Кейт Мортън
Пазителка на тайните (22)

22

Планината Тамбърийн, Австралия, 1929 г.

Вивиан беше наказана най-напред, защото преживя огромното нещастие да я спипат пред магазина на господин Маквей на главната улица. Баща й не искаше да го прави, очевидно бе за всички. Той беше добросърдечен човек, чиято последна капчица твърдост беше изцедена от Първата световна война, а и, честно казано, открай време се възхищаваше на забележителния дух на най-малката си дъщеря. Обаче правилата са си правила и господин Маквей не спираше да говори за тоягата и мярката, за глезенето и щаденето, скупчи се тълпа и беше адски горещо… И въпреки това той не би ударил свое дете, не и със собствената си ръка, и категорично не, задето се е опънало на хулиган като хлапето на Баркър. Затова той направи единственото, което можеше: забрани й публично да присъства на екскурзията. Наказанието беше наложено прибързано и впоследствие се превърна в извор на дълбоко съжаление и на чести среднощни спорове със съпругата му, но нямаше връщане назад. Твърде много хора бяха чули да го казва. Думите излетяха от устата му и се приземиха в ушите на Вивиан и макар едва осемгодишна, тя знаеше, че не може да направи нищо друго, освен да вирне брадичка, да скръсти ръце и да покаже на всички, че не дава пет пари, понеже и бездруго не й се е ходело на екскурзията.

Ето как се озова у дома самичка в най-горещия летен ден на 1929 година, докато семейството й се отправи на ежегодния пикник на дървосекачите на кедър в Саутпорт. На закуска татко й даде строги наставления, списък с неща, които трябва да свърши, и още по-дълъг списък с неща, които не бива да върши, доста дълго и измъчено послание от мама, написано, когато бе смятала, че никой не я гледа, а също превантивна доза рициново масло за всички деца и двойна доза за Вивиан, защото тя би трябвало да има два пъти по-голяма нужда. После всички потеглиха, развълнувани и оживени от последните приготовления, натъпкаха се във форда Т, наричан на галено Лизи, и поеха по козята пътека.

Къщата притихна в тяхно отсъствие. И някак притъмня. А песъчинките висяха неподвижно във въздуха, защото ги нямаше обичайните движещи се тела, около които да кръжат. Кухненската маса, край която се бяха смели и спорили допреди броени минути, беше разчистена от съдове и върху нея се появиха най-различни бурканчета с конфитюрите на мама, за да изстиват, и листове от тетрадка, на който Вивиан трябваше да напише извинението си до господин Маквей и Поли Баркър. Засега беше написала само „Скъпи господин Маквей“, обаче зачерта „скъпи“ и отгоре сложи „До“, а после впери поглед в празната страница, чудейки се колко ли думи са нужни, за да се запълни. И им заповяда да се появяват, преди баща й да се върне у дома.

Когато стана ясно, че бележките няма да се напишат сами, Вивиан остави писалката, протегна ръце над главата си, люшна напред-назад босите си стъпала и огледа останалата част от стаята: снимките с тежки рамки на стената, тъмните махагонови мебели, тръстиковата кушетка с плетена покривка. Това беше вътре, помисли си тя отвратено, място за възрастни и за писане на домашни, за миене на зъби и тела, на „Тихо!“ и „Никакво тичане!“, на гребени и дантели, на мама, която пие чай с леля Ейда, на посещения на пастора и на доктора. Беше мъртвешко и скучно място, което тя правеше всичко по силите си да избягва, но все пак — Вивиан задъвка вътрешността на бузата си, защото й беше хрумнало нещо — днес вътре беше само нейно и надали щеше да има втора такава възможност.

Вивиан прочете най-напред дневника на сестра си Айви, след това разлисти списанията за хобита на Робърт, разгледа колекцията от топчета на Филип и накрая насочи вниманието си към гардероба на майка си. Пъхаше стъпалата си в хладната вътрешност на обувки от отдавна отминали времена, преди да е била родена, потърка в бузата си хлъзгавия плат на най-хубавата блуза на мама, надяна на шията си многобройни нанизи с лъскави мъниста от ореховата кутията върху тоалетката. В чекмеджето обърна египетските монети, които татко беше донесъл от войната, старателно сгънатата заповед за уволнението му, привързани с панделка писма, някакъв документ със заглавие „Брачно свидетелство“, на което бяха написани истинските имена на мама и татко, когато мама била Изабел Карлайън от Оксфорд, Англия, а не една от тях.

Дантелените пердета потрепнаха и сладостното богато ухание на отвън нахлу през отворения прозорец — на евкалипт и лимонова мирта, на презряло манго, което вече възвираше на скъпоценното дърво на баща й. Вивиан сгъна документа обратно в чекмеджето и се изправи на крака. На небето нямаше нито едно облаче, беше синьо като океана и изопнато като мембраната на барабан. Листата на смокините лъщяха на яркото слънце и жасминът искреше в розово и жълто, а птиците се зовяха една друга и гъстата тропическа гора зад къщата. Вивиан доволно установи, че денят ще бъде жарък, а след това ще има буря. Тя обожаваше бурите: гневните облаци и първите тлъсти капки дъжд, ръждивия мирис на жадната червена пръст и шибащия стените дъжд, докато татко крачеше напред-назад по верандата с лула в устата и блясък в очите, мъчейки се да овладее вълнението си, докато палмите стенеха и се огъваха.

Вивиан се завъртя на пети. Достатъчно е разглеждала, нямаше да изгуби нито една безценна секунда повече вътре. Спря в кухнята само колкото да опакова обяда, оставен й от мама, и да потърси още няколко бисквити. Върволица мравки пълзяха покрай мивката и нагоре по стената. И те усещаха, че ще вали. Без дори да погледне ненаписаното извинително писмо, Вивиан отлетя с танцова стъпка на задната веранда. Никога не ходеше нормално, ако имаше друг начин.

Навън беше горещо и задушно. Тутакси опари стъпалата си на дървените дъски. Идеален ден за морето. Зачуди се къде ли са другите, дали вече са пристигнали в Саутпорт, дали родителите и децата плуват, смеят се и приготвят трапезите за обяд, или пък нейните близки са предпочели вместо това да се повозят на лодка. Според Робърт, който беше подслушвал събратята ветерани на татко, имало нов пристан и Вивиан си представяше как скача във водата от края му и потъва като плод на макадамия — толкова бързо, че кожата й щипе и носът й се пълни със студена морска вода.

Винаги можеше да отиде до Водопада на вещиците, за да поплува, но в ден като днешния скалистото езеро не можеше да се мери със соления океан, освен това не биваше да напуска къщата, а някоя от клюкарките в града със сигурност щеше да я забележи. Още по-лошото бе, че ако Поли Баркър се окажеше там и си печеше дебелото бяло шкембе като огромен стар кит, тя просто нямаше да може да се овладее. Той сигурно щеше отново да нарече Пипин „глупак“, за да види какво ще стане. Вивиан го предизвикваше да го стори. Предизвикваше го и още как.

Разтвори юмруци и огледа бараката. Старият Мак фукльото беше там и ремонтираше нещо, а обикновено си струваше да го посети човек, обаче татко беше забранил на Вивиан да му досажда с въпросите си. Той имаше предостатъчно работа, а татко не желаеше да му плаща пари, които няма, за да пие чай от тенекиеното канче и да дърдори с момиченцето, което трябваше да свърши своите задачи, които я очакваха. Старият Мак знаеше, че тя ще си бъде вкъщи днес, и щеше да се ослушва дали няма проблеми, обаче Вивиан нямаше право да припарва до бараката, освен ако не й прилошее или не й текне кръв.

Така че оставаше само едно място.

Вивиан изприпка надолу по широките стълби, прекоси тревата, заобиколи градинските лехи, където мама отчаяно се опитваше да отглежда рози, а татко нежно й напомняше, че не са в Англия, после направи три съвършени цигански колела и се запъти към реката.

* * *

Вивиан ходеше там, откакто проходи, лъкатушеше между зелените евкалипти, береше акации и калистемон, като внимаваше да не настъпва мравки или паяци, докато се отдалечаваше все повече и повече от хората, сградите, учителите и правилата. Това беше най-любимото й място на света, беше си нейно, принадлежеше й, тя на него също.

Днес беше по-нетърпелива от обикновено да стигне до дъното. Отвъд първата отвесна скала, където земята ставаше по-стръмна и се извисяваха мравуняци, Вивиан стисна торбичката с обяда си и хукна, наслаждавайки се на туптенето на сърцето си в гърдите, на плашещата тръпка в стъпалата, които се въртяха ли, въртяха под нея и аха да се спънат, понякога се подхлъзваше, когато се шмугваше встрани от клони, прескачаше скали, плъзгаше се по ивици изсъхнали листа.

Над главата й се стрелкаха птици, жужаха насекоми, водопадът в Дед Менс Гъли бълбукаше и се кискаше. Докато Вивиан припкаше, частици светлина и цвят трепкаха калейдоскопично край нея. Храстите оживяха, дърветата си бъбреха помежду си с пресъхнали стари гласове, хиляди невидими очи примигваха измежду клоните и повалените пънове, а Вивиан знаеше, че ако спре и притисне ухо към пръстта, ще чуе как земята я призовава, как напява песни от древни времена. Обаче не искаше да спира, обзета от отчаян копнеж да стигне до потока, който се виеше през клисурата.

Никой друг не го знаеше, но реката беше вълшебна. Особено един завой, където се разширяваше и образуваше назъбен кръг. Там речното корито се бе оформило преди милиони години, когато земята въздишала и се движела, а огромните каменни плочи се намествали назъбени една към друга, така че плиткото по ръбовете ставало по-дълбоко и по-тъмно в средата. И точно тук Вивиан беше направила откритието си.

Ловеше риба с бурканите, които беше задигнала от кухнята на мама и сега криеше в прогнил пън зад папратта. Вивиан съхраняваше там всичките си съкровища. Все намираше нещо във водата на рекичката: змиорки и попови лъжички, понякога удавени котки, новородени котета, вързани в чували и изхвърлени в потока от фермери, които не ги искаха, ръждясали стари кофи от дните на треската за злато. Веднъж дори попадна на зъбна протеза.

В деня, в който намери светлините, Вивиан лежеше по корем върху една скала, протегнала ръка дълбоко във водата, и се опитваше да улови най-голямата попова лъжичка, която беше виждала. Замахна и не улучи, замахна и не улучи, а после потопи ръката си още по-дълбоко, така че лицето й почти докосваше водата. И тогава ги забеляза — бяха няколко, оранжеви и примигващи, просветваха срещу нея от дъното на потока. Отначало си помисли, че е слънцето, и примижа нагоре към далечните късове небе да провери. Но не беше. Слънцето се отразяваше в повърхността на водата, но по различен начин. А тези светлини бяха надълбоко, отвъд хлъзгавите тръстики и мъха, с които беше покрито дъното на потока. Те бяха нещо друго. Някъде другаде.

Вивиан много мисли за светлините. Не си падаше по книгите, те бяха територия на Джералд и на мама, обаче нея я биваше да задава въпроси. Разпита Стария Мак, после татко, а накрая попадна на Черния Джаки, колегата на татко, който познаваше гората по-добре от всеки друг. Той преустанови каквото вършеше, сложи ръка на кръста си и изви жилавото си тяло.

— Видяла си светлинките дълбоко в реката, така ли? — Тя кимна, а той се вгледа в нея немигащо. Накрая по устните му плъзна тънка усмивка. — Докосвала ли си някога дъното на онзи вир?

— Не. — Махна с ръка да прогони една муха от носа си. — Много е дълбоко.

— И аз не съм. — Той се почеса под широката периферия на шапката си, после понечи да продължи да копае. Преди да забие лопатата в пръстта, се извърна. — Защо си мислиш, че има дъно, след като не си го виждала?

В този момент Вивиан проумя: в потока имаше дупка, която стига чак до другия край на света. Това беше единственото обяснение. Беше чувала баща си да казва, че ще изкопае дупка чак до Китай, а ето че сега тя я беше намерила. Таен тунел, път към сърцевината на земята — мястото, от което извираха магията, животът и времето, и отвъд нея, към далечните звезди на небето. Въпросът беше какво да прави Вивиан с нея.

Щеше да я изследва, ето какво.

Вивиан се закова на място върху голямата плоска скала, която образуваше мост между храстите и реката. Днес водата беше спокойна, гъста и мътна в плитчините по края. Слой тиня отнякъде по-нагоре по течението беше покрил повърхността като мазна кожа.

Слънцето беше точно над главата й и напичаше земята. Клоните на извисяващите се евкалипти скърцаха в жегата.

Вивиан пъхна обяда си под гъстата папрат, надвиснала над скалите, а някаква гадинка пропълзя невидима от хладния шубрак.

Отначало водата край голите й глезени беше студена. Вивиан нагази в плитчините, вкопчвайки стъпала в хлъзгавите скали, които на места ставаха изненадващо остри. Възнамеряваше първо да зърне светлините, да се увери, че още са там, където трябва, а после щеше да плува колкото може по-надълбоко, за да ги огледа по-добре. От седмици тренираше да задържа дъха си и си беше донесла една от дървените щипки на мама, за да си стисне носа, понеже според Джералд, ако съумееше да попречи на въздуха да излиза през носа й, той ще й стигне за по-дълго.

Когато стигна ръба, от който скалното дъно се спускаше стръмно, Вивиан надникна в тъмната вода. Нужни бяха няколко секунди, малко примигване и доста навеждане, но после — ето ги!

Тя се ухили и за малко да изгуби равновесие.

Над подводната скала сподавено изчуруликаха две рибарчета.

Вивиан побърза да се върне до началото на вира, като на места се подхлъзваше в бързината. Притича по плоската скала, пляскайки с мокрите си стъпала, и зарови в торбата си за щипката.

Докато преценяваше как най-добре да я закрепи, забеляза черното нещо на крака си.

Пиявица — дебело и грамадно чудо.

Вивиан се наведе, стисна я между палеца и показалеца си и дръпна с всичка сила.

Хлъзгавото чудовище не поддаде.

Тя седна и опита отново, но колкото и да стискаше и дърпаше, пиявицата не помръдваше. Тялото й беше слузесто, влажно и кашкаво между пръстите. Вивиан се мобилизира, стисна очи за последен опит да дръпне силно.

Изруга с всяка забранена дума (Мамка му! Мътните да го вземат! Гадост! Тъпотия!), която беше научила след седемгодишно подслушване край бараката на татко. Пиявицата се откъсна, но на нейно място се появи струйка кръв.

Зави й се свят, замая се и добре, че вече беше седнала. Без проблеми наблюдаваше как Стария Мак реже главите на пилетата, държа върха на пръста на брат си Пипин чак до кабинета на доктор Фарели, когато той си го отсече с брадвата, кормеше риба по-бързо и по-чисто от Робърт, когато лагеруваха на река Неранг. Обаче не можеше да понася гледката на собствената си кръв.

Закуцука обратно към края на водата и провеси крак вътре, поразлюля го напред-назад. Извадеше ли го навън обаче, кръвта продължаваше да тече. Оставаше й само да чака.

Седна на каменната плоча и разопакова храната си. Ивички бут от снощното печено, лъснали от студен сос грейви, меки картофи, които тя изяде с пръсти, резен хляб и маслен пудинг, намазан с новото сладко на мама, три бисквити и един червен портокал, току-що откъснат от дървото.

Докато се хранеше, в сенките се появиха няколко гарги и впериха в нея студените си немигащи очи. Когато се нахрани, Вивиан хвърли трохите към храстите и чу силно пърхане на криле подире им. Изтупа роклята си и се прозя.

Кракът й най-сетне беше престанал да кърви. Искаше да проучи дупката на дъното на вира, обаче внезапно се почувства изморена, страшно изморена като момичето от приказките, които мама им четеше понякога с далечен глас, който с всяка следваща дума все по-малко приличаше на техните. Вивиан се чувстваше странно от този глас на майка си, беше плод на въображението, на хрумване, и макар да се възхищаваше на мама за него, тя й завиждаше заради онази част от майка си, която не им принадлежеше.

Вивиан отново се прозя толкова широко, че очите й засмъдяха.

Дали да не си полегне за мъничко?

Пропълзя до крайчеца на скалата и под листата на папратта, достатъчно навътре, та когато се обърна по гръб и се премести малко вляво, и последното късче небе се скри. Листата бяха полегнали гладки и хладни под нея, в шубраците цвърчаха щурци, а някъде жаба пъхтеше цял следобед.

Денят беше топъл, а Вивиан беше мъничка и нищо чудно, че заспа. Сънува светлините в потока, колко дълго ще плува до Китай, за дълъг пристан от дъски, от който братята и сестрите й скачат във водата. Сънува, че се задава буря, а татко седи на верандата, сънува английската кожа на мама, която се изпъстряше с лунички дори след един ден край морето, и масата на вечеря снощи, край която бяха насядали всички.

Парещото слънце описа дъга над повърхността на земята, светлината се отмести и вече се процеждаше през храсталака, а влагата допълнително изопваше опънатата кожа и по челото на момиченцето избиха капчици пот. Жужаха насекоми, а когато папратово листо погъделичка бузата му, спящото дете се размърда и после…

— Вивиан!

Името й се разнесе внезапно, плъзна се по хълма, прониза шубраците и стигна до нея.

Тя се стресна и се събуди.

— Вивиан?

Беше леля Ейда, по-голямата сестра на татко.

Вивиан се надигна и отметна кичурите влажна коса от мокрото си чело с опакото на ръката си. Прозя се.

— Млада госпожице, ако си там, веднага се покажи, за бога!

В повечето случаи Вивиан не даваше пет пари за покорството, обаче гласът на обикновено спокойната й леля беше толкова тревожен, че любопитството надви и тя се измуши изпод папратта, грабвайки пътьом нещата си от обяда. Денят се бе навъсил, на синьото небе се бяха скупчили облаци и клисурата вече беше потънала в сянка.

Вивиан метна тъжен поглед през рамо към реката, обеща си да се върне при първа възможност и се запъти към къщи.

* * *

Леля Ейда седеше на задните стълби, обхванала главата си с ръце, когато Вивиан се показа от храстите. Явно някакво шесто чувство й беше подсказало, че не е сама, защото погледна настрани, примигна срещу Вивиан с озадачено изражение, каквото би имала и ако на моравата пред нея се появи горски дух.

— Ела тук, дете — каза тя накрая и я повика с една ръка, докато с другата си помагаше да се изправи.

Вивиан тръгна бавничко. Имаше странното чувство, че пропада, неназовимо усещане, но след време щеше да разбере, че това е бил ужасът. Бузите на леля Ейда бяха яркочервени и у нея имаше нещо неконтролируемо, сякаш тя всеки момент щеше да се разкрещи или да перне Вивиан през ушите, обаче всъщност не направи нито едно от двете, а избухна в горещи сълзи и каза: „За бога, влизай вътре и си измий лицето. Какво би си помислила клетата ти майка?“.

* * *

Вивиан отново се озова вътре. Откакто се случи, много често беше вътре. Първата черна седмица, когато дървените сандъци — или ковчези, както ги наричаше леля Ейда — бяха положени в дневната; дългите нощи, през които стените на спалнята й сякаш се отдръпваха в мрака; задушните и тежки дни, когато възрастните си шушукаха и цъкаха с език на внезапно връхлетялата трагедия и се потяха в дрехи, вече мокри от дъжда, който се стичаше по външната страна на запотените прозорци.

Беше си направила гнезденце до стената, смушваше се между бюфета и облегалката на креслото на татко и си стоеше там. Думите и фразите жужаха като комари в застоялия въздух над нея — този форд Лизи… изхвърчал от ръба… овъглени… направо неузнаваеми… — обаче Вивиан си затваряше ушите и мислеше за тунела във вира и огромното помещение с двигателя в средата, откъдето се завърта светът.

Цели пет дни отказваше да напусне това място, а възрастните й угаждаха, носеха й чинии с храна и клатеха глави любезно и жалостиво, докато накрая, без видим признак или предупреждение невидимата граница на снизхождението се стесни и Вивиан бе измъкната обратно в света.

Дъждовният сезон вече беше в разгара си, но имаше и един слънчев ден, когато Вивиан усети смътно раздвижване на предишната си същност, измъкна се на слънце в задния двор и завари стария Мак в бараката. Той не каза нищо, само положи голямата си груба длан върху рамото й и я стисна силно, после й подаде чук, за да му помогне с оградата. Към края на деня Вивиан се зачуди дали да не отиде на потока, но не го стори, а после отново заваля, леля Ейда пристигна с кашоните и опаковаха всичко в къщата. Любимите обувки на сестра й, сатенените, които цяла седмица стояха върху килима там, където ги беше събула, след като мама отсече, че не са подходящи за пикник, бяха пъхнати в кашон заедно с носните кърпи на татко и със стария му колан. След това неусетно на моравата пред къщата се появи табелата „Продава се“, а Вивиан спеше на някакъв непознат етаж и братовчедите й примигваха любопитно към нея от леглата си.

* * *

Къщата на леля Ейда беше различна от нейната. Боята по стените не се лющеше, по пейките не пълзяха мравки, от вазите не преливаха каскади от градински цветя. В онази къща никакво преливане не се толерираше. Имаше място за всичко и всяко нещо си беше на мястото, както обичаше да казва леля Ейда с писклив глас като прекомерно опъната струна на цигулка.

Навън продължаваше да вали, Вивиан свикна да лежи под канапето в хубавата стая, притисната към дъските на дюшемето. На едно място зеблото беше провиснало, но не се виждаше от вратата, и тя се пъхваше отзад и ставаше невидима. Прокъсаното дъно на канапето й въздействаше утешително, напомняше й за собствената й къща, за семейството й, за щастливата и опърпана бъркотия в дома им. Тук й идеше да се разплаче. В повечето случаи обаче се съсредоточаваше над дишането си, поемаше най-мъничката възможна глътка въздух и я издишаше с почти неподвижни гърди. Часове — цели дни — можеше да минат по този начин, дъждовната вода гъргореше по улуците отвън, а Вивиан стоеше със затворени очи и непомръдващи гърди. Понякога почти успяваше да се убеди, че е съумяла да спре времето.

Най-голямото достойнство на помещението обаче беше фактът, че е строго забранено. Правилото беше съобщено на Вивиан още през първата й нощ в къщата — хубавата стая трябва да се използва само за посрещане на гости, само от леля й и само когато положението на госта го изисква, — а Вивиан кимна сериозно, когато й подсказаха да го направи, за да покаже, че разбира. И наистина идеално разбираше. Никой не използваше стаята, следователно, след като избършеха прах, тя можеше да разчита на усамотение между нейните стени.

И наистина се усамотяваше, поне до днес.

Преподобният Фоли седеше в креслото до прозореца вече петнайсет минути, а леля Ейда се суетеше край него с чай и торта. Вивиан беше в капан под дивана, по-точно беше притисната от хлътнатината, образувана от задника на леля си.

— Нали не се налага да ви напомням какво съветва Бог, госпожо Фрост? — нареждаше преподобният с прекалено сладникавия си тон, който обикновено използваше, когато говори за младенеца Исус. — „Страннолюбието не забравяйте, защото чрез него някои, без да знаят, оказаха гостоприемство на ангели.“

— Ако това момиче е ангел, значи аз съм английската кралица.

— Е, ами… — благочестиво потропване на лъжичката по порцелана, — детето е преживяло огромна загуба.

— Още захар, преподобни?

— Не, благодаря ви, госпожо Фрост.

Дъното на канапето провисна още повече, когато леля й въздъхна.

— Всички преживяхме огромна загуба, отче. Само като си помисля за скъпия си брат, да загине така… да полети от толкова високо, и всички заедно във форда отвисоко в планината… Харви Уоткинс, който ги намерил, казва, че били толкова обгорели, че не знаел какво гледа. Трагедия…

— Ужасна трагедия.

— Въпреки това. — Обувките на леля Ейда се размърдаха върху килима и Вивиан видя как върхът на едната почеса издутината на стъпалото, приклещена в клопката на другата. — Не мога да я задържа тук. Имам шест деца, а сега и мама ще се премести при нас. Знаете каква е, откакто се наложи лекарят да й отреже крака. Аз съм добра християнка, отче, ходя на църква всяка неделя, участвам в благотворителния базар и в набирането на средства на Великден, но просто не мога да го направя.

— Разбирам.

— Сам знаете, момичето не е лесно.

Разговорът замря, докато сърбаха чая си и размишляваха над конкретните особености на трудния характер на Вивиан.

— Ако беше някой от другите — остави леля Ейда чашата си върху чинийката, — дори горкичкият глуповат Пипин… но това просто не мога. Простете ми, отче, знам, че е грях да го казвам, обаче не мога да гледам момичето, без да го виня за случилото се. Тя трябваше да е с тях. Ако не се беше забъркала в неприятности и не я бяха наказали… Тръгнали си от пикника по-рано, защото брат ми не искал да я оставят за дълго — той открай време си е мекушав… — Жената внезапно нададе пронизително стенание и Вивиан си помисли колко грозни, колко слаби са понякога възрастните. Толкова са свикнали да получават каквото искат, че и представа си нямат какво е да си смел.

— Стига, стига, госпожо Фрост. Хайде, спокойно.

Риданието й беше пресипнало и някак престорено, както плачеше Пипин, когато се опитваше да привлече вниманието на мама. Столът на преподобния изскърца, после краката му се приближиха. Подаде нещо на леля Ейда, така трябва да бе станало, защото тя каза през сълзи „Благодаря!“ и шумно издуха носа си.

— Не, задръжте я — каза преподобният и се оттегли обратно на мястото си. Седна и въздъхна тежко. — Човек се пита какво ли ще стане с момичето.

Леля Ейда издаде някакви тихи гъгниви звуци, уж се опомня, и после се осмели:

— Мислех си може би за църковното училище на пътя за Туумба?

Преподобният скръсти глезени.

— Монахините се грижат добре за момичетата — продължи леля Ейда, — строги са, но са справедливи, а на нея малко дисциплина няма да й навреди. Дейвид и Изабел винаги са се държали прекалено меко.

— Изабел — каза внезапно свещеникът и се приведе напред. — Ами семейството на Изабел? Няма ли някой, с когото можем да се свържем?

— Боя се, че тя не говореше много за тях… Но сега, като споменавате, май имаше брат…

— Брат ли?

— Учител. В Англия, в Оксфорд, струва ми се.

— Ами ето.

— Ето какво?

— Предлагам да започнем оттам.

— Имате предвид… да се свържем с него ли? — обнадеждено попита леля Ейда.

— Можем да опитаме, госпожо Фрост.

— Да му изпратим писмо?

— Лично ще му пиша.

— О, отче…

— Да видим дали ще успея да го убедя да прояви християнско състрадание.

— И да направи каквото е правилно.

— Да изпълни семейния си дълг.

— Да, семейния си дълг. — В тона на леля Ейда се появи радостен шемет. — Що за човек би бил, ако не го стори! Бих я задържала тук, ако можех, ако не беше мама, шестте ми деца и липсата на място… — Тя се изправи и канапето въздъхна с облекчение. — Искате ли още едно парче торта, отче?

* * *

Оказа се, че наистина има брат, когото свещеникът убеди да постъпи правилно, и ето че животът на Вивиан отново се промени. Накрая всичко се случи удивително бързо. Леля Ейда познаваше някаква жена, която познаваше някакъв мъж, чиято сестра пътуваше отвъд океана до някакво място, наречено Лондон, за да се срещне с някого относно поста на гувернантка. Тя щеше да заведе Вивиан. Взето беше решение и подробностите бяха уточнени делово в разговор между възрастните, който се проведе над главата на Вивиан.

Намериха й почти нови обувки, сплетоха косата й на спретнати плитки, а останалата част от телцето й напъхаха в колосана рокля с колан от панделка. Чичо й ги закара с кола от планината до гарата, където щяха да се качат на влака за Брисбън. Все още валеше, а беше и горещо, затова Вивиан плъзна пръст по запотеното стъкло.

Площадът пред хотела на гарата беше пълен, когато пристигнаха, обаче намериха госпожица Кейти Елис точно където се бяха уговорили да се срещнат, под часовника на гишето за билети.

Вивиан нито за секунда не бе предполагала, че на света има толкова много хора. Бяха навсякъде, всеки различен от другия, щураха се по своите си дела като грамадни мравки във влажната кал на мястото на прогнил дънер. Черни чадъри, грамадни дървени сандъци и коне с големи кафяви очи и разширени ноздри.

Жената се прокашля и Вивиан разбра, че са говорили на нея. Прогони спомените си, за да осъзнае какво й е било казано. Коне и чадъри, грамадни мравки насред влагата, щуращи се хора… името й. Жената я беше попитала дали името й е Вивиан.

Момиченцето кимна.

— Дръж се възпитано — скастри я леля Ейда и оправи якичката на Вивиан. — Така биха искали майка ти и баща ти. Като те питат нещо, отговаряш: „Да, госпожице“.

— Освен ако не си на друго мнение, разбира се, в който случай е напълно уместно да кажеш: „Не, госпожице“ — мило й се усмихна жената, с което й показа, че се е пошегувала. Вивиан погледна към двете лица, сведени към нея с очакване. Леля Ейда сключи вежди изчаквателно.

— Да, госпожице — отговори Вивиан.

— Добре ли си… тази сутрин?

Покорството никога не се удаваше естествено на Вивиан, затова преди тя просто би отговорила прямо и би се развикала, че никак не е добре, че не иска да заминава, че не е честно и че не могат да я отведат… Но вече не. Вивиан сепнато установи, че е много по-лесно да изрича нещата, които хората искат да чуят. Пък и какво значение имаше? Думите бяха толкова тромаво нещо, изобщо не й хрумваха подходящи думи, с които да опише бездънната черна пропаст, зейнала вътре в нея, болката, която я разяждаше всеки път, когато й се стореше, че чува стъпките на баща си по коридора, че усеща уханието на майчиния си парфюм, и най-лошото, когато видеше нещо, което на всяка цена трябва да сподели с Пипин…

— Да, госпожице — отвърна тя на жизнерадостната жена с червена коса и дълга порядъчна пола.

Леля Ейда подаде куфара на Вивиан на един носач, потупа племенницата си по главата и й заръча да се държи добре. Госпожица Кейти Елис внимателно провери билетите си и се зачуди дали роклята, която си беше приготвила за интервюто в Лондон, ще бъде подходяща, както се надяваше. После, когато свирката оповести предстоящото отпътуване на влака, момиченцето с хубави плитки и чужди обувки се качи по металните стъпала. Перонът се изпълни с пушек, хората махаха и се провикваха, улично куче припкаше сред тълпата и лаеше. Никой не забеляза момиченцето да прекрачва тъмния праг, дори леля Ейда, от която би трябвало да се очаква да поведе осиротялата си племенница към несигурното й бъдеще. И така, когато същината от светлина и живот, която представляваше Вивиан Лонгмайър, се сви за по-сигурно и се скри дълбоко вътре в нея, светът продължи да се върти и никой не забеляза какво се случи.