Франсоа Мориак
Родителка (9)

IX

Отначало му беше даже приятно да се изтегне под неясно очертаните бели крила на завесите, спуснати от дървения корниз. През отворените прозорци се чуваше как нощта диша като близко същество. Нищо не напомняше за бдението над мъртвата, нито за нощната птица, напротив дори — легнал по гръб, със затворени очи, със събрани върху завивката ръце и изпънати крака, като мъртвата Матилд, той усещаше как изтича между два потока към бездната на един безкраен покой. Тя присъствуваше, но не в стаята, а в него, сляла се бе с неговата разбудена плът, която си припомняше брачните нощи; мисълта му също бавно се пробуждаше и се съсредоточаваше върху онова време, когато чувствуваше до себе си плахото тяло на Матилд. Това, което видя, беше толкова жалко и същевременно толкова гротескно, че разтърси глава и изпъшка високо. Като всички от неговия род той трябваше да умре, без да разбере какво значи да обичаш — като всички от неговия род, като повечето мъже. Съдбата си бе направила странната шега да пробуди у този стар мъж толкова надълбоко скрити води. И ето че нечистият извор бавно си проправяше път в него. Не знаеше какво е това. Дедите му бяха ревниви любовници на боровете и лозята. Баща му, Нюма Казнав, беше поискал да поставят на гроба му тлъста глина от имота, който обичаше най-много. Когато се зажени, той трябваше да попита един приятел какво да прави с жена си. Освен увеличаване на богатството бракът беше осигурил на всички тези изчезнали и приемственост на притежанието. Те бяха противопоставили вечното семейство на неизбежната смърт. Почти винаги бе достатъчен само един син, за да се продължи тънката житейска нишка, която щеше да влачи до края на света непрестанно увеличаващата се от зестри и наследства собственост. Това мощно течение никога не беше отклонявано от някаква страст. Всички жени, както от страна на Пелуйер, така и от страна на Казнав, бяха от онези, които пошепват на съпрузите си: „Побързайте!“ Достатъчно е обаче някой ден върху една брънка от тази жива верига да се появи петно ръжда и да започне да разяжда. Горко на онези, които идват после! О, бедни души, които още не сте родени! Малки мои, какво ще вземете от мен? Глухата неприязън на Фернан към майка му е ужасяваща; и още как! От нея той беше наследил пламъка, но ревнивата нежност на майката беше направила сина безсилен да подхранва непознатия огън у себе си. За да не го загуби, тя бе пожелала той да бъде слаб; беше го задържала само защото го беше подлагала на лишения. Беше го възпитала в дух на недоверие, на глупаво презрение към жените. От петнадесетгодишна възраст той познаваше само два типа: „тези, които искат да ви пипнат“ и „тези, които носят болести“. Без съмнение такива препятствия не биха спрели едно обичащо създание. Но преди всичко Фернан бе потомък на онези селяни, които се срещат в навечерието на пазари и панаири по пътищата; размахали празни ръце, те вървят по средата на пътя като крале, а зад тях, по-натоварена с кошници и от някое магаре — изнемогващата женица. Освен това Фернан, чието тщеславие бе дълго култивирано, приличаше на онези момчета, които от ужас, че не са харесвани, твърдят, че винаги можеш да имаш жената, която желаеш, ако платиш колкото трябва. Не се съмняваше: „тези, на които те уж се отдават безкористно, харчат по тях повече от останалите“. Той също така казваше: „С мен си знаят колко струва… никакви цветя, подаръци, непредвидени разходи.“

Но ето че излегнат на леглото на Матилд в тъмнината, той гледаше как южната алея пламти в хубавия ден и виждаше зад дряновете младото тяло между бръмчащите оси… Вярваш ли, че ако не искаше да се опълчиш срещу майка си, би се решил да отместиш клоните и да притеглиш към себе си тази чувствена, ухаеща на мед плячка? Да, разбира се, отначало те възбуди жаждата за отмъщение — но тя скриваше друга по-тайна жажда; и тя избликва, когато не можеш вече да я утолиш, когато плячката от плът и кръв, балсамираната плячка се е разложила и се е превърнала в онова ужасно нещо, което дори няма име…

Той стана и се залута бос из стаята, като се блъскаше в мебелите. Каза високо: „Тя ме обичаше, защото я карах да страда…“ Разтърси едрата си глава и изръмжа: „Не, не, това не беше любов…“ В опита си да заплаче той направи същата грозна гримаса както в своето детство. Спря за момент, загриза ноктите си и си каза: „Друг мъж? Друг?“ До този миг никога не бе проявявал ревност, защото изключителното му себелюбие го беше предпазило. Друг мъж в живота на Матилд? Той беше готов да започне да се терзае, но си спомни онова, което майка му беше повтаряла стотици пъти: „Тя е почтена, не може да й се отрече. Има само това, но наистина го има…“ И добавяше, намеквайки за онази госпожица Кусту, която беше майка на Матилд: „Веднъж крушата да падне по-далече от дървото.“ Фернан не знаеше, че докато хвалеше така снаха си, старицата си спомняше един обед у госпожиците Мерле — обед „на връщане от сватба“, когато отляво на Матилд беше седнал един млад възпитател от колежа. Казваха, че е поет: той даваше съвети на онази от госпожиците Мерле, която пишеше стихове. По време на обеда на Фелисите Казнав се беше сторило, че Матилд се захласва от думите на това мургаво, тъй изискано момче. Само Бог знае дали у Матилд това не беше момент на отпускане, на забрава, скрит импулс, недоловимо влечение към онзи, който снижаваше глас, за да цитира стихове сред врявата на привършващия обед. Смехът разкривяваше тези лица от Ландите. А той несъмнено вече мечтаеше за едно чувство като в книгите… Но след кафето Фелисите упорито беше настояла младият човек да рецитира едно стихотворение; и тъй като той отказваше, тя го помоли да се съгласи поне да напише няколко стиха в албума, в който снаха й преписваше любими стихотворения. Оттогава Матилд беше нащрек: Фелисите никога не беше съумявала да прикрие играта си и снаха й се хвалеше, че „винаги отдалеч я чува да идва с дървените си обувки“. Възпитателят не получи повече дори поглед и когато дойде да посети семейство Казнав, младата жена отказа да слезе в салона. Фернан можеше да спи спокойно: никога не бе мамен, дори мислено, от горкото дете, което знаеше само да бележи точки и да отбива удари.

Впрочем той вече не мислеше за това; неговият живот беше пред очите му — една тъжна пустиня. Как бе успял да прекоси всичкия този пясък, без да умре от жажда? Но ето че жаждата, която не беше почувствувал години наред, започваше да го измъчва. Матилд беше умряла, преди да разбере, че е жадна. Тя беше мъртва, но той живееше. Един извор бе пресъхнал, мислеше си той, но хиляди непознати извори бълбукат: какво по-заменимо от една Матилд? Влюбен за първи път, той се бунтуваше срещу този мираж, който потапя в тъмнина целия свят, за да се окъпе в светлина едно-единствено същество. Като разглезено старо момче, привикнало с всичко да си служи за собствено удоволствие и от всичко да извлича полза, той си повтаряше, че Матилд е станала причина за едно сладостно откритие, от което той ще съумее да се възползува с друга… Коя друга? Представи си как съхнат кърпите на онзи прозорец на улица Югри… Коя друга? В мъничкия свят на своята низост той се мъчеше да се освободи от мрежата, от лепкавата паяжина, която майка му, за да го закриля, половин век беше тъкала около него и в която се мяташе като голяма уловена муха. Драсна клечка кибрит и като вдигна свещта пред огледалото, се заразглежда. Идолът се създава от култа. Матилд, може би Матилд единствена бе могла да се привърже към този стар раздразнителен бог, възникнал от четиридесетгодишното майчино обожаване. Твърде късно! Той се приближи до прозореца. Сигурно бяха паднали няколко капки дъжд, защото усети миризмата на измъчената земя. Легна по корем на пода, с ръце под главата си, и щеше да остане така, ако схващането не го беше принудило отново да се изтегне на леглото. Накрая сънят го спаси. Първите птички го събудиха толкова, колкото биха събудили един труп.