Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,5 (× 2 гласа)

Информация

Корекция
Pensoft Publishers (2024)

Издание:

Автор: Мартин Маринов

Заглавие: Булото

Издание: втро преработено издание

Издател: Издателство „Deja Book“

Година на издаване: 2014

Тип: роман (не е указано)

Националност: българска

Редактор: Христо Блажев

Коректор: Ива Колева

ISBN: 978-954-2989-62-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/20252

История

  1. — Добавяне

Проверявам няколко пъти за гълъба, но от него няма и следа.

Привечер след тежък летен ден. Сакар тепе се задъхва. Сушата е смазала Делиормана — жълто и оголено стърчи всичко, до което се докосва погледът. Лятото се влачи мъчително, пожари жънат вместо комбайни.

Овцете се точат в опушена върволица като военнопленници, които се връщат от фронта гладни и жадни. Дори не блеят, за да не хабят енергия. Дори не се прибират, а просто вървят една след друга.

И сенките са се скрили на сянка. Не е ясно от какво се подхранва и как се възражда отново този примитивен живот? В него няма място дори за любопитство.

Кретам към кръчмата, за да проверя колко души са оживели. С неописуема радост следя един тъмен облак, който измъчено плува над главата ми, и когато стигам пред грохналата от жегата пивница, най-сетне съм на сянка. На старо меше, което лежи пред входната врата, откакто свят светува, седи Рамадан ага, стар турчин, който, ако не се лъжа, сега се казва Рангел. Облегната на дувара, вдясно от него, на земята, се топли отворена бира, от която повече пият мухите, отколкото той. Вляво е шапката му — сламен щрих на някогашна капела.

Кимам учтиво и влизам. В сауната няма никой, освен кръчмаря, който бере душа. Купувам си мълчаливо една бира и излизам отпред, под облака. Бай Рамадан Рангел ага не помръдва — високомерен паметник на храбрата борба срещу недостойното поведение на лятото. Сядам на дървото до него. Около половин час мълчим, защото ако си отворим устата и изтървем някоя дума, може да подпалим селото. Облакът се разраства и в крайна сметка ме изкушава.

— Най-сетне… май ще завали — казвам задъхано, с много фалшив оптимизъм, пренебрегвайки лекомислено неписания закон, който зная: да не проговаряш първи пред по-възрастен. Ако те питат, тогава.

Рамадан Рангел раздразнено се помества върху дървото, бавно се извръща към мен и презрително раздвижва устата си:

— Ти на колко години си, бе?

Казвам възрастта си, която е горе-долу половината от неговата. Като се обръща отново в своята посока — към пътя, който гори някъде нагоре, към съседните села, — бай Рамадан Рангел ага продумва тихо на турски, като на себе си:

— Язък, че си живял толкова години. Оттук, откъдето идва този облак, дъжд не вали. Оттук си отива. Ще вали в Изгрев, над кулака…

След като мълча известно време засрамено, ставам и тръгвам. От облака няма и помен, някъде нагоре, към Изгрев, е притъмняло…

Затова ли самообразованите си пишат неписаните закони — за да могат да отварят очите на такива като мен, образовани?

Как да разведриш скуката на човек, който знае повече от теб дори когато мълчи?

Колко малко могат да казват думите.

 

 

Рамазан байрам. Пуша мълчаливо, присламчен до четири-пет души пред джамията, току-що разпуснала. В приповдигнато настроение са, един разказва нещо и останалите го слушат, без да го прекъсват. Познавам го — това е Исинаа, който единствен се извърна да ме поздрави някога в кръчмата, когато минавах край него.

— Няколко години подред гледам и не мога да разбера едно нещо. Паса си овцете на Кудур баир, мера бол, сенки за обяд и вода на Етемин чешма дал Господ, и овцете добре, и аз. Отсреща, на другия баир, Еюб ага кантонера спъва три юници. Слага им букаите и се прибира в кантона да чака влака. Първите дни гледам и не мога да разбера нищо — крави като крави, трева като трева. Една вечер обаче, като се прибирам, гледам — а, кравите спънати на празно, пусто място, близо до линията, дето трева не е имало откакто ислям има, а отсреща, от другата страна на линията, на няколко метра — поляна, зелена и сочна като очи на вдовица. Ай, викам си, Еюб ага хептен е кудурдисал. Бива, бива, ама…

— Еюб ага не беше прост човек, тия ги разправяй някъде на друго място, дето не го познават — прекъсна го един от слушащите. — Такава простотия няма да направи и Осман чауш, дето сее житото през рамо…

Разказвачът стоеше усмихнат, предвкусвайки насладата от продължението. Това, което разказваше дотук, наистина беше простотия.

— Който бърза, у тях си остава. И аз мислех, че е простотия, затова един ден реших, срам не срам, да отида и да питам. И питах.

Всички бяха затаили дъх, но той не бързаше. Щяха да чакат, докато разберат как щеше да се измъкне от неправдоподобния си разказ.

— Еюб ага, викам, защо спъваш кравите на голата пръст, а отсреща, на няколко метра, има трева до колене?

Еюб ага тъкмо опъваше синджира на последната крава, пусна теслата до себе си на земята и ме изгледа, сякаш го бях напсувал на майка. Каза ми:

— Исинаа, целият ти джинс бяха наивни хора, и ти си същият. Питаш защо спъвам кравите на празно място, а тревата е отсреща? Колко акъл трябва, за да се сетиш? За да научат първо нямането! Имането лесно се учи, него всички го могат. Като свикнат да стоят гладни, ако се наложи, няма да умрат от глад. Трева има за всички…

Възхитително мълчание обви последните думи на Исинаа ага и няколко пакета с цигари се протегнаха към него. Той си изтегли бавно от едната кутия цигара без филтър, запали я и каза:

— И при животните щом има Рамазан, значи и при хората трябва да има. Или обратното, не знам. Честит Байрам сега. От Еюб ага рааметлията това научих, лека му пръст. Кога беше, вече не помня…

— Е, кога беше, той умря вчера, я има, я няма три години — смеси се най-младият от групата, за да покаже, че е в течение на селските дела. И направи страшна грешка. Исинаа се извъртя, сякаш някой му посегна, и ядосано каза:

— Вчера ли! Точно преди петнайсе години умря, той наближава да се върне вече…

И като бръкна в джоба си, извади шепа бонбони и ги хвърли към децата на улицата с думите:

— За мъртвите, които знаят повече от нас, живите.

 

 

Сърцето на Делиормана е пред инфаркт. Селата приличат на настъпани мравуняци. Невидими надвиснали облаци сгъстяват напрежението и във въздуха витае гибелна опасност, която заплашва да помете по пътя си всичко: хора, животни, къщи и имоти. Не я назовава никой, но тя е известна — предстои преселение. Което по-късно ще остане с романтичното определение Голямата екскурзия. На всички е повече от ясно, че е задължителна. Годината е 1989.

Нещастието виси над главите на всички. В града е по-лесно и поносимо — спестените пари безразсъдно се прахосват в ресторантите, защото има граница, над която не могат да се изнесат. В селата е страшно — имотите! Къщи и животни, обезценени за една нощ, вървят на цената на един приличен обяд или се подаряват на съседи българи. Крави се купуват за пет лева, коли се продават за сто. Такава е логиката на всяка масова лудост — сменяйте кон за кокошка, само да спасим кожите си. Безумието е пълно и всеобщо. Патриотизмът престава да бъде добродетел, провинциалното надхвърля националното и хаосът се извисява до патологичната си завършеност.

Приказките са излишни, утехата е една — по-бързо и по-далеч от мястото на насилието. Неясната неизвестност е за предпочитане пред ясното битие на другата вяра. Стадото тръгва…

 

 

Вечер след работа се отбивам на „Стара планина“ 3, в центъра на града, където в закътана къща с хубав двор живее старият ми приятел Невен, който някога се казваше Невзат. Талантлив поет, завършил арабистика, парализиран още преди процеса. У тях е свърталище на инакомислещи от много години — българи и турци, — недоволни от режима. По неписан, странен обичай аз говоря с турците на турски, те с мен — на български. Вероятно си поднасяме някакво излиняло уважение, което през лятото на 1989 г. е на път да се скъса. От няколко дни не ходя и у тях, за да не преча на семейството на Невен — майка му и двамата му братя, — да си приготвят багажа. Една вечер телефонът иззвъня и Невен ме повика у тях. Отидох. Стаята на поета беше съвсем празна, сякаш никога не бе имало мебели, а той, хванат здраво с две ръце за бастуна си, седеше в средата и гледаше към вратата, сякаш щеше да влезе избавлението му. Очите му бяха строги, занесени и мътни, когато каза:

— Мебелите раздадох на съседите, много се чудих какво да правя с книгите, повече от хиляда са. Реших да ти ги подаря, на мене вече не ми трябват. Няколко ми стигат за из път…

Какво можех да кажа? Кимнах.

— Убиха ни. Аз дори не съм и турчин, татарин съм. Но българин не съм и няма да стана.

— Книгите какво общо имат? — рекох. — И ти имаш книга на български.

— Имат. Не искам нищо да ми напомня за тук, за това, което стана. Повече нито ще пиша, нито ще чета. По какво се различава края на двайсети век от началото на седемнайсети? По нищо!

Много пъти бяхме водили този разговор, но той не стигаше доникъде.

— Довиждане, приятелю. Всъщност сбогом. Голям резил е всичко, особено човекът… Аз познавам християнската религия не по-зле от исляма. Ела сега да обясниш на майка ми, че се казва Тинка и е българка, на осемдесет години. Видя ли цялото милосърдие на християнството!

— Не забравяй, че тези, които те гонят, не изповядват точно християнството и не ходят на черква. То им е враг, както се превърна и в твой враг, предполагам. Не то е причината, то е само средство. Те изповядват нещо друго. Скоро земята ще започне да гори под краката им.

— Не под техните, под нашите гори. Не ме интересува какво изповядва вече никой. И християнството, и ислямът са бошлаф, щом и двете го правят. Само силата може да изповядва. Словото било по-силно от меча, а? Какво успя да направи словото? Защо ти спряха романа в „Хр. Г. Данов“? Със справедливото слово…

— Точно затова, защото се страхуват от словото. А сега — повече от всякога.

— Глупости! Нищо не може да направи словото. Освен реверанс… на меча. И после да го похвали. Типично по християнски.

— Когато разпънали Христос, той не хленчил, а си понесъл кръста. Това наистина доказва, че нямате нищо общо с него… Сега си афектиран, ще мине време и всичко ще си дойде на мястото…

— Афектиран, каква думичка. Не съм афектиран, а обърнат с червата наопаки, като агне на ченгела. Безсмислено е да говорим.

Наистина беше безсмислено. Както беше безсмислено да казвам каквото и да било на други приятели, които срещах из града и които също се канеха да заминават. Онова, което най-често се питах по онова време, беше как щях да постъпя аз на тяхно място? Вероятно по същия начин, защото не можех да си го представя дори, преместено върху мен.

А Мария?

Паниката бе обхванала всички. Пороят се отприщи и за дни затлачи пътищата. Колони от коли и камиони, натоварени пределно с покъщнина и илюзии, течаха на юг. Предполагах, че наближава онова, което беше неизбежно. И то не закъсня.

Мария дойде късно една нощ, облечена доста странно с някакъв халат, който явно не бе неин, и като се облегна безпомощно на вратата, която дори не затвори, тихо каза:

— Тръгват, и нашите тръгват. Стягат багажа…

Онова, което не каза, но което виждах как остана да виси на върха на езика й, бе: „Ами аз?“.

Успях само да кажа:

— Ти решаваш.

— Аз или ние?

— Мисля, че ти. Ти и само ти — отвърнах, убеден, че този въпрос няма решение, независимо от самото решение. Кантарът беше изваден — на едната страна на блюдото бяха родителите й, всичко, от което бе произлязла, от другата аз — утопичен анестезиолог, с неясно бъдеще и тъмно минало. Някой, който упойвайки я, й помагаше да повярва, че тя не е онова, което би трябвало да бъде според най-близките й хора, а нещо друго, което тъй искахме и двамата. Със сигурност знаех едно — наметната със съдийската тога, отнякъде щеше да се появи и да отчете показанията на везните… любовта.

Можеше ли да бъде тя безпристрастна? Обективна?

Добронамерена? Великодушна? Точна?

Тя беше сляпа!

През онази нощ не спахме и двамата, мълчахме, заслушани в сърцата си, които отчаяно прогонваха тежките въпроси на разума. На сутринта, когато пиехме кафе в кухнята — привидно разсеяни, но мълчаливо съсредоточени под тежестта на израждащата се неизвестност, поела всичкия въздух на стаята, Мария каза приглушено:

— Аз оставам.

Не знаех дали трябва да въздъхна, или и аз да си поема въздух. Някой каза вместо мен:

— Помисли ли добре?

— Не искам повече да мисля, защото не мога да мисля със сърцето си. Нито да чувствам с разума си. Ако все още ме искаш, оставам. Трябва да се крия някъде, докато заминат.

— Знаят ли, че идваш при мен? Къде ще те търсят?

— При Анета. Но аз ще се махна от града, ще отида при една приятелка във Варна, там няма да ме намерят. Те и без това много не искат да ме виждат…

— Да не съжаляваш после? Ще можеш ли да живееш без тях?

— Не зная. А ти без мен?

Кафето димеше, забравено на масата.

Ако нощите са родината на романтиката, вероятно дните са царството на илюзиите. Колко лесно би било, ако чувствителността не се противопоставяше на разума. Уви.

Започваше един от дългите, тежки дни на 1989 г., които зададоха много въпроси и не донесоха нито един отговор.

 

 

Силната любов е като универсален разтворител — тя поглъща в себе си всичко, което й се противопоставя: религии, политика, начин на мислене, интелект, епохи, нрави и обичаи, и след като ги разтвори в неразгадаемия си организъм, ги употребява за своя цел: верноподанически стоварва накуп цялата плячка в нозете на приспания, заблуден разум. Който, в крайна сметка, има последната дума. И подведеният от любовта съдник обикновено е хладнокръвен, безпристрастен и безмилостен, защото не произнася категорична присъда над нея, а я прави… зависима. От себе си, което я обрича на бавна, мъчителна смърт. Така, печелейки всички първи битки и победи, нещастницата не успява да задържи нито една. Освен в случаите, когато не склони да бъде съдена, отхвърляйки завинаги разума.

В това сражение, познато на човечеството, откакто то съществува, времето, което може да ускорява или забавя крайния резултат, е винаги в опозиция. То не се блазни от емоции и не се плаши от внезапни развръзки — гросмайстор, който изчаква грешка. Империя, която се саморазпада от вътрешни междуособици, лавина, раздвижена от собствената си тежест. Състояние, подвластно само на своето съдържание.

Мария ми разказа как бе разговаряла с баща си, преди да заминат. На два срещуположни тротоара, на двеста метра един от друг, гледайки се през булеварда. На всяка негова крачка напред тя правела десет назад. Какво са си казали?

Не зная и не бива да знам. Има неща, до които не е нужно да се докосва никой. Когато се прибра, беше сломена и пребледняла и успя само да промълви:

— Заминаха. Господ да им помага!

Господ трябваше да помага на всички, защото есента на 89-а — месеци след Голямата екскурзия, — беше есен на сътресения и заблуди. Падна правителството на народната власт и във вакуума на измамените надежди бързо покълна блудната форма на близкото бъдеще — най-горният пласт, кожата на демокрацията, под която успяха да се спасят, бързо надушили уютните й гънки и топлите й потни жлези, всички паразити — и преситени, и гладни. Напускайки полумъртвия труп на диктатурата, самопровъзгласяващи се за новата кръвоносна система на младото тяло, те щяха да смучат кръв от него, вместо да му вливат. Щяха да проглушат ушите на света с безграничното си милосърдие, забивайки все по-надълбоко пипалата си в плътта на младенеца. Щяха да създадат онази среда, в която щяха да процъфтят невиждани и нечувани болести, с обещание за чието лечение щяха да се сменят президенти, парламенти, правителства. С единствената идея да не умира хилавото тяло на новороденото, и с единствения идеал — да му помагаме да живее, но полумъртво. Защото силно и непокорно, новото тяло на демокрацията щеше да е реална заплаха за бездарието на всички самозвани лечители, които знаеха какво ги чака, ако организмът укрепне бързо. За съжаление, благодарение на техните грижи, това беше невъзможно.

 

 

На 9 септември 1986 г. почина дядо ми. Умря от глад. Познатият, предизвестен край на всички болни от рак на хранопровода. Три дни преди това, с глас, който беше болезнено отсъствие на глас, с безмълвно движение на устните си, ми каза:

— Искам с поп, аз не съм бил нито комсомолец, нито комунист. Лежал съм в затвора, имам грехове, докарай ми поп…

Лежал е в затвора през 1953 и 1954 г. — за неплатен наряд селскостопанска продукция. Според тях.

Потомък на богат селски род, дядо ми по майчина линия винаги е бил кулак в очите на мързеливите соцлекета и целият му живот мина под знака на черната овца в бялото стадо. Знам от баба си какво казал на бирниците, когато му поискали по-голям наряд от определения:

— Защо не дойдете нощем да ми откраднете житото? Поне да не ви виждам. Идвате по обяд — какви сте, освен пладнешки хайдути. Пет пари не давам за скапаното ви текезесе. Някога нещо да съм вземал от вас?

И залостил вратата.

Последен мохикан в селото, той не влезе в текезесето. Бял ден не видя, но и не подгъна коляно пред никого. И по ирония на съдбата умря от глад.

Отидох в града и пазарих поп. Платих му, качих го в колата и го закарах в Сакар тепе. Бяха дошли роднини от Русе и Разград, откъдето е преселен родът на дядо ми. Капанци, предимно бабички и старци, също на път за там, където отиваше той.

Попът го опя в черквата, близките се сбогуваха с покойника и погребението тръгна към гробищата — един стръмен баир на края на селото. Кой знае защо, не можех да заплача. Дали защото дядо ми беше суров човек, или от тежестта на Мария, отпусната на едната ми ръка, не зная. Селското погребение, водено от попа, пъплеше монотонно към последните къщи, когато незнайно откъде пред шествието изскочиха трима души, двама мъже и една жена, и спряха хората. Познах ги — партийният секретар на селото, българин и съсед на дядо ми, кметът на селото, турчин, и секретарката на съвета, също туркиня. Бивши.

Погребението мълчеше. Когато тишината се разрасна, кметът на селото, Кадир, каза високо, с тънък, писклив глас, който напълно подхождаше за човек на власт по онова време:

— Погребението не може да продължи. Попът трябва да си отиде, не може с поп. Има разпоредби и ние ги спазваме.

Онемели, всички започнаха да се споглеждат. Това не беше сватба, за да си прави някой шегички с младоженците и да ги спира, където му хрумне. Мълчанието не беше неловко, бе светотатствено и всеки следващ миг щеше да се взриви. Фитилът догаряше, когато партийният секретар, Кунчо Плюнката, отмести кмета пред себе си и застана по-близо до хората. С патос, достоен за петдесетте години, когато баща му придумваше хората да зарежат нивите си и да подарят всичко, което имат, на текезесето, каза:

— Това погребение е незаконно. Затова не може да отиде до гробищата. В църквата ви оставихме, защо то късно разбрахме какво се готвите да направите, но по-нататък не може. Попът трябва се махне. Секретарката ще ви заведе до новото гробище и ще прочете слово. Иначе смъртта е невалидна и няма да издадем смъртен акт от общината. Това е, попът да се маха.

Не знаех, че и смъртта може да бъде невалидна. В зависимост от мястото, където…

Господи, бяха направили ново гробище, където щяха да погребват смесено и християни, и мюсюлмани — логична последица на всичко, което бяха сторили дотук. И дядо ми, който приживе бе изтласкан встрани от хората, посмъртно отново щеше да е там.

Попът, който кротко седеше отпред, пред хората, пристъпи напред и спокойно, напътствено рече:

— Синко, погребение не се разваля, то не може да бъде развалено. Отмести се от пътя ни, не е редно да стоиш пред мене, защото така ще ускориш времето, когато аз ще застана пред тебе. Иди си с мир.

Секретарката, видна селска курва, нещо, което не може да бъде скрито зад измислени длъжности, реши да спечели още няколко точки за каузата на местната власт:

— Дядо попе, ти си иди, защото утре ще се обадим на твоите шефове и ще бъдеш уволнен. В старите български гробища вече няма да се погребва никой, казахме, има нови. Всички ще се погребват там, такава е заповедта от най-високо място.

Попът не се разгневи на новината, само се прекръсти и с твърд, нетърпящ повече възражения глас, отсече:

— Чуйте, чада божии, моите шефове могат да ме уволнят, но аз не служа на тях, а на Бога. От него имам страх, неговата воля изпълнявам и съм дошъл по негово желание. И по волята на покойника, който ме повика и който след час ще се представи там, където е мястото му навеки, а не във вашите нови гробища, където, щом така искате, нека погребат вас. Аз не зная вашето най-високо място, откъдето ви заповядват, но зная моето. То ми казва сега да вървя напред и нагоре, към християнските гробища, където е последната спирка и вечният дом на покойника. Амин!

Погребението тръгна и отхвърли от пътя си като прашинка престараващата се, бутафорна селска върхушка, уподобила се самонадеяно с властта, нравите и обичаите на един народ, оцелял благодарение точно на тях. Докато вървяхме нагоре, към гробищата, Мария се притискаше в мен и само веднъж тихо, уплашено и беззвучно каза:

— Посегнаха на нашите мъртви, сега и на вашите…

Какво става?

Един Господ знаеше какво става.

Гробът, изкопан предварително, беше засипан. Когато стигнахме горе и видяха прясната пръст, заринала празния гроб, жените се разпищяха, мъжете се засуетиха и погребението заприлича на стълпотворение от измамени хора. Тогава попът рече, отново спокойно и уверено:

— Не се вайкайте, ами идете в селото и донесете лопати, да изкопаем нов гроб. Гробарите ги няма, явно са ги прогонили. Не бях виждал да се зарива празен гроб, и това видях. Не бойте се, който на чужд гроб посяга, своя копае. Вървете.

И тогава се появиха милиционерите, повикани на помощ, след като погребението бе продължило към гробището. Бяха четирима — униформени млади момчета, объркани и уплашени, но не чак дотам, че да разрешат да се изкопае нов гроб в старите гробища.

— Не можем да позволим да го погребете в тези гробища, разберете. Или вървете в новите, или…

— Копайте в съседната нива, няма да ходим никъде. Тук е мястото, където трябва да бъде погребан православният — кротко разпореди попът и гробът беше изкопан извън гробището, близо до синура, който отделяше съседната нива — някога собственост на дядо ми, — от новия му дом. Хората се бяха умълчали, засрамени и покрусени от онова, което ставаше пред очите им, дори вече не плачеше никой. И когато свещеникът запя „Благословен Бог наш, сега, всегда и присно…“, всички побързаха да скрият мъртвеца в земята и да се разотидат.

Така бе възнаградено посмъртно пословичното в селото трудолюбие на дядо ми и капанската му, непозната на местните хора, непреклонност приживе. Днес гробът му, както и целият му живот, е отделен встрани от другите — самотна, тъжна и тежка гледка, извикваща достоен ореол в моето съзнание и обвита с непривична тишина в спомените на останалите.

Баба ми, която се пресели при дядо ми две години по-късно, бе откарана на друго място и никога не можа да стигне до него. Погребахме я в новото смесено гробище и на гроба й селската курва прочете похвално надгробно слово, безнадеждно бъркайки родовете и времената според собствените си асоциации. Слово, валидно за всички бъдещи мъртъвци, приживе уеднаквени от системата като бройлери.

Видях колко болка може да причини вярата, призвана да озарява живота на хората и да ги подготвя за естествения му завършек, да им вдъхва кураж и сила в земните страдания, а вместо лек за душата тъй лесно се превръща в последно, висше страдание, дори споменът за което носи ново страдание. Не ми е минавало и през ум да обвинявам за това вярата, а само да си задавам в моменти на необуздана слабост патологичния въпрос:

„Възможно ли е човек да бъде докрай откровен, когато иска да проумее нещо? Дори пред себе си?“.

Разбира се, в границите само на един човешки живот…

Най-страшни са копнежите ни, причинени от нашите представи…