Ан Браганс
Мата Хари (11) (Прах в очите)

Във вихъра

Преди три дни Полин Ренар се е омъжила за Жан Метейе. Мата Хари е била кума на булката: по време на цялата церемония тя е излъчвала нетърпение, потръпвала е като спъната расова кобила. Другите са забелязали, че се насилва да се усмихва. След това се е подписала в големия регистър заедно с кмета и съпрузите, прегърнала е хитрушата за последен път, повикала е кочияша и го е помолила да я върне в двореца.

По обратния път, в добре затвореното купе на закрития файтон, въпреки одеялото от чинчила, което покрива краката й, тя трепери и си мисли: трябва да намеря заместница на Полин, която ще си остане незаменима. И тъй като иска да прогони досадната истина, тя отмята глава на възглавниците, обляга се на тях натъжена и затваря очи. Тази поза, вместо да я отпусне и да й помогне да забрави, я тласка към онова, от което се бои най-много след събуждането: скрита зад сянката на клепачите, извършената измама изгаря очите й, паренето прониква навътре, пламва пожар, който услужливите малки жлези веднага се заемат да потушат: тя плаче. Бавно лее сълзи, които не бърше; те се търкалят по бузите й и се губят в розовата сянка на врата. Кризата обаче не продължава дълго, отпускането трае само миг: колкото да премине през пелена от мъгла със сребърни контури и вече се е разделила с малката си приятелка, която не й е спестявала нищо и й е прощавала всичко, нейната лисичка с убийствен поглед, нейното хубаво, хитро и добродетелно животно.

Сега тя си мисли, че трябва да напусне този селски рай. Изчерпила е прелестите му и не ги иска повече, преценила е, че прекалено дългото пребиваване в рая води фатално до ада на скуката и че общо взето предпочита да минава транзит през временни и импровизирани чистилища.

Докато се приближават към „Доре“, през запотеното стъкло на колата тя вижда само дървета, които издигат към враждебното небе своите мръсни голи скелети, и храсти, които се огъват под дъждовните вихрушки. Но не се поддава на зимната покруса, за да се съсредоточи изцяло върху вътрешния си пейзаж. Следи своя ускоряващ се пулс, бодежите на желанието, които разпознава и които е в състояние да идентифицира — те вещаят завръщане към лекото опиянение, в което намира, колкото и налудничаво да изглежда това, едно парадоксално и естествено равновесие. Перспективата за предстоящото отпътуване я връща към нейната същност, отново я вкарва в хорото на живота, кара я да потръпва радостно: вече не й е студено.

Утре, вдругиден, след като стане готова за път, ще се качи на влака за Париж. Винаги е обичала пътуването.

Новото жилище на Мата Хари се намира на улица „Уиндзор“ №11 в Ньойи-сюр-Сен. Щедрият Ксавие Русо е пожелал да отбележи края на тяхната идилия, подарявайки й тази красива къща с дървени подпори, с двор отпред и с градина отзад, обрамчена с подрязан чимшир; в този сезон ръждивата морава мирише на гъби и на загнили листа. За радост има и конюшни за конете, които тя е докарала от Тур. Новата й камериерка Ана Линтенс е млада холандка, доста срамежливо и безлично същество, което с нищо не напомня за палавата и словоохотлива Полин.

Престоят в двореца „Доре“ е бил особен завой, променил траекторията на танцьорката. Но тя излиза невредима от този уседнал живот, от този „пътен инцидент“, а мечтите й са останали непокътнати: макар вече на трийсет и пет, Мата Хари продължава да крои планове да се качи отново на сцената и пак да обере лаврите, безброй лаври. Реалният свят обаче продължава да й се изплъзва и тя отказва да приеме, че подобно на науката и икономиката, в началото на века изкуството не престава да се развива. Непрестанно се раждат и се налагат нови форми: в живописта — фовистите, после кубистите, наследили импресионистите. Естетическите теории на Пикасо мобилизират вниманието на критиците, които си задават въпроси относно смисъла на неговите търсения и наблюдават еволюцията му. На европейските танцови сцени наскоро са се появили Сергей Дягилев и Нижински и публиката, скандализирана при първото представление на Пролетно тайнство, сега ги превъзнася. Със светлинните си ефекти и други превзетости ориенталските или античните танци вече са станали отживелица в сравнение с Руския балет на Дягилев, който е въплъщение на хореографските нововъведения.

Ала Мата Хари е напълно лишена от прозорливост. Тя не желае да приеме, че прехласването по нейната кариера и по тази на нейните посестрими — Айседора Дънкан, Мод Алън, Лои Фулър — е траяло достатъчно дълго. Не се укротява и продължава да храни илюзии. Когато през януари 1912 година Габриел Астрюк й предлага ангажимент в миланската „Ла Скала“, тя вероятно си мисли, че всичко започва отново и е хванала попътния вятър. Да танцува на най-престижната европейска сцена за нея е върховно признание. Затова веднага стяга куфарите, затваря своето „временно и импровизирано“ жилище в Ньойи и заминава за Италия.

В Милано я очаква ролята на Венера в балета Бакхус и Гамбринус по музика на Маренко. Макар нейното представяне да не предизвиква ентусиазма на тълпите, все пак й признават известен талант за мимиката, находчивия интелект и силната експресивност. Мата Хари, все така оптимистка и склонна към преувеличение, засилва щрихите и пише на своя импресарио:

Всички вестници са единодушни в твърдението си, че съм идеалната Венера. Играя я със собствените си коси, тоест кестеняви. Бяха учудени. Обясних им, че Венера е нещо абстрактно, символ на красотата, и че тя може да бъде кестенява, рижа или руса, и те се съгласиха.

В тази бележка, написана на френски, непохватната формулировка подчертава характера на глупавата й суетност, която е в основата на нейната личност и я държи в почти перманентно състояние на екзалтация.

Стимулирана от миланския си успех и твърдо уверена в него, тя отива в Рим с твърдото намерение този път да танцува там Саломе на Рихард Щраус. Дългогодишната й мечта ще се реализира и нейната упоритост ще бъде възнаградена: тя се изявява на частно представление у принц Сан Фаустино пред малко общество от любители. В края на спектакъла римската аристокрация я аплодира безрезервно и приветства толкова топло нейния талант, че новата Саломе, превъзнесена и обсипана с хвалебствия, се чувства еуфорично настроена и благословена от боговете както при дебюта си. На моменти вярата й е била разколебавана, но сега в Рим тя си я възвръща непокътната и безапелационна.

Непокътнато е и силното й желание за удоволствия, за лукс, за приключения, за почести и забавления. След завръщането си в Париж Мата Хари възобновява навиците си и води разрушителен начин на живот. Посреща непрекъснато гости на улица „Уиндзор“, вечер след вечер дава приеми за едно космополитно общество, пред което се случва да потанцува полугола на моравата пред къщата на лунна светлина. Страстта й да харчи се е възвърнала, поддава се на всички изкушения, не умее да избягва пилеенето на пари. Непредвидима и неорганизирана, парите никога не й стигат. Полин вече не е тук, за да я мъмри, да ограничава лудостта й да харчи, а домът в Ньойи, опустошен от прахосничеството и нехайството, запада. Онези от приятелите й, които посещават улица „Уиндзор“, с течение на времето забелязват знаците на материалните затруднения, предвестници на катастрофата. Впрочем Мата Хари не крие финансовите си затруднения и ужаса, който й вдъхват разправиите с кредиторите. През лятото на 1912 година тя пише:

Очаквам посещението на един мой приятел, който се надявам да ми помогне. Ако не, съм решила по-скоро да убия конете си и кучето пазач, да счупя сервизите и кристалните си ценности, отколкото да допусна бандата бизнесмени и моят хазяин да ми отнемат всичко…

По същото време тя се опитва да вземе заем с посредничеството на Габриел Астрюк и предлага като гаранция всичко, което притежава в Ньойи, включително конете и колите. Тази паническа постъпка няма особен шанс за успех и остава без последствия. Мата Хари вече е в безизходица. Мата Хари се бори, за да запуши пробойните и все по-често прибягва към фаталното старо средство: проституцията. Посещава редица домове за срещи в квартал „Етоал“ и успява да внуши на съдържателките, че е тяхна запазена марка. Клиентите й, повечето провинциалисти, плащат между 600 и 1000 франка за „момента“, който споделят с танцуващата хетера.

През същата тази 1912 година иронична и жестока участ предстои да слее съдбата на Европа и съдбата на тази жена, която е заплашена от разорение и на която въобще не й пука за световните дела. В този момент конфликт разкъсва Балканите и последствията от него ще утежнят бъдещето. Мата Хари надменно пренебрегва тези обстоятелства, но малко по малко, ден след ден, танцьорката и Европа се запътват към бездната, в която ще ги тласне войната, за да подреди детайлите около тяхната трагична среща.

Нито дълговете, нито неприятностите, които я тровят, не накърняват доброто самочувствие на Мата Хари. Триумфът на Руския балет, непрестанно нарастващата му слава разпалват у нея най-лудо желание. Силна с вярата в таланта си, тя иска да се присъедини към трупата на Дягилев и въобще не се съмнява, че ще сътвори чудеса. Неописуемата Мата Хари! Тя е еднакво неспособна да овладее своите амбиции и да управлява дома си: и в единия, и в другия случай изпада в крайности. Оценява се по начина, по който живее: много над възможностите си. Но никой на този свят не би могъл да хвърли тази истина в лицето й и да я убеди, че претенциите й са безпочвени. Дори нейният импресарио, помоленият да ходатайства Габриел Астрюк, който сега ръководи театър „Шанз-Елизе“, се въздържа да поеме този риск. Вместо това той бърза да удовлетвори нейната молба и й организира среща с Дягилев в Монте Карло. Срещата е наложителна, тъй като руският маестро изисква прослушване преди всеки ангажимент.

Но те няма да се видят. Зает с репетициите, които продължават до късно през нощта, Дягилев се извинява пред танцьорката и й праща художника на декори Леон Бакст, негова дясна ръка. Подобна липса на уважение засяга чувствителността на Мата Хари, която намира за невъзпитана тази безцеремонност спрямо една именита артистка. Отношението, което проявяват към нея, ще е още по-разочароващо: когато откликва на поканата, Бакст я моли да се съблече пред него изцяло. Това изискване изненадва Мата Хари, която въпреки това го изпълнява. Срещата не продължава по-дълго от времето, необходимо за събличането и обличането. Бакст остава много уклончив относно резултата от прегледа, скрива се зад ролята си на дребен служител и се ограничава с обещанието да се обърне към маестрото.

Мата Хари е наранена още повече от факта, че вече се е похвалила за успеха, който й се изплъзва: преди да замине от Париж, е обявила на всичките си приятели, че е приела да танцува с Дягилев. Тръгва си от Монте Карло унижена, с изпълнено с ярост сърце.

Полученият отказ е ужасно разочарование, но тя не го показва с нищо и продължава да парадира пред публиката. Един ден я виждат на езда, облечена в модел на Пакен, в друг тя язди дръзко по алеите на Булонския лес с един от двата любими коня, Раджа или Какатоес.

Въпреки това зад високомерието, зад привидното спокойствие, което си налага, тревогата й расте: договорите стават все по-малко, струва й се, че нейният импресарио — впрочем твърде зает — я пренебрегва. В действителност Габриел Астрюк вече не е на разположение като преди, защото е твърде ангажиран с новия си пост. Отделя твърде малко време и внимание на Мата Хари, а ако все пак понякога минава през улица „Уиндзор“, профучава по-бързо от вятър и е разсеян. Танцьорката се обижда от това и един ден, когато е при нея в салона, тя най-накрая дава воля на упреците и горчивината:

— Ако вече не ви интересувам, кажете ми го направо… Идвате тук, дори не си сваляте шапката, отказвате да седнете под претекст, че ви чака друга среща, непрестанно си гледате часовника и едва ме слушате. Доста далеч остана времето, когато си пушехте пурата и сърбахте кафенце с мен…

— Но вие ми правите сцена, Мата… Все пак знаете, че не влагам лошо отношение, имам задължения, които ме поглъщат изцяло, не мога да разполагам с времето си, както си искам. Хайде, скъпа, бъдете разумна, оставете тези детинщини…

— Детинщини! Наричате това детинщини! Става дума за кариерата ми, господине, за живота ми!

Седяла е пред жардиниера от черен кристал с натопени в нея водни рози, но вече не е там. В изблик на гняв е станала и с протегната ръка рязко и с неподозирана сила помита жардиниерата, която полита и се разбива на пода на два метра оттам.

Слисаният Габриел Астрюк мачка периферията на шапката си и наблюдава опустошението, без да обели дума. Тя пристъпва към звънеца за прислугата, подръпва леко въженцето и когато камериерката се появява, й заповядва с рязък тон:

— Ана, съберете тези отломки и сложете цветята в друга ваза, моля!

Докато девойката работи, те я наблюдават мълчаливо: клекнала на влажния под, тя събира едно по едно парченцата кристал и ги притиска в престилката си, прегъната като джоб. Събеседниците избягват да се погледнат: тя, засрамена от безсмислената грубост, той, търсещ начин да се измъкне от неприятното положение. След като малката свършва и напуска стаята, той пита:

— Тази нова ли е? Красивата червенокоска не е ли вече при вас?

Ръката е подадена, тя я улавя:

— Полин се омъжи, живее в Тур.

Информацията е поднесена просто, не безчувствено, но не и приветливо. Мата Хари се смята за обидена и очаква импресариото да направи първата крачка към помирението. Досега той го е правил многократно и не без финес, много добре чува какво отеква в тишината, заляла ги като помия.

— Много обичах тази Полин — казва той. — Правеше ни великолепно кафе.

— Искате ли пак? Няма да е от Полин, но и Ана го приготвя много добре, трябва да й го признаем.

Втора подадена ръка, втора уловена ръка:

— С удоволствие, Мата. Имам още малко време, ще можем да си поприказваме.

Ето. Габриел Астрюк е мъж, който знае как да допринесе за потушаването на даден конфликт. Що се отнася до Мата Хари, тя не е злопаметна, забравя бързо и макар да си позволява да избухне, обожава да се помирява.

Моментът на прошката ще бъде придружен от постигане на определена цел: стига да говори благоразумно, може да си каже всичко, без да понесе загуби.

На танцьорката, която се оплаква, че едва свързва двата края, между две дръпвания от пурата импресариото отговаря, че би живяла охолно, ако спазваше две прости правила за ред и икономии. Мата Хари, която мрази да дискутира тази тема с когото и да било — и най-вече със самата себе си — усеща, че разискването е започнало зле и се разкайва. Трудно й е да бъде многословна и в отчаяното състояние, в което се намира, не е по силите й да се умилква. Но тя много се нуждае от Астрюк, за да рискува да се кара с него; смътно усеща, че съотношението на силите се е променило и трябва да избягва всякакъв сблъсък с него. Би било неуместно да спомене въпроса за договорите, който я терзае; затова оставя инициативата на своя събеседник, а когато той най-после го зачеква, тя играе с открити карти, отказвайки се от всякакво самохвалство. Иска да танцува, готова е да танцува на всяка цена, ще приеме по-скромни хонорари, съгласна е на всичко, само да я пуснат на сцената. Габриел Астрюк слуша това неочаквано откровение полуобърнат към прозореца, в чието стъкло се удря клонът на един кестен. Това наистина е ниският и мелодичен глас на Мата, акцентът наистина е нейният, но думите, които произнася, отекват толкова странно в ушите му, че той трябва да се „нагоди“, както окото се нагажда, за да различи някаква форма в тъмнината. Нечуваните досега думи, които го принуждават да направи това усилие, неправдоподобните думи, излизащи от устата на Мата Хари, свидетелстват, че е настъпил нейният залез и че тя е осъзнала това. Той изпитва неудобство, нещо като смътна болка, и затова предпочита да наблюдава как малката зелена ръчичка почуква по стъклото. Знае, че когато се реши да се обърне с лице към настойчивата и умоляваща го жена, отказала се от всякакво високомерие и срам, погледът му ще се спре върху една детронирана кралица. Ръката на дървото, която продължава да почуква по стъклото, сякаш го предизвиква и започва да му лази по нервите. Чувства се гадно, бои се от момента, в който ще трябва да се изправи пред тази жалка Мата без маска, пред тази непозната. Парче пепел се откъсва от пурата и се разпада върху обувката му: той гледа уплашено сивия прах, изцапал добре лъснатите му обувки, сякаш не разбира откъде се е взел. Тогава Мата Хари се навежда над масичката, която ги разделя, и бутва към него един пепелник. Този жест, естествен и грациозен, както подобава на една внимателна домакиня, най-сетне прекъсва магията: той я поглежда, измънква някакво извинение и благодари. Гледа я и се учудва, че преоткрива златистокафявия цвят на красивите й очи, малките й идеално бели зъби, които разкрива усмивката, тъмната и буйна коса.

— Дали ще имам още предложения, Габриел? — пита тя.

— Ще имате, Мата. Ще продължите да танцувате, обещавам ви.

— Готова съм да приема всички условия — повтаря тя. — Всичко, само да мога да танцувам.

Габриел Астрюк се отбранява зад фалшива усмивка. Брани се срещу непристойното поведение, което чувства, че се надига у него. Мата Хари не може, не бива да вдъхва това чувство на съжаление нито у него, нито у когото и да било, недопустимо е. Прокашля се, прочиства си гласа и потвърждава:

— Ще продължите да танцувате, Мата. Заемам се с това, не се притеснявайте за нищо.

Тъй като е мъж на честта, спазващ дадената дума, Габриел Астрюк използва връзките и влиянието си и се постарава да осигури на Мата Хари нови договори. Ангажиментите, които предлага на танцьорката, разбира се, не са толкова престижни като в миналото, но тя ги приема, без да се двоуми. Времето, когато богинята, увита в прозрачни воали и богато накичена с бижута, хипнотизира тълпите, отдавна е отминало. Тя изнася балетни спектакли и сказки, участва в музикална комедия, после в Ревю по бельо във „Фоли Бержер“, където името й не слиза от афиша през целия летен сезон на 1913 година. Танцува още в кино „Гомон“, в „Триа-нон-Палас“ — кафе-театър в Палермо, в музея „Галиера“. Тя танцува, но митичната птица, великолепният паун се е превърнал в малко птиче, което кълве трохи.

От време на време все пак се случва да въстане срещу лошата си съдба, която й отрежда роля на статистка и тайно я тласка към забравата. С цялата си наивност тя все още се надява да промени хода на нещата и не спира да търси старите си приятели — онези, които са се грижили за нея и са я подкрепяли по време на нейното величие. Хрумва й да постави египетски балет и излага плана си в дълго писмо до господин Гиме, спонсорирал нейния дебют. Бележката, която получава, е един от най-резките окончателни откази: Скъпа госпожо — пише й ориенталистът, — да се постави египетски балет е прекрасна идея при условие че той наистина е египетски.

Покрусена, разочарована от своите френски приятели, които остават глухи за молбите й и се отвръщат от нея, Мата Хари ликвидира дома си в Ньойи, продава мебелите, конете и изпраща вещите си — основно бельо, сребърни прибори и посуда — в един склад. По нова прищявка, след като е изгорила мостовете с Париж, през първите седмици на 1914 година тя заминава за Берлин. Там се настанява в хотел „Камбърлънд“ и веднага се свързва с лейтенант Киперт. Виждат ги да вечерят тет-а-тет на шикозни места, да посещават концертни зали. Където и да отидат, хората забелязват високата мургава жена, покрита с кожи, придружавана винаги от своя красив офицер.

Макар срещата с Алфред Киперт и Германия да позволява на Мата Хари да забрави огорченията и униженията, тя все пак продължава да храни своята фикс идея: да танцува. И в Берлин, както и в Париж, продължава да търси сцена, която да я приеме. Все така влюбен, Киперт я окуражава по този път и й помага, с каквото може. През май 1914 година тя най-после успява да се добере до ангажимент в театър „Метропол“. Ще танцува в оперетата Крадецът на милиони, чиято премиера е предвидена за месец септември.

Мата Хари ликува: с подписан договор в джоба, тя е уверена, сигурна е, че никакъв облак няма да засенчи небето на наближаващото лято. Крои планове да подели времето си през летните месеци между удоволствията и репетициите, защото иска да се възползва от предоставения шанс и да се представи великолепно в „Метропол“. Продължава обаче да забравя — или отказва да узнае — че светът се състои от нации с противоположни интереси и че войнственият инстинкт на хората, приспан от години, се събужда. Правителствата на великите сили продължават да свикват мъжете под знамената, засилват производството на оръжия и работят за укрепване на съответните съюзи. Националистическите пропаганди работят повсеместно, водят разгорещени спорове и публикуват враждебни статии, за да възбудят духовете и изострят патриотичното чувство на масите. Но Мата Хари не умее да предусеща нещата или може би няма добро обоняние: ароматът на цветята, който изпълва пролетния въздух на 1914 година, скрива от нея отровната, все по-натрапчива миризма, която изпуска Европа, възбудена от наближаващия конфликт и готова да се хвърли в огъня.

На 28 юни, когато информационните агенции съобщават за убийството на наследника на австрийската корона в Сараево, ерцхерцог Франц-Фердинанд, и на неговата съпруга, танцьорката пада от Марс. Атентатът разтърсва и правителствата, и общественото мнение, незабавно повдигайки напрежението с няколко степени. На улицата, по кафенетата, в салоните вече се говори единствено за ултиматума на Австрия към Сърбия, за подкрепата, която Берлин обещава на Виена, за безкомпромисната позиция на руснаците.

Независимо от всеобщата тревога, Мата Хари продължава да пренебрегва тези факти. Все по-ясната заплаха от катаклизма, който ще опустоши и Европа, и нейния собствен живот, въобще не се отразява на настроението й, нито променя нейните планове: през целия месец юли 1914 година тя работи върху физическата си форма и подлага тялото си на интензивни тренировки.

Същевременно на 3 август е оповестена декларацията за война на Германия към Франция. Този факт откъсва внезапно Мата Хари от нейните мечти. Новината известява края на нейните надежди и тя изведнъж осъзнава размера на опасността и несигурността на своето положение, което е направо кошмарно. Тъй като е чужденка, гражданка на неутрална страна, истерията, която завладява берлинчани, я ужасява. В главата й се върти само една мисъл: да избяга от германската столица. Логично е да се опита да се върне в Нидерландия, но тя дори не си го помисля. Сърцето й е устремено към Париж, тя иска да се върне във Франция.

На 6 август напуска Берлин и заминава за Швейцария, където е спряна на границата с мотива, че документите й не са наред. Изпратеният преди отпътуването й многоброен багаж се е изгубил някъде и тя се оказва в изходна позиция — лишена от абсолютно всичко.

На 7 август жена с доста странно поведение се насочва към рецепцията във фоайето на хотел „Камбърлънд“. Тя крачи нервно, без да спре и за миг, а изкривеното й лице и движението на ръцете й свидетелстват за такова объркване, че накрая един мъж се приближава до нея и й предлага помощта си. „Спасителят“ е холандски бизнесмен, някой си М. К., който се готви да се завърне в страната си. Успокоена и доволна, че провидението се явява в лицето на неин сънародник, Мата Хари му разказва своите премеждия и се възползва от възможността, за да промени плановете си: заявява, че също иска да се върне в Нидерландия, но уточнява, че е загубила багажа си и не притежава нищо друго освен това, което е на гърба й. Развълнуван от красотата й и изпълнен със съчувствие, мъжът я успокоява: ще й остави билет за влака на рецепцията на хотела.

Ала придвижването във военно време е трудно и Мата Хари се уверява в това от собствен горчив опит. Попарена от злополучния инцидент на швейцарската граница, този път тя взема предпазни мерки да се осведоми и научава, че за да пътува, трябва да си осигури пропуск. В средата на август нидерландското консулство във Франкфурт й издава този документ и най-после тя може да отпътува от Германия за Нидерландия.