Ан Браганс
Мата Хари (8) (Прах в очите)

Венера на небосвода

Мата Хари изчезва в малкия промеждутък от време преди завръщането на светлината. По килимите, където са стъпвали босите й крака, все още се диплят няколко воала, единствените материални доказателства за сияйното съновидение, изумило очите. Наистина ли са видели как това създание изникна от мрака, за да се разтвори мигновено в него, оставяйки ги развълнувани и потръпващи? Или чисто и просто са го сънували?

Сред „тебеширените образи“, които сега се оттеглят в бавна процесия към трапезарията, има поне двама министри, един полковник маркиз, един генерал, добър подбор от сенатори и депутати, няколко творци и голям брой индустриалци, банкери и финансисти. Но Мата Хари няма да опознае детайлно този ареопаг, защото когато се връща при него, свалила всякаква украса, без грим, облечена в строга рокля от креп, в която някои трудно разпознават танцуващата хетера, тя веднага е грабната и погълната от тълпата нейни обожатели. Всеки иска да я доближи, да обсеби вниманието й, атакуват я отвсякъде, ласкаят я с похвали. Замаяна от почести, тя вече не знае накъде да се обърне, непрестанно й поднасят шампанско, а тя пие с отметната глава и в еуфорията от своя триумф, опиянена както от дългите хвалебствия, така и от алкохола, не чува споменаваните имена и титли; вижда само черните гърбове, добре подстриганите и приведени тилове на мъжете, които улавят ръцете й, притискат ги, целуват ги…

 

 

Не, тя не е чула нито едно име, прошепнато сред глъчката, оставила се е да потъне в мекотата на опиянението и това, което единствено я натъжава в момента, е, че отново е трезва. А и цялото това шетане между фоайето на „Гранд Отел“ и нейната стая, след като се е събудила, започва да я дразни. Ако не внимава, скоро ще бъде затрупана под планините от цветя и буквално задушена от аромата им. „Много, прекалено много е“, казва си тя и вдигайки телефона, уведомява рецепцията, че не желае да я безпокоят повече.

След лудата вечер у баронесата се чувства уморена и желае единствено да се наслади на спокойствие на триумфа си. Въпреки това, макар вече да е обяд, букетите и кошниците продължават да пристигат и стаята на танцьорката не може вече да ги побере, налага се да й ги оставят пред вратата, върху мокета в коридора. На персонала е заповядано да взема писъмцата, които придружават пратките, и да ги пъха под вратата на стая 327. Така от леглото, където се излежава с наслада, Мата Хари може да вижда как се появяват и множат белите правоъгълници, бутани от нечия дискретна ръка. „По-късно — казва си тя, — ще ги прочета по-късно“. Защото не се решава да напусне топлите си чаршафи, сред които се е настанила удобно; надига се едва-едва, за да хапне една тестена закуска и да пийне малко чай, преди да се отпусне отново върху възглавниците, потънала в сладостна немощ под косите слънчеви лъчи, достигащи вече леглото й.

С полузатворени очи тя се забавлява да следи движението на тези дяволчета, който бягат по чаршафите, протягат се, за да възпламенят цветовете на розите и сега й сочат бялото петно, образувано на мокета от писъмцата на нейните почитатели. Тази последна задявка на светлината сякаш я приканва към ред. Приятелското предупреждение на палавото небесно светило гласи: време е за ставане, госпожо, вижте как продължавам пътя си. Тогава тя се съгласява да се подчини на подканването, облича рокля от японска копринена тафта, забучва роза в разпуснатите си коси и продължава да лентяйства, кокетничи между леглото и огледалото, където си се любува, наслаждавайки се като оперна звезда на мързеливото утринно протягане.

Най-после й идва вдъхновението. Тя събира съобщенията, които се трупат пред вратата, и прави първоначално пресяване. Отхвърля онези, които й се струват незначителни, а другите оставя върху сребърен поднос. Критериите й определено не се отнасят нито до стила, нито до формулировката на тези настойчиви и скоро станали досадни подканвания. Защото повечето от писъмцата са дотолкова лишени от оригиналност, сякаш са писани от една и съща ръка и са неразличими. Не, нехайната красавица не е впечатлена от таланта на пишещия, а от неговото качество. Някой посланик? Някой генерал? Някой държавен съветник? Някой сенатор? Хоп, да се запази върху сребърния поднос! Що се отнася до незначителния дребосък, или този, когото тя смята за такъв, той отива в кошчето без никакво съжаление. Ето писъмце от господин Гиме, за когото говорят, че е твърде богат и се увлича по Изтока. Тя се колебае дали да го хвърли: може би в случая трябва да бъде по-благоразумна и да се отнесе с повече внимание към това послание. Погледът й проследява няколкото реда, които известният ориенталист е нахвърлил върху визитната си картичка:

Скъпа госпожо,

Вчера гостувах на баронеса Киреевски, където несъмнено бях един от най-пламенните ви почитатели. Вашето изкуство се доближава до съвършенството и горя от желание да му предложа средата, която заслужава. Ще ме зарадвате, скъпа моя, ако приемете да уважите и да обогатите моя музей, като дойдете да танцувате там. За една вечер вие безспорно ще бъдете Украшението на това място, което съдържа безценни предмети на ориенталското изкуство. Оставам на ваше разположение.

С най-искрени почитания,

Емил Гиме

Тя забелязва, че думата „украшение“ е с главна буква и надлежно подчертана. Забавен е този Гиме и изпълнен с най-добри намерения, изглежда съвсем готов да развърже прословутата си кесия. „Защо не?“ — казва си тя. Макар никога да не го е посещавала, подобно на всеки друг знае за съществуването на този музей: в средите, в които си пробива път, коментират безпардонно ексцентричността на Гиме — човек с твърде разнородни занимания — индустриалец, археолог и музикант — и много запален по Изтока. Роденият в Лион непоправим пътешественик е известен с това, че е плячкосвал разни азиатски страни и е донесъл оттам предмети на изкуството. Именно тези „безценни предмети“ са събрани днес в Париж. Заради всичко, което е научила от слуховете, този мъж й става изключително симпатичен. „Но как ли изглежда? — чуди се неочаквано тя. — Млад ли е? Стар ли е?“. Няма никаква представа. Вероятно е бил един от елита, преминал предната вечер пред нея, чиито лица и имена са излетели с парите на пиянството.

Истина е, че като кралица на това пламенно и коленопреклонно ухажване, вчера тя въобще не се е осведомила за въпросния господин Гиме. Но е съвсем готова да се поправи, не е жена, която ще подмине подобна възможност. Още днес ще сподели предложението с баронеса Киреевски и двете ще разискват дали е редно, или не да дадат ход на начинанието. Впрочем не само ориенталистът желае да я покани у дома. Върху сребърния поднос вече има няколко молби от същото естество. Тя взема отново картичките, подписани от известни хора, препрочита ги и поласканото й тщеславие изпитва гордост: Сесил Сорел от „Комеди франсез“, Ема Калве, известно сопрано, Натали Клифърд Барни, американска поетеса, и много други я молят да изпълни своите танци в техните салони. Представянето й в предната вечер като че ли е задействало невероятен състезателен бяс и това, разбира се, много й харесва. „Явно баронесата има много приятели — казва си тя, — трябва да видим, трябва да видим…“.

Но нещата са ясни. Успехът е един от най-опияняващите еликсири, а Мата Хари най-много обича да привлича внимание. Между другото любовта й към лукса непрестанно я кара да харчи като луда: бижута, рокли, кожи, шапки, парфюми; френетичните й покупки винаги надхвърлят нейните възможности и парите изтичат през пръстите й като летлива течност. Но тя показва, че умее да танцува и много бързо е съзряла изгодата, която може да извлече от своите способности и талант. Ако изпълненията й като „свещена танцьорка“ се окажат доходоносни и й донесат и слава, и богатство, защо да отказва? Но за да представя своите пародии на ориенталски танци пред полуделите по нейната персона сноби, които гледат на нея като на парниково цвете, като на рядко украшение, занапред тя ще иска не по-малко от 1000 златни франка хонорар.

Скоро след като баронеса Киреевски брилянтно организира нейното „лансиране“, тя приема поканата на Ема Калве, после тези на Сесил Сорел и на Натали Барни.

През месец февруари 1905 година тя пише на Адам Зеле:

Скъпи ми татко,

Мисля, че можете да бъдете горд с малката си Маргарета: ето я на път да заблести на небосвода на парижките нощи като най-ярка звезда. Ами да, скъпи татко, за няколко седмици се превърнах в любимката на цяло едно фриволно и жадно за удоволствия общество, което се надпреварва да се любува на изкуството ми. Навсякъде ме търсят, непрестанно ме молят да танцувам в салоните на най-известните домове, сред кръговете на привилегированите, а те плащат твърде скъпо честта да ме приемат. Правя това уточнение, защото знам, че се тревожите за състоянието на моите финанси, и държа да ви успокоя. Повярвайте ми, доходите ми са доста добри и кариерата ми на танцьорка ми позволява да живея почти на царска нога. Знайте, че за една вечер печеля колкото е шестмесечната заплата на парижки работник. Имам, разбира се, значителни разходи, тъй като Париж предлага в изобилие изкушения, пред които не мога да устоя. Но ако публиката ми запази своето благоволение, мисля, че скоро ще мога да напусна „Гранд Отел“. Предвиждам да се устроя в хубав квартал с хора, коне, коли, накратко, ще имам домакински разходи, подобаващи на новата ми позиция. Но трябва да отложа реализацията на този проект, защото за момента съм посветила цялата си енергия на подготовката за представянето ми в музея „Гиме“. Датата е определена за 13 март и работя съвместно с господин Гиме, специалиста по азиатски изкуства, за когото вече ви говорих, по концепцията и изграждането на спектакъла. Господин Гиме е ерудит и много фин човек, който приема всичките ми желания и предостави на мое разположение чудесата от своя музей. В такава обстановка и с помощта на толкова услужлив партньор не се съмнявам в успеха на начинанието. Мисълта, че вие няма да бъдете тук, за да присъствате на тази вечер, е единственото, за което съжалявам. Отсъствието ви ми тежи и ме натъжава, защото както добре ви е известно, без вас радостта ми не може да е пълна.

Любящата ви дъщеря

Маргарета

Маргарета Маклеод, понастоящем Мата Хари, не греши: представянето й в музея „Гиме“ ще отбележи решителен поврат в бляскавата й кариера и ще я изстреля към славата. Защото тази вечер освен присъстващите стотина старателно подбрани особи са допуснати няколко френски и чуждестранни журналисти, които на свой ред няма да устоят на чара на свещената танцьорка и ще започнат да я венцеславят.

Още на другия ден, развълнувана от феномена Мата Хари, светската преса разнася своите хвалебствия и се надпреварва по приповдигнатост на рецензиите си.

 

 

Така на страниците на „Ви паризиен“ можем да прочетем:

В ротондата на музея, превърната в индийски храм и украсена с гирлянди от цветя, на трепкащата светлина на свещите, най-после пред нас се явява Мата Хари, обградена от четири придружителки в черни тоги. Танцьорката е в костюм на баядерка, а тежките бижута, с които е накичена цялата, разкриват и подчертават сакралното и величествено естество на нейната фигура. Когато движението започва и й вдъхва живот, тя сваля един по един своите воали, за да отдаде на Шива страстта, която я изгаря. Същата емоция обхваща присъстващите и те затаяват дъх. Нейните придружителки, тъмни фигури за контраст, са клекнали около нея и изричат мощни заклинания до момента, в който жрицата се свлича в краката на бога в своеобразен транс. Танцът е приключил. Мата Хари се изправя грациозно, загръща се със свещения воал и се оттегля под силните аплодисменти на публиката, която вече не е на себе си.

Кореспондентката от Париж на един английски вестник пише:

Вратата се отвори. В залата се промъкна тъмна фигура, скръстила ръце на гърди. Остана там за кратко неподвижна, вперила поглед в статуята на Шива в другия край на ротондата. Мургавият й тен блестеше под причудливите бижута, обковани в матово злато. Черната й коса беше прихваната със златно венче, а тя самата бе обвита в множество воали в деликатни краски, символизиращи непорочност, красота, чувственост и страст.

Нищо не би могло да опише емоцията, която тя събужда в нас, нито цвета и хармоничните жестове на тази ориенталка. Тя прилича на тропическо растение, пренесено на северна земя. Малкото привилегировани, които имаха късмета да присъстват на този спектакъл, останаха поразени от изкуството на танцьорката, както и от изтънчеността и интелигентността на нейните движения.

А Едуар Лепаж, парижки критик, добавя:

Изведнъж се появи Мата Хари, Окото на деня, Славното слънце, Свещената баядерка — само боговете и жреците могат да се похвалят, че са я виждали. Тя е източена, слаба и гъвкава като змиите, които се клатят под звуците на флейтата на факира; пъргавото й тяло понякога приема извивките на пламъка, понякога застива като искрящото острие на малайска кама.

Ето така журналистите славят в хор необикновения талант на свещената танцьорка. Приличат на зайци, хипнотизирани от боата, която ще ги погълне; всички до един се поддават на магията на тази енигматична, галена от сянката и светлината жена, която е разкрила пред тях своите тайни. Те не познават добре Изтока и ритуалите, на които се позовава тя, за да я заподозрат в мошеничество и да подушат измамата. А тя, която никога не я е било грижа за границата между истинското от фалшивото, се възползва от тази доверчивост, продължава да приема почести и похвали и безсрамно се опива от тях.

 

 

Мата Хари е станала известна в обществото — първи етап от нейния възход към международната слава. Чете пресата, която възхвалява нейната дарба, и това ласкае нейното тщеславие, доставя й огромна наслада. Всеки ден изрязва грижливо посветените на нея статии и ги класира в един албум заедно с писмените послания на личните й обожатели. И тъй като не може да сподели тази нова слава с обичния си баща, тя се чувства длъжна да му праща копия на вестникарските изрезки. Та нали Адам Зеле ще се радва на тези свидетелства, на тези доказателства за известността на дъщеря му? Във всяка поща от Париж той открива нещо, с което да затвори устата на толкова недоверчивата към Маргарета госпожа Зеле. Най-после Мата Хари му предоставя възможност да докаже, че неговата мечта се е материализирала, и да си върне на жена си. И той не пропуска. Дни и седмици наред стъклата на стария бюфет се покриват от вестникарски изрезки и скоро красивите редици от стъклени и порцеланови чаши изчезват зад този необикновен колаж. Повечето от статиите са написани на френски — език, който старецът не знае, но те са илюстрирани със снимки, представящи Маргарета в дрехи на източна принцеса: това му стига, за да е горд и радостен.

Без съмнение този „олтар“ на култа към танцьорката в предградието на Амстердам е повод за честите караници между възрастните съпрузи. Всеки път когато завари мъжа си да съзерцава парижкия идол, госпожа Зеле изпитва неотложната нужда да отвори бюфета, за да извади някой съд. Но не може да излъже мъжа си с тази игричка, която е плод на твърде силна и твърде стара непреодолима омраза. Тогава, преди да се оттегли, той забива жило в кожата на старата кранта, която упорито отрича видното и отказва да приветства заслугите на Маргарета. В отговор жената веднага започва да се противи и да роптае:

— Разбери, че това е бюфет, а не табло за обяви! Някой ден ще ми кипне и ще изскубя всичко!

— Ще изскубеш всичко? Ще ми се да го видя — подхилква се старият. — Ако посмееш да ги пипнеш, всичките ти украшения ще идат на боклука, окото ми няма да мигне, предупреждавам те!

— Пропаднал човек!… Ама погледни я, дъщеря си, виж я, де!

— Гледам я, само това правя и точно това те вбесява.

— Гледаш я и намираш за нормално да се показва така, полугола? Всеки друг баща би се срамувал, а ти не, ти се прехласваш, одобряваш, викаш „браво“!

— Точно така, одобрявам. Дъщеря ми успя. Дъщеря ми е известна танцьорка. Затова одобрявам.

В този момент на размяна на любезности заради липсата на по-силни аргументи, госпожа Зеле преглъща яда си, отказва се от битката и с гръм и трясък се оттегля в кухнята. Този човек е отчайващ, много обича илюзиите, заблудите винаги са го заслепявали, нищо не може да се направи. Тя напразно се нервира, по-добре би било да го подкрепи и да го приеме такъв, какъвто е, защото никой и никога няма да го промени.

И докато съпругата преглъща своето разочарование, блъскайки тенджерите, Адам Зеле заема отново мястото си пред своите икони от пожълтяла хартия. Способен е да седи така с часове, настанен удобно в стария изтърбушен фотьойл, потънал в молитвена поза пред лика на своя блян: Мата Хари усмихната, Мата Хари триумфираща, възвишената Мата Хари: неговата дъщеря, неговата звезда, неговата богиня.

 

 

Мата Хари вече живее в сърцето на удивителен водовъртеж, който я отнася, на който тя не може и не иска да противостои. Все така отрупана със скъпоценни камъни, с нанизани по ръцете и краката златни халки, инкрустирани с геми^[1], тя имитира събуждането на свещените змии или легендата за трите богини, извива се под своите воали, които сваля един по един пред множеството очаровани воайори. Поканите продължават да валят, а свитата от обожатели се увеличава. Господин Гиме е създал нови поклонници, членовете на парижкия елит си я оспорват, една вечер тя танцува у графиня Дьо Луан, друга — у Анри дьо Ротшилд, трета — в екзотичната оранжерия на Гастон Мение, царя на шоколада. Тя приема поканата на принцеса Мюра, на графиня Тредерн, присъства на всички благотворителни и галавечери.

Тази светска вихрушка не само не я отклонява от любовните й привички, а подпомага нейната склонност да прелъстява и да колекционира връзки. Сега разполага с развъдник, където попада най-хубавата плячка и от който тя трябва само да гребе: само един неин поглед е достатъчен, за да посочи избраника. Мъжът, когото си е харесала Мата Хари, е напълно заменяем и дължи късмета си единствено на богатството и на положението си. След кратка авантюра тя ще го отпрати заради друг, притежаващ същите качества и предимства. Привлекателността на новия любовник се състои единствено в способността му да уталожи необуздания й вкус към разкоша и почестите.

В съмнителния свят на куртизанките обаче ненадейната поява на тази мнима индийка поражда брожение и завист. Леконравните жени, които процъфтяват по онова време и които са изградили своето реноме въз основа на „царските“ си връзки, се притесняват както от любовните успехи, така и от светкавичното издигане на Мата Хари. Непозната до вчера, известна днес, те гледат на нея като на опасна съперница и някои от тях се опитват да я дискредитират. Езиците им не спират да отделят своята отрова: перфидни намеци, продиктувани от завист, клевети и полуистини. Сред цариците на Париж, които се опасяват да не бъдат детронирани и водят тази клеветническа кампания, Клео дьо Мерод и Лиан дьо Пужи не са от най-настървените. Мата Хари остава безчувствена към техните атаки: сигурна в предаността на множество обожатели, тя се преструва, че пренебрегва злостните думи на шепата съпернички.

Впрочем тя е прекалено заета, за да дава ухо на злословията: готви се да напусне „Гранд Отел“, за да се установи на улица „Балзак“ №3, недалеч от „Шанз-Елизе“. Наела е апартамент с голи стени, защото има точна идея относно подредбата и декорацията на интериора. В началото на април, когато зидарите вече са на работното си място, тя прекарва по-голямата част от деня в излагане на своите желания пред занаятчиите и доставчиците, които се нижат при нея. Станала с изгрева, тя пристига на обекта с Полин, която е постъпила при нея на работа като камериерка. Госпожа Десанж се е поопънала, но няколко умилквания са сломили съпротивата й и накрая тя е отстъпила своята помощник-шивачка. Така Полин всяка сутрин придружава новата си господарка при поредната инспекция. Двете жени, сновящи в бъркотията и прахта на стаите, поверени на работниците, напомнят за генерал със своя адютант на бойното поле. Мата Хари вижда всичко и не пести нито мнението, нито критиките към тези, които се суетят да я удовлетворят и които тя в крайна сметка отчайва с изискванията си. При приближаването й те превиват гръб — толкова се опасяват да не промени желанията си, да не наложи нов диктат, да не прояви пореден каприз. Защото тя непрестанно дава нови нареждания и малко да я разочароват, не се колебае да ги накара да се захванат отново с работа, вече извършена съобразно нейните указания. Така става с банята, която е преправяна трикратно: първо с черен мрамор, после с бял мрамор; най-накрая, за да й се понрави, трябва да я покрият с огледала.

Но колкото и да се муси простолюдието, Мата Хари знае какво иска и въобще не се притеснява от превишаването на предварителните сметки или от разходите, направени поради смяна на първоначалните намерения. Впрочем, настоящият й любовник, господин В. дьо В., е там, за да й спести подобни тривиалности и да се заеме с всички малки житейски неприятности: той плаща фактурите, урежда спорните въпроси с предприемачите и разрешава всички спорове.

Мата Хари се дразни от бавните ремонтни работи и тропа с крак. Гори от нетърпение да види привършена грубата работа, за да сложи най-после пердетата от брокат, Дамаските, инкрустираните мебели, испанските скринове, рояла, канапетата с тапицерия от Обюсон, диваните, китайските паравани, кухненските бюфети, пълни с фин порцелан и старинен фаянс — с една дума, разнородна и барокова обстановка, смесица от стилове и епохи, всички мебели, на които тя се е възхищавала в богатите домове, които посещава.

В апартамента, в момента с главата надолу, трябва да си вдига полите, за да прескочи строителните отпадъци, да внимава за стълбата, която прегражда пътя, или да отмества с върха на ботинката някой забравен инструмент, но Мата Хари вече се въодушевява да устрои и организира пространството.

— Ето тук, във вестибюла, от двете страни на входа, ще има две мраморни грации, които ще посрещат гостите ми. Какво ще кажеш?

— Със сигурност ще бъде страхотно! Ще трябват още зелени растения и велурени пейки за господата, които ще чакат да бъдат приети.

Полин приветства грациите, както приветства всички нововъведения на господарката си. Завладяна от царящата тук лудост да се прахосва, тя се превръща в зъл гений, раздухва желанията на Мата Хари, подклажда ги.

— А впрочем, къде е вашият файтон? Знам, че господин Дьо В. миналия месец ви е подарил „Дьо Дион“, но все пак… Той ли ще отваря кесията?

— Само си придава важност. Снощи дори заяви, че е абсурдно да се возиш с файтон, когато притежаваш автомобил.

— Това е пълно безочие и скъперничество, казвам ви го! Щом отказва да ви осигури файтон и бели коне, господинът е много лош!

— Мислиш ли?… Все пак той плаща, без да се муси, най-големите ми сметки.

— Виж ти, оставаше и да се муси! Щом имаш метреса, й наемаш жилище, няма спор. Вие сте прекалено добра, госпожо.

— Но, Полин, той ми подари тази кола и дори нае шофьор да ме вози.

— Е, и? За разходката ви в Булонския лес вие се нуждаете от файтон, теглен от четири бели коня, казвали сте го сто пъти. Автомобилът на Дьо Дион не е достатъчен.

— Права си, автомобилът не става за Булонския лес. Необходим ми е конски впряг!

 

 

През месец юни 1905 година Мата Хари може най-после да се нанесе с прислугата си на улица „Балзак“ №3. Освен Полин и шофьора, сега при нея служат една готвачка и един кочияш. Последният е бил ангажиран с единствената цел да кара грациозния екипаж, който безскрупулната Мата е получила от своя любовник. В него тя се перчи всеки ден по алеите на Булонския лес, раздавайки наоколо усмивки и скромно махайки с ръце в ръкавици.

Опиянена от своите успехи и благосклонната съдба, Мата Хари се отдава на вроденото си разточителство и повече от всякога живее над своите възможности. Сега, когато се е устроила, е обзета от страст по огромните разходи, която я кара всяка вечер да реди пълна с гастрономически чудеса маса за радост на гостите й. Сред изобилие от цветя, кристали и светлини тя предлага яйца от птица рибарка, пушен елен, овесарки, змиорки от Тибър, раци, продукти от островите и редки плодове с непознат вкус… Що се отнася до вината, за нея е въпрос на чест да сервира най-прочутите френски вина, отлежала мадейра, шато лафит, йоханисберг, всякакви малотрайни вина и скъпи чудеса, които могат да се намерят в една изба.

Но тази надпревара от приеми и разорителни вечѐри тревожат Полин, която води разходната книга и понася всички несгоди на управлението. Малката има собствен начин да нагажда своя морал към обстоятелствата: докато „господата“ плащат, тя не е против ексцесиите и апетита за лукс на господарката. Свикнала с нравите на парижкото общество, тя приема Мата Хари да хруска от богатството на своите любовници и при нужда дори я окуражава да го прави. Но когато разноските трябва да се поемат от домашната касичка, Полин се вкопчва в принципите си на малка селянка, отгледана в сурово селско семейство, и препоръчва добродетели като пестеливост и умереност. Не разбира как може да се прахосват собствените пари от лакомия и направо изразява неодобрението си пред заинтересованата. За да изреди жалби и упреци, тя предпочита утринния час, когато сред парфюмираната топлина на спалнята, седнала пред тоалетката, но още не съвсем разбудена, Мата Хари й поднася главата си да я среши и се оказва в нейна власт.

— Ако продължаваме по тоя начин, през следващите дни ще се разорим, аз ви го казвам!

— Знам, Полин, повтаряш ми го всеки ден. Но това не е причина да ме скубеш, тази сутрин имаш тежка ръка!

Снабдена с две сребърни четки, Полин се е заела да разплита косите и се нахвърля върху своята господарка с усърдие, граничещо с ярост.

— Не е толкова тежка, трябва да повярвате! Не успявам да ви набия в главата, че сте се устремили към фалита с вашите празненства и всичките ви фантазии!

Под силните удари на четката, които дърпат главата й, Мата Хари започва да квичи — нещо между викове и смях, и се прави на обидена заради речите, които Полин й сервира всяка сутрин.

— Нали все пак няма да ме обвиняваш, задето приемам приятелите си, в края на краищата това е безумно!

— Говоря напразно, знам го отлично, хайде! Да се говори с вас за разумност е глас в пустиня. Слушате ме вежливо, дори донякъде ви забавлявам, но утре пак ще угощавате целия този народ!

— Това е въпрос на благоприличие, момичето ми. Редно е да разбереш поне, че съм задължена да се отнасям към приятелите си равностойно…

— Аз само разбирам, че доставчиците са уморени да ви дават на кредит и че усмивките им започват да стават кисели. Одеве, докато спяхте, още трима с неразплатени сметки чакаха да ги приемете: цветарят от предградието „Сент-Оноре“, ресторантьорът от площад „Камбон“ и бижутерът от Пале-Роаял. Доста трудно ги отпратих, можете да ми вярвате! Дори вашите мраморни дами с грациозните си форми и красивите си ръце не успяха да ги умилостивят. Тръгнаха си бесни, със заплахи на уста, особено бижутерът. Кълне се, че ще ви предаде на съда, ако не платите до два дни.

— Ох, простак! Ще ме влачи по съдилища заради 12 000 франка?

— Ами да! Иска си парите или да му върнем рубинения накит. Иначе, на съд, не иска да отстъпи!

— Никога! Рубините са мои, ще си ги запазя. Да си води делото, щом така му е удобно. Приятелят ми Клюне ще ме защитава!

— Ох пък този, става само за това да ви гледа влюбено…

— Грешиш, малката. Господин Клюне е превъзходен адвокат и ще ми бъде полезен. Освен това има връзки. Познава дори някой си Габриел Астрюк, импресариото, който организира вариететни спектакли. Благодарение на него бих могла скоро да танцувам в зала „Олимпия“ срещу хонорар от 10 000 златни франка.

— Брей! 10 000 златни франка!

— Ами да! Точно това ми предлага. Виждаш, че напразно се тревожиш и ми досаждаш с твоите истории за пари…