Кейт Мортън
Пазителка на тайните (3)

3

Лондон, май 1941 г.

Дороти Смитам хукна надолу по стълбите и се провикна да пожелае лека нощ на госпожа Уайт, навирайки ръце в ръкавите на палтото си. Хазяйката примигна зад дебелите лупи на очилата си, когато Доли прелетя покрай нея, без да спре да изслуша нескончаемата й тирада за кривиците на съседите. Момичето забави ход само колкото да се погледне в огледалото в коридора и да се щипне по бузите, та да поруменеят. Доволна от видяното, отвори вратата и изхвърча навън в затъмнения град. Бързаше и тази вечер нямаше време за разправии с портиера — Джими сигурно вече беше в ресторанта и тя не искаше да го кара да я чака. Толкова много неща имаха да обсъждат — какво да вземат, какво ще правят, когато пристигнат, къде да отидат в крайна сметка…

Доли се усмихна нетърпеливо, бръкна в дълбокия джоб на палтото си и завъртя издяланата статуетка с връхчетата на пръстите си. Забелязала я беше онзи ден на витрината на заложната къща — съзнаваше, че е просто дреболия, обаче й беше напомнила за него и сега повече от всякога, докато край тях Лондон рухваше, беше важно да показваш на хората колко много означават. Доли копнееше да му я подари — представяше си изражението му, когато я види, как ще се усмихне, ще се протегне към нея и ще й каже както винаги колко много я обича. Малкият дървен господин Пънч може и да не представляваше кой знае какво, но беше съвършен. Джими открай време обожаваше морския бряг. И двамата го обожаваха.

— Извинете? — неочаквано се разнесе женски глас.

— Да? — провикна се Доли в отговор пресекливо и изненадано. Жената сигурно я бе забелязала, когато светлината за кратко бе плиснала от входната врата.

— Моля ви да ме упътите. Търся номер двайсет и четири.

Въпреки затъмнението, заради което нищо не се виждаше, Доли по навик махна с ръка към вратата зад гърба си.

— Имате късмет — точно тук е. Опасявам се, че в момента няма свободни стаи, но скоро ще се освободи една. — Имаше предвид собствената си стая (ако изобщо можеше да се нарече стая). Пъхна цигара между устните си и драсна клечката.

— Доли?

При тези думи Доли примижа в тъмното. Притежателката на гласа се бе втурнала към нея — Доли усети вихъра от движението, — а после жената се появи съвсем близо и каза:

— Ти си, слава богу. Аз съм, Доли…

— Вивиан? — изведнъж се досети тя. Толкова добре познаваше гласа, но въпреки това долови в него нещо различно.

— Опасявах се, че ще те изпусна, че съм закъсняла.

— За какво да си закъсняла? — заекна Доли. Тази вечер нямаха уговорка да се виждат. — Какво има?

— Нищо… — Вивиан се засмя и от звука, металически и дразнещ, прешлените на Доли сякаш изтракаха. — Тоест всичко.

— Пила ли си? — Вивиан никога не се беше държала така — обичайното й изискано лустро, безукорното й самообладание бяха изчезнали.

Другата жена не отговори, не точно. Съседската котка скочи от стената наблизо и тупна върху една заешка дупка. Вивиан се стресна и прошепна:

— Трябва да поговорим… спешно.

Доли опита да протака, като дръпна силно от цигарата. Обикновено не би имала нищо против двете да седнат и да проведат задушевен разговор, но не сега, не и тази вечер. Нямаше търпение да тръгва.

— Не мога — отвърна тя. — Аз тъкмо…

— Моля те, Доли.

Дороти бръкна в джоба си и завъртя дървения подарък. Джими сигурно вече беше там и се чудеше къде ли е тя, поглеждаше към вратата при всяко отваряне, очаквайки да я зърне. Никак не й се искаше да го кара да чака, особено сега… Обаче Вивиан се появи на прага страшно сериозна, страшно напрегната, не спираше да се озърта през рамо, да я умолява и да повтаря колко е важно да поговорят… Доли въздъхна и неохотно капитулира. Не можеше да остави Вивиан така, не и когато е толкова разстроена.

Каза си, че Джими ще разбере, защото, кой знае как, Вивиан също му допадаше. И тя взе решение, което щеше да се окаже съдбовно за всички.

— Хайде, ела, да влезем вътре — изгаси Доли цигарата си и хвана тънката ръка на Вивиан.

* * *

Докато водеше приятелката си в къщата и нагоре по стълбите, на Дороти й хрумна, че Вивиан може би е дошла да се извини. Само това обяснение й хрумна за силната възбуда на другата жена, за загубата на присъщото й самообладание: Вивиан с нейната класа и богатство не беше жена, свикнала да се извинява. Тази мисъл напрегна Доли. Не беше необходимо — поне според нея, — цялата случка бе в миналото. Би предпочела никога повече да не я споменава.

Стигнаха дъното на коридора и Доли отключи вратата на спалнята си. Голата крушка примигна мъжделиво, когато тя щракна ключа, и се показаха тясното легло, малкият шкаф и напуканата мивка с капещото кранче. Доли изведнъж се почувства неловко, когато погледна стаята през очите на Вивиан. Колко ли оскъдна й изглеждаше след жилището, с което беше свикнала — великолепната къща в Кампдън Гроув с цилиндрични стъклени полилеи и зеброви кожи по пода.

Смъкна старото си палто и се обърна да го окачи зад вратата.

— Извинявай, тук е много горещо — каза тя, мъчейки се да звучи нехайно. — Няма прозорци, за жалост — улеснява затъмнението, но трудно се проветрява. — Шегуваше се, опитвайки се да разведри атмосферата, да повдигне духа, но не се получаваше. Мислеше единствено за Вивиан, застанала зад нея, озъртайки се къде да седне. Мили боже! — Опасявам се, че няма и столове. — От седмици се канеше да купи стол, но в тези трудни времена двамата с Джими бяха решили да пестят всяко пени, затова Доли реши да се примири.

Обърна се и тутакси забрави липсващите мебели, когато зърна лицето на Вивиан.

— Мили боже! — възкликна и огледа насиненото лице на приятелката си. — Какво се е случило с теб?

— Нищо — махна нетърпеливо с ръка Вивиан, която вече крачеше. — Злополука по пътя. Блъснах се в улична лампа. Глупаво от моя страна, бързах, както винаги.

Вярно беше, Вивиан наистина ходеше прекалено бързо. Беше й особеност, която много допадаше на Доли — усмихваше се, когато видеше тази изискана и добре облечена жена да крачи отривисто с походката на момиче. Тази вечер обаче всичко беше различно. Облеклото на Вивиан беше зле подбрано, на чорапите й имаше бримка, косата й беше чорлава…

— Ела — поведе Доли приятелката си към леглото, доволна, че сутринта го е оправила толкова старателно, — седни.

В този момент зави сирената за въздушното нападение и тя изруга едва чуто. Само това им липсваше. Укритието беше кошмарно — тъпчеха се вътре като сардини, постелите бяха влажни, вонеше отвратително, госпожа Уайт изпадаше в истерия, а сега и Вивиан в това състояние…

— Не й обръщай внимание — каза Вивиан, сякаш прочете мислите на Доли. Неочаквано гласът й прозвуча като на господарка на къщата, свикнала да издава нареждания. — Остани. Това е много по-важно.

По-важно от това да отидат в укритието? Сърцето на Доли трепна.

— Заради парите ли е? — попита тя тихичко. — Искаш да ти ги върна ли?

— Не, не, забрави за парите.

Воят на сирената беше оглушителен и разплиска у Доли тревога, която отказваше да се уталожи. Тя не знаеше точно защо, но съзнаваше, че е уплашена. Не искаше да бъде тук, дори с Вивиан. Искаше да крачи забързано по тъмните улици към мястото, където знаеше, че я чака Джими.

— Ние с Джими… — поде тя, но Вивиан я прекъсна.

— Да — каза тя и лицето й грейна, като че ли си беше спомнила нещо. — Да, става въпрос за Джими.

Доли поклати объркано глава. Какво за Джими? Не разбираше какви ги говори Вивиан. Дали да не вземе и нея — можеха заедно да изтичат, докато хората бързат към бомбоубежищата. Щяха да отидат право при Джими, а той щеше да знае как да постъпят…

— Джими — повтори Вивиан високо. — Доли, него го няма…

В този момент сирената млъкна и думите „няма го“ полетяха из стаята. Доли чакаше Вивиан да каже още нещо, но преди това някой неистово затропа по вратата:

— Доли, вътре ли си?

Беше Джудит, една от другите обитателки, задъхана, защото беше тичала по стълбите. — Отиваме долу в укритието.

Доли не отговори, освен това нито тя, нито Вивиан понечиха да излязат. Изчака стъпките да се отдалечат по коридора, после побърза да седне до другата жена.

— Объркала си се — избъбри тя бързо. — Видях го вчера, тази вечер също имаме среща. Заминаваме заедно, той не би тръгнал без мен… — Можеше да каже още много, ала не го стори. Вивиан я гледаше и нещо в погледа й допусна шепот на съмнение да се прокрадне през пукнатините на увереността на Доли. С треперещи пръсти тя отново измъкна цигара от чантата си и я запали.

Тогава Вивиан заговори, първият бомбардировач изтрещя над главите им и Доли се зачуди дали има и най-нищожна вероятност тази жена да е права. Струваше й се немислимо, обаче напрегнатият й тон, поведението й и думите, които изричаше в момента… Доли се зашемети, в стаята беше топло и тя просто не успяваше да успокои дишането си.

Пушеше жадно и откъслеци от разказа на Вивиан се преплитаха със собствените й вихрени мисли. Някъде наблизо падна бомба, последва силна експлозия и стаята се изпълни с мощно свистене, от което ушите на Доли писнаха и всички косъмчета на тила й настръхнаха. Преди обичаше да е навън по време на бомбардировка — намираше го за вълнуващо и никак не се плашеше. Но вече не беше глупаво малко момиченце, безгрижните дни бяха отминали отдавна. Погледна към вратата — искаше й се Вивиан да млъкне. Трябваше да отидат в укритието или при Джими, не биваше просто да седят тук и да чакат. Искаше й се да хукне, да се скрие някъде, копнееше да изчезне.

Паниката на Доли растеше, а тази на Вивиан, изглежда, намаляваше. Тя вече говореше спокойно, редеше тихи изречения, които Доли се напрягаше да слуша, за някакво писмо и за някаква снимка, за лоши хора, за опасни хора, които погнали Джими. Вивиан каза, че целият план се провалил, той бил унизен. Джими не успял да отиде до ресторанта, тя го чакала, а той не дошъл, тогава разбрала, че наистина е изчезнал.

И изведнъж разпокъсаните парченца се сглобиха в мъглата и Доли проумя.

— Аз съм виновна — рече тя почти шепнешком. — Обаче не знам как… снимката… разбрахме се да не го правим, че няма нужда, вече не. — Другата жена я разбра — тъкмо заради Вивиан се бяха променили плановете им. Доли посегна към ръката на приятелката си. — Това не биваше да се случва, а сега Джими…

Вивиан кимаше, а лицето й беше самото въплъщение на състраданието и загрижеността.

— Чуй ме — каза тя. — Много е важно да ме чуеш. Те знаят къде живееш и ще те погнат.

Доли не искаше да повярва, беше уплашена. По бузите й се стичаха сълзи.

— Аз съм виновна — не спираше да повтаря тя. — За всичко съм виновна аз.

— Доли… — Бяха долетели нови бомбардировачи и Вивиан викаше, за да бъде чута, стиснала ръцете на Доли в своите, — … моля те. Вината е колкото твоя, толкова и моя. Но това вече няма значение. Те идват. Сигурно са на път. Затова съм тук.

— Но аз…

— Трябва да напуснеш Лондон, веднага, и не бива да се връщаш. Те няма да престанат да те търсят, никога…

Взрив навън и цялата сграда се разтресе и се размърда. Бомбите падаха по-близо и макар да нямаше прозорци, зловещото сияние се виждаше отнякъде, нахлуваше в стаята — много по-ярко от светлината на едничката крушка на тавана.

— Имаш ли близки, при които да отидеш? — настойчиво я попита Вивиан.

Доли поклати глава дори когато в съзнанието й изникна образът на семейството й: майка й и баща й, и клетото й братче; нещата каквито бяха преди. Бомба изсвистя наблизо и в отговор от земята изтрещяха оръдия.

— А приятели? — надвика Вивиан експлозията.

Доли отново поклати глава. Никой не й беше останал, на никого не можеше да разчита, освен на Вивиан и на Джими.

— Можеш ли изобщо да отидеш някъде? — Поредната бомба, разпръскващата бомба „Молотов“, ако се съди по звука — взривът беше толкова силен, че Доли се принуди да чете по устните на Вивиан, която настоя: — Мисли, Доли. Трябва да мислиш.

Затвори очи. Усещаше мириса на пожара, явно наблизо беше попаднало запалително вещество и пожарникарите сигурно вече действаха с портативните помпи. Доли чу някой да крещи, но стисна очи още по-силно и се помъчи да се съсредоточи. Мислите й бяха пръснати като отломки, съзнанието й приличаше на тъмен лабиринт, нищичко не виждаше, земята под нозете й беше назъбена, въздухът беше твърде гъст и не се дишаше.

— Доли?

Долетяха още самолети, този път изтребители, не само бомбардировачи, и Доли си представи, че е на покрива на Кампдън Гроув и наблюдава как те се спускат и връхлитат от небето, и как след тях се разпиляват зелени трасиращи светлини, огньове в далечината. Някога изглеждаше толкова вълнуващо.

Спомни си нощта с Джими: когато се срещнаха в Клуб 400, танцуваха и се смяха, когато се прибраха по време на бомбардировката, двамата заедно. Тя би дала всичко, за да се върне там, да лежат един до друг, да си шептят в тъмното, докато бомбите се сипят, да градят планове за бъдещето, за фермата, за децата, които ще си родят, за морето. За морето…

— Кандидатствах за работа — внезапно изтърси тя и вдигна глава — преди няколко седмици. Джими намери обявата.

Писмото от госпожа Никълсън от пансиона „Сий Блу“ беше на масичката до възглавницата й и Доли го грабна и с разтреперана ръка го подаде на Вивиан.

— Да — прегледа Вивиан предложението, — идеално. Там трябва да отидеш.

— Не искам да ходя сама. Ние…

— Доли…

— Трябваше да отидем заедно. Не биваше да става така. Той щеше да ме чака.

Доли се разплака. Вивиан се пресегна към нея, но двете жени помръднаха едновременно и контактът им беше неочакван и остър.

Вивиан не се извини, лицето й остана сериозно. Беше и уплашена, усещаше се, обаче изтласка страховете си настрани досущ като по-голяма сестра и възприе строгия любящ тон, от който Доли имаше най-голяма нужда в момента.

— Дороти Смитам — каза тя, — трябва да напуснеш Лондон и трябва да го направиш бързо.

— Съмнявам се, че мога.

— Сигурна съм, че можеш. Ти оцеляваш.

— Но Джими… — Още една бомба изсвистя и експлодира. Ужасен вик се изтръгна от гърлото от Доли, преди да успее да се овладее.

— Стига толкова! — Вивиан обхвана с двете си длани лицето на Доли и този път усещането не беше мъчително. Очите й излъчваха добрина. — Ти обичаше Джими, знам го, той също те обичаше — божичко, и това знам. Обаче трябва да ме послушаш.

Имаше нещо извънредно успокоително в погледа на другата жена и Доли успя да блокира шума от пикиращия самолет, от стрелбата на противовъздушната артилерия в отговор, от ужасните мисли за хора и сгради, които биват премазани и превърнати в безформена маса.

Двете се сгушиха една в друга и Доли чу Вивиан да казва:

— Довечера отиди на гарата и си купи билет. Ти… — Наблизо падна бомба и Вивиан се скова, преди да продължи бързо: — Качи се на влака и пътувай до последната гара. Не се обръщай назад. Приеми работата, премести се, живей хубав живот.

Хубав живот. Точно за това си говореха Доли и Джими. За бъдещето, за фермата, за смеещи се деца и за сити кокошки… По лицето на Доли се стичаха сълзи, когато Вивиан каза:

— Трябва да заминеш. — И също се разплака, защото Доли щеше да й липсва — щяха да си липсват взаимно. — Възползвай се от втория си шанс, Доли, приеми го като възможност. След всичко, което си преживяла, след всичко, което си изгубила…

И Доли разбра, че колкото и да й е трудно да го приеме, Вивиан има право — трябваше да си тръгне. Част от нея искаше да изкрещи „Не!“, да се сгуши на клъбце и да се разридае за изгубеното, за всичко в живота, което не се беше получило, както се бе надявала, обаче не искаше да го направи. Не можеше.

Доли умееше да оцелява — Вивиан го каза, а тя знаеше прекрасно, достатъчно е човек само да види как се бе възстановила от предишните си трудности и си беше изградила нов живот. А щом Вивиан беше способна да го направи, значи и Доли можеше. Толкова беше страдала, но имаше още неща, заради които си струва да живее — щеше да намери смисъл да продължи. Сега беше моментът да прояви храброст, да бъде по-добра от всякога. Доли беше правила неща, които се срамуваше да си спомни, а грандиозните й помисли бяха чисто и просто глупавите мечти на едно малко момиче, които се бяха превърнали в пепел между пръстите й. Обаче всеки заслужава втори шанс, всеки заслужава прошка, дори тя — Вивиан го каза.

— Добре, ще замина — каза Доли на фона на няколко бомбени експлозии.

Крушката потрепна, но не угасна. Завъртя се на кабела, мятайки сенки по стените, а Доли извади малкия си куфар. Не обръщаше внимание на оглушителния трясък отвън и на пушека от пожарите на улицата, нито на влагата, от която очите й пареха.

Не искаше да взема много. Нямаше много притежания. Не можеше да вземе единственото от стаята, което наистина искаше. Доли се поколеба при мисълта, че ще остави Вивиан. Спомни си какво й беше написала в „Питър Пан“ другата жена — истинският приятел е като светлина в мрака — и от очите й отново щяха да бликнат сълзи.

Обаче нямаше избор, трябваше да замине. Пред нея се простираше бъдещето: втори шанс, нов живот. Трябваше само да се възползва от него и да не поглежда назад. Да се върне на крайбрежието, както планираха, и да започне на чисто.

Почти не чуваше самолетите отвън, падащите бомби, противосамолетните оръдия в отговор. Земята се разтърсваше от всеки взрив и от тавана се сипеше гипсов прах. Веригата на вратата издрънча, но Доли не я забеляза. Куфарът й беше готов, можеше да тръгва.

Изправи се, погледна към Вивиан и се поколеба въпреки категоричната си решимост.

— Ами ти? — попита Доли и за част от секундата й хрумна, че може да заминат заедно, че току-виж Вивиан в крайна сметка дойде с нея. В известен смисъл това й се стори идеалният отговор, единственото решение — всеки беше изиграл ролята си и нищо от станалото нямаше да се случи, ако Доли и Вивиан не се бяха запознали.

Беше глупава мисъл, разбира се — Вивиан не се нуждаеше от втори шанс. Тя имаше тук всичко, което би могла да иска. Прекрасна къща, собствено богатство, красота в изобилие… И наистина Вивиан подаде на Доли предложението за работа от госпожа Никълсън и й се усмихна за сбогом през сълзи. Двете жени усещаха в сърцата си, че се виждат за последен път.

— Не се тревожи за мен — каза Вивиан, докато над главите им изтрещя още един бомбардировач. — Аз ще се оправя. Връщам се у дома.

Доли стисна здраво писмото, кимна решително за последен път и пое към новия си живот без никаква представа какво ще й донесе бъдещето, но внезапно решена да го посрещне.