Джон Сандфорд
Вледенени жертви (7)

7

Около час след смрачаване работната група по разследването се събра в кабинета на Кар. Климпт, следователят и още двама бяха покрили приятелите на Лакорт и не бяха открили нищо важно. Нямаше никаква вражда, нямаше нищо криминално. Пътят покрай Сторм Лейк бе изследван от единия до другия край и всички, с изключение на двама-трима, можеха да дадат обяснения за действията си по време на убийствата — а другите няколко не приличаха на евентуални извършители. Няколко души бяха видели отец Берген да товари шейната в ремаркето си.

— Ами казиното? — попита Лукас Климпт.

— Нищо и там — отвърна Климпт като поклати глава. — Франк нямал нищо общо с пари, даже не ги докосвал. Нямало и как да изхитрува нещо. Той отговарял за безопасността на мястото, най-вече се справял с пияниците. Просто не е имал никакъв достъп, който да му донесе неприятности.

— Хората от племето мислят ли, че е надежден?

— Да. Не знаят за никакви проблеми с пари. Не е залагал на комар. Не вземал наркотици. Преди години пиел, но престанал. Да ти кажа истината, това е задънена улица.

— Добре… Ръсти, Дъсти, какво става със снимката.

— Не можахме да открием никой, който да признае, че я е виждал — отговори Ръсти. — Разговаряме с приятелите на Лиза Лакорт, но има някаква грипна епидемия и не сме стигнали още до всички.

— Продължавайте да настоявате.

Решиха следващия ден да бъде почти същия. Още един да помага на Ръсти и Дъсти да проверяват приятелите на Лиза.

— И искам да започнете да разпитвате и приятелите на Джим Харпър, ако откриете такива.

* * *

Следователският отдел на шерифа бе разположен в ъглов кабинет. Единият следовател не вършеше нищо, освен разследвания по благосъстоянието. Работеше от седем до три и не беше включен в случая с убийствата. Другият бе прихванал от дъщеря си заушка и бе в отпуск по болест. Третият бе Джийн Климпт. Климпт не беше казал почти нищо по време на събирането. Въртеше между пръстите си незапалена цигара, наблюдаваше Лукас, преценяваше го.

Лукас се премести на бюрото на този със заушката и Хелън Арис му донесе кутия с две заключващи се чекмеджета за книжата и личните вещи.

— Донесох делото на Харпър — каза тя.

Бе страховита жена с много дълга коса и няколко слоя тежък грим.

— Благодаря. Има ли тук някъде кафе? Машина с монети?

— Има кафе в работното помещение, мога да те заведа.

— Супер.

Той се помъкна след нея като си бъбреха. Бе разпознал нейния тип, още когато Кар го изпрати да му направи картата за самоличност. Тя знаеше всичко и всеки в отдела. Познаваше формулярите и кое е правомерно, държавните закони и кой кого чука. Не трябва да се будалкаш с нея, ако искаш животът ти да протече гладко до пенсия.

Не бива и да я омайваш с фалшиви комплименти. Лукас не се и опита — взе кафето си, благодари й и го отнесе в кабинета. Наоколо се мотаеха сътрудници и няколко цивилни служители, по един, по двама, оглеждаха го от глава до пети. Той загърби безредния парад като се зарови в купчината книжа върху първия истински случай на убийство в околността от шест години насам.

Джим Харпър беше намерен в мъжката тоалетна на една бензиностанция в Бон Плейн на седемнадесет мили на изток от Грант. Клупът на хавлиената кърпа бил стегнат около врата му. Дънките «Ливайс» и жокейските му шорти били свлечени под коленете. Вратата била заключена отвътре, макар че автоматичната ключалка би могла да се затвори и отвън. Така че това не означаваше нищо. Момчето било намерено от собственика на бензиностанцията, когато отворил за работа сутринта.

Бащата на Харпър бил разпитван на два пъти. Първият път, на утрото след убийството, било съвсем набързо. Следователите били убедени, че е нещастен случай по време на акт на мастурбация. Единствената интересна точка от предварителното разследване била една бележка, предназначена за Кар: Шели, това не ми харесва. По-добре да предприемем аутопсия — Джийн.

Климпт. Бюрото му бе в ъгъла и Лукас погледна натам. Бе спретнато подредено, безлично, с изключение на една фотография в сребърна рамка. Той блъсна стола си назад и погледна отблизо. Хубава жена, облечена според модата от края на петдесетте или началото на шестдесетте години, с бебе в ръце. Лукас повика Харис, помоли я да открие Климпт и се върна към делото на Харпър.

След аутопсията един съдебен патолог от Милуоки се произнесъл в полза на убийство вследствие на удушаване. Ръс Харпър, бащата на момчето, отново бил разпитван, този път от двама държавни следователи на углавни престъпления от Милуоки. Харпър не знаел нищо за каквото и да е, казал той. Джим бил станал необуздан, пиел много и май пушел марихуана.

Това не им харесало, но трябвало да оставят нещата така. Ръс Харпър не бил заподозрян — работел в бензиностанцията си, когато момчето било убито, и непредубедени очевидци можели да потвърдят това под клетва. Присъствието му там било потвърдено и от касови бележки върху които били отбелязани времето и неговите инициали.

Държавните следователи разпитали и дузина други хора, включително и връстници на Джим. Те всички отрекли да са му приятели. Единият казал, че Джим няма никакви приятели. Никой не видял момчето на бензиностанцията на кръстопътя. В деня, когато бил убит, никой не го бил виждал след училище.

* * *

— Чух, че си искал да говориш с мен?

Климпт бе едър мъж в средата на петдесетте, с дълбоки сини очи и леко розови бузи. Бе облечен в син анорак, разкопчан, с кафяви ботуши и вълнени панталони, пъхнати в тях; носеше чифт кожени ръкавици. Диагонално през лявото му бедро бе увиснал хромиран пистолет. Оттам той можеше да го извади с дясната ръка, дори и да бе зад волана на кола. Гласът му стържеше като чакъл.

Лукас вдигна очи и каза:

— Да, само секунда. — Той разрови книжата като търсеше бележката на Климпт до Кар. Климпт изхлузи анорака си и го закачи на една кука до този на Лукас, заклатушка се към бюрото си и седна, облягайки се назад.

— Как върви? — попита Лукас, докато разлистваше папката.

— Най-вече боклук. — Думите му излизаха бавно и провинциално. — Какво има?

Лукас намери бележката и му я подаде.

— Изпратил си това на Шели, след като си прегледал доклада за смъртта на хлапето на Харпър. Какво не е било наред? Защо си поискал аутопсия?

Климпт погледна бележката и после я подаде обратно на Лукас.

— На първо място, момчето седеше на пода, хванало с ръка члена си. Никога не съм се опитвал да се обеся, но подозирам, че точно преди края ще разбереш, че нещо не е наред, и ще започнеш да размахваш ръце. Няма да седиш и да си го помпиш докато умреш.

— Окей — кимна ухилено Лукас.

— После, самият под — продължи Климпт. — Няма много подове на тоалетни, където аз бих седнал, и този не беше един от тях. Бензиностанцията я почистват сутрин — може би. Оттатък магистралата има бар и хората излизат нощем оттам, спират за бензин, студът ги удря и те разбират, че трябва да пуснат една вода. Полупияни, невинаги улучват целта. Опикават всичко наоколо. Просто не виждам как някой ще седне доброволно там.

Лукас кимна.

— И още нещо — онези проклети плочки бяха студени. Ще ти измръзне задникът върху тях. Искам да кажа, ще боли.

— Така че ти не можа да приемеш нещата.

— Това е всичко — заключи Климпт.

— Някакви идеи?

— Ако се върна към случая, бих говорил с Ръс Харпър.

— Говорили са с него — каза Лукас като перна купчината книжа. — Държавните служители.

— Ами… — Очите на Климпт преценяха Лукас. — Това, което исках да кажа, е, че щях да го вкарам в моята работилница, щях да заклещя ръката му в менгемето, да го притисна около шест степени и тогава да го разпитам. Ако и това не свърши работа, щях да пусна бруса. — Докато изричаше това, той не се усмихваше.

— Мислиш, че той знае кой е убил момчето му? — попита Лукас.

— Ако ме попиташ кой най-вероятно би извършил потайно убийство в тази област, щях да ти отговоря — Ръс Харпър. Картите са свалени. Ако неговият син е убит по този начин, това не е съвпадение, така мисля аз. Ръс може и да не знае кой го е убил, но се басирам, че има някаква представа.

— Мисля тази вечер да отида да говоря с Харпър — отвърна Лукас. — Може да го откарам в работилницата.

— Довечера съм свободен. Покани ме — каза Климпт като протегна крака.

— Не ти пука за него?

— Ако този кучи син се подпали, няма дори да се изпикая върху него, за да изгася пожара — каза Климпт.

 

 

Климпт допълни, че ще си направи вечеря и ще се мотае вкъщи, докато Лукас се приготви да тръгне към Харпър. Хелън Арис вече бе тръгнала и отделът беше тъмен. Лукас подхвърли папката на Джим Харпър в новата си картотека и звучно блъсна чекмеджето. Чекмеджето излезе от релсите си и се заклещи. Когато се опита да го отвори, то не поддаде. Той коленичи, прегледа го и откри, че тънката метална релса се е изкривила. Опита се да я оправи с нокти. Успя, но ръката му се изплъзна и той счупи нокътя на безименния пръст на лявата си ръка.

— Мамка му. — Капеше кръв.

Отиде долу в мъжката тоалетна и проми пръста, разгледа го. Отчупен бе твърде навътре и нокътят трябваше да се извади. Той уви пръста с тоалетна хартия, взе палтото си и тръгна по мрачните коридори на сградата. Зави зад един ъгъл и видя възрастен мъж да мете, а миг след това по един страничен коридор отекна женски глас:

— Страхотен ден, Оуди.

Лекарката. Уедър. Отново.

Старецът кимна и погледна надолу по коридора след Лукас.

— Студен ден, мис.

Тя излезе от напречния коридор, все още със служебната си чанта. Светлината от глобуса огря косата й. Цветът й бе на мед от детелини. Чу го и погледна към него. Позна го и спря.

— Дейвънпорт, уби ли вече някого?

Лукас вече се бе усмихнал механично при вида й, но сега я отряза:

— Това вече е доста уморително — рязко отвърна той.

— Съжалявам. — Тя се стегна и напрегнато се усмихна. — Не исках да… Не зная какво не исках да кажа. Каквото и да е било, не исках да го кажа и когато те видях в училището.

Какво? Той не разбра какво каза тя току-що, но звучеше като извинение. Пропусна го.

— И ти ли работиш за областта?

Тя се огледа наоколо.

— Не, не съвсем. Съветът отряза патронажните сестри и аз върша някои от техните задължения. Доброволно. Обикалям и преглеждам хората.

— Много благородно — коментира Лукас. Изречението звучеше по-скоро скептично, отколкото кисело. Преди тя да успее да отвърне нещо, той протегна ръка: — Съжалявам. Беше грешка.

Тя присви рамене.

— И аз ти дължа извинение. — Тя погледна ръката му. Той я държеше до себе си на височината на кръста, стискайки в юмрук салфетката. — Какво е станало с ръката ти?

— Счупих си нокътя.

— Трябва да използваш качествен акрилов втвърдител — каза тя. И почти веднага добави: — Отново извинявай. Дай да го видя.

— Ау…

— Хайде.

Той разви салфетката и тя хвана пръста в ръка. Обърна го към слабата светлина.

— Кофти. Нека, ъ-ъ… отидем под светлината. — Тя отвори чантата си.

— Слушай, защо не… Ще боли ли?

— Не ставай бебе. — Тя извади хирургически ножици и отряза нокътя. Безболезнено. Капна някаква течност и го бинтова. — Ще ти изпратя сметката.

— Изпрати я на шерифа. Стана по време на работа — отвърна той. — Благодаря.

Те спряха на вратата и погледнаха към снега.

— Къде отиваш? — попита Лукас.

Тя погледна часовника на китката си. Не носеше пръстени.

— Да хапна нещо.

— Мога ли да те почерпя една вечеря? — попита той.

— Добре — просто отвърна тя. Не го гледаше. Просто блъсна вратата и каза добре.

— Къде? — последва я на площадката той.

— Ами, имаме шест алтернативи.

— Това гатанка ли е?

— Не. — Лицето й светна в усмивка и тя преброи на пръсти ресторантите.

Лукас отбеляза, че пръстите й са дълги и фини, като на пианистка. Или на хирург.

— Има пицария «Ал», «Харди», «Рибарският хан», «Американски стил» на Чичо Стийв, «Кафето на дядо» и «Воденицата».

— Кой е най-добър?

— М-м-м. — Тя наклони глава, помисли и отвърна: — Обичаш ли пълнена патица или пълнена риба? На стената, искам да кажа, не в менюто.

— Звучи тежко. Риба, надявам се.

— Тогава да отидем в ханчето — каза тя.

— Свириш ли на пиано?

— Какво? — Тя спря и го погледна. — За мен ли питаш?

— Да. — Той бе озадачен.

— Как разбра, че свиря?

— Не разбрах, просто си мислех за ръцете ти… те са като на пианистка.

— О-о. — Тя погледна ръцете си. — Повечето от пианистите, които познавам, имат дебели ръце.

— Като на хирург тогава — каза той.

— Повечето хирурзи имат обикновени ръце.

— Окей, окей — засмя се той.

— Обикновени. Такива са.

— Защо се заяждаш с мен? — попита Лукас.

Тя присви рамене.

— Просто надмогвам непохватността си. Винаги е трудно при първа среща.

— Какво? — попита той, като я последва по тротоара. Имаше чувството, че нещо току-що е прелетяло покрай него.

 

 

Ресторантът бе направен от две двойни каравани, поставени под прав ъгъл, и двете покрити с винилова облицовка, имитираща старо дърво. На витрината висеше неонов надпис. Лукас спря на паркинга, изгаси светлините, последван няколко секунди по-късно от джипа на Уедър.

— Елегантно — отбеляза той.

Тя промуши краката си навън и изхлузи ботушите си:

— Искам да си сменя обувките… Елегантно, какво? Ресторантът?

— Мисля, че виниловата облицовка в комбинация с искренето на неоновия надпис определено му придават европейско звучене. Швейцарско, бих казал, или може би на стария Амстердам.

— Почакай да видиш как всяка маса си има собствена червена свещ, която се пали лично от метрдотела, кошничка с увити в целофан бисквити и пръчици — каза Уедър.

— Хей, това е епикурейско място — провикна се Лукас. — Такова и очаквах. А се басирам, че има и богат избор от вина.

— Да.

И двамата едновременно казаха:

— Червено или бяло — и се засмяха.

Уедър добави:

— Ако поискаш розе, ти отговарят «добре» и виждаш как барманът бяга отзад с бутилка бяло и бутилка червено в ръце.

— Откъде ти е името? — попита Лукас.

— Баща ми бил чудак по яхтите. Саморъчно правел четиринадесетфутови малки лодчици и шлепчета. Правел ги в гаража през лятото — обясни тя. Оправи си втората официална обувка, хвърли ботушите на пода до пасажерското място, изправи се и тръшна вратата. — Както и да е, мама казва, че винаги говорел за времето: — «Ако времето се задържи, ако времето се обърне». Такива работи. Така че, когато съм се родила, ме нарекли Уедър.

— Майка ти в града ли живее?

— Не, не. Татко почина преди десет години и след това си отиде и тя, три-четири години по-късно — с тъжен глас изрече Уедър. — Нямаше й нищо определено. Тя просто почина. Мисля, че го искаше.

 

 

Метрдотелът бе тромав мъж с изкусно подрязан черен мустак и ласвегаски маниери.

— Здравей, Уедър — каза той. Очите му се преместиха върху гърлото на Лукас и отказаха да се вдигнат по-високо. — Двама? Непушачи?

— Да, двама — отвърна Лукас.

— Сепаре — допълни Уедър.

Когато ги остави сами с менюто, Уедър се приведе напред и промърмори:

— Забравих да ти спомена нещо за Арлен, метрдотелът. Иска да ме вкара в леглото. Не да остави мама и дечицата, нали разбираш, просто да направи малко цуни-гуни с докторката, за предпочитане на някое място като Хърли, където сигурно няма да ни хванат.

— Какви са шансовете му? — попита Лукас.

— Никакви — отвърна тя. — У него има нещо от профила на Алфред Хичкок, което ме отблъсква.

Дойде салатата, полята обилно с благоуханен френски кетчуп, поръсена с цяла шепа подправки.

— Спомням си слуховете, когато напусна Минеаполис. Всички те бяха много странни за едно ченге. Много хора от спешното отделение те познаваха. На всички им беше писнал. Това ми направи впечатление.

— Преди често ходех там — обясни Лукас. — Имах разни улични типове, които работеха за мен, и те се забъркваха в какво ли не и нямаха на кого да се обадят. Аз отивах и се опитвах да ги уредя.

— Защо напусна? Умори се от всичките тези лайна ли?

— Не… — Той с изненада откри, че се разкрива пред нея и й разказа за вътрешните игри в отдела. А и за изкушението на парите. — Когато си ченге, винаги попадаш на богати задници, които те третират като някакъв слуга. Типове, които трябва да са в затвора, но вместо това обикалят наоколо в лексус, кадилак и мерцедес — каза той, играейки си с виното. — Казват ти: Да, но ти вършиш обществена работа. Бла-бла-бла! След двадесет години осъзнаваш, че нямаш нищо против самият ти да имаш малко пари. Хубава къща, хубава кола.

— Ти имаше порше. Беше известен с това.

— Това бе нещо съвсем различно. Когато някакъв богат тип има порше, то е, защото е задник. А когато едно ченге има порше, то е като подхвърляне на упрек към всички задници — обясни той. — Всички ченгета в отдела харесваха това, че карам порше. Все едно казвах на задниците «майната ви».

— Господи, имаш невероятна способност да разсъждаваш по твой начин — смеейки се, подхвърли тя. — И все пак, с какво се занимаваш сега? Само с консултации?

— Не, не. В действителност аз пиша игри. Така направих парите си. А започнах и една малка странична дейност…

— Игри?

— Да. От години го правя, но сега се занимавам само с това.

— Искаш да кажеш като «Монополи»? — попита тя с интерес.

— Като «Подземия и дракони», а понякога и военни игри. Преди бяха на хартия, а сега — на компютър. Комбина съм с едно колежанче — той завършва компютърна техника. Аз пиша игрите, а той ги програмира.

— И с това можеш да си изкарваш прехраната?

— Да. А отскоро започнах и да пиша програмни продукти за симулативни критични ситуации в полицейското управление за обучение на експедиторите. Това опира най-вече до компютрите, бързината и ловкостта. Настъпи ли критична ситуация, експедиторите фактически движат нещата за известно време. Тези програми им позволяват да симулират и им отбелязват резултата. Нещо като тренажор.

— Ако не внимаваш, можеш да станеш богат — вметна Уедър.

— Донякъде вече съм — мрачно отбеляза Лукас. — Но дяволите да го вземат, отегчен съм. Не ми липсва гадната част от полицейската работа, липсва ми движението.

 

 

По-късно продължиха с риба в бирено тесто. Уедър каза:

— Не можеш да съчетаеш някаква много сериозна връзка с обучението по медицина и работата, която вършиш, за да си платиш обучението.

Той с удоволствие я гледаше как разрязва с ножа рибата. Като хирург.

— После и ежедневието на хирург те убива. Нямаш време за нищо. Седиш и си мислиш за мъже, но е невъзможно. Може да се задяваш с някого, но ако се задълбочиш, започваш да се разкъсваш между работата и връзката. Така че най-лесно е, ако срещнеш някого, когото може да обикнеш, да му обърнеш гръб. Да обърнеш гръб на някого не е толкова тежко, ако го направиш веднага, в началото.

— Звучи много самотно — каза Лукас.

— Да, но можеш да го изтърпиш, ако работиш през цялото време и си убеден, че си прав. Постоянно си мислиш: «Ако само разчистя това последно нещо, ако издържа до следващата сряда или до следващия месец, или до зимата, тогава може да направя така, че да ми потръгне в живота». Но времето си минава. Крадешком се промъква. И внезапно животът ти профучава.

— А… старият биологичен часовник — вметна Лукас.

— Да. Той не тиктака само за жените. Засяга и мъжете.

— Знам.

Тя продължи:

— Колко хора познаваш, които решават, че животът отминава и буквално изскачат от работата или от брака си, опитвайки се да… избягат или нещо такова?

— Няколко. Повечето се чувстват в капан, но продължават така — каза Лукас. — И стават все по-тъжни и по-тъжни.

— Мисля, че говориш за мен — каза тя.

— Говоря за всеки един — отвърна Лукас. — Говоря за себе си.

 

 

След като привършиха каната с вино, тя каза:

— Тревожат ли те хората, които си убил?

Не се шегуваше. Нямаше усмивка този път.

— Те бяха само космати търбуси. Всички.

— Не попитах както трябва — каза тя. — Това, което исках да питам, бе дали убиването на хора тревожи мислите ти?

Той се замисли.

— Не знам. Не е обсебило мислите ми, ако това питаш. Имах проблеми с депресията преди две години. Шефът по онова време…

— Куентин Даниъл — вметна тя.

— Да. Познаваш ли го?

— Срещала съм го няколко пъти. Та ти казваше…

— Той мислеше, че имам нужда от психоаналитик. Но аз реших, че имам нужда не от психиатър, а от философ. Някой, който да знае как върви светът.

— Интересна идея — каза тя. — Проблемът не си ти, проблемът е Съществованието.

— Боже, сега наистина звуча като задник.

 

 

— Кар ми изглежда свестен тип — каза Лукас.

— Да. Много е свестен — съгласи се Уедър.

— Религиозен.

— Много. Искаш ли пай? Тук има страхотен лимонов пай.

— Ще си поръчам кафе. Преядох — отвърна Лукас.

Уедър махна на келнерката, поръча две кафета и се обърна към Лукас:

— Католик ли си?

— Всеки ме пита за това. Да, но имам сериозни пропуски.

— Значи няма да ходиш на събиранията във вторник, а?

— Не.

— Но тази вечер ще отидеш там да разговаряш с Фил. — Това прозвуча като твърдение.

— Наистина не…

— Знае го целият град — прекъсна го Уедър. — Той е основният заподозрян.

— Не е — малко рязко отвърна Лукас.

— Аз пък чух друго. Както и всички останали.

— Боже, това просто не е вярно — разтърси глава Лукас.

— Щом така казваш.

— Ти не ми вярваш.

— А трябва ли? Ти ще го разпитваш отново тази вечер, когато Шели се освободи след вечерната служба.

Дойде кафето и Лукас изчака сервитьорката да се отдалечи преди да продължи разговора:

— Има ли нещо, което да не знаят всички в града?

— Не много — призна си Уедър. — За шерифа работят шестдесет души, а през зимата в града остават само четири хиляди. Сам го изчисли. А чудил ли си се защо Шели отива на тази служба, при положение че ще трябва да разпитва Фил?

— Страхувам се да попитам — каза Лукас.

— Защото иска да види Жанин Пъркинс. Те двамата се чукат по мотелите в Хейуърд и Парк Фолс.

— И всички в града го знаят? — попита Лукас.

— Все още не. Но ще узнаят.

— Кар е женен.

— Да. Жена му е луда.

— Уф…

— Тя има тежко психично увреждане. Не може да спре да чисти.

— Какво? — Той избухна в смях.

— Истина е — тържествено заяви Уедър. — Не е смешно, глупчо. Тя мие подовете и стените, и щорите, и тоалетната, и мивките, и тръбите, и пералната машина, и сушилнята, и фурната. А после пере всички дрехи отново и отново. Веднъж беше мила ръцете си толкова пъти, че протъркала и разкъсала част от кожата и трябваше да я лекуваме за изгаряния.

— Господи. — Той все още намираше това за малко смешно.

— Никой нищо не може да направи за това. Тя се подлага на терапия, но не помага — допълни Уедър. — Една приятелка ми каза, че жена му не иска да прави секс с Шели, защото е мръсник. Искам да кажа не психически мръсен, а знаеш — мръсно. Физически мръсен.

— Значи Кар си разрешава проблема като чука жена от неговата религиозна група.

— Чука е много романтичен начин за изразяване — по британски, нали? — подразни го тя.

— Ти не се държиш като лекарка — отбеляза Лукас.

— Защото клюкарствам и флиртувам ли?

— М-м-м.

— Трябва да поживееш тук — каза тя малко напрегнато. Огледа се наоколо към хората, разговарящи над червените свещи. — Няма какво друго да правиш освен да работиш. Нищо.

— Тогава защо остана?

— Трябваше — отвърна тя. — Дядо ми дошъл тук от Финландия и е прекарал живота си в горите, при дървения материал. Превозвал го по езерата. Не е натрупал пари. Но аз се справях максимално добре в училище.

— Била си в гимназията, тук в Грант?

— Да. Мъчех се да спестя пари за колежа, но беше доста трудно. Тогава някои от учителите се събраха и се намесиха. Тогава и онзи стар пръдлив държавен чиновник в областта, когото няма да различа от Адам, се обади в Медисън, дръпна нечии конци и ми издейства пълна стипендия. Получавах парите, докато завърших медицинското училище. После изплатих всичко. Дори учредих малък фонд за стипендии в гимназията, докато работех в Минеаполис, но не това искаха хората.

— Искаха те обратно тук — вметна Лукас.

— Да — кимна тя. Взе празната си чаша и я повъртя в ръцете си. — Всичко тук е дървен материал и туризъм и малко фермерство. Пътищата не са много добри, а хората пият много. Нещастните случаи в дървообработването са ужасни — трябва да видиш някой ударен от трупи, търкалящи се към дъскорезницата. А при инцидентите с трактори, и хората захванати от корабни витла… Имаха един стар тип, който разбирал достатъчно от хирургия да те качи на хеликоптер до Дълът или до Минеаполис, и докато той беше тук, не чувствах, че трябва да се върна.

— После той се пенсионира.

— Ритна камбаната — каза Уедър. — Сърдечен удар. Беше на шестдесет и три. Ядеше по шест палачинки с масло и бекон всяка сутрин, слагаше сметана в кафето, за обяд — бургер със сирене, стек — за вечеря, пиеше по половин литър «Джони Уокър» всяка нощ и пушеше като комин. Поразително е, че издържа толкова много.

— Не можаха ли да вземат някой друг?

Тя се засмя тъжно и погледна към снега през прозореца:

— Будалкаш ли се? Температурата е двадесет и два градуса под нулата и още пада, а киното е затворено през зимата.

— И как се развличаш?

— Това е малко лично — ухили се тя, протегна ръка през масата и го докосна по опакото на ръката — за този етап от нашата връзка.

— Какво?