Оноре дьо Балзак
Серафита ^[0] (3)

Трета глава
Серафита — Серафитус

След пауза, през която пасторът сякаш събираше спомените си, той продължи с тези думи:

— Емануел Сведенборг е роден в Упсала, Швеция, през януари 1688 година според някои автори или през 1689 година, както свидетелствува надписът на неговия гроб. Баща му бил епископ на Скара. Сведенборг е живял осемдесет и пет години и смъртта му е настъпила в Лондон на 29 март 1772 година. Служа си с този израз, за да обясня една проста промяна на състоянието му. По думите на негови ученици Сведенборг бил видян в Ярвис и Париж след тази дата… Позволете, драги — каза господин Бекер, като направи движение с ръка, за да предотврати каквото и да било прекъсване, — аз излагам фактите, без да ги потвърждавам и без да ги отричам. Слушайте и след това мислете всичко, каквото искате. Ще ви предупредя, когато ще съдя, ще критикувам, ще оспорвам ученията, за да засвидетелствувам моята разсъдъчна безпристрастност между разума и него!

Животът на Емануел Сведенборг е разделен на две — продължи пасторът. — От 1688 до 1745 година барон Емануел Сведенборг се проявява в света като човек с най-широки познания, ценен, обичан заради своите добродетели, винаги безукорен, неизменно полезен за другите. Едновременно с изпълняването на високоотговорни длъжности в Швеция от 1709 до 1740 година той публикува множество сериозни трудове в областта на минералогията, физиката, математиката и астрономията, които хвърлили нова светлина в света на науката. Той е създал метод за строеж на басейни, предназначени за плавателни съдове. Писал е върху най-важните въпроси, като се започне от височината на приливите и се стигне до положението на земята. Открил е както начини за построяване на по-добри шлюзове за каналите, така и по-прости способи за извличане на метали. С една дума, няма наука, с която се е занимавал и която да не е развил. В младостта си е учил староеврейски, гръцки, латински и източните езици и ги е усвоил до такова съвършенство, че много именити професори често са се съветвали с него. В Татария е успял да разпознае останки от най-древната книга на Словото, наречена „Божиите войни“, и от Законника, за който говорят Мойсей^[1] в Числа (21:14, 15, 27–30), Исус Навин^[2], Йеремия^[3] и Самуил^[4]. „Божиите войни“ вероятно са историческата част, а Законникът — пророческата част на тази книга, предхождаща Битие. Сведенборг даже е потвърдил, че „Яшар“ или Книга на праведния^[5], спомената от Исус Навин, съществува в Източна Татария заедно с култа на съответствията. Казват, че неотдавна един французин доказал предвижданията на Сведенборг, като съобщил, че в Багдад намерил няколко непознати в Европа части на Библията. В Париж през 1785 година, по време на, кажи-речи, европейската дискусия, която предизвикал животинският магнетизъм и в която почти всички учени взели активно участие, маркиз Дьо Томе отмъстил за покойния Сведенборг, като обърнал внимание върху доказателства, убягнали на назначените от краля на Франция комисари за изследване на магнетизма. Тези господа твърдели, че не съществува никаква теория за магнита, докато Сведенборг се е занимавал с нея още от 1720 година. Господин Дьо Томе използувал случая, за да изтъкне причините за забравата, в която най-известните хора държали шведския учен, за да могат да се ровят в неговите съкровища и да си помагат за трудовете си. Някой от най-прочутите — казал господин Дьо Томе, като намеквал за „Теория на земята“ от Бюфон^[6] — имат слабостта да се кичат с перата на пауна, без да му отдадат дължимото. Най-накрая той доказал чрез съкрушителни цитати от енциклопедичните трудове на Сведенборг, че този велик пророк е изпреварил с векове бавния ход на човешките науки; всъщност достатъчно е да се прочетат неговите философски и минералогични трудове, за да се убеди човек. В един пасаж той се явява предшественик на съвременната химия, като обявява, че всички продукти на организираната природа са разложими и се свеждат до два чисти източника, че водата, въздухът и огънят не са елементи; в друг — с няколко думи прониква до дъно в тайните на магнетизма и по този начин отнема от Месмер^[7] първенството. „Ето тук — каза господин Бекер, като посочи дълга лавица, закачена между печката и прозореца, върху която имаше книги от всякакви формати — седемнадесет негови произведения, от които само едно — Философски и минералогични трудове, публикувано в 1734 година — представлява три тома ин-фолио^[8]. Тези съчинения, които свидетелствуват за научните знания на Сведенборг, са ми подарени от господин Серафитус, негов братовчед и баща на Серафита.“

През 1740 година Сведенборг потънал в пълно мълчание, от което излязъл само за да напусне светските си занимания и да се посвети изключително на духовния свят. През 1745 година получил първите заповеди от небето. Ето как разказва той за начина, по който е бил призван. Една вечер в Лондон, след като се бил нахранил с голям апетит, гъста мъгла се разстлала в стаята му. Когато мракът се разпръснал, някакво същество, приело човешки образ, се изправило от ъгъла на стаята и му казало със страшен глас: „Не яж толкова!“ Той си наложил пълно въздържание. На следващата нощ същият човек дошъл облян в светлина и му казал: „Изпратен съм от Бога, който те избра, за да разясниш на хората смисъла на неговото слово и на неговите творения. Ще ти продиктувам това, което трябва да напишеш.“ Видението било краткотрайно. По думите на Сведенборг ангелът бил облечен в пурпур. През онази нощ очите на неговия вътрешен човек се отворили и се приспособили да виждат в небето, в света на духовете и в подземното царство; това са три различни сфери, в които той срещнал свои близки и познати, умрели в човешката си форма, едни отдавна, други — наскоро. От този момент заживял живота на духовете и останал на този свят като пратеник на Бога. Ако неговата мисия му била оспорвана от тези, които не са му вярвали, то неговото поведение очевидно е било на същество, превъзхождащо човечеството. И макар че материалните му възможности се свеждали до задоволяване с най-необходимото, той давал огромни суми и е общоизвестно, че е подпомогнал стари търговски фалирали къщи или такива, които са щели да фалират. Никой от тези, които са се позовавали на неговата щедрост, не си е отишъл, без молбата му да бъде незабавно удовлетворена. Един недоверчив англичанин се заел да го следи, срещнал го в Париж и разказал, че в къщата на Сведенборг вратите били постоянно отключени. Един ден прислужникът му се оплакал от тази небрежност, която го излагала на опасността да бъде заподозрян в кражби, които биха ощетили имуществото на господаря му. „Нека бъде спокоен — казал с усмивка Сведенборг, — прощавам му недоверчивостта, той не вижда пазача, който бди на вратата ми.“ И наистина, в която и страна да е живял, той никога не заключвал вратите си и у него нищо не се е загубило. В Гьотеборг, град, разположен на шестдесет мили от Стокхолм, три дни преди пристигането на пощата съобщил точния час на пожара, който опустошавал Стокхолм, като отбелязал, че къщата му не е изгоряла, и това било вярно. В Берлин кралицата на Швеция казала на брат си, краля, че една от нейните придворни дами, призована пред съда, за да плати сума, която знаела, че е върната от мъжа й преди смъртта му, но не намирала разписката, отишла при Сведенборг и го помолила да попита мъжа й къде би могъл да бъде документът за върнатите пари. На другия ден Сведенборг й посочил мястото, където била разписката; но изпълнявайки желанието й, помолил починалия да се яви на жена си; така тя видяла насън съпруга си, облечен в халата, който носил, преди да почине, и той й показал разписката на мястото, посочено от Сведенборг, където била действително скрита. Един ден в Лондон, качвайки се на парахода на капитан Диксън, той чул една дама, като питала дали има достатъчно провизии. „Не са необходими толкова — казал Сведенборг. — След осем дни в два часа ще бъдем в пристанището на Стокхолм.“ Както и станало. Състоянието на ясновидство по отношение на земните неща, в което Сведенборг изпадал, когато пожелаел, и което учудвало всички около него с чудотворните си резултати, било само едно незначително проявление на способността му да вижда в небесата. Между неговите ясновидства това, в което разказва пътуванията си в астралните земи, не е най-малко любопитното и описанията му положително изненадват с наивността на подробностите. Един човек, чието огромно значение за науката е неоспоримо и който е съчетавал в себе си замисъл, воля, въображение, наистина би могъл да измисли нещо по-добро, ако въобще е измислял. Фантастичната литература на източните народи не предлага нищо, което може да даде представа за това смайващо творчество, изпълнено с поезия в зародиш, ако е позволено да се сравнява религиозно произведение с произведенията на арабската фантазия. Отнасянето на Сведенборг от ангела, служил за водач при първото му пътуване, се отличава с възвишеност, която надхвърля тази в епопеите на Клопщок^[9], Милтън^[10], Тасо^[11] и Данте с цялото разстояние, поставено от Бога между земята и слънцето. Частта, която служи за начало на произведението му върху астралните земи, никога не е била публикувана; тя принадлежи към устните традиции, оставени от Сведенборг на тримата най-близки до сърцето му ученици. Господин Силверим я притежава в писмена форма. Понякога господин Серафитус пожелаваше да ми говори за нея, но споменът за словото на братовчед му беше толкова палещ, че той се спираше при първите думи и изпадаше в някакво мечтание, от което никой не можеше да го изтръгне. Речта, с която ангелът доказва на Сведенборг, че тези тела не са създадени, за да бъдат блуждаещи и пусти, ми каза баронът, смазва всички човешки науки с грандиозността на Божествената логика. Според пророка обитателите на Юпитер отхвърлят науките, които наричат сенки; тези на Меркурий мразят изразяването на мислите с думи, които им изглеждат твърде материални, и притежават език с очи; тези на Сатурн са непрекъснато изкушавани от зли духове; тези на Луната са малки като шестгодишни деца, гласът им излиза от корема и те пълзят; тези на Венера са с огромен ръст, но глупави и се препитават от разбойничество, обаче една част от тази планета има много кротки жители, които живеят в любовта към доброто. Най-накрая той описва нравите на народите на тези планети и изразява с много точни думи общия смисъл на тяхното съществование по отношение на вселената; той дава обяснения, които толкова добре съответствуват на резултатите от техните видими промени в общата система на света, че може би някой ден учените ще почерпят знания от тези сияйни извори. Ето — каза господин Бекер, след като взе една книга и я отвори на мястото, отбелязано с лентичка, — ето с какви думи завършва това произведение: „Ако се съмняват, че съм бил пренесен в голям брой астрални земи, нека си припомнят моите наблюдения върху разстоянията в отвъдния живот; те съществуват само по отношение на външното състояние на човека, а тъй като бях вътрешно подготвен, както ангелските духове на тези земи, аз успях да ги опозная.“ Обстоятелствата, на които дължим присъствието в този кантон на барон Серафитус, любим братовчед на Сведенборг, не ме оставиха чужд на нито едно събитие от неговия необикновен живот. Напоследък в няколко европейски печатни органи той беше обвинен в измама и като се позовават на писмо на кавалера Бейлон, те привеждат следния факт. Сведенборг, се казва в тях, знаел от сенаторите за тайната кореспонденция на покойната кралица на Швеция с брат й, принца на Прусия, и й разкрил какво пише в нея, като я накарал да повярва, че е бил осведомен по свръхестествен начин. Един достоен за доверие човек, господин Шарл Леонар дьо Сталхамер, капитан в кралската гвардия и кавалер на Сабята, отговори с писмо на тази клевета.

След като известно време пасторът рови между някакви книжа в чекмеджето на масата си, накрая намери един вестник и го подаде на Вилфрид, който прочете на висок глас следното писмо:

Стокхолм, 13 май 1788 г.

„С учудване прочетох писмото, което разказва за срещата на прочутия Сведенборг с кралица Луизе-Улрике. Обстоятелствата на тази среща са съвсем неверни и се надявам, че авторът ще ми прости, ако чрез достоверния разказ, чиято правдивост може да бъде засвидетелствувана от мнозина уважавани хора, които са присъствували на нея и още са живи, му покажа колко се е излъгал. През 1758 година, малко време след смъртта на принца на Прусия, Сведенборг отишъл в двора; той имал обичай да ходи редовно там. Щом го забелязала, кралицата го попитала: «Между другото, господин асесор^[12], видяхте ли брат ми?» Сведенборг отговорил, че не, а кралицата му отвърнала: «Ако го срещнете, поздравете го от мен.» Като казвала това, тя имала намерение само да се пошегува и съвсем не мислела да му поиска и най-малкото известие от брат си. След осем, а не след двадесет и четири дни, и то не на частна аудиенция, Сведенборг отново дошъл в кралския двор, но толкова рано, че кралицата още не била напуснала апартамента си, наречен Бялата стая, където разговаряла с придворните си дами и с други знатни дами. Сведенборг не дочакал тя да излезе, влязъл направо в апартамента и й заговорил тихо на ухото. Кралицата смаяна почувствувала, че й прилошава и трябвало да мине известно време, за да се съвземе. След като дошла на себе си, казала на дамите, които я заобикаляли: «Само Бог и брат ми могат да знаят това, което Сведенборг току-що ми каза!» Тя признала, че той й бил говорил за последната й кореспонденция с принца, чието съдържание било известно само на тях двамата. Не мога да обясня как Сведенборг се е бил осведомил за тази тайна, но това, което мога да удостоверя с честта си, е, че нито граф X…, както твърди авторът на писмото, нито някой друг е отварял или чел писмата на кралицата. Тогавашният сенат й позволяваше да пише на брат си съвършено спокойно и гледаше на тази преписка като на незасягаща държавата. Очевидно, че авторът на гореказаното писмо съвсем не е познавал характера на граф X… Този достоен за уважение благородник, извършил най-големи услуги на родината си, съчетаваше умствени дарования с душевни качества и напредналата му възраст никак не отслабваше тези ценни дарби. По време на цялото свое управление той свързваше най-просветената политика с най-добросъвестната честност и се обяви за враг на тайните интриги и лукавства, на които гледаше като на недостойни средства за постигане на набелязаната цел. Авторът не познава по-добре и асесора Сведенборг. Единствената слабост на този истински честен човек беше, че вярваше в появата на духове, но аз го познавах от много дълго време и мога да уверя, че той беше тъй убеден, че разговаря с духове, както аз в момента, че пиша настоящето. Като гражданин и като приятел той беше най-почтеният човек, ужасяваше се от измамата и водеше примерен живот. Следователно обяснението на този факт, което е искал да даде кавалерът Бейлон, е неоснователно, а направеното през нощта посещение у Сведенборг от графовете X… и Т… е напълно измислено. Впрочем авторът на писмото може да бъде уверен, че аз съм всичко друго, но не и последовател на Сведенборг; единствено любовта към истината ме подтикна да предам вярно факт, толкова често разказван с напълно преиначени подробности. За истинността на току-що написаното отговарям с подписа си.“

Доказателствата, които Сведенборг е дал за мисията си на кралските фамилии на Швеция и на Прусия, несъмнено са в основата на убеждението, което споделят доста хора от двата двора — продължи господин Бекер, като прибра обратно вестника в чекмеджето. — Обаче аз няма да ви разкажа всички факти от неговия материален и видим живот; навиците на този човек не са позволявали да бъдат точно опознати. Живял е уединено, не желаел да забогатее и да стане известен. Отличавал се с подчертано отвращение към прозелитизма^[13], разкривал се е пред малко хора и придавал явните си дарби само на тези, в които ясно личали вярата, мъдростта и любовта. Само с един поглед умеел да познае душевното състояние на хората, с които общувал, и превръщал в ясновидци тези, които искал да докосне с вътрешното си слово. От 1745 година учениците му никога не са го виждали да прави нещо от някаква човешка подбуда. Един-единствен човек, шведски свещеник на име Матезиус, го обвинил в лудост. По една странна случайност този Матезиус, враг на Сведенборг и на неговите съчинения, малко след това полудял и допреди няколко години още живееше в Стокхолм с пенсия, отпусната от краля на Швеция. Похвалното слово за Сведенборг било впрочем съчинено с голямо старание, що се отнася до събитията в живота му, и произнесено през 1786 година в Кралската академия на науките в Стокхолм от господин Сандел, съветник при Колегията на мините. Най-накрая декларация, получена от лордмера на Лондон, установява и най-малките подробности за последното заболяване и смъртта на Сведенборг, край когото в сетния му час е бил отец Ферелиус, високоуважаван шведски духовник. Присъствуващите там свидетелствуват, че Сведенборг не само не е опровергал написаното от него, но постоянно твърдял, че е истина. „След сто години — казал той на господин Ферелиус — моето учение ще ръководи Църквата.“ Той е предрекъл много точно деня и часа на смъртта си. Същия ден, неделя, 29 март 1772 година, попитал за часа. „Пет часът“ — му отговорили. „Ето че се свърши — казал той, — Бог да ви благослови“. След десет минути издъхнал най-спокойно. Чула се само една лека въздишка. И така, скромността, умереността и самотността са били характерните черти на живота му. След като завършел някой от трактатите си, той се качвал на кораба, за да отиде да го отпечата в Лондон или в Холандия, и никога не говорел за това. Така публикувал последователно двадесет и седем различни трактата, всичките написани, както казвал той, под диктовката на ангелите. Независимо дали това е вярно, или не, но малцина са достатъчно силни да издържат словесните им пламъци. Ето ги всичките — каза господин Бекер и посочи друга една лавица, върху която имаше около шестдесет тома. — Седемте трактата, в които духът на Бога хвърля най-ярките си отблясъци, са: Прелестите на съпружеския живот, Небе и ад, Тълкуване на Откровението, Изложение на вътрешното чувство, Божествената любов, Истинското християнство, Ангелската мъдрост на всемогъществото, всезнанието, вездесъщността на тези, които споделят вечността и необятността на бога. Неговото обяснение на Откровението започва със следните думи — рече господин Бекер, като взе и отвори първия том, който се намираше до него: — „Тук нищо мое не вложих, говорих според Господа, който е казал чрез същия ангел на Йоана: Не запечатвай пророчествените думи на тая книга.“ (Откровение 22:10)^[14] Скъпи господине — каза пасторът, като погледна Вилфрид, — често през зимните нощи треперех с всичките си крайници, като четях изумителните произведения, в които този човек със същинска невинност говори за най-големи чудеса. „Видях — пише той — небесата и ангелите. Духовният човек вижда духовния човек много по-добре, отколкото земният човек вижда земния човек. Като описвам небесните чудеса и тези под тях, аз се подчинявам на заповедта, дадена ми от Господа. Всеки е в правото си да не ми вярва, тъй като аз не мога да поставя другите в състоянието, в което Бог ме е поставил; не зависи от мен да ги направя да говорят с ангелите, нито да се извърши чудото на нарочното приспособяване на техния усет; те самите са единствените оръдия на ангелското си възвишаване. Ето вече двадесет и осем години съм в духовния свят с ангелите, а на земята с хората, тъй като бе угодно на Господа да отвори очите ми за Божия Дух, както постъпи с Павел^[15], с Даниил^[16] и с Елисей^[17].“ Независимо от това някои хора имат видения от духовния свят чрез пълното откъсване, предизвикано от сомнамбулизма, между външната им форма и вътрешния им човек. „В такова състояние — казва Сведенборг в своя трактат върху ангелската мъдрост (№257) — човек може да се възвиси до небесната светлина, защото, след като веднъж телесните сетива бъдат отстранени, въздействието на небето върху вътрешния човек не среща никакви препятствия.“ Много хора, които не се съмняват, че Сведенборг е имал небесни откровения, мислят обаче, че всички негови произведения не са еднакво проникнати от Божественото вдъхновение. Други изискват пълното приемане на Сведенборг, като признават съществуването на неясноти в трудовете му: но те смятат, че несъвършенството на земния език е попречило на пророка да изрази духовните си видения, чиято неяснота изчезва в очите на възродените от вярата; тъй като според великолепния израз на неговия най-добър ученик „плътта е външно раждане“. За поетите и писателите чудодейното в неговото учение заема огромен дял, а за ясновидците всичко е чиста реалност. Описанията му са предизвиквали възмущението на някои християни. Критично настроени хора са осмели небесната субстанция на храмовете му, на златните дворци, на великолепните чертози, където лудуват ангелите; други са се подиграли на неговите горички от тайнствени дървета, на градините, в които цветята говорят и въздухът е бял, където мистични скъпоценни камъни — сардоникс, карбункул, хризолит, хризопраз, цианит, халцедон, берил, урим и тумим^[18], надарени със способността да се движат, изразяват небесните истини и могат да бъдат питани, като отговарят с промени в излъчваната от тях светлина (Ист. религия, 219); много здрави умове не приемат неговите светове, в които цветовете издават великолепни звуци, където думите пламтят, а словото се изписва клинообразно (Ист. религия, 278). Дори и на Север някои писатели са се присмели на вратите от бисери, на диамантите, които покриват и украсяват къщите в неговия Йерусалим, където и най-обикновените съдове са от най-редките вещества на земното кълбо. „Но — отговарят учениците му, — ако всичките тези неща се срещат рядко на този свят, това причина ли е да не бъдат в изобилие на другия? На земята те са от земна материя, докато на небесата са в небесен вид, който отговаря на ангелското състояние.“ Впрочем Сведенборг по този въпрос е повторил великите слова на Иисус Христос: Ако за земни работи ви говорих, и не вярвате, как ще повярвате, ако бих ви говорил за небесни? (Йоан 3:12). Господине, аз съм прочел целия Сведенборг — продължи пасторът и неволно направи надменно движение. — Казвам го гордо, защото запазих разсъдъка си. Който чете Сведенборг, трябва или да загуби разума си, или да стане ясновидец. Макар че устоях на тези две лудости, често изпитвах непознати възторзи, дълбоки вълнения, душевни радости, които единствено могат да бъдат предизвикани от пълнотата на истината и очевидността на Божествената светлина. Когато душата преброжда изнурителните страници на неговите трактати, всичко тук долу изглежда нищожно. Човек не може да не се удиви, като помисли, че в разстояние на тридесет години Сведенборг е обнародвал върху истините на духовния живот двадесет и пет тома в четвъртина формат, написани на латински, от които най-малкият е петстотин страници, а всичките са отпечатани с дребни букви. Казват, че е оставил други двадесет в Лондон при племенника си господин Силверим, бивш изповедник на шведския крал. Несъмнено този човек, който от двадесет до шестдесетгодишната си възраст се е бил почти изтощил в отпечатването на нещо като енциклопедия, е получил свръхестествена помощ, за да съчини такива изумителни трактати, и то на възраст, когато човешките сили започват да гаснат. В тези трудове има хиляди изречения, означени с числа, и нито едно не противоречи на друго. Навсякъде точността, методът, присъствието на духа се налагат и произтичат от един и същи факт — съществуването на ангелите, Неговата Истинска религия, която обобщава цялото му учение — произведение, изпълнено с ярка светлина, е била замислена и написана на осемдесет и три годишна възраст. Най-сетне неговата вездесъщност и неговото всезнание не са опровергани от никой от критиците му, нито от враговете му. Обаче, когато аз се потопих в този порой от небесни светлини, Бог не отвори вътрешните ми очи и затова прецених тези писания с разума на невъзроден човек. Често оставах с впечатление, че озареният Сведенборг вероятно понякога е чувал лошо ангелите. Смях се на много видения, на които според ясновидците би трябвало да вярвам и да се възхищавам. Не можах да си представя нито клинообразното писмо на ангелите, нито златните им пояси, повече или по-малко блестящи. Ако например следната фраза: „Има самотни ангели“, в началото ме трогна, като размислих, не свързах тази самота с бракосъчетанията им. Не разбрах защо Дева Мария носи на небето дрехата си от бял сатен. Осмелих се да се запитам защо гигантските демони Енаким и Хефилим^[19] винаги идват да се бият с херувимите в апокалиптичните полета на Армагедон^[20]. Не знам как е възможно демоните да спорят с ангелите. Господин баронът Серафитус ми възразяваше, че тези подробности се отнасят до ангелите, които на земята се подвизават в човешки вид. Виденията на шведския пророк често са зацапани с гротескни фигури. Един от неговите memorabiles^[21] — име, дадено им от самия него, започва със следните думи: „Видях събрани духове, на главите си имаха шапки.“ В друг един той получава от небето малко листче, върху което вижда, както сам казва, буквите, с които са си служили първобитните народи. Тези букви били образувани от криви линии с малки пръстени, обърнати нагоре. За да може по-добре да удостовери връзката си с небето, бих искал Сведенборг да е депозирал този лист в Шведската кралска академия на науките. Всъщност може би греша, може би материалните безсмислици, разпръснати в неговите произведения, имат духовно значение. Иначе как може да се приеме растящото влияние на неговата религия? Църквата му днес брои повече от седемстотин хиляди вярващи както в САЩ, където различните секти масово се присъединяват към нея, така и в Англия, където седем хиляди привърженици на Сведенборг се намират само в Манчестър. Хора, толкова изтъкнати с познанията, колкото и с ранга си в обществото, било в Германия, Прусия или в страните на Севера, открито са приели вярванията на Сведенборг, впрочем по-утешаващи от тези на другите християнски общества. Сега бих искал накратко да ви обясня основните точки на учението, създадено от Сведенборг за неговата Църква, но това кратко изложение, направено по памет, би било неизбежно пълно с грешки. Следователно мога да си позволя да ви говоря само за загадъчните тайни около раждането на Серафита.

Тук господин Бекер направи пауза, през която сякаш се съсредоточаваше, за да събере мислите си, и продължи така:

— След като е установил по математически начин, че човекът живее вечно в сфери, било нисши, било висши, Сведенборг нарича ангелски духове съществата, които на този свят са предопределени за небето и там стават ангели. Според него Бог не е създал отделно ангели, няма ангели, които да не са били хора на земята. Така че земята е разсадникът на небето. Следователно ангелите не са ангели сами по себе си (Анг. мъдр. 57); те се превръщат в ангели чрез тясно общение с Бога, което той никога не отказва, тъй като Божията същност не е никога отрицателна, а непрестанно действена. Ангелските духове преминават през три степени на любов, защото човек може да се възроди само постепенно (Ист. рел.). Най-напред любов към себе си — висш израз на тази любов е човешкият гений, чиито творби са предмет на обожание. След това — любов към света, тя създава пророци, велики хора, които земята взима за водачи и ги възвеличава с името божествени. Най-сетне — любов към небето, която създава ангелските духове. Те са, така да се каже, цветовете на човечеството, което се въплъщава в тях и работи, за да се въплъщава в тях. Те трябва да притежават или Любовта на небето, или Мъдростта на небето; но преди да бъдат в Мъдростта, те винаги са в Любовта. По този начин първото преобразяване на човека е Любовта. За да стигне до това първо стъпало, той трябва през предишните си съществувания да е преминал през Надеждата и Милосърдието, които го създават за Вярата и Молитвата. Придобитите мисли от упражняването на тези добродетели се предават на всяка нова човешка обвивка, под която се крият превъплъщенията на Вътрешното същество; тъй като нищо не се дели, всичко е необходимо: няма Надежда без Милосърдие, нито Вяра без Молитва; четирите лица на този квадрат са едно. Сведенборг казва: „Ако липсва една добродетел, ангелският дух е като счупен бисер.“ Следователно всяко от тези съществувания е окръжност, в която се наслагват небесните богатства на предишното състояние. Голямото съвършенство на ангелските духове идва от тази загадъчна прогресия, в която нищо от постепенно придобитите качества не се губи, за да се достигне до преславното им въплъщаване, тъй като при всяко превъплъщение те неусетно се изчистват от плътта и от грешките си. Когато заживее в Любовта, човекът се е отърсил от всичките си ниски страсти; Надеждата, Милосърдието, Вярата и Молитвата според Исайя са пречистили неговия вътрешен човек, който не трябва да бъде осквернен повече от никакви земни слабости. Оттук идва великото слово на свети Лука: Пригответе си… съкровище на небесата, което да се не изчерпя. И това на Иисус Христос: Оставете този свят на хората, той е техен, станете чисти и елате при отца ми. Второто преобразяваме е Мъдростта. Тя е разбиране за небесните неща, до които духът достига чрез Любовта. Духът на Любовта е придобил сила — резултат на всички победени земни страсти, и обича сляпо Бога; но духът на Мъдростта има разум и знае защо обича. Крилете на единия са разтворени и го отнасят към Бога, а крилете на другия са прекършени от ужаса, който му вдъхва знанието, тъй като той познава Бога. Единият непрекъснато иска да види Бога и се стреми към него, а другият се докосва до него и трепери. Сливането между духа на Любовта и духа на Мъдростта довежда съществото до божествено състояние, в което душата му е жена, а тялото — мъж, последен човешки израз, в който духът побеждава формата и в който формата се бори още срещу Божия Дух; тъй като формата, плътта, е в неведение, бунтува се и иска да остане несъвършена. Това върховно изпитание предизвиква нечувани страдания, които небесата единствени виждат, страдания, понесени от Христос в Гетсиманската градина^[22]. След смъртта първото небе се отваря за тази двойна пречистена човешка природа. Ето защо хората умират в отчаяние, докато духът умира в екстаз. Ето защо Природното състояние, в което се намират невъзродените същества, Духовното — в което се намират ангелските духове, и Божественото — в което се намира ангелът, преди да разчупи обвивката си, са трите степени на съществованието, през които човек преминава, за да достигне небето. По великолепен начин една мисъл на Сведенборг ще ви обясни разликата, която съществува между Природното и Духовното. „За хората — казва той — Природното преминава в Духовното, те оценяват света в неговите видими форми и го възприемат като реалност, подхождаща за техните сетива. Но за ангелския дух Духовното преминава в Природното и той осъзнава света според духа му, а не според формата му.“ По този начин нашите човешки науки са само анализ на формите. Ученият в света е изцяло външен, както и знанието му, и неговият вътрешен човек му служи само за да запази способността си за разбиране на истината. Ангелският дух отива много по-далече, неговото знание е мисълта, а човешката наука — само неин израз; той черпи познание за нещата от Словото Божие и научава съответствията, чрез които световете се съгласуват с небесата. Божието слово бе изцяло написано чрез чисти съответствия и крие в себе си вътрешен или духовен смисъл, който без науката за съответствията не може да бъде разбран. Сведенборг казва (Неб. учение), че съществуват неизброими тайни във вътрешния смисъл на съответствията. Затова хората, подиграли се на книгите, в които пророците са събрали Словото, са били в състояние на неведение, както тук долу са тези, които нищо не разбират от дадена наука и се подиграват на истините й. Да знаеш съответствията на Словото с небесата, да знаеш съответствията, които съществуват между видимите и осезаеми неща на земния свят и невидимите и неосезаеми неща на духовния свят, това значи да си постигнал небесата в усета си. Всички обекти на различните творения, тъй като са произлезли от Бога, несъмнено съдържат скрит смисъл, както личи от великите слова на Исайя: Земята е дреха. Тази тайнствена връзка между най-малките частици материя и небесата представлява това, което Сведенборг нарича небесна тайна. Ето защо неговият трактат върху небесните тайни, в които са обяснени съответствията или значенията на Природното към Духовното, който трябва да даде по израза на Якоб Бьоме^[23] „означението на всяко нещо“, съдържа не по-малко от шестнадесет тома и тринадесет хиляди постулата. „Това великолепно познаване на съответствията, което по Божие благоволение Сведенборг притежава — казва един от неговите ученици, — е тайната на интереса, предизвикан от този род произведения. Според тълкувателя в тях всичко произтича от небето и всичко се връща към небето. Писанията на пророка са възвишени и ясни; той говори от небесата и гласът му достига до земята; върху едно негово изречение би могло да се напише цял том.“ И ученикът цитира следното сред хилядите други: „Царството на небето — казва Сведенборг (Неб. тайни) — е царство на причините. Действието се извършва на небето, оттам преминава в света и постепенно прониква в неизразимо малките земни неща; тъй като земните следствия са свързани с небесните си причини, всичко там е съответствуващо и значещо. Човекът е свързващото звено между Природното и Духовното.“ Следователно ангелските духове познават основно съответствията, които свързват всяко земно нещо с небето, и разбират дълбокия смисъл на пророческите слова, които разкриват техните промени. Така за тези духове всичко тук долу има свое значение. Най-малкото цвете е мисъл, живот, който съответствува на няколко чертички от Великото цяло, за което те имат постоянна интуиция. За тях прелюбодеянието и развратът, за които говорят Писанията и пророците, често изопачени от самозвани съчинители, означават състоянието на душите, които в този свят упорствуват да се заразяват със земни чувства, като по този начин поддържат разрива си с небето. Облаците са завесите, с които Бог се покрива. Светилниците, хлябовете от възлаганията, конете и конниците, блудниците, скъпоценните камъни — всичко в Светото писание има за тях великолепен смисъл и разкрива бъдещето на земните дела във връзките им с небето. Всички могат да проникнат в истините, изречени от свети Йоан, които човешката наука по-късно показа и доказа по материален път, като например следното пророчество, по думите на Сведенборг „съдържащо много човешки знания“: И видях ново небе и нова земя, защото предишното небе и предишната земя бяха преминали (Откр. 21:1). Те познават пиршества, на които се яде плът на царе, на свободни хора и на роби и на които кани Ангел, който стои на слънцето (Откр. 19:11-18). Те виждат Крилатата жена, облечена в слънце, и винаги въоръжения мъж (Откр.). Конят в Откровението, казва Сведенборг, е видим образ на човешкия разум, язден от смъртта, тъй като той носи в себе си първопричината за своето унищожение. Най-сетне те разпознават народите, прикрити под разни форми, които изглеждат невероятни за невежите. Когато един човек е готов да бъде проникнат от пророческия дъх на съответствията, той събужда в него духа на Словото; тогава човекът разбира, че всички творения са само преобразени форми. Пророческият дъх оживява разума му и му вдъхва пламенна жажда за истините, жажда, която може да бъде утолена само на небето. В зависимост от съвършенството на вътрешния си човек той осъзнава голямата сила на ангелските духове и воден от Желанието, най-малко съвършеното състояние на невъзродения човек, върви към Надеждата, която му отваря света на духовете, след това достига до Молитвата, която му дава ключа на небесата. Кое създание не би искало да бъде достойно да влезе в сферата на умовете, които тайно живеят чрез Любовта или чрез Мъдростта? По време на живота им тук долу тези духове остават чисти; те не виждат, не мислят и не говорят като другите хора. Съществуват два вида възприятия: едното вътрешно, другото външно; човекът е изцяло външен, а ангелският дух — изцяло вътрешен. Духът прониква до основата на Числата, опознава тяхната съвкупност и разбира значенията им. Той разполага с движението и се приобщава с всичко чрез вездесъщността. Според шведския пророк „един ангел се явява на друг, когато поиска“ (Анг. мъдр. на всем.), тъй като притежава дарбата да се отделя от тялото си и вижда небесата, както пророците са ги виждали и както самият Сведенборг ги е виждал. „В такова състояние — казва той (Ист. религия, 136) — духът на човека е пренесен от едно място на друго, а тялото остава там, където е било. Аз бях в такова състояние в продължение на двадесет и шест години.“ Така трябва да разбираме всички библейски слова, където е казано: Духът ме пренесе. Ангелската мъдрост по отношение на човешката мъдрост е това, което безбройните сили на природата са по отношение на нейното действие, което е неделимо. Всичко оживява, движи се, съществува в духа, защото той е в Бога, което изразяват и следните слова на апостол Павел: In Deosumus, movemur, et vivimus (живеем, действуваме и сме в Бога). Земята не поставя никакви спънки пред духа, както в Словото за него няма нищо неразбираемо. Близката му божественост му позволява да види мисълта на Бога, забулена от Словото, тъй както, като живее чрез вътрешния си човек, духът се съприкосновява с дълбокия смисъл, скрит във всички неща на този свят. Науката е езикът на преходния свят, а любовта — на духовния. Ето защо човекът повече описва, отколкото обяснява, докато ангелският дух вижда и разбира. Науката натъжава човека, а Любовта възвисява ангела. Науката още търси, а Любовта вече е намерила. Човекът преценява природата чрез отношенията си с нея, а ангелският дух — чрез отношенията си с небето. С една дума, за духовете всичко има смисъл. Те са посветени в тайната на хармонията между творенията; разбират се с духа на звуците, с духа на цветовете, с духа на растенията; могат да питат минерала и минералът ще отговори на мислите им. За какво им са земните науки и богатства, след като във всеки миг ги обхващат с поглед, а световете, които толкова занимават хората, са за духовете само последното стъпало, откъдето ще се устремят към Бога? Небесната любов и небесната мъдрост се проявяват в тях чрез кръг от светлина, която ги обгръща и която избраниците могат да видят. Тяхната невинност, чиято външна форма е невинността на децата, притежава познание за нещата, каквото децата нямат; духовете са невинни и знаещи. „И — казва Сведенборг — невинността на небесата има такова въздействие върху душата, че тези, които тя докосне, запазват за цял живот очарованието, което и аз самият изпитах. Достатъчно е може би — продължава той — да имаш и най-малко възприятие за нея, за да бъдеш променен завинаги, да пожелаеш да се пренесеш в небесата и по този начин да влезеш в сферата на Надеждата.“ Неговото учение за бракосъчетанията може да се предаде с тези малко на брой думи: „Господ взе красотата и изяществото от живота на мъжа и ги посели в жената.“ Когато мъжът не е слят с тази красота, с това изящество на своя живот, той е суров, тъжен и свиреп; а когато е слят с тях, той е весел и пълноценен. Ангелите винаги се намират в най-съвършената степен на красотата. Бракосъчетанията им се отпразнуват с великолепни тържества. В това единение, от което не се раждат деца, мъжът е дал усета а жената — волята и стават едно-единствено същество, една плът тук долу; след като облекат божествената си форма, се възнасят в небесата. Тук долу в природната им форма влечението на двата пола към наслади е свойство, което поражда умора и отвращение; но в небесната си форма съпрузите, станали един и същ дух, намират в себе си постоянен извор на наслади. Сведенборг е видял такова бракосъчетание на духове, което според свети Лука не съдържа нито плътско и предизвиква само духовни удоволствия. Един ангел му предложил да присъствува на такъв брак и го пренесъл на крилете си (крилете са символ, а не земна реалност). Той го облякъл с празничната си дреха и когато Сведенборг видял, че е облечен в светлина, полюбопитствувал защо. „В такива случаи — отговорил ангелът — дрехите ни засияват, заблестяват и стават венчални“ (Насл. на съпр. люб., 19, 20, 21). Тогава забелязал два ангела, дошли единият от юг, другият от изток; ангелът от юг бил в колесница, теглена от два бели коня с юзди с цвета и блясъка на зората; но когато в небето те се приближили до него, той не видял повече нито колесницата, нито конете. Ангелът от изток, облечен в пурпур, и ангелът от юг, облечен в дреха с цвят на хиацинт, притичали като две дихания и се слели; единият бил ангел на любовта, другият — на мъдростта. Водачът на Сведенборг му казал, че тези два ангела на земята са били свързани с духовно приятелство и са били неотлъчно заедно, макар че са ги разделяли пространства. Съгласието, което е в основата на хубавите бракове на земята, е обичайното състояние, в което се намират ангелите на небето. Любовта е светлината на техния свят. Вечният възторг на ангелите идва от дадената им от Бога способност да му връщат радостта, която той им е вдъхнал. Този непрестанен обмен предопределя техния живот. В небесните селения те стават безкрайни, като участвуват в същината на Бога, който се самозаражда. Необятността на небесата, в които живеят ангелите, е такава, че ако човек е надарен със зрение, толкова бързо като скоростта на светлината от слънцето към земята, и ако даже цяла вечност гледа, очите му няма да намерят хоризонт, за да си отпочинат. Сама по себе си светлината изразява небесните блаженства. Тя е — казва Сведенборг (Анг. мъдр., 7, 25, 26, 27) — излъчване на Божията сила, чиста еманация на неговата светлина, в сравнение с която и най-светлият ни ден е само мрак. Тя може всичко, обновява всичко и не се поглъща; обгръща ангела и му помага да докосне Бога чрез безкрайни наслаждения, които той чувствува, че се умножават безкрайно чрез самите себе си. Тази светлина убива всеки човек, който не е готов да я приеме. Никой тук долу, нито даже на небето, не може да види Бога и да оживее. Ето защо е казано (Изх. 19: 12, 13, 21, 22, 23): Планината, на която Мойсей говореше с Господ, беше пазена, да не би някой да я докосне и да умре. И още (Изх. 34: 29–35): Когато Мойсей донесе двете плочи, лицето му светеше толкова, че бе принуден да си сложи покривало, за да не умре някой, като говори на народа. Преображението на Иисус Христос също показва светлината, хвърлена от небесния пратеник, и неизразимите наслаждения, които ангелите изпитват, бидейки непрестанно пропити с нея. Лицето — му, казва свети Матей^[24] (Мат. 17: 1–5) — светна като слънце, дрехите му станаха бели като светлина… и облак засени учениците му… Най-после, когато на една звезда има само същества, които отхвърлят Господа, не зачитат словото му, а ангелските духове са събрани от всички краища, Бог изпраща един ангел-губител да преобрази изцяло този непокорен свят, който в необятната вселена е като безплодния зародиш в природата. Летящ върху комета, ангелът-губител се приближава до звездата и я завъртва около оста й; тогава сушата става дъно на морета, най-високите планини се превръщат в острови, а земите, преди залети с морски води, се възраждат, окъпани в свежест, като се подчиняват на законите на битието; и тогава Божието Слово възстановява силата си върху тази нова земя, която във всяко кътче запазва действието на земната вода и на небесния огън. Светлината, която ангелът донася свише, кара слънцето да бледнее. Тогава, както казва Исайя (2: 19): И ще влязат човеците в скални пещери и земни пропасти, и ще кажат на планините и на скалите, и ще извикат (Откр. 6:16): Паднете върху нас и скрийте ни от гнева на Агнеца!^[25] Агнецът е велик образ на непризнатите и преследвани ангели тук долу. Ето защо Христос е казал: Блажени страдащите! Блажени бедните духом! Блажени любящите! Целият Сведенборг се съдържа в тези думи — да страдаш, да вярваш и да обичаш. За да обичаш истински, не трябва ли да си страдал и не трябва ли да вярваш? Любовта поражда сила, силата дава мъдрост; а оттам идва умът, тъй като силата и мъдростта съдържат волята. Да бъдеш умен, не значи ли да знаеш, да искаш и да можеш — трите свойства на ангелския дух? „Ако вселената има някакъв смисъл — ето най-достойния за бога“ — ми казваше господин Сен Мартен^[26], когото видях по време на пътуването му в Швеция. Но, уважаеми — продължи господин Бекер след малко, — какво означават тези частици от огромното творчество, за което можем да добием някаква представа само ако го сравним с река от светлина и с порой от пламъци? Когато човек се задълбочи в него, той е отнесен от ужасно течение. В очите на този, който иска да потъне в безбройните строфи, чрез които Сведенборг направи осезаеми небесните светове, тъй както Бетховен построи своите дворци на хармония от хиляди ноти, тъй както архитектите са издигнали катедралите си от хиляди камъни, поемата на Данте Алигиери прилича на точица. В произведенията на Сведенборг пропадате в бездънни пропасти и духът ви невинаги може да ви поддържа. За да се върнете оттам невредим към нашите социални идеи, наистина трябва да притежавате много силен ум.

Сведенборг — продължи пасторът — обичаше извънредно много барон Серафитус, чието име по един стар шведски обичай носеше от незапомнени времена латинското окончание „ус“. Баронът беше най-разпаленият ученик на шведския пророк, който бе отворил очите на вътрешния му човек и му бе подготвил живот, съобразен със заповедите отгоре. Той търсеше ангелски дух между жените и Сведенборг в едно свое видение му го откри. Неговата годеница беше дъщеря на един лондонски обущар и в нея по думите на Сведенборг изпъкваше небесният живот, а предишните й изпитания бяха вече приключени. След преобразяването на пророка баронът дойде в Ярвис, за да сключи небесния си брак чрез молитва. Що се отнася до мен, господине, тъй като не съм никакъв ясновидец, аз забелязах само земните дела на това семейство; животът им беше наистина живот на светец и светица, чиито добродетели са слава за Римската църква. Те и двамата облекчиха мизерията на жителите и дадоха на всички известно състояние, което не освобождава от работа, но е достатъчно за задоволяване на нуждите им. Хората, живели около тях, никога не са забелязали и у двамата проява на гняв или нетърпение; те бяха винаги състрадателни и тихи, изпълнени с благост, милост и истинска доброта; бракът им бе хармония на две непрестанно свързани души. Две диви патици, полетели в един и същи полет, звукът в ехото, мисълта в словото са може би несъвършени образи на техния съюз. Тук всеки ги обичаше с обич, която може да бъде изразена само ако се сравни с любовта на растението към слънцето. Жената беше естествена в обноските си, с красива осанка и лице и притежаваше благородството на най-почитаните личности. През 1783 година, на двадесет и шестата година от живота си, тази жена зачена; бременността й предизвика огромна радост. По този начин двамата съпрузи се сбогуваха със света, като ми казаха, че несъмнено ще бъдат преобразени в момента, когато детето напусне обвивката си от плът, за което ще са необходими техните грижи, докато му бъде предадена силата да съществува само̀ по себе си. Детето се роди и това беше същата тази Серафита, която ни занимава сега; след като тя беше зачената, баща й и майка й заживяха още по-уединено от преди, като чрез молитва се възвишаваха към небето. Надеждата им беше да видят отново Сведенборг и вярата им я осъществи. В деня на раждането на Серафита Сведенборг се появил в Ярвис и изпълнил със светлина стаята, в която се раждало детето. Казват, че думите му били: „Делото е завършено, небесата се радват!“ В къщата чули звуците на странна мелодия, която по думите им сякаш била донесена чрез полъха на вятъра от четирите посоки на света. Духът на Сведенборг отвлякъл бащата вън от къщата и го завел на фиорда; там се сбогувал с него. Няколко мъже от Ярвис, които тогава се приближили до господин Серафитус, го чули да казва тези пленителни слова от Писанието: Колко прекрасни са върху планините нозете на ангела, пратен от Бога! Когато излязох от свещеническия дом, за да отида в замъка и там да кръстя детето, да му дам име и да изпълня задълженията, наложени ми от законите, срещнах барона. „Вашето съдействие е излишно — каза ми той, — на тази земя детето ни трябва да бъде без име. Вие няма да кръстите с водата на земната Църква този, който току-що е бил потопен в небесния огън. Това дете ще си остане цвете, няма да го видите да остарява, ще го видите само да издъхне; вие имате съществованието, то има живота; вие имате външни сетива, а то няма, то цялото е само вътрешен човек.“ Тези думи бяха произнесени със свръхестествен глас, който ме развълнува по-силно и от блясъка върху лицето му, от което бликаше светлина. Видът му беше олицетворение на фантастичните образи на вдъхновените, които си представяме, като четем пророчествата от Библията. Но сред нашите планини такива последствия не са рядкост, тъй като селитрата на постоянната снежна покривка предизвиква учудващи явления в организма ни. Попитах го за причината на неговото вълнение. „Сведенборг дойде, току-що се разделих с него и вдишах небесния въздух“ — каза ми той. „Под каква форма ви се яви?“ — настоявах аз. „В тленния си вид, облечен както беше последния път, когато го видях у Ричард Шиърсмит, в квартала Колд-Бат-Фийлд^[27] през юли 1771 година. Носеше горната си дреха от ратине с преливащи оттенъци и с железни копчета, жилетка, бяла връзка и същата внушителна перука с напудрени къдрици отстрани и вдигнати отпред коси, които откриваха широкото и блестящо чело, съответствуващо на едрото му четвъртито лице, в което всичко излъчва голяма сила и спокойствие. Разпознах носа с широки ноздри, пълни с огън; видях отново устата, която винаги се е усмихвала — ангелска уста, от която излязоха следните думи и в тях се съдържаше моето щастие: «До скоро виждане!»“ И аз почувствувах сиянието на небесната любов. Увереността, която осветяваше лицето на барона, ми попречи да поведа спор с него и затова го слушах мълчаливо, гласът му беше заразително топъл и ме сгря отвътре; фанатизмът му вълнуваше сърцето ми, както чуждият гняв разтърсва нервите ни. Последвах го мълком и отидох в дома му, където видях детето без име, легнало върху майка си, която го обгръщаше с тайнствено изражение. Серафита ме чу да идвам и вдигна глава към мен; очите й не бяха на обикновено дете; за да изразя впечатлението си от тях, би трябвало да кажа, че те вече виждаха и мислеха. Детството на това предопределено създание бе придружено с необикновени за нашия климат явления. В продължение на девет години зимите бяха по-меки, а летата по-дълги. Това природно явление предизвика много спорове сред учените, но ако техните обяснения изглеждаха задоволителни за академиците, то те караха барона да се усмихва, когато му ги разказвах. Никога Серафита не бе видяна гола, както понякога децата; никога не бе докосната нито от мъж, нито от жена; тя живя така непорочна на майчината си гръд и нито веднъж не изплака. Старият Давид ще ви потвърди тези факти, ако го разпитате за господарката му, към която изпитва обожание, подобно на обожанието на краля^[28], чието име носи, към ковчега Господен. От деветгодишната си възраст детето започна да изпада в молитвено състояние; молитвата е нейният живот; вие я видяхте в нашия храм на Коледа, единствения ден, когато идва там; но и в храма е отделена от другите християни на значително разстояние. Ако това разстояние между нея и хората не съществува, тя страда. Ето защо най-често остава в замъка. Събитията в нейния живот са впрочем неизвестни, тъй като не се показва; нейните способности, нейните усещания — всичко е вътрешно. По-голямата част от времето си прекарва в онова състояние на мистично съзерцание, обичайно според католическите писатели за първите отшелници християни, пазещи традицията на Словото Христово. Усетът й, душата й, тялото й — всичко в нея е чисто като снега по нашите планини. На десет години тя беше такава, каквато я виждате сега. Когато навърши девет години, баща й и майка й издъхнаха в един и същи миг, без страдания и без видима болест, след като бяха казали предварително часа, в който щяха да престанат да съществуват. Изправена в краката им, тя ги гледаше спокойно, без да изрази нито тъга, нито мъка, нито радост, нито любопитство; бащата и майката й се усмихваха. Когато дойдохме да вземем телата, тя каза: „Отнасяйте!“ „Серафита — попитах аз, защото я бяха нарекли така, — наистина ли не сте огорчена от смъртта на баща си и майка си? Те толкова ви обичаха!“ „Мъртви ли? — каза тя. — Не, те са у мен завинаги. Това тук е нищо“ — прибави тя, като показа без никакво вълнение телата, които отнасяха.

Виждах я за трети път след раждането й. В храма е трудно да бъде забелязана, тъй като тя стои изправена до колоната, която поддържа амвона, и сянката не позволява да се доловят чертите на лицето й. След това събитие от прислужниците в къщата остана само старият Давид, който въпреки своите осемдесет и две години успява някак да се грижи за господарката си. Неколцина жители на Ярвис са разказали удивителни неща за това момиче. Тъй като техните приказки са придобили известна правдоподобност в тази дълбоко мистична страна, аз се заех да изучавам Трактата за магиите на Ян Виер и трудовете върху демонологията^[29], в които са описани така наречените свръхестествени сили у човека, за да потърся подобни факти на тези, които й се приписват.

— Не й ли вярвате? — попита Вилфрид.

— Как не — отговори добродушно пасторът, — в нейно лице виждам безкрайно капризно момиче, разглезено от родителите си, които са й объркали главата с религиозните идеи, които току-що ви изложих.

Мина неволно направи леко движение с глава, изразяващо отрицание.

— Горкото момиче! — каза пасторът и продължи. — Нейните родители са й завещали гибелната екзалтация, която помътва ума на мистиците и ги прави повече или по-малко луди. Тя се подлага на глад, като хвърля в отчаяние бедния Давид. Този добър старец прилича на хилаво растение, което се поклаща и при най-слабия полъх на вятъра и разцъфтява при най-малкия слънчев лъч. Господарката му, чийто неразбираем език е възприел, е неговият вятър и неговото слънце; за него тя има диамантени нозе и чело, обсипано със звезди; движи се, обгърната от бяло сияние; гласът й се съпровожда от музика и притежава способността да става невидима. Поискайте да я видите — ще ви отговори, че тя пътува в астралните земи. Трудно е да се вярва на толкова небивалици. Нали знаете, всяко чудо прилича повече или по-малко на историята за Златния зъб^[30]. Ние си имаме един Златен зъб в Ярвис, и толкова. Така например рибарят Дюнкер уверява, че е наблюдавал ту как се гмурка във фиорда и излиза оттам във вид на дива патица, ту как върви в бурно време по вълните. Фергюс, който води стадата в сьолерите, разправя, че бил виждал в дъждовно време небето, винаги ясно над шведския замък и винаги синьо над главата на Серафита, когато тя излиза от дома си. А когато Серафита идва в храма, много жени чуват звуците на огромен орган и сериозно питат съседките си дали и те не ги чуват. Но дъщеря ми, към която от две години Серафита проявява особена привързаност, никога не е чула музика и не е усетила небесните ухания, които, както се твърди, изпълват въздуха при нейните разходки. Често Мина се е връщала и е изказвала пред мен наивното си възхищение на девойка пред красотите на тукашната пролет; идваше си опиянена, когато заедно със Серафита ходеха да подишат мириса на първите филизи на листвениците, боровете или на цветята, но след една тъй дълга зима няма нищо по-естествено от това изключително удоволствие. Кажи, дете мое, нали в компанията на този демон няма нищо толкова необикновено?

— Неговите тайни не са мои тайни — отвърна Мина. — Когато съм до него, знам всичко; далеч от него вече нищо не знам; до него аз не съм аз; далеч от него забравям всичко от този прелестен живот. Да го видя, е мечта, далечният спомен за която ми остава само ако той пожелае. До него успях да чуя, без да си го спомням, когато бях вече далече, мелодиите, за които говорят жените на Банкер и на Ериксон; до него можах да усетя Божествени ухания и да съзерцавам чудеса, а тук от тях няма и следа.

— Това, което ме изненадва най-много, откакто я познавам, е, че понася вашето присъствие до себе си — обърна се пасторът към Вилфрид.

— До себе си? — възкликна чужденецът. — Тя никога не ми е позволила да целуна или дори да докосна ръката й. Когато я видях за пръв път, погледът й ме смути и тя ми каза: „Бъдете добре дошли, тъй като вие трябваше да дойдете.“ Стори ми се, че ме познава. Разтреперих се. Ужасът, който изпитвам, ме кара да й вярвам.

— А пък мен — любовта — каза Мина, без да поруменее.

— Не ми ли се подигравате? — попита господин Бекер и се засмя добродушно. — Ти, моето момиче, като се представяш за дух на любовта, и вие, господине, като се правите на дух на мъдростта?

Той изпи чаша бира и не забеляза странния поглед, който Вилфрид хвърли на Мина.

— Шегата настрана — продължи свещеникът, — много се учудих, като научих, че днес за пръв път тези две лудетини са се изкатерили на върха на Фалберг; но това не са ли фантазии на девойки, изкачили се на някой хълм? Не е възможно да се стигне до върха на Фалберг.

— Татко — каза Мина развълнувано, — аз следователно съм била във властта на демона, щом се изкачих на Фалберг със Серафитус?

— Ето че става сериозно — забеляза господин Бекер. — Мина никога не е лъгала.

— Господин Бекер — продължи Вилфрид, — уверявам ви, че Серафита упражнява такава необикновена власт над мен, че не знам думи, с които да я изразя. Тя ми разкри неща, които само аз мога да знам.

— Това е сомнамбулизъм! — възкликна старецът. — Впрочем много такива случаи са разказани от Ян Виер като напълно обясними явления, наблюдавани някога в Египет.

— Дайте ми теософските трудове на Сведенборг — каза Вилфрид. — Искам да потъна в тези бездни от светлина, накарахте ме да жадувам за тях.

Господин Бекер подаде един том на Вилфрид и той веднага се зачете. Беше около девет часът вечерта. Прислужницата поднесе вечерята. Мина направи чай. След като се нахраниха, всеки се задълбочи в заниманията си — пасторът четеше Трактата за магиите, Вилфрид се опитваше да вникне в смисъла на учението на Сведенборг, младото момиче шиеше, потънало в спомените си. Това беше една норвежка вечер, дълга зимна вечер, спокойна, отдадена на тих труд, изпълнена с мисли и с цветя под снега. Като поглъщаше страниците на пророка, Вилфрид съществуваше само чрез вътрешните си сетива. От време на време пасторът го посочваше на Мина полусериозно, полунасмешливо и тя се усмихваше някак тъжно. Мина си представяше как Серафитус й се усмихва, като витае над облака дим, който обвиваше и тримата. Изби полунощ. Външната врата се отвори с голяма сила. Тежки и забързани стъпки, стъпки на изплашен старец, отекнаха в тясното преддверие между двете врати. След това внезапно в гостната се появи Давид.

— Насилие! Насилие! — извика той. — Елате! Елате всички! Демоните са се развилнели! Те носят огнени митри^[31]. Това са адониси^[32], вертумни^[33] и сирени! Те я изкушават, както Иисус е бил изкушаван на планината. Елате да ги прогоните!

— Разпознавате ли езика на Сведенборг? Ето го в чиста форма! — смеейки се, каза пасторът.

Но Вилфрид и Мина гледаха ужасени стария Давид, който с белите си разпилени коси, с блуждаещ поглед и треперещи крака, целите в сняг, тъй като беше дошъл без ски, продължаваше да се олюлява, сякаш някакъв бурен вятър го шибаше.

— Какво се е случило? — попита го Мина.

— Демоните се надяват и искат отново да я спечелят.

Тези думи накараха Вилфрид да изтръпне.

— Вече близо пет часа стои права с вдигнати към небето очи и протегнати ръце; тя страда и призовава Бога. Не мога да прекрача границите, адът е поставил на стража вертумни. Те са издигнали железни стени между нея и стария й Давид. Ако има нужда от мен, какво да направя? Помогнете ми! Елате да се молите!

Беше страшно да се гледа отчаянието на нещастния старец.

— Божията светлина я пази, но ако отстъпи пред насилието? — продължи той с обайваща искреност.

— Тишина! Не говорете глупости, Давид! Това трябва да се провери. Ние ще дойдем с вас — каза пасторът — и ще видите, че в замъка няма нито вертумни, нито демони, нито сирени.

— Баща ви е сляп — едва чуто каза Давид на Мина. Вилфрид, който беше под силното въздействие на прегледания току-що първи трактат на Сведенборг, изскочи в коридора и вече си слагаше ските. Мина се приготви веднага. Оставиха двамата старци и забързаха към шведския замък.

— Чувате ли това пукане? — попита Вилфрид.

— Ледът във фиорда се движи — отвърна Мина, — наближава пролетта.

Вилфрид замълча. Когато двамата се озоваха в двора, те почувствуваха, че не са в състояние, нито имат сила да влязат в къщата.

— Какво мислите за нея? — попита Вилфрид.

„Какво сияние! — възкликна Мина, като застана пред прозореца на салона. — Ето го! Боже мой, колко е красив! О, Серафитус, вземи ме!“

Възклицанието на девойката бе изпяло вътрешно. Тя виждаше Серафитус изправен, леко обгърнат от мъгла с цвят на опал, която се излъчваше от това почти фосфоресциращо тяло на неголямо разстояние.

„Колко е красива!“ — извика Вилфрид, също наум.

В този момент дойде господин Бекер, последван от Давид; той видя дъщеря си и чужденеца пред прозореца, отиде до тях, погледна в салона и каза:

— Ами че тя си казва молитвите.

— Но, господине, опитайте се да влезете вътре.

— Защо трябва да смущаваме тези, които се молят? — отвърна пасторът.

В същия момент един лъч от луната, която изгряваше над Фалберг, заискри върху прозореца. Те се обърнаха развълнувани от този природен феномен, който ги стресна, но когато погледнаха отново към Серафита, тя беше изчезнала.

— Странно нещо! — изненада се Вилфрид.

— Но аз чувам прелестни звуци! — възкликна Мина.

— Какво от това? — рече пасторът. — Сигурно ще си ляга.

Давид се беше прибрал. Върнаха се мълчаливо; никой от тях тримата не разбираше видението по един и същи начин. Господин Бекер се съмняваше, Мина обожаваше, Вилфрид желаеше.

Вилфрид беше на тридесет и шест години. Имаше силно развито телосложение, но не му липсваше хармоничност. Ръстът му беше под средния, като на почти всички хора, които са над другите; гърдите и раменете му бяха широки, а вратът — къс, като на хората, чието сърце трябва да бъде близо до главата; косите му бяха черни, гъсти и тънки; жълтеникавокафявите му очи притежаваха слънчев блясък, който сочеше с каква жажда неговата природа поглъщаше светлината. Ако на неговите мъжествени и смутни черти липсваше вътрешното спокойствие, което създава безбурният живот, то те издаваха неизчерпаемите възможности за буйни чувства и ненаситността на инстинкта, тъй както движенията му показваха съвършенството на физическия апарат, гъвкавостта на сетивата и точността на действието им. Този човек можеше да се бори с дивака, като него да чува стъпките на враговете в горските дебри, да усеща миризмата им във въздуха и да вижда на хоризонта приятелския сигнал. Сънят му беше лек, като на всички създания, които се боят да не бъдат изненадани. Тялото му бързо привикваше с климата на страните, в които го отвеждаше бурният му живот. Като образец на човешко устройство, той би предизвикал възхищението на хората на изкуството и на науката; у него всичко се уравновесяваше — дейността и сърцето, разумът и волята. На пръв поглед сякаш трябваше да бъде причислен към чисто инстинктивните същества, които сляпо робуват на материалните потребности; но още от утрото на своя живот той се бе устремил към обществото, в очите на което по вина на чувствата си бе изпаднал в немилост; учението беше развило ума му, съзерцанието беше изострило мисленето му, науките бяха разширили усета му. Беше изучил човешките закони, играта на интересите, подклаждани от страстите, и сякаш отрано бе привикнал с отвлечените идеи, върху които са основани обществата. Беше бледнял над книги, които са мъртви човешки действия, след това в европейските столици бе бодърствувал сред пиршества, беше се събуждал в не едно легло, беше спал може би на бойното поле в нощта преди битката и в нощта след победата; вероятно бурната му младост го беше захвърлила на палубата на пиратски кораб, кръстосващ най-различни страни на земното кълбо; по този начин беше опознал и живите човешки действия. Следователно знаеше настоящето и миналото, двете истории — някогашната и днешната. Много хора като Вилфрид са били еднакво могъщи с ръцете си, със сърцата си и с ума си и повечето от тях са злоупотребили като него с тройната си власт. Но ако този човек чрез външната си обвивка все още беше прикрепен към тинестата част на човечеството, положително той също принадлежеше към сферата, където умът е сила. Въпреки булата, в които се обвиваше душата му, в него се срещаха неизразими белези, видими за очите на чистите същества — на децата, чиято невинност не е била докосната от полъха на нито една лоша страст, на стареца, който си е възвърнал невинността; тези признаци издаваха един Каин, който все пак хранеше надежда и сякаш търсеше опрощение накрай света. Мина подозираше, че този човек е мъченик на славата, а Серафита знаеше кой е; и двете му се възхищаваха и го съжаляваха. Откъде идваше това тяхно прозрение? Няма нищо едновременно по-просто и по-необикновено. Щом човек пожелае да проникне в тайните на природата, където няма нищо скрито и трябва само да се види, той забелязва, че там простото поражда вълшебното.

— Серафитус — каза една вечер Мина, няколко дни след идването на Вилфрид в Ярвис, — вие четете в душата на този чужденец, докато аз получавам само бегли впечатления. Той ме вледенява или възпламенява, но вие изглежда, знаете причината за този студ и за тази топлина; вие можете да ми я кажете, тъй като знаете всичко за него.

— Да, видях причините — потвърди Серафитус, като сведе дългите си клепки.

— По какъв начин? — полюбопитствува Мина.

— Аз притежавам дарбата на ясновидството — отговори й той. — Ясновидството представлява нещо като вътрешно зрение, което прониква във всичко, и силата му може да бъде разбрана само чрез съпоставка. В големите градове на Европа, където се създават произведения, чрез които човешката ръка се стреми да възпроизведе явленията на духовната природа, както и тези на физическата, съществуват велики хора, които чрез мрамора изразяват мисли. Ваятелят действува върху мрамора, оформя го и му вдъхва истинска вселена от мисли. Съществуват мраморни статуи, които човешката ръка е надарила със способността да изобразяват цяла една възвишена или цяла една лоша страна на човечеството; мнозинството от хората виждат в тях човешка фигура и нищо повече, други пък, поставени по-високо на човешката стълбица, долавят една част от мислите, вложени от скулптора, и се възхищават от формата; но само посветените в тайните на изкуството вникват в замисъла на ваятеля — като гледат неговата статуя, те разгадават целия свят на мислите му. Тъкмо тези са князете на изкуството, те носят в себе си огледало, в което се отразява природата с нейните най-незабележими промени. И така, у мен има нещо като огледало, в което се отразява духовната природа с причините и следствията й. Аз отгатвам бъдещето и миналото, като по този начин прониквам в съзнанието. „Как става това?“ — винаги ще ми задаваш този въпрос. Направи така, че мраморът да бъде тялото на някой човек, а ваятелят — чувството, страстта, порокът или престъплението, добродетелта, грешката или покаянието — и ще разбереш как чета в душата на чужденеца, но не се надявай да ти обясня какво представлява ясновидството; тъй като за да разбереш тази дарба, трябва да я притежаваш.

Макар че Вилфрид принадлежеше към двата основни и толкова различни дяла на човечеството — хората на силата и хората на мисълта, — неговият разпуснат и размирен живот и грешките му често го бяха отвеждали към вярата, тъй като съмнението има две страни — светлината и мрака. Вилфрид прекалено осезателно беше изпитал света в двете му форми — материя и дух, — за да не бъде заразен от жаждата по непознатото, от желанието да отиде отвъд, от което са обхванати почти всички хора, които знаят, могат и искат. Но нито знанията му, нито постъпките му, нито волята му имаха някаква насока. Той бе принуден да избяга от живота в обществото, както големият грешник търси манастирската обител. Угризението на съвестта — тази добродетел на слабите, не можеше да го докосне. Угризението е немощ и би означавало да повтори грешката си. Единствено покаянието е сила и то увенчава всичко. Но прекосявайки света, от който си бе построил обител, Вилфрид никъде не беше намерил лек за раните си, никъде не бе видял същност, към която да се привърже. Отчаянието беше пресушило неговите извори на желание. Той беше от хората, които, след като са се борили със страстите и са се оказали по-силни от тях, не намират повече какво да сграбчат в ноктите си на граблива птица; те, на които липсва случай да застанат начело на неколцина от своите равни, за да тъпчат под копитата на конете си цели народи, биха купили с цената на ужасно мъченичество способността да изтлеят заради някаква вяра и приличат на величави скали, които чакат докосването на вълшебната пръчица и то не идва, а би могло да предизвика бликването у тях на забравени извори. Вилфрид бе хвърлен по волята на неспокойната си и търсеща участ по пътищата на Норвегия и зимата го изненада в Ярвис. В деня, когато той за пръв път видя Серафита, тази среща го накара да забрави предишния си живот. Младото момиче му вдъхна такива изключителни усещания, които не смяташе, че могат да се събудят отново. Пепелта в душата му изпусна един последен пламък и се разпръсна при първия полъх от гласа на Серафита. Кой не е почувствувал, че става отново чист и млад, след като е изстудил сърцето си в старостта и се е омърсил в калта? Вилфрид изведнъж обикна така, както никога не бе обичал; той обикна тайно, с вяра и ужас, обикна до полуда. Животът му се вълнуваше в самия си извор само при мисълта, че ще види Серафита. Гласът й го пренасяше в непознати светове; пред нея той немееше, тъй като тя го заслепяваше. Тук под снеговете, сред ледовете, беше пораснало върху стеблото си това небесно цвете, към което се бяха стремили досега излъганите му желания, и появата му събуждаше онези свежи мисли, надежди и чувства, които се тълпят около нас, за да ни отнесат във висшите области, тъй както ангелите в символичните картини, диктувани на художниците от някакъв сроден дух, отнасят в небесата избраниците. Божествено ухание омекотяваше гранита на тази канара, светлина, надарена със слово, изливаше върху нея божествените мелодии, които съпровождат пътника, устремил се към небето. След като беше пресушил чашата със земна любов и я беше строшил между зъбите си, забеляза великолепния кристален съд, пълен с бистра вода, и той го накара да закопнее за неувяхващи наслади, единствено достъпни за онзи, който може да доближи пламтящите си от вяра устни, без да пукне кристала. Той беше намерил на земята онази бронзова стена, която жадуваше да преодолее. Втурваше се неудържимо при Серафита с намерение да й обясни силата на страстта, в чиято власт изнемогваше като коня от преданието, яхнат от невъзмутимия бронзов ездач, който си остава изправен на седлото и усилията на буйното животно го правят все по-тежък и все по-потискащ. Той отиваше при нея да й разкаже живота си, да обрисува величието на душата си чрез величието на грешките си, да покаже опустошенията в своите пустини, но щом преминеше оградата и навлезеше в необятната зона, обхваната от очите на Серафита, чиято блестяща синева не знаеше прегради, той ставаше спокоен и покорен като лъв, преследващ плячката си в някоя равнина в Африка, който получава любовно послание чрез крилете на вятъра и се спира. Тогава се отваряше пропаст, в която пропадаха думите на необикновено силното му душевно вълнение, и от нея се издигаше глас, и този глас го променяше; той ставаше дете, шестнадесетгодишен юноша, свенлив и боязлив пред младото момиче с ведро чело, пред тази бяла форма, чието невъзмутимо спокойствие приличаше на жестокото равнодушие на човешкото правосъдие. Борбата между тях престана едва онази вечер, в която тя най-после го повали с един поглед, като ястреб, който описва зашеметяващите си кръгове около плячката и я принуждава да падне поразена, преди да я отнесе в гнездото си. В самите нас се водят дълги борби, чийто край бележи някоя наша постъпка, и те представляват нещо като скритата страна на човечеството. Тази скрита страна принадлежи на Бога, а откритата — на хората. Много пъти на Серафита й правеше удоволствие да доказва на Вилфрид, че познава тази толкова разнообразна съкровена страна, която съставлява втория живот на повечето хора. Често тя го бе питала с гласа си на гургулица: „Защо е целият този гняв?“, когато, отивайки при нея, Вилфрид си обещаваше да я отвлече, за да я направи своя вещ. Останеше ли сам, Вилфрид намираше достатъчно сили и току-що у свещеника се беше разбунтувал, но разказът на стареца го бе успокоил. Този толкова насмешлив, толкова язвителен човек най-сетне виждаше да изгрява в неговата нощ светлината на една звездна вяра; питаше се дали Серафита не беше изгнаница от висшите сфери, завръщаща се в родината си. Той нямаше да я удостои с почестите на боготворенето, с които влюбените във всички страни злоупотребяват, тази лилия на Норвегия, тъй като вярваше в нея. Защо ли тя оставаше в този далечен фиорд? Какво правеше тук? В главата му се рояха въпроси без отговор. Какво най-вече ще се случи между тях? Каква съдба го беше довела тук? За него Серафита представляваше неподвижния, но лек като сянка мрамор, който Мина току-що бе видяла да се изправя на края на бездната; по този начин Серафита се възправяше пред всички бездни, без нищо да я засегне, без дъгата на веждите й да се огъне, без светлината в зениците й да трепне. Тази любов беше явно безнадеждна, но предизвикваше любопитството му. От момента, в който Вилфрид подозря небесното естество на магьосницата, която му бе разкрила тайната на живота му във видения, изпълнени с хармония, той пожела да опита да я подчини, да я запази и да я похити от небето, където може би я очакваха. Човечеството и земята си възвръщаха плячката и той ги представляваше. Гордостта му — единственото чувство, от което човек може дълго време да бъде въодушевен, щеше да го ощастливи чрез тази победа за остатъка от дните му. При тази мисъл кръвта закипя в жилите му и изпълни сърцето му. Ако не успее, ще я пречупи: Толкова е естествено човек да унищожава това, което не може да притежава, да отрича това, което не разбира, да ругае този, на когото завижда!

На следващия ден Вилфрид, потънал в мисли, може би предизвикани от необикновеното представление, на което бе станал свидетел предната вечер, пожела да разпита Давид и отиде да го види под предлог, че се интересува за Серафита. Макар според господин Бекер нещастният човек да беше напълно вдетинен, чужденецът се довери на проницателността си, за да открие частиците истина, които слугата би изпуснал в потока от несвързани мисли.

Давид имаше неподвижното и нерешително изражение на осемдесетгодишен старец; под белите коси се виждаше чело, върху което бръчките образуваха опустошени пластове, а лицето му беше издълбано като легло на пресъхнал поток. Целият му живот се беше приютил в очите, в които блестеше лъч; но тази светлина сякаш беше забулена с облаци и в нея личаха силното умопомрачение и глупавата втренченост, присъща на пиянството. Тежките му и бавни движения издаваха ледовете на възрастта и се придаваха на онзи, който се поддадеше на желанието да го гледа по-дълго време, тъй като старецът притежаваше силата на вцепенеността. Ограниченият му ум се събуждаше единствено при звука от гласа и появата на господарката му и при спомена за нея. Тя беше душата на този напълно материален отломък. Ако видехте Давид сам, бихте го помислили за труп. Но ако Серафита се покажеше, заговореше или станеше дума за нея, мъртвецът излизаше от гроба си и отново придобиваше движение и слово. Никога изсъхналите кости, които Божественият дъх трябва да съживи в долината на Йосафат^[34], никога този образ от Откровението не е бил така добре олицетворен, както от този Лазар^[35], непрекъснато призоваван от гроба му към живот чрез гласа на момичето. Речта му винаги беше образна и често неразбираема, което пречеше на жителите да говорят с него; но те почитаха в негово лице духа, силно отклонен от обикновения път, от който народът инстинктивно се възхищава.

Вилфрид го намери в първата зала, привидно задрямал край печката. Като кучето, което познава приятелите на къщата, старецът отвори очи, забеляза чужденеца и не се помръдна.

— Е, къде е тя? — попита го Вилфрид, като седна до него.

Давид раздвижи пръстите си във въздуха, сякаш обрисуваше полета на птица.

— Още ли страда? — попита пак Вилфрид.

— Само съществата, обречени на небето, знаят да страдат, без страданието да отслаби любовта им — това е белегът на истинската вяра — отвърна замислено старецът, като настройван инструмент, който случайно изпуска някакъв звук.

— Кой ви каза тези думи?

— Духът.

— Но какво всъщност й се случи снощи? Победихте ли най-после вертумните, застанали на стража? Промъкнахте ли се край мамоните^[36]?

— Да — рече Давид, сякаш се пробуждаше от сън.

Мъглявината в погледа му се стопи от придошлата от душата му светлина и той постепенно стана бляскав като на орел и одухотворен като на поет.

— Какво видяхте? — попита Вилфрид, учуден от внезапната промяна.

— Видях видовете и формите, чух духа на нещата, видях бунта на лошите, слушах словото на добрите. Дойдоха седем демона и слязоха седем архангела. Архангелите бяха забулени и наблюдаваха отдалеч. Демоните бяха близо, те блестяха и действуваха. Мамон дойде върху седефената си раковина в облика на красива гола жена; снежнобялото тяло на жената заслепяваше, никога човешките форми не ще бъдат толкова съвършени, и той проговори: „Аз съм удоволствието и ти ще ме притежаваш!“ Луцифер, принцът на змиите, дойде с целия си блясък на владетел. Човекът у него беше красив като ангел и казваше: „Човечеството ще ти служи!“ Царицата на скъперниците, тази, която не връща нищо, което е взела — морето, дойде, обвита със зелената си мантия, отвори пазвата си, показа ковчежето си със скъпоценни камъни, избълва съкровищата си и ги предложи; бликнаха вълни от сапфири и изумруди; творенията й се развълнувала, изскочиха от леговищата си и заговориха; най-красивата перла разтвори крилете си на пеперуда, заблестя, прозвучаха мелодиите на морето и тя каза: „И двете сме дъщери на страданието и сме сестри. Чакай ме! Ще тръгнем заедно! Трябва само да стана жена!“ Птицата, която има криле на орел и лапи на лъв, глава на жена и задница на кон. Звярът, се строполи пред нея, взе да ближе нозете й, като обещаваше седемстотин години изобилие на любимата си дъщеря. Най-опасното, Детето, плачейки, се довлече до коленете й и каза: „И мен ли ще изоставиш, толкова слабо и страдащо? Остани, мамо!“ То си играеше с другите, разпръскваше леност във въздуха и небето щеше да се смили над жалбата му. Дойде Девата със звънкия си глас и прозвучаха химните й, които успокояват душата. Царете на Изтока дойдоха с робите си, армиите си и жените си; Ранените поискаха помощ, Нещастните протегнаха ръце: „Не ни изоставяй, не ни изоставяй!“ И самият аз възкликнах: „Не ни напускай! Ще те обожаваме, остани!“ Цветята се показваха от семената си и я обгърнаха с уханията си, които мълвяха: „Остани!“ Великанът Енаким излезе от Юпитер, като взе със себе си златото и приятелите си, както и духовете от астралните земи, които се бяха присъединили към него, и всичките вкупом казаха: „Ще бъдем твои в продължение на седемстотин години.“ Най-накрая Смъртта слезе от белия си кон и каза: „Ще ти се подчиня!“ Всички се простряха в нозете й, да бяхте ги видели само! Те изпълваха широката равнина и всичките я зовяха: „Ние сме те хранили, ти си наше дете, не ни изоставяй!“ Животът излезе от червените си води и каза: „Аз няма да те напусна!“ След това като видя, че Серафита мълчи, засия като слънце и й извика: „Аз съм светлината!“ — „Светлината е там!“ — извика на свой ред Серафита, като показа облаците, където се подвизаваха архангелите; но тя беше уморена, Желанието бе сломило нервите й и тя можа само да възкликне: „О Боже мой!“ Колко ангелски духове, като са изкачвали планината, близо до върха са се натъквали под краката си на камък, което ги е карало да се претърколят и ги е хвърляло отново в бездната! Всичките тези паднали духове се възхищаваха от нейната твърдост; те бяха там и образуваха неподвижен хор и всичките й казваха през сълзи: „Смелост!“ Най-сетне тя победи Желанието, разбушувало се у нея във всичките си форми и видове. Тя остана с молитвите си и когато вдигна очи, видя нозете на ангелите, които отново отлитаха в небесата.

— Тя е видяла нозете на ангелите? — повтори Вилфрид.

— Да — рече старецът.

— Разказала ви е един свой сън, нали? — попита Вилфрид.

— Толкова сериозен сън, колкото съня на вашия живот — отговори Давид, — аз бях там.

Спокойствието на стария слуга порази Вилфрид и той си тръгна, като се питаше, дали тези видения бяха по-малко необикновени от виденията, за които Сведенборг разказваше и които беше чел предната вечер.

„Ако духовете съществуват, те трябва да действуват“ мислеше си той, като влизаше в свещеническия дом, където намери господин Бекер сам.

— Драги пасторе — каза Вилфрид, — Серафита прилича на нас само по външна форма, но нейната форма е непроницаема. Не смятайте, че съм луд или влюбен. Когато човек е убеден, излишно е да се спори. Превърнете моята убеденост в научни предположения и да се опитаме да си изясним загадката. Утре двамата отиваме при нея.

— И какво от това? — попита господин Бекер.

— Ако погледът й не познава пространството — продължи Вилфрид, — ако мисълта й е разумно зрение, което й позволява да обхване нещата в тяхната същност и да ги свърже с общото развитие на световете, с една дума, ако тя знае и вижда всичко, то тогава да поставим гадателката на трикракото й столче, да принудим този безпощаден орел да разпери крилете си, като го заплашим! Помогнете ми! Дишам огън, който ме опустошава, искам да го загася или да се оставя да бъда унищожен. Най-сетне открих плячка и я желая.

— Това би било доста трудно завоевание, тъй като горкото момиче е…

— Е какво? — попита Вилфрид.

— Лудо — каза свещеникът.

— Аз не ви оспорвам нейната лудост, но не ми оспорвайте нейното превъзходство. Скъпи господин Бекер, тя често ме е озадачавала с голямата си начетеност. Пътувала ли е някога?

— От дома си до фиорда.

— Не е излизала оттук? — възкликна Вилфрид. — Но тогава е чела много!

— Нито една страница, нито един ред! В Ярвис само аз имам книги. Съчиненията на Сведенборг са единствените, които са били в замъка, но те са тук, ето ги. Тя никога не се е докосвала до нито едно от тях.

— Опитвали ли сте да разговаряте някога с нея?

— Няма смисъл!

— Никой ли не е живял под покрива й?

— Тя не е имала други приятели освен вас и Мина, нито други прислужници освен Давид.

— Никога ли не е чувала да се говори за науки и изкуства?

— От кого?

— Но ако тя говори научно и с вещина по тези въпроси, както често го е правила пред мен, какво бихте си помислили?

— Че това момиче през няколкото години мълчание е придобило способности, приписвани на Аполоний Тиански^[37] и на много набедени магьосници, които Инквизицията изгори на клада, тъй като не приемаше съществуването на вътрешното зрение.

— Ако тя заговори на арабски, какво бихте си помислили?

— Историята на медицинските науки дава много примери за девойки, които са говорили на непознати за тях езици.

— Какво да се прави? — каза Вилфрид. — Тя знае от моето минало неща, чиято тайна беше само моя.

— Ще видим дали ще отгатне мислите, които не съм доверил на никого — каза господин Бекер.

Мина се върна.

— Е, момичето ми, какво стана с твоя демон?

— Той страда, татко — отвърна тя, като поздрави Вилфрид. — Човешките страсти с измамните си богатства са му се явили през нощта и са разгърнали пред него нечувано великолепие. Но вие считате, че тези неща са измислици.

— Толкова красиви измислици за онзи, който ги чете в ума си, каквито са за обикновения човек приказките от „Хиляда и една нощ“ — каза с усмивка пасторът.

— Нима сатаната — продължи тя — не пренесе Спасителя на покрива на храма, като му показа народите в нозете му?

— Евангелистите — заяви пасторът — не са поправили както трябва преписите на Евангелието и затова съществуват много версии.

— Мислите ли, че тези видения са истински? — обърна се Вилфрид към Мина.

— Кой може да се усъмни, след като той го казва?

— Той ли? — учуди се Вилфрид. — Кой е той?

— Този, който е там — отговори Мина, като посочи замъка.

— За Серафита ли говорите? — възкликна изненадан чужденецът.

Девойката наведе глава, като му хвърли поглед, който криеше малко хитрост.

— Също и вие — продължи Вилфрид — обичате да обърквате мислите ми. Коя е тя? Какво мислите за нея?

— Това, което чувствувам, не може да се обясни — продължи Мина и поруменя.

— Вие сте луди! — провикна се пасторът.

— До утре! — сбогува се Вилфрид.