Мартин Тошев, Мирослав Петров
Синът на нощта (5)

5. Битката. Сбогуване.

Усетих чуждото присъствие още преди да докосна дръжката на вратата. Отключих. После вихрено влетях в стаята, описвайки красиво кълбо. Веднага след това се изправих, заемайки бойна стойка.

— Добра демонстрация! — изкоментира настанилият се в люлеещият се стол Нинджа. Отпуснах се.

— Винаги ли влизаш неканен в хорските стаи?

— Да!

— А да ти е хрумвало, че някой път може да пострадаш?

— Много пъти. Но докосването до меча ти ме надари с някои способности.

Нинджа полетя напред и след няколко ефектни салта тупна меко върху рамото ми.

— Виждам — промърморих аз. — Кажи сега, какво стана с Ауклена?

— О, ами всичко мина много добре. Хайверът наистина я направи сговорчива. И си прекарахме чудесно. Утре дори ще ходим да ловим мишки заедно.

— Чудесно!

— Аз също мисля така. А, ти какво прави? Когато се прибрах тази сутрин те нямаше.

Засмях се.

— Вампирите имат и други нужди освен жаждата за кръв. Затова прескочих до онова уютно заведение с червени фенери отсреща. Мисля, че се казваше „При мадам Фей“.

— Бил си там цяла нощ и цял ден?! — в гласа на Нинджа се смесваха уважение и неверие.

— Горе-долу. Момичетата бяха много мили. Имаха приятно остри зъбки.

— Хей, вие двамата, докога ще обсъждате любовните си авантюри? — изникна на прозореца Ауклена. — Време е да тръгваме за храма на Черното Братство.

— Както кажеш, коте.

Затворих вратата. Сетне се превърнах в прилеп и грабвайки Ауклена и Черния Нинджа излетях през широко отворения прозорец на стаята си. После бързо се понесох към храма. Преди да отида при мадам Фей се бях позавъртял малко покрай него.

Прелетях безпроблемно над стените и се приземих в една от близките до централната сграда градини. Бързо възвърнах нормалният си облик и още по-бързо се сдобих с плащ с качулка от един заблеян послушник.

Поех из коридорите. Навсякъде ме посрещаше гробна тишина. Настанилите се върху раменете ми котки ми казваха по кой път да поема за да избягна храмовите стражи и послушниците.

Няколко минути по-късно прекрачих прага на залата, в която беше Локрайд, Мечът ми ме очакваше положен върху кадифена възглавница. Хвърлих му един поглед и преместих очи към приближаващите към мен трима воини.

Този отдясно беше истински великан, с оръжие прилично на голяма коса и бяла мантия. Боецът отляво също беше мъж, с черни дрехи и конусовидна шапка. По средата пристъпваше красива жена в сребристи одежди. В ръката си стискаше дълъг бич, увенчан с остри шипове.

— Това трябва да е комитета по посрещането — саркастично подхвърлих аз. Котките скочиха от раменете ми и застанаха до прага.

— Ние сме смъртта ти, Мортег! — произнесе мъжът с бялата мантия.

— Много мило. Знаете името ми и със сигурност вече сте надписали надгробната ми плоча. С няколко много прочувствени думи, надявам се — продължих да се заяждам аз. — Но дали все пак няма да благоволите да ми кажете имената си. Бих се обидил, ако екзекуторите ми са някои безименни и неизвестни никому нещастници.

— Аз съм Белия Сърп! — представи се воина с белите одежди и разтърси глава като разгневен бик.

— Аз съм Падащия Диск — насмешливо се поклони боеца с черните дрехи.

— А, аз съм Ветрени Нокти! — жената съпроводи думите си с изискан реверанс. Богове, наистина беше красива.

Раздвижих рамене и плаща се изхлузи от тялото ми, смъквайки се бавно на пода. След това заех разкрачена стойка срещу тримата си противници, прибирайки ръцете си в бойна поза.

— Много ми е драго да се запознаем господа, И дама! — поклоних са на Ветрени Нокти. — Тъй като, вие сте хората, които ще бъдат вписани в митологиите. — Засмях се отново. — Виждам съдбите ви като на карта.

Айви стоеше стегната на китката ми, готова да излети по моя команда и да впие отровните си зъби във врага.

Белият Сърп изрева и се спусна в атака, вдигайки пред себе си сребърната си коса. Фината му бяла мантия по никакъв начин не затрудняваше движенията му. В този момент Ветрени Нокти полетя във въздуха, свивайки тялото си. Аз обаче нямах време да предвидя къде ще завърши скокът й, тъй като Падащия Диск се понесе с бързи скокове от лявата ми страна, хвърляйки един от черните си дискове. Метателното оръжие се приближаваше бързо към главата ми.

Извих глава назад и вдигайки разкрачените си и леко присвити крака направих скок назад, много приличащ на задно салто. Дискът мина между краката ми, направи нещо като полукръг и се върна към Падащия Диск. Но, още, преди да се приземя към мен се бе устремил втори диск.

Белия Сърп беше на два метра от мен и замахваше към гърдите ми. Не знаех къде е Ветрени Нокти и това малко ме плашеше. Но нямах време да предполагам. Затова се доверих на инстинкта си, който бе изпреварен от долавящата мислите ми Айви.

Промуших лявата си ръка под сребърното острие и се извих наляво и напред, където маневрата ми щеше да ме изведе зад гърба на Сърпа. Направих го. Успях да се спася отново от свистящото кръгче и от сребърната коса, но бичът на дамата ме ужили по рамото, разкъсвайки част от ризницата. Ако не ме бе улучил в движение можеше доста да ми навреди.

Пренебрегнах болката в рамото си и хванах за врата Белия Сърп. Айви се стрелна от китката ми с наточени зъби. Отдръпнах се от Белия Сърп, оставяйки я да си свърши работата и го отписах за момента.

Падащия Диск летеше към мен, засипвайки ме с канонада от дискове. Умението му беше много добро, но просто не му достигаше въображение, за да знае какви можех да ги върша. Ветрени Нокти отново се опитваше да ми влезе в гръб. И това наистина ми лазеше по нервите, тоест имах предвид, че успяваше да ме затрудни.

Изпарих се в облак от гъст дим, който оставяше малки линии от пушек на всички страни. Появих се на два метра зад Падащия Диск и му изръкоплясках. Част от хвърлените дискове се забиха в стената, но другите описаха елипси и се насочиха към господаря си. Усмивка се появи на лицето ми, защото без да дочака дисковете си, той се обърна и хвърли един по мен. Кръстосах ръце пред себе си, така че вълшебните ми златни гривни да се докоснат. Пред мен се появи голям кръгъл прозрачен щит, който ме прикриваше целия.

Видях как Падащия Диск се изуми, тъй като дисковете му се забиха на сантиметри от тялото ми във въздуха. В следващия момент три черни диска минаха през тялото на противника ми. Първият излезе вертикално през гърдите му, вторият и третият влетяха едновременно, разсичайки главата и единият му крак.

С периферното си зрение видях как Черния Нинджа се прокрадва от дясната ми страна, но той беше, приятел. Аз трябваше да мисля за единственият си враг, прекрасната Ветрени Нокти.

Да знам, че сега на трябваше, да мисля за красотата на лицето й, за фините й сочни червени устни, да на говорим за съблазнителното й тяло.

Нинджа беше изчезнал от полезрението ми както и Ветрени Нокти. Проблемът се състоеше в това, че не виждах и трупът на Белия Сърп. Айви крещеше нещо в главата ми. Не можех да разбера какво, но осъзнах, че вика от доста време.

Нечий вик смесен с мяукане ме накара да се обърна. И точно в този момент усетих как сребърната коса минава през гърдите ми. Пареща болка ме прониза, но поне това, което видях ме накара да изпитам лека наслада и смях.

Айви все още висеше от врата на мъжа в бялата мантия, която на места бе разкъсана. Нинджа бе скочил върху лицето му, което бе обагрено в кръв и изподраскано от острите му нокти. От време на време котаракът тупваше на пода, но веднага се стрелваше отново срещу Белия Сърп.

Паднах назад и всичко бе забравено. Смехът ми се носеше из огромната зала примесен с леко мяукане. Исках преди да умра да си мисля за нещо хубаво. За това си припомних отново Ветрени Нокти, без да се замислям къде е тя в момента. В съзнанието си чувах продължаващите викове, на моята най-добра приятелка, както и някакъв друг глас, който сякаш се бореше с нещо. Причерня ми. Отнасях се в дебрите на моята майка тъмнината, знаейки, че баща ми ме изоставя.

Усетих странен допир до кожата си, грапав и влажен, допълнен от прилив на сили. Отворих очи и това, което видях отново ме учуди.

А както знаете, аз не би трябвало да се учудвам толкова много.

Белия Сърп бе проснат на пода, неподвижен и червен. Лицето му лежеше в локва кръв, близо до падналото му оръжие.

Ауклена Бясната и Черния Нинджа стояха върху ми, ближейки димящата ми рана, която, о невероятен свят, зарастваше. Айви пълзеше към мен, питайки ме добре ли съм. Отговорих и „да“. Ветрени Нокти беше с Локрайд в ръцете си, на четири метра от мен и сякаш се бореше с невидим враг.

Станах и тръгнах към нея. Айви, Ауклена и Нинджа застанаха един до друг, очаквайки да направя нещо. „Какво?“ си казах.

Ветрени Нокти се обърна към мен. О, Господи, колко красива беше, направо не можех да посегна на нея. Усетих все още леката болка в рамото си и тогава разбрах, че няма да я убивам.

Лицето й беше потно и намръщено, опитващо се да се противопостави на нещо. Тялото и трепереше, гърдите и се вдигаха и спускаха. Локрайд звънтеше с постоянен ритъм, хипнотизирайки слушателите си.

Сега разбрах, защо красивата и буреносна дама, не ме бе нападнала. Отишла да вземе меча, за да ме убие и хоп в капана. Мечът ми както знаете е вълшебен, притежава собствено съзнание и сам избира на кого да даде силата си. След като аз му бях баща, той нямаше да ме предаде. Особено след като знаеше, че не го изоставям в ръцете на просяка, а само го предавам временно на съхранение.

Вихрени Нокти се опита да вдигне меча и да ме посече, но Локрайд я накара да замръзне като жива статуя. Приближих се до нея и хванах меча, тялото й се успокои и отпусна. Красивите й очи ме гледаха проницателно и очакваха присъдата ми.

— Сега ще реша съдбата ти, сребърна принцесо! — произнесох аз, Мислено проектирах ножница и черен змийски колан и ги материализирах. След което прибрах веднага Локрайд, защото щеше да ме накара да направя някоя глупост.

За да не дам на жената, някакви надежди за победа я награбих в ръцете си, притискайки телата ни гърди в гърди, след което залепих устните си о нейните. Тя беше принудена да обвие ръце около врата ми. Моите сапфирени очи срещнаха нейните махатонени. След като спряхме за миг, колкото да си поемем въздух, облизах малкия белег на брадичката й, прошепвайки:

— Присъдата ти е вечен живот с мен, принцесо!

— Приемам — бързо отвърна тя и продължи да ме целува. Малки капчици покапаха от очите й. Побързах да ги попия с устните си и да утоля леката си жажда. Зад нас се чуваха силни съскания, мяукания, дори долових някакви опити за пляскания. Но засега котките и змията решиха да не ни прекъсват.

* * *

По-късно в странноприемницата, около четири и половина сутринта станах и се облякох. Най-накрая препасах и моят меч. Опитвах се да пазя тишина, но Ветрени Нокти ме усети.

— Закъде си се забързал, Мортег? — произнесе тя лениво, но очите и ме следяха зорко.

Седнах до нея и започнах да й обяснявам, че имам малко работа на север, тъй ката трябваше да помогна на моите саритяни. Тя пожела да тръгне с мен, но аз възразих, защото сам щях да свърша по-добре работата и нямаше да се притеснявам за нея. Моята нова любима се съгласи, но аз трябваше да обещая, че до две седмици трябва да бъда в Града на Влюбените и че съм щял да ям бой, ако само дори си помисля да закъснея. Излязох като пътьом взех Айви от масичката. Змийчето каза „доскоро“ на любимата ми, която за мое нещастие ме спря на вратата. Ветрени Нокти се хвърли отгоре ми и ме целуна като отново се бе разплакала. Ядосах се, че не се изнизах по-бързо не издържах на сърцераздирателните сцени.

— Дай ми нещо, което да ми напомня за теб, — заповяда ми тя.

Издърпах пръстена си и го сложих на изящния показалец на лявата й ръка. Направих поклон и целунах ръката й, като след това направо побягнах по стълбите.

Излязох в мрака на отиващата си нощ, вървейки по пътя и мъчейки да овладея дишането си. Усетих нечий разум зад себе си и се обърнах. Пред вратата на хана стояха Черния Нинджа и Ауклена — едно черно и едно бяло цвете между нощта и деня.

— Тръгваме с теб — каза Ауклена.

— Вече няма, защо да стоим в Дашар — допълни котаракът, смигайки ми.

— Добре, съгласен съм, но при едно условие. Нинджа идва с мен, а ти Ауклена, ще останеш с господарката си. Не се притеснявай, след две седмици ще се видим в Градът на Влюбените, тогава ще се съберем. Но засега ти оставаш с Ветрени Нокти. Трябва да я пазиш.

— Добре — отвърна Ауклена.

Последва още едно тежко, изпълнено с тъга сбогуване между двете котки. Айви за пръв път плачеше, увита около врата ми.

Продължихме тримата напред — аз, Нинджа и Айви. Трима гледащи, виещи, съскащи и мяучащи срещу луната странници. Бяхме радостни от живота и от това, което ни предоставяше новият ден.