Франсоа Мориак
Родителка (8)

VIII

На вечерята Фернан не позна обичайната атмосфера от периодите на враждебност. Самият вид на майка му го учуди: тя, която обикновено седеше изпъчена, във величествена, властна поза, беше грохнала, с увиснали и посърнали бузи. Но това го изпълни не със състрадание, а с досада заради удара, който се готвеше да й нанесе: боеше се, че тя няма да го понесе без викове. Тя го посрещна по-хладно, отколкото беше очаквал: това, което беше видяла през деня, я постави нащрек. Ето защо не трепна, когато Мари дьо Ладо дойде да й поиска два чаршафа, за да нагласи леглото на господина в спалнята на горката госпожа. Даде на слугинята ключа от шкафа, допря устни до челото на сина си и взе свещника си. Фернан си помисли, че иска да играе предпазливо. Не, тя вече не играеше никаква игра. Понеже знаеше за предателството в сърцето на сина си, тя не се бе учудила, че той преминава към противницата с багажа и оръжията си.

Но когато се оттегли в стаята си, необичайната тишина я изплаши. Стори й се, че за първи път чува как се тресе къщата, която заради търговията си („Дървен материал от север и юг“) съпругът й Нюма Казнав беше построил срещу гарата. Когато остана вдовица, между нея и опасностите на мрака се беше изпречил хрипливият сън на скъпия й син зад стената. Нито потайни стъпки, нито железният мост, громолящ над реката, нито стенанията на пролетния вятър, нито славеите в люляка бяха взели връх над това заспало дихание. Няколкото часа, които Фернан трябваше да прекарва до Матилд, бяха увеличили стойността на отново завоюваното присъствие. И ето че изтегната между стените, където от половин век прекарваше нощите си, тази вечер Фелисите Казнав се чувствуваше чужденка! Последният влак, преди този в зори, разлюля стъклата. Сега вече ще има само безкрайни товарни композиции, които почти не свирят и се сливат със сънищата. Не си струва вече да спиш с устни, прилепени до стената, зад която не диша тежко твоят излегнал се син. Обърни се на другата страна. Затвори очи. Изхвърли всичко от себе си… Изведнъж тя се изправи:

— Някой ходи в градината.

Наистина ли ходеше някой? Понякога вятърът толкова лекичко движи листата, че човек би се заклел, че това е шум от стъпки. Фелисите драсна клечка кибрит, не чу повече нищо и я загаси. Но в мислите си тя видя сред мрака голямата беззащитна къща с остъклени врати без капаци. Представи си едно лукаво лице, долепено до стъклото, и една ръка, която го разрязва с безшумен диамант. Как да получи от Фернан капаците, които не бе искала той да осигури на Матилд? Най-добре би било да му напомни за това желание на покойната: той ще го изпълни от преклонение към нея. Тогава Фелисите откри, че тревогата й тази нощ е била ежедневна тревога за младата жена. Съвпадение, случайност: старицата повдигна рамене, овладя се. Но заровени в паметта й разкази на слугини се пробудиха, изникнаха от най-далечното й, изпълнено със страхове детство. Не, не, мъртвите не си отмъщават. Матилд изгниваше с всяка секунда в третия гроб вляво срещу стената в дъното. И въпреки това очите на Фелисите оглеждаха тъмнината, сякаш тя най-сетне беше съзряла отвъд видимото един гъмжащ неизвестен свят. Помъчи се да се засмее: вярваше само в онова, което докосваше. Беше родена по времето, когато единствено пясъчни пътища свързваха Ландите с останалия свят. Терорът беше изгонил оттам свещениците. Майката на Фелисите беше приела първо причастие в деня на сватбата си. В зората на последния век децата от Ландите боготворяха само неуморимото слънце, познаваха само всемогъществото на огъня, който поглъща боровите гори — този бърз бог, който бяга неуловим, като оставя след себе си безброй горящи факли.

Когато слезе малко по-късно от обикновено, защото сънят беше дошъл едва призори, тя видя върху сандъка за дърва бастуна и шапката на Фернан. Защо не беше излязъл? Мари дьо Ладо уверяваше, че той още спи. Госпожата можела да види, че капаците са затворени. С очи, приковани в прозорците, Фелисите се терзаеше, сякаш другата притиска Фернан в обятията си. Каза си полугласно: „Аз съм луда…“ Беше ли преживявала някога майката подобно мъчение, докато Матилд бе жива? Повтори си: „Знаеш добре, че нея я няма вече тук…“ Нея вече я нямаше тук, но продължаваше да задържа в постелята си този, който я беше отбягвал, докато бе жива. Фелисите не помнеше да е страдала някога толкова унизително дори и в деня след сватбата им. Защото тогава тя вече се чувствуваше сигурна в победата. Седмица след бракосъчетанието, докато двойката беше още в Биариц, едно писмо на Фернан я бе изпълнило с огромна радост и понеже го бе препрочитала, си спомняше най-хубавите места: „… Ти беше права: само майката може да разбере мъж като мен. Всички други жени са чужденки. Те вярват, че ни обичат, а мислят само за себе си. Нашето здраве идва след тяхното удоволствие. Те намират, че е нормално ние да харчим без сметка за абсурдни фантазии. Най-взискателни са винаги онези, които преди брака са умирали от глад. Помниш ли онзи хотел близо до гарата в Байон, може би немного луксозен, но който чудесно ни задоволяваше? Матилд не поиска да остане в него, понеже твърдеше, че видяла една смачкана бълха, а и ведрото миришело силно. Наложи се да се настаним в един от онези хотели, които ненавиждам и където куп безполезни хора вдигат рамене, ако им дадеш по-малко от двадесет су бакшиш! Матилд намира, че съм скъперник, и говори само за себе си. Не я интересува нищо, което ме засяга. А аз се оплаквах от прекалените грижи, с които ти ме обграждаше! Уверявам те, че тя не иска и да знае за здравето ми. Не е нейна заслуга, че още не съм се разболял. Във влака правеше смъртоносни течения. Става през нощта, докато спя, за да отваря прозореца. Не е нужно да ти казвам, че отново се появиха болките в лявото ми рамо. Тя непрекъснато се присмива, критикува всички обичаи на нашето семейство, заявява, че е отвратително да не се миеш вечер — сякаш си струва труда, щом трябва да го правиш и сутринта. Мога да ти призная само минимална част от онова, което изтърпявам. Не бой се, мамо, синът ти ще изпълни дълга си докрай…“

Една пролетна утрин, подобна на тази, това писмо дойде да изпълни едновременно с безпокойство и щастие старата майка-вълчица. Колко хубави спомени й остават от седмиците, които последваха: хиляди признаци на растящото разединение до деня, когато след една нощ, чиито перипетии останаха тайна, пребледнелият Фернан каза на майка си: „Пак ще ми нагласиш леглото в старата стая…“ Тя беше чакала тази радост, без да вярва, че ще дойде толкова скоро. Още се вижда в проветрената стая, приседнала на тясното детско легло, на което Мари дьо Ладо беше постлала чаршафите, ухаещи на мента и чиста вода; а днес… Уви! Слънцето разкъсваше мъглата. Няма вече птички, само един щурец. Капаците, които Мари дьо Ладо затваряше, изтракаха. Южният вятър изгаряше кожата, миришеше на изгорял бор. Откъм Ландите небето сигурно беше червеникаво и задимено. От секунда на секунда се засилваше жаждата на изтерзаната земя. Пелю я разравяше с лапи и муцуна, за да отвори хладна дупка за сън. Както снощи, Фелисите чуваше кръвта си да бие неравномерно — лежеше неподвижна, защото и най-малкият жест може би щеше да призове смъртта; говореше си сама, като луда, и Пелю наостряше уши, понеже смяташе, че говори на него. Върху леглото, на което беше лежал трупът на Матилд, тя си представи трупа на сина си и като скочи внезапно, обхваната от паника, тръгна към нажеженото стълбище: гушките на гущерите тупкаха сред миризмата на хризантемите. Когато стигна до първото стъпало, една врата се отвори: появи се Фернан Казнав и каза:

— Масата е сложена, майко.

Той беше жив. Беше тук, изправен под жестокото слънце. Нахлупената сламена шапка скриваше лицето му. С каква лекота се изкачи тромавата старица до неподвижния любимец! Кратка радост: когато го видя съвсем отблизо и той свали шапката си, за да я поздрави, едва се удържа да не извика пред опустошенията на това лице. В какво състояние й го връщаше мъртвата! Устни по-бели, отколкото ако беше пил оцет, и кръвясали като на старо куче очи… Докато сядаше на масата, той също погледна майка си. По време на този обед те несъмнено се страхуваха един от друг. Но докато тя не го изпускаше от очи, той скоро се затвори в себе си, завладян от едно вътрешно видение, от което нищо вече не го отвлече. Мари дьо Ладо можеше да възкликне: „Какъв пек!“, да каже, че откъм Ландира гори, но камбаната не е ударила, понеже е още твърде далеч от градчето; напразно — никаква камбана не би изтръгнала Фернан от спомена за първата нощ в стаята, в която Матилд бе умряла.