Франсоа Мориак
Родителка (6)

VI

Да, той наистина изглеждаше странно. Загърнат в тъмния си халат, опрял глава на облегалката на креслото, той съсредоточено гледаше Матилд. На масичката стоеше чаша арманяк, която беше изпразнил и напълнил отново. Нощни пеперуди подхвръкваха около двете свещи и се удряха в сенките им на тавана. В един момент изрече името на Матилд; майка му не би могла да познае този глас. Той ставаше, приближаваше се до леглото, изгонваше някоя муха, съзерцаваше тази вечна красота. Повтаряше си мислено: „Слепец! Слепец!“, без да разбира, че всъщност за пръв път вижда това лице, защото смъртта е изтрила от него всяко петно: нищо не бе останало от онзи алчен, суров, изопнат израз на бедно момиче, което вечно пресмята, презира и дразни; нищо от онова обградено животно, което се защищава, от онова притеснено и преследвано лице. Щастлива, обожавана, живата Матилд може би щеше да има точно това ведро изражение — това освободено лице. „Слепец!… Слепец…“ Малко замаян от алкохола, Фернан слушаше как болката извира в него; той приемаше тази непозната с опиянение. Една река вътре в него се отприщваше от ледовете на прекалено дългата зима. Той беше чакал петдесетата си година, за да страда заради едно друго създание. Тази вечер най-сетне узнаваше онова, което по-голямата част от мъжете откриват като юноши! Горчиво обаяние го привързваше към този труп. Той се приближи още веднъж и докосна с пръст бузата й. Дълго време, след като го беше отдръпнал, той запази усещането за безкраен хлад.

Не знаеше какво изчезва от това лице — страшният момент, когато човек си казва за мъртвия: „Той се променя…“ Фернан излезе и се наведе над стълбището, осветено от нощта. Минаваше същият влак, който предната вечер Матилд беше чула по време на агонията си. Огромното туловище на къщата потреперваше, както по време на безсъниците, когато тя се беше страхувала толкова много. Фернан си спомни, че й беше обещал да накара да поставят плътни капаци на партера. Той си го повтаряше, като намираше облекчение при мисълта, че е проявил някаква нежност към нея по време на бременността й. Прибра се вътре. Въобразяваше ли си тази миризма, или я излъчваше онова нещо, което сега го отблъскваше и за което чаршафите изглеждаха залепнали? Той отвори широко прозореца, бутна капаците. Не беше от онези, които имат навика да гледат звездите, вместо да спят. Пред това безмълвно възнесение на световете му се стори, че е издебнал едно чудо, че посяга на някакво тайнство. В него се засилваше безпокойството, което доскоро го подтикваше да изрязва сентенции. Между прозореца и леглото, между тези мъртви светове и тази мъртва плът стоеше той, живият нещастник.

Тъй като не смееше да се приближи до трупа, той остана до прозореца, вдишвайки наситения нощен въздух. Мирисът на треви, шумолящият мрак му навяваха мисли за щастието, на което би могъл да се наслаждава и което щеше да остане завинаги непознато за него. Той сви юмруци: не приемаше унищожаването на Матилд. Ако влезеше майка му, щеше да изкрещи: „Не искам Матилд да е мъртва!“ — със същия тон, с който като дете изискваше всички да лежат, когато той е болен, или в празничен ден да отвинтят за него едно от дървените кончета, или да му бъдат поднесени ягоди през декември, или да го оставят да си играе с истинска пушка, която може да убива. При спомена за една сентенция за безсмъртието на душата, която беше изрязал, той повдигна рамене: душата на Матилд! Пет пари не даваше той за душата й! Има ли глупци, които се утешават с нея? Това, което той искаше да му върнат живо, беше тялото. Искаше да види как върху боязливото, недоверчиво лице на живата Матилд изгрява радостта. Той, който не беше способен да избяга от самия себе си дори в сладострастието, много късно разбираше, че тялото ни само търси и открива своето удоволствие, в сливането с плътта на другото тяло, на което доставяме щастие. Фернан усети ноктите си върху челото си. Една нощна птица изплака толкова близо до къщата, че той отстъпи назад с разтуптяно сърце и си каза: „Може би това е птицата…“ (тайнствена птица от Ландите, която посещава не местата, в които смъртта е отседнала, а тези, към които смъртта се приближава). Беше средата на нощта. Никакъв влак до пет часа. Никакъв полъх нямаше да наруши вече неподвижността на листата. От полето се носеше само унесеният шепот на заспалите растения. Фернан се приближи, после се отдръпна от гардероба, когато видя в огледалото ужасяващата си глава — като че ли в него вече беше проникнало разложението, което на три метра оттук обработваше Матилд. И отново този писък на нощна птица — толкова наблизо, че човек би казал, че е в стаята. Трябва да е паднала в комина, може би е вътре в камината! Фернан гледаше черната желязна плоча — не се ли чуваха зловещи крила? Той отстъпи към вратата. Беше победен. Връщаше се при майка си: ненапразно старицата, седнала на леглото си в другото крило, се възпираше да се притече на помощ на неблагодарника. Тя също бе чула нощната птица и си казваше щастлива: „Той няма да се забави, познавам го!“

Но към площадката, на която Фернан беше изскочил, се приближи светлина и изпълни цялото стълбище: Мари дьо Ладо се появи с лампата си. Беше облечена както в неделя, главата й беше покрита с черен шал, от който се подаваха удължените й старчески, уши. Тя бе помислила, че на господаря му се спи. Той грабна лампата от ръцете й и слезе толкова бързо, че в коридора тя угасна. Стигна до стаята си, съблече се пипнешком и заспа, докато майка му също угасваше свещта, примирена, че няма да го целуне, защото беше чула зад стената похъркването на любимеца. Долу Мари дьо Ладо седеше, без да се обляга на креслото; изпънатото й тяло хвърляше върху стената странна сянка: беззъбата й пъргава челюст потрепваше. Броеницата върху престилката й в скута приличаше на зърна царевица и ечемик.