Патрик Ротфус
Музиката на тишината (8)

Ясен, пепел и жар

Когато Аури се събуди на петия ден, Фоксен вече беше в доста по-ведро настроение.

Така беше най-добре. Имаше толкова много неща за вършене.

Тя лежеше в тъмното и се чудеше какъв ли ще бъде днешният ден. Някои дни бяха горди и гръмки. Разразяваха се като гръмотевични бури. Други бяха изискани и изящни като ръчно написана картичка върху сребърен поднос.

Имаше и свенливи дни. Те не се обявяваха. Вместо това чакаха някое грижовно момиче да ги намери.

Днес беше точно такъв ден. Толкова свенлив, че не смееше дори да почука на вратата й. Дали беше ден за повикване? Или ден за изпращане? Може би ден за правене? Или пък ден за поправяне?

Тя не беше сигурна. Щом Фоксен успя да се разсъни достатъчно, Аури отиде до Крановете и донесе прясна вода за легенчето си. Сетне се върна в Покривалото и изплакна лицето, ръцете и краката си.

Нямаше сапун, разбира се. Това беше първото нещо, с което щеше да се захване днес. Тя далеч не беше толкова суетна, че да иска да се опълчи на света. И все пак можеше да използва онова, което светът вече й беше предоставил. Имаше достатъчно, за да си направи сапун. Това беше позволено. Това беше нейно право.

Най-напред тя запали спиртната лампа. Меката синкава светлинка на Фоксен се сля с жълтеникавия пламък и необузданото подскачане на трепкащите сенки утихна.

Аури махна капака на димоотвода и внимателно запали огън с купчината сухи дърва, които беше намерила преди няколко дни. Съчките бяха чудесни. Имаше ясен, бряст, глог. Почти веднага лумна весел огън.

Тя го погледа малко, сетне се извърна. Щеше да гори още дълго време. Точно както магистър Мандраг обичаше да казва: девет десети от химията е чакане.

Но тя имаше с какво да запълни времето, докато чака. Първо слезе до Дървото. Оттам донесе малката медна тенджерка и напуканото глинено гърненце. Прибра в джоба си празното ленено чувалче. Сетне огледа маслото в кладенчето, намръщи се, поклати глава и го остави на мястото му, защото твърде добре познаваше острия му характер.

Вместо това тя взе от ледената вода твърдата бяла бучка лой, подуши я с любопитство и се усмихна. Сетне прибра и малкия железен триножник. Взе и чувалчето със сол.

Вече се канеше да си тръгва, когато спря и погледна сребърната купа, пълна с индийски орехчета. Така необикновени и редки. Така изпълнени с копнеж по далечни земи. Тя взе едно орехче и прокара пръстите си по опияняващата му повърхност. Поднесе го към лицето си и вдъхна аромата му. Мускус и магарешки бодил. Ухаеше на завеса в бордей — плътно, червено и изпълнено със загадки.

Аури колебливо затвори очи и наклони глава настрани. Розовото връхче на езика й срамежливо се подаде и докосна непознатия кафеникав плод. Аури остана неподвижна като камък. Сетне, без да отваря очи, погали гладкото индийско орехче в устните си. Нежно, внимателно и замислено. Съвсем не като целувка.

Измина един дълъг миг, сетне лицето й се озари от широка и радостна усмивка. Очите й светнаха като слънца. Да. Да, да. Точно тона й трябваше.

 

 

Гравираната сребърна купа не беше никак лека, затова Аури се върна специално за нея и с две ръце я отнесе до Покривалото. Сетне отиде до Непрогледното и донесе намръщеното каменно хаванче. Донесе и две бутилки от Камбаните. Претърси пода на Десетките и намери няколко изсъхнали борови иглички. Занесе и тях в Покривалото и ги сложи на дъното на спуканото глинено гърненце.

Когато беше готова с всичко това, клонките в огнището вече се бяха превърнали в пепел. Тя я събра на купчинка и хубаво я натъпка в спуканото глинено гърненце.

Сетне отиде да изплакне саждите от ръцете си. Изплакна лицето и краката си.

Направи нова клада и я запали. Постави бучката лой в тенджерката. Сетне постави тенджерката до огъня, така че да се разтопи. Добави сол. И се усмихна.

Отиде отново до Дървото и донесе жълъдите, които беше събрала, както и един голям плосък тиган. Обели жълъдите и ги запържи, като ги подхвърляше леко в тигана. Поръси ги със сол и ги изяде един по един. Някои бяха горчиви. Някои бяха сладки. Някои почти нямаха вкус. Просто така стояха нещата.

След като ги изяде всичките, тя отиде да провери тенджерката и видя, че бучката лой не се е разтопила. Дори наполовина. Затова се зае с индийските орехчета. Едно по едно тя ги натроши в старото каменно хаванче. Стриваше ги на ситен прашец и сетне го изсипваше в бурканчето. От хаванчето — в бурканчето. От хаванчето — в бурканчето. Хаванчето беше мрачно, строго и неумолимо. Но след като не се беше къпала от два дни, настроението на Аури напълно отговаряше на характера му.

Щом приключи с индийските орехчета, тя се приближи до огъня и отмести медната тенджерка. Започна да бърка и да прецежда горещата лой, докато не се разтопи напълно. Сетне остави тенджерката настрани, за да изстине. След това отиде до медната тръба в Берилното и донесе малко прясна вода. Напълни спиртната лампа от бляскавия стоманен кран в Участъка.

Когато се върна, огънят отново беше угаснал. Тя събра пепелта и я натъпка в спуканото глинено гърненце.

Сетне изплакна саждите от ръцете си. Изплакна лицето и краката си.

Аури запали огъня за трети и последен път и отиде да огледа полиците си в Порт. Донесе бутилката на Естер и я сложи при останалите неща до огнището. Донесе и зрънцата самодивска зеленика.

Сетне донесе буркана с тъмносините дафинови плодове. С огромно разочарование установи, че мястото му не е там. Колкото и да се опитваше, не успя да накара буркана да застане мирно при другите неща до огъня. Не му хареса дори мястото над огнището.

Аури си помисли, че това затруднение не е честно. Дафиновите плодове щяха да подхождат чудесно. Тази сутрин се беше сетила първо за тях. Щеше да стане чудесен сапун. Подхождаха си като ръка в ръка. Само трябваше да добави…

Но не. За тях нямаше място. Това поне беше ясно. Просто нямаше как да се разбере с това твърдоглаво нещо.

Колкото и да се дразнеше, Аури знаеше, че не може да промени насила начина, по който е устроен светът. Името й отекваше като болезнено ехо в душата й. Беше мръсна и цялата й коса беше заплетена. Би било пълна лудост. Тя въздъхна и занесе буркана с тъмносините дафинови плодове обратно на полицата му в Порт, където той остана спокоен и доволен.

Сетне тя седна на топлите, гладки каменни плочи на пода в Покривалото. Настани се пред огнището и подреди около себе си импровизираните си инструменти.

Пепелта в спуканото глинено гърненце изглеждаше точно такава, каквато трябваше да бъде. Фина и нежна. Пепелта от дъб далеч не беше толкова податлива на обработка. Брезата беше горчива. Не, това тук беше съвършената комбинация. Ясен, бряст и глог. Подхождаха си прекрасно, без да си пречат или да влизат в пререкания. Ясенът беше горд, но добре възпитан. Брястът беше изчистен, но не и непристойно лишен от цветове, особено за нея.

А глогът… хм. Аури леко се изчерви при мисълта за него. Беше достатъчно да се каже, че с цветове или не, тя си оставаше жизнена млада дама, а съществуваше и такова нещо като прекалена благопристойност.

Тя продължи с бутилката на Естер. От нея лъхаха игривост, откраднати мигове и аромат на селас. Чудесно. Имаше нужда точно от нещо крадливо.

Индийското орехче беше някак далечно и непознато. И изпълнено с морска пяна. Какъв очарователен акцент. Така съществен. Загадка и гатанка на едно и също място. Но това не я притесняваше особено. Знаеше, че някои неща е по-добре да бъдат запазени в тайна.

Тя надникна в тенджерката, която беше оставила да се изстудява, и видя, че разтопената лой е започнала да се втвърдява. Беше обгърнала стената до кръглото дъно на тенджерката, така че наподобяваше тънък полумесец. Аури се усмихна. Разбира се. Все пак я беше открила на светлината на луната. Нямаше как да не следва нейната форма.

Но когато се вгледа по-отблизо, усмивката й избледня. Лойта беше чиста и силна, но в нея вече нямаше ябълки. Бяха останали да бушуват само ярост и яд. Беше разгневена като гръмотевична буря.

Не, така нямаше да се получи. Все пак не можеше да се мие с ярост ден след ден. А след като нямаше да има дафинови плодове, които да я удържат… Явно щеше да й се наложи да изтегли гнева. Ако не го стори, сапунът й щеше да бъде най-малкото провал.

Аури се върна в Порт и се огледа. Изборът беше доста лесен. Тя взе пчелната пита и отхапа една-единствена хапка от нея. Затвори очи и се остави да настръхне от сладостта й. Не можа да се стърпи да не се разкикоти, докато я облизваше от устните си; главата й почти се завъртя от дара на пчелите, който усещаше в себе си.

След като беше изсмукала цялата сладост от нея, Аури изящно изплю бучката восък в ръката си. Сетне я завъртя, докато я направи меко, заоблено мънисто.

Тя взе тенджерката с разтопената лой и отиде в Тръмното. Там луната беше майчински настроена и мило надничаше през решетката. Нежната й светлина се сипеше леко като перца и целуваше каменния под на Онова долу. Аури седна до кръга от сребриста светлина и внимателно положи тенджерката в него.

Докато се изстудяваше, разтопената лой беше образувала тънък бял пръстен от вътрешната страна на стената на медната тенджерка. Аури кимна на себе си. Три кръга. Съвършени За питане. Винаги беше по-добре да бъдеш нежен и мил. Винаги беше ужасно да се опитваш да насилваш света.

Тя завърза мънистото от пчелен восък на връв и го пусна в средата на все още горещата лой. Минаха няколко мига, сетне тя се отпусна, когато видя как започна да действа веднага, като магия. Почувства как яростта се събира, как се устремява към восъка като мечка, тръгнала на лов за мед.

Докато сребърният кръг от лунна светлина остави медната тенджерка и продължи по пътя си, и последната капка гняв беше изтеглена от разтопената лой. Беше най-умелото изтегляне, което би могъл да направи човек.

Сетне Аури отнесе тенджерката в Дървото и я положи във ваничката с ледена течаща вода. Бърза като щурче, тя изстина и се сгъсти, така че образува плосък бял диск, дебел два пръста.

Аури внимателно го вдигна от дъното на тенджерката и изля златистата вода, която беше останала под него. Забеляза, че в нея има следа от сънливост, там бяха и всичките ябълки. Жалко. Но нямаше какво да направи — понякога нещата стоят така.

Восъчното мънисто кипеше от гняв. Сега, когато яростта беше изтеглена на свобода, Аури осъзна, че е била много по-силна, отколкото си мислеше. Беше истински бяс, натежал от греха на преждевременната смърт. Беше яростта на майката заради малките мечета, останали сами на света.

Аури въздъхна от облекчение, че мънистото е увиснало на връвта. Никак не й се искаше да го докосва с ръце.

Бавно и мълчаливо тя го прибра в една дебела стъкленица и го запечата плътно, много плътно. Сетне го отнесе в Предела. О, колко внимателно го носеше само. О, колко внимателно го остави на високата каменна полица. Зад стъклото. Там щеше да бъде на най-сигурно място.

 

 

Когато се върна в Покривалото, третият и последен неин огън се беше превърнал в пепел. Тя отново я събра. Пепелта препълни пропуканото глинено гърненце.

Тя изплакна саждите от ръцете си. Изплакна лицето си и краката си.

Вече всичко беше готово. Аури се усмихна и седна на топлия каменен под, подредила всичките си неща около себе си. Отвън изглеждаше спокойна и умиротворена, но отвътре танцуваше при мисълта за новия си сапун.

Сложи тенджерката на железния триножник. Под него постави спиртната лампа, така че горещият ярък пламък да целува медното й дъно.

Първо взе съвършения диск чиста бяла лой. Беше здрав, с остро очертани ръбове и прекрасен като луната. Една част от нея — една палава, немирна частица — искаше да натроши диска на парчета, за да се разтопи по-бързо. Така по-скоро щеше да се сдобие с нов сапун. Така щеше да може да се измие, да среши косата си и най-сетне да се погрижи за себе си след толкова много време…

Но не. Тя леко положи диска в тенджерката, като внимаваше да не го обиди. Остави го в чистата, съвършена форма на кръг. Търпение и благоприличие. Това беше единственото пристойно нещо, което можеше да направи.

След това пепелта. Тя сложи пропуканото глинено гърненце върху ниска, дебела стъкленица. Сетне сипа от бистрата, чиста вода върху тях. Водата се процеди през пепелта и се зае да кап-кап-капе през пукнатината на дъното на гърненцето, оцветена в опушеното червено на кръв, кал и мед.

Когато се отрониха и последните капки, Аури вдигна стъкленицата с вода от пепелта над главата си и видя, че е най-хубавата, която е правила някога. Беше пепелявочервена, като залез. Беше тържествена и изискана, готова да се промени. Но под всичко това, в течността имаше и намек за разточителство. В нея се съдържаха всички благини на изгорялото дърво, а в добавка към тях и безброй хапещи лъжи.

В някакъв смисъл това щеше да бъде достатъчно. От разтопената лой и водата от пепелта щеше да стане приличен сапун, който да върши работа. Но в него нямаше да има ябълки. Нямаше да има нищо сладко или мило. Щеше да бъде твърд и хладен като креда. Да се къпе с него щеше да бъде същото, като да се къпе с някоя безразлична тухла.

Така че да, в някакъв смисъл това щеше да бъде достатъчно, за да се направи сапун. Но колко ужасно би било, нали? Колко ужасно би било да живее по този начин, обградена от рязката остра безплодност на нещата, които са достатъчни — и нищо повече от това?

Седнала на топлия, гладък под на Покривалото, Аури потръпна при мисълта да живее в такъв безрадостен свят. В който няма нищо съвършено. Нищо красиво и истинно. О, не. Тя беше твърде мъдра, за да живее по този начин. Огледа се и се усмихна, когато видя всичките си разкошни неща. Имаше съвършеното си обично листо и лавандулата. Носеше любимата си рокля. Казваше се Аури и нейното име беше като бляскаво кюлче злато, което винаги носи в себе си.

Затова тя извади сребърната тапа от леденосинята бутилка и наля парфюма в старателно стритите на прах индийски орехчета. Уханието на цветовете на селас изпълни стаята, сладко и леко на фона на хапливата лютивина на орехчетата.

Аури се усмихна и ги разбърка със съчка, а сетне изля гъстата, влажна, неравна маса в лененото чувалче, което беше пъхнала в стъкленица с широко гърло. Взе две пръчки, за да усуче краищата на чувалчето, и се зае да изстисква плата, като го въртеше в противоположни посоки, докато от него не започна да излиза гъста, тъмна мазна течност, която прокапа в стъкленицата. Капеше едва-едва. Излезе само една супена лъжица. Сетне две. Сетне три.

Тя продължи да върти пръчките, свила устни, за да се съсредоточи. Лененото чувалче се усукваше все по-силно. Тъмната течност се надигаше, натежаваше на капки и се отронваше. Отново и отново.

На Аури неволно й се прииска да разполага с истинска преса. Иначе се губеше толкова много. Тя се напрегна да завърти пръчките още малко, хвана ги по друг начин и успя да направи още половин завъртане. Стискаше зъби от усилието, а кокалчетата на ръцете й бяха побелели. Още една капка. Още три. Още десет.

Ръцете й се разтрепериха и тя неволно погледна към обкованата с желязо врата, която водеше към Предела.

Но извърна поглед. Понякога беше лоша, но не беше чак толкова лоша. Да й се прииска нещо, беше просто фантазия, нищо повече. Но да притисне и да огъне света, за да се подчинява на нейните желания, би било съвсем друго.

Най-сетне ръцете й се разтрепериха толкова силно, че не издържаше повече. Тя въздъхна, отпусна се и освободи пръчките от чувалчето, като го обърна над един плитък тиган. Кюспето от индийско орехче вече не беше тъмна, неравна маса, а беше станало бледо и трошливо.

Аури вдигна стъкленицата и огледа гъстата лепкава течност, прозрачна като кехлибар. Беше прелестна, прелестна, прелестна. Не приличаше на нищо друго, което беше виждала през живота си. Беше натежала от тайни и морска пяна. Беше наситена с мистерии. Беше преизпълнена с мускус и шепот, с тетрадеканова киселина.

Беше толкова прекрасна, че безумно й се искаше да има още от нея. В стъкленицата се беше събрала едва една шепа. Тя хвърли поглед към тигана и си помисли дали да не изстиска кюспето с ръце, за да събере още няколко скъпоценни капки…

Но когато протегна ръка към него, откри, че по някаква причина не иска да докосва ронливата маса с голата си беззащитна кожа. Тя спря и наклони глава, за да огледа по-внимателно бледото, сиво, трошливо кюспе — и коремът й се сви на възел, когато осъзна какво вижда.

Беше пълно с писъци. С безкрайни дни, в които отекват тъмночервени писъци. Преди писъците бяха скрити под всички други мистерии, но сега, когато сладостта на селас беше отнесла мистериите със себе си, Аури виждаше писъците ясно като бял ден.

Тя вдигна стъкленицата и огледа кехлибарения малц. Но не. Беше същият като преди. В него нямаше писъци, скрити между мистериите и малца. Беше все така съвършен.

Аури си пое дъх дълбоко, на пресекулки, когато видя това. Остави стъкленицата и внимателно положи лененото чувалче и двете си пръчки за усукване в плиткия тиган, до ужасяващото кюспе. Опитваше се да не ги докосва повече, отколкото беше наложително, само с върховете на пръстите си, все едно бяха отровени.

Не искаше това нещо да бъде близо до нея. Никаква част от него. Вече знаеше. Знаеше за червеното. Знаеше повече за писъците, отколкото искаше да знае.

По челото й беше избила пот, когато вдигна тигана с две ръце и се обърна към портата. Сетне спря, преди да направи една-единствена крачка към добре подредения Порт. Не можеше да го държи там. Кой знае какъв хаос ще донесе със себе си? Писъците не са добри съседи.

Тогава Аури се обърна към коридора. Направи още една крачка и отново спря, защото не знаеше къде да отиде. В Талазите, където вятърът щеше да разнесе писъците навсякъде из Онова долу? В Дървото, където щяха да продължат да тлеят като въглени, толкова близо до нейните тенджери, тигани и скъпоценни грахови зърна…?

Но не. Не, не.

Затова Аури се обърна за последно. Обърна се към последния път, който водеше вън от Покривалото. Обърна се към обкованата с желязо врата и отнесе лененото чувалче в Предела.

 

 

Когато се върна, Аури изплакна лицето си. Изплакна ръцете и краката си.

Направи една крачка към триножника и медната тенджерка, но спря. Върна се до легенчето си. Изплакна лицето си. Изплакна ръцете и краката си.

Повече от всичко друго искаше да има сапун. Искаше да седне и да довърши онова, което беше започнала. Беше толкова близо до края. Но първо забърза към Порт, за да бъде съвсем наистина сигурна как стоят нещата. Приглади одеялото с две ръце. Докосна плоския сив камък. Върна самодивата бутилка обратно на мястото й. Пипна книгата с кожена подвързия и я отвори, за да се увери, че всичките й страници са все така неразрязани. Бяха. Но когато погледна отново към полицата, тя забеляза, че камъкът съвсем се е разместил. Опита се да го върне на правилното му място, но не можеше да види правилната му форма и не можеше да определи как трябва да стоят нещата и дали това място е правилното за него. Както и на меда. Искаше мед, но не биваше да…

Тя разтърка очи. Сетне се насили да спре и да погледне ръцете си. Забърза обратно към Покривалото. Изплакна лицето си. Изплакна ръцете и краката си.

И тогава усети паниката, която се надигаше в нея. И разбра. Тя знаеше колко бързо могат да се строшат нещата. Правеше каквото можеше. Грижеше се за света заради него самия. Надяваше се, че всичко ще бъде наред. Но въпреки това знаеше. Знаеше как всичко може да се срине за миг и тя няма да е в състояние да направи каквото и да било, за да го спре. И да. Знаеше, че не е права. Знаеше, че всичко в нея е накриво. Знаеше, че главата й не е завъртяна както трябва. Знаеше, че не е на правилното си място. Знаеше всичко това.

Вече й беше по-трудно да диша. Сърцето й биеше като чук в гърдите. Светлината беше по-ярка и тя чуваше нещата, които обикновено не можеше да чуе. Пронизителното стържене на света, който не беше на мястото си. Воя на всичко, което беше накриво…

Аури се огледа, обляна в пот от страх и ужас. Беше заплетена и откъсната. Дори тук, на това място. Виждаше следите навсякъде. Покривалото беше крехко като яйчена черупка. Дори това, най-съвършеното място. Леглото й почти не беше нейното легло. Съвършеното й листо беше толкова крехко и беззащитно. Каменната й кутийка беше толкова далеч. Лавандулата й беше съвсем безполезна и толкова избледняла…

Тя сведе очи към треперещите си ръце. Дали не беше пълна с писъци? Отново? Не. Не, не. Не беше тя. Не беше само тя. Беше всичко. Съвсем всичко се разплиташе, изтъняваше и разпадаше. Вече дори не можеше да стои на краката си. Светлината беше нащърбена и стържеше като нож по зъбите й. А под нея дебнеше пустият мрак. Безименната вездесъща пустота дращеше по изронените краища на стените. Дори Фоксен не беше на себе си. Дори камъните бяха странни. И въздухът. Тя се опита да открие името си и видя, че то дори не мъждука. Пустотата вече беше в нея. Всичко беше. Всичко беше всичко. Всичко беше всичко останало. Дори тук, в нейното най-съвършено място. Тя трябваше. О, как трябваше само да…

Но ето го. Тя видя неизменното медно колело, подпряно на стената. Беше твърде преизпълнено с любов. Нищо не можеше да го помръдне от мястото му. Нищо не можеше да го накара да се извърне от себе си. Дори когато целият свят беше палимпсест, то беше съвършен палиндром. Неприкосновено.

Беше чак в другия край на стаята. Толкова далеч, че тя се боеше, че няма да може да го достигне. Не и сега, когато камъните под краката й бяха станали толкова груби. Не и сега, когато беше толкова пуста отвътре. Но когато се раздвижи, тя откри, че съвсем не е толкова трудно. Защото пътят й водеше надолу. Гордото, ярко медно колело беше толкова истинско, че се притискаше с всичка сила в тънката износена канава на света и образуваше вдлъбнатина в нея.

И в следващия миг тя вече го докосваше. Лицето му беше толкова гладко и топло. И Аури — обляна в пот, останала без дъх, изпълнена с отчаяние — притисна челото си в неговата хладина. Улови го с двете си ръце. Острите му ръбове в дланите й бяха като докосването на успокояващ нож. Отначало го стисна с всички сили, като корабокрушенец, който се вкопчва в скалите на брега. Но светът около нея продължаваше да бушува. Преобърнат наопаки. Преизпълнен с ронлива бледност и болка. Затова Аури напрегна треперещите си ръце, с които го държеше. И завъртя колелото на тясната полица. Завъртя го срещу въртенето на света. Обратно на всичко.

Колелото се преобърна от единия зъб на следващия. Едва когато го завъртя, Аури осъзна страховитата тежест на медното колело. Беше като фундамент. Беше опорна точка. Беше центърът на оста на света. Колелото се въртеше, но в действителност само изглеждаше, че се върти. В действителност колелото оставаше на едно място. В действителност целият свят се въртеше около него.

Още един силен напън и мястото, оставено от счупения зъб, вече сочеше право надолу. И когато зъбите на колелото се забиха с всичка сила в камъка, Аури почувства как целият свят се разтърси около нея. Светът изпука. Изщрака. И се намести. На правилното си място. Трепереща, тя се огледа и видя, че всичко е наред. Леглото й беше просто нейното легло. Всичко останало в Покривалото: наред. Нищо не беше нещо друго. Нищо не беше нещо, каквото не бива да бъде.

Тя тежко се отпусна на пода. Изведнъж я изпълни такова сладостно облекчение, че се задави. Разсмя се, хвана колелото и го притисна към гърдите си. Целуна го. Затвори очи и се разрида.