Кейт Мортън
Пазителка на тайните (20)

20

Лондон, февруари 1941 г.

Джими прекосяваше Лондон с бърза и необичайно бодра крачка. От седмици нямаше връзка с Доли — тя отказваше да се види с него, когато той се опитваше да я посети в Кампдън Гроув, и не отговаряше на писмата му — и най-сетне това. Усещаше писмото й в джоба си на същото място, където беше носил пръстена през онази ужасна нощ — боже, дано да не е лоша поличба! Писмото беше пристигнало в редакцията на вестника в началото на седмицата — обикновена бележка, с която тя го умоляваше да се видят в Кенсингтън Гардънс на пейката, която е най-близо до скулптурата на Питър Пан. Искала да поговорят за нещо, което се надявала да го зарадва.

Сигурно беше променила мнението си и щеше да се омъжи за него. Това трябва да е. Джими се стараеше да бъде предпазлив, да не прибързва с изводите, защото беше страдал много след отказа й, обаче не можеше да възпре мислите си — дори, откровено казано, надеждите си — от залитане в тази посока. Какво друго можеше да бъде? Нещо, което да го зарадва — сещаше се само за едно, което би му доставило радост. Бог му е свидетел, имаше нужда от добра новина.

Преди десет дни ги улучи бомба. Случи се изневиделица. Напоследък имаше затишие, по-зловещо дори от най-силните бомбардировки — тишината и спокойствието някак напрягаха хората, — но на осемнайсети януари отклонила се бомба падна право върху апартамента на Джими. Прибираше се, след като цяла нощ беше работил навън, и съзря издайническия хаос още щом зави зад ъгъла. Боже! Обаче притаи дъх и хукна към пожара и развалините. Престана да чува каквото и да било, освен собствения си глас и тялото си, което дишаше и помпаше кръв, докато Джими разравяше руините, крещеше името на баща си и се проклинаше, че не е намерил по-безопасно място, че не е бил там, когато старецът е имал най-голяма нужда от него. Когато Джими намери строшената клетка на Финчи, нададе смайващ животински рев от болка и скръб, на какъвто не смяташе, че е способен. И изпита кошмарното усещане, че неочаквано се е озовал в сцена от своя снимка, само дето разрушената къща беше неговата, захвърлените вещи бяха неговите, изгубеното му любимо същество беше неговият баща. В този миг осъзна, че колкото и да го хвалят редакторите му, той се е провалил главоломно в опитите си да улови моментната истина, страха, паниката и смайваща реалност на усещането, че внезапно си изгубил всичко.

Извърна се и се стовари тежко на колене и точно в този миг забеляза госпожа Хамблин от съседния апартамент, която, зашеметена, му махаше от отсрещния тротоар. Той отиде при нея, притисна я в обятията си и също се разплака, от очите му рукнаха парещи сълзи от безпомощност, гняв и скръб. После тя вдигна глава и каза:

— Видя ли вече баща си?

А Джими отвърна:

— Не можах да го намеря — и посочи към къщата, а тя пък му посочи надолу по улицата:

— Струва ми се, че отиде в Червения кръст. Една прекрасна сестра му предложи чаша чай, а ти знаеш той колко обича чай, затова…

Джими не изчака да чуе останалото. Хукна към салона на църквата, където се намираше Червеният кръст. Нахълта през вратата и почти веднага забеляза баща си — седеше на една маса с чаша чай пред себе си и Финчи, кацнал на ръката му. Госпожа Хамблин го беше завела в укритието навреме. Джими никога през живота си не беше изпитвал такава признателност към някой човек. Бе готов на всичко заради нея, затова бе много жалко, че не притежава нищо, което би могъл да й даде. Експлозията беше унищожила спестяванията му до шушка, както и всичко, което притежаваше. Бяха му останали само дрехите на гърба и фотоапаратът. И слава богу, иначе какво щеше да прави?

Джими отметна косата си от очите. Трябваше да изхвърли от главата си мислите за баща си и за тесните им временни квартири. Старецът го правеше уязвим, а днес Джими не искаше да се чувства слаб. Не можеше да си го позволи. Днес трябваше да се владее, да бъде изпълнен с достойнство и дори малко надменен. Може и да беше ненавистна проява на гордост от негова страна, обаче мечтаеше Доли да осъзнае, че е допуснала грешка, като го зърне. Този път не се беше издокарал нелепо с костюма на баща си — не можеше, — обаче се постара.

Джими зави от улицата към парка и мина покрай моравата, превърната в зеленчукови градини „Виктъри“, по алеите, които му изглеждаха голи без железните си перила, и се подготви отново да я види. Тя открай време имаше власт над него, успяваше да пречупи волята му само като го погледне. Очите й, грейнали от смях, с които го наблюдаваше над чашата с чая си в онова кафене в Ковънтри, извивката на устните й, когато се усмихваше — на моменти малко предизвикателно, но, боже, толкова вълнуващо, толкова жизнерадостно. Пламна дори само от мисълта за нея, но се овладя, съсредоточи се и се постара да си припомни как го е наранила и как го е злепоставила: никога нямаше да забрави израженията на келнерите, когато Джими остана сам в ресторанта с пръстена в ръка, и как сигурно са се смели, след като си е тръгнал. Джими се спъна в края на алеята. Боже, трябва да се вземе в ръце, да потисне оптимизма и копнежа си, да се предпази от вероятността от ново разочарование.

Постара се, наистина се постара, но я обичаше от много отдавна (така си каза по-късно, когато се прибра у дома и премисли отново събитията от деня), а любовта превръща хората в глупаци, всеки го знае. Ето нагледен пример: без да го съзнава и противно на трезвата си преценка, Джони Меткалф заподтичва, когато наближи мястото на срещата.

* * *

Доли седеше на пейката точно където му беше казала, че ще бъде. Джими я забеляза пръв и се закова на място, успокои дишането си, оправи косата и маншетите си и изпъна тялото си, вперил поглед в нея. Обаче първоначалното му вълнение бързо се превърна в смайване. Бяха минали само три седмици (макар че заради обстоятелствата сякаш се бяха разделили преди три години), а тя се беше променила. Беше си Доли и беше красива, обаче нещо не беше наред, Джими го разбра дори от разстояние и се обърка. Беше се подготвил да бъде твърд и дори сприхав, ако се наложи, обаче като я видя как седи, обвила тялото си с ръце и свела поглед, някак по-дребничка, отколкото я помнеше… Стъписа се, а изобщо не го очакваше.

В този момент и тя го забеляза и ръката й се стрелна нагоре да му махне, обаче Доли се овладя, само се усмихна и лицето й грейна колебливо. Джими отвърна на усмивката й и се запъти към нея, чудейки се какво може да й се е случило, дали някой не я е наранил, дали не е направил нещо, което да прекърши духа й. Тутакси осъзна, че е готов да убие този човек.

Тя се изправи, когато той се приближи, и двамата се прегърнаха, а той усети колко са крехки и чупливи костите й. Доли не беше облечена достатъчно топло: прехвърчаше сняг, а опърпаното й палто не беше дебело. Притисна се към него дълго и Джими — когото толкова беше оскърбила, който й беше бесен заради начина, по който се беше отнесла с него, заради отказа й да му обясни; той, който си беше обещал по време на днешната им среща да си спомня най-вече горчивината — установи, че гали косата й, както би постъпил с отчаяно и уязвимо дете.

— Джими — продума тя най-сетне, все още притиснала лице към ризата му, — о, Джими…

— Шшшшт — успокои я той. — Хайде, стига, не плачи.

Тя обаче се разплака, зарони тихи леки сълзи, които сякаш нямаха край, и притисна отстрани гърдите му с ръце, с което леко го притесни, но и странно защо го възбуди. Боже, какво му ставаше?

— О, Джими — отново простена тя, — толкова съжалявам. Толкова се срамувам.

— За какво говориш, Дол? — Разтърси я той за раменете и тя неохотно го погледна в очите.

— Допуснах грешка, Джими — каза тя. — Допуснах толкова много грешки. Не биваше да се отнасям с теб така. Онази нощ в ресторанта, онова, което направих — когато те зарязах, когато си тръгнах. Толкова съжалявам!

Той нямаше носна кърпичка, обаче имаше парцалче, с което бършеше обектива, и с него попи страните й.

— Не очаквам да ми простиш — каза тя. — И знам, че не можем да се върнем назад във времето, знам го, обаче трябваше да ти кажа. Почувствах се толкова виновна, че имах нужда да ти се извиня лично и ти да се убедиш, че съм искрена. — Тя примигна през сълзи и каза: — Сериозно говоря, Джими. Много съжалявам.

Той кимна. Би трябвало да отвърне нещо, но беше толкова изненадан и трогнат, че не успя да намери подходящите думи. Но като че ли и това беше достатъчно, защото тя се усмихна в отговор, вече по-широко. Джими долови искра от предишната й жизненост в тази усмивка и му се прииска да съхрани всичко като в стопкадър, та мигът никога повече да не изчезва. Проумя, че Доли е човек, когото трябва непрекъснато да правиш щастлив. Не като себично очакване, а просто по силата на своето устройство — като пиано, като арфа, тя бе създадена така, че да функционира най-добре при определена настройка.

— Ето… — изпусна тя въздишка на облекчение, — направих го.

— Направи го — повтори той пресекливо и просто не се сдържа, плъзна пръст по горната й устна.

Тя стисна устни, за да го целуне леко, после затвори очи. Миглите й се откроиха тъмни и мокри върху бузите.

Постоя така известно време, сякаш и тя искаше да попречи на света да продължи да се върти. Когато най-сетне се отдръпна, повдигна очи към него и каза стеснително:

— Е…

— Е… — Той извади цигарите си и й предложи една.

Тя я прие охотно.

— Четеш ми мислите. Моите свършиха.

— Не ти е присъщо.

— Не е ли? Е, явно съм се променила.

Подметна го небрежно, но то съответстваше така всецяло на онова, което видя, когато пристигна, че Джими се намръщи. Запали двете цигари и после махна в посоката, от която идваше.

— Трябва да тръгваме — каза. — Ще ни обвинят в шпионаж, ако продължаваме да си шушнем тук.

Запътиха се обратно към мястото, където преди се намираха портите, и си бъбреха като учтиви непознати за маловажни неща. Когато стигнаха до пътя, спряха, изчаквайки се взаимно да се разберат какво да правят от тук насетне. Доли пое инициативата, обърна се към него и каза:

— Радвам се, че дойде, Джими. Не го заслужавам, но ти благодаря.

В тона й се долавяше безвъзвратност, която той не разбираше, но когато тя се усмихна храбро и му протегна ръка, Джими разбра, че Доли си тръгва. Беше се извинила, беше направила каквото смяташе за нужно да го зарадва, и сега се канеше да си тръгне.

И в този миг Джими прозря истината като ослепителна светкавица. Единственото, което щеше да го зарадва, беше да се омъжи за нея, да я отведе със себе си, да се грижи за нея и отново да оправи нещата.

— Дол, почакай…

Тя преметна чантата си през рамо и понечи да си тръгне, обаче все пак го погледна, след като той я повика.

— Ела с мен — продължи той, — ще работя чак по-късно. Хайде да хапнем нещо.

* * *

Преди време Джими би постъпил по различен начин, би планирал всичко и би се опитал да направи нещата идеални, но не и сега. Да вървят по дяволите гордостта и съвършенството, нямаше време. Лично се беше убедил, че животът е нещо мимолетно — една бомба и край. Изчака само колкото келнерката да им вземе поръчката, събра сили и каза:

— Предложението ми е в сила, Дол. Обичам те, винаги съм те обичал. Най-голямото ми желание е да се оженя за теб.

Тя го гледаше ококорена. И кой да я вини — тъкмо беше решила дали да хапне яйца, или заек, а сега това.

— Наистина ли? Дори след…

— Дори след. — Той се пресегна през масата и тя постави нежните си ръце в неговите. Сега, когато беше свалила бялото си палто, той видя драскотини по слабичките й ръце. Отново вдигна поглед към лицето й, решен повече от всякога да се погрижи за нея.

— Не мога да ти предложа пръстен, Дол — каза той и преплете пръсти с нейните. — Бомба улучи апартамента ми и изгубих всичко, за кратко си помислих, че съм изгубил дори баща си. — Доли кимна леко, явно все още слисана, а Джими продължи. Имаше смътното усещане, че се отклонява, че говори прекалено много, че не казва каквото трябва, обаче просто не можеше да спре. — Слава богу, не го изгубих. Татко е жилав — когато го намерих, вече се беше добрал до Червения кръст и се беше настанил да пийне чаша горещ чай. — Джими се усмихна за миг на спомена и поклати глава. — Както и да е, искам да кажа, че пръстенът вече го няма. Обаче ще ти купя нов веднага, щом мога.

Доли преглътна, а когато заговори, гласът й беше тих и тъжен:

— О, Джими, колко ниско мнение трябва да имаш за мен, щом мислиш, че такова нещо би имало значение.

Сега беше ред на Джими да се изненада.

— Няма ли?

— Не, разбира се. Не ми трябва пръстен, за да се обвържа с теб. — Тя стисна ръцете му в своите и от очите й бликнаха сълзи. — И аз те обичам, Джими. Винаги съм те обичала. Какво да направя, за да ми повярваш?

* * *

Нахраниха се набързо, като непрекъснато се гледаха над чиниите. Когато приключиха, Джими запали цигара и каза:

— Допускам, че твоята стара дама ще иска да се омъжиш в Кампдън Гроув?

Лицето й помръкна.

— Какво има, Дол?

И тогава тя му разказа всичко: че лейди Гуендолин починала, че самата тя вече не живеела в Кампдън Гроув, а се върнала в стаичката си на Рилингтън Плейс. Че не наследила нищо и работела на смени в един завод за муниции, за да плаща за квартирата си.

— Но нали лейди Гуендолин беше обещала да ти остави нещо в завещанието си? — попита Джими. — Нали ти така ми каза, Дол?

Тя погледна към прозореца и щастието отпреди малко бе заменено от горчивина.

— Да, тя ми обеща, но това беше преди. Преди нещата да се променят.

От измъченото й изражение Джими отсъди, че случилото се между Доли и работодателката й е причината за нейната потиснатост.

— Какви неща, Дол? Какво се промени?

Явно не й се искаше да му разказва историята, личеше си от начина, по който отказваше да го погледне, обаче Джими трябваше да разбере. Беше себично, но я обичаше, щеше да се омъжи за нея и нямаше да я остави на мира. Седеше мълчаливо и ясно й показа, че ще чака колкото е нужно, а тя разбра, че той няма да приеме отказ, защото накрая въздъхна.

— Намеси се една жена, Джими, една влиятелна жена. Започна да действа против мен и превърна живота ми в ад. — Отмести поглед от прозореца към него. — Бях сама. Просто нямах шанс срещу Вивиан.

— Вивиан ли? От столовата? Нали бяхте приятелки?

— И аз така си мислех — усмихна се печално Доли. — Е, поне отначало.

— Какво се случи?

Доли потръпна в тънката си бяла блуза и погледна към масата: в изражението й имаше нещо добре премерено и Джими се зачуди дали тя не се смущава от онова, което трябва да му признае.

— Отидох да й върна нещо, един медальон, който беше изгубила, но когато почуках на вратата, Вивиан не си беше у дома. Съпругът й ме прие — разказвала съм ти за него, Джими, писателя, — покани ме да вляза да почакам и аз приех. — Наведе глава и къдриците й леко се разклатиха. — Може би не трябваше, не знам, обаче, когато Вивиан си дойде и ме видя, направо се вбеси. По лицето й прочетох, че ни подозира… ами… представяш си. Помъчих се да й обясня, бях сигурна, че ще успея да я вразумя, обаче тогава… — Тя отново насочи вниманието си към прозореца и тънък сноп слънчева светлина озари скулата й. — Ами, да кажем, че сбърках.

Сърцето на Джими заби лудо от възмущение, но и от ужас.

— Какво направи тя, Дол?

Тя преглътна напрегнато няколко пъти, а Джими си помисли, че Доли сигурно ще се разплаче. Тя обаче не го стори, а се извърна с лице към него и изражението й — толкова печално, толкова наранено — прекърши нещо вътре в него. Гласът й прозвуча почти като шепот:

— Тя си съчини отвратителни лъжи за мен, Джими. Описа ме неправилно пред съпруга си, но после направи нещо много по-лошо — каза на лейди Гуендолин, че съм крадла и че не може да ми се вярва.

— Но това, това е… — Той се слиса, извън кожата си от възмущение заради нея. — Това е низост…

— А най-лошото, Джими, е, че самата тя е лъжкиня. От месеци има любовна връзка. Помниш ли, когато в столовата ти разказа за своя лекар?

— Онзи с детската болница ли?

— Това е само фасада — болницата е истинска, лекарят също, но той й е любовник. Използва го като прикритие, затова никой не подозира, когато ходи при него.

Джими забеляза, че Дороти цялата трепери. А и кой може да я вини? Всеки би се разстроил да открие, че приятел го е предал толкова жестоко.

— Съжалявам, Дол.

— Не ме съжалявай — рече тя и толкова отчаяно се постара да бъде храбра, че го прониза болка. — Ударът беше доста силен, но си обещах да не допускам Вивиан да ме надвие.

— Браво на моето момиче.

— Просто…

Дойде келнерката, за да вземе чиниите им, и ги огледа, докато се позамота с ножа на Джими. Беше си помислила, че се карат, осъзна Джими, защото се смълчаха в нейно присъствие и защото Доли побърза да се обърне с гръб към нея, докато Джими се стараеше да отвърне на бъбренето на келнерката: „Биг Бен продължава да си отмерва времето, докато «Сейнт Пол» си е на мястото…“. Тя поглеждаше крадешком Доли, която се стараеше да крие лицето си. Джими обаче виждаше профила й и забеляза, че долната й устна е започнала да трепери.

— Това е всичко — каза той, за да отпрати келнерката. — Приключихме, благодаря ви.

— Няма ли да хапнете пудинг? Мога да ви…

— Не, не, това е всичко.

— Както искате — изсумтя тя и се завъртя на гумените си подметки.

— Та какво казваше, Дол? — попита Джими, когато отново останаха сами.

Тя леко беше притиснала пръсти към устата си, за да не се разплаче.

— Ами, аз просто… обичах лейди Гуендолин, Джими, обичах я като майка. Само като си помисля, че е отишла в гроба с мисълта, че съм крадла! — Доли се разплака и по бузите й започнаха да се стичат сълзи.

— Шшшт. Стига, де, не плачи, моля те. — Той седна до нея и започна да целува всяка нова сълза. — Лейди Гуендолин знае какво си изпитвала към нея. Показвала си й го всеки ден години наред. И знаеш ли какво?

— Какво?

— Имаш право. Няма да допуснеш Вивиан да те победи. Ще се погрижа за това.

— О, Джими! — Тя се заигра с едно провиснало копче на ризата му и го завъртя на конците. — Толкова си мил, но как? Как изобщо ще спечеля срещу човек като нея?

— Като водиш дълъг и щастлив живот.

Доли примигна срещу него.

— С мен — усмихна й се той и прибра кичур от косата й зад ухото. — Ще я победим заедно, като се оженим, като спестяваме и после се преместим на морето или в провинцията, където предпочиташ, точно както винаги си мечтала. Ще я победим, като живеем щастливо до края на дните си. — Той целуна връхчето на носа й. — Нали?

След миг тя кимна с леко съмнение — така поне се стори на Джими.

— Нали, Дол?

Този път тя се усмихна. Ала мимолетно и усмивката й изчезна толкова бързо, колкото се появи. Доли въздъхна и положи бузата си в дланта му.

— Не искам да бъда неблагодарна, Джими, просто ми се ще да го направим по-бързо, да отидем веднага и да започнем на чисто. Понякога ми се струва, че само така ще се оправя.

— Скоро, Дол. Непрекъснато работя, всеки ден снимам, а редакторът ми е уверен, че ме очаква голямо бъдеще. Мисля, че…

Доли ахна и го стисна за китката. Джими млъкна по средата на изречението:

— О, Джими, току-що ми хрумна нещо — заради морето и всичко останало, за което говореше, — а в същото време ще дадем на Вивиан да се разбере. О, Джими! — Очите й блестяха. — Нали това искаш? Да заминем заедно, да започнем нов живот?

— Знаеш, че е така, но парите, Дол, нямам…

— Не ме слушаш. Не разбираш ли, че точно това ти казвам — сещам се за начин да намерим пари.

Очите й бяха вперени в неговите — грейнали, почти безумни, и макар още да не бе споделила хрумването си, нещо в него се прекърши. Джими обаче не искаше да го допусне. Нямаше да позволи нищо да развали този щастлив ден.

— Помниш ли — попита тя и си взе цигара от пакета му върху масата, — преди време каза, че ще направиш всичко за мен?

Джими я наблюдаваше, докато пали клечката. Помнеше, че го е казал и че наистина го мислеше. Обаче нещо в блясъка в очите й и в треперещите й пръсти, стиснали кибритената клечка, го изпълни с тревожно предчувствие. Не знаеше какво предстои да му каже тя, знаеше само колко силно е желанието му да не го чува.

Доли дръпна силно от цигарата и издиша обилна струя дим.

— Вивиан Дженкинс е много богата жена, Джими. Освен това е лъжкиня и измамница, която направи и невъзможното, за да ме нарани, да настрои против мен обичните ми същества и да ми отнеме обещаното от лейди Гуендолин наследство. Обаче аз я познавам и знам, че тя има една слабост.

— Така ли?

— Подозрителен съпруг, който ще се съсипе, ако узнае, че тя му изневерява.

Джими кимна машинално, като програмиран.

Доли продължи:

— Знам, че звучи нелепо, Джими, но ме изслушай. Какво ще стане, ако някой се сдобие с уличаваща снимка, на която Вивиан е с друг мъж?

— Как така? — Гласът му прозвуча унило, сякаш не беше неговият.

Тя го погледна и по устните й заигра притеснена усмивка.

— Имам усещането, че тя би платила доста пари, за да се сдобие със снимката. Точно колкото се полагат на двама млади влюбени, за да избягат и да започнат нов живот.

В този момент Джими се мъчеше да проумее какво му казва тя, че всичко е част от поредната игричка на Доли. Че тя ей сега ще излезе от образ, ще избухне в смях и ще каже: „Джими, шегувам се, разбира се. За каква ме мислиш?“.

Обаче тя не го стори. Вместо това се пресегна над тапицираната с кожа пейка, хвана ръката му и нежно я целуна.

— Пари, Джими — прошепна тя и притисна дланта му към топлата си буза. — Точно както ти казваш. Достатъчно пари, за да започнем на чисто и да живеем щастливо до края на дните си. Нали това си искал винаги?

Разбира се, че беше искал това.

— Пада й се, Джими. Сам го каза, пада й се заради всичко, което е направила. — Доли дръпна от цигарата си и заговори бързо в облака дим: — Тя ме убеди да скъсам с теб. Тя ме настрои срещу теб, Джими. Внуши ми, че не бива да сме заедно. Не разбираш ли колко болка е причинила и на двама ни?

Джими не знаеше как да се чувства. Предложението й му беше противно. И се мразеше още повече, задето не й го казваше. Чу се да изрича:

— Допускам, че искаш да направя такава снимка, нали?

Доли му се усмихна:

— О, не, Джими, изобщо не е това. Твърде много се залага на случайността, има твърде голям риск да я спипаш на местопрестъплението. Идеята ми е много по-простичка, направо детинска игра в сравнение с това.

— Добре, де — впери той поглед в металната ивица на масата, — каква е, Дол? Кажи ми!

— Аз ще направя снимката — игриво завъртя тя копчето му и то падна между пръстите й. — А ти ще бъдеш на нея.