Към текста

Метаданни

Данни

Серия
W.I.T.C.H. приключения (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Havets ild, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
cherrycrush (2023)

Издание:

Автор: Лине Кобербьол

Заглавие: Воден огън

Преводач: Светлана Комогорова

Година на превод: 2003

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: „Егмонт България“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2003

Тип: роман (не е указано)

Националност: датска (не е указано)

Печатница: „Балкан прес“ АД

Редактор: Евелина Димитрова

ISBN: 954-446-724-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/18763

История

  1. — Добавяне

3
Претърсването

Беше ужасно. Чувствах се толкова зле, че направо не можех да мисля. Чух смътно мама да говори на нещо като безкрайна редица от униформи. Гласът й бе по-твърд от стомана и тя не ги оставяше на мира — изстрелваше въпрос след въпрос: правили ли са това, правили ли са онова и защо не са, а той къде е бил? Майка ми е съдия — свикнала е да си има работа с мъчни свидетели и страхът й за Питър я правеше напълно безмилостна. Някои от нейните жертви имаха съвсем изтормозен вид, когато излизаха от стаята. Може би мама е трябвало да стане магьосница — от нея би излязла жестока Пазителка.

Три думи продължаваха да кънтят в ушите ми като ехото на грамаден гонг: изчезнал в морето. Едно лято, преди да се преместим в Хедърфилд, прекарахме две седмици в едно малко село край брега, където всички мъже бяха или моряци, или рибари. Спомням си как вървях през двора на старата църква и сякаш на всеки втори надгробен камък пишеше „изчезнал в морето“. Дори и за миг да затворех очи, пред мен изникваха старите надгробни плочи. Само че сега на една от тях бе написано името на Питър. Изчезнал в морето.

Не че някой досега ни беше казал точно това. Хората разправяха: „Той е отличен плувец.“ Казваха: „Може би там, където е излязъл на брега, няма телефон.“ Подхвърляха: „Понякога момчетата не мислят“, което може би означаваше, че Питър в момента седи в някое заведение за бързо хранене с приятел и понятие си няма, че ще се поболеем от притеснения. О, как исках да повярвам! Но гадното чувство в стомаха ми не ме оставяше.

Толкова силно исках да помогна, да направя нещо, та този ужасен мраз вътре в мен поне мъничко да се посгрее. Приготвих горещо какао, но никой не го изпи, дори и аз. Татко ми благодари и ме прегърна, но един час по-късно отнесох чашата му обратно в кухнята и излях студената кафява течност в мивката абсолютно недокосната. А след това не можах да измисля нищо повече — само се чувствах нещастна.

„Бреговата охрана го търси — разправяха хората. — Много са добри в работата си.“

„Пратили са хеликоптер — разсъждаваха. — Без съмнение скоро ще го открият“

Никой не каза „удавил се е“. Никой не каза „загубил се е“. И никой не каза „ти си виновна“.

Но беше точно така. Знаех го. Онова, което бях пожелала в яда си, се бе сбъднало.

* * *

Измъкнах се от вкъщи възможно най-безшумно. Другите сигурно все още бяха у Хей Лин и аз имах нужда от помощта им. Не можех да се справя сама с това. Бях оставила на нашите бележка („Отивам да намеря Питър“), понеже изобщо не ми хрумваше как да обясня защо се налага да изляза, а не мислех, че ще ме пуснат без солидно оправдание. Искрено се надявах да се върна — заедно с Питър, — преди да са я намерили. Не можех да мина през ресторанта и да рискувам родителите на Хей Лин да ме видят и да се обадят на мама и татко, така че застанах на улицата пред него и много усърдно насочих мислите си към приятелките си. И съвсем скоро Уил отвори прозореца и ме забеляза. Заръкомахах й да слязат долу и тя кимна.

— Намериха ли го? — попита Хей Лин, щом след малко излезе от задния вход на „Сребърния дракон“.

Поклатих глава. Всички те стояха там и явно им бе неловко. Сигурно и аз щях да изглеждам по същия начин на тяхно място. Когато се случи нещо наистина ужасно, никой не знае какво да прави. Най-сетне Ирма ме прегърна през рамо.

— Аз съм виновна — рекох със студен, мъртвешки глас, който сякаш не беше моят.

— Не ставай глупава — възрази Корнелия. — Как така?

Разказах им. Всички изглеждаха потресени.

— Но и аз през цялото време ръся ужасни неща — заяви Ирма. — Как бих могла да го избегна? Как би могъл да го избегне всеки, който има брат?

— Може да не е заради онова, което си казала — рече Корнелия. — Може да е просто съвпадение.

— Точно заради това, което казах е. Просто знам. Трябва да ми помогнете. Трябва да го потърсим. Трябва да го намерим!

— Не знам — рече със съмнение Корнелия. — Ясновидството нещо не се получаваше. Може би не ни е по силите.

Уил я изгледа сърдито.

— Разбира се, че ни е по силите. И естествено, че ще ти помогнем. Ирма, ти беше най-добра от всички нас. Как да го направим?

Ирма ме притисна до себе си и облегна брадичка на рамото ми. Бузата й беше топла и малко ме посгря.

— Хммм — замисли се тя. — Май ще ми трябва малко повече вода, отколкото имаше в тавата. Много вода. И знам къде да я намеря!

* * *

Градината беше просторна, беше си почти парк. А оградата около нея изглеждаше много недружелюбна — явно бе поставена, с цел да не допуска посетители. Острите й черни върхове стърчаха към небето като копия.

— Трябва ли да влизаме вътре? — попита Хей Лин, като оглеждаше тъмната, обрасла с бръшлян джунгла зад оградата. — Толкова е… гъста. Сигурно гъмжи от буболечки, паяци и какво ли още не.

— Не може ли просто да използваме басейна у нас? — попита Корнелия. — Много по-чист е.

— Водата в него е хлорирана — отвърна Ирма, сякаш това обясняваше всичко. — А и онази напаст, сестра ти, ще ни прекъсва на всеки пет минути. Освен това, не съм чувала досега за магьосница, която да е врачувала на плувен басейн в къща. Трябва ни малко атмосфера. Хайде, вдигнете ме.

— Чувала съм, че той веднъж застрелял един крадец — обади се Хей Лин, обгърнала раменете си.

— Кой, господин Бъкингам ли? Според мен това е само слух. А и е с единия крак в гроба. И някой е ликвидирал кучетата.

— Какви кучета? — Гласът ми изтъня и стана треперлив.

— Имаше двойка добермани. Но, както казах, вече ги няма. Хайде, да свършваме с това, докато сме още млади и готини.

Не исках. Не обичам гъмжащите от паяци джунгли, а и нямах навика да се вра по чужди градини. И кучета не обичам много, особено когато са едри, черни и свирепи. А и мисълта за господин Бъкингам и неговата пушка никак не ми харесваше. Но исках брат ми да се върне. И ако това беше цената, то…

Покатерих се на оградата.

* * *

Шадраванът пасваше по мащаби на градината — беше си цяло езеро. Посред него имаше малък остров, гъсто обрасъл с огромни тъмни азалии.

— Страхотно място — прошепна Ирма, като го сочеше с пръст.

— Защо шепнеш? — изсъска Корнелия. — Нали каза, че уж бил глух?

— Глух е — отвърна Ирма, без да повишава много глас.

Преминахме по японското каменно мостче и слязохме на острова. Голяма част от шадравана бе буренясала и затлачена с шума, но тук, в дебелата сянка на азалиите, водата беше черна и гладка като огледало. Разбирах какво имаше предвид Ирма, като говореше за атмосфера. Тя без съмнение не липсваше на това място — струваше ми се, че всеки миг ято прилепи ще излети от някоя скрита пещера.

— Така — рече Ирма и се вторачи във водата. — Да видим сега какво можем да направим!

Тя затвори очи и се съсредоточи. Водата в краката й се завъртя в странни вихри и после изведнъж се слегна. Всички се втренчихме в повърхността й. Не мярнахме ли небе — не сивото небе над нас, а синьо, изпълнено с чайки? После образът помръкна като загасен телевизор и отново виждахме само гладка черна вода.

Всички погледнахме Ирма. Тя поклати глава.

— Бил е по вода, но вече не е. Отишъл е отвъд Водата.

На суша? Дали имаше предвид „на суша“? Надявах се. Но къде?

— Нека аз опитам — обади се Хей Лин.

Тя вдигна ръце и изведнъж ни връхлетя свиреп леден вятър — със солен дъх на море, понесъл фина мъгла от водни капки и сол. За миг чух плисъка на вълните и крясъците на чайките.

— Бил е по вятъра — рече Хей Лин и се поколеба. — Знам, че ще прозвучи мистериозно, но е отишъл и отвъд Въздуха.

Отвъд Въздуха? Как може някой да отиде отвъд Въздуха?

— О, престани! — сопна се Корнелия. — Не виждаш ли, че я плашиш до смърт с това мистично дърдорене? Ако не можеш да го видиш, защо просто не го кажеш? Нали ви предупредих — не ни бива много в това ясновидство.

— Моля ви! — усетих как сълзите опарват бузите ми. — Корнелия, защо не опиташ ти? Може би той е… под земята, в някоя пещера или нещо такова, и затова Водата и Въздухът не могат да го видят.

За миг тя доби… твърд, но и малко уплашен вид. Когато трябва да опита нещо ново и непознато, Корнелия често е скептична и е трудно да я убедиш.

После видя сълзите ми и лицето й се отпусна.

— Добре — примири се тя. — Ще пробвам. Току-виж се получи нещо.

Тя коленичи на едно коляно и положи длан върху черната глинеста пръст. Островът се разтрепери. Ясно се видя как лъскавите тъмни листа на азалията също затрептяха, а двойка стреснати гълъби хвръкна и отлетя надалеч. Корнелия вдигна ръка и земята утихна.

Погледнах я. Всички я погледнахме. Тя стоеше приклекнала и мълчеше.

— Е? — Не се стърпях.

Тя само поклати глава, стиснала устни. Коремът ме сви още по-силно.

— Сега ще ми кажеш, че е бил на Земята, но е отишъл отвъд нея — прошепнах най-накрая.

— Аз не говоря такива неща — смънка тя. Но тъкмо това искаше да каже — това беше видяла.

Отпуснах се върху моста. Как Питър би могъл да бъде отвъд Водата, отвъд Въздуха, отвъд Земята — и още да е жив?

— Тарани…

Беше Уил. Докосна рамото ми малко притеснено.

Погледнах я, или поне се опитах. Тъпите ми очила се бяха замъглили и нищичко не виждах.

— Аз… не знам колко ме бива в това, но и аз се опитах да задам въпрос. Попитах дали Питър е и отвъд Живота… Според мен не е.

— Как може да е жив и да е отвъд… отвъд… — Не успях да довърша.

— Не знам — отвърна Уил. — Но ако попитаме заедно, едновременно, може би ще открием откъде да започнем издирването му.

Тя призова върху дланта си Сърцето на Кандракар.

То е винаги с нея, но рядко се вижда. Обикновено се появява като прозрачен кристал с форма на перла в обковка от сребрист метал. Но точно тогава кристалът бе започнал да излъчва светлина — зелен проблясък, син проблясък, а сега — топъл розов проблясък, като малък изгрев. В този кристал има нещо: той не е просто Сърцето на Кандракар, той е сърцето на всички нас. И докато го гледах, аз се почувствах… различна. Винаги съм обичала легендата за феникса — златната птица, която отново се ражда от огъня, от собствената си пепел. Тъкмо така ме накара да се почувствам Сърцето на Кандракар тогава — сякаш ми е даден нов живот от нов огън. Усещах как безнадеждността се отърсва от мен като пепел от хартия.

Една по една Сърцето ни притегли. Сега всички го стискахме — пет ръце една върху друга.

— Мислете усърдно, момичета — рече Уил. — И питайте къде е отишъл Питър.

Онова, което правим заедно, винаги е много по-силно от отделните ни действия.

Този път се видя как земята се размърда като огромно животно, разтърсило гръб. Около нас се извиха ветрове, вдигнаха шума, пръст и езерна вода — все едно се намирахме в центъра на малък ураган. С гръм и трясък камъкът, върху който стоях, избухна в пламъци. Навсякъде около нас водата се издигна като огромна тъмнозелена стена, върху която се оформяше картина.

— Вятърът е направил това място — рече Хей Лин.

— И водата — додаде Ирма.

— И камъкът — добави Корнелия.

Аз не казах нищо. Отново усетих онзи полъх от огън, който не беше… не беше съвсем огън. Не знаех как да го определя.

Сега картината беше ясна, толкова ясна, сякаш я гледахме на киноекран. Остров — не много голям и почти изцяло от скали. Скали със странни форми. Над основата, издълбана от вятъра и вълните, се издигаха две издатини с назъбена пукнатина по средата — островът ужасно приличаше на пропукано сърце. Над него, понесени от вятъра, кръжаха чайки. Зад скалата слънцето бавно залязваше.

— Някой знае ли къде е това място? — попита дрезгаво Уил.

Хей Лин кимна.

— То е близо до Плезънс — нали се сещате, курорта. Съвсем близо до брега. Спомням си го, защото… видиш ли го веднъж, не можеш да го забравиш.

Уил въздъхна, разтвори длан и освободи кристала. Вятърът стихна. Земята се успокои. Моят огън угасна. А водата се прибра обратно в коритото. Ирма лекичко бутна една заблудена задъхваща се златна рибка от моста обратно в родната й стихия.

— Има ли име? — попита тя.

Хей Лин вдигна рамене.

— И това не се забравя — рече тя. — Нарича се Островът на разбитото сърце.

И тъкмо в този миг всички ние забелязахме мъжа в парцалив костюм от туид, застанал на другия край на моста. Държеше пушка, но не се целеше в нас. Беше зяпнал — устата му приличаше на беззъбо черно „О“. Докато го гледахме, той свали пушката, врътна се и се втурна обратно към къщата колкото старите му крака държаха.

plach.png