Оноре дьо Балзак
Серафита ^[0] (6)

Шеста глава
Пътят, който води към небето

На другия ден след като Серафита бе предусетила края си и се бе сбогувала със земята, както затворникът гледа килията си, преди да я напусне завинаги, тя почувствува болки, които я принудиха да остане напълно неподвижна като съществата, които страдат извънмерно. Вилфрид и Мина отидоха да я видят и я намериха легнала върху нейния покрит с кожи диван. Все още забулена от плътта, душата й грееше през това було и с всеки изминал ден го караше да избледнява. Възшествието на духа, подкопаващ последната бариера, която го отделя от безкрайността, се нарича болест, а часът на живота — смърт. Давид ридаеше, като виждаше страданията на господарката си, без да пожелае да слуша утешенията й. Старецът беше станал неразумен като дете. Господин Бекер настояваше Серафита да се лекува, ала всичко беше напразно.

Един ден тя повика двете същества, които беше обикнала, и им каза, че този е последният от лошите й дни. Вилфрид и Мина, обхванати от ужас, дойдоха: те знаеха, че ще я загубят. Серафита им се усмихна като хората, които отиват в един по-добър свят; наклонила главата си като цвете, натежало от роса, което показва за сетен път чашката си и отдава на въздуха последните си ухания, тя ги гледаше натъжена заради тях; вече не мислеше за себе си и те го чувствуваха, без да смогнат да изразят мъката си, към която се примесваше признателност, Вилфрид остана прав, мълчалив и неподвижен, потънал в едно от онези съзерцания, причинени от нещата, чийто обхват тук долу ни кара да осъзнаем върховната неизмеримост. Станала дръзка поради слабостта на това толкова силно същество или може би от страх, че ще го загуби. Мина се наведе над него и му прошепна:

— Серафитус, позволи ми да те последвам.

— Мога ли да ти забраня?

— Но защо не ме обичаш толкова, че да останеш?

— Тук не мога да обичам нищо.

— Но въобще кого обичаш?

— Небето.

— Достоен ли си за небето, като презираш така Божиите създания?

— Мина, нима можем да обичаме едновременно две същества? Любимият би ли бил любим, ако не изпълваше сърцето? Не трябва ли той да бъде първият, последният, единственият? Тази, която е преизпълнена с любов, не напуска ли всичко заради любимия си? Цялото й семейство се превръща в спомен и тя има вече само един близък, той! Душата й не е вече нейна, а негова! Ако запази в себе си нещо, което да не е негово, тя не обича, да, тя не обича! Да се обича слабо, нима значи да се обича? Речта на любимия я прави цялата радост и потича в жилите й като пурпур, по-червен от кръвта; погледът му е светлина, която прониква в нея, тя се разтапя в него, където е той, всичко е прекрасно. Той стопля душата и осветява всичко, нима някога е студено или тъмно близо до него? Той никога не отсъствува, винаги е в нас, мислим в него, за него, заради него. Ето, Мина, как го обичам.

— Кого? — попита Мина, обхваната от изгаряща ревност.

— Бог — отговори Серафитус и гласът му заблестя в душите като пламъка на свободата, който се запалва от планина на планина. — Бог, който никога не изменя! Бог, който не ни изоставя и непрестанно удовлетворява желанията ни, който единствен може неуморно да изпълва създанието си в безгранична и безоблачна радост! Бог, който не се уморява никога да се усмихва! Бог, който, винаги нов, хвърля в душата съкровищата си, пречиства, не знае що е жлъч и целият е хармония и пламък! Бог, който прониква в нас, за да разцъфне, осъществява всички наши помисли, не ни забелязва, когато сме вече негови, но се отдава всецяло, очарова ни, разпростира ни, умножава ни в себе си! Ето това е Бог! Мина, обичам те, защото можеш да бъдеш негова! Обичам те, защото, дойдеш ли при него, ще бъдеш моя.

— Добре, води ме тогава — каза тя и коленичи. — Хвани ме за ръка, не искам вече да се разделяме.

— Води ни, Серафита — възкликна Вилфрид, който се присъедини към Мина неудържимо. — Да, ти ме накара да зажаднея за светлината и за Словото; любовта, която всели в сърцето ми, събуди жажда у мен; ще съхраня душата ти в моята; хвърли в нея пожеланието си, ще направя това, което ми кажеш. Ако не мога да те имам, искам да запазя от теб всички чувства, които ще ми вдъхнеш! Ако не мога да се свържа с теб освен чрез силата си, ще се вкопча здраво, както огънят се вкопчва в това, което поглъща. Говори!

— Ангеле! — възкликна неразбираемото същество, като обгърна и двамата с поглед като лазурно наметало. — Ангеле, небето ще бъде твоето наследство!

След това възклицание, което отекна в душите на Вилфрид и Мина като начален акорд на някаква небесна музика, между тях настъпи дълбоко мълчание.

— Ако искате да привикнете нозете си да вървят по пътя, който води към небето, знайте, че началото му е трудно — каза тази изпълнена с болка душа. — Бог иска да бъде търсен заради самия себе си. В този смисъл той е ревнив и ви иска целите; но ако му се обречете, никога няма да ви изостави. Ще ви дам ключовете на царството, където блести неговата светлина, където навсякъде ще бъдете в лоното на Отеца, в сърцето на Съпруга. Никаква стража не запретява достъпа до него и вие можете да проникнете там от всички страни; нищо не се пази — нито дворецът му, нито съкровищата му, нито скиптърът му; той е казал на всички: „Вземете ги!“ Трябва само човек да пожелае да отиде там. Както при пътуване е необходимо да напуснете жилището си, да се откажете от намеренията си, да се сбогувате с приятелите си, с баща си, майка си, сестра си и дори с разплаканото си малко братче и да им кажете сбогом завинаги, тъй като повече няма да се върнете, както мъчениците, тръгнали към кладата, няма да се върнат по домовете си; най-сетне трябва да се отърсите от чувствата и нещата, на които хората държат; без това не ще можете да се отдадете всецяло на начинанието си. Направете за Бога това, което правите за честолюбивите си помисли, това, което правите, като се посвещавате на някое изкуство, това, което сте правили, когато сте обичали повече от него някое същество или когато сте се домогвали до някоя тайна на човешкото знание. Нима Бог не е самото знание, самата любов, изворът на всяка поезия? Съкровището му не е ли годно да събуди алчността? Съкровището му е неизчерпаемо, поезията му — безкрайна, любовта му — вечна, знанието — безпогрешно и без тайни! Не пожелавайте нищо, той ще ви даде всичко. Да, вие ще намерите в сърцето му блага, несравними с тези, които сте изгубили на земята. Казвам ви със сигурност — ще имате неговата сила, ще се ползувате от нея, както се ползувате от това, което принадлежи на любимия ви или на любимата ви. Уви! Повечето хора се съмняват, не им достигат вяра, воля и постоянство. Ако някои поемат по пътя, начаса поглеждат назад и се връщат. Малко същества знаят да избират между двете крайности — да останат, или да тръгнат, калта — или небето. Всеки се колебае. Заблудата започва от слабостта, страстта увлича по лошия път, порокът, който е навик, кара човека да затъне в калта и той не прави никакъв напредък към по-голямо съвършенство. Всички същества живеят по веднъж в сферата на инстинктите, където се морят, за да осъзнаят безполезността на земните богатства, след като безкрайно са се измъчили, за да ги натрупат. Колко ли пъти човек живее в този първи свят, преди да излезе от него, след като е вече подготвен да започне други изпитания в сферата на абстракциите, където мисълта се упражнява в неистински науки, където най-сетне духът се уморява от човешкото слово! И тъй, щом материята се изчерпи, идва духът. Колко ли форми отреденото на небето същество е изхабило, преди да проумее цената на мълчанието и на самотата, чиито степи, обсипани със звезди, са преддверието на духовните светове! След като са изпитали празното и нищото, очите се обръщат към правия път. Тогава трябва да се завършат други съществования, за да се достигне пътеката, където блести светлината. При това пътуване смъртта е мястото за смяна на конете. Тук опитите се извършват в обратна посока — често пъти е необходим цял един живот, за да се придобият добродетелите, които са противоположната страна на грешките, в които преди е живял човек. Така най-напред идва животът, в който се страда и чиито мъчения пораждат жажда за любов. След това животът, в който се обича, и предаността към създанието учи на преданост към Създателя, а добродетелите на любовта, хилядите й мъченичества, ангелската й надежда, радостите й, следвани от мъки, търпението и примирението й събуждат желание за Божествените неща. След това идва животът, в който посред мълчанието се търсят следите от Словото и съществото става смирено и милостиво. После идва животът, в който се желае. А най-накрая — животът, в който съществото се моли. Там е вечният юг, там са цветята, там е жътвата! Придобитите качества, които в нас се развиват бавно, са невидимите нишки, свързващи всяко от нашите съществования едно с друго, за които само душата си спомня, тъй като материята не може да си припомни нищо духовно. Само мисълта пази спомена за предходното. Постоянното предаване от миналото към настоящето и от настоящето към бъдещето представлява тайната на човешките гении: едни са получили дарбата на формите, други — на числата, а трети — на хармониите. Това е изкачване по пътя на светлината. Да, този, който притежава една от посочените дарби, докосва в една точка безкрайността. Земята е разпределила, превърнала е в прах и е разпръснала в творенията си, в ученията си и в поезията си словото, от което тук ви откривам няколко думи. Ако някое негово неуловимо зрънце заблести от някое произведение, вие казвате: „Това е велико, това е истинско, това е възвишено!“ Колкото и да е нищожно, то трепва във вас и предизвиква предчувствие за небето. За едни то е болестта, която разделя от света, за други — самотата, която приближава към Бога, за трети — поезията; с една дума, всичко, което ви кара да се вглъбите в себе си, удря ви и ви смазва, издига и унижава, е отзвук от Божествения свят. Когато някое същество е начертало правилно първата си бразда, това му е достатъчно, за да прокара и другите; една-единствена дълбока мисъл, един чут глас, едно силно страдание и един-единствен отклик на словото във вас променят душата ви завинаги. Всичко опира до Бога и следователно има много вероятности той да бъде срещнат, ако човек върви право напред.

Когато настъпи щастливият ден, в който ще тръгнете по пътя и поклонничеството ви ще започне, земята нищо няма да знае, тя не ще ви разбира вече, между вас ще е настъпил разрив, тя ще ви принадлежи. Хората, които стигат до познанието за тези неща и изричат няколко думи от истинското Слово, не могат никъде да прислонят глава; те са преследвани като диви зверове и загиват често на ешафодите за голяма радост на събралите се тълпи, докато ангелите им отварят небесните двери. Следователно вашето призвание ще бъде тайна между вас и Бога, тъй както любовта е тайна на две сърца. Вие ще бъдете заровеното имане, върху което минават жадните за злато хора, без да знаят, че сте там. Тогава вашето съществуване става непрекъснато дейно; всяко ваше действие има смисъл, който се отнася до Бога, както в любовта постъпките и мислите ви са изпълнени с любимото същество; но любовта и радостите й, любовта и наслажденията й, ограничени от сетивата, а несъвършена картина на безграничната любов, която ви свързва с небесния годеник. Всяка земна радост е последвана от мъчителни безпокойства и неудовлетвореност; за да може в любовта да няма отврата, смъртта трябва да й сложи край в най-големия й плам и тогава няма да узнаете пепелищата й; Бог превръща нашите страдания в блаженства, радостта се умножава сама чрез себе си, неспирно се увеличава и няма предели. Така в земния живот преходната любов завършва с постоянни терзания, докато в духовния живот еднодневните терзания завършват с безгранични радости. По този начин душата ви непрекъснато ликува. Вие чувствувате Бога до вас, във вас; той придава святост на всички неща, сияе в душата ви, изпълва ви с благостта си, прави ви безучастни към земята заради самите вас и ви вдъхва интерес към себе си, като ви оставя да упражнявате властта му. В негово име извършвате дела, които той вдъхновява; пресушавате сълзите, действувате вместо него, нямате вече нищо свое, като него обичате създанията с неугасваща любов; бихте желали всички те да тръгнат към него, както истинската влюбена би искала всички народи в света да се подчинят на нейния възлюбен.

Последният живот, в който се съдържат останалите, към който се устремяват всички сили, живот, чиито достойнства трябва да отворят пред съвършеното същество свещените двери, е животът на молитвата, който ще ви накара да разберете благородството, величието и силата на молитвата. Нека гласът ми да кънти в сърцата ви и да ги преобрази! Станете още сега това, което ще бъдете след изпитанията. Има облагодетелствувани същества — пророци, ясновидци, вестители, мъченици, всички онези, които са страдали за Словото и са го възвестили; тези души в един миг прекрачват човешките сфери и отведнъж се възвисяват до молитвата. Така е и с тези, които са погълнати от огъня на вярата. Бъдете една от тези смели двойки. Бог допуска дързостта, той обича да бъде обладан страстно и никога не отхвърля този, който може да отиде до него. Знайте, че желанието, тази стихия на волята ви, е толкова силно у човека, че с един-единствен силен изблик може постигне всичко и често един-единствен вик под напора на вярата е достатъчен. Бъдете едно от тези същества, изпълнени със сила, въжделение и любов! Възтържествувайте над земята. Нека жаждата и гладът за Бога ви обхванат! Тичайте към него, както жадният елен тича към извора; желанието ще ви даде крилете си; сълзите, тези цветя на покаянието, ще бъдат като небесно кръщение, от което ще излезе пречистената ви природа. От лоното на тези вълни се устремете към молитвата.

Мълчанието и съзерцанието са сигурни средства, за да се тръгне по този път. Бог винаги се открива на самотния и вглъбения. По този начин ще се извърши необходимото отделяне на материята, която толкова дълго ви е обгръщала в мрака си, от духа, който се ражда във вас и ви озарява, тъй като в душата ви ще бъде светло. Вашето съкрушено сърце тогава ще приеме светлината и тя ще го изпълни. Тогава няма да чувствувате вече в себе в убеденост и пълна сигурност. Поетът изразява, мъдрецът размишлява, праведният действува, но този, който застава на прага на божествените светове, се моли и неговата молитва е едновременно слово, мисъл и действие! Да, неговата молитва обобщава всичко, съдържа всичко, тя завършва във вашите очи природата, като ви разкрива духа и пътя й. Молитвата, бяла и блестяща, дъщеря на всички човешки добродетели, мост между земята и небето, нежна спътница, която прилича едновременно на лъв и на гълъб, ще ви даде ключа на небесата. Смела и чиста като невинността, силна като всичко, което е единно и просто, тази красива непобедима кралица се опира на материалния свят и го е завладяла, тъй като подобно на слънцето тя го обгръща с обръч от светлина. Вселената принадлежи на този, който иска, знае и може да се моли, но човек трябва да иска, да знае и да може, с една дума, да притежава сила, мъдрост и вяра. Ето защо молитвата, която произтича от толкова изпитания, е завършек на всички истини, могъщества и чувства. Плод на едно трудно, възходящо и продължително развитие на всички вродени качества, вдъхновено от Божествения полъх на Словото, молитвата притежава вълшебно действие — тя е последният обред; това не е материалният обред, който съдържа образи, нито духовният — който съдържа формули; това е обредът на божествения свят. Вече не казваме молитви, а молитвата пламва в нас, тя е дарба, която се проявява от само себе си; усвоила е тази действена черта, която я издига над формите; така тя приобщава душата с Бога, с когото вие се свързвате както коренът на дървото със земята; жилите ви са прикрепени към първоизточника на нещата и вие живеете същинския живот на световете. Като ви кара да вникнете в материалния свят чрез сливането на всички ваши способности с първичните субстанции, молитвата дава външното убеждение; тя дава и вътрешното убеждение, като развива същността ви и я слива с тази на духовните светове. За да съумеете да се молите така, постигнете пълно изчистване от плътта, придобийте чистотата на диаманта в огъня на пещите, тъй като съвършеното общение се постига само чрез пълен покой и уталожване на всички бури. Да, молитвата, истински порив на разделената от тялото душа, поглъща всички сили и ги влага в постоянното и неотклонно съчетаване на видимото с невидимото. След като е получила дарбата да се моли неуморно, с любов и сила, с увереност и разум, вашата одухотворена природа скоро ще се сдобие с могъщество. Като буен вятър или подобно на мълнията тя преминава през всичко и е неделима от Божията власт. Вие ще придобиете пъргавината на духа, в миг ще достигнете до всички области и като самото Слово ще бъдете пренесени от единия край на света до другия. Съществува една хармония и вие сте част от нея; съществува една светлина и вие я виждате; съществува една мелодия и нейният отзвук е във вас. В такова състояние ще почувствувате как вашият ум се развива, разширява и неговият поглед достига на изумителни разстояния. Наистина за духа не съществуват нито време, нито пространство. Пространството и времето са измерения, създадени с оглед на материята; духът и материята нямат нищо общо помежду си. Въпреки че този род явления протичат в покой и мълчание, без оживление и видимо движение, в молитвата всичко е действие, но живо действие, лишено от всякаква субстанциалност и като движението на световете превърнато в невидима и чиста сила. Подобно на светлината, молитвата се спуска над всичко и дарява живот на душите, които са под лъчите й, както природата е под слънчевите лъчи. Навсякъде тя възкресява добродетелта, пречиства и освещава всички постъпки, запълва самотата и придава предвкус за вечните наслади. След като един път изпитате насладите на божественото опиянение, породено от вътрешните ви усилия, това ще реши всичко! След като един път вземете флейтата, с която се славослови Богът, никога повече няма да я оставите. Оттам идва самотата, в която живеят ангелските духове, и пренебрежението им към това, което съставлява човешките радости. Аз ви го казвам, те са извадени от числото на тези, на които е съдено да умрат; макар и да разбират езиците им, те вече не разбират мислите им; учудват се от техните движения, от това, което се нарича политика, материални закони и общества; за тях няма вече загадки, има само истини. Тези, които са достигнали точката, от която очите им откриват свещената врата, без да хвърлят поглед назад, без да изразят едно-единствено съжаление, съзерцават световете и предугаждат съдбините им — мълчат, чакат и изтърпяват сетните си битки; последната е най-трудна, смирението е върховната добродетел — да бъдеш изгнаник и да не се окайваш, да нямаш вече вкус към нещата тук долу и да се усмихваш, да принадлежиш на Бога и да останеш между хората! Вие ясно чувате гласа, който ви заповядва: „Върви! Върви!“ Често в небесни видения слизат ангели и ви обгръщат с химните си. Трябва без плач и ропот да ги гледате как отлитат към кошера си. Да се окайваш, би значело да паднеш. Смирението е плод, който зрее пред небесните двери.

Колко силни и красиви са спокойната усмивка и чистото чело на смиреното създание! Лъчезарна е светлината, която украсява челото му! Който диша неговия въздух, става по-добър! Погледът му прониква и разнежва. По-красноречиво с мълчанието си, отколкото пророкът със словото си, то побеждава със самото си присъствие. Наостря уши като вярно куче, което чака господаря си. По-могъщо от любовта, по-силно от надеждата, по-велико от вярата, то е очарователното момиче, легнало на земята, което запазва за момент палмовата клонка, като оставя отпечатък от белите си и чисти нозе; а когато вече го няма, хората се стичат на тълпи и приканват: „Вижте!“ Бог го задържа там като статуя, в чиито нозе пъплят формите и видовете на животинския свят, за да търсят пътя си. На моменти то разтърсва светлината, излъчваща се от косите му, и го виждат; говори и го чуват, и всички си казват: „Това е чудо!“ Често побеждава в името на Бога; ужасените хора го отричат и осъждат на смърт; то сваля меча си и се усмихва на кладата, след като е спасило народите. Колко ли опростени ангели са се възвисили от мъченичеството на небето! Синай и Голгота не са на едно или друго място; ангелът е разпънат на всички места, във всички сфери. От всички страни до Бога долитат въздишки. Земята, на която се намираме, е един клас от жътвата, човечеството е един от видовете в огромното поле, в което се отглеждат небесните цветя. С една дума, Бог навсякъде е подобен на себе си и навсякъде чрез молитва е лесно да бъде достигнат!

След тези думи, отронени от устата на една друга Агар^[1] в пустинята, но които проникват в душата и я разчувствуват като хвърлените стрели от пламенното слово на Исайя, съществото замлъкна изведнъж, за да събере сетните си сили. Вилфрид и Мина не посмяха да проговорят. Изведнъж то се изправи, за да умре.

— Душа на всички неща, о Боже мой, теб, когото обичам заради самия теб! Ти, съдник и Отец, изпитай едно силно желание, измеримо единствено с безкрайната ти добрата! Дай ми твоята същност и твоите свойства, за да ти принадлежа по-пълно. Вземи ме, за да не бъда повече аз! Ако не съм достатъчно чисто, хвърли ме отново в пещта! Ако съм подострено като носа, направи от мен, палешник или победоносна сабя! Сподоби ме с бляскаво мъченичество, в което да мога да възвестя словото ти! Дори и да бъда отхвърлено, ще благославям правдата ти. Ако прекалената любов може в един момент да получи това, което ме отказва на постоянните и изнурителни усилия, отнеси ме на огнената си колесница! Дали ми даряваш победа или нови страдания, бъди благословен! Да страдам за теб, не е ли също победа? Вземи ме, грабни ме, изтръгни ме, отнеси ме! Ако поискаш, отхвърли ме! Ти си обожаваният, който не би могъл да постъпи зле. Ах! — извика съществото след малко. — Връзките се късат!

Чисти духове, свещено стадо, излезте от бездните, полетете върху блестящите вълни! Удари часът, елате съберете се! Да запеем пред портите на светилището, химните ни ще разпръснат последните облаци! Да слеем гласовете си, да поздравим зората на вечния ден! Ето изгрева на истинската светлина! Защо не мога да отведа приятелите си? Сбогом, нещастна земя, сбогом!