Франсис Пол Уилсън
Среднощна меса (3)

III

Те тръгнаха на юг по изоставения плаж, под издигащото се над тях слънце, боси по влажния пясък, където се губеха вълните.

Зев никога не бе правил това. Харесваше му усещането от пясъка между пръстите на краката, хладината на водата, която се блъскаше в глезените му.

— Знаеш ли какъв ден е днес? — попита отец Джо. Беше преметнал маратонките си през рамо. — Вярваш или не, днес е Четвърти юли.

— А, да. Вашият Ден на независимостта. Ние никога не сме имали много светски празници. Не оставаше време от религиозните. Защо да не вярвам, че е тази дата?

Отец Джо поклати смутен глава.

— Това е плажът Манаскан. Знаеш ли на какво приличаше това място на тази дата, преди вампирите да ни завземат? Стена до стена от тела.

— Наистина? Предполагам, че печенето на плажа вече не е на мода.

— Ах, Зев! Все още си господарят на въздържаността. Ще ти кажа нещо: плажът е по-чист от всякога. Няма ги бирените кутийки и спринцовките. — Посочи напред. — Какво е онова там?

Доближавайки мястото, Зев видя двойка голи тела, легнали на пясъка, един мъж, една жена, и двамата млади и късо подстригани. Кожите им бяха в бронзов оттенък и блестяха на слънцето. Мъжът повдигна глава и се вторачи в тях. В центъра на челото му беше татуирано синьо разпятие. Бръкна в раницата до себе си и от нея извади огромен, блестящ, никелиран револвер.

— Просто върви — нареди Зев.

— Дадено — съгласи се отец Джо. — Просто ще преминем.

Подминавайки двойката, равинът забеляза подобна татуировка и на челото на момичето. Както и останалото от него. Почувства почти забравено раздвижване дълбоко в себе си.

— Много модерна татуировка — съобщи.

— Добра идея. Това е кръст, който няма как да изтървеш или изгубиш. Навярно няма да те спаси в тъмното, но ако наоколо има светлина, може и да помогне.

Тръгнаха на запад, във вътрешността на страната, по „Път 70“, по „Оушън Каунти“, пресичайки моста „Бриел“.

— Помня кошмарните задръствания тук всяко лято — рече отец Джо, докато вървяха по протежението на пустия мост. — Никога не съм предполагал, че ще ми липсват.

Поеха по „Път 88“ чак до Лейкууд. От време на време срещаха хора в Бриктаун, които беряха боровинки в „Оушън Каунти Парк“, но в сърцето на Лейкууд…

— Истински призрачен град — констатира свещеникът, докато вървяха по запустялото „Форест авеню“.

— Призраци — съгласи се Зев, кимайки тъжно. Дългият път го беше изморил. — Да. Пълно е с призраци.

Това му навя спомени за падналите му братя равини и всичките ученици от йешивите, с брадите, черните костюми, черните шапки, кръстосващи забързано улиците през делниците, разхождащи се бавно със съпругите си на Шабата, а децата им — зад тях като малки патенца.

Погубени. Всички бяха погубени. Станаха жертви на вампирите. Самите те се превърнаха във вампири, поне повечето от тях. Сърцето го стягаше при мисълта за тези добри, хрисими мъже, жени и деца, свити в мазетата си, криейки се от светлината на деня, плъзвайки по тъмно, за да се хранят с другите, разпространявайки заразата…

Докосна кръста, завързан на врата му. Само да ме бяха послушали.

— Знам едно място до „Св. Антъни“, където можем да се скрием — каза на свещеника.

— Достатъчно пропътува за днес, Реб. Пък и ти казах вече, не ми пука за „Св. Антъни“.

— Остани тази нощ, Джо — рече Зев, хващайки за ръката младия свещеник. Беше го склонил да дойде дотук; не можеше точно сега да го изгуби. — Виж какво е сторил отец Палмери.

— Ако е един от тях, вече не е свещеник. Не го наричай отец.

— Те продължават да му викат така.

— Кой?

— Вампирите.

Зев видя, че Джо стисна челюстта си.

Свещеникът рече:

— Може би ще хвърля един бърз поглед на „Св. Антъни“…

— Не. Тук нещата са различни. Районът е претъпкан с тях — може би са двадесет пъти повече от Спринг Лейк. Ще те спипат, ако не внимаваш. Аз ще те заведа.

— Имаш нужда от почивка, приятелче.

Отец Джо бе наистина загрижен. Зев забелязваше все по-топли емоции от страна на мъжа, откакто се срещнаха предната вечер. Навярно това бе добър знак?

— Ще почивам тогава, когато стигнем до мястото, на което ще те отведа.