Кийт Питърсън
Люк (30)

29.

Не останах. Желаех го. За малко да го направя. Изгарях от копнеж за прегръдката й на сутринта. Нейната топлина, нежност, след като заспа, ме задържаха тук. Бавното й, ненадейно обръщане беше удоволствие. Представях си колко по-различно щеше да бъде на сутринта, на слънчевата светлина. Но не останах. Трябваше да работя. Да се размърдам. Да обмисля внимателно всичко.

Измъкнах се от леглото и бързо се облякох. Оставих й бележка. Нямаше значение какво й написах. Целунах я, докато спеше, и излязох.

Карах бавно обратно към долината Грант. Пътищата бяха чисти. Звездите все още светеха. Гората до пътя изглеждаше тайнствена, като че ли никой преди мен не я беше виждал в този час. Луната беше много ниско. Тъмнината — непрогледна.

Центърът на града тънеше в мрак. Витрините на магазините и прозорците на офисите не светеха. Единствено светлината от уличните лампи разчупваше нощта. Минах под тях и се насочих към хълмовете.

Стигнах до старото гробище в подножието на планината, над което се намираше хотелът ми. Кипнатите стари надгробни плочи просияха за момент, когато фаровете ми ги осветиха, после се скриха в нощта. Минах покрай тях. Зърнах офис сградата „Кепстандарт“ от другата страна на хълма. Мислите ми се насочиха към срещата от миналата нощ. И тези мисли ме накараха да потръпна. Изкачих се по склона.

Нямаше светлини пред хотела. Когато спрях на паркинга и изключих двигателя, нощта се спусна като завеса. Излязох и тръгнах към стаята си.

Поех по алеята и бях на половината път, когато изведнъж спрях. Стоях там, прикован на мястото си, дълго време. Чух стържещ звук в тъмнината пред мен, който идваше откъм вратата. Взирах се по посока на звука, но не успях да видя нищо.

Промъкнах се напред. Студен вятър задуха откъм планината, голите клони на дърветата се извиха. Но вятърът утихна, а звукът продължи. Някой се опитваше да отвори вратата.

Пристъпих още една крачка напред и видях, че Смъртта беше там — или който и да играеше тази роля. Видях неясния му силует на светлата врата. От светлината на звездите бялата му маска блестеше. Опитваше се да влезе в стаята ми.

Не се замислих. Втурнах се към него. Беше необмислено действие. Трябваше да пробягам само двадесет метра, но на половината път пръчка изпука под обувките ми.

Видях как Смъртта се извърна рязко. Спрях и зачаках да ме нападне. Дълго време стояхме неподвижни, взирайки се един в друг.

След това той побягна.

Наистина нямах шанс да го достигна. Той беше силен и бърз. Заобиколи сградата и изчезна в гората. Хукнах след него с всички сили, но веднага разбрах, че няма да успея да го хвана.

Спусна се по склона. Препусках след него и след всяка крачка губех опора. Навлязох в тъмната гора. Дърветата тънеха в мрак. За миг зърнах бялата маска, после изчезна и пак се появи между стволовете. Изведнъж той се извърна към мен, но не забави крачка. Поемах си дълбоко въздух, ушите ми кънтяха от дрезгавия звук. Гърдите ме боляха, докато се борех за въздух. Свличах се надолу по стръмния склон. Продължавах да се спускам дори да знаех, че той беше по-бърз и ще избяга.

Накрая, когато теренът се изравни в подножието на хълма, аз го загубих от поглед. Зърнах го за миг, когато все още бързо тичаше пред мен. Изведнъж нощта го погълна. Той изчезна. Може би, ако бях продължил да тичам, щях отново да го забележа. Но цигареният никотин победи и накрая, изнемощял, само се взирах безпомощно след него.

Стоях прикован на мястото си. Пред мен гората оредя. Стенещите дървета се извиваха зад мен. Вместо огъващите клонове отпред между неподвижните неясни стволове съзрях бледи сиви форми да се издигат като духове. Бях попаднал в гробището.

Обърнах се и погледнах през рамо назад. Дълъг стръмен път се извиваше нагоре по склона. Наведох се и опрях ръце на коленете си. Пълнех дробовете си със свеж въздух и се опитвах да се възстановя. Сетих се за делото „Делакрос“, за това колко приятно е да седиш в топлия осветен офис и да драскаш небрежно записките си върху огромната купчина листа. Изправих се. Успявах да различа само лъкатушещата циментирана пътека. Реших да се спусна по нея още малко и да се изкача обратно до хотела по асфалтирания път.

Промуших се между гробовете. Те се накланяха насам-натам, сиви и безименни. Нощта изглеждаше тържествена, докато се промъквах между тях.

Насочих се към пътя. Внезапно с крайчеца на окото си улових сянката на някаква фигура. Извърнах се рязко и видях статуя на ангел, която бе сведена в безмълвен поклон. Тръпки пролазиха по гърба ми, когато я зърнах.

Чух нещо. В тревата. Погледнах надолу. Стоях до една надгробна плоча. Вторачих се и накрая успях да различа изваяните думи върху нея: прочетох името, датата на раждане и смъртта. Нищо друго. Разклатих ядосано глава.

Изведнъж една мека, кална ръка изскочи от земята, сграбчи глезена ми и го задържа.