Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,5 (× 2 гласа)

Информация

Корекция
Pensoft Publishers (2024)

Издание:

Автор: Мартин Маринов

Заглавие: Булото

Издание: втро преработено издание

Издател: Издателство „Deja Book“

Година на издаване: 2014

Тип: роман (не е указано)

Националност: българска

Редактор: Христо Блажев

Коректор: Ива Колева

ISBN: 978-954-2989-62-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/20252

История

  1. — Добавяне

Стоя на поваленото дърво пред вратата и оглеждам пустата улица. Две кучета, прекарали нощта там, лениво се разбуждат от първите лъчи на слънцето. Пъстра котка завива зад ъгъла на отсрещната къща и всичко отново задрямва.

Отсъстващият гълъб ме дразни. Тръгвам пак към гълъбарника, но се сещам, че в осем има отново новини и като поглеждам часовника на ръката си, свървам към къщи. Остават две минути до емисията.

Никога няма да го забравя. На разсъмване, в Бургас. Спяхме в две съседни стаи — аз и Мария, в другата нещо като режисьора и жена му. Бяхме приятели и за второ лято прекарвахме заедно на морето.

Докато нещо като режисьора години наред по цял ден излагаше идеите си за изкуство и драматургия, в театъра и вън от него, Сия, жена му, с лекота превърна живота му в драма, в която го лиши от главната роля. Драма, която постепенно и логично се избистри в комедия. Навярно всички, освен него го долавяха: можеш да се опиташ да скриеш драма, но комедия…

Бях станал рано и на път за банята я срещнах — вероятно бе кърмила детето на първия етаж, при родителите си, и отиваше да вари кафе в кухнята. По нощница — беше си у тях. Аз бях на гости, но и аз бях по слипове — мислех, че всички спят. Не спяха всички.

От дъното на коридора бликаше светлина — онази ранна, августовска светлина, която понякога обърква желанието за кафе с желание за нещо друго. Нощницата рисуваше с успореден контур силуета на голото й, кипнало и натежало от нощни копнежи тяло, откроено в контражура на настъпващия ден, на сантиметри от мен.

— Би ли ме закарал до болницата, не се чувствам добре… — попита ме в коридора тихо тя. — Другите още спят, ще се върнем, докато станат…

Разбрах какво искаше, трябваше да й откажа, да излъжа нещо — че колата не е наред, че сме пили до късно… Но не излъгах. Облякох се и излязохме. В колата, по пътя към болницата (сега си представям как сме се носили по булеварда на греха), тя стоеше отпред, вдясно от мен, и гледаше право пред себе си — безмълвна, превантивно гузна, неспособна да каже не на изкушението.

А аз?

Мислех си, че Мария и нещо като режисьора още спят, в стаи една до друга, с обща стена, и може би сънуваха… Какво ли им беше пратил Бог в съня? Нищо чудно да е било онова, което прати на нас наяве. И което сторихме сред някаква смесица от паника, гняв и внезапно, безпричинно сладострастие, което ни бе обхванало по пътя още, понеже знаехме къде отиваме и защо. Къде беше Бог да ни спре? Да ни отклони от грешния път и да ни върне в лоното на целомъдрието и непокварата.

Паркирах в двора на болницата (рояци хора влизаха в току-що отворените огромни врати, сякаш бяха врати — или така ми се струваше — на великденска черква и бързаха да се покаят), изгасих колата и я погледнах.

— Какъв лекар търсим? — попитах.

— Не търсим лекар за тялото, а за душата — отвърна тя, без да ме поглежда.

— И къде е той?

— До мен — каза тя. — Вляво от мен.

— Не виждам къде мога да излекувам душата ти — рекох уплашено. — Тук не е черква, а болница, и е пълно с хора…

— Те не се интересуват от нас и ние няма да се интересуваме от тях — отвърна. — Зная къде е черквата, ела с мен…

Отведе ме под една смокиня, в двора, под родилното, откъдето скоро бе излязла.

Беше по-ниска от нас, с разперени встрани и подканващи, насърчително увиснали до земята, клони, посадена навярно от грешна ръка и създадена сякаш да пази прелюбодеянието от чужди погледи. Седнахме под нея. После легнахме.

Механично. Мълчаливо. Мигновено. Беззвучно. Безсрамно. Безумно.

Любихме се с дрехите, по-точно — без да се събличаме. Не бе и нужно да го правим — не тялото, а душата й беше болна, а тялото е само дрехата на душата. Така каза тя. Но не успяхме да сторим нищо на душата, без да го сторим на тялото. А то не бе болно, а пращеше от здраве. Притискаше се о мен, сякаш искаше да излезе от другата страна. Наблизо минаваха хора, виждах само долната част на краката им, ходилата и малко по-нагоре. Това е, което съм запомнил най-силно. Но не по-силно от тънката бяла струйка мляко, която се стичаше по лявата й гърда, когато бързаше да я прибере в блузата си…

И малкото мокро петънце, което издайнически изби през нея и което знаех, че ще избива и в сънищата ми, за да ме кара да си задавам болния въпрос — още в тънката бяла струйка ли се прокрадва и онова, което, подхранвайки бъдещия живот, подхранва и бъдещия грях…

Когато се върнахме, Мария и нещо като режисьора още спяха. Сипахме си по една чаша кафе и зачакахме да дойде някой да ни разстреля.

Когато след половин час другите две, по-добри половини на човечеството, станаха и влязоха в кухнята — сънени, светли и усмихнати от блажените сънища и предчувствията за хубав ден, ние пиехме второ кафе.

— Къде се измъкна толкова рано, колко е хубаво сутрин в леглото… Исках… — прошепна в ухото ми Мария.

— Пих кафе на терасата, гледах улицата — отвърнах аз и погледнах към жената на нещо като режисьора, която също бе пила кафе с мен на терасата. И тя ме погледна.

Да ни прости Господ, след като не ни спря тогава. Сега.

Искам да повярвам, а не мога.

Мисля, че не мога не защото не съществува, а защото аз не зная как да стигна до него.

Не е вярно, че всички пътища водят към НЕГО!

 

 

Седим в хола на поетесата, в някакво странно опиянение от откровения, алкохол и халюцинации, които трябва да заместят отсъствието на поезията. На масата търпеливо чакат преполовена бутилка старо уиски и недокоснатото младо тяло на авторката — отвратително съчетание от липса на талант и фантастична плът, подкана за едно-единствено нещо. Повече от час се колебая към какво да посегна — към остатъка от уискито или към предизвикателството, облечено оскъдно и излъчващо тежката зараза на изкушението, опияняващо по-бързо от златистата течност с кубчетата лед в чашите. Всъщност стиховете, които чувам, без да слушам, не са лоши, но папка с поезия в един след полунощ не ме вдъхновява за анализи на откровения, а само подсилва желанието ми да доловя по-осезаемо достоверността на претенциозната лирика. И онова, което все пак успявам да доловя, не е поезия, а далечна нейна роднина, припознала се в собственичката на папката. Близка приятелка и колежка на Мария.

— Харесва ли ти?

Не зная какво точно пита авторката. Уискито е хубаво, музиката също, самата тя — невероятно, но се страхувам, че въпросът засяга поезията. Нейната.

— Кое? — питам наивно, докато си сипвам нова порция „Фамозна яребица“, струва ми се, ако надписът на етикета е верен с оригинала в бутилката. Вкусът му е отличен — подобрен от късния ранен час, звуците на среднощния джаз и обстановката, която е мизансцен, подходящ повече за предистория на стих, отколкото за самия стих. Обектът срещу мен е предизвикателна външна поезия, излъчваща подканващото римско обаяние в упадъка на Римската империя. Когато Рим се е отдавал на съблазнителни матрони, фатално заместили…

— Стиховете… отдавна искам да чуя мнението ти — хитрува поетесата, чийто мъж от днес е в чужбина. И когото познавам, за разлика от поезията й.

— Хубави са… вълнуват, но в момента по-скоро ми се… пие.

— Само това ли? — домакинята смело тръгва към полуготовото си ново стихотворение. Тя — луксозен речник за изкуство, но не самото изкуство.

— А какво друго? — изтегнат лениво в шезлонга, всеки миг мога да почина от наивността си. Която, вместо да я озадачава, я прави по-настъпателна.

— Какво правите с Мария по това време? — понякога детските въпроси ме зашеметяват и прогонват далеч философските ми илюзии.

— Ами… различни неща, но предимно спим. Или не спим.

Рафаела, така се казва гостоприемната съпруга на мъжа в странство, се протяга уморено и само подчертава контраста между онова, което пита, и онова, което послужи за формален повод да ме покани у тях. С поезията си не успя да ме смая, но кимоното й, което се разтваря внезапно и решително — като чадър, готов да посрещне дъжда, — ме поразява. Права, с уморен блясък в очите, помътен от питието и новото стихотворение, което е на път да се роди в хола, пристъпва към мен в лиричен ямб. Имам възможност да се насладя на композицията, стихосложението, ритъма и… дано поантата е още далеч.

— Ще видиш, че съм по-добра от Мария — прошепва в пространството помежду ни, което е около педя и вече е заето от нетърпеливия й, полугол бюст.

— По душа ли? — питам като неподготвен ученик, изненадан с труден въпрос по предмет, необявен в днешната програма.

— Не, по други неща… Които няма да забравиш… Искам да изпия всичкото уиски, да прослушам всичката й музика и да чуя всичко, което може да измисли за новото си стихотворение, за да отложа…

— А Мария? — успявам да кажа, преди да усетя формите на плътта й, които се отделят от дрехата като скулптура от калъпа си. Движението, с което го прави, е движение на разгулната римлянка, отнело завинаги блясъка и славата на самопогубилата се империя.

— Ще си поделим вината — горещо отвръща дъхът й, благоговейно прониквайки в мен като отрова, предписана вместо лекарство. Гъвкавите очертания на греха постепенно втвърдяват могъщото си тяло и вече могат да послужат само като надгробна украса на любовта. Хищна, гъвкаво устремена, с кръшна, хармонична лекота, изневярата се разтваря в първата целувка и от горчивия й вкус се ражда скелетът на поделената вина.

 

 

Не зная дали ще забременее Габриела, или отдавна е бременна, така или иначе грехът е споделен. Споделен грях, половин грях? Но при мен има доста половини, които, както е известно от действието събиране, дават много цели. Много цели грехове и нито една ЦЕЛ. Опитвам се да си преговарям Библията. Има години, в които настървено я чета, и други, когато не се сещам за нея. И за десетте заповеди, които могат да изведат на праведния път, ако ги спазваш. А твърде често си мисля, че могат да изведат на същото място, ако предимно не ги спазваш. Не, не защото така е по-удобно да се мисли, а защото… просто няма как да имаш критерий за чистия въздух, ако поне веднъж не си бил в тоалетна, не дай боже в обществена. И понеже човек е обществено животно, според една старогръцка поговорка, какво по-естествено от това — обществено животно в обществена тоалетна. Само искам да кажа, че има неща, които са непреодолими. И които няма как да се познават, ако не се докоснеш до тях. Едва ли има друго нещо, което така да изгаря, като любопитството. И което така да пари по-късно.

Понякога ходя на черква. Влизам и не мога да се ориентирам — къде точно трябва да застана, какво искам да направя и каква ми е нуждата. С неуверена походка си избирам някоя икона, пред която заставам, запалвам свещ и се прекръствам. Опитвам се да проумея, поне малко да разгадая значението на ставащото в момента, а не мога. Най-силно чувам стъпките си по дъсчения под на храма, които грозно отекват и сякаш плашат не само мен. Понякога свещта гасне, друг път гори прекалено бързо — не зная дали е от восъка, или от грешното място, на което съм застанал. Всъщност всяко място, на което заставам, навярно е грешно. Защото самият аз съм грешен, въпреки че влизането ми в черква не е грешка, ако съдя по Библията. Но защо не мога да осъзная греховете си и да се покая така, че да усетя притегателната сила на това място, в което не зная какво да правя? Гледам останалите — смело, уверено и бодро се отправят към тяхното си място, към строго определената икона, и всичко, което вършат, целият ритуал, навярно им носи онази утеха, от която се нуждаят. А аз стоя някъде по средата на черквата (по-тъмните ъгли ме плашат), гледам напред и си мисля… защо кънтят стъпките ми по пода? Как стъпват другите, че походката им не се чува? Може би аз стъпвам по прогнили дъски, но как уцелвам винаги точно тях? Откъде знаят останалите къде точно трябва да застанат и какво да правят? Може би не са грешни? Но какво правят тогава тук?

Лицата, които виждам, се повтарят…

Какъв съм аз? Кой съм? Нещастник, който дори не знае защо скърца подът под краката му, когато влезе в черква? Или идиот, който не се нуждае от божията милост, защото не може да я осъзнае? И богохулства и в мислите си дори? А ТОЙ е милостив и навярно знае какво точно става с мен, в мен, дори и след мен? А аз защо не зная? Защо не ме просветли, ако иска да следвам неговия път? Защо непрекъснато ме отклонява от него и ми позволява… да вървя по други пътища? Да не би да иска да ми каже, че и по неправедните пътища може да се стигне до праведни цели? Кога да вярвам на онова, което си мисля, и кога не? По какво се различава доброто от злото и грозното от хубавото? Понякога много ми харесва нещо, което не харесва на никого около мен. Това хубаво ли е, или лошо? Аз какъв съм тогава? А другите? Понеже са повече… Може би е критерий…

И когато всички викат разпни го ли?

Предполагам, че е разбирал всички. Нещо, което аз се опитвам, но не мога. Твърде често се питам защо разрешава да умират невинни деца например? Щом разрешава, значи го желае, нали? Но не е възможно да го желае, а те въпреки това умират. Някои казват, че той мери с друг аршин. С какъв аршин можеш да мериш, така че да умират деца? Кому е нужен такъв аршин?

Вече богохулствам, и то само защото не мога да проумея навярно елементарни неща. Като това защо скърцат краката ми по пода на черквата, а на останалите, вярващите, не се чуват.

Ако успея да си отговоря на това, може да разбера и останалото. Не вярвам да е толкова трудно. А после?

Хуля ли Бога, хулейки себе си? Ако не се лъжа, и аз съм негово творение…