Кейт Мортън
Пазителка на тайните (18)

18

Лондон, януари 1941 г.

Доли беше напълно сигурна, че никога през живота си не е била унижавана така, както онзи следобед в къщата на номер двайсет и пет. И до сто години да доживееше, никога нямаше да забрави с какви погледи я изпратиха Хенри и Вивиан Дженкинс, развеселените им и подигравателни изражения, разкривили пленително красивите им лица. Почти успяха да накарат Доли да се почувства така, като че ли не е нищо повече от съседската прислужница, явила се в дома им, издокарана със стара рокля от гардероба на господарката си. Почти. Доли обаче беше замесена от по-солидно тесто. Както често й повтаряше доктор Руфъс: „Ти си една на милион, Дороти, наистина“.

На последния им обяд два дни след онзи случай той се облегна на мястото си в „Савой“ и я изгледа над пурата си.

— Я ми кажи, Дороти, според теб защо тази жена Вивиан Дженкинс се държи толкова пренебрежително с теб?

Доли поклати замислено глава, преди да сподели с него вече твърдото си убеждение:

— Мисля, че когато ни видя двамата с господин Дженкинс заедно в дневната… — Доли отмести поглед, леко смутена от спомена за начина, по който я оглеждаше господин Дженкинс. — Ами, разбирате ли, онзи ден специално се бях погрижила да изглеждам добре и на Вивиан явно не й е понесло.

Той кимна одобрително, после погледна Дороти с присвити очи и поглади брадичката си:

— А ти как се почувства, когато тя те оскърби, Дороти?

На Доли й идеше да се разплаче, когато д-р Руфъс й зададе този въпрос. Обаче не го стори, а се усмихна храбро, впи нокти в дланите си и горда с умението си да се владее, отговори:

— Почувствах се унизена, доктор Руфъс, и много, много наранена. Мисля, че никой не се е държал с мен толкова подло, и то човек, когото съм мислела за приятел. Почувствах се наистина…

— Престани… веднага престани! — В светлата слънчева стая на Кампдън Гроув номер седем Доли се сепна, когато лейди Гуендолин зарита с малкото си краче и закрещя: — Ще ми откъснеш нокътя, ако не внимаваш, глупаво момиче!

Доли забеляза разкаяно мъничкия бял триъгълник на мястото, където преди беше розовият нокът на жената. Мислите за Вивиан бяха виновни. Доли беше движила пилата много по-бързо и отривисто, отколкото би трябвало.

— Извинете, лейди Гуендолин — каза тя, — ще бъда по-внимателна…

— Стига толкова. Донеси ми бонбоните, Дороти. Прекарах мъчителна нощ заради ужасната храна от порциона — телешки джолан с червено зеле за вечеря! Нищо чудно, че се въртях в леглото и сънувах ужасни неща.

Доли се подчини и търпеливо изчака старата дама да си избере от плика най-големия бонбон.

Унижението й бързо прерасна във възмущение и срам, а накрая се превърна в гняв. Вивиан и Хенри почти я бяха обвинили в кражба и в лъжа, а всъщност единственото й желание беше да върне на Вивиан ценния медальон. Непосилно й беше да преглътне абсурдния факт, че тъкмо Вивиан — която зад гърба на съпруга си, разправяше лъжи на всички, които я обичат, и умоляваше другите да не издават тайните й — си бе позволила да впери осъдителния поглед на тъмните си очи в Доли, която многократно се обаждаше в нейна защита, когато хората говореха лошо за нея.

Е, край, помисли си решително Доли, докато прибираше пилата за нокти в калъфчето и разчистваше нощното шкафче. Доли имаше план. Още не беше говорила с лейди Гуендолин, обаче, когато старицата научеше за случилото се — когато разбереше как я е предала младата й приятелка, — със сигурност щеше да й даде благословията си. След края на войната щяха да организират пищно тържество, поразително събитие, великолепен маскен бал с костюми, фенери и гълтачи на огън. И щяха да присъстват невероятни хора, щяха да направят и снимки за „Лейди“, а хората години наред щяха да обсъждат тържеството. Доли си представяше как гостите пристигат на Кампдън Гроув и издокарани минават покрай къщата на номер двайсет и пет, откъдето Вивиан ги наблюдава непоканена от прозореца.

А междувременно Дороти щеше да се старае да избягва съпрузите. Вече знаеше, че има хора, които е по-добре да не познаваш. Нямаше да й е трудно да избягва Хенри Дженкинс — и бездруго не го срещаше често, а от Вивиан щеше да се откопчи, като се оттегли от Женския доброволчески отряд. Всъщност за нея щеше да е облекчение — щеше едновременно да се отскубне от опеката на госпожа Уодингам и да разполага с достатъчно време да угажда на лейди Гуендолин. И толкова по-добре, както се оказа. Онази сутрин, по време, когато иначе би работила в столовата, Доли масажираше стъпалата на лейди Гуендолин, когато някой звънна долу на входната врата. Старицата завъртя китка към прозореца и Доли надникна да провери кой ги притеснява по това време.

Първо се притесни да не е Джими — вече няколко пъти се беше отбивал, слава богу, денем, когато в къщата нямаше никой друг, и Доли успяваше да избегне сцените, — обаче се оказа, че не е той. Когато надникна през прозореца на лейди Гуендолин, чието стъкло беше облепено на кръст като предпазна мярка срещу бомбените експлозии, Доли видя Вивиан Дженкинс, която се озърташе през рамо, като че ли се чувстваше унизена да се отбива в къщата на номер седем и се притесняваше някой да не я види на стълбите. Кожата на Доли пламна, защото тя веднага се досети каква е причината за посещението на Вивиан — точно такава дребнава подлост можеше да се очаква от нея: сигурно идваше да съобщи на лейди Гуендолин за склонността на нейната „прислужница“ да краде. Доли живо си представи Вивиан, елегантно отпусната в тапицирания с кретон фотьойл до леглото на старата дама, кръстосала дългите си слаби крака и приведена заговорнически напред, да се възмущава от качествата на прислугата в днешно време: „Толкова е трудно да намериш благонадежден служител, нали, лейди Гуендолин? И ние напоследък доста си изпатихме…“.

Докато Доли наблюдаваше Вивиан, която стоеше на стълбите и продължаваше да се озърта, възрастната дама изграчи от леглото си:

— Е, Дороти, няма да живея вечно. Кой е?

Доли овладя паническия си трепет и отговори привидно нехайно, че е някаква опърпана жена, която явно събира дрехи за благотворителност.

— Не й отваряй! Мърлявите й пръстчета няма да припарят до моята гардеробна!

Доли с радост се подчини.

* * *

Туп. Доли се стресна. Неусетно се бе озовала до прозореца и беше зареяла празен поглед към отсрещната къща. Туп, туп. Обърна се и видя, че лейди Гуендолин се е вторачила в нея. Бузите на старицата се бяха издули, за да поемат огромния бонбон, а ръката й блъскаше с бастуна по дюшека, за да привлече вниманието на Доли.

— Да, лейди Гуендолин?

Старицата обгърна тялото си с ръка и показа с гримаса, че замръзва.

— Студено ли ви е?

Кимане, после още едно.

Доли прикри въздишката си с покорна усмивка — току-що беше отметнала завивката на старицата след оплакване, че й е топло — и се приближи до леглото.

— Да видим какво може да се направи.

Лейди Гуендолин затвори очи и Доли се зае да придърпва нагоре завивките, но задачата се оказа доста трудна. Въртенето в леглото и удрянето с бастуна бяха разбъркали завивките и одеялото се бе оказало притиснато под единия й крак. Доли се премести в другия край на леглото и дръпна с всичка сила, за да го освободи.

По-късно, докато премисляше случилото се, щеше да стовари вината на прахоляка. Обаче в онзи момент беше твърде погълната от цялото повдигане и местене и не забеляза. Одеялото най-сетне беше освободено, Доли го тръсна и го дръпна нагоре чак до брадичката на старицата. Докато подвиваше поръбения край на завивката, кихна неочаквано силно. Апчиху!

Лейди Гуендолин се сепна и се ококори.

Доли се извини и потри раздразнения си нос. Примигна, за да проясни очи, и през влагата в тях забеляза, че благородната дама размахва ръце, които пърхат като две подплашени птици.

— Лейди Гуендолин? — възкликна Доли и се приведе към нея. Лицето на старицата беше червено като цвекло. — Какво има, лейди Гуендолин?

От гърлото на лейди Гуендолин се надигна хриптене и кожата й потъмня до патладжанено. Жестикулираше неистово и сочеше гърлото си. Нещо й пречеше да говори…

Бонбонът, сепнато осъзна Доли, беше заседнал като тапа в гърлото на жената. Доли не знаеше как да постъпи. Ужаси се. Без да се замисля, навря пръсти в гърлото на лейди Гуендолин, мъчейки се да извади заседналото парче.

Не можеше да го достигне.

Доли изпадна в паника. Дали да не потупа старицата по гърба, или да я стисне през корема?

Опита и двете с разтуптяно сърце и бушуваща в ушите кръв. Помъчи се да повдигне лейди Гуендолин, обаче тя беше прекалено тежка, а копринените й дрехи се хлъзгаха.

— Всичко е наред — чу се Доли да казва, докато се бореше да я стисне здраво. — Всичко ще бъде наред.

Докато накрая на Доли просто не й остана дъх и не млъкна… Едва тогава усети, че старата дама е натежала, че е престанала да се гърчи и да се дави за глътка въздух и че се е възцарил неестествен покой.

Внушителната спалня притихна, чуваха се само дишането на Доли и злокобното проскърцване на леглото, докато тя се измъкваше изпод мъртвата си господарка и отпускаше все още топлото тяло обратно в привичната поза.

* * *

Лекарят пристигна, застана в долния край на леглото и оповести „безспорен случай на естествена смърт“. Погледна към Доли, която държеше студената ръка на лейди Гуендолин и триеше очите си с кърпичка, и додаде:

— Открай време има слабо сърце. Като малка прекара скарлатина.

Доли се взря в лицето на лейди Гуендолин, посмъртно добило още по-сурово изражение, и кимна. Не спомена нито за кихавицата, нито за бонбона, защото не виждаше смисъл. Вече нищо нямаше да се промени, а тя щеше да се направи на глупачка, ако дърдори за бонбони и прах. Пък и докато лекарят успее да пристигне през разрушените от нощните бомбардировки улици, бонбонът вече се беше разтопил.

— Хайде, стига, скъпо момиче — потупа той ръката на Доли. — Знам, че беше много привързана към нея. Тя към теб също, длъжен съм да добавя. — После отново нахлупи шапката си, взе чантата си и каза, че ще остави върху масичката долу името на предпочитаната от семейство Колдикот погребална агенция.

* * *

Последната воля, изразена в завещанието на лейди Гуендолин, беше прочетена в библиотеката на къщата на Кампдън Гроув номер седем на двайсет и деветия ден на януари 1941 година. Строго погледнато, изобщо нямаше нужда да бъде четено, не и публично, адвокатът господин Пембърли би предпочел да има дискретно писмо поотделно до всеки (той страдаше от силна сценична треска), обаче с присъщия си вкус към драматичното лейди Гуендолин беше настояла. Което никак не учуди Доли, поканена да присъства като едно от облагодетелстваните лица. Ненавистта на старицата към племенника й не беше тайна, а какъв по-добър начин да го накаже от гроба от това да му отнеме очакваното наследство и да го принуди да види с очите си как всичко отива в ръцете на някой друг.

Доли се облече старателно, точно както би желала лейди Гуендолин, за да изглежда подобаващо за достойна наследница, но без да прекалява.

Притесняваше се, докато чакаше господин Пембърли да се справи със задачата си. Клетият човечец заекваше и пелтечеше, докато четеше встъпителните точки, а родилното му петно почервеня, когато той напомни на присъстващите (лорд Уолзли и Доли), че желанието на клиентката му, ратифицирано лично от него в качеството му на безпристрастен и квалифициран адвокат, е окончателно и задължително. Племенникът на лейди Гуендолин беше едър мъж, инатлив и намръщен, и Доли се надяваше, че той слуша внимателно бомбастичните юридически фрази. Надали щеше да остане доволен, като узнае какво е сторила леля му.

Доли имаше право. Когато най-сетне завещанието беше прочетено, лорд Перегрин Уолзли така се разгневи, че едва не получи удар. Той и бездруго си беше избухлив и беше започнал да изпуска пара още преди господин Пембърли да приключи с преамбюла. Доли го чуваше как сумти и пуфти на всяко изречение, което не започваше с думите: „Отдавам и завещавам на племенника си Перегрин Уолзли…“. Най-сетне адвокатът си пое дъх, извади кърпичка, за да попие потното си чело, и премина към разпределението на наследството на клиентката си.

— Аз, Гуендолин Колдикот, отменям всички други свои предишни завещания и с настоящото дарявам на съпругата на племенника си, Перегрин Уолзли, целия си гардероб, а лично на племенника си — съдържанието на гардеробната на покойния си баща.

— Моля? — изрева човечецът изневиделица и пурата изхвърча от устата му. — Какво означава това, мътните го взели?

— Моля ви, лорд Уолзли — изломоти господин Пембърли и родилното му петно потъмня още повече до яростно пурпурно. — Моля ви да запппазите спокойствие още ммммъничко, докато приключа…

— Ще те съдя, жалък червей такъв! Знам, че ти си шушнал на ухото на леля ми…

— Лорд Уолзли, ммммоля ви.

Господин Пембърли продължи да чете, насърчен от мило кимване от страна на Доли.

— Останалата част от имуществото и собствеността си, недвижима, лична и смесена, включително къщата си на Кампдън Гроув номер седем, с изключение на някои вещи, изредени по-надолу, дарявам на приюта за животни в Кенсингтън, чийто представител нямаше възможност да присъства днес…

В този момент Доли престана да чува каквото и да било заради оглушителния грохот на предателството в ушите си.

* * *

Разбира се, лейди Гуендолин беше включила клауза за „младата ми компаньонка Дороти Смитам“, обаче Доли бе прекалено разстроена, за да слуша какво гласи тя. Едва по-късно вечерта, докато размишляваше над писмото, което господин Пембърли беше пъхнал в треперещите й ръце, докато се бранеше от заплахите на лорд Уолзли, тя осъзна, че наследството й се изчерпва с няколко палта от гардеробната на горния етаж. Доли веднага позна дрехите. С изключение на една доста проскубана бяла кожа, вече ги беше раздала всичките, напъхани в кутии за шапки, с които щастливо участваше в доброволческите акции за събиране на дрехи, организирани от Вивиан Дженкинс.

Доли беше бясна. Вреше, кипеше и фучеше. След всичко, което беше направила за старата дама, след всички унижения, които бе принудена да изтърпи — пиленето на ноктите на краката и почистването на ушите, редовното плюене на отрова. Никак не й беше приятно да издържа всичко това — Доли никога не би го твърдяла, — обаче въпреки това го бе издържала, и то напразно. Беше се отказала от всичко заради лейди Гуендолин, мислеше си, че двете са близки като семейство, беше подведена, че я очаква огромно наследство — напоследък от господин Пембърли, но също и лично от лейди Гуендолин. Доли не проумяваше какво може да се е случило, че да накара старата дама да промени намеренията си.

Освен ако… Отговорът се стовари върху й като удар на брадва, светкавичен и окончателен. Доли притаи дъх. Ръцете й затрепериха и писмото на адвоката падна на пода. Разбира се, беше съвсем логично. Вивиан Дженкинс, тази злобна жена, в крайна сметка беше посетила лейди Гуендолин — това беше единственото обяснение. Сигурно беше седяла на прозореца и беше дебнала удобен момент, някой от редките случаи през последните две седмици, когато Доли нямаше друг избор, освен да излезе за малко от къщи, за да свърши нещо. Вивиан беше изчакала и беше атакувала, беше седнала до лейди Гуендолин и беше напълнила главата на клетата женица със злобни лъжи за Доли, която винаги бе действала единствено за благото на старата дама.

* * *

Първата работа на приюта за животни в Кенсингтън като собственик на къщата на Кампдън Гроув номер седем беше да се свърже с Министерството на войната с настояване служителките му, обитаващи къщата в момента, да бъдат настанени другаде. Постройката незабавно щеше да бъде приспособена за ветеринарна болница и приют за животни. Нареждането изобщо не притесни Кити и Луиза, които в началото на февруари през няколко дни една от друга се бяха омъжили за военни пилоти, а другите две момичета бяха останали невзрачни посмъртно, каквито бяха и приживе — загинаха от бомба, докато припкали към танцова забава в Ламбът на трийсети януари.

Така че оставаше само Доли. Не беше лесно да си намериш стая в Лондон, не и за човек, привикнал с по-изисканите неща в живота, така че Доли огледа три жалки квартири, преди да се върне в пансиона в Нотинг Хил, където беше живяла предишните години, докато работеше като продавачка и за нея Кампдън Гроув беше просто име на картата, а не хранилище на най-грандиозните й мечти и разочарования. Госпожа Уайт, вдовицата собственичка на пансиона на Рилингтън Плейс номер двайсет и четири, се зарадва да види отново Доли (макар че „да види“ беше твърде оптимистично описание, защото старата жена беше сляпа като прилеп без очилата си) и с още по-голяма радост й съобщи, че предишната й стая е свободна и на разположение — веднага, щом й предаде купоните си, разбира се.

Нищо чудно, че стаята още беше свободна. Доли изобщо не се съмняваше, че дори във военновременен Лондон малцина са дотолкова отчаяни, че да платят немалка сума, за да спят между тези четири стени. Беше по-скоро остатък, отколкото истинска стая: онова, което се беше получило след подялбата на една спалня на две неравни половини. Прозорецът беше останал в другата половина, а от отсамната страна на измазаната с хоросан стена се бе оформило неугледно пространство, подобно на килер. Имаше място за тясно легло, нощно шкафче, мъничка мивка и толкова. Все пак заради липсата на светлина и проветрение цената беше ниска, а и Доли нямаше много вещи — всичките й притежания се побираха в куфара, с който бодро замина от дома на родителите си преди три години.

Едно от първите неща, които направи, след като се нанесе, беше да постави на поличката над мивката единствените си две книги: „Неохотната муза“ и „Книга с идеи на Дороти Смитам“. Част от нея не искаше никога вече да вижда книгата на Дженкинс, обаче Доли притежаваше толкова малко неща, че й бе непоносимо да се раздели с тях. Още не. Затова просто обърна лицето на романа към стената. Обстановката беше доста потискаща, затова Доли сложи на полицата и фотоапарата „Лайка“, който Джими й беше подарил за един рожден ден. Фотографията не беше нейната стихия — изискваше повече търпение и покой, отколкото й бяха по силите, — обаче стаята изглеждаше толкова неуютна и празна, че Доли би се изперчила дори с нощно гърне, ако притежаваше такова. Накрая извади коженото палто, което беше наследила, окачи го на закачалка и го провеси на куката от вътрешната страна на вратата: за да го вижда където и да застане в тясната стаичка. Старото бяло палто в известен смисъл се беше превърнало в символ на всички опропастени мечти на Доли. Тя го гледаше, кипеше от ярост и насочваше срещу проскубаната козина на палтото целия си гняв към Вивиан Дженкинс.

Доли започна работа в една фабрика за амуниции в съседство, защото госпожа Уайт изобщо не би се поколебала да я изхвърли, ако не плати седмичния си наем, а и защото работата не изискваше повече от един процент от вниманието й. Което освобождаваше останалата част от съзнанието на Доли да размишлява над причинените й злини. Прибираше се вечер, насила хапваше малко от телешката яхния на госпожа Уайт, после оставяше другите момичета да си разказват през смях за приятелите си и да крещят срещу германските пропагандаторски радиоводещи, и се оттегляше в тясното си легло, пушеше последните останали й цигари и размишляваше за загубите си: семейството си, лейди Гуендолин и Джими… Разбира се, мислеше и как Вивиан бе казала: „Не познавам тази жена…“ — съзнанието й непрекъснато се връщаше на този момент, — виждаше и как Хенри Дженкинс й сочи вратата и отново я заливаха топлите и студените вълни на срама и гнева.

Така минаваше времето ден след ден, докато една нощ в средата на февруари не се случи нещо различно. По-голямата част от деня протече както обикновено — Доли изкара двойна смяна във фабриката, после се отби да вечеря в близката комунална кухня, защото просто не можеше да понесе поредната порция отвратителни ястия на госпожа Уайт. Седя в свето ъгълче, докато кухнята затвори, наблюдавайки останалите посетители през дима от цигарата си, най-вече влюбените двойки, които крадешком се целуваха през масата и се смееха, все едно светът е прекрасно място. Доли смътно си спомняше, че преди и тя беше такава — бликаща от смях, щастие и надежда.

На път за къщи, докато минаваше напряко заради бомбардировките, които чуваше в далечината, Доли се спъна — беше си оставила фенерчето на Кампдън Гроув, когато си тръгваше (заради Вивиан) — и падна на дъното на един бомбен кратер. Изкълчи си глезена и коляното й се разрани през новата бримка на най-хубавите й чорапи, обаче най-силно пострада гордостта й. Наложи се да куцука по целия път до пансиона на госпожа Уайт (Доли отказваше да го нарича „дом“ — това не беше домът, който й беше откраднат отново заради Вивиан) в тъмното и студа, а когато пристигна, вратата вече беше заключена и залостена. Госпожа Уайт се отнасяше много отговорно към вечерния час: не за да попречи на нахлуването на Хитлер (макар да подозираше, че пансионът на Рилингтън Плейс номер двайсет и четири е на челно място в списъка му), колкото за да не допусне неприлични гостувания при обитателките си. Доли стисна юмруци и закуцука по страничната уличка. Коляното й вече смъдеше и тя с мъка се покатери по стената, като стъпи на старото желязно резе. Заради затъмнението мракът сякаш беше по-гъст, а луна нямаше, но тя някак успя да прекоси хаотичната задна градина и да стигне до килера с хлабавото резе. Доли предпазливо започна да натиска с рамо, докато резето не се разхлаби и тя успя да го избута нагоре и да се шмугне вътре.

В коридора миришеше на стара мазнина и на старо евтино месо и Доли се качи по мърлявите стълби, затаила дъх. Когато стигна на първия етаж, забеляза тънка ивица светлина да се процежда под вратата на госпожа Уайт. Никой не беше сигурен точно какво се случва зад тази врата, но рядко имаше вечери, когато светлината там угасва, преди и последното момиче да се прибере. Госпожата можеше да призовава духове на мъртвите или да изпраща кодирани съобщения на германците, ако питате Доли, но, честно казано, не даваше пет пари. Стига хазяйката й да си имаше занимание, докато окъснялата й наемателка се прибере да си легне, всичко щеше да бъде наред. Доли продължи по коридора, като специално внимаваше да избягва скърцащите дъски на пода, отвори вратата на стаята си и веднъж стъпила на сигурна територия, се заключи отвътре.

Едва тогава, притиснала силно гръб към вратата, Доли се предаде на пулсиращата болка, трупала се в гърдите й цяла вечер. Разплака се на воля, по детински, дори без да пусне чантата си на пода, от очите й бликнаха горещи сълзи на срам, болка и гняв. Сведе поглед към мръсните си дрехи, към ожуленото си коляно, към примесената с прахоляк кръв, опръскала дрехите й, примигна, огледа през парещите сълзи отвратителната гола стаичка, прокъсаната покривка на леглото, покафенялата покрай сифона мивка и със съкрушителна яснота осъзна пълното отсъствие от живота си на нещо ценно, хубаво или истинско. Осъзна също, че за всичко е виновна Вивиан Дженкинс — за абсолютно всичко: за загубата на Джими, за унинието на Доли, за скучната й работа във фабриката. Дори премеждието й тази вечер — ожуленото коляно и скъсаните чорапи, фактът, че се оказа заключена пред пансиона, унижението да се промъква крадешком в място, за което плаща доста пари — нищо от това нямаше да се случи, ако Доли не беше срещнала Вивиан, ако не беше предложила да върне изгубения медальон, ако не се беше опитала да се сприятели с тази недостойна жена.

В този момент насълзените очи на Доли попаднаха на лавицата с нейната Книга с идеи. Видя гръбчето на книгата и я преизпълни толкова много мъка, че всеки момент щеше да изригне. Доли се нахвърли на книгата. Седна на пода с кръстосани крака, разлиствайки несръчно страниците, докато не стигна на една изрезка някъде след първата трета на книгата, където с нежна обич беше събрала светските снимки на Вивиан Дженкинс. Преди време дълго ги разглеждаше и се стремеше да запамети всяка подробност. Не можеше да повярва, че е била толкова глупава, толкова зле подведена.

Доли с всичка сила откъсна страниците от книгата. Раздра ги като подивяла котка, накъса на ситни парченца образа на тази жена, изцедила и последната си капчица ярост. Скованата и потайна поза на Вивиан Дженкинс пред обектива — храас! — отсъствието дори на едничка широка усмивка — храас! — ха да видиш какво е да се държат с теб като с боклук… — храас!

Доли тъкмо щеше да продължи да дере и с радост би го правила цяла нощ, когато нещо привлече погледа й. Застина и се вгледа по-внимателно в късчето в ръцете си, дишайки тежко: да, точно така.

На една от снимките медальонът се беше показал изпод блузата на Вивиан и се виждаше съвсем ясно — накривен върху един копринен волан. Доли докосна местенцето с пръсти и изохка, жегната от преживяното унижение в деня, когато върна медальона.

Хвърли парченцето от снимката на земята до себе си, отпусна се назад на матрака и затвори очи.

Главата й се въртеше. Коляното я болеше. Беше изтощена.

Без да отваря очи, извади цигарите, запали си една и тихо запуши.

Раната още беше съвсем прясна. Доли мислено разигра всичко — неочакваната поява на Хенри Дженкинс на прага, въпросите, които й зададе, очевидното му подозрение относно местонахождението на съпругата му.

Доли се запита какво ли би станало, ако бяха останали още малко насаме. На върха на езика й беше да го поправи онзи ден, да му обясни за смените в столовата. Ами ако го беше сторила? Ако беше имала възможността да каже: „О, не, господин Дженкинс, опасявам се, че не е възможно. Не съм сигурна какво ви е казала, но Вивиан не ходи в столовата повече от веднъж седмично“.

Само че Доли не го беше казала, нищо подобно. Беше пропиляла шанса си да покаже на Хенри Дженкинс, че подозренията му са основателни, че съпругата му наистина се занимава с неща, които надали биха му допаднали. Беше пропуснала единствената си възможност да замеси Вивиан Дженкинс в кашата, която тя лично си беше забъркала. Защото вече не можеше просто да му го изтърси, нали така? Хенри Дженкинс не би й отделил нито минутка, не и сега, когато — благодарение на Вивиан — я мислеше за крадлива прислужница, не и сега, когато беше изпаднала в толкова окаяно положение, и със сигурност не без доказателства.

Положението беше безнадеждно и Доли издиша дълга и освобождаваща струя дим. Не и ако случайно спипа Вивиан в прегръдките на мъж, който не е съпругът й, не и ако успее да снима двамата заедно и така да оправдае страховете на Хенри. Доли нямаше време да се крие в тъмните пресечки, да намира начини да се вмъква в някакви болници и да дебне точния момент на точното място. Може би, ако знаеше къде и кога Вивиан се среща с нейния лекар, обаче каква вероятност имаше…

Доли ахна и рязко се изправи. Беше толкова просто, че я досмеша. И наистина се разсмя. През цялото време, докато се измъчваше от връхлетелите я несправедливости и мечтаеше за начин да оправи нещата, идеалното разрешение е било точно пред погледа й. Вивиан Дженкинс щеше да получи каквото заслужава и ако всичко се подредеше както трябва, Доли щеше да има шанс за ново начало с Джими.