Франсис Пол Уилсън
Среднощна меса (6)

VI

Джо стоя буден през остатъка от нощта и остави Зев да се наспи. Старецът имаше нужда от почивка. И бездруго нямаше да може да заспи. Беше прекалено напрегнат. Стоеше изправен в стола си и наблюдаваше „Св. Антъни“.

Тръгнаха си преди първите лъчи, тъмни фигури, влачещи се през предната врата и надолу по каменните стъпала, като енориаши, посетили предутринна служба. Джо усети, че е стиснал здраво зъби, докато търсеше сред групата Палмери, но не можеше да го открие в полумрака. Когато слънцето занаднича над покривите и през дърветата от изток, улицата беше опустяла.

Събуди Зев и двамата отидоха до църквата. Тежките порти от дъб и стомана, образуващи заострена арка, бяха затворени. Разтвори ги и закопча куките, за да останат отворени. Пристъпи в преддверието към нефа.

Въпреки че я очакваше, миризмата го накара да направи няколко стъпки назад. Когато стомахът му се успокои, се насили да продължи напред, стъпвайки по пътеката между двете купчини натрошени и насечени пейки. Зев вървеше до него, притиснал носната си кърпа върху устата си.

Миналата вечер си беше помислил, че мястото е пълна каша. Сега осъзна, че е по-лошо. Дневната светлина се провираше навсякъде, разкривайки всичко, което е било скрито от мекия пламък на свещите. Половин дузина разлагащи се трупове висяха от тавана — не беше ги забелязал предната нощ — а други бяха проснати на пода до стените. Някои от телата бяха на части. Зад дървената преграда на олтара обезглавено женско тяло беше разпънато пред амвона. Отляво стоеше статуя на Мария. Някой я беше оборудвал с дунапренени гърди и огромно дилдо. В задната част на храма безрък Христос беше обърнат с главата надолу на кръста си.

— Моята църква — прошепна, докато вървеше по пътеката, която някога беше централната, пътеката, по която булките вървяха към олтара, хванали под ръка бащите си. — Виж какво са сторили на моята църква!

Джо се приближи до огромния олтар. Едно време беше позициониран до далечната стена на храма, но той го беше преместил отпред, за да може да е близо до енориашите си по време на меса. Здрав карара мрамор, който вече не личеше. Беше толкова плътно покрит със засъхнала кръв, семенна течност и изпражнения, че можеше да е направен и от стиропор.

Погнусата му се изпари, стопена от нарастващата жега на гнева му. Имаше намерение да почисти мястото, но трябваше да се свърши толкова много, колкото не беше по силите на двама мъже. Беше безнадеждно.

— Отце Джо?

Обърна се към мястото, откъдето дойде странният глас. Слабовата фигура стоеше несигурно на прага на отворената врата. Мъж на около петдесет тръгна напред боязливо.

— Отце Джо, туй ти ли си?

Джо го позна. Карл Едуардс. Нервен дребен човечец, който помагаше на неделните служби за събирането на даренията. Родом беше от град Джърси — май никой оттук не беше наистина оттук. Лицето му беше изпито, той гледаше Джо с трескав поглед.

— Да, Карл. Аз съм.

— Ох, благодря на Бога! — Взе останалото разстояние на бегом и коленичи пред Джо. Започна да хлипа. — Ти си се върнал! Благодря на Бога, върнал си се!

Джо го вдигна.

— Хайде, Карл. Вземи се в ръце.

— Дошъл си, за да ни спасиш, нал? Бог та е пратил да го накажеш, нал?

— Кого да накажа?

— Отце Палмери! Той е от тях! Той е най-лошият от сички тях! Той…

— Знам — рече Джо. — Знам.

— Ох, хубу е, че сте се върнал, отце Джо! Не знахме кво да прайм, откак смукачите ни превзеха. Молехме се за някой кат теб и ей та тук. Необикновено чудо!

Джо искаше да попита Карл къде бяха той и всичките тези хора, които смятаха, че имат нужда от него, когато беше прокуден от енорията. Но това беше стара история.

— Не е чудо, Карл — каза Джо, хвърляйки поглед на Зев. — Равин Уолпин ме върна обратно. — Докато Карл и Зев се ръкуваха, Джо продължи: — А и само минавам оттук.

— Минааш оттука? Не. Не мой да бъде! Тря’а да останеш!

Джо видя как искрата на надеждата замира в очите на дребния човечец. Нещо го тормозеше, мъчеше го.

— Какво мога да сторя тук, Карл? Аз съм само един човек.

— Аз ще помагам! Ще правя квот кажеш! Само ми кажи!

— Ще ми помогнеш ли да почистя?

Карл се огледа наоколо и като че ли виждаше труповете за първи път. Присви се и стана още по-блед.

— Аха… разбир’са. Квот кажеш.

Джо погледна към Зев.

— Е? Какво мислиш?

Зев сви рамене.

— Да ти казвам какво да правиш ли? Това не е моята енория!

— Нито пък моята.

Зев насочи брадата си към Карл.

— Мисля си, че той ще ти каже друго.

Джо се обърна едва. Сводестият неф беше изключително тих, с изключение на жуженето на мухите около труповете.

Имаше много за чистене. Но ако работеха цял ден, можеха да отметнат доста работа. А после… После какво?

Джо не знаеше. Караше го на автоматична. Щеше да почака и да види какво ще донесе нощта.

— Можеш ли да ни намериш някаква храна, Карл? Бих продал душата си за чаша кафе.

Карл го изгледа странно.

— Просто израз, Карл. Ще ни трябва храна, ако ще работим.

Очите на човека просветнаха отново.

— Туй значи, че остааш?

— За известно време.

— Ще ви намеря храна — рече разпалено, докато бягаше към вратата. — И кафе. Знам кой още има кафе. Ще се раздели с част от него зарад отце Джо. — Спря се на вратата и се обърна. — Ей, отце, нивга не повярвах на онез неща, дет ги дрънкаха за тебе. Нивга.

Джо се опита, но не успя да се възпре.

— Щеше да означава много за мен да го чуя от устата ти миналата година, Карл.

Мъжът наведе глава.

— Мда. Сигур е тъй. Но ще ти са реванширам, отце. Ще, ще. Моеш да си сигурен.

След това се загуби зад вратата. Джо се обърна към Зев и видя стария човек да навива ръкавите си.

— Nu? — каза се равинът. — Телата. Преди всичко, мисля, че трябва да преместим телата.