Мартин Тошев, Мирослав Петров
Синът на нощта (2)

2. Дашар. Нов приятел.

Дашар! О, Дашар, ти място на странници!

Нощта тъкмо си отиваше и аз имах малко време, за да прелетя над града и да го огледам.

Дашар се беше променил доста, но само като архитектура и мода, които вървяха в синхрон с времето. Като атмосфера, съчетание от раси и езици си оставаше същия както го помнех.

Изминалото хилядолетие не бе променило стилът на мислене. А това означаваше, че светът не се бе променил много, макар че аз все още нямах представа за политиката на кралствата и страните, нито за битките, които са се водили в мое отсъствие.

Дашар все още представляваше сборище от невъобразими архитектурни стилова, високи кули с цветни и стъклени покриви, мраморни мостове, различни магазини и странноприемници, както и куп други неща, които не се виждаха от пръв поглед. Да си призная най-промененото нещо в него бе големината му.

Преди бе с размерите на среден имперски град. Сега представляваше нещо колосално и величествено. Малък град превърнал се в мегаполис. Замислих се и за другите градове, в които бях странствал. В какво ли се бяха превърнали мегаполисите? Може би в космогигаполиси. Айви се засмя от шията ми, но засега продължи да мълчи.

Ако не виждах с очите си средно голямата „Танцуваща река“ да разделя града на две, нямаше да го позная. Изпълващите реката многобройни, преди безлюдни островчета сега бяха отрупани с многобройни знатни постройки и малки бляскави палати. Множество белокаменни мостове свързваха бреговете й. Малки корабчета и лодки хвърляха мрежите си в нея, но водите и макар и сини бяха загубили част от яснотата си. На места бяха станали дори кафяво-черни. Последното беше резултат от изхвърляните от градската канализация отпадъци. С разрастването на града реката се бе превърнала в негов символ, минаваше точно през центъра му и го разделяше на Северна и Южна част.

Кацнах върху един от покривите в Северната част на града и бързо възвърнах облика си. После скочих долу на каменните павета и поех из улиците, търсейки бързо някой просяк. Бях жаден.

Но преди да измина и три крачки, от тъмния ъгъл на къщата, от която скочих ме нападна върколак. Човекът-вълк беше огромен, може би най-огромният, когото съм виждал. Нямаше обаче, как да го сравня с моя отдавна мъртъв приятел Луглер, но пък той не беше обикновен върколак.

Второто нещо, което забелязах бяха ноктите на човека-вълк.

Те бяха дълги и остри и вървяха в комплект със снежнобели здрави зъби. Върколакът, беше стар, лицето му белобрадо, обрамчено от побеляла грива. Ако можех правилно да преценя щеше да бъде много опасен противник.

Избягнах огромните куки, с които се опита да ме достигне, след което направих десен финт, за да се спася от челюстите. Те изтракаха на косъм от пазеният ми от металната Айви врат.

Упражненията, които бях направил на покрива на гробницата си казваха думата. Макар да бях гладен и да се чувствах малко странно след такъв дълъг сън, аз все пак бях демоничен вампир и маниакален убиец.

Приклекнах бързо, извих се зад гърба на върколака и нанесох удар с дланта си напред. Той прелетя няколкото метра до другата сграда и я нацели фронтално, чу се пукане на кост. Със сигурност не му завиждах. Усетих как под залязващите лунни лъчи, руните на обкования със сребро кървав пръстен заблестяват.

Върколакът се изправи, пренебрегвайки болката си и се хвърли отново срещу ми. Зърна смъртта си едва в последният момент и това ме накара да изпадна в екстаз.

Замахнах с ръка и го уцелих право в очите с пръстена. Той зави от болка. Засмях се. Среброто беше най-големият враг на върколаците, както дървеният кол би бил за мене, особено ако е забит в сърцето ми.

Магията ми започна да го парализира мигновено, започвайки от краката и продължавайки към главата. Приближих се до застаналия като истукан върколак и впих зъби в пулсиращата му вратна вена, която ми подейства като гола жена. Той зарева отчаяно, но не можа да помръдне.

Захвърлих трупът му отново в тъмният ъгъл откъдето бе изскочил, защото иначе много бързо щеше да тръгне вестта за наскоро дошъл в Дашар вампир. Или поне така си мислех.

Около час след изгрев слънце влязох в странноприемницата „Ловецът на вампири“. Въпреки името си тя по нищо не приличаше на място, където се събират най-върлите изтребители на моя род. Нямаше ги въоръжените до зъби воини, които носеха сребърни ризници и кинжали. Не се виждаха опасните дървени колове или съдове със светена вода. Най-много ме ядоса това, че дори липсваше увесен на гирлянди чесън.

Като цяло помещението беше добре обзаведено, но празно. При влизането ми ме посрещна единствено прозяващия се ханджия в компанията на тлъст, черен котарак. Животното ме гледаше с леко пренебрежение миейки изпънатият си преден ляв крак.

Собственика на „Ловецът на вампири“ ме изгледа малко странно и учудено, защото видът ми не отговаряше на днешната мода. Но пък аз винаги съм се обличал по свой стил, без да се интересувам какво мислят другите.

Ханджията не каза нищо за видът ми, явно свикнал да посреща какви ли не чудаци в този така странен град, изпълнен с живот и малко претъпкан за моите стари представи. Нямаше как, трябваше да свиквам с всичко ново.

— Закуска ли ще обича, господина? — осведоми се съдържателят учтиво.

— Не, благодаря! Вече хапнах — отвърнах аз още по-учтиво. Но в същият миг Айви се стегна около врата ми.

— Е, може, би ще хапна нещо. Все още съм малко гладен.

— Заповядайте!! Настанете се където пожелаете сър! — веселото лице на ханджията беше огряно от още по-широка усмивка. За момент се спогледахме и се разсмяхме.

Избрах си маса в един тъмен ъгъл за да не бия много на очи. През това време Айви се премести незабележимо по медната ми ризница към китката ми. Черният котарак обаче я беше забелязал и това като, че ли загложди любопитството му.

„Забелязал те е“ — казах мислено на Айви. Тя само изхъмка и се оформи като гривна на китката ми, подавайки глава срещу стоящият на няколко метра от нас котарак.

„Ще се справиш ли?“ — попитах аз.

„Да! Сега млъкни и не ме безпокой!“ — изстреля тя, концентрирайки се.

В този момент ханджията се приближи до масата ни с някакви листове, като прекъсна спектакъла, на който мислех да се насладя.

Айви бързо скри глава под опашката си, а котаракът се зае да оглежда ъглите на хана.

— Менюто Ви, сър! — подаде ми листовете съдържателя.

— Какво? — запитах учуден.

— Менюто с храните и напитките, сър! Това от което си избирате, какво да ядете. Или Вие, сигурно ще искате специалитета?

— Да, ъ… — позапънах се аз. — Донесете ми специалитета.

А също бих искал и менюто, да си избера.

Този отговор като, че ли задоволи ханджията, защото леко намръщеното му изражение се смени с усмивка.

— Веднага идва печеното прасе с хрупкава салата и кана вино, сър!

Кимнах му и промърморих на Айви да разгледаме двамата това меню.

„Това преди го нямаше в гостилниците“ — каза змийчето.

„Така е. Сигурно е някаква нова мода“ — отвърнах.

Погледнах първия лист. На него пишеше с огромни букви „МЕНЮ“. Под него имаше и куп други надписи: ястие, предястие, десерт. Съща така под всеки надпис имаше изброени във вертикален ред блокада и съответните цени. На другите страници имаше изредени купища храни и напитки, деликатеси, менюта за върколаци, джуджета, тролове, зомбита, хора, гноми, вампири дори.

„А-а-а!“ — учуди се. Айви, съскайки в мозъка ми. — „Сладки мишки, печени мишки, мишки с гарнитура, с винце, кетчуп и сокчета. Сладки мишленца!“

Усмихнах се.

— Избрахте ли си, сър? — попита ме ханджията отново като едновременно с това ми се представи. Казваше се Касин.

— Да, значи искам…

„Три мишлета“ — подсказа ми Айви.

— Три мишлета значи…

„Първото препечено, с гарнитура; второто сурово потопено във винце; третото на резенчета с лимоново сокче.“

Изпълних молбата на змийчето. Гостилничаря ме изгледа странно, но изпълни желанието ми, като донесе и поръчания специалитет заедно с още една кана с вино в добавка. Айви съскаше и мляскаше като една малка лакомница. Нямаше търпение да си хапне. Аз също. Печеното прасе ухаеше много приятно.

Започнахме да се храним, Касин оправяше масите, тъй като скоро щяха да се появят други хора или същества. В това време черният котарак се бе приближил до нас без да го усетим.

— Здравейте — измяука той. Касин все още бършеше масите и явно или не чуваше котарака, или пък беше свикнал с това, че говори. Направих се на глух. Но…

— Аз съм Нинджа. Вие кои сте? — продължи животното, гледайки ни със сапфирените си, искрящи очи.

— Ти си нинджа! — учуди се Айви и започна да се смее. — Ти да си нинджа, не може да бъде!

— Така ми е името змийче — изсъска котаракът. Айви му отвърна също със съскане.

— Не съм змийче, разгонен котарак такъв. Казвам се Айви Бляскавата и се дръж учтиво — сряза го тя.

— А, аз съм Черния Нинджа. Много ми е приятно да се запозная с теб, Айви Огнената. А името на твоя господар какво е?

— Казвам се Мортег и съм демоничен вампир — отговорих аз и продължих да си хапвам, като не изпусках котаракът от очи, Айви все още беше с отворена уста, мъчейки се да каже нещо. Изпреварих я, за да и дам време да се успокои.

— Откъде знаеш името на приятелката ми, Черни Нинджа? — попитах котаракът.

— Ами, аз Ви познавам и Вас, господарю — котката направи нещо като поклон и този път изуми и мен и Айви. — Сега ще Ви разкажа — допълни учтиво и под мустак Черния Нинджа.

— Преди много време, най-вероятно хилядолетие, най-безмилостният войн Мортег, господаря на Саритяните дал на просяка Илд своя меч.

Казал му, че му дава меча си като знак на приятелство, и че двамата ще имат нужда от него. Но засега мечът наречен Локрайд, както се казва и моето братство трябвало да остане в просяка. Така Илд създал Черното Братство Локрайд, място където хората се обучават на древни умения. На тези умения, които Илд, придобил, когато започнал да използва мечът ти.

Така, че мисля, че съдбата ме е определила да ви открия, защото е дошло времето за връщането на Свещения Локрайд. Между другото съм вълшебна котка надарена с разум и всичко дължа на Вас.

— Как стана това? — попитах, все още осмисляйки чутото.

— Интересно! — изсъска в това време Айви.

— Докоснах се до Локрайд — каза простичко котаракът.

— Ясно, така си и мислех — промърмори Айви.

— Нека да направим така — казах аз, подготвяйки плана за деня в главата си. — Ще си взема стая в хана, а след това ти ще ни заведеш до Братството. Става ли?

— Ммм — измяука Нинджа. — Трудно ще е второто. Има хора от Братството като Белия Сърп, Падащия Диск и Ветрени нокти, които ще се противопоставят на това, че искате да вземете меча. Но аз ще се опитам да ви помогна. Ще ви разведа из града, и ще ви запозная с приятелката си Ауклена Бясната. Е, тя не ми е приятелка в този смисъл, който искам, но ще ви помоля да ми помогнете да я сваля. А между другото съм я водил да докосне меча — завърши с покруса в гласа Черния Нинджа.

Замислих се и започнахме да си изпращаме импулси с Айви, за да решим дали да го послушаме.