Към текста

Метаданни

Данни

Серия
W.I.T.C.H. приключения (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Havets ild, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
cherrycrush (2023)

Издание:

Автор: Лине Кобербьол

Заглавие: Воден огън

Преводач: Светлана Комогорова

Година на превод: 2003

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: „Егмонт България“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2003

Тип: роман (не е указано)

Националност: датска (не е указано)

Печатница: „Балкан прес“ АД

Редактор: Евелина Димитрова

ISBN: 954-446-724-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/18763

История

  1. — Добавяне

1
Не пожелавай зло

„Хоукс“ играеха. За друго през този петъчен следобед не можех да мисля.

— Тарани?

— Ммм?

— Ето ме.

— О…

Уил. Беше се върнала да си вземе забравената чанта със спортния екип. Така. Надявах се, че Себ Кейн ще играе. Травмата му досега трябваше да е излекувана…

— Можеш вече да го пуснеш.

Погледнах велосипеда, който държах. Яркочервен. Определено не беше моят. А на Уил, както се оказа. Разбира се — крепях го, докато тя се върне. Кейн беше такъв грациозен играч — ще речеш, че танцува, като го гледаш как…

Уил лекичко измъкна дръжката от хватката ми и ме изгледа много особено.

— Тарани, добре ли си?

— Естествено. Защо да не съм?

— Ами… малко замаяна ми изглеждаш. А Хей Лин ми каза, че си сбъркала някакво уравнение. Никога досега не съм те виждала да се издъниш по математика. Все едно… все едно си в транс или нещо такова. Или омагьосана.

Когато Уил говори така, това не са празни приказки. Тя е първата от УИЧ. Аз съм третата. Ние сме магическите Пазителки на Кандракар. Което е най-важното нещо на света, разбира се, и понякога е много забавно, а друг път — болезнено и опасно. Но точно сега умът ми бе зает с нещо различно.

— „Хоукс“ играят — обясних.

— О! — Уил възкликна абсолютно разбиращо. Тя вече ме познава много добре. — Не си болна, не си в транс, не си полудяла. Просто си под влияние на баскетбола. И ще ходиш ли?

Кимнах блажено:

— Питър е взел билети.

— Много добър брат имаш — каза го мъничко със завист. Тя е единствено дете.

— Мммм. Най-добрият.

* * *

Но когато се върнах вкъщи, там не ме чакаше никакъв брат — нито добър, нито лош. Само телефонният секретар писукаше.

„Здрасти, сестричке. Извинявай, че още ме няма. Обади ми се, моля те! Възникна нещо. Не се безпокой, ще успеем за мача, но все пак ми звънни, става ли? Мобилният ми телефон ще бъде включен.“

Обзе ме леко безпокойство. Възникна нещо. Много ясно. Бих заложила билета си за мача на „Хоукс“, че това „нещо“ беше Сюзан: метър и осемдесет и пет на високи токчета и с такава външност, че пред нея повечето супермодели изглеждаха… що-годе хубавички. Като нищо бих могла да я намразя, само дето тя случайно беше и приятна. И умна. Добре де, може би все пак я мразя. Никой не бива да има всичко това и брат ми в добавка.

Вдигнах слушалката и набрах номера на Питър, като рязко натисках клавишите.

— Питър?

— О, здрасти, сестро. Извинявай, че стана така, но аз… ами, обещах да закарам Сюзан до баща й. Може ли да се срещнем пред „Гнездото“? Вземи автобуса — ще ти платя билета, като се видим. Става ли?

— Предполагам.

— Тарани, наистина много съжалявам.

По гласа му не си личеше да съжалява. Въздъхнах.

— Да, добре. Само не закъснявай, чу ли?

— Разбира се, че няма. Обичам те, сестричке.

— Да, добре…

Но той вече беше затворил.

* * *

И така, облякох якето си на „Хоукс“ в жълто и зелено, сложих си шалчето на „Хоукс“ в жълто и зелено, и шапката ми на „Хоукс“ в жълто и зелено, и обувките с връзките в жълто и зелено. И взех автобус номер 24 до „Гнездото“ — залата на „Хоукс“ от Хедърфилд. И зачаках. И чаках. И чаках.

Не се изнервих наистина — поне не отначало. Питър често пристига в последната минута, но без да закъснява все пак. Само че тази вечер май щеше да направи изключение. Хората се точеха през вратите — едни с шапки в жълто и зелено, а други носеха цветовете на „Силвър Бей Джайънтс“ — небесносиньо и сиво. Късметлии. Те си имаха билети. Моят беше у Питър. Постепенно потокът от зрители се превърна във вадичка. После останахме само аз, пазачът и непрестанно ръмящият есенен дъжд. Отвътре се чуваше приглушеният рев на тълпите и гърмежът от високоговорителите, докато обявяваха имената на играчите.

— Ще влизате ли, госпожице?

Питър още го нямаше никакъв.

— Имаме билети — заобяснявах отчаяно, — но брат ми закъснява. Мислите ли, че мога да… мога да… — млъкнах. Усещах как лицето ми пламва. Пазачът ме гледаше.

— Предполагам, че този твой брат ще донесе билетите? — попита той.

Кимнах безмълвно, вперила поглед в обувките си. С жълто-зелените връзки. Бях готова да убия Питър.

— Но ако ме пуснете вътре, до вратата… аз няма да ходя на трибуните, нали… и когато той дойде…

— Съжалявам — отсече, — няма как. Но ако той се покаже, ще ви пусна на полувремето.

А после затвори вратата и я заключи.

Не можех да направя нищо, наистина — освен да стърча там и да подгизвам все повече. Това му е лошото да си Повелителка на Огъня. Стихията ми е доста зрелищна. Де да бях Ирма. Тя просто щеше да затвори очи и да си пожелае с кръстосани пръсти и пазачът щеше да я пусне. Корнелия, от друга страна, щеше малко да си понапрегне лицето — и ключалката щеше да каже „щрак“ и да се отвори. Аз? Аз бих могла да подпаля залата за секунди. Зрелищно, както вече казах. Но не беше от никаква полза.

* * *

Питър не дойде на полувремето. Както и двайсет минути по-късно. Якето на „Хоукс“ беше подгизнало и залепнало за раменете ми. Оказа се, че новите ми връзки пускат боя и оставяха зелени петна по белите платнени части на обувките ми. На равни интервали чувах диви насърчителни викове отвътре — разгорещените развълнувани фенове на „Хоукс“ гледаха как Себ Кейн изиграва един от най-добрите мачове в кариерата си. Междувременно аз бях навън и настивах. Най-накрая се предадох и се помъкнах към автобусната спирка. Не плачех, но това беше само защото постоянно мигах и спирах сълзите.

Една кола спря точно пред мен. Колата на Питър.

— Тарани! Божичко, сестричке, наистина много, ама много съжалявам!

Не казах нищичко. Просто продължавах да вървя.

— Виж какво, колата се повреди, нямаше как…

Колата ми изглеждаше съвсем наред. Може би се беше наложило да направи някакви бързи поправки… По-скоро не бе успял да се откъсне от Сюзан Супер моделката.

Питър застана пред мен. Трябваше или да спра, или да се блъсна право в него.

— Ще взема билети за следващата седмица, обещавам!

— Те ще играят в друг град — изграчих.

— Все пак ще отидем. Ще отскочим дотам.

Изсумтях.

— Ами ако колата се повреди… пак? Май на нея не може да се разчита. Както и на някои хора, които бих могла да спомена.

— Казах ти, че съжалявам!

— Е, върви съжалявай някъде другаде. Не искам да говоря с тебе. — Шмугнах се покрай него и продължих към автобусната спирка.

— Не ставай глупава, Тарани. Вир-вода си. Качвай се в колата!

— В тая таратайка ли? Не, благодаря. Ще почакам хубавия надежден автобус.

Всъщност наистина щеше да е добре номер 24 да дойде веднага. Ако останех още малко тук, брат ми вероятно щеше да забележи глупавите сълзи, които не можех да спра.

Усетих ръката му върху рамото си.

— Тарани, случват се такива работи. Съжалявам, че стана точно тази вечер, и знам, че си разстроена. И аз сигурно щях да бъда на твое място. Но това е само един мач! Ще престанеш ли да се държиш като малко дете и ще се качиш ли в колата? И двамата се мокрим.

— Аз ли се държа като малко дете? — усетих как започвам да се ядосвам. — Значи аз се държа като малко дете, а?! Е, поне съм достатъчно голяма, че да идвам навреме на срещи. Поне съм достатъчно голяма, за да се съобразявам с чувствата на другите от време на време. Поне не съм се натискала с тъпата Сюзан, когато съм обещала нещо на сестра си!

— Сюзан няма нищо общо с…

— О, стига, моля те. За колко глупава ме мислиш точно? Махай се. Просто се махни. Не искам да те виждам повече!

Дъждът престана. И само за миг усетих как светът потръпна. Следващите ядни думи замряха в устата ми. Втренчих се слисано в Питър.

Пазителките никога, ама никога не бива да изричат подобни неща. Особено когато са ядосани.

Ирма веднъж каза на Мартин, един наш съученик, да изчезне. Той остана невидим доста дълго след това. Хората постоянно се опитваха да седнат върху него или да минат през него. Онова, което бях изтърсила аз, беше още по-лошо. Защо някой не ме спря? Ние знаехме колко е опасно да пожелаеш зло на някого. Безброй пъти бях съветвала Ирма да внимава. И все пак, ето ме и мен — разправям на собствения си брат, че никога повече не искам да го видя.

Погледнах Питър с пресъхнала уста. Започваше ли да изчезва? Не бяха ли започнали контурите му да се размиват? Не, той си беше там, плътен, както винаги. Но обиден. Виждах го в очите му.

— Качвай се в колата! — тросна се той.

— Питър, не исках да кажа, че…

— Тогава не го казвай!

Не. За това беше прав — макар и да не знаеше колко прав. Изминахме няколко пресечки в мълчание. После Питър се пресегна и лекичко стисна рамото ми.

— Хей, госпожице фишек — рече той. Често ме наричаше така, когато избухнех. — Не гледай толкова мрачно. Не е свършил светът.

— Питър, съжалявам…

— Е, и аз съжалявам.

След това мълчанието вече далеч не беше толкова неловко, но аз продължавах да се чувствам ужасно виновна и притеснена. Не биваше да го казвам. „Махай се — бях извикала. — Просто се махни. Не искам да те виждам повече.“

Питър все още си беше тук. Нищо не се бе случило. Защо тогава не можех да се отърся от чувството, че когато казах онези ужасни думи, някой ме слушаше?

* * *

Същата нощ сънувах сън. Въртях се. Нещо ме въртеше — отначало бавно, после все по-бързо, сякаш ме бе понесъл огромен, ала невидим въртоп. Всмуква ме — помислих си. Невидимите потоци ме дърпаха, теглеха ме навътре, а в центъра на въртопа нещо се спотайваше. Нещо древно. Нещо гладно. Нещо, което беше там от векове — слухтеше и чакаше. Потреперих насън.

ochila.png