Франсис Пол Уилсън
Среднощна меса (17)

XVII

Джо изкрещя несвързано, провисвайки се на парапета, наблюдавайки падането на Зев, задавяйки се, когато видя кървавия връх на дървената колона да излиза от гърба на Палмери. Видя как вампирът се сгърчи и замята като пронизана риба, след което стана неподвижен върху вече мъртвото тяло на Зев.

Докато радостните възгласи, смесени с писъците на ужас и шумовете от подновената битка, се надигаха от нефа, Джо пусна парапета и падна на колене.

— Зев! — изкрещя силно. — Боже мили, Зев!

Насилвайки се да се изправи на крака, се запрепъва надолу по стълбите, по коридора, към нефа. Вампирите и вишитата побягнаха, уплашени и деморализирани от смъртта на техния лидер, докато енориашите придобиха смелост от случилото се. Бавно, но сигурно, човешките врагове падаха под безмилостната атака. Джо не им обърна никакво внимание. Проправи си път до мястото, където Зев бе набит на кола под вече разложения труп на Палмери. Опита се да открие някакъв знак за живец в изцъклените очи на стария си приятел, намек за пулс на врата под брадата му, но нямаше нищо.

— О, Зев, не трябваше. Не трябваше.

Изведнъж се усети заобиколен от радостната тълпа от енориаши на „Св. Антъни“.

— Справихме се, отце Джо! — проплака Карл, лицето и ръцете му бяха изпръскани с кръв. — Изтрепахме ги сичките! Върнахме си църквата!

— Благодарение на този човек тук — каза Джо, сочейки към Зев.

— Не! — някой се провикна. — Благодарение на теб!

Сред радостните възгласи Джо поклати глава, но не каза нищо. Нека празнуват. Заслужаваха го. Бяха си възвърнали малко парченце от планетата, прашинка и нищо повече. Малка победа без особено значение във войната, но все пак победа.

Църквата беше отново тяхна, поне за тази нощ. И възнамеряваха да я задържат.

Добре. Но щеше да настъпи една промяна. Ако искаха техният отец Джо да се навърта наоколо, трябваше да се съгласят да променят името на църквата.

„Св. Зев“.

На Джо му хареса как звучи.