Мартин Маринов
Булото (3)

Двете малки на червените, вече облечени, но все още слаби за полет, си бяха на мястото. През това ялово лято яйца няма, затова няма и причина някой от гълъбите да остава вътре. Мисля, че не съм ги преброил вярно, и отново поглеждам към покрива: не, девет са. Единия наистина го няма.

Червените бяха горе, двете двойки жълти също, и белите бяха там… черната женска от единствения чифт пощенски липсва. Странно, бяха най-старата двойка, измътени тук, и изглежда немислимо да отсъства точно някой от тях — гълъби, които бяха живели при мен повече от десет години. Отново влизам в гълъбарника и започвам да надничам навсякъде. Премествам няколко стари сандъчета, в които отдавна не мътят, надничам отново в килийката с малките на червените, но гълъба го няма. От другата страна на покрива е, казвам си и решавам да го оставя да се появи сам. Но знам, че гълъба го няма. Странно… Вечерта бях затворил и десетте. Ще се появи отнякъде, няма къде да ходи — решавам и излизам на улицата.

Струва ми се, че никой никога не е полагал каквито и да било грижи за възпитанието ми. Това стори улицата, от името на родителите ми, които винаги бяха заети с по-важни неща от мен, пък и не бяха толкова често заедно, за да им бъда обща грижа. Тези обстоятелства развързват ръцете на създания като мен.

От най-малък имах възможност сам да решавам и да избирам както поведението си, така и поведението на останалите към мен, тъй като едва ли има отношения без обратна връзка. Е, след години човек получава възможност да се радва на всичко, което е постигнал без родителска опека. Сигурен съм, че това завинаги лишава от привилегията и задължението сам да бъдеш нормален родител. Но кой мисли за деца, когато сам е дете? Ничие дете.

Ако съм длъжен все пак да призная нещо, то е, че от най-ранна възраст, кой знае защо, си мислех, че съм натоварен с мисия. Във времето това вероятно съвпада с момента, когато за пръв път започнах да убивам с прашка невинни птички в природата — и да гледам гълъби вкъщи. Нищо чудно да съм си мислел, че така изравнявам баланса в природата? Не подозирайки какъв баланс може да измисли тя.

Седя в моята стая в редакцията, на черния стол, и гледам през големите прозорци. На срещуположния край на дългата маса седи Габриела и също гледа през прозорците. Не зная какво гледаме, навярно есента. Двамата сме облечени с кожени якета: аз в късо, протрито, тя в дълго, почти манто.

— Струва ми се, че се страхуваш — казах аз, без да се обръщам към нея.

Тя се извърна към мен и ме изгледа. Знаех какво ще отговори, защото говорехме повече от час.

— Защо не искаш да ме разбереш? Не се страхувам за себе си, а за вестника. И за теб…

Това последното го казваше за пръв път. Успя да ме изненада.

Въпреки че не казваше онова, което й се искаше.

— Какво те плаши — рекох. — Не е първата заплаха нито за вестника, нито за мен. Да не се страхуваш за нещо друго…

Стори ми се, че избрах верния номер: изглеждаше, сякаш ще отрони нещо неочаквано. Познах.

— Ще забременея — каза съвсем просто и ясно.

— Моля!? — успях да реагирам.

— Винаги забременявам. Каквото и да правя, това става. Познавахме се от година. Определено бе най-добрата журналистка във вестника. „Кученцето“, както я наричаха тайно останалите, защото беше умна, упорита и с верен нюх: захапеше ли следа, я следваше като хрътка. Не беше склонна на компромиси на никаква цена — бяха й предлагали подкупи, бяха я заплашвали, но не бяха успели да я разклатят. Поводът да се срещнем в извънработно време — беше неделя по обяд — в редакцията, отново бе по тези причини. Беше разведена, с дете.

И се страхувах, че няма мъж в живота й. Поне така изглеждаше — венчана за вестника.

— Откъде ти хрумна, че можеш да забременееш?

Погледна ме занесено усмихната — ръцете й лежаха пред нея, на масата, гледаше към мен, но май виждаше доста по-далеч от мястото, където седях.

— Ами… каквото и да правя, както и да го правя… все забременявам.

Какво искаше да ми каже това вчерашно хлапе извън преследваческите си способности, за които ме бе повикала през почивния ден в редакцията? Беше попаднала на сделка за износ на коняк в Украйна, митото за която бе минимално, но, както стана ясно, конякът не бе изнесен и бе пласиран на вътрешния пазар. Фирмата, извършила измамата, дължеше на държавата данък в размер на близо милион и половина лева — икономисани от фиктивния износ и предмет на новия материал на Габриела. Бяхме го огледали внимателно от всички страни беше издържан, прецизно точен и подплатен с факсимиле от Министерството на търговията, потвърждаващо фиктивния износ. Всичко това я освобождаваше от отговорност под формата на неизменните главоболия, съпътстващи оповестяването на фиктивни сделки за много крупни суми. Е, щеше да последва неизбежното — вероятно щяха да я заплашват, да й предлагат подкуп или да търсят начини да стигнат до нея (по този начин и до мен), за да предотвратят публикацията. Тези неща вече се бяха случвали и тя го знаеше. Не беше тази причината да висим тук в неделя. Текстът й излизаше утре — уводен материал с тлъсти букви под главата на вестника: щяха да го продадат за броени часове.

Всички бъдещи неприятности ни бяха в кърпа вързани. Но какво общо имаше всичко това със забременяването?

— Страхуваш се от забременяване… като метафора ли? — попитах, надявайки се да променя посоката на странните й изявления. Ако бях на прав път, тя беше бременна с много подобни материали и не бе помятала нито веднъж от тях. Но се страхувах, че не го казваше в контекста на внезапно възникнал хумор, нито се опитваше да ме впечатли с оригинален изказ. Габи си беше адекватно реалистична във всяка ситуация.

— Не, как да ти обясня… просто забременявам истински, дори…

Започвах да се притеснявам и аз истински.

— Добре, в момента няма такава опасност, защо… го казваш?

Погледът й — внимателен, многозначен и съсредоточен — се спря точно върху мен. Стори ми се, че дори надзърна в очите ми, от около десет метра разстояние: толкова бе дълга стаята ми, която наричаха кабинет.

— Защо го наричаш опасност? Аз така или иначе ще забременея. Дори си мисля, че вече съм бременна.

Вероятно бях доста тъп, щом нищо не разбирах.

— От какво… от кого си бременна? — още по-тъпо попитах.

— От теб. Аз не забременявам като останалите, след това. Забременявам, когато харесвам някого и си го мисля. А с тебе… притеснявам се.

Погледът й се бе отклонил от мен и се рееше някъде през прозорците. Виждах я в профил: доколкото разбирах от прически, беше подстригана сасон (бях го чул от другите), незакопчаното й кожено манто зееше разтворено и така, както се виждаше от моята страна, само открояваше, макар и наполовина, бюста й — голям и леко отпуснат, вероятно необременяван от излишни стягащи и повдигащи приспособления. Лицето й бе детско, със светли, наивни очи, и като си мислех какви несвързани ги говори, почти бях забравил за хищните й рейдове срещу царственото беззаконие в разградената ни държава. Но бързо се сетих какво бе казала.

— Искаш да кажеш, че си бременна от мен ли? Не говориш сериозно, нали? Много добре знаеш, че не съм те докосвал дори.

— Не си, защото не съм ти казвала. Но аз много пъти… съм го… правила. Откъде да знаеш, като… Вече е време да ти кажа: днес, след малко, ще ме докоснеш. Тук, в твоя кабинет, въпреки че няма место за… хоризонтално освежаване, имам предвид легло или нещо подобно. Ще го почувстваш след малко. Съжалявам, че трябваше аз да… Ела и ме целуни. И без това ще забременея.

Обърна се към мен и си затвори очите. Или се срамуваше, или не искаше да изглежда безсрамна. Не, не беше нещастна. Напротив, изглеждаше великолепно — като гид, който внезапно показва нов, непознат зрителен ъгъл към красив пейзаж.

Не знаех какво точно трябва да направя, или почти не знаех. Може би да я докосна, както каза? Или да я целуна?

Докато се колебаех как точно могат да се съчетаят двете от такова разстояние, каквото беше между нас, я видях как се изправя от стола си и със затворени очи тръгва към мен. Вървеше като лунатичка — с бавна, търсеща здрава почва, походка и затворени, но вперени в мен очи. Когато стигна на една ръка разстояние и парфюмът й се нанесе в мен, пръстите й докоснаха косата ми.

Отпусна се и седна в скута ми — на черния, въртящ се стол, върху коленете ми. Обви с длани врата ми и бавно, сякаш наистина го бе правила и друг път, докосна устните ми със своите, които ухаеха на… мляко с какао. Усетих езика й в устата си като опитен скиор, който бързо налучква вратичките на занемарената ми защита и през мълчаливото ми съгласие се носи шеметно по пистата на пробудилия се нагон към греха. Знаех много добре какво би казала, ако можеше да говори. И наистина я чух да го казва, въпреки че езикът й бе зает:

— Сега ще забременея… Нали!

Цял живот се опитвам да повярвам.

Понякога ми се струва, че почти успявам. Друг път — че никога няма да мога. А не остава много време.

Къде ли отива изгубеното време? При кого? Запазва ли се някъде, в твърдия диск на вечността, или безвъзвратно бива изтрито от внезапния токов удар на отделна случка, ден или година? Които завинаги го превръщат в залутан спомен, който изчезва като сън, опиташ ли се да го възстановиш. Като пепел от изгоряла хартия, която се разпада, щом я докоснеш.

Някой беше казал, че вярата в Бог е мъдър облог. Ако спечелиш — печелиш всичко. Ако загубиш — какво губиш? Нищо. Дали е спечелил досега някой?

Навярно богохулствам.