Ан Браганс
Мата Хари (7) (Прах в очите)

Идолът на салоните

Година по-рано, докато се готви да мине в отстъпление, Маргарета пише в изблик на синовна обич: „Париж е празничен“. Сега тази благородна лъжа се е превърнала в реалност: лейди Маклеод, или Мата Хари, е част от всички партита, всички соарета, представена е на най-богатите в столицата, показва се на надбягвания, язди като амазонка по алеите на Булонския лес, накратко — тя общува с елегантния и фриволен хайлайф от Бел епок, който е очарован, запленен и покорен от нейните псевдоориенталски измишльотини. Внезапния обрат на съдбата тя дължи на баронеса Киреевски, чието благоразположение към нея е сътворило чудеса. На другия ден след срещата им при Жермен Десанж руската емигрантка е започнала кампания: хвали навсякъде прелестите и талантите на лейди Маклеод, а нея представя на всички като свое протеже, свое последно откритие. Баронесата е влиятелна жена в артистичните и политическите среди и не й е трудно да събуди любопитството и интереса на своите приятели — всеки гори от желание да се запознае с това магическо създание, тази мистериозна лейди.

Маргарета, която въобще не се интересува от световните събития, няма представа колко благоприятна е конюнктурата за нея, напълно подходяща да обслужва интересите й: началото на представлението е обявено, остава само да се качи на сцената. Сведенията, които идват от чужбина, основателно предизвикват тревога: започналата война между Япония и Русия, основен съюзник на Франция за момента, се превръща в катастрофа за руснаците, флотата им е разбита, а армията им — смазана при Мукден^[1]. Впрочем френско-английският съюз остава нестабилен: в резултат на наскоро приключили преговори Англия запазва контрол над Египет при условие да не нарушава свободата на действие на Франция в Мароко, но „коварният Албион“ продължава да вдъхва все същото недоверие, подхранвано от предразсъдъци и от стари оплаквания. На практика висшата буржоазия е пристрастна към борбата на бурите^[2], като желае тяхната победа над англичаните. От друга страна, икономическият и промишленият подем на Германия, който се утвърждава с възкачването на Вилхелхм II, е друга причина за притеснението на французите. Те не са забравили ужасния пердах, който Бисмарк и неговите прусаци са им дръпнали, и желанието за реванш продължава да назрява.

А в страната аферата Драйфус, разразила антисемитската омраза и разделила общественото мнение, е друга кървяща рана, която зараства бавно. Все още чакат реабилитацията на разжалвания офицер. В тази република с уронен от скандалите авторитет — достатъчен повод за критика — увереността и принципите се сриват един след друг. Безгрижните и богати среди, в които се движи Маргарета, имат всички основания да чувстват интересите и привилегиите си заплашени и да се страхуват да не би скоро те да изчезнат. На това разклатено из основи общество бъдещето вдъхва скрит страх, дори ужас. Тогава, за да забрави бедите и да се залъже, буржоазията се хвърля неудържимо в удоволствията и в незначителните неща, приветства и взема участие в нововъведенията на прогреса, от които за момента само тя се ползва. Кълне се само в науката, въодушевява се от великолепните технологични приложения и приветства тяхната поява в ежедневието: феята Електричество прогонва газа и се настанява в най-богатите домове. Абонират се за първата телефонна мрежа, ходят на почивка, събират се в балнеолечебните курорти, присъстват на първите излитания на аероплани, а някои от най-храбрите и най-имотните кръстосват пътищата зад волана на първите автомобили — същински рицари на Новото време, облечени в кожени дрехи, с очила и каски. Никога парижкият елит, погрешно отнесен към категорията на снобите, не е бил толкова жаден за тръпка и новости. Именно сред този лековерен, отворен за всякакви фантазии и способен да се разпали за щяло-нещяло хайлайф на Бел епок, се появява лейди Маклеод, наричана Мата Хари; тя пристига точно в този момент, увенчана е ореола на екзотиката, който гъделичка зараждащия се вкус на нейните съвременници към всичко, идващо от Изтока. Общо взето са очаквали именно нея, за да я възхваляват, да я превъзнасят, да я коронясат за царица на този светски, капризен и безделен Париж, в чийто любимец тя се превръща още преди да започне да танцува.

 

 

Защото, през същата тази 1904 година, още не могат да се похвалят, че са се любували на изкуството на Мата Хари. Успехът и захласът, които тя предизвиква, се дължат предимно на непрестанно подновяваните и все по-изпипани биографични измислици. При Жермен Десанж тя твърди, че е родена в Индия и е вдовица на британски офицер. Много скоро обаче намира тази версия за прекалено семпла, а и опасна: Рудолф би могъл да се появи и да опровергае красивата й измислица. Тогава тя я променя, възкресява съпруга си и дори му дава повишението в чин, което никога не му присъждат. Вече се представя като съпруга на полковник от нидерландската колониална армия и разполага мястото на раждането си не в Индия, а в Ява. Съпругът й, твърди тя, продължавал да служи в Маланг. Защо Маланг? Вероятно го е избрала, защото предизвиква асоциации и има омагьосващо въздействие над аудиторията. Маргарета не се съобразява с географията и усложнява нещата, колкото си иска: непрестанно преправяната й биография е любопитно пътуване, което я разхожда из Индийския океан и Бенгалския залив — един малко вероятен маршрут, от който обаче никой не се шокира. Същото се отнася и за децата й: ту споменава малкия Норман и трагичната му смърт в Индонезия, ту премълчава за раждането на дъщеря си. Що се отнася до разказите й за нейното посвещаване в свещените танци, те са безкрайни, богати на нововъведения и всеки път все по-удивителни. Пред един слушател тя твърди, че дължи умението си на научите и вадашите, чиито движения е наблюдавала пред олтара на Вишну^[3]. По-късно на друг ще довери, че е научила танците на Брахма^[4] сред уюта на дома на принц в Батавия^[5]. А когато се учудват на перфектното й познаване на немския език, тя се връща към младостта си и обяснява, че е прекарала две години в девически пансион във Висбаден. Неуморимо изпълва своя свят с химери и екстравагантност и колкото по-далеч стигат нейните нелогични твърдения, толкова по-многословни стават, ала никой не се учудва и не ги оспорва.

Шехерезада от парижките нощи, Мата Хари множи своите приказки, променя ги и според фантазията си ги пригажда за отбраните кръгове, които омайва със своите магии. Но кога ще се реши да покаже екзотичните си танци, които твърди, че добре познава? На баронеса Киреевски, която показва известно нетърпение, тя обяснява, че трябва да се съсредоточи, да се подготви, за да даде най-доброто от себе си и от изкуството си, и чак тогава да се покаже пред приятели. „А освен това — добавя тя — публиката прилича на любовник: страстта му е толкова по-силна, колкото повече се разпалва неговото желание“. Объркана от уместното й разсъждение, баронесата е принудена да отстъпи. Демонстрираното от нейното протеже дълбоко познаване на механизмите на човешкото поведение само засилва възхищението и уважението, което старата дама му засвидетелства. Затова се налага да потърпи, да изчака Мата Хари да се почувства готова телом и духом и сама да реши кога ще танцува.

Когато изтъква, че се нуждае от време за съсредоточаване и подготовка, Маргарета Маклеод съвсем не лъже своята благодетелка. Загрижеността да не пришпорва нещата, да не се хвърля лекомислено в артистичната си кариера е в съзвучие с ръководния принцип за нейното поведение, откакто се е завърнала в Париж: обещала си е да внимава и да се предпазва от гафове, произтичащи от прекомерно бързане. И тя се придържа стриктно към това.

Подготвя се с ритмичността, издръжливостта и усърдието на маратонец. Всяка сутрин след закуска тя сяда на килима в стаята си в поза лотос и потъва в четене на Ведите. Само Господ (ако не е Шива) знае как се е сдобила със свещените текстове, но с всеки изминал ден тя ги декламира и ги попива. После три пъти седмично използва сутрешните часове да влезе във форма при един преподавател по танци, когото е открила на улица „Ромюр“. Цели два часа тя загрява мускули, разтяга ги и непрестанно проверява гъвкавостта на своите крайници и красотата на позите в голямо огледало, поставено на стената в дъното. Настоява господин Викторен, бивш балетмайстор от Парижката опера, да я приеме за частна ученичка, без да му е разкрила своята истинска идентичност. Впрочем не може да се говори за истински уроци. Тя очаква от стареца само съвети, като това е уточнено още от самото начало. Достолепният балетмайстор отдавна е прекрачил възрастта, когато се е учудвал и спорел: стига в края на заниманието да му дадат петте франка, той ще се примири с всичко. Вярно, че господин Викторен запазва въпросите за себе си, но тази толкова „особена“ ученичка жегва неговото любопитство. Заради акцента и типа й той предполага, че е чужденка, изгнаница, намерила убежище в Париж като мнозина други, но прозорливостта му не стига по-далеч. Ала за сметка на това няма спор, че е красива, фигурата е издължена, стройна, набита, с медно бронзов тен и макар да й липсва класическото телосложение на танцьорка, всеки неин жест, всяка нейна стойка издава природна чувственост, засилва сладострастната красота на цялото тяло.

Разбира се, господин Викторен не знае какви причини мотивират мистериозната чужденка и я карат да посещава ателието му с такова похвално усърдие. Вероятно каприз на скучаеща богата жена, опитала вече всички форми на разюзданост. Но все пак тази е доста невинна. И човечецът удря клавишите на твърде раздрънканото пиано, за да възпроизведе по молба на своята ученичка звуковете на една пронизителна мелодия с дисонансни акорди, която ритмува и съпровожда нейните движения.

 

 

— А, това не, госпожо! Да ме прощавате, но никога не бих могла да преглътна тези неща!

С гримаса на отвращение Полин отблъсва с две ръце чинията, която оберкелнерът току-що е поставил пред нея.

— Но аз не те насилвам — протестира Маргарета, избухвайки в смях. — Ако не искаш стридите, поръчай нещо друго. Хайде, хитрушо, какво ти се иска?

— Ами… бих изяла една наденица или котлети… Защото само като гледам стридите, само като ги гледам живи, съвсем сурови, започва да ми се повръща.

В юлската вечер лейди Маклеод е поканила младата си приятелка да вечеря с нея в кафене „Риш“. Заели са сепаре, тъй като Маргарета не желае да я виждат в компанията на малката модистка, която се радва на великолепната обстановка наоколо. Среброто, кристалите, канделабрите със забодени свещи в тях, целият този лукс я заслепява и смущава. Била е в „Гранд Отел“, разбира се, но никога не е влизала в заведение от подобна категория, където да я обслужват, никога не е чувала за стриди, откъдето произтича и нейният гаф. Поискала е да подражава на лейди Маклеод и седи там, унизена от факта, че трябва да признае своето отвращение, но и невежеството си.

Маргарета протяга ръка през масата, поставя длан върху тази на Полин и нежно я потупва.

— Няма значение, малката. Ще си получиш котлетите.

И разпервайки поли, тя става, открехва вратата на сепарето, причаквайки някой келнер да мине, за да му поръча. После се връща и се разполага срещу Полин, чието лице е червено колкото пейката, на която е седнала.

— Ето! Всичко е уредено. Престани да мислиш за бедните стриди и бързо ми кажи какво ми носиш.

Маргарета сочи с брадичка кожената чанта, поставена върху велурената седалка близо до девойката.

— Нося всичко, за което ме помолихте — казва Полин, чиято възвърната усмивка отпуска малкото, сгърчено от притеснение личице. — Госпожа Десанж свика всичките си доставчици, никога не бих повярвала, че ще си даде толкова труд, за да ви удовлетвори.

— Ще й благодариш от мое име. А сега ми покажи, покажи, докато още не са ти сервирали!

И тогава в сепарето, видяло доста други работи, започва разопаковане, разгъване, разстилане на полупрозрачни и пъстри тъкани: чантата прелива от метри тънки като паяжина воали, вълни от прозрачни коприни, волани от бродиран тюл, панделки от воал, облаци от креп и муселин, пред които, докато ги разкрива, Маргарета се прехласва.

— Великолепно! Разкошно! Точно това ми трябваше. Ах, ще благодариш на госпожа Десанж, няма да забравиш, нали?

Но котлетите на Полин пристигат, димящи, все още цвъртящи от мас, върху канапе от сезонни зеленчуци. Келнерът хвърля учуден поглед върху разгънатите тъкани, които са избликнали и се разливат като пъстри водопади по килима, и се оттегля. Малката гледа с лакоми уста и светнал поглед красиво приготвената храна и не смее да я набоде с вилицата.

— Е, хайде, яж — окуражава я Маргарета. — Не чакай месото да изстине!

Подканата звучи толкова искрено, толкова майчински, че най-сетне Полин се решава и започва лакомо да лапа залъци. Лейди Маклеод се радва на нейния апетит. Самата тя е завършила с прасковен ликьор и е отместила чинията си. Наведена край масата, тя бърка в купчината шифон, повдига един наръч и започва да се удивява на неговата мекота, на коприненото приплъзване по кожата и се смее като щастливо дете.

— Госпожа Десанж ви съобщава, че ще бъде много поласкана да ушие вашите костюми от тези платове, казва ненадейно Полин с пълна уста. — Достатъчно е да ги опишете, тя ще ги скрои и ушие в нейното ателие, всичко ще бъде направено, както ви е удобно.

— Много мило от нейна страна, но не желая тези тъкани да бъдат съшити. Виждаш ли, възнамерявам да ги използвам, каквито са си. Ще се увия с дълги шалове от воал и коприна, сложени един над друг, нищо друго. Ако се облека като всяка друга танцьорка, какво ще му е интересното? Разбери, трябва да създам ефект на изненада, да променя из основи условностите на класическия танц. Публиката ми очаква нещо ново, невиждано досега, длъжна съм да й го поднеса. Искам да я провокирам, да я пленя, когато се появя гола под моите воали.

— А, ще бъдете гола?… Отбележете, аз не виждам нищо лошо. Ще бъде, както искате.

— Ей богу!… Няма да са само воали, успокой се. Ще нося също бижута на ръцете, на глезените, около врата, а на главата диадема със скъпоценни камъни. Представяш ли си ме така украсена като индуско божество?

— Ще бъде наистина красиво, няма съмнение, само аз никога няма да видя как танцувате…

— И защо не? Слушай, вече имам идея. Ще дам първото представление у баронеса Киреевски през септември, датата е уточнена. Тя беше толкова отдадена, че й го дължа.

— Разбира се — подкрепя я пламенно девойката. — Баронесата беше много любезна с вас!

— Да, и продължава да е. Дори предвижда след моето представяне да даде голяма вечеря. Всичките й приятели от артистичния, политическия и финансовия свят ще бъдат поканени. Вероятно тя ще се нуждае от приходящи сервитьори за тази вечер, мога да предложа твоите услуги и така ще видиш как танцувам. Какво ще кажеш?

Полин, която току-що е атакувала десерта си — профитероли, залети с топъл шоколад — надава вик и едва не се задавя със сладкиша, който е погълнала:

— О, да, госпожо, ах, да…

 

 

През първите септемврийски дни небето е милостиво, въздухът е мек и, което интересува на първо място баронеса Киреевски, нощите са необикновено топли, почти летни. Оптимистка по характер, чудесната жена се надява времето да е все така хубаво, за да проведе соарето навън, в градината на частния си дом на улица „Гренел“. Все пак, преди да даде указания в тази насока, тя държи да се допита до своето протеже и да получи одобрението й.

— Какво мислите, скъпа? Ще танцувате под големите ми магнолии… За съжаление цветовете им са окапали, но имам кашпи с уханни гардении, ще бъде много ефектно…

— Разбира се! Прекрасна идея! Бихме могли да сложим и орхидеи… Един вид да напомним за тропиците. Ще придаде местен колорит, нали?

— Абсолютно! Вдовицата-наследница на Портал притежава много красива колекция от тях в парниците на дома си във Вирофле. Сигурно ще се съгласи да ми ги повери за случая. Ние сме стари приятелки, няма да ми откаже услугата.

След като този въпрос бива уреден, баронесата предлага на артистката да одобри списъка с поканените и пак се връща на някои детайли около приема: ще закачат венециански фенери по дърветата, уточняват блюдата за бюфета, тъй като това ще бъде една от много модерните по онова време благотворителни вечери.

— Всичко ми изглежда перфектно — заключава Маргарета. — Сега ни остава да намерим музиканти.

— Ама аз съм се погрижила, скъпо дете! Един изпълнител на лютня, един на ситар^[6], друг на ксилофон и последният на гонг, нали това желаехте?

— Ох, баронесо, вие сте прекрасна, с вас всичко изглежда толкова лесно!

— Е, какво? Нали ви обещах да бъда добър импресарио? Хайде, не съм направила нищо изключително… Но в замяна и ако, както си мисля, имате връзки с боговете, помолете ги да бъдат милостиви на 5 септември, защото времето тогава остава основната ми грижа.

 

 

— Бързо! Бързо!… Да приберат орхидеите, но внимателно, крехки са… Господи! И столовете ми, които са под дъжда!

Партерът на дома на улица „Гренел“ е оживен. Между каменното стълбище на големия салон и градината тичат в надпревара прислужници във всички посоки, насърчавани от виковете на госпожа баронесата, отчаяна от неочакваната и силна буря. Добрата жена едва не плаче от мъка: по прищявка на небето се е намесил и дъждът, за да развали вечерта й — точно когато навън вече всичко е било подредено, бюфетите — украсени с дантелени покривки, позлатени те столове — добре наредени, венецианските фенери — закачени, цветята, всичко!

— Извинете, госпожо баронесо…

Във всеобщата блъсканица тя пречи да се преминава, защото е застанала в отвора на вратата, без да се интересува от силния дъжд, вкарван от пронизителен вятър на тласъци чак в салона. Тя се върти около себе си като полудял пумпал, а с черната си сатенена рокля, която стои като броня върху пищните й форми, прилича на голям, окаян и объркан бръмбар.

— Госпожо, ако мога да си позволя, ще подгизнете…

Баронесата хвърля сърдит поглед към гласа, изрекъл тази глупост: момиче, чието лице не й говори нищо, се е появило и стои близо до нея, въоръжено с чадър, който се готви да отвори над техните глави.

— Откъде изникна тази? Коя сте вие?

— Казвам се Полин, госпожо баронесо. Наехте ме за допълнителна помощница по съвет на лейди Маклеод.

— А, добре!…

— Позволете да ви предпазя, госпожо. Как вали само!

— Ей богу, виждам, че вали! И затворете този чадър, накрая ще ми извадите окото!

„Невъзможно е да контролираш каквото и да било в такава къща — мисли си баронесата, — особено когато допълнителният персонал се намеси и изпитва удоволствие да не те слуша“. Впрочем тя е уморена от суматохата, а и момичето има право: по-добре да влезе на сухо.

— Слушайте, момичето ми, като ви гледам колко сте отракана, изпитвам желание да ви поверя една задача…

— Да, госпожо?

— Виждате ли онези големи свещници?

Как да не ги вижда? Въпреки бъркотията от мебелите, разместени поради опасенията, че ще се намокрят, всеки свещник стои невъзмутимо в ръцете на негър от многоцветно дърво с тюрбан. Плъзгайки поглед, девойката преброява половин дузина, стърчащи на равни интервали по цялата дължина на огромното помещение.

— Сега ме чуйте добре, малката. При пристигането на гостите ще бъдат запалени само електрическите аплици. В този момент ще е необходима много светлина. Салонът, разбира се, няма да е в сегашния безпорядък. Разполагаме с още няколко часа, за да пренаредим всичко. Столовете ще бъдат сложени срещу стената в дъното…

Явно дори самият факт, че формулира на висок глас подробностите за своето стратегическо оттегляне, успокоява и ободрява баронесата. Полин я слуша вежливо и засвидетелства пълното си внимание с леки поклащания на главата.

— Ще подготвим малко пространство пред стената в дъното. Именно там ще танцува госпожа Мата Хари. Тъй като не можем да разполагаме с градината, трябва да измисля друг мизансцен. Разбирате ли?

— Да, госпожо.

— Добре. Тогава ме чуйте. При появата на Мата Хари искам пълна тъмнина. За целта е достатъчно да се задейства комутаторът, който командва аплиците. Салонът ще потъне в мрак и именно тогава ще трябва да се намесите вие. Ще изчакате няколко секунди и ще запалите свещниците един след друг. Но ще трябва да действате бързо и да не се спъвате в краката на гостите ми. Ще бъдете ли в състояние да го сторите?

— Ще направя всичко възможно, госпожо баронесо.

— Постарайте се да направите невъзможното, малката ми. Този светлинен ефект е от голямо значение, разчитам на вас!

Баронеса Киреевски е не само способен импресарио и съвършена господарка на дома. Тя се хвали, че има леко перо и добросъвестно си води дневник, в който записва забележителни събития и впечатления. На 6 септември 1905 година, седнала на своето малко бюро, тя отбелязва:

Вчерашният успех на скъпата ни Мата Хари оправда и дори надхвърли моите очаквания. Наистина това беше истински триумф, макар небето да се оказа твърде немилостиво, принуждавайки ни да се оттеглим в големия салон. Тези летни бури, връхлитащи без предупреждение, са бич и за най-съобразителната домакиня. Насред следобеда, под проливния дъжд, моите хора трябваше да разтурят направеното същата сутрин в градината: големият безпорядък изнерви изключително много всички ни.

Бях принудена да се върна в къщата, да дам нови нареждания и да импровизирам. Понеже нашата приятелка щеше да танцува боса, наредих да разхвърлят на пода килим от цветя и зеленина от Хосрой и Бахтиари, докато на тавана опънаха моите исфахански килими^[7] с флорални орнаменти на аленочервен фон. После, за да приключа с оформлението на предназначеното за изпълнителката пространство и да допълня илюзията за ориенталски декор, хората ми окачиха отстрани флагчета с втъкани златни и сребърни нишки. И накрая стената, която щеше да служи за заден декор на изпълнението на Мата Хари, беше драпирана с тежък черен сатен. Последната добавка привидно противоречеше на решението ми да създам около танцьорката нещо като ниша с богата и контрастираща хармония. Въпреки това не съжалявам за тази идея, защото тя до голяма степен допринесе за успеха на сценичния ефект, който очаквах. В крайна сметка не съжалявам, че тези елементи осуетиха първоначалния ми проект: ако бяхме останали в градината, нямаше да мога да разиграя така сянката и светлината.

Към осем часа гостите ми започнаха да пристигат. Въвеждахме ги и ги настанявахме в ярко осветения салон. Толкова бяха възбудени от мисълта, че най-после ще видят как танцува Мата Хари, че шумно заеха местата си на столовете, подредени срещу „ориенталската ниша“ и отделени от нея чрез моята цветна украса от гардении и орхидеи. В кадилници гореше тамян и парфюмът му вече се носеше из въздуха. Когато всички се настаниха — бяха около шейсет души — дадох знак на моите хора, които отговаряха за светлинните ефекти. Веднага стана тъмно, абсолютно плътна тъмнина, която предизвика изненада. Заглъхнаха и последните гласове и настана мъртвешка тишина. Заслепени от тъмнината, всички бяха вперили поглед към дъното на залата, където щеше да се появи Мата Хари. Тогава проехтя първият гонг — мощен, дълго резонира. Краищата на черната драперия се отдръпнаха по средата и Божествената се появи, докато на другия край на салона, абсолютно едновременно с нея светна първият свещник. От човек на човек сред обезумялото от възхита множество премина възторжена тръпка. Нашата танцьорка беше почти неразличима, едва я виждаха — вече светна вторият свещник, после третият, но този неподвижен силует, омотан в златни воали, отрупан с бижута като идол, се открояваше пред нощния сатен като същинска звезда. Близо до мен мъжки глас пошушна: „Това е Венера на небосвода“. В момента този глас изразяваше онова, което всички изпитваха при фееричната поява. Тя стоеше там, без да помръдне, по-неподвижна от каменна богиня, чакаше музиката да я поеме, да й придаде движение. Първата нота се издигна от ситара с бликването на огъня от шестия свещник, най-близкия до сцената, накъдето бяха съсредоточени всички погледи. Ах, как биеше сърцето ми в тези мигове, тъй се боях от липса на синхрон! Но не се получи никакво разминаване; точно инструктирани, моите хора действаха перфектно и аз се насладих като другите на предложеното ни чудо. Там звуците на ситара сякаш я освободиха от магия и статуята започваше да се движи. Поклащайки се бавно, тя издигаше дългите си ръце, опасани с гривни, сякаш извайваше въздуха с разперени пръсти, придаваше на тялото си невиждани вълнообразни движения и в полумрака, раздиран от трепкащите пламъци на свещниците, сред изпаренията на тамяна, издигащи се от кандилото, едва забуленото женско тяло представляваше истинска нажежена материя, жарава, в която се разпалваха всички желания…

Трябва да уточня, че подобно на моите гости и аз бях държана в неведение по отношение на костюма, в който щеше да бъде облечена нашата танцьорка, така че споделих всеобщата изненада, когато тя се появи пред нас. Дотогава бях виждала Мата Хари само в ежедневни дрехи и трябва да отбележа, че носеше тоалетите си с несъмнена грация и елегантност. Ала такава, каквато се появи тук, обвита в тънки воали, в които се отразяваха златните отблясъци на флагчетата, тя излъчваше красота, която спира дъха. Стоях права, за да контролирам постоянно светлинната „синхронизация“, и за да виждам добре, се приближих до музикантите, които бяха в една ниша близо до сцената. Все така под ритъма на музиката, Мата Хари сваляше един по един воалите, които я обвиваха, и с трептящи движения и извивки ни представяше необикновено преобразяване: освободена от кожата си, пред очите ни се раждаше една жена-змия. С изключение на няколко ивици ефирен газ, закрепени на ханша й с колан, отрупан със скъпоценни камъни, ажурните кожени чашки, които прикриваха гърдите й, и тежките бижута индийска изработка, с които беше накичена, Мата Хари се излагаше пред погледите ни в първичната си и пищна голота.

Докато изпълняваше последните танцови фигури, аз се обърнах към публиката, любопитна да проследя реакцията й: всички лица ми се сториха белязани от еднакво болезнено и възторжено напрежение, измъчени от порочно и трудно за прикриване вълнение. Вече не виждах лицата или познатите профили на моите приятели, а изпити от рязкото покачване на желанието тебеширени образи, обезцветени маски, побъркани от страст. Във въздуха витаеше грозно потръпване на плът, отдадена на мъката от незадоволено сладострастие.

При последния звън на гонга запалиха отново електрическите лампи и в рамките на няколко секунди тази плътно бяла светлина, ослепителна след толкова тъмнина, принуди очите да се адаптират и направо ги подлуди. Те се присвиваха, примигваха или трепкаха с клепачи по най-смешен начин. Сред разпръснатите в безпорядък столове моите гости започнаха да се насочват към подготвения встрани бюфет — процесия от сомнамбули, в която всеки, отърсвайки се от болезненото си вцепенение, се опитваше да нагласи на устните си в подобаваща усмивка, я някоя духовита дума. Отново бяхме светско общество.