Ан Браганс
Мата Хари (6) (Прах в очите)

Раждането на Мата Хари

Неймеген, Лайден, Айндховен, Схевенинген… Под предлог, че е с неуредено положение — разделена с мъжа си, но не официално разведена — вратите пред нея се затварят и всеки път се налага лейди Маклеод да се пренася все по-далеч. Същевременно малкото богатство, което Луи Кастаньол й е оставил, преди да напусне Париж, се е стопило, и тя се оказва без средства. В началото на декември установява, че вече няма нищо. Тогава, подобно на вълка, когото гладът прогонва от гората, тя напуска последното си убежище и заминава за Ротердам, където се надява да намери работа, някакъв начин да преживее. В голям град, където никой не я познава, несъмнено ще съумее да се възползва от анонимността и да живее, както си иска.

Бързо обаче отрезвява, защото няма занаят, нито някаква професионална компетентност. Културното лустро, което е придобила по време на учението си в Хага, не й позволява да кандидатства за прилично работно място, нито да посрещне нуждите си. Тя, разбира се, може да свири на пиано и да язди, пее приятно и знае няколко чужди езика, но тези красиви умения, които представляват козове за една млада жена от висшата буржоазия, се оказват ненужни за нея, оказала се сама и в абсолютна нищета. Какво да прави тогава? Мислила е да предложи услугите си като възпитателка или гувернантка, но идеята да се окаже в подчинено положение я отвращава. За нея това би било абсолютно унижение, позорен израз на деградация, която тя никога няма да приеме.

Лишена от средства и от връзки, Маргарета е принудена да се настани на пълен пансион в квартал с лоша слава в Ротердам. В наетата стая избива влага и гъмжи от гадинки. Останалото е по договаряне: като мебелировка тя разполага с желязно легло, маса и прояден от дървояди гардероб, който заплашва да падне при всяко отваряне или затваряне на някое от крилата му. Разположена под покрива, стаята се осветява от прозорче, пробито в нишата на покрива, и се къпе в убийствена светлина независимо от часа или от цвета на небето. Освен теснотията на помещението, силният наклон на покрива затруднява придвижването: Маргарета не може да направи и три стъпки, без да си удари главата в скосената част на тавана.

В този коптор всяка друга жена би преценила, че надеждите й са пропаднали, би се отдала на мрачни мисли и скоро би изгубила самообладание. Ала Маргарета Маклеод притежава калѐн характер и борбеност, които й спестяват изкушенията и терзанията на отчаянието. Настоящото й поражение не само не я сломява, но дори я стимулира: щом малките й таланти не са доходоносни, щом платената любов е единственото спасение, е добре, тя ще продава тялото си, и то скъпо! Защото е изключено да остане повече в тази мизерна стая, трябва възможно най-бързо да събере необходимото, за да се качи на влака за Франция. Заклела се е да напусне Нидерландия в последните дни на декември — независимо дали 1904-та ще бъде, или не годината на нейния триумф в Париж!

И търсенето й започва: всяка сутрин тя излиза, за да ходи на любовни срещи, и се прибира в бърлогата си чак в края на деня. Нейната хазайка, заинтригувана от това мистериозно сноване, се губи в догадки. Защо тази толкова елегантна и добре облечена жена е на пансион при нея? Какво ли крие? Как прекарва деня си? Добрата жена е далеч от истината, толкова странната й наемателка я респектира с аристократичното си държание и изисканост.

Все пак в някои дни студът или отвращението от себе си разубеждават Маргарета да излезе от стаята си. Тогава остава в леглото — убежището й не предлага алтернатива — и, изтегната по гръб на тясната кушетка, тя затваря очи, за да забрави потискащата обстановка. В такива моменти, вместо да бездейства, умът й се активизира и работи, обмисля плана, който тя крои след завръщането си в Нидерландия. Глъчката от пристанището, сирените на влекачите, тифоните срещу мъгла, виковете на докерите, всичко допринася за разнообразието, което тя търси, и предизвиква щастливи взривове в дремещите зони на нейната памет. При всеки рев на сирена изникват скрити картини, развихрят се спомени; още един товарен кораб излиза в морето, мисли си тя, и в зениците й изплуват и се нижат цели епизоди от индонезийския й престой. Ява. Суматра. Малкият Норман. Препускането из хълмовете, покрити с богата растителност. Слугите, които се обръщат към нея с „Госпожа Капитан“, и части от случки, откъслеци от поучителни приказки, изкопчени от тях с търпение и усмивки. Припомня си безбройните им истории, които те й разказвали и които я омагьосвали; отново вижда баядерките с широки гривни около ръцете — всяко протягане и въртене на китките прилича на мистичен изказ; грациозните и едновременно сакрални движения на телата, които се извиват под звуците на натрапчива музика, полюшват се вълнообразно и се разгъват…

Съживените с удоволствие картини я ободряват и подхранват повечето от размислите й. Малко по малко тя забравя за отхвърлянето й от обществото, за мъжете, на които се отдава срещу няколко гулдена, за лишенията и самотата. И пак гради нови планове въз основа на индонезийския си опит. Нито за миг не се е съмнявала в своята звезда и в края на всички тези размисли вижда бъдещето си, проправено и светло както никога. Речено-сторено: тъй като притежава известни познания по какви правила се изграждат свещените танци, тя ще ги използва като основа и ще ги пригоди към своите изпълнения. Как не се е сетила по-рано? За нея ще е детска игра да танцува като жените в Бали, чиито движения за щастие е наблюдавала в светилищата. Също като баядерките ще се обвие с воали, а глезените и ръцете ще покрие с пръстени и скъпоценни камъни; ще имитира ритуалните движения, ще пълзи и ще се извива като тях, ще съумее да повтори всеки жест, всяка поза от тамошните богослужебни танци. Въобще не се притеснява за способността си да заблуди когото и да било с хореографските си нововъведения, защото залага на котешката грациозност на своето тяло и на находчивия си ум. Никакво съмнение относно предстоящия триумф: скоро ще е в състояние да се изяви на сцената и да покори тълпите.

Маргарета е постигнала своята цел: благодарение на търговията с тялото си тя е събрала достатъчно, за да плати пътуването си до Франция. Дори разполага с доста солидна сума, която ще й позволи да се подготви и да започне своето развитие в Париж.

Една сутрин в края на декември тя се събужда на развиделяване и решава веднага да излезе: спала е малко и се чувства прекалено възбудена, за да остане още час между четирите гнусни стени. Утре ще бъде далеч, утре всяко завъртане на колелата на влака за Париж ще я доближава до нейната славна съдба.

Когато се измъква от старата сграда, в която е живяла почти три седмици, нощта вече се разкъсва на парцали с цвят на сажди, откривайки тук-там бледосинкави петна над покривите. Ала Маргарета се чувства неуязвима и прекосява без страх сенчестите зони, които все още се задържат встрани от фенерите или в черните гърла на подлезите. Тя прелива от такъв излишък на сила и енергия, че изпитва потребност да ходи, а ако се вслуша в себе си, ще започне да тича, да подскача, да танцува из големия град, който все още тъне в дебрите на съня. Да спи? „Защо? Това е губене на време“, мисли си Маргарета. Треперейки в студа на ранното утро, тя придържа с ръце кожената яка около врата си и върви с бодра стъпка, без посока, опиянена от стимулиращото, вълнуващото чувството, че се е устремила към едно светло бъдеще. При всяко издишване от устата й излиза бяла пара, а токовете на ботинките й потропват ритмично по плочките на тротоара, чат-чат — пъргавото и познато почукване, което отеква в мразовития въздух на зората и любезно го придружава.

Докато тя върви напред напосоки и без да забавя ход, градът постепенно започва да се отърсва, ролетките на кафенетата се вдигат, загърнатите смътни силуети, все още във владение на лепкавия сън, се измъкват от тъмните преддверия и се отдалечават, тътрейки крака. Малцината минувачи, с които Маргарета се разминава, са с бледи, измъчени лица от мрачното настроение заради ранното събуждане.

Съвсем случайно тя се насочва на изток, без да подозира каква изненада й крои красотата — прави още няколко крачки, преди да спре ненадейно, объркана, очарована от източника на светлина, който се ражда там, покрива хоризонта с нежно розово и видимо изпълва въздуха: слънцето изгрява. Розовата нотка — сега обагрена в оранжево — й напомня за Марие, напомня й — как беше — онази дума за обозначаване на слънцето в Ява. Да! Наричаха го мата бари, Окото на деня. Точно така: мата бари, не е забравила четирите срички, и докато бледото небесно тяло се издига в млечното небе, тя си ги повтаря като заклинание, като почти магическа формула. Повтаря си ги, докато прилегнат на намеренията й, докато си ги присвои, и с неудържима радост, с бляскава интуиция изведнъж решава, че вече ще се казва Мата Хари.

Тогава отново тръгва из града, наметнат със златна покривка.

Лейди Маклеод току-що е дала име на своето съществование.

— Има съобщение за вас, скъпа госпожо. Запазихме го, но то е с дата отпреди няколко месеца — уточнява служителят на рецепцията на „Гранд Отел“.

„Кой ли ми е писал тук?“ — пита се Маргарета, докато търсят споменатото съобщение, отдавна забутано в чекмеджето за поща до поискване.

— Ето! — възкликва триумфиращо момчето. — Успях да го открия!

И иззад тезгяха й подава плик без марка, само с името на лейди Маклеод, без друго пояснение. Маргарета се обръща, отваря го живо и прочита:

Париж, 15 август, 1903 г.

 

Скъпа лейди Маклеод,

Това писмо е от Полин. Не глейте правописните грежки, заштото нямам образуванието което трябва. Моя малък приятел който е в поштите не поиска да пише за мен, тогава здраве да е, аз се хвърлям.

Трябва да знайте че вече не съм част от персонала на „Гранд Отел“ поради ена клиентка която се оплакала от мен на управата. Бехте права да кажете че много говоря: езикът ми ми загуби работата. Не е много драматично, отбележете, заштото сега работя в шивашко ателие близо до Мадлената, улица Паские. Там сме дванайсетина момичета които се учат около масата и господаря ни оставя да си приказваме. Тогава вие мислите че съм на моята работа, мога да бъбря колкото искам, няма мъмрене.

Туй писмо ше ида да го оставя в „Гранд Отел“ штом свърша да пиша. Надявам се да съ върнете скоро в Париж както ми го обештахте и че ше ви го дадът при вашто пристигане. Особено не трябва да се притеснявате заштото направих нужното с картичките и даже ше продалжа докато има за изпраштане. Все гледам какви дати сложихте и изпраштам по малко, можете да ми имате доверие.

Когато сте на връштане, ше се радвам на вашта визита при Жермен Десанж на улица Паские. Това е хубаво място, ше видите, не правим като Ворт и Дюсе но все пак обличала каймака на кварталът. Елате аз ви моля ше бъда наистина толкова доволна да ви видя отново.

С моите почтителни поздрави,

Полин

След като забелязва сбръчкването на нослето и красивото повдигане на устните на лейди Маклеод, докато чете писмото, служителят се пита какво може да е естеството на това старо, няколкомесечно послание, и понеже тя ненадейно прихва зад ръкавицата и накрая избухва в бурен смях, той си позволява да попита:

— Добри новини ли, госпожо?

— А, да, извинете ме… Забавни, много забавни, чак плача, виждате ли…

И с малка дантелена кърпичка лейди Маклеод си избърсва очите пред служителя, а той много професионално разширява усмивката си и с известно закъснение се мъчи да сподели нейната веселост. Тук клиентът е цар, правилникът изисква да се споделя диапазона на неговите настроения…

Провалът на първия й парижки престой е закалил Маргарета Маклеод, приела вече името Мата Хари. Обещала си е да избягва грешките, причина за тогавашния й неуспех, и да изпипа своя план, преди да го изпълни. Във всеки случай не бива да бърза: такава е главната поука, правилата на поведение, към които ще се придържа.

В интимността на своята стая в „Гранд Отел“ тя уточнява първите си „биографични съчинения“, които скоро ще представи пред избрана публика — клиентелата на Жермен Десанж, на улица „Паские“. Съветът идва от Полин, чийто стил и правопис по оригиналност съперничат на нейната хитрост. Камериерката, вече помощник-шивачка, се е хвърлила на врата на Маргарета, когато тя, удовлетворявайки молбата й, се е появила в ателието малко след своето пристигане. Сред излияния и прегръдки поруменялата от вълнение хлапачка се е зарадвала много на красивата си приятелка, гордо я е представила на работодателката си, тръбейки гръмогласно името й между ателието и салона за проби, та всички клиентки, чакащи търпеливо по бели камизоли и батистени гащи, да научат за качествата на аристократичната посетителка.

След тази среща двете жени се събират понякога в мансардата на Полин на улица „Третен“, а най-често в кафене „Прокоп“ или в чайния салон близо до „Мадлената“. Маргарета никога не приема девойката в „Гранд Отел“. Договорили са се за тази предпазливост и тя не подлежи на промяна. Първоначалната симпатия и привличане между тях са прераснали в непресторена взаимна привързаност: установило се е крехко, но искрено приятелство, което улеснява доверяването, свободното и непринудено споделяне. Младата Полин е реагирала по детски ентусиазирано при излагането на грандиозните планове на Маргарета. Псевдонимът Мата Хари много й харесва. Не я интересува какво означава, в ушите й той звучи не по-малко пленително от име на източна царица.

— Няма проблем — заявява тя с обичайния си апломб. — Чудесно име, което ви приляга като ръкавица!

— Хубаво, още по-добре, че ти харесва. А какво мислиш за останалото? Изглежда ли ти правдоподобно?

— Какво? Идеята ви, че сте родена в храм и че майка ви е свещенодействаща танцьорка?… И защо не? Толкова хубаво разказвате. Аз, когато ви слушам, вярвам на всичко!

Девойката се замисля за кратко и добавя:

— За да сте сигурна, че историята ви ще издържи, трябва да я изпробвате върху други — клиентките на госпожа Десанж например. Тук при нас посрещаме богатите жени от квартала, те са идеалната аудитория. Мога да уредя нещата, ако желаете.

Жермен Десанж направила своя пробив в края на века, някога, когато импровизирала и се разпявала на сцената на „Синия папагал“. Не че имала особено призвание; не, но макар и твърде млада тогава, Жермен вече знаела какво иска и след като премислила добре, решила, че е за предпочитане да се бъхти на шумната сцена, отколкото да съсипва здравето си в пералнята като клетата си майка. Още повече че гледала на актьорския занаят като на трамплин, а не като на занимание за цял живот. Много скоро, още с първия ангажимент, на Жермен работата й станала ясна: в неприятната близост и в безредието в гримьорната, където се наблъсквали полуголите женички, се говорело само за господа с бели ръкавици, от които изстисквали максимума, а „работничките“ получавали трохи. Всяка вечер преди вдигането на завесата кулисите се изпълвали с разпалени гласове. Чувало се как Мими се оплаква от богаташа, който я издържа, но си стиска кесията; друга споделяла как й е писнало от прекалено повехналия й покровител, и всяка очаквала благоприятните обстоятелства, късмета. Някой ден, по-скоро някоя вечер, един от тези господари на финансите или на аристокрацията щял да я забележи, да се влюби и да я измъкне оттам, за да я устрои в града като царица. Повечето момичета съжителствали с любим човек, когото трябвало да крият от белите ръкавици, ако искали да избегнат усложненията и неприятните сцени. Между изпълненията банкнотите циркулирали, непрестанно пристигали букети, носени от портиера; жените си шушукали, заливали се от смях зад параваните, докато сменяли костюмите, някоя изпадала в нервна криза заради осуетен ангажимент, друга отговаряла „не, не, тази вечер не съм свободна“, старата свиня можела да се разкара, тази нощ тя щяла да спи сама!

За щастие Жермен имала късмета да не повехне и да се разочарова като останалите, очакващи „добрата възможност“. Нейната се появила след три години в лицето на богат застрахователен агент, толкова ревниво влюбен, че пожелал веднага да я измъкне от разпуснатите нрави и разюзданата театрална среда. Красивата Жермен наистина жадувала да напусне сцената, но подчинението й било придружено от едно условие: да й купят магазинче в хубав квартал, защото не искала цял живот да зависи от щедростта на съпруга си.

Така Жермен Десанж, бивша вариететна артистка, сега притежава магазин близо до „Мадлената“. Ателието й заема втория етаж на собствена къща и се осветява от поредица прозорци, осигуряващи цялата необходима светлина за усърдния шивашки труд. Множество момичета работят под тази искрящожълта светлина около дълга маса, отрупана с тъкани и кройки в безпорядък, с игленици и акварелни скици. Цяла купчина галони, панделки, бродерии, изкуствени цветя и различни консумативи са натъпкани в специални чекмеджета до стената в дъното. Тук боцкат с иглата от сутрин до вечер, но също и бъбрят, и често бликва смях или припев на някоя песен, подета край масата, за да се предаде от уста на уста.

В съседство на ателието, където цари атмосферата на работен кошер, има салон за проби с отделен вход, предназначен за клиентелата. Помещението от алабастър и кристал не е лишено от шик. Жермен Десанж се е постарала да го декорира: стени, покрити с коприна с цвят на палисандър, малки ниски фотьойли и тапицирани със същата дамаска пуфове, големи огледала с фини златни рамки, корнизи с орнаменти на лозови пръчки, гроздове и плодове, лампи и полилеи от филигранно стъкло, излезли направо от работилницата на Емил Гале^[1] в Нанси.

В задната част на салона завеса от драпиран брокат прикрива входа към по-малък и по-интимен кабинет. Госпожа Десанж с удоволствие го е превърнала в будоар, снабден с цялата изтънченост на лукса. С мекия блясък на пастелния сатен, с букетите от бледи рози, натопени във вази или в порцеланови кашпи, с бялата ламперия със златни жилки, с канапетата, покрити с червено кадифе, това място е изискано гнездо на женствеността. Клиентките, допускани там с благоволението на Жермен, обожават „бонбониерата“ й и прекарват там с удоволствие цели следобеди. Защото в този ценен придатък към салона по принцип е забранено да се говори за тоалети и украшения: в краен случай привилегированите могат да се поинтересуват от някой аксесоар, подходящ да допълни последния им тоалет. Най-често целта им е да се озоват там в пет-шест часа, за да побъбрят на воля в тази приглушена обстановка, където хладният въздух освобождава ухания на виолетки и резеда при най-малкия допир до облицовките, които заглушават външните шумове и затварят тази обаятелна кутийка. В дълбоките кресла те пият порто или херес, похапват петифури от Лашмин — всичко това задължително предложено от госпожа Десанж, а тя със сигурност знае как да се отнася към клиентките си; времето лети, благословено от гипсовите амурчета, накацали по ъглите на тавана, за да присъстват на радостните излияния на дамите.

Именно в това подобие на дворец през един февруарски следобед, е позволението на своята работодателка, младата Полин най-сетне въвежда лейди Маклеод. Там вече са се разположили няколко редовни клиентки. Представят се, поздравяват се, маниерничат малко, преди да направят място на новодошлата. Полин и госпожа Десанж се измъкват дискретно, което им прави чест.

За случая Маргарета е облякла рокля редингот от копринено кадифе на Уорт^[2]. Косите й са повдигнати и притиснати с шапчица от рижава лисица. Тя демонстрира този лукс с такава лекота, че другите гостенки никога не биха се досетили на какъв разврат се е отдавала тя, за да си осигури този тоалет. Дори Полет не знае, че лейди Маклеод посещава своднически дом, където налага прекалено високи тарифи. Е какво, нали трябва да си набави средства, за да плаща на шивача, на модистката, на обущаря!

Целомъдрените жени, впрочем много жизнерадостни, много приветливи, представляват твърде приятно общество. Наобикалят я, сипват й един пръст ликьор; те не искат да бъдат недискретни, но вече задават срамежливо въпроси. Маргарета не е очаквала толкова: притисната от любопитството на дамите, тя се хвърля в опасна импровизация. Обяснява, че идва от Индиите, където е прекарала детството си. Споменава с подобаваща тъга за наскоро сполетялото я голямо нещастие. Колкото повече разказва, толкова повече лицата изразяват удивление, възхита, съчувствие… Около нея изпитват състрадание, демонстрират опечалени физиономии. Горкичката, а какво друго? Разказвайте, разказвайте… Тогава, насърчена от подканванията, Маргарета започва да прави свободни съчинения, да си фантазира, да подлудява слушателките си — жонглира с екзотични думи, води ги след себе си в илюзията, която с всяка следваща минута създава за тях.

— Майка ми била баядерка в храма „Ранда Суани“, в Южна Индия. За съжаление не я познавам, починала е при моето раждане. Свещениците от светилището ме прибрали и ме кръстили Мата Хари, което означава Окото на деня. Отраснах в пагодата на Шива^[3], където ме посветиха в свещените ритуали на танца…

Ох! и Ах!, придружени с поклащане на глава, бележат нейния разказ. Прекъсват я с въпроси:

— Но никога ли не излизахте? Нямахте ли друга компания освен тази на духовниците?

— Имаше и други баядерки^[4], живеехме в затворена среда, разбира се, монотонно съществувание, разпределено между сеансите по посвещаването и разходките… Единственото ни развлечение беше да берем жасмин, а после да го сплитаме на гирлянди за украса на олтарите в храма.

Те я слушат със зяпнала уста, омаяни, хипнотизирани. Всички погледи са вперени в нея.

— По-късно, през пубертета, великата жрица видя в мен изключителна дарба и реши да ме посвети в култа към Шива. Разкри ми тайнствата…

— Какви тайнства? Ще ни кажете ли?

— Съжалявам, не е разрешено да бъдат разкривани пред непосветени.

— Споменахте ни за някакво нещастие…

— Да. Вдовица съм на офицер от британската армия. Убиха го по време на засада. Щастието ни не просъществува дори две години. Поради тази причина се наложи да напусна страната си и да се установя в Европа.

Отново Ох! и Ах! в минорен тон. Сипват й пак малко ликьор, защото след ужасяващото откровение горката душа вероятно се нуждае от утеха. Кротка, свела очи, тя пие, симулирайки такава емоция, че чашата трепери в ръката й. Около нея, разбира, забелязват вълнението и болезнената гримаса, огънала крайчеца на устата й. „Клетото създание, толкова младо, толкова красиво и вече толкова ужасно измъчено от съдбата“, мисли си госпожа Марешал, видимо най-развълнувана от разказа на Мата Хари. Тя е възрастна, вероятно доайен на малцината присъстващи, но нейните светлосини очи придават на лицето й наивност, а цялата й възпълничка фигура издава майчинска доброта. Маргарета оставя чашата си, а тя поставя закръглената си ръка върху тази на младата жена и казва нежно:

— Скъпо дете, вероятно се чувствате самотна… Но ние вече сме тук, ще се погрижим за вас, нали дами?

И всички потвърждават, надпреварват се да обявят готовността си да утешат мъката на омайната вдовица, да я приемат в своя кръг, да отворят домовете си за нея…

Неочаквано една от тях предлага със силен руски акцент:

— Но защо да не упражнявате вашето изкуство? Би било прекрасно да изпълнявате танците, които сте играли в родината си…

Това е госпожа Киреевски, изтъкната личност на Френско-руския съюз, видна персона, пламенна жена, известна с борбата си в полза на потиснатите. Тя осъжда скандалите и се увлича от всичко ново и оригинално.

— Мислила съм за това — отвръща Маргарета, като отправя свенлив и объркан поглед към своята слушателка. — Но, честно казано, не знам точно как да започна…

— Тогава ми се доверете, имам връзки и се наемам да ви въведа навсякъде! Дайте ми картбланш и скоро ще ви аплодират и превъзнасят, както заслужавате! Наистина се чувствам импресарио по дух — заключава баронесата, а смехът й разтърсва пищната й гръд и разклаща дантелите на корсажа й.