Лине Кобербьол
Воден огън (9)

8
Воден огън

Отново се върнахме в склада, за да изчакаме. Времето едва се влачеше. Не можех да престана да мисля за бодливците и зъбатите им усмивки. За Питър, заспал безпомощно. Два пъти Реб отваря капака и два пъти бързо го затваря.

— Прекалено много бодливци — обявяваше той мрачно. — Не е хубаво, о, не.

Най-сетне настана тишина за доста дълго време. Нямаше вече стъпки над главите ни, нямаше шляпане и влачене на бодливски опашки.

— Сега — подканих. Беше ми втръснало от чакане. — Да го направим сега.

Реб продължаваше да се колебае.

— Момиче — рече той. — Моля! Ще направиш ли Истински огън? Само мъничко. Само да ми покажеш, та да е по-лесно да съм смел…

Наистина имаше много уплашен вид. По лицето му почти не бе останал зелен цвят.

Взех едно разръфано въже от пода и го накарах да се запали. Протегнах му го в шепа — малко ярко сияние в мрака на склада. Реб ахна, после се протегна към него. Спрях го.

— Недей. Ще те изгори.

Тези хора си нямаха огън, осъзнах. Дали Кралицата не го бе забранила?

Реб изглеждаше озадачен и разочарован.

— Момиче не гори — обяви той.

— Аз съм Повелителката на Огъня. Повярвай ми, Реб, ще боли, ако го докоснеш.

Той дълго гледа огъня.

— Реб си мислеше, че може би той гори само бодливци — заключи най-сетне.

— Не. И другите хора гори.

— А Кралици?

— Може би. Вероятно.

Той се ухили пак широко и запя тихо:

— Истински огън всичко гори. Всички бодливци ще изгори!

Последните конци от въжето се сгърчиха в черни нишки, после в пепел. Огънят угасна.

— Сега ще вървим ли? — настоях.

Реб кимна.

— О, да. Реб сега много храбър, о, да.

Изглеждаше ми толкова малък — главата му едва достигаше до гърдите ми. Такъв мъничък герой. Раната на гърдите му беше тъмна и грозна на фона на бледата му кожа. Но в раменете му имаше дързост, а в златистите му очи — ярки отблясъци, сякаш в тях още имаше отглас от огъня.

* * *

Изложбената зала беше празна. Кълба Воден огън я осветяваха, но вече не толкова силно. Рибките в аквариума се движеха по-лениво, а Питър продължаваше да спи.

— Не може ли просто да счупим стъклото? — прошепнах.

— Малко шумно ще е — промърмори Уил. — Трябва да влезем в аквариума отгоре.

Не виждахме начин как ще стане. Нямаше удобни греди, нямаше полилеи, на които да се залюлееш. Бялата тръба, по която влизаше въздухът на Питър, излизаше направо от една дупка в тавана, а и въже така или иначе нямахме. После изведнъж ме осени вдъхновението.

— Ирма — рекох, — помоли водата в аквариума да издигне Питър.

Ирма лекичко стисна рамото ми.

— Добре, генийче. Поръчаният брат ще ви бъде доставен веднага.

Тя вдигна ръце. Незабавно водата около стъклената тръба започна да се вълнува и ври, докато тя бавно се издигаше към горния край на аквариума. И не спря там. Изтикана от една решителна вълна, тръбата се прекатури през ръба и падна на пода до нас, обляна от цял водопад. Не се приземи твърде меко — трясъкът отекна в цялата зала, но стъклото не се счупи. Нито пък Питър прояви някакви признаци на събуждане.

Напрегнах се — бях готова да се разправя с всякакви бодливци, привлечени от шума. Нито един не се появи.

Уил оглеждаше тръбата.

— Не ми изглежда много… чуплива — заключи тя. — А няма нито капак, нито панти, нищо такова. Как да я отворим?

— С огън — отвърнах. — Той ще стопи стъклото.

— Без да опърли Питър?

Кимнах.

— Аз ще го сдържа.

Казах го по-уверено, отколкото се чувствах, защото не са много нещата в природата по-горещи от разтопено стъкло. Но не виждах как другояче бихме могли да измъкнем Питър извън това ужасно нещо. Сложих ръце върху ковчега — откъм краката, които изглеждаха далеч не толкова уязвими, колкото лицето му — и се съсредоточих.

Стъклото се замъгли за миг, а после засвети и започна да бълбука. Но не се стопи, както се предполагаше. Избухна.

Навсякъде хвърчаха смъртоносно остри отломки. Изведнъж стана трудно да се диша. Ужасна смрад удари носа и устата ми, тежка и зловонна. Гадеше ми се, което никак не беше добре. Зави ми се свят, започнах да се свличам. Защо ли бях на колене? Нямах време да седна. Питър. Дали Питър беше добре? Трябваше ми… трябваше ми… „Трябва ти Хей Лин да издуха този газ“ — обади се едно студено гласче в главата ми. Но Хей Лин не беше тук. Сирена ревеше така, че щеше да ми пукне тъпанчетата, а отгоре падна нещо — мрежа, мрежа с нишки от Воден огън, която прилепваше и изгаряше студено. Май изкрещях.

Изведнъж стаята се изпълни с бодливци. И още някой. Кралицата.

Не можеше да бъде никой друг. Косата й бе сребристобяла и толкова дълга, че се виеше около кръста й. Корона — диадема, инкрустирана със зелени камъни, украсяваше главата й. А дрехата, обгръщаща стройното й тяло, бе изтъкана изцяло от Воден огън — яркозелен. Как ли понасяше допира му? Нишката върху рамото и врата ми изгаряше кожата ми като сух лед — а нея болката като че не я засягаше ни най-малко, както и газът, който съвсем бавно се изпаряваше от стаята.

— Е — рече тя с тон на безкрайно задоволство и веднага разпознах онзи студен глас. — Мишката гризна сиренцето. Много съм доволна. Искаш ли да се бориш с мен, малка магьоснице? Пробвай, моля. От векове не съм се забавлявала така.

Опитах се. С мъка се опитах да вдигна ръка. Огън, примолих се аз. Гори. Изгори тази мрежа и изгори тази самодоволна усмивка от лицето й!

Една от нишките затлея слабо за миг и угасна. Кралицата се разсмя.

— Виждате ли? — обърна се тя към събраните наоколо бодливци. — Ето колко струва този така наречен Истински огън. Никаква заплаха не е за нас.

Един от бодливците, най-едрият, който бях виждала досега, ни огледа замислено.

— Убия? — попита той.

— Не, Халуд, още не. Може би изобщо няма да ги убием. Зависи от ината им. Разбираш ли, искам да им възложа една задачка. О, Халуд, знаеш ли откога чакам този миг?

Тя се усмихна топло и ярко и за миг заприлича на младо момиче, което отива на първия си голям купон. Докато човек не забележеше очите й. Древните й студени, студени очи. Вековни очи. Това не беше потомка — това бе самата магьосница. Знаех го с такава сигурност, с каквато вече познавах и парещото докосване на Водния огън.

— Миличка малка Повелителке на Огъня — измърка тя. — Колко мило, че ме покани.

Не можех да понеса това. Ако бях дракон, щях да издишам огън насреща й. Вместо това затворих очи и се опитах да подпаля косата й.

Хряс! Жежко мразовита резка от Воден огън върху бузата ми ме наказа за нападението. После един бодливски крак се стовари върху гърдите ми, толкова силно, че ми изкара въздуха.

— Бъди посссслушна — изсъска бодливецът на име Халуд. — Бъди посссслушшшна и уважавай Нейно Величессство Водната кралица!

Той издигна покрития си с шипове юмрук за удар, но Кралицата го спря.

— Стига толкова, Халуд. Засега тя ми трябва в добро състояние.

Погледнах косата й. Бе едва опърлена. Какво ми ставаше? Трябваше вече да съм накарала тъпата й сребриста перука да гори весело. Заради газа ли беше? Май не можех вече да мисля, не можех да се съсредоточа. Ирма и Уил изглеждаха също толкова зашеметени, а Питър все така лежеше на пода в безсъзнание сред отломките на счупената тръба. Водният огън разяждаше кожата ми като сярна киселина. Идваше ми да се търкалям от болка, но така само щях да влоша нещата и да затегна мрежата.

— Отведете ги в Залата — заповяда Водната кралица. — Време е да започваме.