Патрик Ротфус
Музиката на тишината (11)

Скритата сърцевина на съществуването

Аури събра трите по три и се отправи обратно към Покривалото. Вече й се струваха много по-леки, но това не беше изненадващо. Все пак бяха пуснали тайните си на свобода, а Аури много добре знаеше колко тежки могат да бъдат несподелените тайни.

Когато се върна в Покривалото, тя внимателно подреди трите. Но още преди да ги сложи както трябва до стената, тя вече виждаше първия си подарък за него. Нямаше как да го види по-ясно. Нищо чудно, че тук имаше толкова много празно място. Нищо чудно, че никога не беше използвала втората полица до стената.

Зъбите бяха великолепни. Толкова истински. Блестяха като сбъднати желания от вълшебна приказка.

След като видя как трябва да стоят нещата, Аури занесе първото блестящо три обратно в Тръмното. Мина през Колата с голите мъже и съвършения Анулет, а сетне през Деветум, който нехаеше за чисто новото си име.

Широко усмихната, тя занесе блестящото медно три направо при чекмеджето на гардероба и най-старателно го прибра вътре. Събра се без никакво усилие. Мястото му беше там, като на любовник в леглото или на ключ в ключалката. Тя протегна и двете си ръце и усети хладната бяла гладкост на чаршафа с върховете на пръстите си. Извади го и го притисна към устните си.

Вече беше свободен да си тръгне. Останала без дъх от вълнение, тя се втурна обратно към Покривалото, притиснала чаршафа към гърдите си.

Второто три отнесе направо в Токс. И за един миг, през който не смееше да диша, Аури остави Онова долу зад себе си. През счупената стена, по тайното стълбище и през подземието, право в склада на най-добрата странноприемница, която й беше известна. Там остави второто три и отнесе дебел пухен дюшек, натъпкан с белота и невинност. Беше гладък и мек, изпълнен с нежен шепот и спомен за изминати пътища.

Дори с тежестта му в ръцете си тя тичаше по тунелите леко като струйка дим.

Когато се върна в Покривалото, внимателно разстла дюшека до стената срещу леглото си. Достатъчно близо, така че шепотът да стига, ако той има нужда от нея. Достатъчно близо, така че да може да й попее през нощта, ако поиска.

Тя се изчерви малко, докато си мислеше за това, сетне извади съвършения чаршаф с цвят на слонова кост и го разстла върху леглото му. Приглади го нежно, с две ръце. Допирът до него беше прекрасен като целувка по кожата й.

Широко усмихната, Аури отиде до Порт и донесе одеялото. Нищо чудно, че я беше оставило. То беше разбрало истината много по-рано от нея. Просто вече не беше нейно. Тя разстла неговото одеяло на леглото му и забеляза, че вече не го е страх да допира пода. Аури отстъпи крачка назад и го погледна — тъй меко и сладостно, сигурно и хубаво.

От Порт му донесе хубавата чаша за чай. Донесе и книгата с кожена подвързия — неразрязана, непрочетена и съвсем непозната. Донесе и мъничката каменна фигурка. Подреди и трите неща на полицата до леглото му, така че да си има и нещо хубаво, което да си е само негово.

И просто ей така вече имаше подарък за него: сигурно място, където да се настани.

Но колкото и да й се искаше да спре, за да се порадва на постижението си, трябваше да продължава нататък. Защото правилото днес беше всичко да се прави по три. Така че й трябваха още два подаръка.

 

 

Аури се върна до Порт и огледа полиците с набитото си око. И тъй като беше ден за правене, а светът беше на нейна страна, тя се замисли от какво ще има нужда той.

Това беше друг начин на мислене. И макар че не искаше нищо за себе си, тя знаеше, че този начин на мислене е опасен.

Тя хвърли един поглед на самодивата бутилка, която я изкушаваше, но знаеше, че не е подходяща за него. Не съвсем. Беше подарък за неочаквано посещение. Пчелната пита… почти. Тя протегна ръка и докосна с два пръста буркана с дафинови плодове. Вдигна го и го задържа срещу светлината. Нямаше съмнение, че донякъде му липсват дафинови плодове.

В този момент всичко щракна на мястото си. Разбира се. Тя се усмихна леко. Имаше ли нещо по-подходящо, което да държи гнева надалеч? Освен това беше и третата част от нещо, което вече беше започнала. Свещ. Свещта щеше да бъде идеален подарък за него.

Аури изведнъж спря, като продължаваше да държи буркана в ръката си. Затаи дъх и се замисли за безмилостната истина на времето. Свещта означаваше разтапяне. И смесване. Но най-вече означаваше калъп. Тя почувства как цялото й лице се намръщи, когато си представи лампа с фитил в ръцете му. Не, той не беше такъв. Не му подхождаше да капе и да разлива.

Не. Трябваше й калъп. Нямаше друг начин да направи свещ, която да е достатъчно добра за него.

А това означаваше да отиде в Предела.

Аури почти не се поколеба. Ако беше за нея самата, нямаше да се осмели, но сега нещата просто стояха така. Нима той не го заслужава? Нима не заслужава прекрасен и кралски подарък след всичко, което е направил за нея?

Разбира се, че го заслужава. Затова Аури се отправи към Покривалото. Затова Аури отвори широко обкованата с желязо врата. Затова Аури влезе в Предела.

 

 

Беше чисто и тихо място.

Имаше работна маса. Масата беше тъмна, гладка и твърда като камък. По ръба на масата имаше поставки за инструменти. Менгеме. Метални пръстени за поставяне на стъклени съдове. Горелка. Имаше кранове и тръби, подредени според вида: от стомана, мед и желязо.

Имаше и полици, подредени на една стена. Те бяха претъпкани с огромно разнообразие от занаятчийски инструменти. Киселини и реактиви в стъкленици със запушалки. Селфон в каменно гърне. Редици от прахове, соли и различни видове пръст и билки. Масла и мехлеми. Четиринадесет вида води. Двулимон. Камфор. Всичко беше съвършено. Всичко беше истинско. Всичко беше събрано, извлечено и съхранено по най-правилния начин.

Имаше и инструменти. Аламбици и реторти. Великолепна, широка горелка. Намотки от медни тръби. Котли, щипци и ванички за изваряване. Имаше сита, филтри и ножове с медни остриета. Имаше фино ренде и блестящо чиста преса.

А имаше и полици от камък. Полици, с които трябваше да се внимава. Там дебнеха бутилки зад дебело, дебело стъкло. Те не бяха подредени като бутилките на другите полици. Нямаха етикети. Бяха събрани от къде ли не. В една от тях имаше писъци. В друга имаше гняв. На полиците от камък имаше много бутилки и тези двете далеч не бяха най-страшните сред тях.

Аури остави буркана с дафинови плодове на работната маса. Беше мъничка. Мъничка като просяче. Повечето неща не бяха направени за нея. Повечето маси бяха твърде високи. Но тази не беше.

Едно време тази стая беше нейна. Но не. Тази стая беше на някой друг. Но вече не. Вече не беше нейна. Вече не беше на никого. Беше празно пространство от нищо, което не можеше да принадлежи. Стаята не беше за нея.

Аури отвори едно от чекмеджетата на работната маса и извади от него меден калъп със заоблени ъгли. От онези, които щяха да подхождат на свещ.

После строго огледа дафиновите плодове. Бяха точно толкова изпълнени с почитание, колкото можеше да се очаква, но в тях имаше и горделивост. И намек за ледения дъх на северния вятър. Това трябваше да бъде пипнато. И… да. През тях преминаваше и червената нишка на гнева. Аури въздъхна. Това съвсем не беше добре.

Тя присви очи срещу тях и пресметна числата наум. Погледна първо към калъпа, а сетне към буркана с дафиновите плодове и видя как съвсем няма да стигнат. Не и за цяла свещ. Не и за хубава свещ. Не и като за него.

Аури излезе и се върна с пчелната пита. Движенията й бяха методични, когато я сложи в пресата и се зае да върти ръчката, докато медът не се изля в чистата, чиста стъкленица отдолу. Беше работа за половин минута.

Тя остави питата да се изцежда, запали близката горелка и завъртя поставката така, че да държи едно котле на нужната височина. Сетне отвори пресата, извади сплесканата пчелна пита и я сгъна на четири, преди да я сложи в котлето. Не беше много — може би колкото за двете й шепи. Но след като разтопи и дафиновите плодове, щеше да се получи достатъчно, за да запълни калъпа.

Тя погледна внимателно разтопения пчелен восък и кимна. Беше сънлив. Беше изпълнен с есенна сладост, усърдие и полагаема отплата. Звънчетата също бяха добре дошли. Във восъка нямаше нищо, което да не иска за него.

Медът и дафиновите плодове щяха да бъдат достатъчни, ако правеше свещ за обикновен поет. Но той не беше просто поет. Трябваше й нещо повече.

Една щипка камфор щеше да бъде съвършената добавка. Само една щипка, една искра, намек за нещо избухливо. Но тя нямаше камфор и нямаше смисъл да си мечтае за него. Вместо него донесе от Порт малко съвършен катран. За свързване и за подкрепа на сърцето му в предстоящата зима.

Тя разбърка пчелния восък с тънка стъклена пръчица. Усмихна се. Беше безценно да работи с подходящите инструменти. Какъв лукс само. Докато чакаше смолата да се разтвори, Аури си подсвиркваше, разбъркваше и се усмихваше. Това щеше да бъде нейната тайна. Нейното подсвиркване също щеше да влезе в свещта.

Сетне тя пристъпи в Покривалото и погледна съвършената си лавандула в буркана от сиво стъкло. Извади един стрък от нея. Сетне два. Ала след това усети парещия срам, който се надигна в гърдите й. Не беше време за скъперничество. Той никога не скъпеше помощта си. Нима не заслужава сладки сънища?

Аури стисна зъби и измъкна цялата половина от лавандулата от буркана. Колко алчна беше понякога само.

Обратно в Предела. Изсипа дафиновите плодове в мелничката. Докато си поеме дъх три пъти, вече бяха смлени на фина каша. Тя спря и се загледа в смлените плодове.

Знаеше какво се прави с дафиновите, плодове. Знаеше търпеливия начин. Трябваше да ги смели и да ги свари. Трябваше да отцеди утайката. Трябваше да ги свари отново и да ги остави да се пречистят и охладят, за да отдели смолата. Дори с подходящите инструменти това щеше да й отнеме няколко часа работа. Няколко дълги часа.

Но той щеше да дойде скоро. Тя вече го знаеше. Вече знаеше, че няма време за това.

А и дори да имаше цял ден. В смолата се криеха сили, които не бяха подходящи за него. Той беше преизпълнен с гняв и отчаяние. А колкото до гордостта… е, той със сигурност разполагаше с предостатъчно количество от нея.

Имаше си начини тези неща да се извлекат. И тя ги знаеше всичките. Познаваше всички кръговрати на калцификацията. Умееше да сублимира и извлича. Беше в състояние да изолира неизключваща сила не по-зле от всеки друг, захванал се с този занаят.

Но сега не беше време да моли луната за услуги. Не и сега. Не биваше да прибързва, но не можеше и да отлага. Някои неща просто бяха твърде важни.

Беше точно както казваше Мандраг: девет десети от алхимията е химия. А девет десети от химията е чакане.

А останалата част? Тази тънка десетина от десетте? Сърцевината на алхимията беше нещо, което Аури беше опознала отдавна. Беше го изучавала още преди да осъзнае истинската форма на света. Още преди да научи тайната на това как да остане малка.

О, да. Тя беше изучила своя занаят. Познаваше тайните му пътища и мистерии. Знаеше всички фини и сладостни увещания, които я правеха умела в занаята. Имаше толкова много различни начини. Някои хора предписваха и описваха. Имаше символи. Знаци. Свързване и обвързване. Формули. Машинациите на математиката…

Но тя вече знаеше много повече от това. Толкова много от онова, което преди беше смятала за истина, беше просто фокус. Хитроумни думи за описване на света, нищо повече. Бяха думи за пазарлъци. За молба. Вик за помощ. Плач от отчаяние.

Но под тях, дълбоко в скритата сърцевина на съществуването, имаше нещо друго. Мандраг никога не й беше казвал за него. Според Аури той просто не го знаеше. Тя беше открила тази тайна сама.

Знаеше каква е истинската форма на света. Всичко друго бяха сенки и гръм на далечни барабани.

Аури кимна на себе си. Мъничкото й лице беше сериозно. Тя изсипа фино смлените плодове в сито и го постави върху буркан за събиране.

Затвори очи. Изпъна рамене. Пое си дъх бавно и равномерно.

Във въздуха имаше напрежение. Тежест. Очакване. Нямаше полъх на вятър. Тя остана безмълвна. Светът се изпъна докрай.

Аури си пое дъх и отвори очи.

Беше мъничка като просяче. Мъничките й крака бяха боси на камъните.

Тя се изправи и сред кръглия облак на златистата си коса се усмихна и стовари цялото си желание върху света.

И всичко се разтърси. И всичко се вслуша в нейната воля. И всичко се втурна да я изпълни.

 

 

Не мина много време, преди Аури да се върне в Покривалото с червеникавокафява свещ, отлята с лавандула. Ухаеше на дафинов лист и пчели. Беше съвършена.

Аури изми лицето си. Изми ръцете и краката си.

Скоро. Тя знаеше. Той щеше да я посети скоро. Искрящ и сладък, тъжен и строшен. Точно като нея самата. Щеше да дойде и като истински джентълмен щеше да донесе три неща за нея.

Аури се усмихна и затанцува. Тя също щеше да има три неща за него.

Първо — находчивата му свещ, сякаш дело на самия Таборлин. Преизпълнена с топлина, поезия и сладостни сънища.

Второ — място като за него. Полица, на която да остави сърцето си. Легло, в което да заспи. Там нищо нямаше да може да го достигне, за да го нарани.

А третото? Е… Тя наведе глава и усети как страните й бавно се обагрят…

За да отложи момента, протегна ръка към малкия войник от камък, който стоеше на полицата до леглото му. Странно как досега не беше забелязвала шарките на щита му. Бяха съвсем избледнели. Но да. На щита му се виждаше кула, обгърната в пламъци. Това не беше просто войник, а малък каменен Амир.

Аури го погледна още по-отблизо и видя бледите ивички на ръцете му. Не знаеше как ги е пропуснала преди. Беше мъничък Сирида. Разбира се. Разбира се, че беше такъв. Иначе нямаше да бъде подходящ подарък за него. Тя целуна мъничката фигурка и я върна обратно на полицата.

И все пак имаше и трето. Този път Аури не се изчерви. Тя се усмихна. Изми си лицето, ръцете и краката. Сетне бързо изтича в Порт и отвори самодивата бутилка. С два пръста измъкна от нея едно-единствено зрънце. Мъничкото плодче беше ярко като кръв дори в зелената светлинка на Фоксен.

Аури се завтече към Ван и надникна в огледалото. Облиза устни и притисна плодчето в тях няколко пъти от ляво надясно. Сетне го разтърка напред-назад по устните си.

Тя огледа отражението си. Не изглеждаше по-различно отпреди. Устните й бяха бледорозови. Тя се усмихна.

Върна се в Покривалото. Изми си лицето, ръцете и краката.

В нея бълбукаше вълнение, когато погледна леглото му. Одеялото му. Полицата му с мъничкия Амир, който го очакваше, за да го пази.

Беше съвършено. Беше правилно. Беше начало. Някой ден той щеше да има нужда от място и то вече го чакаше тук. Някой ден той щеше да дойде и тя щеше да се погрижи за него. Някой ден той щеше да бъде празен и крехък като яйчена черупка в тъмното.

И тогава… Аури се усмихна. Нямаше да го направи за себе си. Не. Никога нямаше да направи нещо само за себе си. Трябваше да остане малка и скрита, по-далеч от света.

Но за него беше съвсем друго нещо. За него щеше да пусне на свобода цялото си желание. Щеше да повика на помощ цялата си сръчност и умение. И щеше да му даде име.

Аури се завъртя три пъти. Подуши въздуха. И се усмихна. Около нея всичко беше точно както трябва. Тя знаеше точно къде се намира. Беше точно там, където трябваше да бъде.