Франсоа Мориак
Родителка (5)

V

— Чуваш ли какво ти казва Дюлюк?

Перилата на площадката се огъваха под тежестта на Дюлюк. Вратата на стаята на мъртвата беше останала полуотворена. Чуваше се как Мари дьо Ладо се секне. След тридесетгодишна практика Дюлюк познаваше случаите на родилна инфекция: да не би Казнав да иска да го учи на занаята му? Две денонощия след помятането не беше нужно да се бди над болната…

— И после, дори да беше накарал някой да я гледа? Тя не е умряла от инфекцията, бедничката. Сърцето й не е устояло. Иначе би издържала най-малко три дена. Виждал съм такива да изкарват повече от месец. Спомняш ли си, че когато преслушвах жена ти за грипа, ти съобщих за аортата й?

Големите витражи на стълбището замърсяваха синевата. Фернан Казнав издърпа ръката си, в която майка му се беше вкопчила и повтаряше:

— Чуваш ли, скъпи, какво ти казва Дюлюк?

Но с вид на сомнамбул той за трети път каза:

— Трябваше да накарам да я гледат.

Протегна ръка на Дюлюк, без да го поглежда, после се вмъкна в черния процеп на открехнатата врата и видя Мари дьо Ладо, наведена над леглото. След като седна встрани, до масичката, той осъзна, че тя привършва сплитането на още живите коси. Чашата с вода се разтресе от маневрата на един локомотив и тъй като госпожа Казнав и Дюлюк повишиха гласове на площадката, Фернан се опита да схване какво говорят. Беше ли виждал труп до този момент? Да, преди тридесет и седем години, трупа на баща си в спалнята на партера, която стана кабинет. Колко спокойна беше майка му? Спомня си думите, които тя повтори, прегръщайки го: „Започва нов живот…“

Тя се връща с няколко телеграми в ръка и наблюдава сина си, който не помръдва. От градината се надигат гласове: сестрите от благотворителния дом, много дами. Желае ли Фернан да ги въведат? Той прави отрицателен знак. Тя го хваща за ръката:

— Ела, скъпи. Знаеш какъв си. Не оставай тук: това ще те разстрои.

Той освободи ръката си, без дори да обърне глава. Тя слезе долу да отпрати посетителките, после пак се качи и продължи да го умолява да иде да си почине, като повтаряше обичайните доводи:

— Умората ти никому вече не е нужна. Ако се разболееш, добре ще се подредим…

Той най-сетне проговори, без да я гледа:

— Колко беше часът, когато дойде да подслушваш на вратата?

Тя отвърна, че сигурно е било към четири.

— Ти каза на лекаря, че си чула тракане на зъби.

— Тоест като разсъдих, реших, че този шум може би идва от тракане на зъби.

— Защо не се върна пак?

— Тя ми каза, че не я боли, само й е горещо… Дори отказа хинин. Аз си тръгнах съвсем спокойна.

— Не толкова спокойна, щом в шест часа си дошла да провериш…

Тя не отвръща нищо, потресена не от това, че я разпитват като пред съдия, а от мъката, която открива в тона на обичния син. Успокоява се, казвайки си: „Това са угризения…“ Повтаря си: „Не му е мъчно!“ Но какъв ужас, ако му е мъчно! Ако бе жива, Матилд не би могла да издържи погледа, който старицата беше вперила в нейното навеки равнодушно тяло. Трябваше да слезе, да напише адресите на известията — времето напредваше, а тя не можеше да се реши да ги остави сами. Какво ли не би опитала, за да прекъсне тази самотна среща! И изведнъж се засрами от това, което изпитваше. Спомни си една картинка от илюстрирания Мишле^[1]: някакъв папа накарал да изровят неговия предшественик, съди го, осъжда го, ожесточава се над мумията му… Една нощ, само една нощ преди полагането в ковчега; утре оловен калъф ще стегне това тяло и погледът на Фернан ще се спре от тройния запечатан ковчег. Най-сетне той не ще вижда вече това лице. Но с какъв плам го съзерцава! Никога не беше гледал някого с такова нямо и тъжно внимание. Тя се приближи отново, хвана го за ръката и го замоли настоятелно:

— Ела!

Той я отблъсна. Тя се отдалечи към вратата. Колко кротко, отпуснато, щастливо, обичано й изглеждаше заспалото там лице! Тя слезе запъхтяна, започна да пише адреси и далеч от мъртвата, възвърна хладнокръвието си. Защо да се притеснява? Нима Фернан няма да й принадлежи изцяло? Мари дьо Ладо дойде да каже, че господинът моли госпожата да не го чака за обяд. Тя се усмихна: тази крайност я успокояваше; мъртвата няма да го задържи дълго. Той не беше от хората, които се разстройват от някакъв труп. Но най-любимото му удоволствие бе да кара майка си да страда. Тя беше сгрешила, като искаше насила да го отдалечи; ако беше проявила безразличие, вече щеше да му е омръзнало… В най-лошия случай той ще слезе за вечеря.

През целия ден в салона със затворени капаци, покрити огледала и завити фотьойли тя трябваше да приема дами в черно, които шушукаха под воалетките си. Всички хвалеха госпожа Казнав за нейната сърцатост. Всички се надяваха, че към четири часа ще бъде сервирано нещо дребно, един бисквит поне, било защото искаха да могат да си кажат, че не са загубили деня си, или защото смъртта събуждаше у тях инстинкта на хилядолетни обреди, смътното желание за попийване, което успокоява душите на умрелите. Но трябваше да вдигнат обсадата с празни стомаси. Когато изпрати и последната дама, Фелисите попита Мари дьо Ладо дали господинът е слязъл. Прислужницата отговори, че господинът е още горе и е поръчал да му занесат в седем часа бульон с яйце, халата, пантофите и бутилката арманяк. Тя винаги беше казвала: „Господинът е един Пелуйер; прави се на лош, но всъщност от него по-добър няма…“ Мари дьо Ладо усети, че не трябва да добавя нито дума, въпреки че в затъмнения коридор съзираше само неподвижната фигура на господарката си:

— Върни се в кухнята си, глупачке.

Тя й заповяда това със същия тон, с който преди четиридесет години старият Пелуйер викаше на Мари дьо Ладо, когато, изтощено, младото момиче се отпуснеше на някой стол: „Ставай, мързеливке!“ Той не понасяше да вижда седнала прислужница. По онова време Мари дьо Ладо дори се хранеше права, набързо, докато сервира на господарите си. Тя имаше право да сяда само след вечеря, и то при условие, че преде. Чаршафи от груб коноп, изпреден от мъртвите слугини, обвиваха там горе тялото, което не страдаше вече.

Госпожа Казнав вечеря сама, наострила уши, убедена, че всеки момент стълбището ще изскърца под стъпките на изтощения син. Когато ставаше от масата, й се стори, че най-сетне го чува, и веднага си придаде безразличен вид; но това беше бързият влак в осем часа, който караше вратата на тавана да се отваря.

— Утре вечер ще бъде съсипан.

Тя метна един шал на раменете си и слезе в градината. Източният вятър я изпълваше с пушек от гарата; но мирисът на липа и жасмин беше по-силен от този на въглищата. Едно последно пърхане на криле затихна в дърветата, изпълнени с птици. Старицата погледна капаците на прозорците, от които се процеждаше надгробна светлина. Каза полугласно: „Утре ще се освежиш, пиленцето ми.“ Близо до магнолията подплаши един славей. Докато прекосяваше сухата и прашна ливада, щурците замлъкнаха. Тя виждаше сина си, треперещ от студ, пред снощния труп. Как ли изглежда той, който толкова се бои от смъртта?