Мартин Тошев, Мирослав Петров
Синът на нощта (1)

1. Разбуждане

Луната, бледа и пълна се извисяваше царствено в пълното със светещи точки небе, огромното и жълто излъчване се виждаше ясно в мрака на нощта. Мъглата, която се носеше над земята беше рядка като дим от лула, прорязвана от лунните лъчи, които внасяха загадъчна атмосфера в гората. В средата на същата тази вековна гора, която за да се обходи пеша от човек, трябваше да изминат няколко години се намираше едноетажна и древна шестоъгълна гробница. Тя беше направена от черни гранитни скали, гладко изгладени и лъскави, блестящи под лунната светлина, Около нея витаеше някакво заклинание или проклятие, защото нито едно живо същество не дръзваше да се приближи. Дори храстите и плевелите избягваха да растат до гробницата.

Отворих очи и за момент си помислих, че съм ослепял. Но съзнанието ми се проясни от дългия сън много бързо и се сетих, че се намирам в дървения си ковчег от черно черешово дърво, балсамирано или по-скоро просмукало със селептиди, за да не се прояде от времето. Напънах мускули, стягайки, тялото си и бутнах навън капака. След това излязох.

Намирах се в древна гробница, сътворена преди хилядолетия от моите поклонници саритяните, за които бях нещо като Бог „макар и да нямах нищо общо с него“. Нарекох поклонниците си саритяни, което на моя отдавна мъртъв език ще рече братя.

Гробницата имаше шест стени, с по една ниша във всяка от тях. В нишите имаше древни магически предмети, които бях създал. В първата ниша бе положен златен бокал, във втората златен пръстен. Следваха златна обеца, две продълговати гривни и медальон. Шестата ниша обаче бе, празна и в момента не можех да се сетя какво трябваше да има в нея. Разбира се, не се притеснявах особено, защото знаех, че каквото и да е имало, то със сигурност не беше откраднато.

Лунни лъчи влизаха през малки отвори в тавана, осветявайки пластовете прах, както и руническите символи по стените, изобразяващи Саритянските митове, история и знания. Дори ковчега ми бе покрит с прашна пелена.

Раздвижих тялото си и то силно заизпуква. Когато сетивата ми възстановиха своята чувствителност, след горе-долу хилядолетния сън, долових че на една от стените има метална врата. Нямаше нито брава, нито ключалка. Опитах се да я отворя по всички известни ми начини, но тя не се помръдваше. Почувствах се леко замаян и се отпуснах до дървеното си легло. Паметта ми все още бе измъчвана от въпроси без отговор.

Съскащ шум привлече вниманието ми към ковчега.

— Здравей Мортег! — чу се от него. След малко се показа една малка змия. Тялото й беше покрито с безброй миниатюрни медни люспици, създаващи чувство за еднопластност.

— Здравей, ъ-ъ-ъ коя си ти? — попитах.

— Казвам се Айви Огнената, Аз съм твоята помощничка — изсъска влечугото и се уви около китката ми. — А, сега след като съм ти помощничка, нека преминем към проблемите, които глождят съзнанието ти. Приближи се до вратата и я отвори!

Послушах я и отново застанах пред портата.

— Но тя няма нито дръжка, нито резе! — казах аз. — Освен това вече се опитвах да я отворя. Безрезултатно.

— И според теб не може да се отвори, така ли? Нали ти сътвори плановете за тази гробница. Не си ли спомняш?

— Ами-и-и… — запелтечих аз, а трябва да знаете, че аз не пелтеча никога.

Но както гласеше поговорката „Никога не казвай никога“. Да си призная само веднъж съм заеквал, и то бе заради жена ми Ислена.

За нея почти нищо не си спомнях в момента.

Разбира са трябваше да призная, че Айви е голяма душица и може да ме постави на мястото ми винаги когато поиска. Е, естествено трябваше да съм си го заслужил.

— Глупако! — пресече ме Айви. — Нали направи вратата да се отваря под действието само на твоята магия. Сега ме слушай внимателно!

— Магия?

— О, Богове! Вековния сън май ти е размекнал мозъка. Или, за да бъда точна си спал хиляда и двеста години. Хайде, напъни си сивото вещество и ме слушай! — занарежда бързо змията. — Ти си Мортег и си един много гаден и стар демоничен вампир. Притежаваш архи-магия. Посветен си във Висшите Мистерии на Делинерия, а трябва да знаеш, че единствено на хора се дава това право. Какво ти говори това?

Заразвиках се на импулсите в мозъка си да се хванат на работа и те като, че ли ме послушаха. Айви се усмихна и ми показа много малки и остри бели зъбки. Явно ми намекваше какво ще ми се случи, ако не я послушам.

— Това ми говори, че трябва да съм адски умен и добър във всичко, което правя — опитах се да предположа аз, надявайки се малката ми змия да не усети, че все още се мъчех да проходя в новия си живот.

Тя се захихика и тупна на земята, превивайки и извивайки тялото си. Аз видимо се учудих от това нейно действие, а също така и от факта, че такъв хубав и мелодичен женски глас може да излезе от нейната уста. Затворих бързо моята и изгледах Айви под око. Тя ме видя, засмя се още веднъж и се върна отново на китката ми. Продължи вече сериозно.

— Правилно! А сега по-нататък. Ние двамата можем да разговаряме телепатично чрез мислите си и от толкова отдавна се познаваме, че дори сънищата ни са еднакви. Значи, познаваш света на пръсти. Е, поне го, познаваше преди да се отдадеш на този дълъг сън.

— Не мисля, че е лошо да спя толкова. Чувствам се отпочинал и зареден с енергия, която чака да се отприщи.

— Няма спор! — сряза ме змийчето, но този път едва доловимо.

— Само че мозъчните ти клетки са мухлясали. Но да продължа. Въпреки че знаеш много и се мислиш за много умен, като най-голям идиот се остави на Ислена, твоята бивша жена и любовница да те приспи. След като тя скъса с теб, ти се бе депресирал много и заедно със Саритяните, твоя нов народ на тази планета създаде тази гробница, в която да заспиш и забравиш мъката. Обви я с проклятия и заклинания. Обвърза и народа си с магия, така че когато неговата съдба бъде застрашена да се събудиш и да му помогнеш.

Докоснах вратата отново и усетих своята магия не само в нея, а и в самото място. Мъглата обвила мозъка ми започна леко да се вдига.

— Аха! — промърморих аз и затворих очи.

Раздвижих пръсти по гладката метална повърхност и започнах да нареждам заклинание на отдавна мъртвия си език. Казах наум само „отвори се!“ и вратата се заотваря. Знаех, че мога да я отворя и без заклинание, но си бях малко претенциозен. Докато вратата бавно потъваше в пода малки реки от пясък и пръст нахлуха в гробницата.

— Май съм се събудил след доста дълъг сън. О-о-о, има кърваво пълнолуние — произнесох аз и пристъпих навън. Посрещна ме силен ветрец, който носеше множество миризми и звуци. Той ме накара да усетя и глад както никога преди.

— Липсва ли ти усещането за живот, Мортег? — изсъска отново змията.

— Направо не съм знаел какво изпускам — признах си аз. — Но усещам, че ми липсват и други неща.

— Липсва ти Локрайд, твоя верен меч.

— Да, така е — въздъхнах аз тежко, сещайки се какво липсва в шестата ниша. — Случайно да знаеш при какви обстоятелства съм се разделил с него?

— Разбира се. Подари го на един просяк от твоя народ малко след като се скара с Ислена и малко преди да заспиш в гробницата. Някъде там.

Изпъшках.

— Това означава адски дълго търсене.

— М-да — съгласи се с половин уста Айви. — Но се сети, защо точно го даде на просяка. Впрочем, я по-добре аз да ти кажа, че докато се сетиш ще съмне.

Засмях се.

— Имаш рядката дарба да виждащ съдбата на някои хора — продължи Айви. — Когато даде меча си на просяка и аз останах много учудена, но ти каза, че в бъдеще той щял да му послужи повече отколкото на теб. Друго не си спомням.

— В такъв случай да тръгваме към… Дашар — произнесох аз леко озадачен. Някои неща все още ми се губеха.

— Не! — отсече Айви.

— Моля?

— Не тръгвам никъде, докато не се облечеш прилично!

Огледах се. Айви имаше право. Дрехите ми бяха леко прогнили и разпокъсани, цветовете избелели. Приличах на плашилата дето ги поставят по нивите.

Върнах се в гробницата. Малката змия слезе от мен. Съблякох се. Старите ми дрехи вдигнаха облаци прах, осветен от падащите под лек наклон от дупките в тавана лунни лъчи.

Отидох първо до шестата ниша. Там имаше черни гащета. Обух ги. След това сложих медальона, който имаше формата на петолъчка. Облякох черна блуза и черна риза със златни и алени ленти, които опасваха гърдите и раменете. Последваха двете гривни, златната обеца, панталони в комплект с блузата, както и черни ботуши и ръкавици. Побързах да сложа и последните си накити. Златния пръстен с червен рубинен камък имаше, сребърен, обков, но не можеше да ми навреди. Зачудих се за какво използвах бокала, който остана, последен. Айви разбира се не ме остави да се чудя. Естествено щом бях вампир използвах чашата за ритуали.

В бокала имаше и две торбички със златни монети от най-различен вид. Ето, че имах и пари. О, как щях да забравя и тънката здрава ризница от миниатюрни медни плочки, досущ като тези на Айви. Светът все пак си беше гадно място, особено за един вампир. Змията пропълзя нагоре по тялото ми и се настани на шията ми като колие и част от ризницата.

Излязох от вече бившата ми спалня. Нямах търпение да пообиколя света и да оправя проблемите, които ми се стоварваха на главата и ме измъчваха. Изкачих се на покрива, кръстосах крака и заех поза лотос. Малко медитация нямаше да ми бъде излишна. Особено като се имаше предвид факта, че се чувствах като новородено, току-що появило се в опасния и зъл, подъл свят.

След половин час вече бях прояснил съзнанието си. Луната все още, ме огряваше и ми помагаше и аз започнах с припомнянето на бойните си умения, които владеех перфектно. Или поне, така беше преди да се преродя след дългия сън. Айви през цялото време ме напътстваше, тъй като нейната памет беше великолепна и незасегната от съня.

Когато привърших с всичко това, бяха изминали четири часа от събуждането ми. Беше дошло времето да тръгвам. Превърнах се на голям прилеп и се понесох през огромната гора. Летях тихо в нощта, бързайки преди денят да е настъпил. Тогава, щях да загубя прилепната си форма и да се придвижвам пеша. А това не ме устройваше.