Джон Сандфорд
Вледенени жертви (31)

31

Беше със снегоходки, пробиваше си път по скалите край бунгалото си. След първата миля бе плувнал в пот. Свали шапката си, пъхна я в джоба, разкопча ципа на анорака си да се разхлади и продължи нататък.

Елшите се увиха около краката му, оплетоха се. Бяха дребни, подобни на храсти, дървета със стебла, дебели колкото палец, и малки точици по тях като диви череши. На някои места бяха погребани под често валящия сняг. Когато настъпеше затрупан храст, снегоходката пропадаше, сякаш бе попаднал в дупка, което всъщност беше истина — снежен купол, поддържан от гъвкавите клони на затрупаната елша. Затъваше до коляно или дори до слабините, като с усилие се опитваше да се отскубне.

Докато се провираше през мочурището, по очилата му се образува тънък слой лед, а сърцето му биеше като барабан в тишината на Северните гори. Покатери се по тесен като показалец скалист ръб. Когато достигна хребета, тръгна надолу към мочурището. В точката, където скалата потъваше в мочурището, вплетените един в друг червени кедри бяха приютили в прегръдките си сняг. Около кедрите имаше следи от дивеч, отскубнати кичури косми. Навсякъде се виждаха жълтите следи от уриниране, купчини изстреляни гилзи от 45 калибър с цвят на черен дроб — но нямаше дивеч. Сигурно бе шумен като локомотив и те бяха избягали отдавна. Усети пристъп на вина. Не трябваше да преследва елени, не и тази зима. Достатъчно слаби бяха.

Краката му се гърчеха, гърчеха се из девствената снежна белота на чаршафите. Зимата избледня.

— Събуди се…

Лукас отвори очи и изръмжа. Гърбът му беше схванат, вратът му бе опънат и неподвижен в стегнатата пластмасова скоба.

— Дявол да го вземе, бях извън всичко това — дрезгаво каза той. — Колко е часът?

— Четири — отвърна Уедър като се усмихваше. Беше облечена в хирургически екип. — След час ще се стъмни. Как се чувстваш?

Лукас опита с език гърлото си, преглътна.

— Още боли, но не е толкова зле. По-скоро усещам стягане.

— Така ще бъде, докато заздравее. Ако се влоши, с нова интервенция ще освободим тъканното уплътнение.

— Мога да си живея и с това стягане.

— Какво? Не ми се доверяваш?

Куршумът 22 калибър бе влязъл под челюстната кост, бе проникнал нагоре, паралелно на езика му, и накрая бе заседнал в меката тъкан в задната част на гърлото му. Когато се бе опитал да вдиша, бе всмукал частици от разкъсаната тъкан, не по-големи от петцентова монета, и се бе задушил почти до смърт. Уедър бе оправила пораженията с едночасова работа на операционната маса в Линкълн Мемориал.

— Довери се на жена и следващото нещо е да ти пререже гърлото — отвърна Лукас.

— Добре, значи сега няма да ти кажа за семейство Шонекер.

— Какво? — Той се опита да седне, но тя го натисна надолу. — Открили ли са ги?

— На къмпинг в Байя. Тази сутрин. Снощи са използвали кредитна карта за бензин и са ги открили около десет часа наше време. Обади се Хенри Лейси и каза, че не знаят нищо за каквото и да е, но едно от момичетата им дава доста информация. Хенри може да замине при тях с още двама сътрудника и да ги докара тук.

— Далеч е. Те могат да ги притиснат и за другите участници в сексверигата.

— Те? Ти няма ли да се включиш?

Лукас поклати глава.

— Това вече не е моя територия. Трябва да измисля какво ще правя. Може да се върна в Минеаполис.

— Х-м-м — каза тя.

— Ами, боже мой — каза Лукас, когато долови промяната в настроението й. — Надявах се ти да ми помогнеш да го измисля. По един или друг начин, ти ще си с мен, нали?

— Трябва да поговорим — каза тя, — когато излезеш оттук.

— Какво означава това? Не искаш да си с мен?

— Искам да бъда с теб — отвърна тя. — Но трябва да поговорим.

— Добре.

На вратата почука Шели Кар.

— Час за визита? — В ръцете си държеше вълнена, плетена ловджийска шапка с наушници.

— Влизай — изграчи Лукас.

Кар се поинтересува как е, и Лукас отговори, че се чувства добре.

— Какво става с Харпър? Уедър казва, че сте открили джипа му.

— Да, при едно езеро. Наоколо има доста рибарски колиби. Много хора. Мислим, че може да се е срещнал с някого и той да го е откарал, за да не можем да пуснем бюлетин за шофьорската му книжка. Бог знае къде е сега, но ние го издирваме.

— Изглеждаш доста добре — каза Лукас.

— Починах си малко — отвърна Кар.

— Говори ли отново с Джийн?

— Да. Той все още е в бунгалото ти — каза Кар. — Просто си седи там, гледа телевизия или чете. Малко съм притеснен.

— Той се нуждае от професионална помощ, но се съмнявам, че ще отиде при психиатър — намеси се Уедър. — Такъв мечо като него, никакъв шанс.

— Да, ами… знам какво става — каза Лукас. — То е като Църквата. Ако не вярваш, няма да ти помогне с нищо, дори да ходиш на служба. Трябва сам да стигне до това.

— Цялата работа беше странна — каза Кар. — Беше добре, докато не отиде на нейното погребение. Не трябваше да ходи, казах му това.

— Може и да е трябвало — обади се Лукас.

— Да, знам — неохотно призна Кар. — Но щом видя лицето й, ето това беше. Искам да кажа, тя изглеждаше като ангел. Ти знаеш за дъщеря му.

— Да.

Поседяха малко без да разговарят, после Кар каза:

— Трябва да тръгвам. — Потупа два пъти Лукас по крака: — Оправяй се.

 

 

Когато той си тръгна, Уедър каза:

— Шели напредна в политиката. Лейси направи всичко възможно да се увери, че всички знаят как той отиде да преговаря с Хелпър.

— Трябваше и малко кураж — обади се Лукас.

— И по някакъв начин мъртвите хора са просто… мъртви. Сякаш никой вече не говори за това. Няма и седмица.

— Такъв е животът — коментира Лукас.

— Видя ли вестника? — попита тя.

— Една сестра го донесе тази сутрин, точно след като ти излезе — каза той.

— Голяма снимка: Шели с момчетата от ФБР, перчат се — каза тя. — Малко се вбесих.

— Шели се грижи за бизнеса си — меко отвърна Лукас. Той се забавляваше.

— Знам. Поговорих си с него за жена му. Подметнах му дали не е по-добре да се разведат.

— Какво каза той?

— Той каза: «Разводът е грях».

След няколко минути той каза:

— Я бутни вратата.

Тя погледна към вратата, стана и я затвори, седна до него на леглото и го целуна. Той не можеше да движи главата си, но я обхвана с ръка и я притисна колкото можа силно и продължително.

Накрая тя се отскубна, като се смееше, и оправи косата си.

— Боже, трудно е да не се възползвам от мъж в твоето състояние — каза тя.

— Хей. Мен изобщо не ме боли чак толкова. Така че, я се връщай тук. — Той се опита да я достигне, но тя плавно се изплъзна.

— Нямах предвид това, че си прострелян. Имах предвид факта, че се влюбваш в мен.

— Така ли?

— Можеш да ми повярваш — отвърна тя. Пристъпи по-близо, приведе се и леко го целуна по челото. Той отново се опита да я хване, но тя се изплъзна. — Опитай се да си починеш малко. Сигурно ще ти е от полза като излезеш оттук.

— Имаш чувство за хумор като на ченге — каза Лукас. — Оскърбително. И се криеш зад него. Като ченге.

Тя се усмихваше, но сега усмивката й избледня и стана несигурна.

— Предполагам, че е така.

— Защото си права. Аз наистина се влюбвам в теб. Не трябва да се присмиваш на това.

Този път тя го докосна по върха на носа и промълви:

— Оправяй се. — Усмихваше се, но сякаш очите й бяха насълзени и тя забързано излезе.

Лукас се помайваше известно време — включи телевизора, изключи го, използва повдигащото устройство на леглото да вдигне главата си. Можеше да гледа през прозореца към града, с неговите малки къщи и къдравия пушек от комините. Нямаше какво да се види — бял сняг, синьо небе, малки къщурки.

И беше адски студ, всички признаваха това, най-ужасният зимен студ.

Но оттук, отвътре, не изглеждаше толкова зле. Отвътре изглеждаше доста приятно. Той се усмихна и притвори очи.