Кийт Питърсън
Люк (37)

36.

Нервите ми бяха опънати. Долината Грант им влияеше зле. Копнеех за спокойствието и тишината на Манхатън, за непробуден сън през цялата нощ или за нещо, което да не е на вражеска земя.

Шофирането до църквата „Сейнт Андрю“ не помогна особено. Следях светлините на фаровете, които се появяваха и изчезваха в огледалото за обратно виждане. Мислех си за Смъртта, която изникна от мъглата и избута колата ми от пътя. Бях нервен. Клатех глава. Не свалях поглед от пътя пред мен. Пушех цигара след цигара и карах.

Светлините зад гърба ми се бяха скрили, когато наближих църквата. Наоколо всичко беше потънало в тъмнина. Паркирах колата отпред, излязох и забързах по бетонираната пътека до вратата. Когато я отворих, тя отново изскърца, но този път не се засмях. Този път не бях в настроение. Влязох в непрогледния мрак в черквата. Дори замъглените прозорци сивееха тази вечер. Застанах неподвижен. Сърцето ми биеше силно. Изчаках очите ми да свикнат с тъмнината, за да мога да продължа.

Изведнъж проблесна светлина.

— Джон!

Завъртях се към гласа и забелязах Чандлър да стои близо до завесата на олтара. Държеше фенерче в ръката си. Насочи лъча към църковните столове и аз се приближих до нея.

— Все още не можем да оправим осветлението тук. Този уред е помощник на нашите гости.

Опитах да се засмея, но дори и аз долових неприятния ужасен тон в гласа си.

Чандлър заигра с лъча върху лицето ми.

— Изглеждаш уморен — промълви тя.

— Много стар съм, за да се отбранявам от ловджийските пушки на целия район.

Тя се надигна и ме целуна.

— Аз съм на твоя страна — заяви Чандлър.

— Е, тогава ги превъзхождаме числено.

Тя ме поведе надолу по стълбите към малката стая, където бяха телефоните.

Мястото беше безлюдно, тихо. Слушалките на два от апаратите лежаха върху масата.

— Сама ли си? — попитах аз.

— Да. Все още се случва много по-често, отколкото бих искала.

Върху лицето й се появи слаба уморена усмивка. Исках да я целуна, но не го направих. Копнеех да помириша аромата на сапуна, който беше напоил кожата й, но се отдалечих. Ако се отпуснех в този момент, щях да се строполя на пода. Исках да се хвърля върху леглото, но вместо това попитах:

— Какво трябва да правя?

Чандлър заговори бавно и тихо.

— Само слушай какво ще ти каже той — ме посъветва тя. — Опитай се да не го съдиш. Не му говори много, не го окуражавай и не споменавай, че нещата са много лоши. Те и без това са такива. Остави го той сам да ти разкаже всичко. Задавай му въпроси само ако не иска да разговаря. И запомни: Крис е в беда, но той първи се обади. Момчето не трябва да умира. Остави го да говори, помогни му да разбере, че трябва да живее, помогни му да намери своя път.

— Говориш така, сякаш е много лесно.

— Не е. Имаш реални шансове да загубиш.

Телефонът иззвъня. Подскочих. Чандлър вдигна слушалката и заговори с нежен глас.

— Мога ли да ви помогна? — Замълча за минутка, а после добави: — Крис, радвам се, че се обади. Той е тук и иска да разговаря с теб.

Подаде ми слушалката.

В този момент нямах сили да я вдигна до ухото си. Стоях и притисках слушалката до гърдите си. Ръката ми трепереше. Мина много време, преди това да се случи. И сега, когато това стана, аз се страхувах. Затворих очи и си поех дъх. Появиха се образите. Всичко беше пред мен. Дъщеря ми Оливия във виненочервения халат на смъртта, който никога не облече. Ешафодът пред нея, който никога не изкачи. Люкът, звукът на люка, преди да се затвори за последен път. Все още всичко беше пред мен.

Вдигнах бързо слушалката до ухото си.

— Крис. Какво се е случило, приятелю?

Той се опита да изрече името ми, но не успя. Открито ридаеше. Оставих го да плаче. Мина около минута, минута и половина. Протегнах се. Бръкнах в джоба на балтона си за цигара, но бяха свършили. Извадих празния пакет и го смачках.

— Не мога… — изплака Крис. Болезнени звуци се изтръгваха от гърлото му.

— Къде си? — попитах, но Чандлър размаха пръст и поклати глава. — Опитай се и ми обясни какво става.

Крис продължаваше да ридае с глас.

— Не знам, не знам. То е като… твърде много, прекалено много.

— Добре. Твърде много какво?

— Смърт — каза той и продължи по-спокойно: — Смърт. Загуба на близки хора. Не мога да го понеса. Моят татко, Мичел. Не мога… Защо? Няма смисъл. Няма отговор. Само изчаквах. Ти знаеш, преди… преди ти разказах… в гробищата… то беше като… имаше Смърт, аз я видях. Имаше Смърт в гората. Тя беше като… аз имах мисия, като героите от филмите, които щяха да я заловят, да я спрат. Но това не е истина, нали? Това е човек с маска, нали? Ти ми го каза. И ти не успя да спреш смъртта. Тя идва и когато обичаш някого… О, господи, толкова много боли, господин Уелс. Наранява те като огън.

— Да — казах с дрезгав глас. — Да, много боли.

— Аз я обичах. Знаеш ли? Мичел. Ние разговаряхме. Аз я обичах. Защо тя умря? Можеш ли да ми отговориш? Защо тя трябваше да умре?

Отворих си устата, но не можах да проговоря. Мозъкът ми остана безсилен да се справи с това. Изпитах страх, който се надигна в душата ми. Нямах отговор. Щях да го загубя.

— Можеш ли да ми кажеш? — повтори той.

— Не. Никой не може да ти отговори. Не и така, както ти искаш.

Чух го как си поема дълбоко дъх и се разтреперва. Продължи да плаче.

— По дяволите, откъде знаеш какво искам аз? Имаш предвид, че всички лъжат, че всичко, което казват, е една лъжа, нали? Речите, които хората произнасят, и тези ужасни неща, които си правят един на друг. Те се страхуват, нали? Всеки се страхува, защото всички знаят, че просто някога ще умрат и наистина умират.

— Може би е така — промълвих аз.

— Онези хора от телевизията, ти знаеш, се усмихват, и свещениците, и президентът, и учителите, и всички други. Те се усмихват и говорят глупости… за причините, които не разбират, нали?

За момент преместих слушалката в лявата си ръка. Изтрих влажната си длан в панталона. Избърсах потта от челото си с ръкав. Вдигнах поглед към Чандлър. Тя седеше на ръба на бюрото и ме наблюдаваше съсредоточено. Зърнах състраданието в очите й.

И тогава, от другата страна на линията, там, където беше Крис Томас, чух открито ридание.

— Така ли е? Не правят ли точно това?

— Да — пророних тихо. — Прав си. Те наистина не знаят нищо. — После тихо добавих: — Ти също. И аз. И смятам, че повечето от нас.

Последва дълъг миг на мълчание. Когато след малко Крис заговори, беше спрял да плаче. Усетих увереност в гласа му, от която ме побиха тръпки.

— Искам да приключа с всичко — заяви той. — Просто искам да умра. Тази вечер ще отида в гората, в пещерите, където никой няма да може да ме намери. Ще си срежа вените и тогава вече няма да боли толкова много. Защото не мога да понасям повече тази болка, господин Уелс. Опитах се. Наистина го направих, но тя все още съществува. Тя е реална и аз не мога да издържа.

Исках да говоря, да кажа нещо. Нещо. Всичко. Но мълчах. Очите ми шареха отчаяно върху изрезките от вестниците, закачени по стените. В стаята настъпи тишина. А тишината се изпълни със звука на люка.

— Ще тръгна веднага — продължи Крис, все още тихо, но уверено. — Предполагам… може би исках да ви кажа сбогом, защото разбрах, че и вас ви боли. Знам го.

Все още не можех да му отговоря. Бях парализиран от чувството за провал. Защо не успявах да кажа нищо? Защо не можех да му помогна? Те умираха толкова млади. Какво можехме да им предложим ние, за да ги задържим тук? Ако аз бях там, помислих си… Ако бях там с нея, когато е тръгнала към гората, когато се е качила на ешафода с виненочервения си халат, когато е скочила, когато люкът се е отворил — щях ли да мълча? За бога, аз бях неин баща. Трябваше да бъда там. Как, след като се провалих с дъщеря си, можех да си позволя да продам света на Крис.

Настъпи мълчание. Не чувах нищо на другия край на линията. Той все още не беше затворил, продължаваше да се надява, че аз ще му предложа нещо, което да му се стори добра причина, за да се бори. Не можех да задържа живота му в ръцете си: през следващите минути, следващите часове, на следващия ден. Но ако успеех да направя това, което очакваше, това може би щеше да е всичко, от което се нуждаеше.

И аз стоях, мълчах и мислех. Трябваше да бъда там, Оливия. Трябваше да бъда при теб.

— Може би само исках да ти кажа сбогом — обади се Крис.

Погледнах отчаяно към Чандлър. Но тя се бе извърнала от мен. Лицето й гледаше към тавана, тялото й бе напрегнато, главата й наклонена леко на една страна. Очите й се бяха разширили, изразяваха учудване и страх.

Бързо закрачи към другото бюро, грабна един лист и молив. Надраска нещо.

— Крис — промълвих аз просто за да кажа нещо. — Говори ми.

Той не отговори. За секунда си помислих, че го бях изпуснал. След малко чух дишането му.

Чандлър прекоси стаята и ми подаде листа. Върху него беше надраскала думите: „Някой пристигна с кола до църквата“.