняла като вълк. Моля те, искаш ли да вечеряме в нормален час за възрастни?

Взирах се в екрана.

Идеята да вечерям с Пипа звучеше добре. Тя ще ме разсмее, може би дори щях да я доведа с мен вкъщи. Но след Беки и кошмара, който знаех, че ме чака утре в работата, едва ли щях да бъда добра компания.

Казано по-просто, бях уморен. Точно сега не исках да мисля за нищо.

Почувствах се ужасно още преди да й отговоря.

Тази седмица е пълен хаос. Да оставим за следващата? — написах аз.

Захвърлих телефона и усетих, че леко ми прилоша.

Половин час след това си легнах и проверих съобщенията си. Отговор нямаше.

Глава четиринадесет
Пипа

Дядо ми подаде керамична купа с овесени ядки и ми трябваха няколко секунди, преди да усетя, че купата опари ръката ми.

Извиках и бързо я оставих на шкафа, като му благодарих разсеяно.

— Вие, милениалите^[5], само в тези телефони сте забили носове — измърмори той.

Примигнах, а той отиде бавно до кухненската маса, седна и забоде глава в купата си.

— Извинявай — изключих екрана. — Сигурно приличам на змия, чиято паст се е разтворила широко, за да погълне някоя дребна твар.

Оставих телефона и отидох при него. И да гледах объркано в екрана, това нямаше да промени съобщението от снощи:

Тази седмица е пълен хаос. Да оставим за следващата?

Да, загубеняк такъв, обаче следващата няма да съм тук.

— Аз от милениалите ли съм? — усмихнах му се широко, за да прогоня яда и объркването си. — Мислех, че съм нещо по средата. Нито Х, нито У, нито милениал.

Той ме погледна и се усмихна.

— Дванайсет часа, откакто си се върнала, а като си заминеш, къщата ще утихне.

„И сега е тиха — помислих си аз. — Една седмица в къща с шестима души и вече това е нормата.“

— Какво ще кажеш — преглътнах хапката овесени ядки — да си оставя телефона тук и да отидем на кино?

Дядо кимна, пиейки кафето си.

— Намислила си добър план, момичето ми.

* * *

При пътуването ни постоянно бучене изпълваше колата.

На средния ляв пръст имах една ужасна забелена кожичка.

Полата ми се нуждаеше от пране.

Обувките ми се разпадаха.

Трябваше да се досетя по неговото „Наистина много се радвам, че се запознахме, Пипа“, когато ме докара, но се надявах, че това е от нерви или от притеснение заради Хана, която не ни изпускаше от очи.

Йенсен беше задник.

Бях забравила колко ужасно е да те зарежат.

— Разбирам, че вече не те познавам толкова добре, както някога — предпазливо изрече дядо ми, — но днес целия ден си доста мълчалива.

Усмихнах му се апатично. Не можех да го отрека и дори красиво заснетият и приказно разсейващ документален филм за миграцията на африканските птици не можа да ме измъкне от настроението ми след снощната целувка на Йенсен.

Не че бях очаквала нещо повече, просто отношенията ни наистина се превърнаха в нещо повече. Знам, че не си въобразявах. Вярвах в собствените си възгледи за живота прекалено много, за да повярвам в обратното.

— Съжалявам — казах.

— Това е десетият път, в който ми се извиняваш днес — намръщи се той. — И ако има нещо, което знам за теб, то е, че никога не си била човек, който се извинява непрекъснато.

— Изви… — Усетих се и този път се усмихнах искрено. — Опа.

Той се взираше стоически в пътя пред нас.

— Казвали са ми, че съм лош слушател — пошегува се дядо ми, — но сега сме сами в колата. — И добави с по-мек тон: — Целият съм в слух, миличка.

— Не, няма нищо — подех аз и леко се завъртях към него. — Но телефоните, които толкова мразиш — и аз ги мразя вече.

Той ми хвърли бърз поглед и попита:

— Какво е станало?

— Зарязаха ме чрез един от тях.

Дядо ми отвори уста, но аз продължих да му обяснявам:

— Не че с Йенсен бяхме двойка. Макар че в известен смисъл бяхме — смръщих лице аз.

— Йенсен?

— Мъжът, с когото разговарях в самолета. Оказа се, че бил брат на Хана.

— А Хана е…? — разсмя се дядо ми.

— Извинявай — засмях се и аз. — Хана е съпругата на бизнес съдружника на зетя на Руби.

Той ме изгледа с празен поглед, после пак се обърна напред.

Махнах с ръка, за да му покажа, че не е въпрос на живот и смърт да схване паяжината от роднински връзки.

— Това е голяма група от приятели, с част от които заминах на това пътешествие: Руби и Найъл, Уил и Хана. Йенсен е най-големият брат на Хана и той също беше с нас.

— Значи са били две женени двойки и ти и братът на Хана? — намръщи се дядо. — Мисля, че придобих представа застаналото.

— Не искам да ти разказвам в подробности всичко, макар че след като това е суперсилата, с която съм надарена, може би ще се наложи да си запуша устата с ръка, но ще кажа все пак, че го харесах. Струва ми се даже много. И по време на почивката, през тези две седмици, имах чувството, че… и той ме харесва. Но сега, когато му писах и му предложих да се видим още веднъж, преди да отпътувам, той… — Намръщих се и измърморих: — Имал работа.

— Работа — повтори дядо.

— Във всеки свободен час, изглежда. Затрупан е с работа и не може да излезе с мен на вечеря.

Усетих болка в гърдите.

— Значи — обобщи дядо, за да е сигурен, че беше разбрал, — той те е преследвал по време на двуседмичното пътешествие, но за обратно в реалния свят нямал време.

Ъх. Стига толкова.

— Нещо такова. И двамата искахме едно и също, но после изведнъж… стана обратното.

Дядо зави по осеяната с дървета улица, където се намираше домът от детството на Коко.

— Значи е време за малко уиски.

* * *

Към седем бях изпила толкова уиски с дядо ми на верандата, че когато телефонът ми светна с номера на Хана, се зачудих дали идеята да вдигна ще е добра.

Но тогава усетих чувството за вина, защото не исках да се крия от нея. Тя правеше това, което аз бях искала: да се чуваме често, да поддържаме връзка.

— Хана! — вдигнах и като станах, отидох в другия край на верандата.

— Ох! — започна тя без поздрав. — Толкова се радвам да чуя гласа ти! Струва ми се, че днес всички са се затворили в себе си!

Засмях се, а после смехът ми секна. Може би не всички.

— Съвсем точно — казах, колкото се може по-равно.

— Какво ще правиш в сряда вечер? Искаш ли да ни дойдеш на гости? — и без да дочака отговор, допълни: — В града си до идния понеделник, нали така?

— Тръгвам си в неделя. — Хвърлих поглед към дядо, който седеше, посръбваше уиски и се взираше спокойно към улицата пред къщата. Той ме обичаше, но още повече обичаше спокойствието си. — Ами… чакай да си проверя календара за срядата.

Престорих се, че си отварям приложението на телефона, но, разбира се, знаех, че цяла седмица нямах никакви ангажименти, освен да скучая в огромната къща на дядо ми и да се шляя из Бостън сама. Идеята да отида на гости на Хана звучеше примамливо.

Ами ако и Йенсен цъфнеше там, нищо че бил зает цяла седмица? Зави ми се леко свят.

За беда, ми беше неловко да попитам дали и той ще идва — последното нещо, което исках, беше да отворя дума пред Хана за брат й, с когото бях правила секс в почти всяка възможна поза в продължение на две седмици и който след това ме беше разкарал по телефона. А и Йенсен едва ли ме бе обсъждал с Хана, освен ако тя не е любопитствала, и тъкмо щеше да си помисли, че всичко е наред. Той си оставаше глупак заради съобщението, с което ме заряза, и не че това оправдаваше поведението му, но сигурно наистина беше зает. И след като две седмици е бил на почивка, едва ли щеше да дойде на вечеря у сестра си. Всичко щеше да мине по мед и масло.

— Срядата ми е свободна. С удоволствие ще дойда.

Съгласихме се да се видим по някое време след шест в сряда вечерта, затворихме и аз се върнах на шезлонга до дядо ми.

— Как е Хана? — попита той с бавен и спокоен меден глас.

— Пошегува се, че всички сме се затворили в себе си.

Усетих как се обърна и ме погледна.

— И ти ли?

— Може би от всичкото вино, което изпихме — пошегувах се, но смехът ми секна, когато се вгледах кисело в чашата с уиски.

Той не забеляза иронията.

— Ти наистина харесваш този Йенсен?

Оставих въпроса за кратко без отговор, за да размисля. Естествено, че го харесвах. Иначе нямаше да спя с него. Ние бяхме отбор. Но имаше нещо повече. Чувствах се празна, като че някаква топка от светлина беше изтръгната от мен, и не само защото прекрасното ни пътуване беше свършило. От тази празнина ме болеше, липсваха ми предпазливата му усмивка, големите му страстни ръце, които опровергаваха първоначалното впечатление за затворен човек, извивката на горната му устна и кокетната арка на долната… о, за бога!

— Да, наистина го харесвам.

— Пипа, ти дойде тук заради жалкия си приятел и се натъкна на същото.

Трябваше да уважавам дядо си, задето беше съвършено откровен.

— Съвсем вярно — измърморих. Дали се чувствах по-зле сега? Не се чувствах толкова унизена, колкото страдах. Унижението се управлява от разпалването на гнева. Страданието се залъгва… с уиски, дядовци и майките, които ме чакаха вкъщи.

О, боже, точно сега много ми липсваха.

— Не е престъпление да обичаш — рече той.

Това възбуди любопитството ми. През целия си живот дядо ми беше работил като надзирател в корабостроителница и изкарваше добри пари, но работата беше тежка и се искаше трезва глава и никакви бурни емоции.

— Знам — казах откровено. — И все пак се чувствам ужасно, макар че всичко трая кратко. За двете седмици той беше искрено мил. Искрено нежен и внимателен. Ще бъде прекрасна партия за някоя жена, но това няма да съм аз.

— Човек никога не знае. Аз живях с Пег петдесет и седем години — тихо каза дядо. — Никога не съм си мислил, че ще вземе мен, но тя ме взе.

Никога не бях чувала този разказ и развълнуваният му глас ме свари неподготвена.

— Къде се запознахте?

— Тя работеше зад тезгяха в сладкарницата на баща си. — Той завъртя кехлибарената течност в чашата си. — Поръчах си малцов сладолед, а тя вдигна металната чашка, загреба от сладоледа и добави малца. Никога не бях наблюдавал друга жена така. Всяко нейно движение ме очароваше.

Стоях неподвижна от страх да не го прекъсна, защото ми се струваше, че в думите му имаше дълбока истина, която щеше да ми каже какво чувствах или не чувствах аз. Нещо, което щеше да ме освободи от собственото ми мъчение.

— Подаде ми сладоледа и аз платих, но когато ми даваше рестото, й казах: „Искам на сватбата ни да носиш косата си по същия начин“. Никога преди не я бях виждал, но знаех. Това не беше нещо, което бих казал на всяко момиче. Никога повече за петдесет и седем години не й казах какво да прави или да облича. Но при първата ни среща исках тя да изглежда по същия начин в деня, в който ми стана жена.

Той отпи и остави чашката на широката странична облегалка на стола.

— Знаеше ли, че я видях отново чак след година?

— За първи път чувам тази история — поклатих глава аз.

— Самата истината — кимна той. — Оказа се, че много скоро след това започнала да учи в колежа. Но същото лято се върна, а някакъв студент от частните университети се мъкнеше като пале по петите й. Не го винях. Тя ме срещна и аз погледнах към косата й многозначително — все така я носеше нагоре като в онези дни — а тя ми се усмихна. И това беше. На следващото лято се оженихме. Когато миналата година почина, не можех да спра да си мисля за първата ни среща. Сякаш нещо ми разяждаше мозъка. Не можех да си спомня как носеше косата си в последните дни, преди да почине, но си спомнях прическата й в деня на първата ни среща.

През целия си живот никога не бях чувала дядо ми да говори толкова много. В семейството ни аз бях най-приказливата. Но ето че сега седях безмълвна.

Той ме погледна и продължи:

— Защото нямаше значение. В началото любовта е физическа страст. Човек не може да й се насити. Всички говорят за влюбването, сякаш това е любовта, но всички знаем, че не е. Влюбването се превръща в нещо различно. Пег стана част от мен. Идеята, че двама души се сливат в един, звучи глупаво, но е така. И сега, като вляза в нов ресторант, искам да знам дали тя ще си поръча от техните яйца „Бенедикт“. Не мога да си отворя бира, без инстинктивно да посегна към каната със студен чай, за да занеса и на нея нещо за пиене. — Той въздъхна тежко и погледна към улицата. — Вечер, като си лягам, очаквам нейната половина да е хлътнала под тежестта й.

Сложих длан върху неговата грубовата ръка. Той продължи почти шепнешком:

— Трудно ми е без нея сега. Много ми е трудно. Но не бих променил нищо. Когато й казах онова при първата ни среща в сладкарницата, тя се усмихна широко. В онзи миг тя искаше същото, макар че за известно време животът й се промени, от сутрин до вечер беше заета. Но влюбването ни премина в нещо по-хубаво. — Той ме погледна. — Майка ти има тази обич. Знам, че невинаги разбирам избора й, но виждам, че обича Лесли така, както аз обичах баба ти.

Сълзите ме опариха по лицето и аз се запитах какво ли е готова да даде Коко, за да чуе това признание от дядо ми.

— Искам и ти да намериш същото, Пипс. Искам мъж, който ще види в теб всичко, когато се срещнете, а ще забелязва какво липсва, само когато не си до него.

* * *

Уил отвори вратата малко след шест в сряда, но Хана се появи по коридора след него с огромно жълто куче, което я следваше по петите.

— Пипа! — извика тя и ме прегърна.

Кучето скочи с протегнати лапи върху гърба й и едва не ни прекатури на земята.

— Имате куче? — наведох се и го погалих по ушите.

— Това е Пенроуз! През последните две седмици покрай рождения ден и пътешествието беше при родителите ми. — Тя даде команда на кучето да легне и когато Пенроуз се подчини, Хана извади награда от джоба на жилетката си. — На една година е, но още работим върху едно-две неща. — Тя се усмихна иронично на Уил.

— Предполагам, че е кръстена на известния математик? — усмихнах се широко аз.

— Да! Най-накрая някой да го оцени! — Тя ме поведе по коридора към кухнята. — Хайде ела, умирам от глад.

Разположението на стаите ми беше познато от предишните два пъти. Но сега къщата беше по-… уютна, нищо че ги нямаше множеството пищящи дечурлига и въздухът не трептеше от очакването на дългата почивка. Вместо тях наоколо в края на деня се виждаха следите, оставени от Уил и Хана: чантата с лаптопа на Хана беше подпряна на перилата на стълбището, а бюрото в кабинета на Уил отсреща беше заринато в листа, медицински списания и самозалепващи се листчета. Два чифта маратонки стояха редом близо до входната врата. На масичка в антрето имаше купчина неотворени писма. От фурната в кухнята се носеше ароматът на сос „Маринара“ и врящо сирене. След една здрава прегръдка Уил се върна към острова в средата и салатата, която режеше.

Но други гости нямаше. Бяхме само ние четиримата в кухнята: Уил, Хана, аз и прекрасната, мързелива Пенроуз.

Дали да попитам?

— Как е дядо ти? — изпревари ме Уил и пусна няколко шепи с краставички в купа от тъмно дърво.

— Добре. Много се радвам за пътуването. Обичам го, но мисля, че може да понесе гости само за два-три поредни дни. Той е човек на навика.

— И ние познаваме един такъв — изсумтя Хана и ме погледна многозначително.

Сега вече трябваше да попитам.

Поех си дъх, за да се успокоя, и изрекох:

— Йенсен ще дойде ли тази вечер?

— Каза, че имал работа — поклати глава Хана.

Уил обаче застина на островчето и бавно ме погледна.

По дяволите!

— Вие двамата не сте ли разговаряли? — попита той с предпазлив глас.

— Ами… не.

Веждите му се смръщиха.

— След… бунгалото… очаквах поне да… — не довърши, ами погледна към Хана, която осъзна, че, да, странно е, че аз не знам дали Йенсен ще идва тази вечер.

Не исках това да се превръща в драма. Хана обичаше очарователно да тормози Йенсен, а на Уил също му се искаше да станем двойка.

— В събота, след като се прибрахме, го попитах дали иска да вечеряме тази седмица. За съжаление, той каза, че бил затънал до гуша в работа. — Замълчах, но не можах да не добавя с огорчена усмивка: — Предложи ми да се видим идната седмица.

— Но ти си заминаваш тогава — каза бавно Хана, сякаш се надяваше, че е изпуснала някой очевиден детайл и брат й не се е показал като загубеняк.

Кимнах.

— Да не би Йенсен да пътува до Лондон следващата седмица? — гласът й се повдигна обнадеждено с една октава.

— Доколкото знам, не. — Божичко, колко неловко се получи. Ако трябваше да бъда честна, изпитвах много повече от болка. Чувствах се унизена. Хана ме харесваше дотолкова, че да пренебрегне всички пречки, които спъваха дългосрочната ни връзка с Йенсен — фактът, че живеехме на различни континенти, беше една от тях — но ме жилна неговото неприкрито безразличие, докато все още бях в града, което сега беше ясно на всички. Пък и аз наистина харесвах Хана и Уил и не исках случващото се, или по-скоро неслучващото се, да развали приятелството ни.

Тя взе три чаши и ме попита през рамо дали искам вино или бира.

— Вода? — засмях се аз. — Изпих толкова алкохол, че ще ми стигне за десет години напред.

Тя отиде до огромния хладилник и изръмжа:

— Много съм му ядосана! Учудих се, когато те оставихме у вас, но се надявах…

— Не бива да му се ядосваш заради мен.

— Черешке, това не е наша работа — поклати глава Уил.

— Това някога да е възпирало Йенсен? — попита тя с надигащ се глас. — И аз много се радвам, че тогава той се намеси, защото иначе никога нямаше да ти се обадя!

— Знам — отвърна Уил с успокоителен тон. — Съгласен съм. И знам, че се безпокоиш за него и затова че е сам. — Погледна ме извинително и каза: — Съжалявам, Пипа.

— Няма нищо — свих рамене и бях искрена. Ядът на Хана ме накара да се чувствам по-добре.

— Просто… — поде Хана, — искам…

— Знам, знам — Уил отиде при нея и я прегърна през раменете. — Хайде, ела да вечеряме — целуна я по главата той.

Уил сипа огромно парче лазаня в чинията ми, сложи малко салата и ми я подаде.

— Тази чиния тежи повече от мен — пуснах я тежко на подложката с есенни мотиви пред мен. — Ако ми кажете, че не мога да стана от масата, преди да съм омела всичко, ще си изпусна полета в неделя.

— Лазанята на Уил е прочута — Хана налапа една вилица от нея. — Добре де — додаде, след като преглътна, — прочута е в тази къща. За мен.

Опитах една хапка и разбрах защо. Балансът между сиренето, месото, соса и пастата беше съвършен. Вълшебен.

— Никак не е честно това, че хем си красив, хем можеш и да готвиш — казах му аз.

Той засия:

— Страшно ме бива още да изхвърлям боклука и да премитам верандата.

— Не се подценявай, скъпи — засмя се Хана, — можеш и мръсна тоалетна да почистиш.

— Ъм — засмях се аз, — да не говорим за това, че си гениален инвеститор с докторска степен, д-р Самър.

Уил и Хана се спогледаха.

— Вярно — рече тя и повдигна вежди.

— Добре — казах аз, — прекарах с вас последните две седмици. Какво изпускам?

— Снощи решихме, че сигурно ще напусна фирмата за около година — сви рамене Уил.

— Сменяш попрището или напускаш изцяло? — попитах шокирано. Уил работеше с Макс, предполагах, че това е идеалната работна ситуация за всички.

Хана кимна.

— Не е необходимо да изкарва повече пари и… — усмихна му се. — Когато ме назначат след две години на постоянна работа, ще опитаме да имаме деца. Уил иска да бъде от татковците, които си стоят вкъщи.

Поклатих усмихната глава.

— Не е ли странно? Да бъдеш тук, когато всичките ти приятели се женят и раждат деца? Имам чувството, че всичко се случва внезапно. Всички, които познавам, ще се женят или това, или следващото лято. После ще дойдат и децата.

— Наистина става внезапно — засмя се Уил. — Спомням си, когато на Макс и Сара им се роди Анабел, а ние останалите се чудехме: „Какво е това нещо? Защо плаче сега? Защо мирише?“. Сега Макс и Сара чакат четвъртото си дете, а всички можем да сменяме памперси.

Хана кимна и додаде:

— Клои и Бенет скоро също ще се присъединят към клуба на родителите. За мен това беше най-големият знак, че всички сме се запътили натам. Когато Клои ни съобщи, че е бременна, аз си казах… ето че всичко се променя. За по-добро.

— Невероятно е — побутвах вечерята с вилицата си. Почувствах се меланхолично, но не защото исках дете или съпруг. Исках един определен човек, но столът му до моя зееше празен и пуст. — Всичко това е много далече от мен, но не в лошия смисъл.

— Струва ми се, че понякога Йенсен изпитва същото — Хана като че прочете мислите ми и набоде от салатата на вилицата си. — Но в неговия случай според мен… — Тя замълча, когато Уил въздъхна. — Извинявай — отпусна се назад. — Пак започнах.

— Пак започваш — разсмя се Уил.

— Може би сега ще бъде по-добре? След като миналото с Беки невъзвратимо си е отишло? Той си мълча за случилото се, но имам чувството, че Йенсен преживя катарзис, когато осъзна, че не иска нищо от нея.

— Съгласна съм — обади се Хана. — Подейства му добре. Аз бях готова да я смажа, но той го понесе много по-добре от мен. Но това в голяма степен се дължи на теб.

— Тук съм съгласен — повтори Уил.

— Не е ли чудно, че щом видя Пипа и веднага се сещам за Йенсен? — Тя погледна съпруга си и когато той поклати глава, Хана се обърна към мен: — Двамата сте чудесна двойка. Никога досега не съм го виждала толкова щастлив.

Изтрих устата си със салфетката и казах:

— Не е чудно, но според мен „Йенсен и Пипа“ беше само кратка авантюра. В голяма степен почивката беше причината за щастието му.

Тя ме изгледа недоумяващо и си пролича, че не се съгласи с мен.

— Значи, ти е все едно че свърши?

Тази мисъл ме натъжи болезнено.

— Не ми е все едно. Не искам да свършва. — Думите ми бяха толкова искрени, че от тях ме заболя. — Но какво да правим? Аз живея в Лондон.

Уил изпъшка състрадателно.

— Съжалявам, Пипа.

— Той ми харесва — признах аз. Изведнъж ми се прииска да бях приела виното, което Хана ми предложи. — Исках… връзката ни да продължи. Но ако махнем разстоянието, не искам той да бъде убеждаван в каквото и да е. Няма да ми е приятно, ако ми се обади само защото някой му се е накарал.

Хана трепна и разбра.

— Ти би ли се преместила да живееш тук?

Замислих се и не отговорих веднага, макар че първата ми реакция беше ентусиазирано да. Обичах района на Бостън, харесваше ми идеята да поживея за известно време на ново място, при все че майките, Руби и другите ми приятели в Лондон щяха да ми липсват. Но се нуждаех от промяна. Вече имах приятели тук, хора, които някога се стремях да познавам, чието уважение беше моя цел и които сега горяха от желание да общуват с мен.

Кимнах бавно.

— Бих се преместила тук, ако си намеря добра работа или дори работа, която ще ми позволи да се издигна и да имам прилични доходи. — Срещнах погледа й, забелязах слабата светлинка в него. — Не бих се преместила тук заради Йенсен. Не по този начин.

Тя се усмихна гузно.

— Е, аз познавам няколко човека, които очакват да се свържеш с тях, когато се завърнеш в Лондон. Двама са от Харвард, но има и няколко фирми в района на Бостън.

Тя стана, отиде до бюфета при прозорците и взе един сгънат лист хартия.

— Ето — подаде ми го тя. — Ако поискаш да се възползваш от някоя от тези възможности, те те очакват.

* * *

След като се разделихме, няколко минути поседях в колата на дядо ми на алеята им. Разбрахме се евентуално в събота пак да се видим, но Хана беше съвсем сигурна, че в същия ден трябва да помогне на един от студентите си в лабораторията, и аз останах с впечатлението, че току-що се сбогувах с тях за неопределен период от време. Руби и Найъл се бяха прибрали в Лондон преди два дни и скоро щях да ги видя, но изпитах нещо повече от моментна тъга заради края на ваканцията. Почувствах връзка с мястото и хората тук, и при мисълта да се завърна в дъждовния Лондон на скапаната си работа с още по-скапания си шеф настроението ми се… вгорчи.

Извадих ключовете от чантата си и напипах листа, който Хана ми беше дала на вечеря. Извадих го и видях, че това бяха цели две страници с по един ред разстояние, гъсто изписани с имена. Професори, които търсеха човек да движи лабораториите им, частно финансирани учебни институти, инженерни фирми, търсещи да наемат човек на позиция, каквато вече заемах… всеки от описаните постове изглеждаше реалистичен, а Хана беше вложила много време и мисъл в съставянето му. Ако поисках да се преместя в Бостън или Ню Йорк, имах поне дванайсет възможности, които да преследвам.

Но тогава видях и другата осигурена от нея информация.

Беше напечатана като останалата част и си личеше, че Хана е възнамерявала през цялото време да я включи. Сякаш е знаела, че все още му нямам адреса.

Взирах се в листа. Дори напечатаното му черно на бяло име ме накара да се почувствам напрегната и неспокойна. Исках да се приближа до него, да почувствам как дългите му ръце ме прегръщат. Исках да се сбогуваме така, че да звучи като „ще се видим скоро“, а не лекомисленото му „до скоро“ от неделята, от което и досега още не ми беше минало.

Усетих как пулсът ми се ускори — сега или никога. Завъртях ключа в стартера и излязох от алеята. Но вместо да завия наляво, завих надясно.

* * *

Йенсен живееше в удивителна къща от кафяв камък на широка улица. Беше на три етажа, но тясна, с безукорно подредени тухли и наскоро боядисана зелена врата. От едната страна нагоре пълзеше подрязван бръшлян, а деликатните му ластари се придържаха за широкия бял прозорец, който гледаше към китен двор.

В предната стая светеше лампа. Още една беше запалена по-навътре в къщата. Може би в кухнята. Или в кабинета. Във всеки случай познавах Йенсен достатъчно добре, за да знам, че нямаше да остави и двете лампи да светят, ако не си беше у дома. Една грееща лампа в празната къща беше предпазливост. Две — прахосничество.

Острият вятър духна листата по улицата и няколко от тях минаха по обувките ми и ме накараха да сведа поглед към земята. Беше се стъмнило и в този късен час нямаше пешеходци и паркиращи до тротоара коли.

Какво, за бога, търсех тук? Поредната порция отказ? Не е много вярно, че нямаше какво да губя — все още имах гордостта си. Идването ми тук, след като бях разкарана с есемес, носеше отпечатъка на отчаянието. Дотук ли съм стигнала? Нима надигащият се задник на Марк не ме научи на нищо? Погледнах отново към прозореца и въздъхнах. Избягах от Лондон, за да забравя един мъж, а отворих сърцето си за друг, който да го стъпче?

Пипа Бей Кокс, ти си голяма глупачка.

Божичко, какъв кошмар. На улицата беше студено, а в колата топло. Може би още по-топло беше в кафенето за донати на ъгъла, където можех да потисна чувствата си с обилно количество понички с пудра захар. Зад мен спря автомобил и аз осъзнах как изглеждам: стоя пред една къща и гледам през прозореца. Изпънах се, когато клаксонът свирна ведро, обърнах се и тръгнах право напред със сковано тяло.

— Много съжа…! — подех аз и си изпуснах чантата. Смутена, се наведох да я вдигна.

— Пипа?

Взирах се в излъсканите кафяви обувки пред мен и се ослушвах за спокойния, мил глас, който беше произнесъл името ми.

— Здравей. — Не бързах да се изправя.

— Здравей.

Ако някой ни наблюдаваше отстрани, сигурно му изглеждаше, че съм коленичила в краката на бизнесмен, но ако имаше някакъв таен код, който да почукам по паважа, за да се разтвори тротоара и да ме погълне, щях да го направя на секундата. Ама че… ужас. Съвсем бавно прибрах разпилените си вещи в чантата.

Той клекна.

— Какво правиш тук?

Ох, Исусе.

— Хана… — започнах и бръкнах за ключовете от колата. — Тя ми даде адреса ти. Помислих си… — поклатих глава. — Моля те не се ядосвай. Знаех, че в къщата ти няма да заваря някоя любовница по бельо, и това ми даде смелост да се отбия. Предполагам, че исках да те видя. — Той не отговори незабавно и на мен ми идеше да избухна в пламъци, затова добавих: — Извинявай.

Той се приближи към мен, хвана ме за лакътя и ме изправи. Когато погледнах лицето му, видях на него лека усмивка.

— Няма за какво да се извиняваш — тихо рече той. — Просто се изненадах, че те виждам. Приятно.

Погледнах костюма, а после и колата му.

— Сега ли се прибираш?

Той кимна и аз погледнах часовника си. Минаваше единайсет.

— Не си се шегувал, че ще работиш до късно — измърморих, а после погледнах към къщата му. — Лампите светят.

— На таймер са — кимна той.

Естествено, че са.

— Така — засмях се аз.

Без повече думи, той се наведе, прегърна ме и залепи устните си върху моите.

Почувствах облекчение и топлина. В целувката нямаше смут, само познатият допир на устните му, инстинктивното едновременно разтваряне, болезнената ласка на езика му. Започна да ме целува с малки докосвания по устата, по бузата и брадичката.

— Липсваше ми — каза той и продължи надолу по врата ми. Умората си личеше по извивката на раменете му и натежалите му клепачи.

— И ти на мен — прегърнах го през врата и той се изправи. — Исках да се отбия за малко, но ти изглеждаш така, сякаш всеки миг ще заспиш прав.

Йенсен се отдръпна, погледна мен, а после към входната врата.

— Аз наистина ще заспя прав, но ти няма нужда да си тръгваш. Ела. Остани тук тази нощ.

* * *

Прекосихме безмълвно долния етаж. Йенсен ме държеше за ръка и решително ме вкара в банята на просторната си стая, където разопакова чисто нова четка за зъби за мен, и след като си измихме зъбите с усмивки и в мълчание, през двойните врати влязохме в спалнята.

Стаята му беше в приглушени тонове: бежово и синьо, наситенокафяво дърво. Червената ми пола и сапфирената блуза приличаха на скъпоценни камъни в река на пода му.

Йенсен не забеляза. Дрехите му тупнаха до моите и той ме пъхна под завивките, усетих устата му леко влажна и топла по врата и раменете ми, засмука с устни гърдите ми.

Досега не бяхме се любили без настойчивост и чувството на скандалност, което засилваше копнежа по време на пътуването. Тук бяхме в леглото му, в притъмнялата му стая, ръцете ни докосваха вече познатата им кожа, смеехме се и се целувахме. Тежка болка се настани в слабините ми, разпростря се между краката ми, а тялото му се изопна гладно над моето и проникна в глъбините, движейки хълбоците си, притискайки ме в обятията си, залепил уста на врата ми.

Рай и ад едновременно. Облекчението беше наркотик — чувството както винаги беше прекрасно. Под устата и алчните му ръце нямаше как да не мисля, че бях единственият важен за него човек на света. Но мисълта за мимолетността на всичко беше мъчение. Мисълта, че ако аз не бях дошла, той нямаше да си даде труд.

— Хубаво е — задъхано рече той във врата ми. — Исусе, колко е хубаво.

Обгърнах го с ръцете, краката и… сърцето си и отново почувствах това, което бях изпитала във Върмонт. Между нас имаше не само взаимно уважение и възхищение, а и нещо огнено, дълбоко, от което не можех да се отърся. Докато се любехме, въпросът дали мога да се влюбя в Йенсен не подлежеше на разискване.

Беше късно за него.

Осъзнавайки това, извиках тихо, но той чу и намали, без да спира напълно, но се намести така, че да вижда лицето ми.

— Добре ли си? — Целуна ме. Раменете му се повдигнаха нагоре и назад, още нагоре и още назад. Взирах се в жилестата извивка на врата му, в очертанията на гърдите му.

— Ще ми се обадиш ли, когато дойдеш в Лондон? — попитах с най-жалкия си глас.

Явно и това щях да приема.

Той плъзна ръка по тялото ми, обви крака ми и го дръпна по-нагоре на хълбока си. В същото време проникна по-навътре и двамата потръпнахме от облекчението и влудяващата болка. Той се помъчи да ми се усмихне, но усмивката му излезе повече като гримаса от напрежението в тялото му.

— Няма да идвам в Лондон до март. Ще ти се обадя, ако дотогава нямаш нов приятел.

Това трябваше да е шега, помислих си.

Или напомняне.

Затворих очи и го придърпах към мен, а той се задвижи нетърпеливо, жадно и натисна онази струна в мен, от която единствено насладата имаше значение.

Мисълта отлетя — приятел — и насладата не позволи нейният близнак да я последва — приятелка — а ние се движехме заедно и се изкачвахме все по-нависоко, за да свършим едновременно запъхтени, без да се налага да разбиваме сърцата си и да усложняваме нещата.

Глава петнадесет
Йенсен

Проблемът с пътуванията е, че когато се завърнеш, всичко ти се струва малко тягостно.

Казах си, че след като години наред не бях ходил на почивка, това се дължи на фантастичната ваканция. Казах си, че се дължи на по-освободеното ми поведение, на откъсването и на новото усещане да бъда обграден ежечасно от близки приятели вместо изолацията на усамотения ми живот. Може би се дължеше на срещата ми с Беки и нахлуването на миналото в настоящето, с което първоначално не знаех какво да правя, докато не разбрах, че не се налага да правя нищо.

Но безпокойството ми, когато се завърнах у дома, надхвърляше всички тези мисли. Да, бях толкова зает, че противно на навика ми прескочих тренировката си и работих по обяд, за да наваксам. Да, в края на деня бях толкова изцеден, че се прибрах вкъщи, нахраних се, взех си душ и си легнах. На сутринта всичко се повтори. И не се искаше да бъда гений, за да разбера, че тягостното усещане се дължеше на нещо повече от тежестта на работата, която ми се стовари.

С Пипа ясно се разбрахме какво искаме и двамата — малко забавление, авантюра, почивка от истинския живот — тогава защо позволих да изпитам повече?

Цял ден мислих само за нея, за времето, което прекарахме в бунгалото, и съжалявах, че не се бяхме съгласили с предложението й да отсядаме там по шест месеца всяка година и да се преструваме, че животът в Лондон и Бостън не съществува. Шест месеца без телефони, без имейли, само с хората, които обичам? Звучеше като рай.

Да остана още една нощ с Пипа беше повече мъчение, отколкото нещо друго. Когато слязох от колата си и я видях да гледа къщата ми, останах зашеметен от сюрреалистичната картина. Бяха ми необходими цели пет секунди, за да осъзная, че тя не е привидение. Бях капнал от умора, готов да се откажа от душа за десетина минути повече сън, но изведнъж забравих, че ми се спи.

На другото утро тя се беше облякла, мълчешком ме беше целунала за довиждане и си бе тръгнала.

Кратка авантюра, напомних си аз. И толкова.

* * *

Дни след това се взирах в таблицата на монитора, а числата се размиваха по краищата. Наближаваше седем и след като часове наред бях преглеждал все същия списък с авоари, бях на ръба да подпаля компютъра, папките с проекта, че даже и кабинета си.

— Знаех си, че ще те сваря тук и затова идвам с дарове. — Грег предпазливо огледа бюрото ми и купчините с папки върху него. Сложи отгоре загънат сандвич и после измъкна бутилка бира от джоба на панталона си.

— Не, благодаря — усмихнах му се леко и пак забих поглед в екрана. — Ядох май един бейгъл по-рано.

— „Ядох май един бейгъл по-рано“ — повтори той и вместо да си тръгне, се настани на отсрещното кресло. — Знаеш ли, когато хората заминават на почивка, те се връщат не чак толкова… зли.

Притиснах очите си с пръсти срещу светлината. От недоспиването и многото кафе бях раздразнителен, а в слепоочията ми пулсираше болка.

— Свършили са по-малко работа, докато ме нямаше, и сега цари пълен хаос.

— Младшите сътрудници не са ли изпълнили задачите, или…?

— Не, изпълнили са всичко, но… не знам. Свършили са работата, но не така, както аз щях да я свърша. Да не говорим, че оставих в лондонския офис готовите показания и те имаха достатъчно време да се подготвят преди изслушването, но ето че са изпуснали срока за регистрация.

— О, по дяволите.

— Точно така.

— Нали знаеш, че това не е твоя работа.

— Само че — възразих аз — технически е…

— Твоята работа беше да прегледаш показанията — прекъсна ме той, — а не да картотекираш бумагите. Естествено, че не си свършил нещата по време на почивката. Затова се казва почивка. — Той произнесе думата на срички, пресегна се и взе стария речник от библиотеката и започна да прелиства страниците му. — Дай ми секунда да я намеря. Направо не мога да повярвам, че имаш речник…

Пресегнах се през бюрото и му го взех.

— Разбирам, че това не е моя работа — казах и се обърнах към компютъра, — но освен хаоса, докато ме е нямало, са се струпали още неща и… — въздъхнах, разкърших рамене и казах спокойно: — Ще се наредят нещата. Ще трябва да поработя повече, но ще се наредят.

Той се изправи и се приготви да си върви.

— Прибери се вкъщи, вечеряй, погледай телевизия, все едно какво. И утре започни наново, но си тръгни в приличен час. Така ще прегориш, а си прекалено добър в работата си, за да позволиш това да се случи.

— Добре — измърморих и той се обърна към вратата.

— Лъжец — засмя се Грег. — Но ти желая лека нощ, Дженс. — Вече се беше отдалечил, когато пак се провикна от коридора: — Върви си вкъщи!

Усмихнах се и погледнах към таблицата.

Грег имаше право. Дългите часове в офиса и липсата на социален живот се бяха превърнали в норма. Аз бях единственият младши съдружник, който нямаше четирийсет, без съпруга и деца, при които да се прибирам, дори не изпитвах неприятното чувство да оставам до късно. Имах късмета да бъда на това място. Спомням си колко трудно ми беше в началото да получа достатъчно работа и се надявах да се докажа, за да оставят папки на бюрото ми старши съдружниците.

Сега бях заринат от работа, имах повече случаи, отколкото можех да поема, и не можех да изляза задълго в отпуска, без светът между стените в кабинета ми да се взриви. Да, аз сам си бях навлякъл това на главата, но не знаех колко дълго още можеше да продължи. Обичах работата си, обичах подредения, непристъпен баланс на правото. То винаги ми е било повече от достатъчно, досега.

Кафето, което посръбвах през последния час, беше изстинало в чашата и аз я избутах настрани, отворих чекмеджето и отброих дребни монети за машината в коридора.

Телефонът ми лежеше до купчина бумаги и по приумица го взех, макар че знаех, че ще прекарам тук още няколко часа. Имах около петнайсетина пропуснати обаждания, много от тях от Зиги, и доста съобщения. Последното беше от Лив.

Зиг иска да отидеш у тях на вечеря.

На работа съм, написах аз. Тя защо не ми е писала сама?

На работа ли? КАКВА ИЗНЕНАДА, моментално ми отговори Лив. Казва, че не си вдигаш телефона.

Вината и раздразнението ме стиснаха за гушата. Зиг беше последният човек, който имаше право да се оплаква на Лив, че работя до късно.

Огледах бюрото си, после погледнах часовника. Сградата беше притихнала с изключение на прахосмукачката в коридора и изтощението ме връхлетя като топла, тежка вълна. Вечеря при Уил и Зиги звучеше прекрасно. Бях уморен от това кресло и безкрайните имейли, от престоялото кафе и готовата храна. Зиги работеше до късно като мен и сигурно тъкмо сядаха на масата. Написах й, че тръгвам към тях, после изключих компютъра и телефона си.

Замайващото лекомислие отпреди няколко дни вече се беше изпарило и аз се намирах там, откъдето бях почнал: уморен, малко самотен и зажаднял за сърдечността на истинска компания.

* * *

Паркирах до тротоара и тръгнах към къщата, която грееше на мрачната улица. Малки лампички изпъстряха цветните лехи и светеха между клоните на дърветата, светлина се процеждаше през прозрачните завеси на втория етаж. От мястото си виждах всекидневната и коридора, където сестра ми и Уил стояха прегърнати. През отворения прозорец на улицата се носеше песен на Guns N’ Roses. Те танцуваха бавно в кухнята на песента Sweet Child of Mine.

Безглави романтици.

На верандата тиквите бяха изчезнали, а на тяхно място имаше китна саксия от ковано желязо с есенни цветя. На вратата беше закачен есенен венец от клонки и сушени цветя.

— Ехо — провикнах се аз и влязох.

Пенроуз изскочи иззад ъгъла и размаха опашка.

Наведох се да я погаля по ушите.

— Най-накрая са те прибрали вкъщи, а?

— Йо, бро! — викна Зиги от кухнята.

Пенроуз се завъртя в кръг, после се търколи в краката ми да я почеша по коремчето. Свалих си обувките, оставих ги до вратата и последвах кучето, което хукна по коридора.

— Ти дойде — каза сестра ми и почисти ръцете си от останките от зеленчуците, които режеше.

Наведох се, прегърнах я и я целунах по главата.

— Разбира се, че дойдох. Аз обичам Уил.

Тя ме удари по ръката с юмрук, а после се върна към зеленчуците.

— Да помагам ли с нещо? — попитах ги аз.

Зиг поклати глава:

— Тъкмо довършвам салатата. Предпочитания за соса?

— Същия като за вас.

Наблюдавах ги известно време как работеха в тандем, а после им казах, че Беки е идвала вкъщи.

Сестра ми се извърна и ме зяпна.

— Какво?

Уил, който търсеше маруля в хладилника, ме погледна иззад вратата.

— Майтапиш се.

— Не.

— Колко време остана? — попита Зиг невярващо.

— Около четиридесет и пет минути може би? — изопнах челюстта си напред. — Най-общо й казах, че е добре дошла да си излее душата, щом от това ще й олекне, но на мен ми е все едно. Тя говори известно време как сега разбирала, че по онова време била млада и още не си била поживяла.

Уил подсвирна.

— Тя е доста коварна.

— Да, правилно — изрече пламенно Зиги и аз усетих как гърдите ми се свиват от любов към прекрасната ми, глупава сестричка и вечната й нужда да ме закриля.

— Не, не мисля, че е зла — взех си резен морков и отхапах, — просто в миналото не умееше да разговаря.

— Между другото — вметна Уил, — справил си се отлично с положението.

— Така е, но… ъх. Аз отдавна съм я забравила. — Зиги си пое дъх и погледна ножа в ръцете си. — Да сменим темата, преди да съм накълцала нещо.

Уил я погледна с любяща усмивка и нежно взе ножа от ръката й.

— Идеята е добра. Дженс, искаш ли да излезем да тичаме тази седмица?

Взех си още един морков.

— Може би. Стига да е достатъчно рано, за да не закъснея за работа.

Сестра ми се обърна и ме изгледа шокирано, после запуши уста с ръка и взе ножа с изопнати рамене.

— Има ли проблем, Зиг?

— Не знам — тя наряза с настървение една краставичка. — Не ми влиза в работата, но е интересно, че можеш да тичаш с Уил през уикенда, а тази вечер си свободен, когато миналата седмица си казал на Пипа, че работиш нонстоп.

— Какво съм казал на Пипа? — попитах аз и сърцето ми за миг спря, а после заби учестено.

— Не точно с тези думи — отвърна тя малко по-спокойно. — Аз се радвам, че си дошъл. Но тогава си бил прекалено зает, за да вечеряш с нея, а ето ни сега — тя огледа драматично кухнята — тук, тримата.

— Има ли вино? — попитах Уил, който взе една чаша и отворена бутилка и ги остави пред мен. Налях си догоре, отпих солидна глътка и оставих чашата.

— Нямам представа откъде дойде това, нито как си разбрала какво съм казал на Пипа. Но на мен ми е приятно да ви идвам на гости. Ако не ми се говори, мога да зяпам чинията, да се навечерям, да ви благодаря и да си тръгна. С Пипа не е същото, даже и нещата да вървяха добре. А освен това наистина трябваше да работя — допълних. — Бях още на работа, когато Лив ми изпрати съобщение, че не си могла да се свържеш с мен.

Зиги се обърна да ме погледне, сякаш бях казал нещо абсурдно.

— Не разбирам защо вечно си…

— О, мили боже — хванах се за главата аз. — Поне да вечеряме първо, преди да се почне с това. Поне още една чаша вино? Беше наистина гаден ден.

Гневът на сестра ми се стопи и тя мигом ме погледна гузно.

— Недей — добавих бързо и вината изпълни гърдите ми като балон. Зиг само се опитвате да помогне. Намеренията й бяха добри, нищо че методът й ме докарваше до лудост. — Нека първо поне да хапнем, а после ми викай, колкото ти душа иска.

* * *

Уил беше правил печено с мънички червени картофчета и карамелизирани моркови с кафява захар и докато седях и ядях най-вкусното ядене, откакто отпътувахме от Върмонт, се почувствах малко измамен, че още докато бяхме съквартиранти в колежа, не се беше научил да готви така.

Както винаги, вечерята беше спокойна и приятна. Говорихме за родителите ни и за предстоящото им пътуване до Шотландия. Говорихме за традиционното и дружно семейно пътуване между Коледа и Нова година. Заради раждането на бебетата през декември бях получил отмяна на присъдата за тази година, но се подготвях за неизбежното обсъждане къде ще ходим догодина — Бали — и в случай че не успеех да си взема отпуска, дали щеше да се наложи да изтърпя разговора „Но горкичкият Йенсен ще остане самичък“.

Когато приключих с първата порция печено, разговорът беше преминал на Макс и Бенет и любимата кутия за съобщения, пълна с истории за Клои Светицата и Сара Чудовището.

Уил се обърна към мен, след като потвърди, че, да, и двете жени продължават да се държат подозрително.

— Как върви адаптирането? — попита той и набоде парче от печеното.

— Международното сливане, което ръководех, в момента е абсолютна в каша. И макар че хаосът няма нищо общо с нашия офис, пак говори зле за екипа. Ще трябва да работя извънредно, за да оправя бъркотиите.

— Звучи сериозно — изрече Уил.

— Така е, но това е част от работата. — Отпих от виното и усетих как топлината се разлива в кръвта ми. — Какво става с другите? Добре ли са след завръщането си?

Зиги кимна.

— Найъл и Руби отпътуваха на следващия ден, след като се прибрахме от Върмонт. Пипа си замина миналата неделя.

Застинах. Как е възможно да не разбера, че Пипа си е заминала преди четири дни?

— О, не знаех… — и се заех да си отрежа парче месо.

— Щеше да знаеш, ако си беше направил труда да се видиш с нея, преди да отпътува — предизвика ме с равен глас сестра ми.

Взех си едно горещо хлебче и го разчупих. Отвътре изскочи пара. Отхапах, задъвках бавно и преглътнах, а хапката заседна в гърлото ми като топка брашно и лепило.

— Всъщност, аз се видях с нея.

Зиги замръзна с чаша вода пред устата си.

— Кога?

Кимнах, забил поглед в чинията, и се опитах да прозвуча съвсем небрежно:

— Тя беше пред къщата ми, когато се прибрах от работа миналата сряда. Мисля, че е дошла, след като е вечеряла тук.

— О — сестра ми се усмихна бавно. — Е, това е чудесно! Ще поддържате връзка през океана, значи, или…?

— Едва ли.

Придърпах чинийката с маслото и си намазах хлебчето.

— Едва ли? — повтори тя.

— Мила, нали ти казах, че имам работа.

Това я ядоса още повече:

— Има седем дни в седмицата, мили. Двайсет и четири…

— Тя живее в Англия.

Сестра ми остави вилицата си, скръсти ръце на масата и ме изгледа със стоманен поглед.

— Нали разбираш, че точно затова си сам?

— Предполагам, че въпросът ти е реторичен? — попитах аз и лапнах един залък от месото. Преглътнах го по-трудно и от предишния. Знаех, че я вбесявам. Тя не понасяше външното ми спокойствие и искаше да измъкне някаква реакция от мен, но аз не давах и пукната пара.

— Срещаш жена, която ти харесва, а не можеш да намериш малко свободно време за нея? Да поддържаш…

— Да поддържам какво? — повиших глас, учуден от собствения си гняв. Колко пъти трябваше да й обяснявам? — Ние живеем в различни държави, мечтаем за различни неща. Кой от нас би искал да удължи неизбежното?

— Защото си подхождахте! — изкрещя тя. Уил я докосна по ръката, за да я укроти, но тя го отблъсна. — Чуй ме, Дженс, кариерата ти има главоломен успех и аз се гордея с теб. Ако това е всичко, което искаш от живота, тогава добре. Ще те оставя на мира. Но след като те наблюдавах миналата седмица и видях как се смееш, как грейваш, когато Пипа влезе в стаята, не вярвам, че е така. И не ми казвай, че всичко е било заради Беки, защото нея я нямаше в бунгалото. Ти беше толкова щастлив.

— Какво искаш да кажеш? — попитах я със зачервено лице. — В сравнение с кое? Колко нещастен съм през останалото време ли?

Тя повдигна брадичка.

— Може би.

Уил се покашля и ни погледна.

— Защо всички не си поемем глътка въздух — поде той, но аз не бях свършил.

— Не разбирам какво става и защо изведнъж всички са се загрижили за личния ми живот!

Зиги удари с ръка по масата и гневно се изсмя:

— Сигурно се шегуваш!

Аз се засмях.

— Не можеш да сравняваш двете ситуации. За разлика от мен, ти никога не беше имала продължителна връзка. Аз съм разведен, за бога! Това е малко по-различно.

— Разводът ти беше преди седем години!

— Защо не оставиш нещата на собствения им ход? Това беше кратка авантюра, Зиги, и толкова. Хората го правят непрекъснато — питай мъжа си, той има известен опит.

— На мен не ми приличаше на авантюра — Уил ми хвърли предупредителен поглед.

— И не че ти влиза в работата — оставих вилицата си аз, — но решението не беше само мое. И двамата сме на едно мнение. Никой не беше в положение да иска повече.

— Ти откъде знаеш тя на какво мнение е? Нито веднъж не си й се обадил!

— Аз…

— Изпратил си й едно шибано съобщение!

И двамата с Уил ахнахме и инстинктивно се отдръпнахме назад в столовете. Сестра ми не ругаеше. Ако това се случеше, значи беше избухнал пожар или новият брой на „Science“ беше пристигнал по пощата. Но тя никога не ругаеше по мен.

— Пипа тъкмо е приключила с една връзка — опитах се да смекча тона си. Зиги само искаше най-доброто за мен. Знаех това. — Тя е живяла с онзи мъж, Зиг. От самото начало нашата връзка беше една авантюра.

— Това не означава, че не може да прерасне в повече — контрира тя.

— Напротив.

— Защо? Защото си бил разочарован преди? Защото си сдържан адвокат, а тя понякога се боядисва в розово? Няма жив човек, който да не иска да преспи с Пипа. Мътните го взели, аз бих преспала с нея.

Уил завъртя рязко глава.

— Наистина ли?

— Е, в мислите ми — Зиги сви рамене. — Ако Йенсен престане да се държи като…

— Достатъчно! — креснах аз и в стаята настъпи тишина. — Тук не става дума за теб, Хана.

— Ти Хана ли ме нарече току-що? — лицето й порозовя. — Мислиш ли, че ми е приятно да те гледам такъв? Да знам, че всяка вечер се прибираш в празната къща и че това никога няма да се промени, защото те е страх и си голям инат, за да направиш първата крачка? Тревожа се за тебе, Йенсен. Тревожа се всеки божи ден.

— Преживей го! Аз не се тревожа!

— А трябва! С това темпо ще останеш сам завинаги! — Очите й се разшириха и тя си пое шумно дъх. — Не исках…

— Да, знам. Не искаше да го изречеш на глас.

Станах от масата.

Зиги изглеждаше уплашена и искаше да се извини, но аз бях прекалено ядосан, за да слушам.

— Благодаря за вечерята — хвърлих салфетката на масата и тръгнах по коридора.

* * *

Въпреки студа карах с отворени прозорци към къщи, с надеждата вятърът, който вееше оглушително в колата, да прогони ехото от думите на сестра ми.

Улицата беше смълчана, когато спрях пред къщата и угасих двигателя. Не слязох не защото обмислях да отида някъде. Не ми се влизаше вътре. Вътре беше подредено и тихо. По килима във всекидневната личаха линиите от прахосмукачката, които никой нямаше да стъпче. Вътре имаше купчина от изтъркани менюта и огромен списък с програми в категорията Наскоро гледани на „Нетфликс“. Вътре изведнъж ми се стори непоносимо.

Какво ставаше с мен? Винаги съм обичал дома си, работата си и съм се радвал на ежедневието си. Признавам си — не изпадах в екстаз през повечето време, но бях доволен. Защо това вече не ми беше достатъчно?

Накрая слязох от колата, качих се на верандата и бавно извадих ключовете от джоба си. Прозорците бяха тъмни, с изключение на лампата с таймер в дъното, и аз се отказах да сравнявам за пореден път моята веранда и тази на Зиги, моя и нейния живот.

На Хана, помислих си аз и за първи път се поправих. Не искам да сравнявам моя живот с този на Хана.

Тя беше пораснала.

Дори ме беше задминала и всичко правеше с жар. Отключих вратата и влязох, хвърлих ключовете на масичката в антрето. Без да си правя труда да запаля лампите или да взема най-напред дистанционното, седнах пред тъмния телевизор.

Хана беше права, трябваше да се тревожа. Имах работа, за която бях жертвал всичко, и семейство, което обожавах — а това беше много повече, отколкото мнозина имаха — но не правех нищо, за да живея по-пълноценно.

Глава шестнадесет
Пипа

През по-голямата си част полетът до Кралството не беше толкова забележителен, колкото този до Бостън. Леко разрошеният джентълмен до мен заспа пет минути, след като си закопча колана, и през цялото пътуване хъркаше крепко. За съжаление Амелия я нямаше, но стюардесата на смяна ми предложи тапи за уши и коктейл.

Приех тапите, върнах коктейла.

Като обърнах поглед назад, не знаех какво да мисля за почивката. Пътуването, естествено, беше сън, мечта, но, Исусе Христе, наистина ли ми беше по-добре, че заминах? Бях преживяла надигащия се задник на Марк, но след последната вълшебна нощ с Йенсен и връщането му към работата, се чувствах ужасно, все едно най-добрата ми приятелка си беше вдигнала чукалата и се беше преместила в град в другия край на света. Но най-лошото беше, че летвата за свестните мъже се вдигна на такава височина, че за мое съжаление едва ли щях да намеря друг по улиците на Лондон или някъде другаде.

Така ли става, когато срещнеш Единствения? Той вдига летвата толкова немислимо високо, че човек дори не си прави труда вече? Йенсен беше добре сложен, висок и умен. Беше привлекателен по таен начин, но зад саможивия мъж опознах най-умелия и внимателен любовник. И… на мен ми се струваше, че бяхме един за друг. Аз бях приказлива, той беше сериозен. Аз бях ексцентрична, той беше класически тип. Но когато се събрахме, имах чувството, че сме едни и същи.

Уф, мразех, когато мислите ми се превръщат в сантиментални поздравителни картички.

Сложих си тапите за уши и се помъчих да мисля за друго.

Нови дрехи.

Боя за коса.

Сирене.

Отказ да приема реалността. Трябваше да се изправя лице в лице с живота си. Трябваше да реша дали исках да тъпча на едно място до безкрайност в Лондон, или… да опитам нещо ново.

Помислих за работата и си представих радостта, която щях да изпитам, когато вляза в кабинета на Антъни и му кажа, че напускам.

А когато си помислих за майките, не ги видях да кършат ръце, защото ще се местя, а си представих колко щастливи щяха да бъдат, ако заминех за няколко години в Бостън и преживеех някое приключение там.

Когато си помислих за апартамента… не почувствах нищо. Нито сантименталност, нито тъга пред възможността да си сменя жилището. Всичко в него — от рунтавата синя черга във всекидневната до бялата покривка на леглото, беше свързано или с по-буйните години от младостта ми, или с Марк.

Марк, с когото си приличахме по толкова много неща: и двамата обичахме кръчмата на ъгъла и имахме склонност да се напиваме и да пеем с пълно гърло, нищо че мечка ни беше стъпила на ушите. И аз, и той харесвахме пъстротата, глъчката и непринудеността. Но ежедневието ни беше свободно, почти лекомислено. От мен не се искаше нищо, за да живея така. Живот без предизвикателства.

Когато се откъснах от Лондон, видях, че животът ми там беше спокоен и лесен, но недостатъчен и никога нямаше да ми поднесе това, за което мечтаех.

За нещастие, точно сега ми се искаше Йенсен да дойде, да имаме апартамент в Бостън близо до кръг от приятели с клепоухи голдън ретрийвъри и деца, които се маскират като Супермен и гоблини. Животът ми в Лондон беше заседнал — денем имах работа, която ненавиждах, а нощем пиех бира, докато откъртя на дивана. Може би по ирония на съдбата почивката, която промени възгледите ми за пиенето, се състоеше от девет дни дегустация на вино, последвани от още седмица в бунгалото с настолни игри и разврат. Хрумна ми, че приятелите ми чакаха с нетърпение края на пътуването, защото, за разлика от мен, имаха истински живот, към който да се върнат.

Нагледен пример: от триста двайсет и шестте имейла в пощенската ми кутия при завръщането ми, само три не бяха от универсални магазини като „House of Fraser“, „Debenhams“ или „Harrods“. Никой не ме беше търсил, макар че Марк се бе отбил и беше изпразнил килера с провизиите.

Какъв невероятен загубеняк!

Седнах на пода в притихналия апартамент, неразопакованият ми куфар остана до вратата, и започнах да ям праскови от консерва.

Това ли беше дъното? Рошава и некъпана след полета, с извита на една страна пола по съвсем порядъчни причини, вечерям на пода? Така ли щяха да ме намерят властите — просната на килима, докато плъховете бавно ме гризат?

Може би дъното беше преди няколко седмици, когато заварих Марк и любовницата му в моето легло?

Сигурно трябваше да изпадна в депресия, че съществуваше повече от едно дъно, от което да избирам, но вече не изпитвах нито тъга, нито гняв. Чувствах глад за нещо… нещо повече от праскови.

Изхвърлих ги в кофата на влизане в стаята. Дори не исках да спя тук.

Решенията са странни неща. Във филмите те приличат на сепване, на бавното откриване на отговор, последвано накрая от усмивка, насочена към небето. За мен решението да изкореня настоящата си реалност беше по-скоро едно проточило се примигване, отпускане на раменете и звучно: „Ох, мътните ме взели“.

* * *

Напуснах във вторник следобед.

Бях планирала да го направя в понеделник, но щом пристигнах в офиса, осъзнах, че без доходна работа нямаше да мога да си позволя наема на апартамента и първо трябва да се уверя, че майките ще искат да ме приютят, докато си изясня какво да правя. Разбира се, те бяха на върха на щастието.

— Искаш да се преместиш в Бостън! — плесна с ръце Коко. — Миличка, няма да съжаляваш! Нито за секунда.

— Но ще ми трябва работа — измърморих, докато хрупах един морков.

— Ще си намериш — Лийли ме прегърна през раменете. — Ти си ни единственото дете. Ще ти помогнем да си стъпиш на краката.

Антъни, шефът ми, не беше толкова сърдечен.

— Къде ще отидеш сега? — беше ме попитал във вторник сутринта, когато събрах кураж да вляза в кабинета и да му съобщя новината.

— Още не съм сигурна. — Разочарованието на лицето му се смени от насмешка. — Обмислям различни варианти.

И това беше истината. Онази сутрин бях разпратила писма на всички адреси от списъка на Хана. Е, без този на Йенсен. Той не се беше обаждал, нито ми беше писал писмо след онази нощ. Почти седмица оттогава, а той сигурно дори не знаеше, че вече не бях в Бостън.

Антъни се облегна напред и леко се подсмихна.

— Значи още не си си намерила нова работа?

Преди две години за малко не го уволниха, когато Руби напусна и се пусна слух за съдебен процес. Но нещата се успокоиха, когато Ричард Корбет дискретно плати на Руби неизвестна сума пари под масата. Оттогава Антъни усилено се държеше Подобаващо с главно П с подчинените си, но от време на време не се овладяваше и се държеше като огромен задник. Така беше устроен.

С мъка се удържах да не се свия в креслото.

— Не, но не мисля, че ще имам проблем да си намеря.

— Не ставай глупава, Пипа. Остани при нас дотогава.

Знаех, че така беше умно да постъпя, но не можех. Не можех да остана и една секунда повече. Презирах него, работата, скучните кабинети и собственото си нещастие в края на работния ден, което ме отвеждаше направо в кръчмата.

Обичах жената, която бях в Бостън.

Мразех тази, в която се бях превърнала тук.

— Съзнавам, че не предупредих по-отрано, но ти ще ми дадеш добра препоръка, когато някой те потърси и поиска, нали, Тони?

Той се поколеба, завъртя писалката на бюрото си. Аз бях дясната му ръка, откакто Руби напусна и Ричард ме повиши от стажант в щатен инженер. Оттам ме направиха експерт, а аз дори нямах магистърска степен. Каквото и да мислеше Тони за напускането ми, не можеше да отрече, че бях незаменима под ръководството му.

— Да, добре — каза накрая. И в рядък изблик на доброта додаде: — Съжалявам, че си тръгваш.

Подскочих на стола, като че ли бях ударена от статично електричество и се запънах:

— Аз… благодаря ти.

Събрах си вещите от бюрото в една кутия, качих се на метрото с нея и се прибрах в апартамента си.

И започнах да си събирам багажа.

* * *

Мобилният ми телефон иззвъня на масата в трапезарията и ме изтръгна от безсмислената задача да подбирам кои стари издания на „Glamour“ исках да запазя. Изпълзях до масата и с разтуптяно сърце — през последните две седмици от завръщането ми в Англия бях получила четири обаждания от възможни работодатели в Бостън — взех телефона само за да видя как екранът светва с лицето на Марк.

— Чак сега ли ми се обаждаш? — вдигнах, без да го поздравя.

Чух го да си поема остро дъх.

— Моментът не е ли подходящ?

Загледах се в стената.

— Ти спа с друга жена в леглото ми. А после си обрал дома ми.

— Говориш като американка.

— Върви по дяволите!

— Права си за храната. Съжалявам за това, Пипс. Бях затрупан с работа и нямах време да напазарувам.

Въздъхнах, седнах пак на пода и се облегнах на дивана.

— А аз тръпнех от вълнение да отида на пазар в полунощ след едномесечен престой в Щатите.

Той изпъшка и измърмори:

— Обадих се да се извиня и явно трябва да прибавя още едно нещо към списъка.

— Може би повече от едно.

Той въздъхна и тихо рече:

— Много съжалявам, Пипс. Не искам да мисля за онова, което сторих.

Онемях.

Не че Марк никога не се извиняваше. Но рядко звучеше искрено.

Тутакси застанах нащрек.

— Какво си намислил? — попитах подозрително.

— Обадих ти се, защото ми липсваше и исках да чуя как е минала ваканцията ти.

— Повече никога няма да спя с теб — изръмжах предварително. Марк умееше да стопи гнева ми като ме съблазняваше. Даже самата мисъл ме накара да се почувствам непочтена и подла. Продължавах да усещам целувките на Йенсен по устните си, докосванията му по кожата си. Не знаех колко време трябва да мине, за да ги забравя. Не бях сигурна, че исках, поне засега.

— Не се обаждам за това — тихо каза той. — Макар че минаха шест седмици и много ми липсваш… разбирам какъв огромен глупак съм.

— Много по-голям от огромен и много по-лош от глупак.

Той се засмя:

— Да излезем на ресторант довечера?

Поклатих глава:

— Шегуваш ли се?

— Хайде — увещаваше ме той. — Мислих много за стореното от мен и колко зле се чувствах, когато Шанън ми причини същото, и това не ми даваше мира.

Този път се разсмях.

— Марк, ти чуваш ли се? Искаш да изляза с теб на вечеря, за да се почувстваш по-добре от това, че си спал с друга жена в леглото ми?

— Ти няма ли да се почувстваш по-добре да ме видиш как те моля за прошка?

Беше толкова нетипично за него да каже такова нещо, да пълзи по земята за извинение. А аз знаех, че отговорът ми ще бъде „не“. В момента бях свързана с Йенсен много силно. От тази среща нямаше да се почувствам нито по-добре, нито по-зле. Нямаше да почувствам нищо.

Марк не беше човекът, когото исках.

Тогава защо да не отида? Ако единият от нас можеше да намери душевно спокойствие тази вечер, защо това да не бъде той?

— За мен няма значение. Можеш да се извиняваш или да ми доказваш правотата си. Но в седем и половина аз ще вечерям в „Ярд“.

И затворих.

* * *

Когато се запознахме с Марк, той все още беше влюбен в Шанън, но аз прекарвах по един час, за да се приготвя за всяка наша среща в бара. Той се появяваше небръснат, по работни панталони и стара тениска на „Вайълънт Фемс“, а аз пристигах, сякаш съм тръгнала на разходка, с перфектен грим и прическа, удобно облечена цял ден в пауново-зелена копринена рокля и червена кашмирена жилетка, много благодаря.

Промяната се извърши първия път, когато той пренощува у нас и ме видя такава, каквато бях: с лилава коса, чудесно гнездо за птичките, и лице без грим. Това беше бляскавият миг на Марк: той обходи лицето ми с очи и тихо каза:

— Ето я и нея.

Марк беше допуснал много грешки, но едно нещо правеше както трябва и то беше да ме накара да се чувствам красива. Докато се приготвях семпло за вечеря, обличайки чифт панталони, стари маратонки и един син пуловер, ми хрумна, че в това отношение Йенсен ме разочароваше. Той сякаш вечно понасяше подмятанията на Руби за често боядисваната ми коса с търпелива усмивка или напрегнат смях. Размерът на дрехите ми не му харесваше, нито пък аз.

Усетих, че ме заболя от тази тресчица в преклонението ми пред него. Болеше ме, че не ми се обаждаше, че тънех в неведение дали се е обадил на Беки, че след всичко не получих нито едно съобщение или писмо. Но все още не бях готова да се откажа от него, защото усещах, че заровена в чувства към Йенсен, трябваше да открия и чувствата към една идеализирана версия на собствената ми същност, която исках да опозная. Същност, която денем правеше нещата, които обича, а вечерите си прекарваше с хората, които обичаше, същност, която преследваше амбициите си и авантюрите.

Но докато се взирах в себе си, исках да запомня и тази Пипа, която всяка сутрин се обличаше, както й харесва, не заради някой мъж, приятел или друг човек, а по собствения си импулс.

Погледнах часовника. Имах време да се обадя на Тами преди вечерята.

* * *

Беше първото нещо, което забеляза, и лицето му леко помръкна.

— Боядисала си косата си — отбеляза Марк.

Приближих се, оставих се да ме прегърне.

— Беше време.

Той взе един кичур, спусна пръсти по него.

— Навява ми носталгия.

— Иска ми се да танцувам — възразих аз и се отдръпнах от ръцете му.

— Можехме да отидем в „Руни“ — предложи той, като мислеше, че говорех буквално.

Само че аз исках да кажа, че бях щастлива, че бях я боядисала, че това ме върна към същността ми. Кимнах на хостесата, когато попита дали само двамата ще вечеряме. Последвахме я до малка маса в дъното, до стената.

— Не искам да ходя в „Руни“, нито в „Скърцащото колело“, нито в някое друго от старите места.

— Много си ми ядосана — рече той тихо и завъртя менюто в ръцете си, за да прочете листата с коктейлите.

— Вече не съм ядосана — уверих го. — Но тази вечер не искам да правим обиколка на миналото ни.

Той ме погледна изучаващо, сетне кимна леко.

— Променила си се.

— Не съм.

Той поклати глава и се наведе напред.

— Променила си се. Тук вече не ти харесва.

Марк беше проницателен, когато искаше.

— Аз постъпих на мястото на Тринити, когато тя напусна РК — напомних му аз, — а ти се изтъркаля в леглото ми, когато с Шанън се разделихте. — Без да обръщам внимание на трепването по лицето му, продължих: — И изведнъж ме осени, че двата най-важни аспекта в живота ми са стока втора ръка.

— С нас не беше така, Пипс — не се отказваше Марк.

Поклатих глава.

— Докато бяхме приятели, аз бях готова да взема всичко, което ти ми дадеш, и на теб това ти харесваше. Ти се нуждаеш от внимание, а аз копнеех за теб. Но когато предадеш човека, готов да ти даде всичко, това вгорчава щедростта му. Ти по-добре от всички трябва да знаеш това. Мисля си, че ти чисто и просто искаше да скъсаш с мен, но беше прекалено голям страхливец да ми го кажеш.

Този път поне той не възрази на секундата. Загледа се в чашата с вода, проследявайки пътя на една запотена капка, която се плъзна по ръба.

— Не стана толкова организирано. Срещнах я в…

— Не искам да знам нищо за нея — прекъснах го остро аз. — Пукната пара не давам, дявол го взел.

Марк ме погледна учуден.

— Проблемът не беше в нея, а в теб! Аз нямам нужда да прехвърлям вината за постъпките ти върху нея, нито на теб ще ти позволя да го направиш.

— Ето я и нея — усмихна ми се той.

— Мълчи — изръмжах аз и усмивката му изчезна. — Това не е сантиментално пътуване в миналото. Ти ме нарани. Ти вкара друга жена в апартамента ми, в леглото ни.

Той преглътна мъчително и поклати глава:

— Съжалявам.

Марк явно трябваше да помисли какво да каже, защото въпреки че беше идвал тук неведнъж, той взе менюто и го заразглежда, след което заби поглед в една точка в продължение на цяла минута.

Аз също се зачетох в менюто си, спрях се на пържола с пържени картофи и го оставих. Келнерката дойде, взе поръчката и ни остави в проточилото се мълчание.

По стиснатата челюст на Марк предположих, че той се кани да ми каже, че греша, че не е саботирал нарочно връзката ни и че той е предан мъж, допуснал невинна грешка. Но когато все пак заговори, чух не това, което бях очаквала:

— Може би имаш право. Не знам.

Изсмях се сухо:

— Това е ужасно. Не се шегувам.

— Знам — в гласа му се долавяше болка. — Но чуй: ти беше до мен, когато Шанън ме напусна. Изслушваше ме, разсмиваше ме, напиваше ме, пееше с мен и… ми беше най-добрата приятелка. Исках да бъде любов.

Облегнах се на стола и стиснах ръце под масата, за да не го зашлевя.

— Аз също. Даже си помислих, че е. Но не беше. Било е увлечение. Ти си красив, очарователен и не след дълго разбра какво искам в леглото. В наши дни тази комбинация е пъклен еднорог. — Той се засмя и аз също се усмихнах леко. — Но честна дума, сърцето ми не е разбито.

Той застина.

— Не е — повторих аз. — Бях ядосана, унижена, исках да ти отрежа топките и да ги бронзирам, но после заминах на почивка, срещнах един мъж и… себе си може би.

— Срещнала си друг мъж?

Пресякох въпроса в зародиш.

— Това не е твоя работа.

— Добре — засмя се той. — Даже и ако полудея?

Не му обърнах внимание, облакътих се на масата и се наведох напред.

— Бил е женен за момиче, което срещнал в колежа и с което имал дългогодишна връзка. Четири месеца след сватбата им тя го напуснала. Казала му, че не били един за друг и поискала развод.

Марк изсвири тихо.

— Не се учудвай толкова. Това можехме да сме ние. — Отблъснах се от масата и се облегнах на стола. — Защо хората са такива страхливци? Защо им трябва толкова много време да разберат сърцата си?

— С теб бяхме заедно година, а ти току-що призна, че не си ме обичала — напомни ми Марк.

Погледнах го.

— Вярно е. Но никога нямаше да те нараня, докато се опитвам да го разбера.

Той вдигна глава и благодари на келнерката, когато тя сложи пред него скоча и содата му. Марк отпи и забеляза, че аз не си бях поръчала.

— Ти няма ли да пиеш? — попита ме и наклони чашата си към мен.

Такава беше традицията ни: сядахме, поръчвахме си уиски, после нещо за ядене, после по още едно уиски. Може би и по още едно. Нямах нищо против алкохола, но жадувах за топлото опиянение от виното, хладния бриз навън, дългата ръка на Йенсен около раменете ми, докато двамата гледаме залеза над лозята.

Или все едно къде.

Ако си поръчах уиски тази вечер, нямаше да спра с едно и щях да се прибера вкъщи наквасена, унила и сигурно щях да му се обадя и да му кажа, че ми липсва.

И после какво?

Той дори нямаше да се изненада, че съм направила нещо толкова импулсивно.

И какъвто беше прям, щеше да ми припомни, че всичко е било само една авантюра.

Но нали беше още и добра душа, тихичко щеше да ми обещае да ми се обади следващия път, когато е в града.

Аз щях да се изсмея с пресилена веселост и да му кажа, че съм пийнала и се чувствам носталгично, но имам толкова много възможности тук и всичко, всичко, всичко е наред.

— Не тази вечер — усмихнах се на Марк. — Трябва да се отърся от някои стари навици.

* * *

Но когато се прибрах, нищо че бях трезва, телефонът в кухнята се опита да флиртува с мен.

Той растеше и се смаляваше като бледосин фар, закачен на стената.

Обади му се, приканваше ме.

Не му мисли. Знаеш, че го искаш.

Ще ти стане приятно да чуеш гласа му, нали?

Да, но аз излязох от кухнята и отидох в спалнята, където прибрах мобилния си телефон в чекмеджето, облякох си пижамата и се направих, че не забелязвам разяждащата ме болка от копнежа да чуя гласа му, да чуя намек за радостта му, когато чува гласа ми.

Той се беше зарадвал да ме види на тротоара пред къщата си, нали? Докато аз заеквах и махах с ръце, той спокойно ме бе изслушал, а после се наведе и ме целуна по устата.

Даже споменът за последвалото онази нощ ме накара да погаля устните си.

Искаше ми се да се накажа, затова че не бях забелязала дребните неща — например как си държеше вилицата и дали не бях зърнала почерка му по време на пътуването. Знаех, че пиеше кафето си черно, но дали държеше чашата за дръжката, или я обгръщаше, за да стопли дланите си?

— По дяволите, Пипа — изръмжах и захвърлих пуловера в коша за пране. — Престани!

Колко по-лесно щеше да ми бъде, ако знаех, че тези мисли за Йенсен са нещо като самонадъхване, начин да подмамя себе си да напусна Лондон и да поддържам духа си. Но мен не ме беше страх да замина и изобщо не държах Йенсен да знае, че ще се местя в Бостън, щом не поддържахме връзка. Просто… аз наистина се бях влюбила в него.

Исках и той да се влюби в мен.

Исках да ми се обади.

Естествено, в тази минута стационарният телефон иззвъня бодро на нощното шкафче и ми изкара ума. Никой освен майките или досадни адвокати не ме търсеше по него, затова вдигнах и уверих Лийли, че вечерята с Марк е била предвидимо отегчителна и не, в момента не лежа в леглото с него.

Но тогава телефонът се оказа в ръката ми и пак ме приканваше прелъстително.

Бръкнах в чантата си за листовете от Хана, седнах на леглото, разгънах ги и погладих с пръст мастилото с името му.

Милиарди пъти в историята на света някое момиче се е обаждало на някое момче. Милиарди пъти тя е чувствала, че е на път да повърне от притеснение, и в продължение на десет минути е спорела мислено със себе си дали идеята е добра.

Тук тъкмо минаваше десет часа, което ще рече, че там е около обяд… той сигурно ще види лондонския номер, ще си помисли с надежда, че съм аз, и ще вдигне.

Нали така?

Внимателно набрах номера, натискайки всяка цифра с непоколебим пръст. На мобилния щях да натисна снимката му и телефонът щеше да го избере — детска играчка. Но аз не исках, защото онази снимка беше селфи, което си направихме подпийнали със сламени шапки насред лозята. Видех ли снимката, спомените, свързани с нея, щяха да заприиждат. А това беше само поредица от числа, набрани в определен ред. Безлична. Логична. Аз бях математик, всеки ден работех с числа. И ако оставех пръстите си бавно да натиснат всяко копче, без съзнателно да мисля за поредицата или конфигурацията им, от тях нямаше да остане и помен в паметта ми. И така нямаше без да искам да го набирам по всяко време на деня, нито цифрите щяха да се връщат неканени в мислите ми.

Набрах и последната цифра и с трепереща ръка допрях слушалката до ухото си.

Пауза.

Свободен сигнал.

Сърцето ми биеше толкова силно, че си поемах дъх с мъка.

Ново позвъняване — прекъснато по средата.

Дяволите да ме вземат, връзката прекъсна, сякаш Йенсен беше погледнал телефона си, бе видял английския номер и бе отхвърлил обаждането.

Сигурно имаше други обяснения, но мозъкът ми не можеше да възприеме нито едно от тях.

Видял е, че аз му се обаждам. И е отхвърлил обаждането.

Закрачих напред-назад из апартамента. Може би в работно време беше прехвърлил обажданията си на гласовата поща след първото позвъняване. Може би беше на среща обяд и автоматично беше затворил?

Пуснах си филм, мислих дълго, заспах на дивана. Когато се събудих, небето едва просветляваше, а часовникът на камината показваше 5:07. Първата мисъл в главата ми беше „Йенсен“.

При него десет вечерта тъкмо минаваше.

Опипом намерих телефона още преди мозъкът ми да се е прояснил. Набрах номера от листа, този път не толкова внимателно, и се заслушах, когато даде свободно веднъж. Втори път. На средата на третото позвъняване отново се включи гласовата поща.

Той действително беше отхвърлил повикването.

Насилвах се да затворя, но не можах да го направя и със себененавист се заслушах в поздрава, стиснала зъби и с ококорени очи.

„Това е гласовата поща на Йенсен Бергщрьом. В момента или телефонът ми не е в мен, или шофирам. Моля ви оставете името, номера си и всяка необходима информация и аз ще ви се обадя.“

Бийп.

Ахнах в слушалката с необяснимо пламнали очи, после я затръшнах в гнездото й.

* * *

Седмица след завръщането ми от Бостън се преместих при майките. Коко разчисти стаята за шиене, която някога беше моя, и докато Лийли работеше в адвокатската кантора от сутрин до вечер, а Коко рисуваше на тавана, имах чувството, че отново съм се върнала в детството си.

По телефона имах интервюта с шестима различни човека и по още един разговор с други три фирми. Излязох на две срещи — на едната с мъж от РК, с когото отдавна се знаем само като приятели, но нали сега бях свободна… и с още един мъж с лъснати обувки, с когото се запознах в метрото и който беше облечен в костюм и ми напомни за Йенсен. И двете срещи минаха добре, даже приятно. Но и в двата случая отказах целувката за лека нощ и се прибрах сама вкъщи.

Бях чувала, че с разстоянията любовта нараствала в сърцата и се бях присмивала. Разстоянията от предишните ми гаджета бяха карали погледа ми да кривва от правия път. А сега месец след последната ни среща, при все че понякога ми се искаше да го ударя с юмрук в корема, задето беше отхвърлил обажданията ми, аз не можех да мисля за друг, освен за Йенсен.

В мислите ми воюваха двата образа на Йенсен: нежният, забавен, внимателен мъж и мъжът, който забравяше кога си тръгвам от града, затваряше ми телефона и се любеше с мен само когато му бях удобно под ръка.

— Много си разсеяна — рече Коко, която беше седнала до мен на двойния стол пред пианото във всекидневната.

— Чакам обаждане от „Търнър“ в Бостън — отвърнах аз и натиснах с показалец клавиша до средата. Това беше самата истина, само че по друга причина от десет минути зяпах пианото. Но, по дяволите да върви всичко, ако отворех дума за Йенсен. — Казаха, че искат да замина за среща лице в лице.

Тя повдигна вежди.

— От Лондон. Брей, това не е малко, миличка.

Тя взе ръката ми между своите и нежно ме погали.

— Няма ли да си потърсиш работа тук, за всеки случай?

Свих рамене:

— Не искам работа за всеки случай.

Глава седемнадесет
Йенсен

Заваля силен дъжд, който заплашваше да обърне на сняг, но тъй като се опитвах да бъда оптимист, аз си взех анцуга и маратонките — надявах се, че времето ще се проясни достатъчно, за да бъда половин час на алеята.

Главата ми винаги се проясняваше след едно хубаво тичане, а след като дни наред почти не бях мигнал и не можех да се концентрирам, идеята да си избистря главата, ми звучеше прекрасно.

Можеше ли мозъкът да се задръсти? Помислих си дали да не попитам Хана при следващата ни среща, но тя или (а) щеше да подбели очи и да ми каже, че не мога да различа мозъка от задника си, или (б) щеше да се впусне в някой ненужно детайлен научен отговор. И макар че нито един от тези варианти не звучеше особено полезно в момента, и двата бяха за предпочитане пред ситуацията, в която се намирахме понастоящем: повече от две седмици не си бяхме проговорили.

Накратко, успях да се скарам с всички.

В петък сутринта реших да отида на работа с колата, да послушам музика, да премисля нещата и да остана насаме със себе си. Първият уикенд без да разговарям със сестра ми мина добре. Вторият беше тежък. Едва ли щях да мога да понеса и трети, а още по-малко мислех, че трябва. Не исках да се извинявам, но не исках да хвърлям и цялата вина върху нея. Ама че каша.

В колата ми цареше тишина, с изключение на капките по капака и едва чутото бръмчене на двигателя под него. Натовареното движение беше кошмарно и аз нямаше какво друго да правя в това време, освен да мисля за нещата, които си казахме с нея, и как тя имаше пълно право, а аз бях пълен кретен.

Защо, защо, защо бях тръгнал с колата днес?

Спомних си задръстването в първия ден от пътуването ни… Аз се смеех пиян и щастлив, а Пипа съчиняваше истории за всеки човек в колите около нас. Мъжът от дясната ни страна плетеше кроежи да обере банка — личеше си — виж торбичките под очите му и гузната съвест, отпуснатите му стойка и рамене! Капнала от умора майка с няколко деца на задната седалка се връщаше от приятен рожден ден, каза Пипа, а тънката усмивка на устните й показваше, че тъкмо си е спомнила за бутилката вино, купена предишния ден.

В момента жената в черния джип отляво танцуваше на седалката си и пееше на песента, която вървеше по радиото. От дясната ми страна мъж на моите години гледаше в огледалото, жестикулираше буйно с ръце и говореше на децата на задната седалка. Сигурен съм, че животът им беше прекрасен… но не можех да съчинявам истории като Пипа.

Но все пак бях прихванал малко от навика й да витае в облаците, защото щом започнах да мисля за нея, тя сякаш прогони тревожните мисли от кавгата със сестра ми. Улових се, че се питам какъв ли живот водеше Пипа в Лондон, така както веднъж тя се бе питала за моя в Бостън. С метрото ли ходеше на работа? Или пеша? Имаше ли кола?

Някога вземах тайно ключовете на баща ми и карах из града до късно вечер, промъквахме се на игрището за футбол с Уил и се наливахме с бира, докато заспим, после се събуждахме, покрити с роса и мравки, и бързахме да се приберем вкъщи, преди някой да е забелязал, че колата липсва.

Може би тийнейджърката Пипа също е задигала ключовете от колата на майките и е возила приятелите си из улиците на Бристол. Може би се е целувала с момчета на задната седалка и е пяла с пълно гърло, докато вятърът е веел в колата през спуснатите прозорци.

Някой от едната ми страна наду клаксона и ме изтръгна от мислите ми. Прекарвах много повече време в чудене какво ли прави Пипа, отколкото очаквах. Особено когато вярвах, че нещата между нас са временни.

Нали така?

Въпреки че бях тръгнал рано от вкъщи, накрая закъснях с половин час за сутрешното съвещание. Графикът ми от осем и половина до шест и половина беше плътно запълнен, с една среща обяд в конферентната зала.

Вече минаваше девет и нямах време за това, но все едно — исках да се обадя на Хана.

Станах, затворих вратата на кабинета и се върнах при бюрото. Взех телефона и набрах номера на Хана. Намръщих се, когато ме прехвърли на гласовата поща. По дяволите, естествено. Тя имаше час.

— Зиг — Хана, аз съм. Обаждам ти се от офиса. Звънни ми на мобилния, когато свършиш. Денят ми е доста натоварен, но може да вечеряме заедно или да измислим нещо за уикенда. Обичам те.

Затворих и тръгнах по коридора към конферентната зала, а пътьом проверих имейлите си. Имаше един от непознат адрес: ox.ac.uk. Отне ми секунда, за да се досетя, че е от Руби.

Здравейте, приятели!

Изпращам ви снимките от пътешествието!

Надявам се, че сте добре и че скоро пак ще се видим.

Хо-хо

Руби

Имаше няколко прикрепени фотографии, които беше заснела на различни места, и аз малко се поколебах, преди да ги отворя. Не знам дали тук беше най-подходящото място да се отдам на спомените си.

Рискувах.

Първата беше от деня, когато се събрахме у Уил и Зиги, и всички бяхме усмихнати до ушите, докато се качвахме в микробуса. Имаше различни снимки от дегустациите и ресторантите, от разходките и спонтанните мигове, в които се смеехме на нещо, което някой е подхвърлил. Беше интересно да видя развитието на отношенията ми с Пипа на кадрите. Бяхме започнали съвсем възпитано — изпънати гърбове, приятелски усмивки, достатъчно лично пространство. Но до Върмонт всичко това се беше изпарило напълно. Вече не виждах безопасното разстояние между непознати, на тяхно място се беше настанила интимността, първо между приятелите, после между любовниците, с преметнати през телата ни ръце и сплетени пръсти. Заболя ме, като видях как я гледах, а когато отворих една снимка, на която Руби ни беше хванала тъкмо да излизаме от гората с грейнали очи и зачервени страни, с рошави коси и разпасани дрехи, затворих пощата си. И без друго ми беше трудно да живея със спомените, не исках да ги преживявам отново на екрана.

Към обяд си събрах вещите и се запътих към просторната конферентна зала на втория етаж. Аромат на кафе изпълваше коридора. Стомахът ми изръмжа и аз се сетих, че от закуска не бях слагал залък в уста.

Тъкмо посягах да си взема един банан от масата със закуски, когато усетих нечия длан върху ръката си. Беше секретарят на Малкълм Ейвъри, Джон:

— Господин Бергщрьом. Господин Ейвъри би искал да размени с вас няколко думи преди срещата.

Изправих се, а след като ми се усмихна учтиво, мъжът се обърна и тръгна в посоката, в която трябваше да го последвам. Пот изби по тила ми. Не виждах защо Малкълм ще иска да ме види преди срещата, след като и двамата щяхме да присъстваме на нея, а всички останали вече влизаха един по един.

— Йенсен — той затвори папката, която четеше. — Влез. Исках да те видя преди началото на срещата.

— Разбира се — влязох вътре.

Той кимна към вратата зад гърба ми:

— Затвори, моля.

Вече обилно се потях от нерви.

Хиляди неща, които съм могъл да оплескам през последните два-три месеца ми минаха през ума и накрая се спрях на заплетения възел в Лондон. По дяволите.

— Седни. — Майкъл подреди някакви документи пред себе си и после седна в креслото си. — Как върви работата?

— Добре — мислено прехвърлих случаите, по които работех, за да открия последните новини, които щеше да поиска да чуе. — „Уолтън Груп“ ще затвори по-късно този месец, а „Ридли Фарма“ до края на годината.

— Ами Лондон?

— Имаше някои засечки с лондонския офис — казах аз. Той кимна и аз преглътнах буцата в гърлото си. — Нищо, с което да не можем да се справим, но ще се проточи по-дълго от очаква…

— Знам, че следиш случая. Наясно съм със ситуацията.

Малкълм скръсти ръце на бюрото и се загледа в мен.

— Йенсен, ти знаеш как стоят нещата в нашата кантора. В днешно време не стига да бъдеш добър юрист — почти всеки с диплома го умее това. На нас ни трябват адвокати и съдружници, които да докарват добри печалби на фирмата. Които вдъхват доверие и печелят нови клиенти. И ги задържаш. Знаеш ли… когато аз започвах, всеки месец правех груба сметка на приходите, които носех.

Очите ми се разшириха и той се усмихна.

— Вярно е. Изчислявах хонорарите от клиентите, после приспадах разходите на шефа за мен. Всичко — от заплатата на секретарката до цената на електричеството в кабинета ми. По онова време нямаше компютри, затова водех разчета в едно тефтерче, което държах в джоба на костюма си. Плащах обяда на някой клиент, отбелязвах го. Трябваха ми кламери, добавях ги. Вписвах всички тези цифри, защото така знаех кога нося печалба и кога не. Когато се отчитах пред шефа, имах всичко черно на бяло, нещата, за които носех лично отговорност, нещата, които лично бях променил. Един ден той ме погледна и ми каза, че човек, който е такъв скъперник, трябва да бъде от неговата страна на масата. Малко след това ме направиха съдружник.

Кимнах, без да съм съвсем сигурен накъде върви разговорът.

— Отлична система.

— В теб виждам същата амбиция, същата всеотдайност. Човек не става съдружник единствено заради часовете — макар че получих уверението, че ти прекарваш доста време в офиса, прав ли съм?

Кимнах отново:

— Да, така е.

— Иска се да можеш да се справяш с важните дела професионално и бързо. Иска се да движиш нещата напред, да взаимодействаш ловко на всяко ниво, да покажеш най-доброто лице на кантората и да спечелиш нови клиенти, които чуват само добри думи за нас. Естествено, че тук-там се появяват засечки като тази с лондонския офис, но в бизнеса се задържат хора, които откриват засечките и работят, за да ги отстранят. Ти градиш отношения и ръководиш най-голямата група в сливанията и пак имаш уважението на екипа си. — Той замълча, приведе се напред. — Обзалагам се, че и ти си имаш някакво свое тефтерче, нали така?

Имах. Разполагах с таблица на всеки клиент, с когото бях работил, върху какво бях работил и какво всъщност е плащала кантората от деня, в който бях нает като сътрудник.

— Да.

Той се засмя и удари по бюрото.

— Знаех си. Ето защо ще те препоръчам за съдружник на срещата, на която трябваше да отидем… — той погледна часовника — преди пет минути. Поздравления, Йенсен.

Облегнах се на дивана и погледнах тавана. Ако животът ми се състоеше от списък с цели — което, да бъдем реалисти, си беше точно така — тогава до номер едно щеше да стои една яркочервена отметка. След срещата получих официално предложение за съдружник. Най-накрая бях успял.

Тогава, какъв, за бога, беше проблемът? Вместо да отида да празнувам с хората от екипа ми или да се обадя на всички познати, аз седях сам във всекидневната и гледах голата стена.

Изпънах крака, вдигнах ги на масичката за кафе и отпих от бирата. Бях постигнал целта, за която цял живот се бях бъхтил, но вместо да бъда доволен, аз се чувствах неспокоен. Що за жалък завършек. Бях се изкачил по професионалната стълбица, за да имам повече работа, повече задължения и повече отговорности.

Голямата стрелка на часовника ми отмерваше времето в мълчание. Исках да поговоря с някого, все едно кой — всеки от близките и приятелите ми щеше да се зарадва и да спука балона на вцепенението ми. Можех да се обадя повторно на Хана, тя самата беше работохолик и щеше да разбере какво означава уважението и признанието за работата. Но тя още не беше ми звъннала, след като я потърсих, а аз не исках да насилвам късмета си, ако наистина ми е толкова ядосана.

Родителите ми също щяха да бъдат на седмото небе. След като почти четиридесет години е бил женен за майка ми, баща ми най-добре от всички нас знаеше колко е важен балансът между кариерата и семейния живот.

Семейство. Дом.

Зяпах голите бели стени на всекидневната. Голотата им винаги ме е успокоявала. Съзнателен контраст с безпорядъка в кабинета ми и вечния шум от звъненето на телефоните, гръмките гласове по коридора и тракащите по мрамора обувки. Домът ми беше моето спокойно, стерилно убежище. Бърлогата ми. Но изведнъж ми се стори съвсем мъртъв.

И колкото повече мислех, толкова повече осъзнавах, че това, което липсваше в дома ми, липсваше навсякъде в живота ми. Енергия. Непринуденост. Глъчка и музика, смях и секс, грешки и успехи.

С това прозрение се завърна и чувството, което ме обземаше, когато се будех до спящата Пипа или слизах по стълбите на бунгалото във Върмонт, за да я заваря да чете с протегнати на дивана крака. Усещането беше онова замайващо свиване, почти болезненият удар, който прави сърцето, когато има нещо да каже.

Тя ми липсваше. Желаех я. Исках да бъде тук с мен или аз с нея и исках като нея да мога да откривам радостта в дребните неща.

Липсваше ми необузданият й, невъздържан смях и начинът, по който бърчеше нос, когато чуеше някой да използва думата овлажнял. Липсваше ми начинът, по който бавно рисуваше букви, облаци и спирали по гърба ми, докато аз се опитвах да си поема дъх отгоре й. Липсваше ми влажната й топлина, когато бях в нея, но най-много от всичко ми липсваше начинът, по който се чувствах с нея. Без да правим нищо… просто когато сме заедно.

Станах, изтичах нагоре по стълбите, извадих първия куфар, който намерих, и започнах да хвърлям в него ризи, панталони, боксерки. Изсипах вътре и всичко от шкафа в банята и го затворих с шумно щракване.

Не знаех какво ще й кажа, когато пристигнех, още по-малко тя какво щеше да каже, затова си повтарях наум все същите думи, отново и отново: Обичам те. Знам, че трябваше да е само една авантюра, но не е. Искам да разбера какво ще се случи.

* * *

Когато излязох на I-90, се сетих, че дори нямах резервация за полет до Лондон. Засмях се и набрах гласово номера на самолетната компания „Делта“. Колите летяха и от двете ми страни и след няколко минути се свързах.

— Ало — рече ведър, услужлив женски глас. — Разпознахме обаждането ви по телефонния ви номер. Бихте ли потвърди ли адреса си?

Изрецитирах го, като обуздавах нетърпението в гласа си.

Тя изхъмка в слушалката и попита закъде и кога искам да отпътувам. Ако желанието ми в последната минута да летя през Атлантика й се стори странно, жената с нищо не се издаде.

— А датата на връщането ви?

Замълчах. Не бях помислил за тази част. Ако махнех работата и всяка друга отговорност от уравнението, най-доброто, на което можех да се надявам, беше да остана за седмица, може би две. Очаквах, че ще се върнем заедно, или поне с някаква уговорка и план да продължим връзката си. Аз можех да почакам. Можех да бъда търпелив.

Само не можех да се примиря с „Обади ми се следващия път, когато си в Лондон“.

— Засега не мога да посоча дата.

— Няма проблем — успокои ме жената, а после като че ли почувствала тревогата ми, допълни: — Непрестанно имаме подобни случаи. Коя класа предпочитате, господин Бергщрьом?

— Все едно. Само ме качете на самолета.

— Добре. — Ново щракане по клавишите. — А бихте ли… — Тя замълча за момент и аз погледнах слушалката със страх, че разговорът може да е прекъснал.

— Ало?

— Да, извинете — чух гласа й. — Бихте ли желали да използвате милите си?

— Милите?

— Да, доста сте събрали — каза тя и се засмя. — Почти осемстотин хиляди.

* * *

Лондон беше сив както винаги при кацането, но щом се спуснахме под облаците, пред нас се показаха Тауър Бридж, Лондонското око и река Темза, която се виеше като змия през улиците. Целият град се разкри пред погледа ми и напрежението, което по време на дългия полет, се бе разсеяло, отново ме обзе.

Шард ми напомни една от историите на Пипа. Качила се тя на терасата за наблюдения на седемдесет и втория етаж и страшно смешно й се сторило, когато открила там страница за „оплаквания и недоволства от гледката“.

Когато видях „Уембли“, си спомних как Пипа отишла на концерт на стадиона и със затворени очи, обградена от деветдесет хиляди души, слушала басовете на музиката да отекват в костите на тялото й. Усещането било най-близкото нещо до блаженство, което някога била изпитвала.

Исках аз да бъда човекът до нея при следващия такъв случай.

Усетих прилив на енергия, когато слязохме от борда, минахме през терминала и митницата и накрая стигнахме до багажното. Рутината беше толкова естествена и нормална, че освободен, мозъкът ми започна да си представя за стотен път какво ще бъде усещането, когато вляза в апартамента й, ако се видим в кръчмата на ъгъла или ако просто я срещна по случайност на тротоара. Бях си подготвил кратката реч, но започнах да разбирам, че беше все едно какво ще й кажа. Ако тя ме искаше, останалото щяхме да го наредим все някак.

Чувствах се като герой във филм, натоварен с мисия, и се надявах, че не бях закъснял твърде много.

Организираният хаос на „Хийтроу“ жужеше като кошер наоколо ми и аз намерих един тих кът точно до багажния терминал. До автоматичните врати беше студено и влажно, но аз оставих куфарите на земята и извадих телефона си.

Отворих информацията с координатите й и избухнах в смях, когато видях малката снимка до името й. Беше си я направила в хотел „Джедидая Хоукинс“ в началото на пътуването. Беше направила физиономия с издадени напред устни и кръстосани очи. Руби поиска всеки да добави другите в контактите си и Пипа, след като си беше направила най-лошото селфи, го разпрати на всички.

Под снимката беше адресът й. Беше събота, ранен следобед. Не знаех дали ще я сваря в дома й, но трябваше да опитам. Излязох навън и спрях едно такси.

Щом слязохме от М4, улиците в града започнаха да се стесняват. От задната седалка наблюдавах редиците малки къщи и блоковете, строени под странни ъгли. Повечето дървета бяха оголели по това време на годината и чворестите им дънери растяха от павираните тротоари и изпъкваха на фона на сивите тухли.

Хората стояха пред кръчмите с халби в ръце и разговаряха или гледаха мач по телевизията вътре. Минахме покрай още хора, които седяха в уличните кафенета или влетяваха в тях за съботната си доза кафе. Представих си живота ни с Пипа тук, стига тя да го искаше — как се срещаме с приятели в кръчмата на ъгъла или се отбиваме до кварталния пазар, за да купим продукти за вечеря.

Знаех, че е опасно да последвам пътя на фантазиите си, но не можех да се спра. Не я бях виждал от почти месец и също толкова дълго не бях говорил с нея. Щом сега се чувствах толкова потиснат, какво ли щеше да бъде, ако никога повече не чуех гласа й?

Прилоша ми и тогава таксито спря пред тясна тухлена сграда. Платих на водача, взех си куфара и слязох. Погледнах към прозорците на третия етаж и си помислих, че ако всичко минеше по мед и масло, тази вечер щях да спя в обятията й.

Отново сверих адреса и номера на апартамента й, после се заизкачвах по стълбите.

Може да не си е вкъщи.

Няма страшно.

Ще я почакам в кафенето на ъгъла или ще взема метрото до Хайд парк и ще се поразходя за два-три часа.

Почуках на вратата й и при звука на тежките стъпки отвътре, сърцето заседна в гърлото ми.

Мислех, че съм подготвен за всичко. Но грешах.

Мъжът на вратата на Пипа ме погледна с големите си сини очи. Черната му къдрава коса се спускаше на плитки над раменете, а от цигарата в ръката му се виеше струйка дим.

Отворих слисан уста:

— Марк?

Той изпусна дълго кълбо дим и махна парченце тютюн от устната си.

— Кой?

— Вие ли сте… Марк? — повторих, този път по-тихо. — Или… Пипа? Тя тук ли е? Нали това е нейният апартамент? — Погледнах листчето в ръката си, за да проверя отново.

— Не, драги. Не познавам Пипа нито Марк. Тия дни се нанесох. Девойчето, което живееше тук, се изнесло преди две-три седмици.

Кимнах вцепенено, благодарих му и тръгнах по коридора.

Пипа се е преместила?

Стъпало по стъпало слязох бавно по стълбището.

Не знам защо се учудих, че това не ми е известно. Нали не се бяхме чували по телефона. Но са минали само две-три седмици оттогава. Сигурно се е преместила… незабавно.

Извадих телефона, намерих пак снимката й и я набрах. Стомахът ми се сви на кълбо, когато сигналът прозвъни един път, после още веднъж, а накрая се свързах със серия от удари и приглушени звуци, сякаш в другия край някой беше изтървал телефона. Устойчивият ритъм на музика пулсираше по линията в ухото ми.

— Здрасти! — изкрещя някой в слушалката и аз присвих очи, опитвайки се да позная гласа й в морето от много гласове.

— Пипа?

— Ой? Не те чувам. Говори по-силно, става ли?

— Пипа, обажда се Йенсен. Току-що слизам…

— Йенсен! Много време мина, драги! У нас? Не, чак по-късно. Как си?

— Ами аз… обаждам ти се, защото…

— Чуй, ще гледам да ти се обадя утре от вкъщи. Нищо не чувам!

Връзката прекъсна. Спрях и се загледах напред, без да виждам нищо.

— Да, разбира се.

* * *

Сякаш за да се влошат още повече нещата, набързо си спомних, че в желанието ми всичко да мине по вода, не ми беше дошло наум да си запазя стая в хотел, в случай че нямах успех.

Намерих такси на улицата и шофьорът ме изчака, докато направя резервация по телефона. След като жената ме закара, вечерях сам в малка кръчма на ъгъла и през цялото време отказвах да призная възможността, че съм допуснал огромна, самонадеяна грешка.

„Тя ще ми се обади утре“, си казах.

Но на сутринта тя не се обади, макар че час по час проверявах, докато отмятах малко работа в лондонския офис под предлог, че бях дошъл да изгладя нещата. Не се обади и на следващия следобед, а когато аз я потърсих вечерта, веднага се включи поздрава на гласовата поща. Оставих й съобщение и без да изключвам звука, сложих телефона до леглото, в случай че Пипа се обади.

Опитах на следващата сутрин — гласова поща, и пак — и оставих ново съобщение. Нямах имейла й, а Руби все още не беше отговорила на писмото, с което я молех да ме свърже с Пипа. На третата вечер беше време да се призная за победен.

Стегнах единствения си куфар, платих на рецепцията и взех такси за летището.

Лесно си запазих място в самолета и с мисълта, че ще се наливам с уиски, колкото коремът ми можеше да поеме, а през остатъка от пътя ще спя, използвах колкото километри бяха необходими и си взех билет първа класа директно до Бостън.

Стоях сам, гледах да не вдигам много очи и с тапи в ушите не исках да разговарям с никого. На втория скоч със сода Хана ми прати съобщение, но аз не го прочетох — не ми се щеше да призная пред нея, че бях скочил в неизвестното и зрелищно се бях сгромолясал.

Тя щеше да се гордее с мен, че съм опитал, и щеше всячески да се опита да повдигне духа ми, но сега исках да се отдам на самосъжалението. Или Пипа никога не беше искала повече, или беше искала, но аз съм бил твърде глупав, за да забележа навреме.

Обявиха полета ми по говорителя във фоайето и като гаврътнах чашата, грабнах куфара и тръгнах към изхода.

Обичайната навалица започваше да се трупа около паспортния контрол, докато хората чакаха зоната си, и аз се наредих на опашката, отвръщайки вяло на усмивката на стюардесата. Огледах билета си и продължих към пистата.

Пред мен се влачеха крака и аз се качих на автопилот на самолета, тръгнах по пътечката и спрях пред посоченото място.

Вдигнах глава и сякаш подът под краката ми изчезна.

Поех си дълбоко дъх и отворих уста, но от пороя от думи и речи, които се въртяха в главата ми, само една-единствена успя да намери път навън:

— Здравей.

Глава осемнадесет
Пипа

Когато бях на шестнайсет, на връщане от училище пазарувах някои неща в супермаркета на ъгъла и недоволствах от майките и купищата домашни, които трябваше да пиша, нима не разбираха колко заета и важна бях аз как смееха да ме карат да пазарувам!? когато вдигнах глава от кутията с яйцата и погледнах право в лицето на Джъстин Тимбърлейк, който се беше пресегнал за… един господ знае какво.

Изглежда, информира ме по-късно Гутъл, че имал концерт в града. И до ден-днешен не знам какво си купи от малкия магазин на ъгъла.

В този момент мозъкът ми спря да работи, сякаш беше изключил. Това се беше случвало с компютъра ми — мониторът издава тихо пукане точно преди да почернее и се налага да го рестартирам. Когато това се случи с динозаврите на десктопа в стаята ми, го наричам „Джъстин-Тимбърлейкинг“, защото точно така се чувствах в онзи миг.

Пук.

Черен екран.

Джъстин ми се усмихна, после наведе глава, за да ме погледне в очите с все по-голяма загриженост.

— Добре ли си? — беше ме попитал.

Поклатих глава и той взе кутията с яйцата и я сложи в кошницата, която висеше от ръката ми, и пак се усмихна.

— Да не ги изтървеш.

Сега, между другото, все ме напушва смях, защото когато Джъстин Тимбърлейк ми каза да внимавам да не си изпусна яйцата, малката част от мозъка ми, която още работеше, започна да пуска хиляди шеги за овулацията.

Не че щях да събера достатъчно смелост да ги кажа.

Такава ми била орисията — при единствената среща с най-голяма знаменитост в живота ми, онемях дотам, че въпросната знаменитост искрено се притесни дали ще оцелея, без да изпусна дузина яйца.

Тъкмо така се почувствах, когато видях Йенсен Бергщрьом да стои пред мен в самолета.

Пук.

Черен екран.

Докато рестартирам системата, Йенсен се беше отдръпнал от пътеката и като гледаше настойчиво към моя ред, беше попитал мъжа зад него дали могат да си сменят местата. После се настани до мен.

Слава богу, този път бях седнала. И не държах яйца.

— Какво…? — млъкнах, защото усетих, че въпросът ме задавя.

Той повтори с притаен дъх:

— Здравей.

Преглътна и аз погледнах към врата му. Носеше официална риза с разкопчана яка. Без сако, без вратовръзка.

А на мястото, където бях залепила очи, се виждаше пулсът му и аз изведнъж усетих, че ми става горещо, прегарям.

Погледнах в лицето му и изпитах усещане, все едно преравям любимите си спомени. Помня малкия белег под лявото му око, самотната луничка на дясната му скула. Сетих се как предния му зъб леко застъпваше зъба до него и по този начин човек по-лесно приемаше блестящата му усмивка. Всички тези дребни недостатъци неотдавна бяха превърнали Йенсен почти в бог за мен, а сега, когато ги видях, те го превърнаха в моето най-любимо лице в целия свят.

Очите ни се срещнаха и невероятното привличане между нас се появи.

Нали не беше илюзия?

Може би малко късно си помислих, че всяка жена би усетила химия с мъж като Йенсен. Как иначе? Погледни го само.

И аз го погледнах. Не носеше официални панталони. Беше си облякъл тъмни джинси, които плътно обгръщаха здравите му бедра, тъмнозелени маратонки „Адидас“… и се озадачих за миг заради небрежното му облекло, после си зададох големия въпрос: какво правеше той тук?

— Здравей? — поклатих глава, а после изтърсих необмислено: — Не ти се обадих. — Думите ми прозвучаха надрано като малки парченца накъсан лист. — О, боже. Ти си бил тук? В Лондон?

— Не, не ми се обади — намръщи се той леко. — Защо?

Вместо да му отговоря, от устата ми заваляха въпроси:

— Наистина ли ще пътуваш в същия самолет с мен до Бостън? Какъв е шансът?

Не бях наясно какво чувствам.

Тоест, не съвсем. Изпитвах едновременно прекалено противоречиви чувства и не знаех кое от тях печелеше битката за надмощие.

Първо — въодушевление. Което беше неволно, като рефлекса на коляното. Той изглеждаше добре, щастлив и в очите му се четеше някаква обезумяла енергия, която беше като спасителен пояс, хвърлен зад борда само за мен. Независимо от всичко, аз обичах времето, което прекарах с него, и бях започнала да обичам и него.

Но също и предпазливост. По очевидни причини.

И гняв. По очевидни причини.

И може би мъничък лъч надежда.

— Какъв е шансът наистина — шепнешком изрече той и усмивката му като водопад се спусна от очите, към бузите и накрая стигна до изваяните му устни. — Идваш в Бостън, а?

Опитах се да разтълкувам надеждата, с която смръщи вежди и надзърна в очите ми.

— Имам три интервюта — кимнах аз.

Радостта се отцеди от лицето му.

— О.

Хъм.

Кимнах и се извърнах настрани, преглъщайки думите „Не се безпокой, няма да ти досаждам“, които ме стегнаха за гърлото.

— И са ти осигурили билет първа класа? — измърмори той. — Виж ти.

Официално приключих с този разговор. Това ли му стана любопитно? Че заслужавах скъпия им билет? Обърнах се към прозореца и се засмях безрадостно на себе си.

Цял месец се бях мъчила да го забравя. Отне ми повече време да превъзмогна двуседмичната авантюра, отколкото ми трябваше да преживея надигащия се задник, с когото живеех. И ето ме сега до Йенсен. Болеше много.

— Пипа — пророни той и сложи внимателно ръката си върху моята в скута ми. — Защо си ми ядосана?

Кротко отместих ръката му. Думите напираха, но аз ги преглътнах, защото това беше само една авантюра.

Само една авантюра.

Пипа, за бога, това беше само една авантюра.

Погледнах го пак, но не можех да продължа да си повтарям тази лъжа.

— Йенсен, онова, което се случи между нас през октомври? За мен това не беше авантюра.

Очите му се разшириха.

— Аз…

— А ти ме разкара.

Йенсен пак отвори уста да заговори, но аз го изпреварих:

— Виж, знам, че трябваше да бъде временно, но сърцето ми си имаше други планове. Ако не те поглеждам, то е, защото ти си важен за мен… но искам също да ти смажа лицето.

Йенсен поклати глава, като че ли не знаеше откъде да започне:

— Преди да ти се обадя в събота вечерта, се отбих в стария ти апартамент. В неделя, в опит да те открия, писах на Руби. През последните три дни ти звънях на всеки четири часа.

В гърдите ми заби чук.

— В събота излязох да празнувам с приятели интервютата за работа, когато ти се обади. В неделя си спрях телефона, защото не можех да си го позволя. Преди три седмици се изнесох от стария апартамент и се прибрах при майките. Обадих ти се още щом пристигнах в Лондон от Бостън. Три пъти. Всеки път обажданията ми се прехвърляха на гласовата поща. Не е ли малко късно да ми се обаждаш след месец?

Зелените му очи се ококориха.

— Защо не си ми оставила гласово съобщение? Не знаех, че си ме търсила. Имам номера ти в контактите си, но не съм имал пропуснато обаждане от теб.

— Номерът беше английски, Йенсен, домашният ми телефон, обадих ти се посред нощ лондонско време. Кой друг можеше да бъде?

Той се засмя:

— Може би някой от петдесетте човека, с които работя тук в английския ни офис? — И добави с по-мил глас: — Да не мислиш, че някой спира да работи в тази фирма?

Не обърнах внимание на нежната му усмивка, защото червеният плам на унижението бързо се простираше по бузите ми.

— Не ме карай да се чувствам като глупачка. Дори аз знам, че няма да прехвърлиш работно обаждане право на гласовата си поща.

— Пипа — той се наведе и взе ръката ми. Неговата беше топла, силна. — Лондон почва работа в полунощ за мен, а офисът на Западния бряг не затваря преди девет вечерта. Това означава, че от шест сутринта до към девет вечерта аз съм в срещи или отговарям на имейли и гласови съобщения, получени, докато спя или съм бил на среща. Почти никога не си вдигам телефона.

Онази кучка Ретроспекцията пак надигна присмехулната си глава.

Тутакси бях приела, че ме е разкарал, а той като човек, който мразеше да говори по телефона, постъпвал така с всички обаждания.

— Защо ти е тогава телефонът? — попитах и присвих очи. Той се усмихна.

— На първо място заради работата. Трябва да вдигна, когато ме търси шефът, който притежава фирмата, или майка ми.

Поклатих глава и прошепнах:

— Не се опитвай да ме очароваш.

Това го слиса.

— Не се опитвам да те очаровам. Казвам истината. Не знаех, че си ме търсила. Иска ми се да бях разбрал. Липсваше ми.

Това предизвика някаква сладко-горчива реакция у мен, която не можех да назова. Беше ми приятно да го чуя, но не беше кой знае колко важно. Бях прекарала цяла седмица в края на ваканцията в неговия квартал, а той не ми се беше обадил след нощта у тях, нито беше показал интерес да ме види отново. И въпреки онова, което си бяхме казали ведро, истината беше, че не изгарях от желание Йенсен да ми се обади при следващото си посещение в Лондон.

— Радвам се да го чуя. Но в края на краищата мисля, че не искам да ми се обаждаш, когато минаваш през Лондон. Открих, че не съм по кратките авантюри. — Подсмръкнах и се помъчих да изглеждам спокойна. — Вече не. Не ми се поема пак по този път.

Йенсен помълча и примигна няколко пъти.

— Аз никога не съм бил по кратките авантюри.

— Добре се справяше, ако не ме лъже паметта.

Усмихна се сърдечно и каза:

— Пипа, попитай ме защо съм тук.

— Нали вече установихме, че си тук по работа. Лондонският офис, не помниш ли?

Той наклони глава с присвити очи:

— Установихме ли го наистина?

Намръщих се. А не сме ли? Разговорът се заплиташе с тези времеви зони, работното време…

— Добре — предадох се с равен глас. — Защо си тук?

— Долетях, за да те видя.

Пук.

Черно.

Докато съзнанието ми се мъчеше да проумее думите, той ме наблюдаваше с лека усмивка, която стана малко несигурна.

— Ти…? Какво?

Той се усмихна по-широко и кимна.

— Дойдох заради теб. Разбрах, че искам повече. Дойдох, за да видя дали и ти… не искаш повече. Обичам те.

Несъзнателно станах права и преди да се опомня, тромаво го прекрачих, и се запрепъвах по пътечката към тоалетната.

Стюардесата извика тихо след мен:

— Скоро ще излетим…

Но пътниците все още се качваха. А аз трябваше…

да се движа,

да вървя,

да дишам,

да правя нещо.

Пъхнах се в тоалетната и тъкмо плъзгах вратата, когато една ръка ме спря.

Йенсен ме погледна умолително.

— Аз едва се побирам тук — прошепнах и сложих ръка на гърдите му.

Въпреки всичко той влезе и ловко смени местата ни, така че гърбът ми беше към вратата.

— Дайте ни секунда — каза той на озадачената стюардеса.

Той плъзна полека вратата зад мен, свали капака на тоалетната чиния, седна и ме погледна.

— Какво, по дяволите, правим тук? — попитах го. Йенсен взе ръцете ми и се загледа в тях.

— Не искам да ми обръщаш гръб, след като съм ти казал, че те обичам.

— Ще седя до теб през целия полет — възразих неубедително аз. Той се засмя и поклати леко глава.

— Пипа…

— Прибрах се от Бостън и бях нещастна. Напуснах работата си, върнах се вкъщи и се заех да превърна живота си в нещо, към което щях да бързам да се връщам след почивка.

Йенсен слушаше и търпеливо ме наблюдаваше.

— Не можех да реша дали ти ме съсипа, или… или ме откри. Излизах на срещи — той трепна — и нито една от тях не ми хареса.

— След теб не съм бил с друга.

— Даже и с Емили от софтбола?

Той се засмя.

— Не беше кой знае каква жертва. — Той обгърна лицето ми с длан и ме погледна право в очите. — Може би Хана и Уил ще кажат, че това можеше да се очаква, но аз излизах с други жени по-рано. Само че тогава още не те бях срещнал. Ти си най-прекрасният човек, когото познавам.

Гледаше лицето ми, когато го каза. Още не беше казал нищо за косата ми.

Ако беше забелязал, че е бледолилава, с нищо не го показа. Дори не огледа небрежно, но неприкрито, натрупаните по ръката ми гривни, огромната ми огърлица и червените ми кубинки.

Струва ми се, че в този момент разбрах. Бях обречена. Тези зелени очи с гъсти мигли, гладките розови бузи, порасналата коса, която падаше на челото му, и сега да ме види такава, каквато съм, не като серия от ексцентрични части и ярки цветове…

Опитах един последен аргумент.

— Дошъл си в демонстративен жест до Лондон, защото си самотен.

Йенсен ме огледа и замислено се почеса по челюстта.

— Вярно е.

Двете кратички думи увиснаха тежко помежду ни.

— Прекалено късно ли е? — той ме гледаше и устните му бавно се разтеглиха в скептична полуусмивка. — Имам чувството, че още не сме опитали. Последния път и двамата се стараехме да излезе нещо временно.

— Не знам какво да мисля — признах си аз. — Ти не си от импулсивните хора. — Присвих очи и прошепнах: — Да не би да вземаш някакви лекарства?

Той се засмя и взе ръцете ми.

— Може би ми се прииска да променя нещата.

— По-рано… — подех внимателно — ти ме желаеше само когато ти бях удобно под ръка.

Йенсен огледа тясното помещение в самолета, в който си беше запазил билет само за да ме види. И двамата знаехме, че аргументът му беше излишен. Той ме погледна и се усмихна. Игриво. Спокойно. Беше мъжът, когото познавах от пътешествието.

— Ами, ето ни тук. Не е много удобно — добави той с шеговита усмивка. — Но аз наистина те обичам.

Думите сами се изплъзнаха от устата ми:

— Спала съм с много мъже.

— Какво? — той се засмя. — Е, и?

— Имам широка ръка.

— Аз пък съм пестелив.

Усетих как сърцето ми се опитваше да издере плътта ми с нокти и да изхвръкне.

— Ами ако не ме вземат на работа в Бостън?

— Ще се преместя в лондонския ни офис.

— Ей така? — сърцето ми пърхаше с крила в гърдите.

— Не е точно „ей така“ — поклати той глава. — Цял месец бях нещастен и разсъждавах защо това не биваше да е така. Проблемът е, че причините се изчерпаха. — Той прокара пръст по повдигната си вежда. — Разстоянията не ме интересуват. Не ме е страх, че ще ме напуснеш без обяснение. Не ме интересува, че сме толкова различни и не ме е страх, че работата ще пречи на връзката ни. Аз няма да го позволя. Никога вече.

Замълча и добави:

— В петък станах съдружник.

Въздухът край нас застина, а тясната тоалетна се смали още повече.

— Какво?

Той се усмихна колебливо и добродушно.

— Още на никого не съм казал. Исках… да ти кажа на теб.

Стиснах го за раменете и извиках:

— Майтапиш ли се?

— Не — засмя се той. — Знам, неочаквано е.

Но близостта му и смазващата надежда ме ужасяваха.

— Пипа — той ме погледна. — Ще можеш ли да ме обикнеш?

— Ами ако не мога? — прошепнах.

Той ме загледа безмълвно. В очите му се четеше нещо, което не беше нито напереност, нито поражение. Беше увереност дълбоко в сърцето му, която му подсказваше, че не греши.

Знаех колко трудно му е било да се довери на емоционалния си компас и проклета да съм, ако го променях.

— Ти знаеш, че това е лъжа.

От гърдите му се изтръгна неуверена въздишка.

— Лъжа?

Захапах устна и поясних:

— Защото знаеш, че вече те обичам.

Цялото му лице грейна в усмивка.

— Извинявай, малко си ми далече и не можах съвсем да…

Наведох се и повторих думите, а после го целунах.

Странно, целувката ми се стори позната, сякаш се бяхме целували хиляди пъти преди това. Което си беше точно така. Очаквах да бъде откровение, нещо като целувка за вричане.

Произнесени на глас, думите не промениха нищо — те само потвърдиха онова, което вече съществуваше.

Епилог
Йенсен

Самолетът кацна и аз разтърсих леко Пипа, за да я събудя. Тя се сепна, изправи се рязко, пое шумно дъх и се огледа.

Малко по малко дойде на себе си и си спомни качването на самолета, срещата ни, разговорът ни в тясната тоалетна, обясненията, стюардесата, която ни изрита оттам за излитането и безмълвното сгушване на седалките. Около час след излитането ни тя беше заспала, а аз останах буден, за да премисля всичко.

Обичах да съм подготвен.

Ако тя не си намереше работа в Бостън, можехме да се преместим в Англия.

Или тя можеше да се премести при мен, с времето да си намери нещо, без да бърза. Но Пипа имаше независим и буен дух, не знаех как ще реагира, ако й предложех да остави на мен да печеля парите, а тя да се погрижи за забавната страна на живота ни.

Част от мен обаче подозираше, че мечтата на Пипа беше да работи в Приключения ООД.

— Олигавих ли те? — попита тя с дрезгав от съня глас.

— Само малко.

— Усъвършенствам се с всеки споделен полет.

Обгърнах лицето й, наведох се и я целунах лекичко веднъж.

— Този беше прекрасен.

Слязохме от самолета и по виещите се коридори отидохме да приберем багажа й.

— Кажи ми графика си — сложих моята чанта върху куфара на колелца и я поведох към паркинга.

— Какъв ден сме днес? — тя разтърка очи. — Вторник?

— Да. — Погледнах часовника си. — Вторник, 4:49 местно време.

— Имам интервю утре в десет, а после две в четвъртък. Струва ми се. — Тя извади телефона от дамската си чанта и примижа срещу екрана. — Да, точно така.

Погледнах въпросително телефона й — спомних си, че е спряла услугата. Тя разбра и ми обясни с прозявка:

— Майките. Нов телефон и пари за обяд, преди да ме изпратят.

Нямах търпение да се запозная с тях.

— Настаниха ли те в хотел? От компанията, не майките.

— В „Омни“ — кимна тя.

Вървяхме мълчаливо към колата ми. От една страна, не исках да избързвам. От друга, бях прелетял до Лондон, за да изповядам любовта си, а преди това бяхме правили секс във всички възможни пози. Беше малко късно да се тревожа, че избързвам.

— Искаш ли да дойдеш у нас?

Натоварих куфарите в колата и тя ме погледна.

— Или у вас, или в хотела ми — усмихна се тя широко. — Нали сега си мой?

* * *

Ако нямаше задръстване, от „Логан Интернешънъл“ до хотела й имаше петнайсет минути път и около половин час до вкъщи.

Предимството на хотела: бързината.

Предимството на моята къща: леглото ми, по-голям избор за доставка по домовете и гола вечеря.

Телефонът ми иззвъня през блутута, докато пълзяхме по улиците, а ръката на Пипа лежеше на крака ми. Погледнах екрана и видях лицето на Хана.

Пипа се усмихна развълнувано, но аз допрях пръст в устните си, за да мълчи засега. Ако Хана научеше, че Пипа е с мен, щеше да ни склони да отидем у тях и… не.

— Здравей, Зиг.

— Виж — заговори бързо тя с паника в гласа, — съжалявам, че съм пропуснала обаждането ти в петък, но после ти не ми вдигна и аз изпитвам угризения за нещо, и…

— Миличка, всичко е наред — засмях се аз. — Обадих ти се преди да замина, а след това… бях малко зает.

— О, значи си извън града? — попита тя объркано. Единственият човек, който знаеше графика ми по-добре от Хана, беше секретарката ми.

— Вече се прибрах. Исках да ти кажа…

— Не, стой. Първо трябва да си призная, че не ти казах нещо, и сега то ме измъчва.

Свих объркано вежди.

— Не си ми казала нещо?

— Пипа ще пристигне в Бостън. Ако вече не е дошла. Има интервюта за работа.

На последната дума тя си пое шумно дъх и по линията се възцари мълчание. Сякаш беше хвърлила граната и беше отскочила назад с надеждата експлозията да я пощади. Пипа затисна устата си с ръка.

Исках да изненадам Хана, като заведа Пипа у тях утре, но сега не знаех какво да кажа.

— Не се ядосвай — добави Хана с тихо писукане. — Не знаех как ще реагираш. Знам, че не искаше повече да ви се меся.

Усмихнах се на Пипа, която мълчаливо хапеше долната си устна.

— Не съм ядосан.

— Много исках нещата да потръгнат между двама ви и се надявах да я видя, докато тя е в града, защото вече я обичам с цялото си сърце…

— Ще я видиш.

— Но — продължи тя, — обещавам, че няма, ако ти си против.

— Не, нямам нищо против — признах аз. — Аз също я обичам.

До мен Пипа грейна. Хана се умълча дълбоко, после прошепна:

— Какво?

— Зиг, трябва да се прибера вкъщи, но може ли да дойда у вас на вечеря след два часа? Аз също имам изненада.

* * *

Изкачвах стъпалата към вратата и се чувствах малко сюрреалистично. Щяхме ли накрая да заживеем заедно? Тук ли щяхме да останем? Не се спирах отделно на всеки въпрос, по-скоро те се въртяха във водовъртеж в главата ми — кога ще заживеем близо един до друг, кога ще заживеем заедно, завинаги ли се събирахме, каква работа щеше да си намери Пипа, ще има ли нужда от работа — но щом вратата се затвори зад нас, настъпи тишина и всичко застина.

Пипа огледа всекидневната.

— Не можах да разгледам къщата последния път.

Виждах пулса й под гладката кожа на деликатна й, силна шия.

— И сега не му е времето.

Тя обърна лицето си към мен и се усмихна широко.

— Нима?

— Да.

Приближих се и тя ме придърпа за подгъва на тениската.

— Значи преминаваме направо към секса.

Кимнах:

— Право към секса.

— В спалнята?

— Или на дивана — предложих аз. — Или на шкафа в кухнята.

Тя се повдигна на пръсти и ме целуна бавно.

— Или под душа.

Нямах нищо против душа.

Обърнах се и тръгнах заднешком към стълбите, после взех ръката й и я поведох към огромната баня.

— Косата ти изглежда чудесно.

Тя се разсмя и аз усетих вибрациите от гърлото й по устата си.

— Мислех си, че никога няма да обелиш и дума за нея. Предположих, че няма да ти хареса.

— Забелязах я, но ми направи впечатление чак когато заспа върху мен. Бях толкова развълнуван, че те виждам, толкова напрегнат, че не й обърнах внимание. Харесва ми.

Тя свали тениската през главата ми и я пусна на пода до душа.

— Добър отговор.

— Нима? — вдигнах ръце и разкопчах роклята на раменете й.

Тя се свлече в краката й и Пипа излезе от нея.

— Да. Дядко ще те хареса.

Отдръпнах се и я изгледах озадачено.

— Дядко? — погледнах надолу към ръцете й, които сваляха джинсите ми заедно с боксерките. — За дядо ти ли говорим в момента?

Тя се подсмихна.

— Друг път ще ти разкажа историята.

— Някой път на сандвичи и бира — засмях се аз. — Не когато…

Тя се изправи гола с гръб към мен и пусна водата. Сякаш всичко си дойде на мястото.

Щяхме да правим секс под душа. И не за последно, преди да се сбогуваме, нито с някаква договорка, че всичко е временно, а че не е.

* * *

Пипа се сгуши по-близо до мен на дивана и косата й ме погъделичка по врата, когато взе дистанционното от ръката ми.

— Няма да гледам „Игра на тронове“.

Нацупих се. Бях изпуснал неделния епизод.

— Ти няма ли да спиш върху мен?

— Вече не съм уморена.

— Но…

— Знам, че филмът е страхотен, но има прекалено много кървища и изнасилвания.

— Значи ще наложиш вето и на „Живите мъртви“? Защото и него го имам на запис.

Тя се засмя, пийна си от бирата ми, после я мушна обратно в ръката ми.

— Правилно. — Огледа се и измрънка тихо. — Тук има нужда от повече цвят.

— Разкри ме. — Целунах я по слепоочието, а тя избра „Тотал щета“ в айтюнс. — Доведох те у нас, за да направиш ремонт.

— Има ли нещо, към което си силно привързан? — проследих погледа й, който се спря на една стара, грозна лампа в ъгъла. Поклатих глава и отпих от бирата.

— Не.

— Пълна свобода?

— Можеш да правиш каквото поискаш с мен и къщата ми.

Тя пак ми открадна бирата, вперила очи в телевизора и началните надписи.

— Но не и с бирата ми — посегнах аз с широка усмивка.

Тя дръпна ръката си назад, за да не мога да стигна бутилката, и се засмя.

— Сигурно ще се нанеса тук и ще обърна всичко с краката нагоре.

— Надявам се.

— Ще мрънкам, когато работиш до късно.

— И добре ще направиш.

Тя вирна лицето си към мен.

— Дано си намеря работа тук. Много искам.

— Аз също го искам.

Тя се намуси леко.

— Банята ти ми харесва. Има просторно място за безбройните ми шампоани. И леглото ти е много удобно. Хана е тук и обичам всичките ни приятели от Ню Йорк. А гушкането на дивана — вече се страхувам да не го изгубя.

Уязвимостта й ме притесни.

— Каквото и да стане на интервютата, все ще измислим нещо.

Някаква мисъл й хрумна, очите й се проясниха и тя се надигна.

— Не трябваше ли да отидем у Хана?

Скочих на крака.

— О, по дяволите.

Опипом грабнах телефона от масичката за кафе и едва не го изпуснах в скута на Пипа. Но щом включих екрана, видях съобщението от сестра ми.

Няма да мога за тази вечер. Пътуваме за Ню Йорк. Всички ще се срещнем там. Ела, колкото се може по-скоро.

А след това емотикон на бебе.

— Какво…? — и тогава разбрах. — Ох. Оооох…

Пипа ме погледна.

— Какво има?

— Няма да ходим у Уил и Хана тази вечер. Но преди да ти кажа, искам да съм сигурен, че си готова за мен и всичко, което върви заедно със семейството и приятелите ми…

Тя се приближи.

— Да, щурчо, искам всичко.

Обърнах телефона към нея, за да може да прочете. Същото объркване, а после прозрение огря лицето й.

— Искаш ли да отидем? — попитах я.

— Да, за бога! — усмихна ми се тя. Обърна се и взе телефона си, който лежеше до чантата й на земята. — Хана е пратила съобщение и на мен. — Прочете го набързо. — Извинява се, че навярно ще ме изпусне.

Усмихнах се широко.

— А може би ти ще се появиш и ще я изненадаш.

Пипа погледна отново телефона си и очите й се насълзиха.

— Руби също ми е писала. И тя заминава. Всички ли отиват в Ню Йорк, за да празнуват?

— Сигурно. При други обстоятелства аз щях да остана тук и да потъна в работа. Но ако си съгласна, заминаваме. Те са щури и властни, но… мисля, че ще се спогодите.

Тя се отдръпна с престорена обида.

— Мислиш, че съм щура и властна, така ли?

— Не. Мисля, че си забавна, умна и дива. — Наведох се и я целунах по нослето. — Мисля, че си много красива.

Епилог
Уил

Хана затвори и впери объркано поглед в телефона.

— Той беше в колата. Изглеждаше страшно зает.

— Йенсен? Зает? — нарочно придадох недоумение на гласа си. С изключение на изминалите две седмици Йенсен вечно беше зает.

— Не, не беше зает с работа, когато говори делово и с едносрични думи, ако изобщо отговори — поясни тя. — Исках да кажа, разсеян. — Тя захапа устната си и допълни: — Звучеше подозрително безгрижен и щастлив. Спомена нещо за любов… — Тя тръсна глава. — Нищо не разбирам.

Тя сви рамене и заобиколи барплота, за да ме прегърне и да облегне брадичка на рамото ми.

— Утре не ми се ходи на работа.

— И на мен — признах аз. — И тази вечер не ми се работи. — Вдигнах ръка зад гърба й, за да погледна ръчния си часовник. — Но след час имам телефонен разговор с „Биолекс“.

— Уил? — гласът й беше леко изтънял, както когато ме питаше какво искам за Коледа или когато искаше да й направя черешов пай, защото било подходящо за вечеря.

Погледнах я и я целунах по върха на нослето.

— Да?

— Наистина ли ти се чака две години?

Мина малко време, докато разбера за какво говори.

Тя беше тази, която искаше да чакаме за деца. На трийсет и четири аз бях готов, но разбира се, щях да почакам, докато и тя се почувства готова.

В случая Хана искаше да ми каже „Мисля, че съм готова“.

— Искаш да кажеш…?

Тя кимна:

— Може да не стане веднага. Нали помниш какво преживяха Клои и Бенет? Най-добре ще е да опитаме и… да видим какво ще излезе.

Телефонът ми на кухненския остров звънна, но аз не му обърнах внимание.

— Нима? — оглеждах лицето й. Клои трудно забременя. Две години опитваха. Шегата настрана, но аз вярвах, че тъкмо затова тя беше толкова безкрайно щастлива.

Хана кимна и захапа долната си устна, но усмивката озари очите й.

— Така мисля.

— Трябва да си сигурна — прошепнах и пак я целунах. — Не бива да се колебаеш.

— За седем месеца още не съм уморила африканската теменужка на кухненския прозорец — каза тя и ми се усмихна. — И мисля, че съм добра майка на Пенроуз.

— Ти си чудесна майка на кучето ни — отвърнах аз, като сдържах предпазливо вълнението си. — Но освен това си работохолик.

Тя ме погледна и аз разбрах какво ми каза мълчешком: „Седем и петнайсет вечерта е, аз съм по пижама от три часа, а не в лабораторията“.

— Това е само един ден — напрегнато възразих аз. — Обикновено сутрин излизаш преди седем и не се прибираш, преди да е мръкнало. Знам, че планирахме аз да си остана вкъщи, но отначало и ти ще искаш. Това е голяма промяна в живота.

— Готова съм, Уил. — Тя се повдигна и ме целуна по брадичката. — Искам да си имам бебе.

По дяволите.

Погледнах пак ръчния си часовник и изпъшках: имах разговор след четирийсет и пет минути. Исках преди това да прегледам юридическата експертиза, но ето че сега имаше нещо друго, което исках повече.

По-точно топлия кръст на Хана под дланите ми и тихото й възклицание, когато я повдигнах върху кухненския остров. Исках тя да забие нокти в гърба ми и да ме обгърне с крака. Нямаше да ни е за пръв път да правим секс в тази стая — ни най-малко — но имаше нещо различно.

— Това е суперсекс за женени — думите й прогониха мислите от главата ми и тя щастливо измъкна ръба на тениската от дънките ми. — Това е първият ни продуктивен, репродуктивен секс! Целенасочен секс! Секс с мисия! — Тя ме погледна блажено. — Мисионерски!

Целунах я, за да спра потока от думи, засмях се и засвалях долнището на пижамата й.

— Почакай, почакай. — Отдръпнах се и я погледнах. — Още взимаш хапчета… нали?

Тя сви гузно рамене.

— Какво? — зяпнах я аз. — Кога ги спря?

Тя сви глава в раменете си и призна:

— Преди два-три дни.

— Но ние правихме секс през последните дни. — Примигнах и се върнах назад. — Три или четири пъти.

— Знам, но не мисля, че съм бременна.

Дори пред лицето на напълно нелогичната й увереност, усетих как в мен се разлива топлина. Трябваше да се ядосам, че не го бе обсъдила с мен, но не можех. Възможността някой ден да си имаме деца, ми се стори много реална. Може би този ден предстоеше съвсем скоро.

Дяволска работа!

Изведнъж настана бъркотия от смях, удрящи се зъби, заклещени в дрехите ръце и крака, но когато я измъкнах от тях, застанах между коленете й и се притиснах в нея, останалият свят изчезна. Накрая сексът не беше целенасочен, а беше… просто секс с Хана. Като хилядите пъти преди това, с тихото ехо на очакването и вълнението. Кичур от косата й ме погали по лицето, когато се наведох да я целуна по шията. Тя движеше нежните си ръце уверено по гърба ми. Пред очите ми от възторжена, невинна млада жена, Хана се беше превърнала в уверена, решителна, властна жена, но с мен тя си оставаше добрата Черешка с широката усмивка, в която се бях влюбил преди повече от три години.

* * *

Хана се отпусна на острова, взирайки се опиянена в мен.

— Браво, Уилям.

Целунах я по гърдите и измърморих нещо неясно.

Тя се пресегна, без да поглежда над главата си, когато телефонът ми отново звънна.

— Какво става с този телефон? Да не би да си забравил в колко е разговорът ти? — Тя го взе и зачете, заровила едната си ръка в косата ми.

Усетих я как застина под мен със стаен дъх.

— Уил.

Целунах я по гръдта, където сърце й биеше ускорено.

— Ммм?

— Имаш… няколко съобщения от Бенет и едно от Макс. Засмях се.

— Прочети ми ги.

Хана измрънка нещо в отказ и бутна телефона в ръката ми.

— Мисля, че сам ще искаш да ги прочетеш.

Епилог
Макс

— Как така родих три деца преди това, а всичките ми дрехи оттогава са ми отеснели?

Сара придърпа ръба на ризата и ме погледна в огледалото с ясно изписано страдание на лицето. Ризата й беше по мярка на ръкавите, на гърдите и на ширина, но й беше възкъсичка и не покриваше и наполовина огромния й корем.

— Защото малкият Греъм отказва да се побере в тези рамки — целунах я по главата. — Страхувам се, че няма да можеш да кихнеш, без да се подмокриш.

— Това е вярно след Анабел. — Тя се обърна и се облегна на шкафа в банята. На намръщената й физиономия се появи напрегната усмивка. — Обичам те.

Засмях се. Това беше новият й рефрен от последните две-три седмици — всеки път, когато тайно й се искаше да ме удари, тя ми казваше, че ме обича.

Нямаше защо да питам дали е истина. Хиляди пъти ми беше казвала, че ме обича.

Гигантскоглавите ми бебета я караха да се напишква, когато кихне: обичам те, Макс.

В „Адска кухня“, любимото й място за хапване, се налагаше да искаме маса вместо сепаре, защото гигантското ми потомство заемаше твърде много място: обичам те, Макс.

Втората ни дъщеря, Айрис, вече веднъж си беше чупила ръката, докато играла ръгби в училище: обичам те, Макс.

Животът ни беше бъркотия от дечурлига, разсипани сокчета, работни разговори, приети в тоалетната, и петна от мармалад по мебелите. Но в действителност аз не се страхувах от още по-хаотичното ни бъдеще. Сара обичаше да ражда деца повече от всичко друго на света и двамата успявахме да се справим доста добре с цялата лудница. Казах й, че и три ще ми стигнат. Тя поиска пет. Даже и с огромния си корем пак пееше същата песен.

Макар че след това момче ще й предложа да спрем на четири — по време на тази бременност Сара беше пълна с енергия.

Езра изкрещя нещо на Айрис в съседната стая и след избухването му се чу силен трясък. Тръгнах към вратата, но Сара ме улови за ръката.

— Недей. Беше детският грамофон „Фишър Прайс“. Той няма да се счупи.

— Как, за бога, разбра?

Тя ми се усмихна широко и за миг зърнах безгрижното ми Цвете.

— Довери ми се. — Дръпна ме за ръба на ризата. — Ела тук.

— Защо децата не са по леглата? — погледнах през рамо аз.

— Ще разбереш сам, след като дойдеш при мен.

Приближих се, наведох се да я целуна и я оставих да ми покаже що за целувка искаше. Явно искаше дълбока и дълга, а ръцете й се плъзнаха по корема и гърдите ми под ризата.

— Приятно ми е да те галя.

Обвих гърдите й.

— И на мен ми е приятно да те галя.

Тя простена доволно:

— О, божичко, пред теб сутиените ми не струват нищо. Може ли да ходиш след мен и да ми ги държиш по цял ден?

— Нали вече ме назначи да ти масажирам краката. — Целунах я веднъж, после замислено измънках: — Макар че едната задача е в седнало положение, а другата в движение.

Сара се повдигна на пръсти и ме прегърна през врата.

— Толкова си добър с мен.

Погалих я по твърдия корем и усетих как едно краче се притисна в дланта ми.

— Защото те обичам.

Големите й кафяви очи срещнаха моите.

— Представял ли си си преди четири години, че ще забременея само месеци след като правихме секс в бар, а сега чакаме четвъртото си дете и аз пак те целувам и се чувствам като тогава?

— Аз винаги ще се чувствам така.

— Липсва ли ти? — попита ме тя и аз веднага се досетих за какво намеква.

— Естествено, но датата на завръщането ни вече е уточнена.

След Анабел ни трябваха няколко месеца, преди да се завърнем в нашата стая в семейния клуб „Джони“. След Айрис стаята там вече ни допадаше по-малко. Опитахме няколко пъти да се върнем на онова освобождаващо, еротично, наше си място. Но по някаква причина любенето в стаята с огромната стъклена стена беше различно. Беше прекалено интимно, прекалено открито. Казано простичко, вече не се получаваше.

Затова имахме нова договорка — по време на обяда, когато иначе „Червената луна“ затваряше, един брилянтен фотограф, чието име така и не научихме и с когото никога не се срещнахме, заставаше от другата страна на стъклото и снимаше, докато ние се любехме. Джони използва фотографиите за изискана украса по коридора на воайорите. Един или два пъти месечно отивахме на снимки. По-често, ако имахме нужда, по-рядко, ако животът беше твърде натоварен.

Редовните посетители се радваха, че още не сме се отказали.

Сара се радваше, че може сама да подбира снимките, които закачаха.

А аз бях получил уверението, че винаги ще можем да задоволяваме тази нейна нужда и докато сме живи, ще имаме това наше лично удоволствие.

— Щастлив ли си? — тя мушна дланите си под ризата ми и ги притисна в пъпа ми.

— Блажено щастлив.

Тя се повдигна и пак ме целуна.

— Мисля, че трябва да спрем на четири.

Засмях се близо до устните й.

— Мисля, че си права.

— Искам да вземем бавачка.

Това ме разсмя още повече.

— Мисля, че Джордж много се вълнува, че и ти ще имаш бавачка.

Телефонът завибрира в джоба на панталоните ми и аз го извадих и зачетох.

Сърцето ми спря.

— Дали да не си вземем къща в Кънектикът? — замислено рече тя и ме целуна по ключицата. — Скоро ще трябва да се махнем от Манхатън.

Взирах се, без да мигам, в екрана.

— Може да отидем с колата дотам утре, тъй като не си толкова натоварен…

Прочитах съобщението отново и отново.

Ха, така. Изсмях се. Горкият той нямаше представа какво го чака.

— Макс?

Примигнах стреснато и я погледнах.

— Да?

— Дали да не отидем с колата до Кънектикът утре следобед?

С широка усмивка обърнах телефона, за да може и тя да прочете съобщението.

— Не сега, Цвете. Чака ни по-важно пътуване.

Епилог
Джордж

Уил подаде глава изпод завивките с уста извита в горда усмивка. Косата му беше разрошена и, без лъжа, ако не бях такъв джентълмен, щях да се изкуша да му направя снимка и да я споделя с няколкостотинте последователи в снапчат.

За негов късмет бях истински джентълмен.

— Жив ли си? — попита той и ме целуна по гърдите.

Отпуснах ръка от челото, където я бях преметнал.

— Не.

— Добре. — Той изпълзя и ме целуна по брадичката. — Мисията е завършена.

Обърнах се настрани към него и го придърпах. Телата ни се допряха и аз усетих тежкото биене на сърцето му. Такива мигове ме караха да се изправя на леглото и да запея с пълно гърло. Ъ, може би по-късно.

— Да ти кажа ли нещо? — попита ме той, целуна ме и разтърси леко рамото ми, за да го погледна.

Отворих очи. Лицето му беше напрегнато точно както когато излизах от спалнята с нещо наистина провокативно, а на него му се искаше да ми даде назаем чифт стари дънки и една от неговите тениски. В кафявите му очи имаше жълти петънца и те затанцуваха, докато той оглеждаше внимателно лицето ми.

— Купих ти нещо.

О, значи напрегнат по различен начин.

Определено беше привлякъл вниманието ми.

— Подарък?

Той се засмя, претърколи се и взе нещо от нощната масичка. Чаршафите паднаха и аз плъзнах ръка по гърба му.

— Не стига че имаш прекрасно име^[6] и съвършен гръб, готвиш и търпиш слабостта ми към момчешки банди, ами си ми купил и подарък? Откъде извадих такъв късмет?

Всеки ден благодарях на вселената, че метрото вечно закъсняваше, защото така:

1. Уил Пъркинс закъснял за интервюто за мъжка бавачка при Сара и Макс Стела;

2. И все още беше там, когато пристигнах с молба да ми дадат чисти дрехи, защото се бях измокрил до кости в една мръсна локва до тротоара две пресечки по-надолу и се намирах по-близо до Сара, отколкото до вкъщи;

3. Те ни запознаха;

4. Аз се смях и флиртувах с него заради името му;

5. Той се взираше в залепналата за гърдите ми риза, сякаш току-що беше станал религиозен.

Знаех си, че съдбата ми бе отредила да се срещна с Уил. Просто първия път бях избрал грешния.

И щях до гроб да се присмивам над себе си заради вярата ми в любовта от пръв поглед, но промушете ме с най-острото токче на света, ако това не беше вярно.

Само не казвайте на Клои. Тя ще извади линийка, за да си ги премерим.

Уил се обърна към мен, сложи малка кутийка в ръката ми и светът се наклони.

Бях очаквал някоя необикновена близалка от разходките му с Айрис и Анабел, а може би ваучер за поправка на подметките на любимите ми обувки, защото напоследък оплаквах близката им смърт, а Уил Пъркинс беше такъв грижовник. Но този подарък се побра точно в дланта ми. Тежеше. Беше черен и мек и… приличаше на кутия, пълна със смисъл.

Приличаше на кутийка, която Уил Пъркинс би подарил на приятеля си Джордж Мърсър за първата им годишнина с някакви значими думи, които щяха да променят живота ни.

— Копчета за ръкавели, нали? — попитах аз.

Той се усмихна и русата му коса падна на челото му, когато се наведе над мен.

— Ти не носиш копчета за ръкавели.

— Защото не мога да ги закопчавам — признах аз. — Не защото не съм достатъчно изтънчен.

Уил се засмя и ме целуна по носа.

— Разбира се, че си достатъчно изтънчен. Но никога повече няма да се налага да се тревожиш за копчетата за ръкавели, да изхвърляш боклука или да отпушваш канала на мивката.

Очите ми се разшириха от вълнение.

— Отпушил си канала?

— Повече няма да тикаш обелките от морковите там, Прасковке. От това се е запушил.

Хванах нежно една шепа от косата му. Кой би предположил, че някой ден ще ми е приятно да говоря за ремонтите по къщата?

— Обичам те.

— Аз също те обичам. — Той ме изгледа и веждите му се смръщиха. — Искаш ли да отворя кутийката?

Погледнах я в ръката ми между нас. На капачето имаше деликатен златен надпис от една-единствена дума: Картие.

— Обеци? — прошепнах аз.

Той поклати глава.

— Ушите ти не са пробити.

— Скъпи слушалки?

— От Картие?

Обърнах се пак към лицето му и почувствах как сълзите парят в очите ми, а на гърлото ми засяда буца. По дяволите.

— Сигурен ли си? — попитах аз. — Аз съм шумен, неорганизиран и тикам морковените обелки в канала.

Той поклати глава и ме погали с пръст по долната устна.

— Не мога да те попитам, ако не я отвориш, Джи.

Кутийката се отвори с тихо скърцане. Вътре имаше тежък титанов пръстен.

— Джордж — тихо промълви той и ме целуна. Усещах как трепереше. Виждах как собствената ми ръка трепереше.

— Да?

— Ще се ожениш ли за мен?

Преглътнах три пъти, преди да мога да изрека нещо.

Но дрезгавото ми „да“ се превърна в неговото радостно „да?“, което се превърна в стотици целувки и една дълга, която продължи през цялото време, докато той се движеше отгоре ми, а дъхът му пареше по врата ми.

Можех да остана сгушен така цяла вечност.

Бих разменил новата си чанта за през рамо „Гучи“, за да остана в леглото поне още час.

Но проклетията Сара Бременното Чудовище звънна пет пъти, докато приятелят ми — годеникът ми! — ме пренасяше на луната, и петте обаждания ме наведоха на мисълта, че има нещо важно да ми съобщи.

Уил беше оборил сънливо глава на гърдите ми, когато залепих телефона за ухото си и изслушах последното гласово съобщение.

— Уил.

Той ме целуна по биещото сърце.

— Ммм?

— Имам… пет-шест пропуснати обаждания от Сара.

Той се засмя.

— Един обикновен ден, значи?

— Трябва да заминем, скъпи.

Клои

Приблизително девет месеца преди това

Бенет застана зад мен и твърдо обгърна с ръце хълбоците ми:

— Отивам до бара. Искаш ли нещо?

Обърнах се към него и се усмихнах. Устните му се спуснаха надолу по врата ми.

— Добре съм.

Бенет се отдръпна и огледа лицето ми.

— Сигурна ли си? Главата още ли те боли?

Примигнах встрани, защото не исках да види лъжата в очите ми.

— Малко.

Той замълча, после ме обърна и повдигна лицето ми, за да го погледна в очите.

— Искаш ли вода или нещо друго?

— Вода, благодаря ти, скъпи.

Десет минути след това той ме откри близо до дансинга, хипнотизирана от младоженците. Не ги познавах добре, те бяха търговски сътрудници, но нещо в радостната възбуда по лицата им, сякаш бяха на прага на приключение, отекваше в кръвта ми като тихо, настойчиво жужене.

— Добре ли си? — той се приближи откъм гърба ми и ме целуна по врата.

Кимнах, взех чашата с вода и посочих с брадичка двойката, която танцуваше в средата на външния дансинг.

— Наблюдавах ги.

— Хубава сватба.

Облегнах се и усетих как тялото ми се отпуска върху топлото, солидно присъствие зад мен. Бенет отпи от уискито си и ме прегърна с една ръка през кръста.

— Тя изглежда прекрасно — казах аз, загледана в красивата й перлена рокля.

— Той явно е съгласен — повдигна Бенет брадичка. — Само дето не изяде лицето й, когато се целунаха.

Обърнах се към него и леко се отдръпнах от силната миризма на уиски.

— Остави скоча. Ела да танцуваме.

Бенет мило се нацупи:

— Току-що си го взех.

— Искаш ли да ти го излея в лицето?

Той остави чашата на близката маса, сплете пръсти с моите и ме поведе към дансинга.

Притисна ме към себе си с ръка ниско на кръста ми и — божичко, помогни ми! — някакъв инстинкт го накара да стори това внимателно без обичайната властност на Бенет Райън.

Цяла вечност пътувахме дотук.

— Мълчалива си тази вечер — той се наведе и ме целуна по голото рамо. — Добре ли си?

Кимнах и облегнах бузата си върху ключицата му.

— Поглъщам всичко с очи. Толкова съм щастлива, че ще се пръсна.

— Щастлива си? Тази вечер не сме се скарали нито веднъж. Нямаше да разбера.

Засмях се и повдигнах лицето си към неговото.

— БиБи?

— Да?

Усетих как стомахът ми се свива, а сърцето ми биеше учестено. Исках да го оставя за по-късно, но не можех. Не можех да възпра думите:

— Ще ставаш татко.

Той застина в прегръдката ми, бавно спря да обикаля в кръг, после се разтрепери силно и отстъпи крачка назад. Емоцията в погледа му беше напълно нова.

Никога преди не го бях виждала да гледа с такъв трепет.

— Какво каза? — попита той малко по-високо и по-напрегнато, като чук, изпуснат върху барабан.

— Казах, че ще ставаш татко.

Той вдигна треперещата си ръка и затисна устата си.

— Сигурна ли си? — попита иззад пръстите си. Очите му заблестяха.

Кимнах и усетих как моите също запариха. Коленете ми се подкосиха от облекчението, радостта и нежността му.

— Сигурна съм.

След двугодишни опити така и не забременях. Месеци наред изчислявахме и планирахме. Две неуспешни оплождания инвитро. А ето че месец след общото ни решение да се откажем засега, аз бях бременна.

Бенет прокара ръка през лицето си, после ме хвана за лакътя и ме отведе настрани от дансинга в сянката на тентата.

— Как… кога?

— Направих си тест тази сутрин. — Захапах устна. — Добре, няма да си кривя душата, направих си седемнайсет теста сутринта. Едва от скоро съм бременна. Само няколко дни ми закъсня.

— Кло. — Той ме погледна с широка усмивка. — Ще бъдем ужасни родители.

Съгласих се през смях.

— Най-лошите.

— Ние не познаваме провала — очите му маниакално се впиваха в моите. — Навярно ще бъдем най-взискателните…

— Строги…

— Властни…

— Невротични…

— Не — поклати той глава с блеснали очи. — Ти ще бъдеш чудесна майка. Ще ми скриеш шапката.

Притисна устни в моите за дълбока, алчна целувка. Хванах го за разрошената коса, а той ме прегърна още по-силно, почти отчаяно.

Мили боже.

Бременна съм. Ще родя детето на този кучи син.

Бенет

Тази вечер

— Ху-ху-ху — подканих я аз да диша така, както ни бяха учили.

Очите на Клои се бяха разширили и умолително ме гледаха, докато тя кимаше обезумяло, сякаш аз бях спасителният пояс, хвърлен през борда в този проклет биологически фарс на име „Жена ми ражда пъпеш през сламка“.

— Писа ли на Макс? — стисна тя силно очи.

Една капка пот се търкулна по слепоочието й.

— Да.

„Имам толкова много въпроси. Не на последно място как, за бога, жена ми ще роди това гигантско дете? Изправен лице в лице срещу реалността, изведнъж губя увереност, че историята може да ми предложи статистически данни за успешно родили жени.“

— На Уил? На Хана?

— Да.

Тя се наведе напред и нададе ръмжене, което се превърна във вик. После си пое дъх и процеди:

— На Джордж и Уил П.?

— Сара се е обадила на Джордж. Дишай, Кло. Тревожи се за раждането, не за тях.

„Виждал съм тялото й отблизо, а също и детето на ултразвук 4D. Не съм експерт по физика, но не виждам как ще се получи така, както ни уверяват, че ще се получи.“

— Сигурна ли си, че не искаш епидурална упойка, щом пристигнем? — попитах я аз. В същия момент автомобилът премина през дупка и Клои извика от болка.

Тя поклати бързо глава и продължи да диша с издути бузи, докато ръката й стискаше моята като менгеме.

— Не. Не. Не. Не.

Това се превърна в напяване и аз си спомних документите за разпореждане с имуществото, завещанията и прочие, които подписахме при нотариуса. Имаше ли в тях клауза, според която можех да поема отговорността за решенията относно здравето й в случай на внезапно и ужасяващо раждане? Можех ли да избера вместо нея секцио още щом паркирах пред болницата, за да й спестя мъките, които щеше да преживее?

— Отлично дишаш, Кло. Браво на теб.

— Как така си толкова спокоен? — попита тя задъхано и с мокро от потта чело. — Колко си спокоен само! Това ме побърква.

Усмихнах се напрегнато.

— Защото си бременна.

„Нямам никаква представа какво се очаква да направя.“

— Обичам те — задъхано рече тя.

„Прилича на човек, който бере душа.“

— И аз те обичам.

„Това нормално ли е?“

Ръката ме засърбя да бръкна в джоба, да извадя телефона и да се обадя на Макс.

„Защо Клои пищи на всяка минута? Само преди половин час контракциите й бяха през десет минути. Възможно ли е да ми счупи ръката, докато ме стиска? Каза ми, че била гладна, но лекарят ме предупреди да не й давам нищо… но мен малко ме е страх от нея. Тя се усмихва, но от вида й да те побият тръпки от страх.“

Започна нова контракция и тя пак ме стисна болезнено. Бих я оставил да счупи всичките кости в ръката ми, ако това щеше да й помогне, но така се затруднявах да броя колко време продължи тази.

Задъхана, Клои замърмори на мен или на себе си:

— Всичко е наред, добре съм. Всичко е наред, добре съм. Всичко е наред, добре съм.

Видях болката й, докато траеше контракцията, после лицето й се отпусна и тя се тръшна назад, стиснала корема си с ръце.

Инстинктивно все така очаквах тя да ме изгледа кръвнишки, да се заяде с мен, за да се разсее или нещо друго в този дух, но тя продължаваше да се държи мило. Оценявах го, но не бях сигурен, че това ми харесва. Обичах острите камъни.

Бях се влюбил в железния й характер.

За стотен път се зачудих дали нещо в нея не се бе променило безвъзвратно. И ако беше така, аз как щях да се чувствам?

Дишането й се ускори с поредната контракция.

— Почти пристигнахме, Кло. Почти пристигнахме. Шофьорът срещна погледа ми в огледалото и мълчешком се извини, за това че налетяхме на

всеки

проклет

червен

светофар

Манхатън.

Поех си дълбоко дъх и с мъка запазих спокойствие в името на желязното желание на Клои да бъде добра, внимателна и разумна.

Минахме през още една дупка и юмрукът й удари вратата до нея.

Чух я да си поема въздух.

А после от гърлото й се изтръгнаха думите:

— ЩЕ НИ ЗАКАРАШ ЛИ В ШИБАНАТА БОЛНИЦА ПО НЯКОЕ ВРЕМЕ ДНЕС, КАЙЛ? МАМИНАТА МУ!

Последната дума се превърна в дълъг писък и на предната седалка Кайл потисна смеха си и многозначително ме погледна в огледалото. Напрежението ме отпусна, все едно някой беше спукал балон.

— Имаш право, Клои — засмях се аз. — Какво чакаш, Кайл!

Той натисна газта, заобиколи една кола и се качи с две колела на тротоара, за да избегне един пощальон на велосипед, който беше спрял да се рови в телефона си. Кайл наду клаксона, подаде се от прозореца и се провикна:

— Возя бременна жена в колата! Размърдайте се, задници!

Клои свали прозореца и се показа.

— Разкарайте се от шибания ни път, мамка ви!

Колите около нас засвириха с клаксони, две-три се отместиха, за да ни пуснат по чистата отсечка надолу по Медисън Авеню.

Кайл се усмихна широко, изпревари колите и настъпи газта с ентусиазъм. Аз докоснах Клои по ръката.

— На пет…

— Не ме докосвай — изръмжа тя с най-добрия тон на екзорсист, който бях чувал. Стреснах се, когато ме сграбчи със светкавична бързина за яката и я стисна в юмрук. — Ти ми причини това.

Усмихнах се широко, замаян от облекчение.

— Можеш да се обзаложиш, че бях аз.

— Мислиш си, че си забавен? — изсъска тя. — Мислиш си, че идеята беше добра?

Усетих въодушевление:

— Да, така мисля, да.

— Това чудо ще ме разполови — простена тя. — И ти до края на живота си ще трябва да буташ в инвалидна количка разкъсаната си жена, защото краката й няма да могат да вървят, защото ПРОКЛЕТИЯТ Й ГРЪБНАК Е БИЛ РАЗКЪСАН ОТ ТОВА ПРОКЛЕТО БЕБЕ, КОЕТО ЩЕ ИЗЛЕЗЕ ОТ ВАГИНАТА Й В ШИБАНАТА КОЛА, БЕНЕТ! КАК ДА ПРОДАМ СЧЕТОВОДНАТА ФИРМА В ЛАНГЛИ В ТОВА СЪСТОЯНИЕ! — тя пусна ризата ми. — КАЙЛ! — Клои се наведе напред и удари с ръка по облегалката му. — ТИ ЧУВАШ ЛИ МЕ?

— Да, госпожо Райън.

— ОТ СЕГА НАТАТЪК СЪМ ГОСПОЖА МИЛС! А ПЕДАЛЪТ ЗА ГАЗТА Е НАЙ-ТЪНКИЯТ ОТДЯСНО. ТОВА ДА НЕ БИ ДА Е КРАКОМОБИЛЪТ НА ФРЕД ФЛИНСТОУН?

Кайл потисна смеха си и заобиколи един камион за доставки. Клои стисна ръката ми в своите две, смачквайки костите.

— Не искам да ти причинявам болка — изпъшка тя.

— Няма нищо.

Тя се обърна и ме изгледа ядно със стиснати зъби.

— Точно сега ми се ще да те убия!

Овладях смеха си.

— Знам, миличка, знам.

— Не ме наричай „миличка“. Не знаеш. Следващия път ти ще родиш детето, а аз ще седя там и ще ти се смея, докато ти се разкъсваш отвътре!

Наведох се и я целунах по потното чело.

— Не се смея на теб. Просто много ми липсваше. Почти пристигнахме.

* * *

Планът за раждане на Клои беше много подробен: никаква упойка, никакви диети, възможност за раждане във вода в просторна стая. Имаше три страници с бележки и през последните седмици тя беше работила педантично върху тях. Чантата за раждането беше приготвена, разопакована и приготвена наново. Насапунисай, изплакни, повтори.

Оказа се, че детето ни е с двойно усукана около врата пъпна връв. Казаха ни, че не било рядкост. Но в нашата ситуация не било добре.

— След контракция — обясни ни доктор Брайънт с ръка върху рамото на Клои и постоянното бип-бип-бип от мониторите наоколо — сърдечният пулс на бебето не се покачва. — Тя ме погледна и ми се усмихна спокойно. — Ако вече се напъваше, щяхме да измъкнем бебето бързо. Но то е още твърде високо. — Тя погледна Клои. — А разкритието ви е само пет сантиметра.

— Ще проверите ли отново? — изпъшка жена ми. — Защото имам чувството, че е двайсет.

— Знам — засмя се доктор Брайънт. — И знам колко твърдо държите да родите естествено, но ситуацията е такава, че ще наложа ветото си.

Клои дори не можа да се напъне, преди да я вкарат в операционната.

Упоена и смутена заради провалилия се идеален план, тя ме гледаше отдолу, косата й беше прибрана в стерилна жълта шапчица, лицето й беше на петна и без грим.

Никога не е била по-красива.

— Все едно е как ще стане — напомних й аз. — Накрая ще си имаме бебе.

— Знам — кимна тя.

Погледнах я изненадан.

— Добре ли си?

— Разочарована съм, но искам всичко да мине добре.

— Всичко ще бъде наред — успокои я доктор Брайънт и се усмихна иззад маската си. Ръцете й бяха стерилни и в ръкавици. — Готови ли сте?

Сестрата вдигна преградата и скри Клои от кръста надолу. Аз останах близо до главата й, облечен с хирургическа престилка, шапка и ръкавици.

Доктор Брайънт тутакси се залови за работа. Знаех, поне на теория, какво ставаше от другата страна на жълтата преграда. Имаше антисептичен разтвор, скалпел и всякакви хирургически инструменти. Знаех, че са започнали, знаех, че бързат.

Но по лицето на Клои нямаше следа от болка. Тя само ме гледаше.

— Обичам те.

Усмихнах й се:

— И аз те обичам.

— Разочарован ли си?

— Ни най-малко.

— Не е ли странно?

Засмях се и я целунах по носа:

— Цялата тази… ситуация ли?

Тя кимна с трепереща усмивка.

— Малко.

— Започваме — обади се доктор Брайънт, а после измърмори на сестрата, — тук, не… форцепса…

Очите на Клои се насълзиха и тя захапа устни в очакване.

— Поздравления, Клои — и в операционната се разнесе остър рев. — Бенет. Имате дъщеричка.

В ръцете ми се появи топло, ревящо вързопче и с треперещи ръце аз го сложих на гърдите на Клои.

Тя имаше малко носленце, сладка устичка и големи, уплашени очи.

— Хей — прошепна Клои, докато се взираше в нея. Накрая сълзите потекоха. — Отдавна те очакваме.

Светът ми се разпадна и в миг отново се издигна в крепост около двете ми момичета.

* * *

— О, мамк… майчице мила — изпъшка през смях Клои. — Къде ми е инстинктът за това?

Сложих главичката на дъщеря ни в ръката си и се опитах да я настаня под точния ъгъл.

— И аз така си мислех, но…

— Все едно аз съм кравата, ти си фермерът, а тя е кофата — рече Клои.

Влезе сестрата, провери разреза и таблицата й, помогна ни да наместим бебето.

— Разбрахте ли се за име?

— Не — казахме едновременно.

— Тук ви чака армия от народ. Искате ли да ги пусна?

Клои кимна и придърпа халата си.

Чух ги да идват по коридора. Смеха на Джордж, дълбокия глас на Уил, извивките на Максовия акцент, възторжените крясъци на малката Айрис. В следващия миг всички влетяха в стаята в хаос от тела, подаръци и думи. Единайсет усмихнати лица. Поне осем чифта ревящи очи.

Макс тутакси дойде — магнит за малкото, крехко вързопче. Надвеси се над бебето и попита:

— Ще ми позволите ли?

Клои му я подаде с блеснали очи.

— Избрахте ли й име? — попита Сара и погледна момиченцето в ръцете на съпруга си.

— Мейзи — каза Клои, а в същия миг аз казах:

— Лилиян.

— Добре звучи — Джордж се приближи и загука на дъщеричката ни.

Анабел и Айрис стояха притихнали до Уил Пъркинс, който държеше Езра на ръце. Усмихнах се широко на Уил и Хана, които гледаха сцената в стаята в смълчано учудване.

Стой.

Единайсет лица.

Вирнах брадичка към Йенсен, който стоеше в периферията, прегърнал Пипа.

— Поздравления — усмихна се той и се огледа. — Всички са донесли бебешки одеялца или цветя. Ние… ах…

— Ние донесохме пиячка — довърши Пипа, отдаде чест и ми подаде бутилка текила „Патрон“.

— Благодаря — засмях се и отидох да стисна ръката на Йенсен, а после се наведох и я целунах по бузата. — Ще се възползвам и от двете. Значи — махнах с пръст помежду им, — вие сте заедно.

Той кимна:

— Определено сме заедно.

Хана го цапна по ръката.

— А не ми казаха.

— Канех се — засмя се брат й, — но вие потеглихте за Ню Йорк, а ние ви последвахме!

— Мисля, че трябва да ви се извиня — рече Клои от другия край на стаята.

Групата я зяпна и в отекналата, смутена тишина се чу как всички свихме вежди.

— О, я вървете по дяволите, гадове — изръмжа тя. — Мисля, че трябва, но няма да го направя.

— Ох, слава богу — отдъхна си Макс.

— Кучката се върна! — изкряка Джордж.

— Уволнен си — изстреля Клои.

— Той работи за мен, миличка — напомни й Сара с нежния си напев, който бяхме чували стотици пъти.

— И бъди добра — предупреди я Джордж и като протегна лявата си ръка, отвори пръстите си, за да ни покаже лъскавата сребърна халка. — Или няма да ми бъдеш шаферка.

Жена ми явно не бе излязла напълно от деликатното си емоционално състояние, защото избухна в сълзи и махна на Джордж да дойде, за да го прегърне.

— Ти също, Уил Пъркинс — протегна тя свободната си ръка.

Уил на шега се подпря на стената, за да се предпази от гърма, който щеше да отекне, когато земята се продънеше и ни погълнеше. Но в стаята всичко остана напълно неподвижно. Клои прегърна Джордж, Джордж прегърна Клои и всички с изненада си отдъхнахме, когато апокалипсисът така и не се изсипа на главите ни.

Жена ми се беше подпряла в леглото, усмивката й грееше от ухо до ухо и тя разговаряше с двамата мъже за предстоящата им сватба и за вълнението от раждането на дъщеря ни. Сара се взираше жадно в бебето в ръцете на Макс и аз се запитах колко ли отчаяно чакаше всичко да свърши. Това беше най-тежката й бременност. Уил и Хана бяха клекнали и слушаха обстойната история на Айрис за една пеперудка, която живеела в цветята, които донесоха. Телефонът на Пипа звънна и двамата с Йенсен отидоха при Макс и Сара, за да могат Руби и Найъл да се запознаят с бебето по фейстайм.

В помещението нахълтаха родителите ми, а след тях Хенри и семейството му и дори просторната частна стая отесня. Те прекосиха морето от прегръдки до новороденото и един след друг го гушнаха, подушиха го и обявиха, че това е най-красивото бебе, което са виждали.

Двете деца на брат ми седнаха на пода с децата на Макс и Сара и се заиграха с кошниците с цветя. При друг случай щях да им кажа да не ръсят цветчетата по пода и да не ги стъпкват, но… странно, тази натрапчива тревога беше изчезнала. „Редът“ беше малка битка, която не заслужаваше усилията ми. Битките, които трябваше да водя, бяха да опазя семейството си, да работя ежедневно, за да направя света ни по-добро място за всички. Битките, които трябваше да водя, бяха онези, които лежаха на раменете ми като баща на дъщеря, за да отгледам едно уверено, силно и спокойно момиче.

„Разпилейте цветята, деца.“

— Стига сте я гушкали — разбутах навалицата и взех на ръце дъщеричката си. Тя беше такъв странен парадокс от крехкост и здравина с малките си, стиснати юмручета и ококорените, търсещи очички. Седнах на леглото до Клои, облегнах се на възглавниците и усетих как главичката й се отпусна на рамото ми. Загледахме се с обич в малкото момиченце.

— Мейзи — прошепна тя.

— Лилиян.

Клои обърна лицето си към мен и поклати глава със стиснати зъби.

— Мейзи.

Какво друго можех да направя, освен да я целуна?

— Някога учех Клои, че за да се изкачи на върха, трябва да започне от дъното — каза ми свекърът ми в деня на сватбата ни. — А сега ти казвам на теб — за да получиш най-добрата жена на света, трябва да започнеш с основните неща. Обичай я такава, каквато е, не такава, каквато ти искаш да бъде. Превърни се в човека, без когото Клои няма да може да живее. Бъди дясната й ръка. Опознай желанията й и тя няма да те изостави за нищо на света.

И аз се бях превърнал в този човек. Бях се превърнал в дясната й ръка… и в бащата на детето й. И се случи така, че бях най-щастливият мъж на света.

Бележки

[1] Fancy (англ.) — фантазия, въображение. — Бел.прев. ↑

[2] „Мартини. Разклатено, не разбъркано“ — реплика на Джеймс Бонд. — Бел.прев. ↑

[3] Stumble (англ.) — клатушкам се, залитам. — Бел.прев. ↑

[4] Американска фолк рок група от 80-те години на XX век. — Бел.прев. ↑

[5] Или още известни като Поколение Y — родените от края на 70-те до 2000 година. — Бел.ред. ↑

[6] В разговорния език името Уил може да означава също и пенис. — Бел.прев. ↑

Край

Кристина Лорен Красиво момче

Метаданни

Данни

Красиво момче

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава едноПипа

Глава двеЙенсен

Глава триПипа

Глава четириЙенсен

Глава петПипа

Глава шестЙенсен

Глава седемПипа

Глава осемЙенсен

Глава деветПипа

Глава десетЙенсен

Глава единадесетПипа

Глава дванадесетПипа

Глава тринадесетЙенсен

Глава четиринадесетПипа

Глава петнадесетЙенсен

Глава шестнадесетПипа

Глава седемнадесетЙенсен

Глава осемнадесетПипа

ЕпилогЙенсен

ЕпилогУил

ЕпилогМакс

ЕпилогДжордж

Клои

Бенет

Кристина Лорен
Красиво момче

Глава едно
Пипа

Глава две
Йенсен

Глава три
Пипа

Глава четири
Йенсен

Глава пет
Пипа

Глава шест
Йенсен

Глава седем
Пипа

Глава осем
Йенсен

Глава девет
Пипа

Глава десет
Йенсен

Глава единадесет
Пипа

Глава дванадесет
Пипа

Глава тринадесет
Йенсен

Глава четиринадесет
Пипа

Глава петнадесет
Йенсен

Глава шестнадесет
Пипа

Глава седемнадесет
Йенсен

Глава осемнадесет
Пипа

Епилог
Йенсен

Епилог
Уил

Епилог
Макс

Епилог
Джордж