Лине Кобербьол
Воден огън (11)

10
Истински огън

Там, където преди беше Стром, сега имаше само гладък и равен покрит с пясък под. Нямаше басейн. Нямаше проход от техния свят към нашия. Нямаше го и Реб, нямаше ги и бодливците.

Намерих го навън, седнал на една скала — гледаше как слънцето изгрява. Изглеждаше уморен и изранен, но иначе беше добре.

— Изгори ли Кралицата? — попита той.

— Ъъ… не точно. Но вече я няма. Няма да те безпокои повече.

Той кимна и въздъхна доволно. После се намръщи.

— Но бодливците все още са тук.

— Сега това е и техният свят. Ще трябва да се разберете някак си.

— Хммм.

Изглежда се съмняваше.

— Реб, аз… дойдох да се сбогувам.

Той ме погледна косо.

— Момиче не може да си отиде — рече той. — Ние нуждаем тебе.

Поклатих тъжно глава.

— Не мога да остана. Тук нямам място. А и трябва да се върна вкъщи.

Реб изглеждаше разтревожен.

— Но момиче единствено, което може прави магията. Ние нуждаем това. Нуждаем Истински огън. Бодливци боят се от него. С Истински огън те оставят нас на мира. А сега ние няма Воден огън за светло и топло.

Как така вечно накрая се чувствах виновна за всичко? Почти ми се прииска изобщо да не бях се връщала. Щеше да е по-лесно просто да изчезна. Затворих очи — жаркият блясък на слънцето ги пареше.

И тъкмо в този миг ми хрумна просто бляскава идея.

— Кой казва, че само аз мога да правя магии! — въздъхнах. — Реб, дай ми няколко от онези тръстики — сухи, моля те. И вземи това — свалих си очилата и му ги подадох. — Виж, дръж ги ето така — видя ли? Онази малка бяла слънчева точка — дръж я върху тръстиките. И чакай.

Трябваше да мине малко време. Може би дори повече, отколкото у дома. Но след малко тръстиките започнаха да почерняват. И изведнъж над тях изскочи малко ярко пламъче.

С вик Реб скочи на крака.

— Виж! Направих Истински огън! Виж!

Усмихнах се.

— Да. Така е.

— Бодливци няма да посмеят вече заяжда с Реб, о, не! Реб може прави Истински огън, също като момиче! — После изведнъж спря да подскача. — Но стъкло за Истински огън твое — рече той.

— Задръж го — отвърнах. Майка ми щеше да ми се кара — или поне щеше да ми се кара, след като се поуталожи радостта й от това, че Питър се е върнал. И като го казах…

— Наистина трябва да тръгвам — рекох и станах. Прегърнах Реб — внимателна, влажна прегръдка. Той се притисна за миг до мен.

— Не искам ти тръгва! — рече той.

— Вече имаш Истински огън.

— Знам. И все пак не искам ти отива си.

Но най-накрая ме пусна и ме остави да се изкача обратно по стълбите. Когато се уверих, че вече не ме чува, прочистих гърло.

— Ъъ… вече съм готова да се върна — казах аз във въздуха.

* * *

Останалото ми е доста размазано — съвсем буквално. Не виждам много добре без очила. Оракулът ме върна при останалите, а после ни върна всичките на Острова на разбитото сърце.

Сбогом засега, Пазителки. Останете верни на Сърцето.

В лодката по обратния път за Плезънс, Питър най-сетне започна да се свестява. Изглеждаше ужасно объркан.

— Тарани? — попита той. — Сестричке? Къде съм?

— На път за дома — обясних.

— Главата ми — изстена той. — Какво стана?

— Нещастен случай, докато си карал сърфа.

— Но ти… но как…

— Шшшт — изшътках му. — Май си си ударил главата или нещо такова. Сигурно не бива да говориш.

— Сънувах такива шантави сънища… Толкова живи. Май и ти беше там. И… и някакви жаби, моля ти се. Смахната работа, казвам ти.

— Сънищата често са смахнати.

Той успя да се усмихне вяло.

— Пада ми се, нали? Дето ти вързах тенекия онази вечер.

— Не, не е така! — отрекох яростно. — Не си заслужил такова нещо. Никога не съм ти пожелавала зло. Никога.

Той като че малко се изненада.

— Споко, дечко. Не съм си и помислял подобно нещо.

— Добре — казах и примигах, за да пропъдя няколко тъпи сълзи. — Защото не съм. Обичам те и никога вече не искам да те губя!

— Леле — възкликна той. — Това пък защо? — После омекна. — И аз те обичам, сестричке. Другата седмица ще отидем да гледаме „Хоукс“ заедно. Обещавам.

Очите му пак започнаха да се затварят, той заспа и спа през целия път чак до Плезънс. Държах го за ръка и бях толкова щастлива, че е до мен, чак гърдите ме боляха. Уил ми се усмихна лекичко и мъничко завистливо. Не лоша завист от онази — „не искам да имаш това“. По-скоро благородна — „иска ми се и аз да имам това“.

— Ти имаш нас — прошепнах. Не исках да безпокоя Хей Лин и Ирма, които усърдно тласкаха лодката, или Корнелия, която усърдно я тресеше морска болест. — Имаш УИЧ.

— Да — рече тя. — Така е, нали?

* * *

Двамата с Пийт отидохме да гледаме „Хоукс“. С влака. Себ Кейн игра много зле и „Хоукс“ загубиха. Е, добре де. Не може да имаш всичко.

И, разбира се, майка ми ми се скара.

— Не знам как го правиш — рече тя. — Втори чифт за тази година. Очилата струват пари, да знаеш. Сигурна ли си, че не си спомняш къде си ги зарязала?

— Повече от сигурна — отвърнах. Не че имам навика да лъжа майка си. Но има неща, които дори не можеш и да започнеш да обясняваш.