Франсис Пол Уилсън
Среднощна меса (2)

II

Отец Джо се събуди от ужасяващия крясък.

Поклати глава, за да се освести, но веднага съжали, че го стори. В момента тежеше поне деветдесет килограма, а устата му беше натъпкана с противен памук. Защо си причиняваше това? Не само че се чувстваше отвратително, но и сънуваше кошмари. Както сега.

Още един ужасяващ крясък, само на няколко крачки от него.

Насочи погледа си към звука. На бледата светлина на търкалящото се по пода фенерче видя падналия по гръб Зев да се бори за живота си срещу… Мамка му! Това не беше сън! Един от онези кръвопийци беше влязъл тук!

Втурна се към създанието, което се канеше да захапе гърлото на Зев. Сграбчи го за тила и го повдигна. Беше учудващо тежко, но това не го забави. Джо усещаше надигащия се в него гняв, напрегнатите си мускули.

— Изгнило парче боклук!

Запрати вампира към бетонната стена. Той се удари с трошаща-кости сила, но отскочи от нея, търкулна се на пода, с едно движение се изправи на крака, готов за нова атака. Джо знаеше, че не може да се мери със силите на един вампир. Обърна се, взе голямото си сребърно разпятие и го насочи към създанието.

— Гладен ли си? Изяж това!

Създанието оголи зъби и изсъска, Джо набута дългия край на кръста в устата му. По дължината на сребърното разпятие проблесна синьо-бяла светлина, отрази се в изплашените, агонизиращи очи на вампира, докато кожата му цвъртеше и пукаше. Съществото изпищя и се опита да се откопчи, но Джо не беше приключил с него. Той буквално кипеше от ярост, извираща от някакъв скрит кладенец, обзела цялото му тяло. Заби кръста по-надълбоко в хранопровода на нещото. Оттам просветна светлина, озаряваща бледата тъкан отвътре. То опита да хване кръста и да го извади, но плътта на пръстите му се обгори и задимя в момента, в който влезе в контакт с него.

Най-накрая Джо отстъпи назад, оставяйки нещото да се гърчи и катери по стената, докато не се измъкна през прозореца навън в нощта. Обърна се към Зев. Ако нещо се беше случило…

— Хей, Реб! — викна на по-възрастния човек, приклякайки до него. — Добре ли си?

— Да — отвърна равинът, опитвайки се да се изправи на крака. — Благодарение на теб.

Яростта го напускаше и Джо се облегна на една щайга, за да не падне. Това не е за мен, помисли си. Но се почувства толкова добре да си го изкара на този вампир. Прекалено добре. А това го тревожеше.

Пропадам… като всичко друго в света.

— Това беше близко — рече на Зев, стискайки леко рамото на възрастния човек.

— Определено беше прекалено близко за вампира — отвърна равинът, намествайки ермолката си. — Би ли ми напомнил, отче Джо, ако в бъдеще ми изпият кръвта и се превърна във вампир, да не припарвам до теб.

Джо се засмя за пръв път от доста дълго време. Чувството беше приятно.

* * *

Излязоха от сутерена, когато изгряха първите лъчи. Джо протегна схванатите си мускули, а Зев провери колелото си.

— Ой — възмути се равинът, вдигайки го от мястото му зад контейнера за боклук. Предното колело беше толкова изкривено, че половината спици бяха счупени. — Виж какво е направил. Май ще вървя пеша до Лейкууд.

Но Джо не беше заинтересован от колелото, интересуваше го местоположението на техния нощен посетител. Знаеше, че не може да е отишъл далеч.

И наистина не беше. Намериха вампира — или това, което беше останало от него — от другата страна на контейнера: разлагащ се, сгърчен труп, приличащ на изгорял картоф, от който се вдигаше пара на сутрешната слънчева светлина. Сребърното разпятие се подаваше между зъбите му.

Джо отиде до него и предпазливо издърпа кръста от противните останки.

— Май си си взел последната доза кръв — рече и на мига се почувства глупаво.

Пред кого се правеше на мачо? Зев определено нямаше да се впечатли. Не му беше присъщо да се прави на такъв. Но всъщност какъв беше той в последно време? Преди бе свещеник изгнаник. Сега беше нищо. Дори по-малко от нищо.

Изправи се и се обърна към Зев.

— Хайде да отидем в манастира, Зев. Ще те черпя закуска.

Джо пое в посоката, където се намираше сградата, но равинът не се помръдна, взираше се в трупа.

— Казват, че не се скитат надалече от мястото, където са живели — каза Зев. — Това означава, че този тук няма как да е евреин, ако се е навъртал наоколо. Навярно е бил католик. Ирландски католик, бих предположил.

Джо се спря и се обърна. Вторачи се в дългата си сянка. Все още слабото слънце зад гърба му хвърляше огромно и тромаво отражение пред него, с тъмен кръст в едната сенчеста ръка и петно кехлибарена светлина, лееща се от неотворената бутилка уиски в другата.

— Какво искаш да кажеш? — попита.

— Кадиш^[1] не е подходяща в случая, тъй че се чудя дали някой не трябва да му даде последно причастие или каквото там правите вие, когато един от вашите умре.

— Той не беше един от нас — отвърна Джо, усещайки как гневът се въздига у него. — Дори не беше човек.

— Ах, но някога е бил, преди да бъде убит и превърнат в един от тях. Така че сега няма да откаже малко помощ.

Джо не харесваше начина, по който се стичаха събитията. Чувстваше, че е изигран.

— Не го заслужава — рече и на момента се осъзна, че е попаднал в капан.

— Смятах, че и най-големите грешници имат право на молитва — контрира Зев.

Джо знаеше кога е загубил играта. Зев беше прав. Набута му в ръцете кръста и бутилката — малко по-грубо от необходимото — след което коленичи до сгърчения труп. Даде му последно причастие. Когато приключи, се върна при Зев и си прибра личните вещи.

— Ти си по-добър човек от мен, Гунга Дин^[2] — рече му.

— Държиш се така, все едно те имат вина за нещата, които правят, след като станат вампири — скастри го Зев, докато претичваше задъхан, опитвайки се да се изравни с него.

— А не са ли?

— Не.

— Сигурен ли си?

— Ами, не точно. Но определено престават да бъдат хора, така че не трябва да ги съдим по човешките закони.

Поучителният тон на Зев върна спомени у Джо за разговорите им в ресторанта на Хоровиц.

— Виж, Зев, знаем, че част от старата личност се запазва. Имам предвид, те остават в градовете, в които са живели, обикновено в мазетата на старите си къщи. Преследват хора, които са познавали, докато са били живи. Те не са просто тъпи хищници, Зев. Притежават съзнанието, което са имали приживе. Защо не могат да се опрат на него? Защо не могат да… устоят?

— Не знам. Честно казано, никога не съм си задавал този въпрос. Очарователна концепция: немъртъв, който отказва да се храни. Само отец Джо може да измисли нещо подобно. Ще обсъдим темата по пътя към Лейкууд.

Джо не успя да удържи усмивката си. Значи заради това беше всичко.

— Няма да се връщам в Лейкууд.

— Добре. Тогава ще я обсъдим сега. Може би нуждата да се хранят е прекалено силна, за да бъде превъзмогната.

— Може би. А е възможно просто да не се опитват достатъчно.

— Глупаво е да говориш по този начин, приятелю.

— Ами аз съм глуповатичък.

— Станал си такъв.

Джо го изгледа сърдито.

— Нямаш си представа какъв съм станал.

Зев сви рамене.

— Може и така да е. Но наистина ли мислиш, че ще можеш да се противопоставиш на глада?

— Сигурен съм.

Джо не знаеше дали говори сериозно, или не. Може би просто се подготвяше психически за деня, в който би се озовал в подобна ситуация.

— Интересно — рече Зев, докато изкачваха предните стълби на манастира. — Виж, по-добре ще е да си ходя. Предстои ми дълъг път. Дълъг, самотен път обратно към Лейкууд. Дълъг, самотен, вероятно опасен път за един беден старец, който…

— Добре, Зев! Добре! — съгласи се Джо, потискайки смеха си. — Схванах мисълта ти. Искаш да се върна в Лейкууд. Защо?

— Само заради компанията ти — отговори невинно Зев.

— Не, кажи ми истината. Какво крои талмудският ти мозък? Какво си намислил?

— Нищо, отец Джо. Съвсем нищо.

Джо се вторачи в него. Проклет да бъде, но любопитството му беше привлечено. Какво бе намислил Зев? Пък и защо не? Защо да не отиде? Нямаше нищо друго за вършене.

— Добре, Зев. Спечели. Ще се върна в Лейкууд с теб. Но само днес. Само за компания. Кракът ми няма да стъпи близо до „Св. Антъни“, става ли? Разбрахме ли се?

— Разбрахме се, Джо. Чудесно се разбрахме.

— Добре. Сега разкарай тази усмивка от лицето си и да хапнем нещо.