Джон Сандфорд
Вледенени жертви (21)

21

Харпър беше освободен на обяд. Той попита полицая на гишето за личните си вещи и как да си стигне вкъщи, тъй като ченгетата го бяха докарали тук.

— Върви на автостоп, Ръс — отвърна ченгето и тръшна надолу прозорчето.

Харпър се обади в бензиностанцията. Никой не отговори. Накрая той откри едно хлапе да пуши цигара пред зала с игрални автомати и му предложи пет долара да го откара. Хлапето настоя за десет, поспориха, хлапето хвърли цигарата си на улицата и му каза да върви да се чука. Харпър му даде десет.

Бензиностанцията беше затворена и заключена. Харпър влезе вътре и провери касата. В чекмеджето имаше пари и бележка: «Ръс, трябваше да затворя. Хората са побеснели и мислят, че си замесен».

— Идиот.

Харпър смачка бележката, хвърли я в ъгъла, заключи и отиде до джипа си. Гумите бяха изпуснати, всичките четири. Псувайки, той ги провери и не намери разрези. И това беше нещо. Той издърпа от работилницата маркуча на въздушната помпа и ги напомпа. Тревожеше се за къщата си. Подкара към нея, паркира и провери отпред и отзад. Никой не беше идвал, откакто бе заминал. Окей. Вече вътре, той си изпържи едно яйце, направи си сандвич с лук и ги изгълта лакомо. Гневът напираше в него. Ченгетата щяха да ги сгащят всичките, ако не се държаха заедно. Той бе изпълнил своя дял.

Той вдигна слушалката на телефона, позамисли се, пусна я обратно, качи се в джипа и отиде до бензиностанцията. Паркира и прекоси магистралата към «Дък Ин». Между вратите на женската и мъжката тоалетна имаше обществен телефон и той пусна четвърт долар.

Айсмън отговори.

— Ръс е. Трябва да поговорим.

— Чух, че си в затвора — отвърна Айсмън.

— Платих гаранция. Къде можем да се срещнем?

— Не мисля, че това е добра идея, Ръс. Мисля, че е по-добре…

— Майната ти какво мислиш — изръмжа Харпър. Бе повишил глас и той се огледа бързо към бара и отново зашепна: — Трябва да се свържем с другите. Ако някой проговори пред ченгетата, ако някой се пропука, всички потъваме. Те знаят за Шонекер. Трябва да измислим начин да ги открием, да им кажем да си останат надалеч. Ще се обадя на Дъг.

— Дъг си замина. Не знаем накъде — каза Айсмън.

— О, боже. Е, те не знаят за него. Може така да е по-добре. Но слушай, ченгетата не разполагат с нищичко срещу никого на този етап. Но ако само един от нас проговори…

— Ти ме чуй. Може… познаваш жълтокосата, нали? — попита Айсмън. — Знаеш кого имам предвид?

— Е, и?

— Тя е сама у тях. Защо не се отбиеш в четири часа? Мога да се измъкна за малко.

— Тогава ще се видим — отвърна Харпър и затвори.

Той се върна в бара и се качи на един висок стол. Барман с тежко телосложение бършеше с парцал плота. Имаше замазана към черепа коса, извити като кормило на велосипед мустаци и си падаше по «Уудс Ранърс». Петната от горчица по престилката му започваха да покафеняват.

— Дай ми едни бира «Милър», Рой — каза Харпър.

— Не ти искам парите, Ръс — отвърна барманът като съсредоточено търкаше с парцала. В бара имаше още трима мъже и те утихнаха.

— Какво?

— Казах, че не ти искам парите. Не искам да идваш повече тук.

Сега вече барманът го погледна. Имаше малки черни очи и плетеница от бръчки под тях.

— Казваш ми, че моите пари не са добри? — Харпър измъкна цяла шепа долари от джоба си и ги плесна на плота.

— Не, тук не са — отвърна барманът.

 

 

— Мразя този кучи син — каза жълтокосото момиче. Тя издишаше дима през ноздрите си и поглеждаше с котешките си очи настрани към Айсмън. — Какво ще правим?

— Е, първото нещо е, че той може да е сключил сделка с областния прокурор — каза Айсмън. Той седеше на кушетката с кутия бира в ръка. — Може да има по себе си жица.

 

 

Харпър паркира на пътеката за коли към къщата на жълтокосото момиче в четири без десет. Небето на запад бе като от бляскаво сребро, но слънцето се бе скрило зад рехавите облаци. Студено. Той потрепери, излизайки от джипа. Джипът на Айсмън вече беше там, отзад бе привързано празно ремарке за снегомобил. Харпър се намръщи, спря и се заслуша. Той чуваше музиката от раздрънканата уредба. Джим имаше навик да я слуша. Хеви метъл. Бум-бум.

Снегомобилът на Айсмън бе до къщата. Харпър го заобиколи и почука на вратата. Сега нещо припламна в него — жълтокосото момиче бе малко мършаво за вкуса му, но си имаше всичко. Той изчака малко, вече раздразнен, и заблъска по вратата.

Жълтокосото момиче извика:

— Хайде, влизай — и дръпна вратата.

Харпър кимна и пристъпи вътре. После избърса краката си на парчето черга пред вратата. Къщата миришеше на прегоряло олио и пържени картофи, на тлъсто месо и лук.

— Той е в кухнята — каза тя.

Харпър потърка ръце и хвана за ръката жълтокосото момиче, което отстъпваше назад.

— Ще си поискам едно малко котенце — каза той.

— Каквото поискаш — сви рамене тя.

Тя се върна в предната стая като го придърпваше след себе си, усмихваше се, езикът й лижеше горната устна. Харпър я сграбчи…

И изведнъж Айсмън се оказа там с пушка, дулото бе само на един фут от лицето на Харпър.

— Какво става? — избръщолеви той.

Айсмън притисна пръст до устата си и се обърна към момичето:

— Направи го!

Тя пристъпи по-близо, свали ципа на анорака му, смъкна го от раменете му и го хвърли на пода. Харпър объркано наблюдаваше за миг, после каза:

— О, ти искаш…

Айсмън заклати пушката към главата му и Харпър млъкна, но се отпусна.

— Ризата — прошепна жълтокосото момиче.

Тя откопча копчетата на ризата и я издърпа. Развърза ботушите му и ги разгледа отвътре. Разкопча панталоните му, свлече ги и ги издърпа.

— Щом като си там долу — пошегува се Харпър.

Айсмън се полуусмихна. Жълтокосото момиче свлече гащите му, после отново ги вдигна. Повдигна тениската му и пак я свали.

— Не виждам нищо — каза тя.

— Окей — отвърна Айсмън.

Това бе проработило при свещеника. Хората искат да вярват. Той задържа пушката насочена към черепа на Харпър.

— Виж, Ръс, искаме да говорим, но не сме сигурни дали не си сключил сделка. Просто се опитваме да бъдем предпазливи. Искаме да седнеш на онази кушетка и Джини ще залепи малко тиксо около ръцете и глезените ти.

— Глупости. Как пък не. — Харпър нямаше върху себе си нищо друго освен бельо и чорапи.

— Аз съм с пушка и съм уплашен — каза Айсмън. Той бързо избръщолеви това като остави гласа си да се извиси и да секне. — Ако нещо се пропука, аз ще вляза в затвора завинаги. Ти можеш да се справиш в пандиза, Ръс, но аз ще умра там. Човече, уплашен съм до смърт.

— Няма нужда от тиксо — каза Харпър. Той отиде до кушетката и седна. Пушката неотклонно го следваше. — Все пак, дай ми панталоните.

— Трябва да ти залепим тиксо — настоя Айсмън. — Ще изляза навън да видя дали някой не е дошъл с теб. Може да си сключил сделка.

— Не съм сключвал никаква сделка.

— Тогава от тиксото няма да те заболи, нали?

Харпър погледна втренчено Айсмън. Дулото на пушката не потрепваше. Накрая сви рамене:

— Добре, шибаняко.

Жълтокосото момиче донесе ролка тиксо.

— Кръстосай крака — нареди тя.

— Май започваш да се надуваш, малка курво — просъска Харпър, но кръстоса краката си. Тя за секунда ги залепи.

— А сега ръцете — каза тя. Харпър погледна към пушката, сви рамене и кръстоса ръце. — Зад теб.

— Дяволите да те вземат.

Когато бе изцяло облепен с тиксо, тя се изправи и погледна към Айсмън.

— Вързах го.

— Иди да провериш — каза Айсмън като наклони глава към вратата. — Отиди на половин миля по пътя и в двете посоки.

— Какво… — започна Харпър.

— Млъквай — прекъсна го Айсмън.

— Чуй ме, шибаняко…

Айсмън приближи и го удари с приклада на пушката. Ударът го уцели в ухото и го събори от кушетката.

— Ти шиба… — изръмжа Харпър.

Той се опита да се повдигне. Айсмън сложи крак върху главата му и натисна. Харпър рухна, но Айсмън продължи да го яха като се кикотеше. Момичето навлече снегомобилен екип и ботуши и побягна през вратата към снегомобила. Върна се след пет минути.

— Няма никой — каза тя.

— Достатъчно здраво ли е тиксото, за да го задържи? — попита Айсмън. Той продължаваше да притиска главата на Харпър. Харпър немощно проклинаше.

— Това е всичко, което имам, освен още малко от книжното тиксо — отвърна жълтокосото момиче. После засия: — Има малко тел, която Роузи мислеше да опъва за простор.

— Донеси я. И някакви клещи.

Те затегнаха меката стоманена тел около китките на Харпър и жълтокосото момиче я заусуква, докато Харпър започна да крещи.

— Дяволски боли, нали — каза му тя. Усука я още три пъти, докато видя кръв.

— Внимателно — обади се Айсмън. — Ченгетата търсят дали има кръв. Кръвта е доказателство.

Тя кимна и внимателно усука телта около краката му като ги обхвана до коленете.

— Това вече стига — каза тя.

Айсмън се изправи. Харпър полежа за миг неподвижно, после се опита да застане на колене. Когато почти успя, Айсмън го ритна по средата на гръбнака и той падна по лице.

— Шибаняк…

— Боли, нали.

Жълтокосото момиче коленичи до него, за да го погледне в очите. Клепачите му потрепнаха в първия признак на истински страх. Тя се пресегна и бръкна в гащите му.

— Ти знаеш какво смятам да направя, нали? — игриво попита тя. — Смятам да взема един нож и да ти отрежа онази работа. Как ще ти хареса това?

Айсмън, докато навличаше снегомобилния екип, се намеси:

— Нямаме време да се ебаваме. Знаеш как да стигнеш дотам, нали?

— Ще се видим след десет минути — каза тя. Бе напрегната, възбудена.

— Карай внимателно в мрака — каза Айсмън.

Харпър отново се размърда на пода, успя да се претърколи по гръб и се опита да седне. От носа му течеше кръв. Айсмън се наведе, хвана жиците между глезените му и го помъкна през стаята, през входната врата, надолу по стълбището. Жълтокосото момиче бе яхнало снегомобила на Айсмън, махна с ръка и тръгна. Главата на Харпър глухо удряше по стълбите. Айсмън го издърпа по снега към собствения му джип, с усилие го повдигна и го хвърли отзад. После отново се върна вътре, събра дрехите на Харпър, взе ключовете за джипа и излезе.

 

 

Пътуването до пясъчната кариера им отне седем-осем минути. Айсмън се спусна направо надолу и излезе на мястото, разровено от шерифските джипове, когато откриха тялото на детето на Мюлер. Слезе от джипа и заобиколи отзад, отвори задната врата и рязко свлече Харпър като го остави да падне на земята.

— Още ли си жив? — попита той, когато Харпър изстена.

Температурата бе под нулата — така, по бельо, Харпър нямаше да издържи дълго. Айсмън го повлече към светлината на фаровете в мига, когато снегомобилът зави към тях. Жълтокосото момиче спря до джипа и слезе.

Харпър, който беше по гръб и лицето му приличаше на кървава маска, се изплю и изръмжа:

— Ти ли уби Джим?

— Да. Голям кеф беше. Първо го изчуках — отвърна Айсмън.

— Мислех си, че е така — каза Харпър.

Той се отпусна за миг, после започна да плаче. Тялото му се гърчеше. Айсмън отиде до снегомобила, издърпа снегоходките си от багажника, нахлузи ги и прищрака закопчалките.

Жълтокосото момиче се бе надвесило над Харпър, наблюдаваше го, ръката й бе в джоба.

— Пистолетът в тебе ли е? — попита Айсмън.

— Да. — Тя го хвана и го измъкна от джоба си.

— Застреляй го.

— Мен?

Харпър се опита да се претърколи, но успя само да се обърне по лице. Тя се загледа очаровано в тила му.

— Да. Хайде, бързаме. Ето тук.

Айсмън отстъпи назад, наведе се, сграбчи го за краката и го обърна отново с лице нагоре. Харпър се опита да седне, но Айсмън стъпи на гръдния му кош и го притисна надолу.

— Стига — изръмжа Харпър. Той видя пистолета в ръката на момичето. — Стига вече, този духач е убил приятелите ти от училище.

— Не ми бяха приятели. И още нещо, ти беше този, който ме чукаше отзад и ме болеше. Помниш ли това, Ръс Харпър? Мен ме болеше, а ти се смееше. — Тя погледна към Айсмън. — Къде да го застрелям?

— Най-добре в главата — каза Айсмън.

Тя се приведе напред с пистолета като го задържа на два фута от челото на Харпър. Той затвори очи и ги стисна. Когато тя не дръпна спусъка, се обади:

— Да ти го начукам тогава. Да ти го начукам.

Тя още не дърпаше спусъка и той отвори очи. Докато ги отваряше, тя натисна спусъка и куршумът уцели лявата страна на челото. Той изстена и започна да се свлича.

— Отново — обади се Айсмън. — Направи го пак.

Тя стреля още два пъти, единият куршум мина през лявото око на Харпър, а другият разкъса ноздрите му. Стреля и трети път, защото се чувстваше много добре. Оръжието подскачаше в ръката й както трябва да прави едно оръжие. Усещаше как силата се излива от нея.

— Как се чувстваш? — попита Айсмън.

Харпър бе паднал в снега, главата му бе извита под странен ъгъл, по лицето му течеше кръв, която имаше черен цвят на светлината на фаровете.

— Боже, беше страхотно — отвърна жълтокосото момиче. Тя коленичи, за да види лицето на Харпър, натисна носа му и вдигна очи към Айсмън: — А сега какво?

— Сега ще го закараме в гората, където няма да го открият веднага, и ще откараме джипа му на Уелш Лейк до рибарниците. Ще го оставим там. Ти ме следвай.

— Ако хванем някой друг, мога ли аз…?

— Ще видим — отвърна Айсмън като погледна надолу към Харпър. Имаше много малко кръв. — Ако се държиш добре, може би — допълни Айсмън. И започна да се кикоти.