Патрик Ротфус
Музиката на тишината (2)

Дълбокото дъно на съществуването

Когато Аури се събуди, тя вече знаеше, че разполага със седем дни.

Да. Това беше съвсем ясно. Той щеше да я посети на седмия ден.

Много време. Твърде много, ако го прекараше в очакване. Но далеч не толкова много, ако искаше да свърши всичко необходимо. Не и ако беше достатъчно внимателна. Не и ако искаше да бъде подготвена.

Аури отвори очи и видя шепота на приглушена светлина. Доста необичайно, като се има предвид, че си лежеше сгушена в Покривалото — нейното възможно най-скришно местенце. Значи днес беше бял ден. Дълбок ден. Ден за открития. Тя се усмихна, а в гърдите й закипя вълнение.

Светлината й стигаше само да различи бледите очертания на ръката си, докато се пресягаше да вземе шишенцето с капкомера от полицата над леглото си. Тя развинти капачето и отрони една-единствена капка в паничката на Фоксен. Миг по-късно той бавно започна да добива сините багри на здрача.

Аури внимателно отметна одеялото си, като внимаваше да не го доближава до пода. Сетне се измъкна от леглото и стъпи върху топлите плочи на каменния под. Легенчето беше на мястото си върху нощното шкафче, а до него стоеше късче от нейния най-ароматен сапун. Нищо не се беше променило през нощта. Това беше добре.

Аури капна още една капчица върху Фоксен. Поколеба се, сетне се усмихна и остави трета капка да падне върху него. Не биваше да прави нищо наполовина в деня за открития. Тя събра одеялото си и внимателно започна да го сгъва, като го придържаше с брадичката си, за да не се опира в пода.

Светлинката на Фоксен продължи да нараства. Първо с най-леки проблясъци: като точица в далечното звездно небе. Сетне започна да се обагря в цветовете на дъгата, не по-силно от блещукането на светулка. Сетне още повече, докато светлинката му не затрептя с бляскаво сияние. Накрая той гордо грейна в своята паничка като синьо-зелен въглен, не много по-голям от монета.

Аури го посрещна с усмивка, когато Фоксен се пробуди съвсем и изпълни цялото Покривало със своята най-чиста и ярка синьо-бяла светлинка.

Сетне тя се огледа. Видя съвършеното си легло. Точно по мярка. Така. Провери стола си. Кутията си от кедрово дърво. Мъничката си сребърна чашка.

Огнището беше празно. Над него бяха подредени нейното жълто листо, каменната й кутийка, бурканът от сиво стъкло, пълен с изсушена благоуханна лавандула. Нищо не беше нещо друго. Нищо не беше нещо, което не трябва да бъде.

Три пътя водеха навън от Покривалото. Имаше коридор, порта и врата. Последната не беше за нея.

Аури излезе през портата, която водеше към Порт. Фоксен все така кротко стоеше в паничката си и тук неговата светлинка беше малко по-приглушена, но не толкова, че да не се вижда наоколо. Напоследък в Порт не беше особено натоварено, но Аури все пак провери всичко, едно по едно. В шкафа за вино имаше половин порцеланова чиния, възтънка като венчелистче. Под нея имаше книга с кожена подвързия и неразрязани страници, две коркови тапи, руло канап. Малко по-настрани го очакваше неговата бяла чаена чаша. Аури й завиждаше за търпението.

На полицата на стената имаше купичка с капка жълта смола. Черно парче скала. Сив камък. Гладко, плоско парче дърво. Встрани от всички тях стоеше мъничка бутилка, а тапата на гърлото й висеше отворена, сякаш беше някоя изгладняла птичка.

На голямата маса в средата, върху чиста бяла кърпа, имаше шепа зрънца от самодивска зеленика. Аури ги погледна и ги премести на полицата за книги, където повече им прилягаше. Сетне огледа стаята и кимна на себе си. Всичко беше добре.

След като се върна в Покривалото, Аури изми лицето, ръцете и краката си. Съблече нощницата си и я сгъна в кутията си от кедрово дърво. Протегна се доволно, като се вдигна на пръсти и изпъна ръце над главата си.

Сетне се мушна в любимата си рокля — онази, която той й беше подарил. Роклята нежно прилепна по тялото й. Името й гореше като огън в нея. Днес щеше да бъде натоварен ден.

 

 

Аури вдигна Фоксен и го понесе в шепата си. Отправи се през Порт, като се промъкна през нащърбена цепнатина в стената. Цепнатината не беше широка, но Аури беше толкова тъничка, че почти не й се налагаше да внимава да не си одраска раменете в назъбените камъни. Не беше никак трудно.

Ван беше висока стая с равни бели каменни стени. С изключение на нейното огледало в цял ръст, стаята беше толкова празна, че ехтеше. Но днес имаше и още нещо, един безкрайно нежен полъх светлина. Светлината се промушваше над купчината дървени отломки и порутени камъни, затрупала един сводест портал. Но беше там, най-отгоре, светлината беше там.

Аури застана пред огледалото и взе четката за коса с животински косми, която висеше закачена на дървената рамка на огледалото. Зае се да реши косата си, заплетена от съня, докато тя се понесе леко около нея като облаче.

Тя закри Фоксен с ръка; без неговото синьо-зелено сияние стаята потъна в непрогледен мрак. Очите й се разшириха, така че не виждаше нищо друго, освен нежното бледо петънце топла светлина, което се разливаше над отломките зад гърба й. Светлият златист лъч озари нейните светли златисти коси. Аури се усмихна на отражението си в огледалото. Беше като слънцето.

Тя вдигна ръка и откри Фоксен, а сетне бързо пое през заплетения лабиринт на Рубрик. Отне й не повече от минута да намери медна тръба, увита с подходящия вид плат. Но съвършеното място беше съвсем друго нещо, нали? Тя проследи тръбата по кръглите, покрити с червени тухли тунели в продължение на почти цяла миля, като внимаваше да не я изгуби сред безброй други преплетени тръби.

Изведнъж, без никакво предупреждение, тръбата направи рязка чупка, потъна право в извитата стена и изостави Аури. Каква грубост. Разбира се, че имаше безброй други тръби, но калаените изобщо не бяха обвити в плат. А онези от леденостудена полирана стомана бяха твърде нови. Железните бяха толкова нетърпеливи, че едва ли не й ставаше неудобно да не ги вземе, но те бяха изцяло обвити в памучен плат, а това щеше да й създаде повече затруднения, отколкото можеше да понесе точно днес.

Затова Аури реши да последва една груба, дебела керамична тръба. След известно време тръбата потъна дълбоко в земята, но точно при самата чупка лененият плат, в който беше обвита, висеше свободно на парцали, като дрехата на някое просяче. Аури се усмихна и започна грижливо да развива платнената лента, като много внимаваше да не я разкъса.

Най-сетне успя да я отдели от тръбата: Беше съвършена. Едно цяло, полупрозрачно парче от сив ленен плат, дълго колкото ръката й. Беше захабено, но щеше да свърши работа и след като го загъна, Аури се обърна, втурна се с бясна скорост сред кънтежа на Тъмното и продължи надолу, надолу към Дузината.

Дузината беше едно от малкото променливи места в Онова долу. Достатъчно мъдро, за да осъзнава себе си, и достатъчно смело, за да бъде себе си, а освен това и достатъчно диво, за да се променя и все пак да остава вярно на себе си. В това отношение беше почти уникално и макар невинаги да беше безопасно или гостоприемно, Аури изпитваше особена привързаност точно към него.

Днес високото сводесто пространство беше точно такова, каквото очакваше — ярко и жизнено. Слънчевата светлина се процеждаше през отворите на решетките най-горе и се спускаше в дълбокото и тъмно променливо място. Светлината се прокрадваше покрай тръбите и подпорните греди и пресичаше непоколебимата права линия на древния дървен мост. Далечният шум на улицата се носеше чак досами дъното.

Аури долови трополенето на копита върху калдъръм, отсечено и звучно като изпукване на кокалчета. Дочу далечното бумтене на преминаваща каруца и звуците на сподавена глъчка. А над всичко това се извисяваше пронизителният, разгневен рев на бебе, което явно искаше да суче, но не му даваха.

На дъното на Жълтата дузина имаше широк и дълбок басейн с гладка като стъкло повърхност. Светлината, която се процеждаше от високото, беше толкова ярка, че като погледнеше надолу, Аури можеше да види чак до втората плетеница от тръби.

Тук тя вече си имаше слама, а на една тясна издатина в каменната стена стояха в очакване три бутилки. Аури ги погледна, но се намръщи. Бяха зелена, кафява и прозрачна бутилка. Имаше също голямо руло тел, сив капак на винт и коркова тапа, голяма колкото юмрук. Всички бяха различни по форма и големина, но нито едно от тях не беше напълно подходящо.

Аури отчаяно вдигна ръце.

Тя се затича обратно към Покривалото, а босите й крака шляпаха върху камъните. Щом пристигна, тя огледа буркана от сиво стъкло, пълен с лавандула. Взе го, внимателно го разгледа и го постави обратно на мястото му, сетне отново изфуча навън.

Втурна се през Порт, но този път излезе през портата вместо през пукнатината в стената. Запромъква се между Клонките, а Фоксен хвърляше причудливи сенки по стените. Докато тичаше, косата й се носеше след нея като развято знаме.

Тя се спусна по извитите стъпала в Непрогледното, все по-надолу и по-надолу. Най-сетне чу ромоляща вода и звънтящо стъкло и разбра, че е стигнала в Камбаните. Скоро след това блясъкът на Фоксен озари мътните черни води, които поглъщаха подножието на извитите стъпала.

В една плитка ниша се мъдреха две бутилки. Едната беше синя и тясна. Другата беше зелена и тумбеста.

Аури наклони глава и затвори едното си око, сетне се пресегна и пипна зелената с два пръста. Сетне се усмихна, грабна бутилката и побягна нагоре по стълбите.

За разнообразие, на връщане мина през Подскоците. Докато тичаше през залата, тя прескочи първата дълбока цепнатина в пода пъргаво като балерина. Над втората прехвръкна като птичка. Над третата прелетя като дивно момиче, което прилича на слънцето.

Пристигна в Жълтата дузина съвсем запъхтяна. Щом успя да си поеме дъх, тя сложи Фоксен в зелената бутилка, обгради го грижливо със слама, набута тапата в гуменото уплътнение и щракна затварящия механизъм. Вдигна бутилката пред лицето си, усмихна се и я целуна, а сетне внимателно я остави на ръба на басейна.

Аури съблече любимата си рокля и я закачи на блестяща медна тръба. Зъбите й проблеснаха в полумрака и тя леко потрепери, а в корема й трескаво се завъртяха рибки. Сетне се изправи, съвсем гола, и се зае да прибира разпръснатите си коси. Заглади ги назад, усука ги и ги завърза на тила си, като си помогна с износеното парче сив ленен плат. Когато приключи, те висяха събрани в дълга опашка, която стигаше чак до ямката на кръста й.

Аури прибра ръце пред гърдите си, направи две малки крачки и застана на ръба на басейна. Потопи палеца на крака си във водата, а сетне и цялото си стъпало. Оголи зъби от допира с водата, ледена и ухаеща като ментов сироп. Сетне се отпусна на ръце надолу, докато краката й потънаха във водата. Задържа се за миг така, на ръце, по-далеч от студения каменен ръб на басейна.

Но нямаше измъкване. Аури свъси вежди и седна на ръба. В студенината на камъка нямаше нищо ментово. Докосването му беше като ухапване, което притъпяваше фините усещания на разголеното й тяло.

Тя се обърна и започна да се спуска надолу. Не бързаше; опипа наоколо с пръстите на краката си, докато не откри малкото изпъкнало камъче. Обгърна го с пръстите на краката си, като придържаше по-голямата част от тялото си над повърхността. Сетне няколко пъти си пое дълбоко дъх, стисна очи, оголи зъби и чак тогава се пусна от камъчето и се потопи почти цялата. Аури лекичко изпищя, а голото й тяло настръхна от студа.

След като най-страшното беше минало, тя затвори очи, преди да топне и главата си във водата. Ахна от студ, примигна и избърса с ръка водата от очите си. Последва голямата ледена тръпка, която разтърси цялото й тяло. Но след като и тя премина, устните на Аури се извиха в усмивка.

Без ореола на своите коси Аури се чувстваше мъничка. И не мъничка по начина, към който се стремеше всеки ден. Не като дърво сред дърветата. Или като сянка. И не просто малка по размери. Тя знаеше, че не е никак голяма. Когато понякога заставаше пред огледалото и изучаваше отражението си, виждаше момиче, мъничко като просяче на улицата. Момичето в огледалото беше от тънко по-тънко. Скулите й бяха високи и нежни. Ключиците й прозираха под кожата.

Но не. С прибрана и мокра коса се усещаше… по-малка от себе си. Приглушена. Бледа. Слаба. Принудена. Престорена. Просто не на себе си. Ако я нямаше съвършената лента ленен плат, всичко това щеше да бъде чисто и просто неприятно. Без нея щеше да се чувства не просто като усукан фитил, а като нещо, намерено в канавката. Заслужаваше си всичко да се прави както трябва.

Най-сетне и последните тръпки от студа отшумяха. Рибките продължаваха да се въртят в корема й, но усмивката й беше искрена и нетърпелива. Златистият слънчев лъч се забиваше право в басейна — прав, светъл и решителен като копие.

Аури си пое дълбоко дъх, сетне го изпусна и размърда пръстите на краката си. Отново си пое дълбоко дъх и този път го изпусна съвсем бавно.

Пое си дъх за трети път. Сетне стисна с едната си ръка гърлото на бутилката, в която стоеше Фоксен, пусна се от студения каменен ръб на басейна и се гмурна под водата.

 

 

Светлината пронизваше водата под съвършен ъгъл и Аури съвсем ясно видя първата плетеница от тръби. Пъргава като зеленушка, тя се обърна и умело се запровира между тях, без да ги докосва.

Малко по-надолу се намираше втората плетеница. Тя се оттласна с крак от стара желязна тръба, така че да продължи да се спуска надолу, сетне се придърпа към един кран със свободната си ръка, смени скоростта си и се шмугна през тясното пространство между две медни тръби, дебели колкото китката й.

Колкото по-надолу се спускаше, толкова повече избледняваше слънчевият лъч, така че накрая остана да сияе само синьо-зелената светлинка на Фоксен. Но тук неговото сияние беше приглушено от сламата, водата и дебелото зелено стъкло. Аури оформи устните си точно като буквата „О“ и бързо изпусна две балончета въздух. Налягането се увеличаваше със спускането надолу, а наоколо се очертаваха смътни форми. Стар мост, килната скала, дървена греда — древна и обвита във водорасли.

Протегнатите пръсти на Аури стигнаха до дъното преди погледа й. Тя се зае да опипва невидимата повърхност на гладкия каменен под на басейна. От ляво надясно. От дясно наляво. Бързо, но предпазливо. Понякога на дъното имаше остри неща.

В този момент пръстите й напипаха нещо продълговато и гладко. Пръчка? Тя го пъхна под мишницата си и се остави на водата да я издигне обратно към далечната светлина. Свободната й ръка докосваше познатите тръби, използваше я да се придърпва и направлява през извивките и сенките на подводния лабиринт. Аури почувства лека болка в дробовете си и докато се издигаше, изпусна една тънка струйка въздушни мехурчета.

Лицето й се показа над повърхността близо до каменния ръб на басейна и тя успя да разгледа откритието си на ярката златиста светлина: беше гладка бяла кост. Дълга, но не от крак. Ръка. Главна осева кост. Тя прокара пръст по дължината й и напипа една издадена ивичка, описваща кръг, което означаваше, че на това място костта е била счупена, а сетне е зараснала. Тя беше цялата в красиви сенки.

Аури се усмихна и я остави настрани. Сетне си пое дъх три пъти, бавно и дълбоко, стисна здраво Фоксен и отново се потопи в басейна.

Този път кракът й се заклещи между две от тръбите на втората плетеница. Лошо. Тя се намръщи, започна да се дърпа и за няколко секунди успя да се освободи. Изпусна наведнъж половината въздух от дробовете си, ритна с все сила и като камък се понесе към тъмнината на дъното.

Въпреки първоначалното затруднение този път находката се появи от само себе си. Пръстите й напипаха странните очертания на някакъв предмет още преди да стигне до дъното. Нямаше никаква представа какво е. Нещо заплетено и едновременно метално, гладко и твърдо. Тя го притисна до гърдите си и се отправи към повърхността.

Този път не искаше да пъхне находката под мишницата си, защото се страхуваше да не изгуби някоя част от нея по пътя. Затова намести бутилката на Фоксен в свивката на лакътя си и започна да се придърпва нагоре с лявата ръка. Чувстваше се добре, беше стабилна и излезе на повърхността, без дори да й се налага да изпусне останалите въздушни мехурчета.

Аури разплете находката си на ръба на басейна: стар колан със сребърна катарама, която беше толкова потъмняла, че приличаше на въглен. Разлистена клонка, на която имаше един озадачен охлюв. И накрая, но не и по важност — тънък ключ, дълъг почти колкото показалеца й, който висеше на прогнила връв, заплетена в клонката.

Аури целуна охлюва и му поднесе извиненията си, а след това пусна клонката обратно във водата, където й беше мястото. Кожата на колана беше в окаяно състояние, но само с едно леко дръпване Аури успя да откачи от него сребърната тока. Така беше най-добре за всички.

Тя се държеше за каменния ръб на басейна, а през тялото й на равни интервали преминаваха тръпки. Спускаха се от раменете към гърдите й. Розовите й устни бяха побледнели, със синкави оттенъци.

Тя взе в ръце бутилката на Фоксен и провери дали е затворена плътно. Погледна надолу в дълбоката вода, а рибките продължаваха да се въртят развълнувано в корема й. Три пъти за късмет.

Пое си дъх и отново се гмурна с плавни въртеливи движения, а дясната й ръка се хващаше за познатите предмети по пътя. Надолу към тъмнината. Камъка. Гредите. А сетне нищо друго, освен бледите очертания на ръката й, протегната напред в приглушената синьо-зелена светлинка на Фоксен. Сигурно така изглежда ръката на воден дух.

Кокалчетата на ръката й опряха в дъното и тя се завъртя няколко пъти, за да се ориентира. Риташе с крака и размахваше свободната си ръка, като се плъзгаше по черното каменно дъно на басейна. В този момент забеляза някаква светлинка, а пръстите й напипаха нещо плътно и студено, ръбато и загладено. От него с такава сила струяха любов и познание, че Аури усети как се разливат наоколо от най-малкия допир на ръката й.

В продължение на десет силни удара на сърцето на Аури нещото сякаш беше приковано за камъка. След това най-сетне се помести и тя осъзна истината. Нещото беше тежко. Измина един дълъг, тягостен миг, преди мъничките й пръсти да открият как да го повдигнат. Беше направено от чист метал, дебел колкото книга. Имаше особена форма и тежеше колкото кюлче необработен иридий.

Аури го вдигна към гърдите си и усети как краищата му се забиват в кожата й. Сетне сви колене и с все сила се изтласка с двата си крака от дъното, вперила поглед в далечното блещукане на водната повърхност.

Продължи да рита във водата, но едва успяваше да помръдне. Металното нещо я теглеше надолу със себе си. Стъпалото й се удари силно в една дебела желязна тръба, но Аури се възползва от възможността да се изтласка още малко нагоре. Това продължи едва до момента, в който стъпалото й се отлепи от тръбата.

Вече трябваше да се бори и със собствените си дробове. Глупавите органи бяха наполовина пълни с въздух, но искаха още. Тя изпусна няколко мехурчета, като се опитваше да ги заблуди, но ясно осъзнаваше, че всяко загубено мехурче я дърпа надолу, а тя все още не беше успяла да стигне дори до втората плетеница от тръби.

Аури се опита да намести металното нещо в свивката на лакътя си, за да може да се издърпва нагоре. Но при този опит гладката му повърхност започна да се изплъзва от пръстите й. Последва пристъп на паника, от който замаха напосоки, и бутилката с Фоксен се удари в нещо невидимо до нея. Той се измъкна от ръката на Аури и отплува встрани.

Аури се опита да го сграбчи със свободната си ръка, но кокалчетата й само го избутаха още по-далече. За миг тя се вцепени. Беше немислимо да остави металното нещо да потъне отново. Но Фоксен. Той беше с нея от цяла вечност…

Тя видя как един водовъртеж подхвана Фоксен и го понесе все по-далече от нея, зад три отвесни медни тръби. Дробовете й вече бяха ядосани. Тя стисна зъби и с вече свободната си ръка сграбчи камък, който стърчеше наблизо, за да се изтласка нагоре.

Дробовете й вече се бунтуваха, затова тя бавно започна да изпуска въздушните мехурчета, макар че все още не беше зърнала дори долната плетеница от тръби. Без Фоксен беше тъмно, но поне вече се движеше, като се изтегляше нагоре с внезапни, резки движения и се хващаше за каквото й попадне. Риташе и с крака във водата, но от това нямаше почти никаква полза, защото й тежеше тежката буца от остра, твърда любов, която притискаше толкова здраво към гърдите си. Дали отговорите, които се криеха в нея, бяха толкова тежки?

Най-сетне успя да се изтласка до долната плетеница, но дробовете й вече бяха празни, а тялото й тежеше като олово. Обикновено се провираше покрай тръбите ловко като рибка, без да се докосва в тях. Но сега тялото й беше тежко и празно. Опипом, с едната си ръка, тя успя да си проправи път между тях. Удари си коляното и се отдръпна толкова рязко, че си ожули гърба на нещо остро от ръждата. Протегна ръка, но беше толкова тежка, че не успя дори да докосне мястото, където обичайно се хващаше.

Аури ритна във водата, за да си извоюва още няколко инча, но в този момент въпреки старателно прихванатата опашка косата й се заплете в нещо. Това рязко я спря, главата й се отметна назад и тялото й се завъртя настрани.

Почти мигновено тя усети как започва да потъва. Бясно размаха ръце и крака. Пищялът й се удари в тръба, от което цялото й тяло се разтресе в болезнени спазми, но тя бързо я напипа с другия си крак, подпря се на нея и се оттласна с всичка сила. Изстреля се нагоре като коркова тапа — толкова бързо, че косата й се откъсна от нещото, което я беше закачило така грубо. От рязкото движение главата й отново се отметна назад и устата й насила се отвори.

И тогава Аури започна да се дави. Устата й се напълни с вода и тя усети, че се задушава. Но дори в този момент, в който водата нахлуваше в носа и гърлото й, Аури най-много се боеше да не изпусне хлъзгавото нещо и то да потъне в непрогледните дълбини. Загубата на Фоксен беше нещо лошо. Без него щеше да остане сляпа и сама в мрака. Да се дави за глътка въздух, приклещена от тези тръби, също беше ужасно. Но никое от двете не беше неправилно. Просто нямаше как да остави металното нещо да се изплъзне. Беше немислимо. Беше толкова грешно, че самата мисъл за това я изпълваше с ужас.

Сега, когато косата й беше развързана, тя се носеше във водата около нея като облак дим. Ръката й сграбчи познатата и утешителна извивка на една тръба. Тя се издърпа нагоре, сграбчи следващата и следващата. Стискаше зъби, давеше се, изтегляше се и сграбчваше.

Аури изскочи над повърхността, като се опитваше да изплюе водата и да си поеме дъх, сетне отново потъна под нея.

Миг по-късно отново успя да се измъкне навън. Този път се хвана за ръба на басейна със свободната си ръка.

Тя изтегли нещото от водата и то се удари със звън в каменния под. Беше блестящо медно зъбно колело, голямо колкото поднос. Беше доста по-дебело от палеца й. Имаше дупка по средата, девет зъба и едно празно, нащърбено място там, откъдето много отдавна се беше отчупил десетият.

Беше изпълнено с познание, любов и чистота. Беше прекрасно.

Аури се усмихна и изкашля на камъните половината от водата, с която се беше нагълтала. Сетне се извърна встрани и се изкашля отново, като внимаваше да не опръска бляскавото медно колело.

Изкашля се още веднъж, напълни устата си с вода и я изплю обратно в басейна. Медното зъбно колело лежеше самотно като сърце на студения каменен под на Жълтата дузина. От светлината, която го озаряваше отгоре, повърхността му блестеше като злато. Приличаше на парченце от слънцето, извлечено от дълбините на басейна.

Аури се изкашля още веднъж и потръпна. Сетне протегна ръка и го пипна с един пръст. Усмихваше се, докато го гледаше. Устните й бяха посинели. Цялата трепереше. Сърцето й беше изпълнено с радост.

 

След като излезе от водата, Аури впери поглед в дъното на басейна в Дузината. Въпреки че нямаше причина да очаква нещо подобно, тя се надяваше да зърне как Фоксен леко се носи по повърхността.

Нищо.

Лицето й стана сериозно. Замисли се дали да не се върне обратно. Но не. Три пъти. Така стояха нещата. Ала мисълта за това, че ще изостави Фоксен в мрака, беше достатъчна да отвори една тънка, едва забележима пукнатина в сърцето й. Да го изгуби след толкова време…

В този момент Аури съзря някакъв проблясък дълбоко под повърхността. Сияние. Светлинка. Тя се усмихна. Фоксен приличаше досущ на гигантска пърхаща светулка, докато бавничко си проправяше път между преплетените тръби.

В продължение на пет тягостни минути тя наблюдава как бутилката на Фоксен подскача и се носи, докато най-сетне изплува на повърхността като патенце. Тогава тя го взе в ръце и го целуна. Притисна го до гърдите си. О, да. Определено си заслужаваше всичко да се прави както трябва.

 

 

Първо най-важното. Аури извади Фоксен от бутилката и я остави при другите в нишата в стената. Сетне се отправи към Камбаните и се изплакна в развълнуваната вода. Изкъпа се, като използва тъничкото си останало парченце от калъпа сапун, ухаещо на канелен цвят и лято.

След като се насапуниса, изтърка се и си изми косата, Аури се гмурна в безкрайните черни води на Камбаните и се изплакна още един, последен път. Нещо под повърхността се отърка в нея. Нещо хлъзгаво и масивно се притисна с цялата си тежест към крака й. Това не я притесни. Каквото и да беше, то беше на мястото си, точно както и тя. Нещата бяха точно такива, каквито трябваше да бъдат.

От чистото й тяло капеше вода и Аури се захвана да изстисква косата си, докато отиваше към Десетките. Това не беше най-прекият път, но би било непристойно от нейна страна да мине през Мрачините в цялата си розова голота. Дори така по дългия път босите й крака не след дълго зашляпаха по каменния под на Пекарната. Тя сложи Фоксен на издадена тухла в стената, защото той не обичаше жегата.

Дебелите стоманени тръби покрай стената на тунела днес бяха твърде горещи, за да се застане близо до тях, а стените и подът също се бяха нагрели до краен предел. Аури бавно се завъртя в кръг, като пазеше голото си тяло от нажежените до червено, тихо ревящи тръби. Едва няколко мига по-късно въздухът вече беше изсушил кожата й, бухнал нежните й коси и беше разтопил ледените тръпки от костите й.

Сетне тя отиде в Жълтата дузина, за да вземе любимата си рокля. Нахлузи я през главата си и отнесе всичките си съкровища обратно в Порт, където ги подреди на голямата маса.

Коженият колан беше нашарен с необичайни декоративни мотиви. Голямото медно зъбно колело беше съвсем лъскаво. Ключът беше черен като най-черното нещо на света. Катарамата също беше черна, но под черното нещо блестеше. Нещо скрито.

Дали катарамата не беше за него? Това би било чудесно начало на деня. Чудесно би било, ако този въпрос се уреди отрано — така подаръкът му щеше да бъде готов дни преди той да пристигне.

Аури изпитателно огледа катарамата. Дали беше подходящ подарък за него? Той също беше някак заплетен. И също имаше много качества, скрити от погледа. Тя кимна одобрително и протегна ръка, за да пипне хладния тъмен метал.

Но не. Не му отиваше. Трябваше да се сети по-рано. Той не обичаше да пристяга. Или да държи на тясно. Нито пък беше тъмен. Съвсем не. Той беше с цвят на горящ въглен. Кървавочервен. Беше ярък, а отдолу струеше още по-силен блясък — като злато, облято в мед.

За зъбното колело бяха нужни повече размишления. Сякаш беше съвсем подходящо за него — но за това имаше време. Трябваше спешно да се заеме с ключа. Той със сигурност беше най-нетърпеливият от всички. В което нямаше нищо удивително. Ключовете далеч не са известни със своето търпение, а този тук беше на път да нададе вой за някоя ключалка. Аури го взе и започна да го върти в ръката си. Беше ключ от врата. И изобщо не се стараеше да скрие този факт.

Черен ключ. Бял ден. Тя наклони глава. Всичко изглеждаше правилно. Беше ден за открития и нямаше никакво съмнение, че бедничкото иска да му се помогне. Тя кимна на себе си и пусна ключа в джоба на роклята си.

Въпреки това, преди да излезе, Аури помогна на всяко нещо да намери своето правилно място. Естествено, коланът остана на голямата маса. Катарамата се оттегли да си почива до купичката смола. Костта почти неприлично се сгуши до самодивската зеленика.

В това отношение зъбното колело не беше лесно. Тя го постави на полицата с книги, сетне го премести на масичката в ъгъла. То се облегна на стената, а мястото на липсващия зъб сочеше нагоре. Аури се намръщи. Не беше най-правилното място.

Тя извади ключа и го поднесе към зъбното колело. Черно и мед. И двете се въртят. Общо имаха дванадесет зъба…

Тя поклати глава и въздъхна. Прибра ключа обратно в джоба си и сложи голямото медно зъбно колело на полицата с книги. Не беше най-правилното място за него, но засега не можеше да стори нищо повече.

 

 

Участъкът се намираше най-близо, затова Аури наведе глава и се запровира под ниските каменни сводове, докато не стигна до първата му врата. Изправи се и хванала Фоксен в шепата си, лекичко духна върху него, за да разпали светлинката му. Масивната дървена врата беше посивяла от времето, а пантите, на които се крепеше, бяха почти изцяло разядени от ръждата.

Тя извади ключа от джоба си и го протегна в ръка между себе си и масивната сива врата. Погледна първо към ключа, сетне към вратата, а след това се обърна и се отдалечи. След три леви завоя и един счупен прозорец стигна до втората врата — също стара и посивяла, но по-голяма от първата. Този път почти не се наложи да ги поглежда, за да разбере истината. Това не бяха правилните врати. Тогава къде? Десетките? Черната врата?

Тя потрепери. Не и Черната врата. Не и в бял ден. По-скоро Колата. Сетне Десетките. Може би дори Дълбината. Но това не беше ключ за Черна врата. Не.

Аури бързо прекоси Рубрик, като зави два пъти наляво и още толкова пъти надясно за баланс и внимаваше да не се придържа твърде дълго към някоя от тръбите, за да не обиди останалите. След това се озова сред усуканите коридори на Грийли, пропити от миризмата на сяра. Там за малко се загуби сред порутените му стени, но в крайна сметка стигна до Кръмбълдън, един тесен тунел, изкопан в земята, който беше толкова стръмен, че по-скоро приличаше на кладенец. Тя се спусна надолу по стълбата, изплетена от пръчки.

Стълбата водеше до мъничка, спретната стая, облицована с идеално оформени камъни. Беше не по-голяма от килер и вътре нямаше нищо друго, освен стара дъбова врата с месингов обков. Аури изтупа ръцете си, бутна вратата и безшумно пристъпи в Колата.

Коридорът беше толкова широк, че през него спокойно можеше да премине каруца. Фоксен едва успяваше да огрее високите тавани и купчината отломки, струпани в далечния му край. Над главата й висеше кристален полилей, който разпръскваше синьо-бели отблясъци.

В долната си част стените бяха облицовани с дървена ламперия, но над нея бяха покрити с изящни гипсови орнаменти. Таванът беше украсен с мащабни стенописи. Обвити в полупрозрачни одежди жени си шушукаха и се мажеха една друга с благовонни масла. Чисто голи мъже глупаво се плацикаха и подскачаха във водата.

Както винаги, Аури огледа рисунките и се ухили дяволито. Пристъпи от крак на крак върху ледения, лъскав мраморен под.

Двата края на Колата бяха затрупани от срутени камъни и пръст, но по средата подът беше чист като дъното на котел. Всичко беше сухо и изрядно подредено. Никаква влага. Никакъв мухъл. Никакви въздушни течения, които да разнасят прахта. Въпреки голите мъже мястото беше пристойно, затова Аури внимаваше да се държи какво подобава.

По дължината на залата имаше дванадесет дъбови врати. Всички бяха хубави, спретнати и с месингов обков. През всичките тези години, прекарани в Онова долу, Аури беше отваряла само три от тях.

Тя тръгна по коридора, а Фоксен ярко светеше във вдигнатата й ръка. След десетина крачки погледът й беше привлечен от някакво блещукане върху мраморния под. Тя подскочи по-близо и видя едно цяло-целеничко кристалче, паднало от полилея на тавана. Носеше късмет и беше смело. Тя го вдигна и го сложи в другия джоб, не този с ключа. Само щяха да мърморят, ако бяха на едно място.

Не беше нито третата врата, нито седмата. Аури вече обмисляше откъде да мине, за да стигне до Дълбината, когато зърна деветата врата. Тя я очакваше. Нетърпеливо. Резето се вдигна и вратата плавно се отвори на безшумните си панти.

Аури пристъпи вътре, извади ключа от джоба си и го целуна, преди да го остави внимателно на гола маса точно пред вратата. Звукът от мекото чукване на ключа в повърхността на масата изпълни сърцето й с нежна топлина. Усмихна се, когато видя как прилежно лежи на мястото си.

Стаята беше салон. Изискан салон. Аури постави Фоксен в ниша в стената и внимателно разгледа наоколо. Висок стол с кадифена тапицерия. Ниска дървена масичка. Плюшено кресло върху плюшен килим. В ъгъла имаше малък поднос на колелца, върху който бяха подредени множество чаши и бутилки. Излъчваха достолепие.

В стаята имаше нещо нередно. Не някаква опасност. Не както в Двойното или пък във Видното. Не. Това място беше добро. Почти съвършено. Всичко беше почти както трябва. Ако днес не беше бял ден, в който всичко се прави, ама съвсем точно както трябва, тя може би дори нямаше да забележи, че нещо е погрешно. Но все пак беше така и тя все пак забеляза.

Аури се разходи из стаята, примерно стиснала ръце зад гърба си. Огледа подноса на колелца, на който имаше поне дузина бутилки в различни цветове. Някои бяха запушени и пълни догоре, в някои нямаше нищо друго, освен прах. До дивана, върху една от масите, имаше лъскав сребърен часовник със зъбни колела. Имаше и пръстен, както и няколко пръснати монети. Аури ги огледа с любопитство, без да докосва нищо.

Пристъпваше предпазливо. Една крачка. Още една. Краката й потъваха в тъмния плюшен килим, приятен като мъх, и когато се наведе, за да прокара пръсти по притихналата му повърхност, тя зърна нещо да се белее под дивана. Протегна се към сенките с малката си бяла ръка и опъна докрай пръсти, за да успее да го достигне. Гладко и хладно.

Беше мъничка фигурка, издялана от някакъв светъл, сдържан камък. Малък войник с умели резки, извайващи ризницата и щита му. Но най-скъпоценното му качество беше неговото приветливо лице, подканващо за целувка.

Мястото му не беше там, но не беше и съвсем неправилно. Или по-скоро той не беше това, което е погрешно в стаята. Горкият, просто се беше загубил. Аури се усмихна и сложи фигурката в джоба си, при кристалчето.

В този момент почувства лека издутина под единия си крак. Тя повдигна края на килима, нави го и откри под него малко копче от кост. Огледа го внимателно и едва тогава му се усмихна с разбиране.

И това не беше. Копчето също беше точно там, където му е мястото. С внимателни движения тя върна килима, както си беше, и нежно го потупа.

 

Тя отново огледа стаята. Беше добро място и почти всичко беше такова, каквото се очаква да бъде. Наистина нямаше какво повече да направи. Това всъщност беше изумително, след като никой не се беше грижил за това място от векове.

Въпреки това нещо беше неправилно. Нещо липсваше. Нещо съвсем мъничко — като щурче, което диво свири в нощта.

На отсрещната стена имаше друга врата, която копнееше да бъде отворена. Тя вдигна резето, прекоси един коридор и веднага се озова пред стълбище. Там с почуда се огледа. Мислеше си, че все още се намира в Колата. Но очевидно не беше така. Това беше съвсем друго място.

Сърцето на Аури заби по-силно. От векове не беше попадала на някое чисто ново място. Място, което съвсем не се притеснява да бъде себе си.

И все пак, внимателно. На постоянната светлинка на Фоксен Аури подробно огледа стените и тавана. Виждаха се няколко пукнатини, но нито една не беше по-широка от палеца й. Имаше малко нападали камъни, пръст и мазилка на стълбите. Стените бяха голи и гледаха малко отвисоко. Не. Колата очевидно беше останала зад гърба й.

Тя прокара ръка по каменните стъпала. Първите няколко бяха захванати здраво, но четвъртото беше разхлабено. Както и шестото и седмото. И десетото.

По средата на стълбището имаше площадка, а стъпалата правеха обратен завой. Имаше и врата, но тя беше толкова срамежлива, че Аури учтиво се престори, че не я забелязва. Тя внимателно се изкачи по стъпалата, които водеха нагоре от площадката. Половината от тях също се оказаха разклатени или готови да хлътнат.

Сетне тя слезе обратно по стълбите, за да провери дали е открила всички разклатени камъни. Не беше. Всичко беше ужасно вълнуващо. Това място беше лукаво и потайно като пиян калайджия. А също така беше и раздразнително. Беше почти точно обратното на алея в градината.

Някои места имаха имена. Някои места се променяха или се срамуваха от имената си. Някои пък изобщо си нямаха име, а това винаги беше тъжно. Разбираемо беше да се усамотиш. Но да нямаш име? Колко ужасно. Колко самотно.

Аури се изкачи още веднъж по стълбите, като проверяваше всеки камък с краката си и избягваше стъпалата, за които вече знаеше, че са лоши. Докато се изкачваше, така и не можа да реши какво място е това. Срамежливо или тайно? Изгубено или самотно? Беше озадачаващо място. При тази мисъл тя се усмихна още по-широко.

 

 

В горния край на стълбите таванът беше пропаднал, но в срутената стена се беше отворила малка пролука. Аури се промуши през нея, като продължаваше да се усмихва широко от вълнение. Още едно ново място. Две за един ден. Тя развълнувано пристъпваше напред-назад с босите си крака по грапавия каменен под, сякаш танцуваше.

Това място не беше така потайно като стълбището. Казваше се Тръмното. Беше разпръснато, полупропаднало и полупълно. Имаше толкова много неща за разглеждане.

Половината таван се беше срутил и всичко беше покрито с прах. Но въпреки всички струпани камъни вътре беше сухо и тясно. Нямаше влага, само прах и натежал въздух. Повече от половината стая беше запълнена с масивна купчина пръст, камъни и греди. Изпод руините се подаваха изпочупените подпори на голямо дървено легло. В онази част на стаята, където нямаше нападали камъни, стояха тоалетна масичка с тройно огледало и тъмен дървен гардероб, по-висок от жена, застанала на пръсти.

Аури свенливо надникна през полуотворената врата на гардероба. Вътре зърна около дузина рокли, всички изработени от кадифе и обсипани с бродерии. Обувки. Копринена рокля. Няколко от онези полупрозрачни неща, с които бяха облечени жените от стенописите в Колата.

Тоалетната масичка беше съвсем разпусната: бъбрива и безсрамна. Върху нея бяха разхвърляни пудриери, четчици, кутийки с гримове за очи. Гривни и пръстени. Гребени от слонова кост, рог и дърво. Имаше брошки, писалки и една дузина шишенца, някои масивни, а други — възтънки като венчелистчета.

Този безпорядък беше доста смущаващ. Всичко върху тоалетната масичка беше някак накриво: пудриерите бяха разсипани, шишенцата бяха катурнати, брошките в кутийката бяха оплетени една в друга.

Безпорядък или не, на Аури й доставяше удоволствие да гледа това неприлично и грубовато нещо. Тя седна с престорена важност на ръба на стола с висока облегалка. Прекара пръсти през бухналата си коса и се усмихна на тройното си отражение.

Срещу порутената стена имаше и врата. Беше препречена от паднала подпорна греда и няколко срутени каменни къса. Но въпреки че беше прикрита, не беше никак срамежлива.

Аури се залови за работа, за да оправи нещата, доколкото й беше по силите.

Първо премести дървената греда, която запречваше вратата. С дърпане и повдигане, като използваше друго парче дърво за лост, инч по инч, тя успя да я отмести. Сетне разчисти камъните, като избутваше онези, които не можеше да повдигне. И търкаляше онези, които не можеше да избута.

Под камъните откри изпочупените останки на масичка, а сред натрошените парчета дърво — прокъсана ивица фина бяла дантела. Сгъна я внимателно и я сложи в джоба си, при каменната фигурка на войника и кристалчето.

Когато всичко беше разчистено, вратата се отвори съвсем лесно, а ръждясалите панти нададоха жален зов. Зад нея имаше малък килер. В него имаше празно нощно гърне. Имаше и дървена кофа, четка от онези, които се ползват за търкане на корабни палуби, и твърда метла от брезови клонки. От вътрешната страна на вратата висяха два празни ленени чувала. По-малкият от тях нямаше търпение да си свърши работата, затова Аури се усмихна и го напъха в отделен джоб.

Метлата беше нетърпелива след толкова много стоене на едно място, затова Аури я взе и се захвана да мете натрупалите се с времето прах и пръст и да ги събира на малки купчинки. Дори след това метлата си остана все така неспокойна, затова Аури отиде да измете и безименното стълбище.

Естествено, тя взе и Фоксен със себе си. Нямаше как да се довери на подобно място да се държи прилично в тъмното. Но тъй като за обстойно почистване й трябваха двете ръце, тя завърза Фоксен за дълъг кичур от буйната си коса. Това леко накърни самочувствието на Фоксен, така че Аури го целуна, за да се извини за оскърблението. Но и двамата знаеха, че в действителност той тайничко се вълнува от възможността да се мята наляво-надясно и да кара сенките да се въртят като полудели.

Затова той повися и се повъртя. Аури се постара да не забелязва прекомерното му въодушевление, докато още веднъж премиташе безименните стъпала. Нагоре и надолу и отново нагоре, метлата от брезови клонки със замах разчистваше стъпалата от нападалите камъчета, песъчинки и прах. Те бяха поласкани от това внимание, но си останаха все тъй потайни.

Аури върна метлата в килера, сетне извади нощното гърне и го сложи до гардероба. Леко го завъртя, така че да гледа в правилната посока.

Тоалетната масичка беше колкото пленителна, толкова и смущаваща. На вид беше разбъркана, но нищо не изявяваше желание да бъде подредено. Изключение правеше само четката за коса, която Аури премести до лукав рубинен пръстен.

Тя скръсти ръце и се загледа в тоалетната масичка в продължение на цяла минута. Сетне застана на четири крака и я огледа отдолу. Отвори чекмеджетата и премести носните кърпи от лявото в дясното, сетне се намръщи и ги върна обратно, както си бяха.

Най-сетне тя избута цялото нещо няколко крачки вляво и го доближи леко до стената, като внимаваше нищо да не падне на пода. Премести на същото разстояние и стола с високата облегалка, с лице към огледалото. Сетне го вдигна, разгледа долната част на краката му и леко сви рамене, преди да го остави обратно долу.

На пода до гардероба имаше разклатена каменна плоча. Аури я отмести с ръка, пооправи малката кожена кесия и парченцето вълнен плат, скрити под нея, и я върна на мястото й, като я натика хубаво с дръжката на метлата. Пробва с крак дали още се клати и се усмихна, когато установи, че вече не помръдва от мястото си.

Накрая отвори гардероба. Раздалечи виненочервената кадифена рокля и одеждите от светлосиня коприна. Затвори хубаво открехнатия капак на висока кутия за шапки. Отвори чекмеджето на дъното на гардероба.

И тогава дъхът й секна. Прилежно сгънати, на дъното на чекмеджето лежаха няколко съвършени чаршафа, светли и гладки. Аури протегна ръка и докосна единия, изумена от гъстотата на нишките на плата. Беше толкова фино изтъкан, че не различаваше отделните нишки. Допирът до него беше хладен и приятен като целувката на любимия, който току-що се е прибрал от студа.

Аури погали тъканта с ръка. Колко ли прекрасно би било да заспи върху подобен чаршаф? Да легне върху него и да усети как цялата му прелест се разлива по голото й тяло?

Тя потрепери, а пръстите й се вкопчиха в сгънатия чаршаф. Почти не осъзнаваше какво върши, когато го взе от правилното му място и го притисна до гърдите си. Погали с устни гладката му повърхност. Под него имаше други чаршафи. Цяло съкровище. Със сигурност беше повече от достатъчно за място като Тръмното. Пък и тя беше поправила толкова много неща. Със сигурност…

Тя впери поглед в чаршафа. Но макар че от очите й бликаше нежност и копнеж, устните й бяха сърдити и стиснати. Не. Не се прави така. Тя знаеше истината. Тя много добре знаеше къде е мястото на този чаршаф.

Аури затвори очи и върна чаршафа в чекмеджето, а в гърдите й пламтеше срам. Понякога беше наистина алчна. Копнееше да притежава. Разбъркваше правилната подредба на света. Разхвърляше всичко съобразно собствените си желания.

Тя затвори чекмеджето и се изправи на крака. Огледа се и кимна на себе си. Това беше добро начало. Тоалетната масичка определено имаше нужда от грижи, но тя все още не знаеше точно какви. При все това мястото си имаше име и всичко неотложно беше свършено.

Аури взе Фоксен и заслиза по безименните стъпала, мина през Колата и Кръмбълдън и се върна чак до Покривалото. Наля си прясна вода. Изми си лицето, ръцете и краката.

След това се почувства много по-добре. Усмихна се и реши да хукне право към Девлинг. Не беше ходила там от толкова много време, че беше закопняла за аромата на топла земя. За близостта на стените.

Тичайки леко на пръсти, Аури премина с танцова стъпка през Рубрик, като се шмугваше под тръбите. С подскоци претича през Горите, като от време на време се залюляваше на износените подпорни греди, придържащи надвисналия покрив. Накрая стигна до издута дървена врата.

Влезе вътре и вдигна Фоксен високо над главата си. Подуши въздуха. Усмихна се. Знаеше точно къде се намира. Всичко си беше на мястото.