Мартин Маринов
Булото (8)

Пускам телевизора точно в 12.30 часа. Новините тръгват със съобщение за катастрофално земетресение, пораженията от което са ужасно неясни и жертвите вече надхвърлят три хиляди. Преди да покажат и първите кадри, искам да спра телевизора, но докато ставам от масата, картината се появява: показват руини, каквито съм виждал само в документални филми за войната.

Седяхме около масата в стаичката на бабата (така наричах хазяйката си в едно далечно село, където избягах от безсмислието на света и попаднах отново в него), която, откъдето и да я смятах, не беше на повече от петдесет и няколко, с тридесет и два зъба в устата. Кокореше се като сокол и вървеше изправена като курсант на парад. Седеше на стола срещу мен и в устата й хрущеше морков от чинийката с мезето. Не бързах да й доливам ракия, защото моментално я изливаше в гърлото си и все по-настървено ме гледаше.

— Свършиха ми се сълзите — рече изведнъж тя. — Днес се мъчих да плача, а сълзи няма. Кажи ми, на какво мяза това нещо: да се напъваш да се редиш, а сълзи няма. Отврат…

Охо, мъчила се да плаче? Този звяр, удушил с голи ръце две котки, които й бяха изяли пиленцата в задния двор? Чувствителното й сърчице на съдия-изпълнител и честните й сиви очички на лъжесвидетел се бяха напънали да плачат?

Със сълзи?!

— И на мен ми се плачеше някога, когато убивах птичките, но и на мен не ми идваха сълзи. Напъвах се, но… Защо не мога да те видя как се разплакваш… да не говорим пък със сълзи… — рекох, докато се опитвах да си го представя и ме напушваше смях. Бабето бе твърдо като шведска стомана и коварно като смок.

— Ти си безчувствен човек — каза тя. — Не може да се разчита на теб, за съчувствие да не говорим. Налей ми две капки! И внимавай да не се разхилиш, защото ще ти вдигна наема с още десет процента.

Нямаше и капчица хумор в думите й. Тутакси й напълних чашката. Все едно че нищо не бях сипал в нея — зейналата къртичина пое ментето като пет лева циганска цигулка.

— Знаеш, че винаги можеш да разчиташ на мен, но номерът плач със сълзи няма да мине — рекох внимателно, за да не я разгневя прекалено, но все пак достатъчно, за да чуя каква анатема щеше да съчини с бързо покълващата си вдовишка злоба. Не чаках дълго.

— Ти си по-голям изрод и от мене. Защо да не поплача със сълзи, какво толкова… Аз душа нямам ли? Не съм като вас, дето само за разврат мислите…

— За разврат са нужни повече хора, Елена — казах. — С двама души разврат не става…

— Ти не ме учи как се прави разврат, зная едно друго и аз — гладко продължи тя и ме погледна мръсно. — Като съм вдовица, да не мислиш, че паса трева, а? За нищо друго не мислите, освен за разврат — категорично добави тя и поднесе към мен празната си чашка. Бутилката вече сдаваше багажа.

— Когато двама души се обичат, всичко им е разрешено — реших да хвърля една сламка срещу пороя аз, знаейки как ще я отнесе, без да я забележи. Най-малко три по сто лежаха в корема на моралистката. И понеже ракията беше менте, спокойно я смятах по две.

— И да се ближат като копои ли? Мискини с мискини. Моят мъж не ми беше виждал пъпа гол, докато беше жив — поставя мъничко, хилаво червейче на огромната кука на любопитството си старата ловджийка, разчитайки, че шаран като мен ще го забележи отдалеч. Не бях много гладен, но пред нея наистина си бях шаран.

— Твоят мъж може и да не е виждал голия ти пъп… но после… не пуснаха ли тока… — вече се смеех и нищо не можеше да ме спре, знаейки отделни фрагменти от забележителната биография на хазяйката си, която беше вършала мъже от двете страни на Стара планина като донски комбайн. Отдавна се беше наточила и за мен, ама засега устоявах. В началото на втората бутилка обаче винаги се разколебавах и се страхувах да не занемаря защитата.

— Отвори другата бутилка и се дръж прилично, за да не кажа две думи на оная будала с физиономия на икона вместо глава, дето идва от сто километра тук напразно. Какво ли толкова има в теб, та да блъска толкова път? Една мърша метър и осемдесет с тесни рамене и женски врат. Ако беше мъж, първо мен щеше да забележиш — мина в настъпление тя и побутна чашката си напред, към мършата. Трябваше да внимавам да не се пропука защитата, защото клъвнех ли червейчето, което вече се мотаеше пред устата ми, нямаше да усетя как бързо ще изтегли кордата и щях да цопна на половин метър зад гърба си, където бе леглото ми.

— Какво можеш да кажеш на Мария? Тя ме познава. И ти знаеш, че си седя кротко тук и най-много по една ракия със салатка, но само с теб — рекох предпазливо, защото знаех, че всичко може да се обърне против мен, стига да реши.

Хазяйката присви многозначително едното си око, разтвори с палеца и показалеца си другото и като направи гримаса — на леля момченцето то, — с дрезгав глас отбеляза:

— Да виждаш корабче да плува тук?

Е, бяха ми идвали два-три пъти колежки на гости, едната беше оставала до късно да преписва едни текстове, но…

— Внимавай в картинката! Ако не искаш да страдаш! — миролюбиво добави хазяйката, която по шестобалната оценка на човек, изпил триста-четиристотин менте, би могла да бъде оценена на четири и двайсет и пет. Към края на пързалката, но й оставаха още няколко сполучливи спускания и тя знаеше това.

В зависимост от обстоятелствата можеше и да качи още двадесет и пет стотни и да наклони към много добър, но не и когато чакам Мария. След половин час щеше да е тук. Последните тридесет километра пътува с такси, за да не чака автобус. Тридесет километра са горе-долу половин час… По телефона каза, че ще говорим за нещо много важно. Бях притеснен и лафът с бабето не вървеше твърде, като се имат предвид предишните ни разговори, в които стигахме къде-къде по-високи нива. Във всяко отношение. Особено в едно.

— Ще имам важен разговор с Мария, така че не бива да пия повече — предложих първата клауза от мирния договор аз, докато отварях втората бутилка, надявайки се да я вразумя. Според мен и тя не биваше да пие повече. Нямаше вид на човек, който ще се помири бързо.

— Да не е забременяла? — внезапно попита собственичката на двата етажа и ме погледна изпитателно.

Точно това не ми беше минавало през ума, но сега си дадох сметка колко уместен е въпросът. И колко логичен.

— Едва ли — рекох с нов глас, в който вече липсваха шеговитите нотки и който не убягна на компанията ми.

— Оплескал си нещата — каза тя. — Като ти разправям, че само за разврат мислите, ти… Ще страдаш.

Щях наистина да страдам. Изведнъж ми се припи още ракия.

— Не вярвам да е това — предпазливо изрекох, напрягайки се да си преговоря последните ни срещи и по-скоро нощните часове от тях, което само засили предположението. Трябваше да отклоня разговора.

— Нека си починем до довечера, а като дойде Мария, ела да пийнем по едно питие пак — опитах се да напътствам жената срещу себе си аз, знаейки, че от мен нищо не зависи. Какво друго можех да направя.

— Само не ми казвай какво да правя. По-добре мисли какво си направил ти — философски обобщи Елена и като глътна остатъка в чашката си, стана.

Права, с онова движение, с което отметна все още тъмната си коса на една страна, а с другата, само с два пръста, закопча най-горното копче на опнатата си, сякаш в пазвата си имаше тежки медени пити, блуза, си беше чиста петица. По шестобалната. Но в забутано село като това, в което бях най-нередовният учител, спокойно вървеше за шестица. За какво да сме максималисти? Петицата си е петица, нищо по-близо от нея до шестицата…

И десет процента от наема падаше тутакси.

Какво е жената? Есетра, вкусна с всякакъв сос? Или само дим над водата?

Вероятно от всичко, във всичко!

Мария пристигна привечер, както предполагах, с такси. Валеше едър сняг и докато зяпах през прозореца, не мислех за нищо друго, освен за… Елена. Все пак успя да се оправи и да посрещне подобаващо лицемерно Мария, която току-що бе влязла в стаята — двадесет и две годишна зимна приказка, с несъблечен още кожух до глезените и греещи, разпалени очи на сърна, стигнала най-сетне до крайната точка на желанието си — другия край на гората. Както седеше в средата на стаята, с кожуха си, със сняг в косите и някакъв нов израз в очите, гледайки ме втренчено и странно, Мария просто каза:

— Бременна съм… Ами, да.

— Така ли? Може би само ти се струва…

Усмивката й порасна, пристъпи към мен и като се опита да надзърне в очите ми, повтори:

— Не ми се струва, глупчо, наистина съм бременна…

Ходих на лекар.

— Сега?

— Какво сега? Не се ли радваш? — Гласът на Мария слиза обратно по стълбичката на въодушевлението и на последното стъпало, в най-ниското, радостта вече е пожертвана.

— Радвам се. Но… какво ще е то?

— Момче — отвръща Мария и отново поема по стълбичката.

— Не питам за пола. За друго питам.

— Зная за какво питаш. И че не го искаш. Но знай — това повече никога няма да се повтори…

— Не искам да родиш еничарин. Ние ще сме първите му жертви.

— Фанатик! Какво се опитваш да направиш с мен… Започне ли устата често да казва нещо, сърцето започва да му вярва. Отчаянието щеше да ме научи на това, но много по-късно.