Патрик Ротфус
Музиката на тишината (7)

Яростният мрак

На четвъртия ден Аури се събуди и всичко беше различно.

Почувства го още преди да се протегне, за да се разсъни. Още преди да отвори очи в непрогледния мрак. Фоксен беше изплашен и надвиснал като планина. Значи беше ден за изостряне. Ден за разпалване.

Тя не го обвиняваше. Знаеше как се чувства. Има дни, от които просто няма как да избягаш. Някои дни просто те издебват като котка и когато най-много ти се иска да си починеш от тях, те се промъкват зад гърба ти и започват да те душат.

Не. Фоксен не беше виновен. Но за няколко мига й се прииска днешният ден да беше различен, макар и да знаеше, че от това желание няма да излезе нищо хубаво. Макар и да знаеше, че не бива да прави така.

При все това дните за разпалване бяха твърде мъждукащи. Твърде ронливи. Тези дни не бяха подходящи за нищо. Най-добре беше да стоиш на едно място и да придържаш земята под краката си.

Но й оставаха само три дни. Имаше да свърши още толкова много неща.

Аури внимателно се раздвижи в тъмното и вдигна Фоксен от паничката му. Той сякаш тлееше в ужас. Беше толкова потиснат и раздразнителен, че нямаше как да го убеди в нищо. Аури го целуна и го постави обратно на мястото му. Сетне се измъкна от леглото си и се озова в смазващата прегръдка на всеобхватния и пълен мрак. Нямаше значение дали очите й са отворени, или не, затова тя ги остави затворени и опипом затърси кутията си от кедрово дърво. Остави ги затворени и докато вадеше от нея клечки кибрит и свещ.

Драсна една от кибритените клечки в пода, тя изпука, проблесна и се счупи. Сърцето й се сви. Лошо начало на лош ден. Втората кибритена клечка едва проскърца и угасна. Третата се пречупи. Четвъртата лумна ярко и изгоря без следа. Петата се протри без резултат. Нямаше повече клечки.

Аури поседя известно време в мрака. И преди се беше случвало така. Не и в последно време, но тя не беше забравила. И преди беше седяла така, празна като яйчена черупка. Когато в яростния мрак неговата песен за пръв път докосна празното й натежало сърце. Тогава, когато все още не й беше дал това чисто ново, сладостно и съвършено име. Като частичка от слънцето, която винаги беше до нея. Като къшей хляб. Като цвете в сърцето й.

Споменът за това й помогна да се изправи. Знаеше как да стигне до нощното си шкафче. В легенчето имаше прясна вода. Щеше да си измие лицето, ръцете и…

Но нямаше сапун. Беше свършил. А всички останали калъпи бяха на мястото си в Пекарната.

Тя отново седна на пода, близо до леглото си. Затвори очи. Така вцепенена, с оплетените си коси и самотното си сърце, тя едва не остана на мястото си.

Но той щеше да дойде. Щеше да бъде сладък и смел, и съсипан, и мил. Щеше да носи дарове и да бъде сръчен, и щеше да знае толкова малко за толкова много неща. Щеше да бъде на нож срещу света, но при все това…

Три дни. Щеше да дойде чак след три дни. И след цялото това време и лутане тя все още не беше успяла да намери подходящ подарък за него. Въпреки всичко, което знаеше за нещата, тя така и не беше усетила какво би трябвало да му поднесе.

Нямаше нито подходящ подарък, нито каквото и да било за споделяне. Не можеше повече така. Затова Аури събра сили и бавно се изправи на крака.

Три пътя водеха вън от Покривалото. Коридорът беше обвит в мрак. Портата беше обвита в мрак. Вратата беше обвита в мрак и затворена, пуста, незначителна.

Тогава самичка и без светлинка, която да й показва пътя, с бавни и внимателни стъпки Аури премина през коридора и пое по дългия и мъчителен път към Дървото.

Мина през Несветлото, като леко опипваше стените с ръце, за да намери правилния път. Заобиколи отдалеч, защото беше твърде опасно да преминава през Подскоците без никаква светлина. Стигна до Берилното, но по средата се спря и се обърна назад, защото се уплаши да не се озове пред Черната дузина. Мракът наоколо беше притихнал и студен като басейна под краката й. Точно днес нямаше сили да мисли и за това.

Оставаше единствено влажният и плесенясал път през Стъргалото. И не стига това, ами единствената пътечка през Мрачините беше ненужно тясна и задушена от паяжини. Оплитаха се в косата й, лепнеха и я вбесяваха.

Но в крайна сметка тя успя да стигне до Дървото. Посрещна я тихото ромолене на водата в кладенеца — и едва тогава си спомни, че е ужасно изгладняла. Взе кибритените клечки, които бяха останали на полиците, и запали спиртната си лампа. Ярката светлина заслепи очите й; дори когато привикнаха с игривото жълтеникаво пламъче, всичко останало в стаята все още изглеждаше странно и неспокойно.

Тя прибра останалите пет кибритени клечки в джоба си и отпи глътка вода от кладенчето. На странната трепкаща светлина полиците изглеждаха по-празни от всякога. Тя изплакна ръцете, лицето и краката си в леденостудената вода. Сетне седна на пода и малко по малко започна да си отхапва от ряпата. След нея изяде и последната останала смокиня. Мъничкото й лице беше угрижено. Въздухът беше наситен с миризмата на индийско орехче.

 

 

Обляна в трепкаща светлина и цялата покрита с лепкави паяжини, Аури се отправи към Пекарната. Днес по нищо не приличаше на пещ. Беше потисната и навъсена като обикновена изоставена фурна.

Тя мина покрай меките тръби и след още няколко завоя се озова пред малката тухлена ниша, така подходяща за сушенето на скъпоценния й сапун. Да изсъхва, но без да се нагрява. И…

Нямаше сапун. Сапунът й беше изчезнал.

Не. Сигурно й се привиждаше заради треперливата светлина на спиртната лампа. Така странна и жълтеникава. Хвърляше сенки навсякъде. Сякаш променяше Онова долу. Не можеше да й се има доверие. Това със сигурност беше някоя друга празна тухлена ниша.

Тя се обърна и като мина по същия път, по който беше дошла, се върна във Въгленчето. Сетне тръгна обратно, като внимателно отброяваше завоите. Наляво и надясно. Наляво и пак наляво, а сетне надясно.

Не. Това наистина беше Пекарната. Това наистина беше нейната ниша. Но в нея нямаше нищо. Нямаше го чувалчето от зебло. Нямаше ги безупречните калъпи съвършен летен сапун. Въпреки изгарящата жега Аури усети лед в корема си. Да не би в нейното Онова долу да има някой друг? Да не би някой да размества нещата? Да не би да разбърква всичко онова, което тя години наред бе подреждала с толкова усилия?

Разтревожена и объркана, тя започна да търси наоколо и да осветява с лампата си всяко ъгълче или сянка. Само след десетина крачки намери чувалчето от зебло, разкъсано на парчета. Сред аромата на канела се носеше миризмата на мускус и урина. На една нащърбена тухла беше останало снопче козина, което се беше отскубнало от малкия и чевръст звяр.

Аури застина на място. Рошава и лепкава. Мъничкото й лице се вцепени, огрявано от трепкащата жълтеникава светлина. Сетне устата й се изкриви от ярост. Погледът й стана суров. Някакво нещо беше изяло нейния съвършен сапун.

Тя протегна ръка и с два пръста вдигна снопчето козина. Движенията й бяха изпълнени с толкова ярост, че се страхуваше да не прекали и да пречупи света на две. Осем калъпа. Сапун за цяла зима. Нещо беше изяло всичкия съвършен сапун, който беше направила сама. Беше се осмелило да дойде тук, където беше мястото на сапуна, и да го изяде целия.

Тя тропна с крак. Пожела си лакомото същество да има разстройство цяла седмица. Пожела си да му изтекат вътрешностите, а сетне да пропадне някъде дълбоко, да загуби името си и да умре само и празно в гневния мрак.

Тя хвърли снопчето козина на земята. Опита се да прокара пръсти през косата си, но те просто се впримчиха в заплетените й кичури. Суровите й очи за миг се напълниха със сълзи, но тя бързо примигна да ги спре.

Прегряла от жегата в Пекарната и разярена от тази неправда, тя се обърна и излезе от помещението, а босите й крака гневно шляпаха по каменния под.

 

 

Аури избра по-краткия път, за да се върне в Покривалото. Беше цялата изпоцапана, така че се отби в Сребърната дузина и се потопи в басейна, от което се почувства малко по-добре. Не успя да се изкъпе хубаво. Само да се потопи. Да се изплакне. Освен това беше студено. Но все пак беше по-добре от нищо, макар и съвсем малко по-добре. Лунната светлина се прокрадваше през решетката над главата й. Но беше толкова далечна и мека, че Аури нямаше нищо против.

Тя излезе от водата, изтръска се и изтри с ръце водата от кожата си. И през ум не й минаваше да се върне в Пекарната, за да се изсуши. Не и днес. Загледа се в лунната светлина, която се процеждаше през решетката над нея, и тъкмо започна да изцежда водата от косата си, когато го чу. Лек плясък. Скимтящо цвърчене. Звукът на тревогата.

Тя затича ужасено във всички посоки. Понякога някое създание се озоваваше изгубено в Дузината и докато пиеше вода от басейна, цопваше в него.

Не си пое дъх, преди да го намери. Проклетата трепкаща лампа повече пречеше, отколкото помагаше. Колкото и да се ослушваше, нямаше как да се ориентира сред многобройните звуци, които ехото разнасяше между тръбите и водата.

Най-сетне го откри. Мъничко същество, което скимтеше и вяло махаше с крачета във водата. Беше почти новородено и тъкмо беше започнало да излиза само. Аури се хвана за една метална подпора и се наведе над водата, като вдигна другата ръка над главата си и изпъна единия си крак назад, за да запази равновесие. Приличаше на балерина. Ръката й описа внимателен полукръг, потопи се във водата и внимателно извади мъничкото подгизнало същество…

А то я ухапа. Впи зъбите си право в месестата част на ръката й, между палеца и показалеца.

Аури примигна от болка и издърпа тялото си и малкия мерзавец в ръката й към брега на басейна. Създанието се опитваше да се измъкне и тя беше принудена да го стисне малко по-силно, отколкото й се искаше. Ако паднеше отново във водата, то сигурно щеше да се нагълта с вода и да се удави, преди да успее да го измъкне.

Когато успя да стъпи и с двата крака обратно на каменния под, Аури вдигна ръце пред гърдите си, за да направи клетка за малкия мерзавец. Така нямаше как да носи спиртната лампа и тя се довери на лунната светлина, докато се придвижваше през Старите железници. Създанието се гърчеше, драскаше по гърдите й и в опитите си да се освободи я ухапа още веднъж — този път по върха на кутрето.

Но тя вече беше намерила най-близката решетка. Вдигна ръка и избута клетото изгубено създание навън. Навън от Онова долу. Там, където му беше мястото нощем — при своите, сред кофите за боклук и калдъръмените улички.

Аури се върна обратно до Сребърната дузина и потопи туптящата си от болка ръка във водата. Раната щипеше ужасно, но честно казано, повече я болеше от наранените й чувства. Беше минала цяла вечност, откакто някой се беше държал толкова грубо с нея.

Името й висеше мрачно и тежко в гърдите, докато си обличаше роклята. Днес не й стоеше както трябва. На жълтеникавата светлина й се струваше, че всичко я наблюдава някак заплашително. Косата й беше в окаяно състояние.

Аури се върна в Покривалото, но избра по-дългия път, така че да избегне Ван и срещата с огледалото си, в което нямаше никакво желание да се оглежда. Щом влезе в Порт, веднага осъзна, че почти нищо не е на правилното си място. Разбира се. Просто денят беше такъв.

Тя тръсна лампата върху масата по-силно, отколкото трябваше, от което пламъкът й подскочи нависоко. Сетне направи всичко по силите си, за да въдвори ред в стаята. Самодивата бутилка да стои така близо до потайностите на книгата с кожена подвързия и неразрязани страници? Не. Мястото й беше сам-самичка в най-отдалечения край на горната полица. Смолата имаше нужда от лично пространство. Бурканът с тъмносините дафинови плодове отиде обратно на масичката в ъгъла. Мъничката каменна фигурка самодоволно се настани върху шкафа за вино, сякаш беше нещо повече от всички останали.

Само чисто новата й пчелна пита си остана на мястото. В стремежа си да се почувства по-добре Аури едва не си отчупи малка хапка от нея. Колкото и да беше егоистично, тя беше напълно способна да го направи. Успя да се въздържи само защото не искаше да я докосва, докато беше в такова отвратително настроение.

Когато вече нямаше какво повече да оправи, взе лампата и влезе в Покривалото. Бързо подреди разпилените кибритени клечки и захвърлената кутия от кедрово дърво, които намери на пода. Зъбното колело си беше добре. Както и съвършеното й листо. И каменната й кутия. И пръстенът от есенно злато. И бурканът от сиво стъкло, пълен с лавандула. Всичко беше наред. Тя почувства как бавно започва да се отпуска.

И тогава видя одеялото си. Нейното съвършено одеяло, което самичка беше направила по възможно най-правилния начин. Беше се усукало на леглото, а единият му край беззащитно се беше отпуснал на пода.

Аури стоя дълго време, без да помръдва. Струваше й се, че всеки миг ще се разплаче, но не успя да открие в себе си повече сълзи. Беше пълна с натрошено стъкло и репеи. Беше изморена и разочарована от съвсем всичко. И я болеше ръката.

Но не й бяха останали повече сълзи.’Затова взе одеялото и го занесе в Талазите. Намери подходяща и чиста медна тръба и го провеси по средата на тунела, така че непрестанното течение развяваше краищата му и го поклащаше напред-назад. Одеялото се изду от вятъра, но нищо повече.

Аури се намръщи и се приближи да свали одеялото от тръбата. Но тъй като беше невнимателна, повей на вятъра угаси лампата й. Наложи се да използва още една от скъпоценните си кибритени клечки, за да я запали отново.

Щом Талазите отново се обляха в трептящата светлина, Аури взе одеялото, обърна го наопаки и пак го преметна през тръбата. Но не. Нямаше никакво значение от коя страна е сложено.

Сетне тя се изкачи към Старите железници и намери онази решетка, която най-силно обичаше светлината на луната. Бледата й светлина се спускаше от нея като кокичета, като сребърно копие. Аури разстла одеялото си под нея, така че цялото да се окъпе в лунната светлина.

И това не помогна.

Тя върна одеялото обратно по целия път през Отбраното. Занесе го на върха на Чертежите, хвърли го надолу и се наведе да проследи пътя му през лабиринта от жици. Малко преди да падне на дъното, то се закачи на жица и лекичко заподскача нагоре-надолу. Тя го отнесе обратно в Покривалото и го омота около ужасното, противно и инатливо зъбно колело, което просто си стоеше там и златисто злорадстваше, огряно от трепкащата светлина.

Нищо не помогна.

Тъй като не можа да се сети за друго по-подходящо място, което да смекчи обидата, Аури занесе одеялото чак до новия си съвършен салон в Колата. Постла го върху облегалката на дивана. Сгъна го и го сложи върху стола.

Накрая, в пристъп на отчаяние и без капка колебание, тя стисна зъби и разстла одеялото върху пищния червен килим в средата на стаята. Сетне го приглади внимателно с ръце, като внимаваше краищата му да не опират в каменния под. Одеялото почти идеално съвпадаше с килима. Тя за миг почувства надеждата да се пробужда в…

Но не. И това не помогна. Беше ясно. Беше й ясно още от самото начало. Нищо не можеше да поправи стореното.

Аури се намръщи, грабна неблагодарното одеяло, смачка го на топка и се заизкачва по безименните стъпала. Чувстваше се ненужна като парче похабена животинска кожа. Безполезна като лист хартия, изписан и от двете страни. Дори игривите закачки на новото каменно стълбище не успяха да я разведрят.

Тя се покатери по развалините, прескочи порутената стена и се озова в Тръмното. Заради трепкането на жълтеникавата светлина стаята изглеждаше някак различно. Отвсякъде дебнеха неодобрение и страх.

Тоалетната масичка също й се стори различна. Вече не беше така разпусната. На тази светлина успя да различи склонността й към лошотии и зърна онова, което й пречеше да се държи както трябва. Виждаха се разръфаните краища на безпорядъка.

Но беше твърде мръсна и лепкава, с оплетена коса и празна душа, за да се захване да оправя каквото и да било. Далеч не беше в настроение да се занимава с това неблагодарно нещо.

Вместо това коленичи пред гардероба и постави спиртната лампа на пода до себе си. С опрени в студените камъни колене, тя отвори чекмеджето и вътре намери меките, грижливо сгънати чаршафи.

Аури затвори очи. Пое си дълбоко дъх и сетне го изпусна.

Без да отваря очи, тя грубо натъпка одеялото в чекмеджето. Сетне постави ръката си върху най-горния чаршаф. Да. Така беше добре. Дори без да поглежда, тя усети сладостта му. Пръстите й погалиха меката повърхност…

Аури дочу леко припукване и долови миризмата на горяща коса.

Тя подскочи назад и както беше на четири крака, с всички сили запълзя заднешком, колкото се може по-далече от безмилостния жълтеникав пламък. Пипна косата си и откри, че са опърлени само няколко кичура, но от това не се почувства по-добре. Понеже беше твърде ядосана, за да се държи възпитано, отиде до гардероба, грабна одеялото и бясно затръшна чекмеджето.

А сетне, докато се катереше по срутената стена, без да иска, удари пръстите на крака си в стърчащ камък. Не изпусна лампата си, но съвсем за малко. Вместо това само извика от болка и едва успя да запази равновесие.

Аури се тръшна на пода, като стискаше крака си. И едва тогава осъзна, че е изпуснала одеялото си. То лежеше проснато на голия каменен под. Тя стисна зъби толкова силно, че се уплаши да не ги счупи.

Остана така доста дълго време, сетне събра нещата си и се помъкна обратно към Порт, където яростно натъпка одеялото в шкафа за вино. След като това щеше да бъде новото му място. След като така стояха нещата.

 

 

Аури прекара доста време на стола си за умуване, вперила поглед в медното зъбно колело. На жълтеникавата светлина то изглеждаше бляскаво, топло и медено. Но за нея това нямаше никакво значение. Все едно то беше виновно за всичко. Все едно всичко се беше объркало заради него.

В крайна сметка й омръзна да се сърди. В крайна сметка се успокои достатъчно, за да осъзнае истината.

Не можеш да спреш прилива, нито пък да обърнеш посоката на вятъра. Ами ако се разрази буря? Всяко момиче трябва да може да се вземе в ръце и да се пребори, а не да си плюе на петите. Как да не обърка всичко, като е такава?

Беше се отклонила от правилния начин, по който се вършеха нещата. Първо трябва да се погрижиш за себе си. Сетне за дома си. А сетне и за твоето късче от небето. А след това…

Всъщност тя не знаеше какво трябва да стане след това. Но тайничко се надяваше, че след това светът ще започне да се грижи сам за себе си, точно като един добре сглобен и смазан часовников механизъм. Точно това се надяваше да се случи. Защото, честно казано, понякога се чувстваше просто безсилна. Беше й омръзнало да върши всичко сама. Да бъде единствената, която поддържа правилния ред на нещата.

И все пак трябваше да избере дали да се дразни, или да действа. Затова се изправи и изплакна лицето, ръцете и краката си. Нямаше сапун, разбира се. Не можа да се измие както трябва. Това по никакъв начин не й помогна да се почувства по-добре. Но какво друго можеше да направи?

Вдигна лампата към устните си и духна жълтото езиче на пламъка. Мракът нахлу в стаята и я изпълни изцяло, а Аури се покатери на тясното си голо легло.

Дълго лежа в мрака, без да заспи. Беше изморена, рошава, гладна, опустяла. Душата и умът й бяха изтощени. Но въпреки това сънят не я спохождаше.

Отначало си помисли, че е заради самотата. Или пък заради студа, който не я оставяше да затвори очи и да се отпусне. А може би беше заради болката от двете ухапвания по ръката й…

Но не. Нито едно от тези неща не беше повече от онова, което заслужава. Нито едно от тези неща не беше достатъчно, за да я накара да лежи с широко отворени очи през нощта. Беше свикнала да заспива и с по-страшни неща. Едно време, когато той все още не беше дошъл. Едно време, когато все още нямаше това ново и сладко име.

Не. Тя знаеше какъв е проблемът. Измъкна се от леглото си и извади една от малкото й останали кибритени клечки. Клечката се запали още от първия път и червеният й пламък огря бялата усмивка на Аури.

Тя запали спиртната лампа и я занесе в Порт. Сетне виновно извади одеялото си, което беше натъпкала в шкафа за вино. Внимателно го разстла на масата, за да му се извини. Наистина съжаляваше. Знаеше, че не бива да прави така. Лошотията никога не помага на света да се върти както трябва.

Аури внимателно сгъна одеялото с нежните си ръце. Събра ъгълчетата му в идеален квадрат. Сетне му намери подходящо място на полицата с книгите и му донесе гладкия сив камък, който да му прави компания. Нощите бяха студени и одеялото щеше да й липсва. Но то се чувстваше добре тук. Нима не заслужава да бъде щастливо? Не заслужава ли всичко да бъде на правилното си място?

И все пак тя мъничко си поплака, докато оставяше одеялото на полицата.

Върна се в Покривалото и седна на леглото си. Сетне отново отиде до Порт, за да провери дали не е объркала всичко, като се беше разплакала там преди. Но не. Тя погали одеялото, за да го успокои. Беше си на мястото. Беше щастливо.

Щом се върна в Покривалото, Аури се разходи из пустата стая, за да огледа дали всичко си е на мястото. Столът й за умуване си беше наред. Кутията от кедрово дърво беше плътно облегната до стената. Паничката на Фоксен и капкомерът си стояха кротко върху полицата над леглото. Зъбното колело беше в нишата си в стената, безразлично към целия свят.

Огнището беше празно: чисто и подредено. Върху нощното й шкафче стоеше нейната мъничка сребърна чашка. Върху огнището беше нейното съвършено жълто листо. Нейната малка, но здрава каменна кутийка. Нейният буркан от сиво стъкло, пълен с блага изсушена лавандула. Нейният пръстен от сладко и топло есенно злато.

Аури докосна всяко едно от тях, за да се увери в истинността им. Бяха точно такива, каквито трябваме да бъдат, без никакви колебания. Бяха от чудни по-чудни.

Но въпреки всичко това тя се чувстваше обезпокоена. Тук, на съвършеното си място.

Хукна към Участъка, върна се с метла и започна да мете пода на Покривалото.

Отне й час. Не защото беше толкова мръсно. Просто Аури измете бавно и старателно. А и подът никак не беше малък. Тя вече дори не се замисляше за това, защото Покривалото нямаше нужда от особени грижи. И все пак то си беше доста голяма стая.

Това си беше нейното място, то я обичаше и тя се чувстваше у дома си, като зрънце грах в съвършената си шушулка. Но въпреки това подът си беше доста голям.

След като почисти, Аури върна метлата на мястото й. На път за Покривалото тя се отби в Порт, за да провери как се чувства одеялото. Изглеждаше добре, но за всеки случай тя постави до него и самодивата бутилка. Беше ужасно да се чувстваш самотен.

Тя се върна в Покривалото и остави спиртната лампа на масата. Извади трите останали кибритени клечки от джоба си и също ги сложи на масата.

И докато сядаше на ръба на леглото, изведнъж разбра кое не е на мястото си. Тя самата не беше на себе си. Беше видяла нещо в Тръмното и не го беше оправила. Спомни си за тоалетната масичка с тройното огледало и сърцето й потрепна от докосването на чувството за вина.

И въпреки това. Тя вече нямаше сили в себе си. Беше изпълнена с умора и болка. Може би само този път…

Аури се намръщи и яростно поклати глава. Понякога можеше да бъде толкова проклета. Само изискваше. Сякаш редът на нещата зависеше от нейното настроение. Сякаш самата тя имаше някаква стойност.

Тя се изправи и бавно се отправи към Тръмното. Спусна се през Кръмбълдън. Мина през Колата. Прекоси съвършенството на Анулет и се изкачи по безименното стълбище.

След като прескочи срутената стена, застана пред тоалетната масичка и я огледа внимателно на трепкащата светлина. И малко по малко почувства как радостта се връща в сърцето й. Игривата светлина се отразяваше в трите огледала и от нея безбройните малки сенки подскачаха по стъклените бутилки.

Аури се приближи и се вгледа още по-внимателно. Никога нямаше да го забележи, ако не беше жълтеникавата трепкаща светлина. Тя мина отляво, сетне отдясно, така че да огледа всичко от всички страни. Наклони глава и застана на колене, така че очите й да се изравнят с нивото на тоалетната масичка. На лицето и внезапно изгря слънчева усмивка.

Седна с изправен гръб на ръба на стола пред тоалетната масичка. Стараеше се да не поглежда в огледалото, защото не искаше да остави лошо впечатление. С тази заплетена коса, зачервени очи и мръсно лице. Толкова слаба. Толкова бледа. Не беше никаква дама. Вместо това тя отвори двете чекмеджета и ги огледа внимателно, като остави сенките на жълтеникавата светлина да си поиграят на воля в тях.

След няколко минути Аури кимна на себе си. Извади двете ръкавици от дясното чекмедже и ги постави до кутийката с руж пред огледалото. Сетне извади двете чекмеджета докрай и смени местата им. Известно време остана така, като усърдно отваряше и затваряше чекмеджетата.

Сред бутилките и дрънкулките върху тоалетната масичка цареше пълен безпорядък. Въпреки това почти всичко си беше на мястото. Изключение правеха четката за коса, която Аури прибра до носните кърпи в лявото чекмедже, и малка златна брошка с две птички в полет, която скри зад сгънато ветрило.

След това единствено синята бутилка от фино стъкло с усукана сребърна тапа не беше на мястото си. Както повечето бутилки, и тя беше паднала настрани. Аури я изправи, но това не беше достатъчно. Опита се да я сложи в някое от чекмеджетата, но мястото й не беше там.

Взе я в ръка и се заслуша в звънтенето на течността в нея. Сетне несигурно огледа цялата стая. Отвори чекмеджетата на тоалетната масичка, но пак ги затвори. Сякаш за бутилката нямаше подходящо място.

Аури я разклати в ръката си и почука с нокът по нея. Светлосиньото стъкло беше фино като яйчена черупка, но и доста прашно. Тя внимателно излъска малката бутилка, като се надяваше с това да я направи малко по-дружелюбна.

Вече почистена, бутилката блещукаше като сърцето на някое отдавна забравено ледено божество. Докато я въртеше в ръцете си, Аури забеляза мъничките букви, гравирани върху дъното й. Надписът гласеше: „На моята опияняваща Естер“.

Аури запуши устата си с ръка, но не успя да сподави кикота си. Тя невярващо поклати глава, бавно махна сребърната тапа и подуши съдържанието на бутилката. И тогава избухна в искрен, гърлен смях. Беше й толкова смешно, че едва успя да върне тапата на мястото й. Цяла минута по-късно, докато слагаше бутилката в джоба на роклята си, Аури все още се кискаше.

Усмивката не слезе от лицето й по целия път надолу по безименното стълбище, чак до Порт, където внимателно постави бутилката на една от полиците. Бутилката си избра местенце точно до книгите, което беше чудесно, защото така щеше да прави компания на одеялото и на самодивата бутилка.

Аури с усмивка се покатери на мъничкото си съвършено легло. Да, то беше и студено, и пусто. Но просто така стояха нещата. Тя знаеше по-добре от всеки друг, че си струва всичко да се прави както трябва.