Джон Сандфорд
Вледенени жертви (3)

3

Ръцете на Айсмън замръзваха. Два пъти се опита непохватно да отвори консервата с отварачката, после бутна супата настрани и пусна горещата вода в кухнята. Водата обливаше пръстите му, а умът му се зарея надалеч…

Не беше открил снимката. Момичето не знаеше къде е и бе казало истината — почти я бе обезглавил преди да умре. Беше отрязал носа и ушите й. Каза, че майка й я е взела и накрая той й повярва. Но тогава Клаудия бе вече мъртва. Твърде късно бе да я пита къде я е сложила.

Така че той уби момичето, насече го с мачетето и подпали къщата. Полицията не знаеше, че има снимка, а и самата снимка бе върху тънка вестникарска хартия. След пожара и всичката тази вода, щеше да е чудо, ако е оцеляла.

И все пак. Той не беше я видял унищожена. Снимката, ако бъде открита, щеше да го убие.

Сега стоеше с потопени в горещата вода пръсти. Те леко промениха цвета си от бяло към розово, губейки приликата си с маджун за стъкла в резултат от свирепия студ. За миг той затвори очи, обсебен от усещането за несвършена работа. А времето се изцеждаше невъзвратимо. Някой се обади в главата му: Бягай сега, времето се изцежда.

Но той никога не беше побягвал. Не и когато родителите му го пребиваха. Не и когато децата го бяха изолирали в училище. Вместо това се бе научил да удря първи, да удря, но лукаво, замаскирайки агресията си — дори и тогава, студен като лед. Неговият стил бе изнудването — Аз не го взех, той ми го даде. Просто си играехме и той падна. Той е просто едно ревливо бебе. Не исках нищо да направя.

В десети клас научи един важен урок. Имаше и други ученици, горящи от желание да прилагат насилие, също като него, а насилието в десети клас означаваше по-тежки тела, по-силни мускули — нанасяха се рани. В следобедните схватки през седмицата се чупеха носове, разместваха се крайници. И най-важното — не можеше да прикриеш насилието. Няма как да отречеш, че си се бил, когато има някой наранен.

И някой беше ранен. Името му бе Даръл Уинан. Кораво хлапе. Бе си набелязал Айсмън по някаква причина, известна само на тези, които обичат да се бият — всъщност той разбра какво ще последва. Носеше в джоба си камък, един гладък речен камък с размерите на топка за голф. Носеше го за деня на сблъсъка.

Уинан го причака до футболното игрище. Трима-четирима от неговите «шарани» бягаха отзад, носеха учебниците си, лицата им бяха светнали от наслада. Битка, битка…

Битката трая пет секунди. Уинан го нападна със стойката на опитен бияч, с голи ръце и с присвити лакти. Айсмън хвърли камъка към челото му. Ръката му бе само на един фут и нямаше как да пропусне.

Уинан се свлече с ужасна фрактура на черепа. Едва не умря.

Айсмън на полицаите: Бях уплашен. Той се приближаваше с цялата си банда. Той само пребива децата. Просто грабнах един камък и го хвърлих.

Майка му го прибра от полицейския участък (баща му вече бе изчезнал — не го видяха оттогава). В колата майка му се нахвърли върху него: Почакай, докато стигнем вкъщи. Само почакай.

И тогава, в колата, Айсмън вдигна пръст към лицето й и отвърна: Ако, шибанячке, отново ме докоснеш, ще изчакам да заспиш, ще взема един чук и ще ти размажа главата. Ако ме докоснеш пак, по-добре въобще да не си лягаш.

Тя му повярва. Умно постъпи. Все още беше жива.

 

 

Той спря горещата вода и изсуши ръцете си с кърпата. Трябва да помисли. Много работа имаше още. Забрави за супата и седна пред телевизора, втренчен в черния екран.

Не бе виждал снимката отпечатана, макар че бе видял оригиналната снимка с полароида. Изглупя като позволи на момчето да я запази. И когато то я изпрати…

«Ще станем известни», заяви хлапето.

«Какво!» И двамата пушеха цигари в задната спалня на фургона. Момчето си почиваше върху купчина възглавници, Айсмън седеше на пода с лакти върху коленете.

Момчето се претърколи, погледна под леглото и извади нещо, което приличаше на вестник. Подхвърли го към Айсмън. Имаше дузина снимки, момчета и мъже.

«Какво си направил?», попита Айсмън, но вече знаеше и яростта напираше в гърдите му.

«Изпратих снимката. Онази, знаеш, с теб и мен върху кушетката».

«Ти, шибаняк такъв».

Айсмън се хвърли към него. Момчето се хилеше, все още не разбирайки какво става, и се отбраняваше слабо. Айсмън натисна гърдите му, възседна го, притисна палци до гърлото му… и тогава Джим Харпър разбра. Изцъкли очи нагоре, раззина уста и Айсмън…

Какво направи? Спомняше си как се отдръпна, гледайки тялото. Господи. Беше го убил.

 

 

Айсмън скочи на крака като повторно изживяваше всичко — търсеше място да покрие тялото. Хрумна му да го хвърли в тресавището. После — да го простреля с ловджийска пушка, да остави пушката, така че да изглежда като ловен инцидент. Но Джим не ходеше на лов. Баща му сигурно знаеше това, а той беше побъркан. После си спомни как хлапето говореше веднъж за нещо прочетено в някакво списание, как хората използват дибата, стремглавото препускане, по-добро от кокаина…

В безопасността на своя дом Айсмън изръмжа — мислеше. Всичко беше толкова трудно. Беше се опитал да проследи снимката, но списанието не му даде нишка къде може да бъде. Нищо, освен пощенска кутия в Милуоки. Не знаеше как да я проследи без да показва лицето си. След известно време се успокои. Шансовете снимката да бъде отпечатана бяха малки, шансовете някой местен да я види — още по-малки.

И тогава, когато почти бе забравил за това, получи обаждане от побъркания баща на Джим Харпър. Семейство Лакорт имали снимката.

Спомни си за докторката.

Да. Уедър…

Ако снимката се появеше отнякъде, никой нямаше да го разпознае, освен докторката. Без нейна помощ можеха евентуално да го идентифицират накрая, но той щеше да знае, че търсят, и това щеше да му осигури време.

Той се изправи на крака и отиде до закачалката на стената, където над радиатора бе окачил екипа си. Екипът едва ли бе достатъчен в нощ като тази. Дори и с него, не би искал да остане навън твърде дълго. Той го нахлузи, обу ботушите си, здраво ги пристегна, после зарови ръце в шкафчето за обувки — търсеше 44-калибровия пистолет. Той бе там, увит в намаслен парцал, сгушен на дъното с другите му оръжия. Повдигна го, щеше да го използва за втори път днес. Оръжието натежа в ръката му — солидно, загадъчно, ефикасно.

Той бавно обмисли всичко — стъпка по стъпка:

Уедър Каркинен караше червен джип, единственият червен джип в дома на Лакорт. Тя трябваше да поеме покрай езерото към магистрала 77 и после да се прехвърли на тесния, обрулен от вятъра път към града. Щеше да се движи бавно… ако още беше в къщата на Лакорт.

 

 

Уедър бе привършила работата си. Труповете бяха покрити и щяха да останат там, докато дойдат хората от криминалната лаборатория в Медисън. Бе извършила всичките си законови задължения. Тази година тя беше областният съдебен лекар — неприятна служба, на която се въртяха всички лекари от града. Беше отбелязала всичко необходимо за убийство от неизвестни извършители. Бележките й бяха оформени като официален доклад до областния прокурор. Щеше да остави медицинското управление на Милуоки да довърши останалото.

Нищо не я задържаше. Но да стои в навеса и да пие кафе, да слуша ченгетата — дори когато те я нападаха по техния си мек скандинавски начин — ето нещо, заради което не искаше да си тръгва веднага.

Нямаше и нищо против отново да поговори с Дейвънпорт, помисли си тя. Къде се дяна той? Тя се надигна като се оглеждаше. Трябва да е навън.

Тя вдигна качулката си, пристегна я и сложи ръкавиците. Навън нещата бяха по-подредени. По-голямата част от пожарникарското оборудване бе вдигната, а няколкото съседи, които бяха дошли, бяха отпратени. Все още вонеше. Тя сбърчи нос и се огледа. Някакъв сътрудник дърпаше към къщата навито въже, дебело един инч, и тя го попита:

— Виждал ли си, ъ-ъ, Шели и онзи тип от Минеаполис?

— Мисля, че Шели е в къщата, а онзи тип се спусна с няколко човека до езерото да изследват следите от снегомобила. Сега говорят с другите там.

— Благодаря.

Тя погледна надолу към езерото като обмисляше дали да не слезе. Снегът беше дълбок, а и отново й стана студено. Освен това, нямаше с какво да помогне.

Тя се върна в гаража за още една чаша кафе и откри, че вече е свършило. Термосите на Дейвънпорт бяха празни.

Дейвънпорт. Боже, съвсем неочаквано се държеше като тийнейджърка. Не че не можеше да си позволи малко… приятелство. Замисли се за последната си връзка — колко отдавна, една година? Започна да пресмята. Чакай, ужас! — повече от две години. Господи, почти три. Беше женен, макар че казваше очарователно не съвсем и цялата тази работа бе обречена от самото начало. Харесваха й ласките му в леглото, но бе твърде привързан към кабелната телевизия — много лесно можеше да си го представи някъде като бавно натежаваща буца на кушетката.

Уедър въздъхна. Няма кафе. Тя сложи ръкавиците си, излезе навън и запристъпва тежко, все още с неохота към джипа си. В цялата околност това беше единственото място, където си заслужаваше да бъдеш тази нощ. Тук бе центърът на нещата.

Все повече усещаше студа. Дори и през ботушите чувстваше пръстите на краката си като чупливи. Долу при езерото светлините от множеството снегомобили огряваха къщата. Били са привлечени от пожара и ченгетата и вече, без съмнение, от цялата история около убийството на семейство Лакорт. Грант беше малък град, където нищо особено не се случваше.

 

 

Айсмън се плъзгаше по езерото. Половин дузина шейни бяха скупчени близо до къщата на Лакорт. Всички наблюдаваха полицаите. Още две кръстосваха покрай брега, насочвайки се към къщата. Ако температурата бе по-висока с няколко градуса, стотици снегомобили щяха да са на езерото и щяха непрекъснато да прииждат.

На половината път той изостави утъпканата следа и проряза новонападалия сняг. Спря. Къщата на Лакорт беше на половин миля, но всичко около нея бе окъпано в ослепителна светлина. През един джобен бинокъл той видя джипа на Уедър все още на паркинга.

Той изръмжа, сложи очилата си в страничен джоб, където щяха да останат студени, предпазливо слезе от шейната и опита снега. Потъна един фут, докато стигна до по-твърда кора. Добре. Утъпка една вдлъбнатина и се настани в нея под заслона на шейната. Дори и вятърът със скорост пет мили в час бе убиец в такава нощ.

От дупката си чуваше боботенето на генератор и откъслечните викове на работещите мъже, които разпростираха нещо като брезент върху къщата. Далечните им гласове бяха като парченца звукови конфети — остри, изолирани подвиквания и крясъци в нощта. После фокусът му се измести и за първи път той чу другите гласове. Те бяха там през цялото време, като гръцки хор. Той се обърна бавно, докато застана с лице към мрака покрай потока. Звукът бе неземен, звукът на глада. Не писък като на котка, а почти като на момичето, когато я режеше — тънък, треперещ, жалостив тон.

Койоти.

Пееха заедно, кървави песни след бурята. Той потрепери, но не от студа.

* * *

Но двадесет минути по-късно студът почти го беше надвил, когато видя малката фигурка да се приближава сама към червения джип. Да. Уедър.

В мига, когато тя се качи в джипа, той изтръска снега от дрехите си, прехвърли крак през шейната и запали мотора. Той наблюдаваше как тя включи светлините и даде на заден ход. Жената трябваше да отмине още по-нататък от него, така че той продължи да седи и да я наблюдава, докато се увери, че завива наляво и излиза навън. Все пак можеше да спре при пожарната, но там сега не правеха почти нищо освен поддръжка на оборудването.

Той се върна на утъпканата пътека, следва я около четвърт миля, после отново зави надясно в пресния сняг. Наблизо беше курортът Стакпоул, затворен за сезона, но отпред блестеше светлинен надпис. Можеше да излезе от езерото на плажа на курорта, да тръгне по пътеката за коли към магистралата и да я чака там.

В ума му изникна картината на нападението из засада. На потъналата в сняг магистрала тя щеше да кара бавно и той щеше да приближи джипа отстрани с шейната. От шест до десет фута трудно можеше да пропусне целта. Магнумът щеше да пробие стъклото като тоалетна хартия. Тя щеше да излезе от пътя и той щеше да спре и изпразни в нея целия пистолет. Дори и някой да го видеше, шейната бе най-съвършеното средство за бягство в дълбокия сняг. Никой не би могъл да го проследи, не и ако нямаше ски. Тук навън шейната бе фактически анонимна.

 

 

Бързо наближи покрития със сняг плаж и удари спирачки. Усети как машината подскочи и я подкара бавно през моравата на курорта и снежните преспи между две дървени бунгала. След последната буря пътеката за коли бе изчистена от снегорин, но не и сега, и той намали през преспите по нея. Спря малко преди магистралата, където синята ограда от бяла ела за спиране на вятъра щеше да прикрие шейната. Чувстваше се като ченге на мотоциклет, което чака зад рекламно табло.

Чакаше. Къде беше тя?

Отляво нещо се размърда, зърна го с ъгълчето на окото си, внезапно и крадешком, бързо завъртя глава. Нищо. Имаше някой там обаче… Там. Куче, малка немска овчарка, уловена в светлината на външната лампа. Не. Не овчарка, а койот. Гледаше от храстите към него. После още един. Зъбене и ръмжене. Те никога не правеха така, никога. Койотите бяха невидими.

Той свали ципа на екипа си, извади пистолета от вътрешния джоб и се огледа нервно към храстите. Бяха си отишли.

Иззад завоя при езерото се показаха светлини. Трябваше да е Уедър. Той прехвърли пистолета в другата си ръка. И за първи път се опита да пресметне подробностите на нападението. С едната ръка на ускорителя и другата на спирачките… Една ръка не му достигаше. Нямаше с какво да стреля. Трябваше да импровизира. Трябваше да използва ръката на спирачките. Но…

Фаровете приближиха и той сложи оръжието във външния си джоб. Джипът профуча край него и той регистрира бързо преминаващия образ на Уедър на прозореца. Качулката на анорака и шапката й бяха свалени.

Той форсира шейната и тръгна след джипа като мина през плитката канавка от лявата страна на пътя. Джипът се отдалечаваше. Гумите му хвърляха облаци лед и солени топчици, които заблъскаха екипа и каската му като стрелички.

Тя караше по-бързо, отколкото бе очаквал. Долу в канавката е имало и други снегомобили, прокарали подобие на пътека, вече скрита от падналия през деня сняг. И все пак това не беше главната пътека. Той се удари в тежка туфа мочурлива трева и внезапно се озова горе във въздуха, задържайки се прав.

Някой друг ден когато можеше да вижда полетът би могъл да е възбуждащ, но този път той почти загуби равновесие. Приземи се с неравен удар и шейната подскочи под него, залюлявайки се. Той се опъна, успя да я изправи. Бе петдесет ярда зад нея. Натисна лоста на ускорителя още по-силно, увеличи скоростта като стържеше през хвърчащия сняг, през върховете на малки храстчета, невидими буци… Зъбите му тракаха от грубото каране.

По-рано вечерта през магистралата бе минал снегорин и неравните снежни бразди проблясваха от дясната му страна. Той се придвижи по-наляво, далеч от изринатия сняг, който бе твърд и неравен и щеше да го изхвърли със сигурност. Стоповете на Уедър бяха точно там. Той се приближи още малко. Движеше се толкова бързо, че нямаше да може да спре в осветения от фаровете му обсег — ако долу, в канавката, имаше повалено дърво, щеше да го удари.

Току-що се бе сетил за това, когато видя приближаващата се гърбица — разбра какво е в мига, в който я връхлетя — бала сено на дъното на канавката за забавяне на ерозията през пролетта. Дълбокият сняг я правеше съвършено препятствие за скок със снегомобил, но той не искаше да скача. Нямаше време обаче да я заобиколи. Нямаше време да направи нищо друго, освен да се стегне, и отново беше във въздуха.

Падна като бомба, тежко, отхвръкна, шейната забуксува през по-мекия сняг нагоре по левия банкет. Той с усилие я изправи надясно, загуби управление, изкачи десния банкет на изринатия сняг, наклони наляво и проряза дълга извивка отново към дъното.

Успя.

Айсмън се разтресе. За миг си помисли да се откаже, но тя бе точно там, толкова близо. Той заскърца със зъби и натисна по-силно. Приближаваше. Тридесет ярда. Двадесет…

 

 

Уедър погледна в страничното огледало и видя светлините на някаква шейна. Приближаваше се бързо. Твърде бързо. Идиот. Тя се усмихна като си спомни миналогодишното, заразило цялата област, нарушение. Пресечните точки на пътеките за снегомобили и обикновените пътища бяха маркирани с ромбоидни знаци с нарисуван върху тях силует на снегомобил. Като знаци за пресичане на дивеч, но без думи. Предната година някой бе използвал черен спрей да изпише пресечка за идиоти на половината от знаците за снегомобили в Оджибуей Каунти. Работата бе свършена чисто, с шаблон, по няколко знака всяка нощ в продължение на една седмица. Журналистите пощуряха.

Дейвънпорт.

В ума й изникнаха лицето, раменете и ръцете му. Той бе стегнат, нащрек, като че бе наранен и имаше нужда от помощ и в същото време изглеждаше корав като железопътна стрелка. Тя се чувстваше като пелтек в присъствието му, усети как се опитва да му стане интересна. Вместо това половината от нещата, които изрече, звучаха като военновременни оскърбления. Опитай се да не застреляш никого.

Господи, тя ли беше казала това? Тя прехапа езика си. Защо? Опитваше се да го впечатли. Когато я фокусираше, той като че ли гледаше право навътре в нея. А тя харесваше това.

Подскачащата светлинка в страничното й огледало отново привлече погледа й. Глупакът със снегомобила все още бе в канавката, но почти я беше приближил отстрани. Тя хвърли поглед назад през рамото си. Ако правилно си спомняше, наближаваше Форест Драйв. Имаше канал и той щеше да катапултира в Прайс Каунти, ако се опитваше да кара с тази скорост по дигата. Състезаваше ли се с нея? Може би тя трябваше да забави.

 

 

Айсмън бе опиянен от техническата страна на убийството — ако имаше чувство за хумор, щеше да се засмее. Не можеше да отпусне ускорителя и да кара редом с нея, а ако отпуснеше спирачката… просто не се чувстваше в безопасност без да има някакъв допир със спирачката. Но нямаше избор. Вдигна ръката си от лоста за спиране, пъхна я в джоба, здраво хвана пистолета и го измъкна навън.

Видя я как се обръща назад към него…

Пет фута отзад, петнадесет фута отляво, малко по-ниско… Снегът, изхвърлян от джипа, още го шибаше, барабанеше по каската му. Стоповете й просветнаха, веднъж, два пъти, три пъти. Удряше спирачки. Защо? Идваше ли нещо? Не се виждаше нищо напред. Той вдигна оръжието, разбра, че не може да се придържа към прозореца или дори към кабината на джипа, още по-малко към главата й. Той видя част от лицето й, когато се обърна назад. Стоповете още светеха… Какво? Какво правеше тя?

Той се приближи, лявата му ръка лудо подскачаше, докато непохватно я поддържаше с тялото си — препускането ставаше все по-грубо. Опита се да задържи — двете машини пореха диво снега с петдесет мили в час, четиридесет и пет, четиридесет, стоповете проблясват…

Накрая, съскайки на себе си като спукана гума, той пусна оръжието до крака си и дръпна назад ускорителя. Цялата тази работа беше лоша идея. Забави, пъхна пистолета обратно в джоба си и хвана отново спирачката. Ако имаше ловна пушка, ако беше светло, можеше и да успее.

Той вдигна поглед към джипа и видя профила й, русата коса. Толкова близо.

Той забави, забави още повече. Тя спря да натиска спирачките. Той се обърна назад да провери пътя. И внезапно стената изникна пред него. Той рязко зави шейната надясно, удари спирачка, наклони се плътно надясно и насочи машината нагоре по насипа. Буца заледен сняг го подхлъзна, машината се завъртя на пътя и загуби скорост.

Той седеше в стряскащата тишина, загубил дъх. Сърцето му щеше да се пръсне. Пресечката на Форест Роуд — беше я забравил напълно. Ако бе продължил да я следва, щеше да се удари в стоманените тръби на водостока. Щеше да е мъртъв. Той погледна дигата, студът присвиваше стомаха му. Твърде близо. Той разтърси глава, завъртя шейната и се насочи към дома. Погледна назад преди да тръгне и видя задните й светлини да изчезват зад завоя. Трябваше да се върне за нея. И то скоро. Този път ще го планира. Ще го обмисли.

 

 

Уедър видя как снегомобила забави и изостана. Форест Роуд пробяга назад и тя стигна магистралата.

Той трябва да е разчел сигналите й. Тя бе видяла знака за пресечката на светлината на фаровете, осъзна, че няма време да спре и да го предупреди, и лудешки започна да натиска спирачки с надеждата да разбере.

И той го направи.

Окей. Видя задните му светлини, леко бодване от червено в мрака, и включи касетофона на таблото. Общинското радио Дълът предаваше «Малка нощна музика» на Моцарт.

А сега да се върне към Дейвънпорт.

Наистина трябваше да разговарят отново. А това изискваше малко планиране.

Тя се усмихна на себе си. Скоро не беше се чувствала така.