Оноре дьо Балзак
Серафита ^[0] (4)

Четвърта глава
Облаците под Светилището

Има зрелища, в които участвува цялото материално великолепие, с което разполага човекът. Тълпи от роби и гмурци са търсили в пясъка на морското дъно и в недрата на скалите бисерите и диамантите, които украсяват зрителите. Предавани по наследство, тези скъпоценности са блестели върху всички короновани глави и ако можеха да говорят, биха разказали най-правдивата човешка история. Нима те не познават мъките и радостите на големите, както и на малките! Били са носени навсякъде — с гордост на празненствата, с отчаяние при лихваря, били са плячкосвани сред кърви, пренасяни в шедьоври, нарочно създадени от изкуството, за да бъдат запазени в тях. Нито една не е била загубена, като се изключи бисерът на Клеопатра. Големите, щастливите са се събрали да наблюдават коронясването на крал, чиято великолепна одежда е дело на човешката сръчност, но пурпурът, с който владетелят е облечен в своето величие, е по-несъвършен от този на обикновеното полско цвете. Тези блестящи празници, изпълнени е музика и светлина, сред които човешкото слово се опитва да гърми, всички тези постижения на човешката ръка могат да бъдат смазани от една мисъл и от едно чувство. Духът може да събере около човека и вътре у човека още по-ярки светлини, да го накара да чуе още по-благозвучни мелодии и да го постави върху облаци от блестящи съзвездия, по които той гадае. Сърцето може още повече! Човекът е способен да застане лице в лице с едно-единствено същество и да намери в една-единствена дума, в един-единствен поглед толкова тежък за носене товар, толкова бляскав и толкова оглушителен звук, че не устоява и пада на колене. Най-истинските великолепия не са във вещите, а в нас самите. Нима за учения научната тайна не представлява цял един свят от чудеса? Нима фанфарите на силата, брилянтите на богатството, музиката на радостта и огромни стълпотворения от хора съпровождат, неговото тържество? Не, той се оттегля в някой мрачен ъгъл, където често някой блед и болнав човек му казва на ухото една-единствена дума. Тази дума, хвърлена като факла в подземие, осветява пред него науките.

Всички човешки мисли, облечени в най-привлекателните форми, създадени от тайнството, заобикаляха седналия в крайпътната кал слепец. Трите свята — Природният, Духовният и Божественият с всичките си сфери се разкриха пред бедния флорентински изгнаник: той вървеше, придружен от щастливите и страдащите, от тези, които се молеха, и от тези, които крещяха, от ангелите и от прокълнатите. Когато Божият пратеник, който знаеше и можеше всичко, се яви на трима от своите ученици — това стана една вечер на общата трапеза на най-бедната от всички странноприемници, — в този момент светлината блесна, разчупи материалните форми и освети духовните способности; учениците му го видяха в неговата слава и земята вече се крепеше за нозете им като сандал, който се откача.

Господин Бекер, Вилфрид и Мина се чувствуваха изпълнени с боязън, запътили се при необикновеното същество, което възнамеряваха да разпитат. За всеки един от тях уголеменият шведски замък съдържаше гигантско зрелище, подобно на онези, чиито елементи и цветове са толкова умело и хармонично поставени от поетите, а действуващите лица — въображаеми актьори за обикновените хора, са истински за съществата, които за пръв път проникват в духовния свят. Върху стъпалата на този амфитеатър господин Бекер разполагаше сивите легиони на съмнението, мрачните си мисли, порочните формули на опровержението; той свикваше там различните философски и религиозни светове, които воюват помежду си, и всички се появяват под формата на безплътна система, подобна на времето, изобразено от човека като старица, която с едната си ръка вдига косата, а с другата отнася един крехък свят — човешкия. Вилфрид призоваваше там първите си илюзии и последните си надежди, виждаше човешката съдба и нейните битки, религията и всепобедните й владения. Там Мина съзираше смътно през някаква пролука небето, любовта повдигаше пред нея извезаната с тайнствени картини завеса и хармоничните звуци, достигащи до слуха, засилваха любопитството й. И тъй, за тях тази вечер беше това, което е била вечерята за тримата поклонници в Емаус^[1], това, което е било видението за Данте и вдъхновението за Омир; за тях това бяха трите разкрити форми на света, разкъсаните була, разпръснатото съмнение, осветеният мрак. Човечеството във всичките си проявления в очакване на светлината не можеше да бъде така добре представено, както от това младо момиче, този мъж и двамата старци, от които единият беше достатъчно учен, за да се съмнява, а другият — достатъчно невеж, за да вярва. Никога никоя сцена не е била наглед толкова проста, а в действителност — толкова огромна.

Когато влязоха, водени от стария Давид, намериха Серафита изправена до масата с най-различни неща за ядене, от които се състои ритуалът на чая, заместващ в страните на Севера радостите на виното, отредени за южните страни. Наистина нищо не сочеше у нея или у него съществото, което имаше странната власт да се появява в две различни форми; впрочем нищо не издаваше разнообразните й способности. Загрижена като всяка добра домакиня за удобството на гостите си, Серафита заръча на Давид да сложи дърва в печката.

— Добър вечер, съседи — заговори тя. — Скъпи господин Бекер, добре направихте, че дойдохте; може би ме виждате жива за последен път. Тази зима ме уби. Но седнете, господине — каза тя на Вилфрид. — И ти, Мина, седни тук — продължи, като й посочи креслото до младия мъж. — Ти си донесла бродерията си, налучка ли бода? Рисунъкът й е много красив. За кого е предназначена? За баща ти или за господина? — попита тя, като се обърна към Вилфрид. — Нима преди да отпътува, няма да му оставим някакъв спомен от норвежките момичета?

— Значи вчера сте били болна? — поинтересува се Вилфрид.

— Нищо страшно — отвърна тя. — Това страдание ми харесва, то ми е необходимо, за да изляза от живота.

— Ще рече, че смъртта не ви плаши? — попита с усмивка господин Бекер, който не вярваше, че е била болна.

— Не, драги пасторе. Има два начина да се умре — за едни смъртта е победа, а за други — поражение.

— Вие смятате, че сте победили? — удиви се Мина.

— Не знам — отвърна тя. — Може би това е само една крачка повече.

Млечният блясък на челото й помътня, очите й се забулиха под бавно повдигащите се клепачи. Това иначе обикновено движение развълнува тримата любопитни и те не се помръднаха. Господин Бекер се осмели пръв.

— Скъпо момиче — каза той, — вие сте самата чистосърдечност, но притежавате също и божествена доброта; тази вечер бих искал от вас нещо друго, а не сладките ви към чая. Ако трябва да се вярва на някои хора, вие знаете необикновени неща; но ако е така, бихте ли били милостива да разпръснете някои наши съмнения?

— Ах! — поде тя с усмивка. — Аз вървя по облаците, имам власт над водовъртежите във фиорда, морето за мен е яздитно животно, на което съм сложила юзда, знам къде расте цветето, което пее, къде се излъчва светлината, която говори, къде блестят и живеят цветовете, които благоухаят, притежавам пръстена на Соломон^[2], аз съм фея, давам заповеди на вятъра и той ги изпълнява като покорен роб, виждам съкровищата в подземните недра, аз съм девата, пред която летят бисери и…

— И можем без страх да се изкачим на Фалберг? — прекъсна я Мина.

— И ти също! — отговори съществото, като хвърли поглед на девойката и я изпълни със смут. — Ако не притежавах дарбата да прочета зад вашите чела желанието, което ви е довело тук, щях ли да бъда това, което смятате, че съм? — попита тя, като обгърна и тримата със своя обсебващ поглед за голяма радост на Давид, който си потърка ръцете, преди да излезе. — Ах! — подзе тя след малко. — И тримата сте дошли тук, подтиквани от детско любопитство. Вие сте се питали, бедничкият ми господин Бекер, дали е възможно седемнадесетгодишно момиче да знае една от хилядите тайни, които учените търсят, забили нос в земята, вместо да вдигнат очи към небето! Ако ви кажа как и откъде растението се свързва с животното, вие бихте се усъмнили във вашите съмнения. Признавате ли, че сте се наговорили да ме разпитвате?

— Да, скъпа Серафита — отговори Вилфрид. — Но за хората това желание не е ли естествено?

— Да не би да искате да отегчите това дете? — каза тя, като помилва с ръка косите на Мина.

Девойката вдигна очи с такъв вид, сякаш искаше да се стопи в него.

— Словото принадлежи на всички — продължи сериозно загадъчното същество. — Тежко на този, който запази мълчание сред пустинята, като смята, че не може да бъде чут от никого; тук долу всяко нещо говори и всяко нещо слуша. Словото движи световете. Бих искала, господин Бекер, да не изрека нищо напразно. Познавам проблемите, които ви тревожат най-много; няма ли да бъде чудо, ако се занимая най-напред с миналото на вашето съзнание? Е, добре, чудото ще стане. Чуйте ме. Никога пред себе си не сте признавали собствените си съмнения в цялата им необятност; само аз, тъй като съм непоколебима във вярата си, мога да ви ги кажа и да ви отвратя от самия вас. Вие се намирате от най-тъмната страна на съмнението, не вярвате в Бога, а за този, който оспорва първопричината на нещата, всяко нещо тук долу става безсмислено.

Да оставим дискусиите, безрезултатно задълбавани от лъжливите философии. Спиритуалистическите поколения направиха не по-малко напразни усилия да отрекат материята, отколкото материалистическите — да отрекат духа. Защо бяха тези спорове? Човекът не предлагаше ли и на едната, и на другата система неопровержими доказателства? Не се ли срещат у него и материални, и духовни неща? Само някой луд може да не иска да види в човешкото тяло частица от материята; като го разделят на съставните му части, вашите естествени науки намират, че между неговото устройство и това на другите животни няма голяма разлика. Също и представата, породена у човека при съпоставянето на много обекти, за никого не е от областта на материята. По този въпрос няма да се произнеса, тъй като ще говорим за вашите съмнения, а не за това, в което съм убедена. Според вас, както и според повечето мислители, зависимостите между нещата, чиято реалност е доказана чрез вашите усещания, зависимости, които имате способността да откривате, не би трябвало да са материални. Следователно естественият свят на нещата и съществата завършва у човека чрез свръхестествения свят на приликите или отликите, които той забелязва между безбройните форми в природата; това са толкова размножени съотношения, че изглеждат безкрайни, тъй като ако никой досега не е могъл да изброи самите земни творения, как би могло да се изброят техните съотношения? Познатата ви частица от тях не представлява ли по отношение на общия им сбор това, което е числото спрямо безкрайността? Тук вече допирате до възприемането на безкрайността и то несъмнено ви кара да си представяте един чисто духовен свят. По този начин човекът дава достатъчно доказателства за съществуването на тези две форми — материята и духа. В него завършва един видим краен свят; от него започва един невидим и безкраен свят — два свята, незнаещи нищо един за друг; нима камъчетата във фиорда имат понятие за състава си, осъзнават цветовете, които излагат пред човешките очи, чуват музиката на милващите ги вълни? Да оставим настрана, без да я изследваме, пропастта, която ни предлага съчетанието на един материален с един духовен свят — съчетание на видимо, претеглимо и осезаемо творение, завършващо с неосезаемо, невидимо и непретеглимо творение; двете творения са напълно различни, разделени от небитието, свързани чрез неоспорими връзки, събиращи се в същество, което има общо и с едното, и с другото. Да слеем в един тези два свята, несъвместими според вашите философии, но фактически свързани. Колкото и абстрактна да изглежда връзката между две неща, тя все пак съдържа някакъв отпечатък. Къде? Върху какво? Не сме стигнали дотам, че да търсим до каква степен на съвършенство може да стигне материята. Ако проблемът беше такъв, не виждам защо този, който чрез физически зависимости е закрепил на неизмерими разстояния звездите, за да си направи завеса, не би могъл да създаде и мислещи субстанции, нито защо вие му забранявате да притежава способността да дава тяло на мисълта?

Следователно вашият невидим духовен свят и вашият видим физически свят представляват една и съща материя. Няма да отделяме свойствата от телата, нито нещата от връзките. Всичко, което съществува, като ни гнети и измъчва, над нас, под нас, пред нас, в нас, това, което очите и духът ни забелязват, всички тези назовани и неназовани неща, ако трябва да приспособим проблема за сътворението към измеренията на вашата логика, ще образуват един блок от крайна материя; ако този блок беше безкраен, Бог не би бил негов господар.

Според вас, драги пасторе, ако по какъвто и да е начин се свърже един безкраен Бог с този блок от крайна материя, той не би могъл да съществува с белезите и свойствата, приписвани му от човека; търсейки го чрез фактите, той няма да съществува; търсейки го по пътя на разсъждението, той пак няма да съществува; духовно и материално, Бог става невъзможен. Да чуем словото на човешкия разум, доведено до крайните си проявления.

Ако поставим Бога лице в лице с това велико цяло, между тях има само две възможни положения. Материята и Бог са произлезли едновременно или Бог е съществувал преди материята. Ако допуснем, че разумът, който поучава човешките раси, откакто свят светува, е съсредоточен в една-единствена глава, то тази гигантска глава пак не би могла да измисли трети възможен начин, освен да се премахнат и материята, и Богът. Нека човешките философии да трупат планини от думи и идеи, нека религиите събират образи и вярвания, откровения и тайнства, въпреки всичко трябва да се стигне до тази ужасна дилема и да се направи избор между двете възможности, които я съставят; но едва ли има смисъл да избирате, тъй като и в единия, и в другия случай човешкият разум достига до съзнанието.

След като въпросът е така поставен, какво значение имат духът и материята? Какво значение има движението на световете в едно или друго направление, след като приемаме, че съществото, което ги ръководи, е абсурдно? Какъв смисъл има да търсим дали човекът се приближава към небето, или се връща оттам, дали творението се издига към духа, или слиза при материята, след като световете, до които се допитваме, не дават никакъв отговор? Какво означават теогониите^[3] и техните армии, какво означават теологиите и техните догми, след като, независимо от избора на човека между двете страни на проблема, неговият Бог вече не съществува?

Да разгледаме първата страна на проблема и да допуснем, че Бог е произлязъл едновременно с материята. Може ли Бог да бъде Бог, ако търпи въздействието или едновременното съществуване на субстанция, чужда на неговата? При това положение Бог не се ли превръща във второстепенна движеща сила, принудена да организира материята? Кой го е заставил? Кой е бил съдията между неговата груба спътница и него? И кой е платил за приписаните на този велик творец шест съзидателни дни? Ако се беше намерила някаква друга определяща сила, която да не бъде нито Бог, нито материята, при положение че Бог е бил задължен да изработи машината на световете, би било също така смешно да я наречем Бог, както ако наречем римски гражданин роба, изпратен да върти воденичния камък. Впрочем по отношение на това първоначално съображение се явява същата неразрешима трудност, каквато и по отношение на Бога. Ако пренесем проблема на по-високо равнище, не означава ли да постъпим като индийците, които поставят света върху костенурка, нея върху слон, а не могат да кажат върху какво са стъпили краката на слона? Тази върховна воля, произлязла от сблъсъка между материята и Бога, този Бог, повече и от Бог, може ли да е стоял цяла вечност, без да пожелае това, което е пожелал, ако приемем, че вечността може да се разполови? Където и да се намира Бог, ако не е познавал бъдещата си мисъл, неговият интуитивен ум не загива ли? А и коя от тези две вечности ще вземе надмощие? Несътворената вечност или сътворената? Ако той открай време е желал света такъв, какъвто е, то тази нова необходимост, впрочем в съзвучие с идеята за съществуването на един върховен разум, съдържа в себе си съвечността на материята. Независимо дали материята е съвечна по някаква Божествена воля, по необходимост подобна на себе си от вечността, или е съвечна от само себе си, ако приемем, че могъществото на Бога е абсолютно, то той загива заедно със свободната си воля; Бог винаги би намерил у себе си достатъчно определящо основание, с което да я овладее. Бог ще бъде ли Бог, ако не може да се раздели със своето творение нито в бъдеще, нито в една предишна вечност? Неразрешима ли е поначало тази страна на проблема? Да я разгледаме откъм следствията й.

Ако Бог, принуден да създаде света от вечност, изглежда необясним, той е също така необясним в непрекъснатата си връзка със своето творение. Бог, заставен да живее вечно свързан със сътвореното от него, е също толкова принизен, колкото е в първото си качество на творец. Ще възприемете ли един Бог, който не може да бъде нито независим, нито зависим от своето дело? Нима е възможно да го унищожи, без да отрече сам себе си? Размислете и отсъдете! И да го унищожи един ден или никога да не го унищожи — и двете предположения са пагубни за свойствата, без които той не би могъл да съществува. Светът не е ли опит, нетрайна форма, чието унищожение е предстоящо? Сам Бог не е ли непоследователен и безсилен? Ако приемем, че е непоследователен, не е ли трябвало да види резултата преди опита и защо се бави да смаже това, което ще смаже? Ако приемем, че е безсилен, трябвало ли е да създаде един несъвършен свят? Ако несъвършеното творение опровергава способностите, които човекът приписва на Бога, тогава да се върнем на въпроса и да допуснем, че творението е съвършено. Идеята е в съзвучие с идеята за един непогрешим Бог, който не се е излъгал в нищо; но защо тогава съществува падението, защо съществува възраждането? Съвършеният свят е по необходимост неразрушим, неговите форми не трябва да загинат; светът никога не избързва и никога не изостава, той се движи по една вечна окръжност, от която няма да излезе. Следователно Бог зависи от своето творение; следователно то му е съвечно, което ни връща отново към един от постулатите, които в най-голяма степен оспорват съществуването на Бога. Ако приемем, че е несъвършен, светът допуска движение, напредък; но ако е съвършен, той е неизменяем. Ако е невъзможно да се допусне съществуването на един Бог в постоянно движение напред, който от вечността не знае резултата от своето съзидание, то съществува ли един неизменен Бог? Това не е ли победа на материята, най-голямото от всички отрицания? Според първата хипотеза Бог загива от безсилие; според втората — загива по силата на своята неподвижност.

По този начин за всеки добросъвестен ум предположението, че материята е създадена едновременно с Бога, в замисъла, както и в осъществяването на световете, е равнозначно на отричането на Бога. Принудени да избират, за да ръководят народите между двете страни на този проблем, цели поколения от велики мислители са избрали последната. Оттам произлиза и догмата за двата принципа на магизма, която от Азия премина в Европа под формата на Сатана, борещ се с вечния Отец. Но тази религиозна формула и неизброимите обожествявания, произлезли от нея, не са ли престъпления спрямо Божието величие? С какво друго име може да бъде наречено убеждението, което дава за съперник на Бога олицетворение на злото, което вечно се бори, отблъсквано от всемогъщия Божи разум, без да има някаква вероятност да победи? Вашата статика казва, че две такива борещи се сили се унищожават взаимно.

Към втората страна на проблема ли ще се обърнете? Бог съществува от вечност, сам и единствен.

Да не повтаряме предишните доводи относно разцеплението на вечността на две времена — несътворено и сътворено, доводи, които се връщат с цялата си сила. Да оставим също повдигнатите от движението или неподвижността на световете въпроси, да се задоволим с присъщите на това второ предположение трудности.

Ако Бог единствен е съществувал в началото, то светът е произлязъл от него и материята е извлечена от неговата същност. Следователно не съществува материя! Всичките форми са була, зад които се крие Божият Дух! Но в такъв случай светът е вечен и тогава светът е Бог! За приписаните на Бога от човешкия разум свойства този постулат не е ли още по-фатален? Допускайки, че материята е произлязла от лоното на Бога и завинаги е свързана с него, как да си обясним настоящото й състояние? Как да повярваме, че всемогъщият, всеблаг по своята същност и свойства Бог е създал неща, които не са подобни нему и че не е във всичко и навсякъде подобен на себе си? Означава ли това, че е имало в него лоши страни, от които се е отърсил в един момент? Предположение толкова обидно и смешно, колкото и ужасно, тъй като отново връща у него тези две начала, които предишната теза доказва, че са недопустими. Бог трябва да бъде един, той не може да се дели, без да се откаже от най-важното си свойство. Следователно е невъзможно да се приеме съществуването на една част от Бога, която да не е Бог. В очите на Римската църква тази хипотеза е изглеждала толкова престъпна, че тя е съставила догмат за Божията вездесъщност и в най-малките частици на Светото причастие. Как тогава да приемем съществуването на един всемогъщ разум, който не побеждава? Как да го отнесем към природата, ако той незабавно не я овладее? А тази природа търси, съчетава, преработва, умира и се ражда отново; тя се вълнува много повече, когато създава, отколкото когато всичко е слято; тя страда, стене, пренебрегва, изражда се, прави зло, мами се, руши се, изчезва, започва отново. Как да се обоснове почти общото незачитане на Божественото начало? Защо съществува смъртта? Защо геният на злото, този крал на земята, е дело на един безкрайно благ Бог по своята същност и по свойствата си, който би трябвало да създава само неща по свое подобие? Но ако от това неумолимо следствие, което ни води право към абсурда, преминем към подробностите, то какъв край можем да отредим на света? Ако всичко е Бог, то всичко е едновременно следствие и причина; или по-точно не съществува нито причина, нито следствие; всичко е единно като Бога и вие не забелязвате нито началната, нито крайната точка. Истинският край не е ли един кръговрат на материята, която непрекъснато се усъвършенствува? Този механизъм на произлязлата от Бога и връщаща се към Бога материя, в каквато и посока да се извършва, не прилича ли на детска игра? Защо му е необходимо да бъде груб? Под коя форма Бог е най-вече Бог? Кой има право, материята или духът, след като никоя от тези две форми не е в състояние да притежава всичко? Кой може да познае Бога в това вечно хитруване, чрез което самият той се дели на две същности, от които едната не знае нищо, а другата знае всичко? Можете ли да възприемете един Бог, който се забавлява със себе си, облечен в човешка форма, смее се на собствените си усилия, умира в петък, за да се роди отново в неделя, и продължава тази шега вовеки веков, след като знае края й от вечни времена, един Бог, който нищо не казва на себе си като творение за това, което прави той като творец. Богът от предишната хипотеза, този Бог, толкова нищожен по силата на своята неподвижност, изглежда онзи глупав Бог смешник, който се застрелва, когато две части от човечеството се срещнат с оръжие в ръка.

Колкото и комично да изглежда това висше изражение на втората страна на проблема, то бе възприето от половината човешки род — от нациите, които си създадоха жизнерадостни митологии. Тези любвеобилни нации бяха последователни — за тях всичко беше Бог, дори страхът и подлостите му, дори престъплението и вакханалиите му. Ако се приеме пантеизмът, станал религия на няколко големи човешки гении, как да разберем на чия страна е правото? Не е ли то на страната на свободния дивак в пустинята, облечен в своята голота, величав и винаги справедлив в действията си, каквото и да предприеме, който слуша слънцето и говори с морето? Не е ли то на страната на цивилизования човек, който дължи най-големите си наслаждения единствено на лъжите, извращава и насилва природата, за да сложи пушка на рамо, изтощил е ума си, за да приближи смъртния си час, и чрез всичките си удоволствия си навлича болести? Когато греблото на чумата или палешникът на войната, когато духът на опустошението е преминал върху някоя част на земното кълбо и е унищожил всичко, тогава кой е победил — дивакът от Нубия^[4] или патрицият от Тива^[5]? Вашите съмнения вървят от горе на долу, те се простират върху всичко — и върху целта, и върху средствата. Ако физическият свят изглежда необясним, то духовният свят предоставя повече доказателства против Бога. Тогава къде е прогресът? Ако всичко непрекъснато се усъвършенствува, защо умираме в детската възраст? Защо поне нациите не остават да съществуват? Произлезлият от Бога и съдържащият се у Бога свят неизменен ли е? Само един път ли живеем? Вечно ли живеем? Ако сме принудени от хода на Великото цяло, чието познание не ни е дадено, да живеем само един живот, тогава да действуваме по своя воля! Ако сме вечни, да не се съпротивяваме! Създанието може ли да бъде виновно, че съществува по време на преходите? Ако то съгреши в момента на едно голямо преобразование, ще бъде ли наказано за това, след като е станало негова жертва? Къде е Божията доброта, след като не ни пренася незабавно в блажените области, ако те съществуват? Къде е предчувствието на Бога, ако той не знае резултатите от изпитанията, на които ни подлага? Що за алтернатива, предложена на човека от всички религии, да ври във вечния казан или да се разхожда в бяла роба, с палмово клонче в ръката, с ореол около главата? Може ли това езическо откритие да бъде последната дума на един Бог? Впрочем кой издигнат ум не счита, че за човека и за Бога е недостойна добродетелта по сметка, която във всички религии допуска вечни удоволствия за този, който изпълни известни странни, често противоестествени условия през няколкото часа съществование? Не е ли смешно да се дадат на човека буйни чувства и да му се забрани удовлетворяването им? Всъщност за какво са тези слаби възражения, щом без разлика и доброто, и злото са премахнати? Злото съществува ли? Ако субстанцията във всичките си форми е Бог, то и злото е Бог. След като способността да разсъждава, както и способността да чувствува, са дадени на човека, за да се ползува от тях, няма нищо по-извинимо от търсенето на смисъла на човешките страдания и отгатването на бъдещето; ако тези правилни и точни разсъждения водят до такова заключение, какво объркване би се получило! Този свят би бил лишен от всякаква стабилност: нищо не напредва и нищо не се спира, всичко се променя и нищо не се унищожава, всичко се връща, след като се е възобновило; тъй като ако вашият ум по неоспорим начин не ви показва някакъв край, то също така невъзможно е да се докаже унищожаването и на най-малката частица материя; тя може само да се преобразува, но не и да бъде унищожена. Ако сляпата сила отдава право на атеиста, то разумната сила е необяснима, тъй като след като се е излъчила от Бога, трябва ли да среща пречки и победата й не трябва ли да бъде неминуема? Къде се намира Бог? Ако живите не го забелязват, означава ли, че мъртвите ще го намерят? Сгромолясайте се, идолопоклонства и религии! Рухнете, прекалено слаби ключови камъни на всички социални сводове, които не съумяхте да забавите нито падението, нито смъртта, нито забравата на всички предишни нации, колкото и здраво да са били изградени! Рухнете, нравоучения и правосъдия! Престъпленията ни са чисто относителни, това са божествени следствия, на които не знаем причините! Всичко е Бог, ние или сме Бог, или няма Бог!

Дете на века, от който всяка година е отпечатала върху челото ти леда на неверието си! Старецо! Ето обобщението на знанията ти и на дългите ти размишления. Драги господин Бекер, вие сте положили главата си върху възглавието на съмнението, като сте видели в него най-удобното от всички разрешения и по този начин сте действували както по-голямата част от човешкия род, който си казва: „Да не мислим повече по този въпрос, след като Бог не е бил милостив да ни предостави алгебрично доказателство, за да го разрешим, а пък ни е дал толкова много, за да сме сигурни, че ще отидем непременно от земята на звездите.“ Не са ли това тайните ви мисли? Избегнах ли ги умело? Или, напротив, недвусмислено ги изтъкнах? Да вземем учението за двете начала — антагонизъм, според който Бог загива дори само поради това, че е всемогъщ, а се забавлява да побеждава; или да вземем абсурдния пантеизъм, според който всичко е Бог и следователно няма Бог — тези два източника, от които произтичат религиите; за чиято победа земята е отдала силите си, са еднакво пагубни. Ето че между нас е хвърлена брадвата с двойно острие, с която отсичате главата на беловласия старец, възкачен от вас на престол върху нарисувани облаци. Сега е мой ред да взема брадвата!

Господин Бекер и Вилфрид погледнаха девойката с някакво чувство на ужас.

— Да вярваш — продължи Серафита със своя глас на жена, тъй като мъжът току-що бе говорил, — да вярваш, е дарба! Да вярваш, значи да чувствуваш. За да вярваш в Бога, трябва да чувствуваш Бога. Това свойство се придобива от съществото бавно, тъй както се придобиват удивителните способности, на които се възхищавате у великите хора, воините, творците и учените, у тези, които знаят, тези, които творят, тези, които действуват. Мисълта, сноп от отношения между нещата, които вие забелязвате, е един умствен език, който се научава, нали? Вярата, сноп от небесни истини, е също така език, но език, стоящ толкова по-високо от мисълта, колкото мисълта от инстинкта. Този език се научава. Вярващият отговаря с един-единствен вик, с едно-единствено движение; вярата му дава в ръцете блестяща сабя, с която той разсича и осветява всичко. Ясновидецът не слиза от небето, той го съзерцава и мълчи. Има едно създание, което вярва и вижда, знае и може, обича, моли се и чака. Примирено, устремено към царството на светлината, то не притежава нито пренебрежението на вярващия, нито мълчанието на ясновидеца; то слуша и отговаря. За него съмнението на мрачните векове не е смъртоносно оръжие, а пътеводна нишка; то приема борбата над всички форми; приспособява езика си към всички езици; не се гневи, а изпитва съжаление; не осъжда и не убива никого, а спасява и утешава; не притежава бруталността на нападателя, а мекотата и нежността на светлината, която прониква, затопля и осветява всичко. В неговите очи съмнението не е нито безбожие, нито богохулство, нито престъпление, а преход, от който човек се връща по стъпките си към мрака, или се приближава към светлината. И тъй, драги пасторе, да разсъдим. Вие не вярвате в Бога. Защо? Бог според вас е непостижим и необясним. Съгласна съм. Няма да ви кажа, че да постигнеш Бога, е равносилно да бъдеш Бог; няма да ви кажа, че вие отричате това, което ви изглежда необяснимо, за да ми дадете право да потвърдя това, което ми изглежда вероятно. За вас съществува един очевиден факт и той е у самия вас. Във вас материята завършва с разума; затова вие мислите, че човешкият разум завършва с мрака, със съмнението, с небитието? Ако Бог ви изглежда непостижим и необясним, признайте поне, че виждате един последователен и велик творец във всяко чисто физическо нещо. Защо логиката му да завършва в човека, неговото най-съвършено творение? Макар този въпрос да не е убедителен, заслужава поне да се помисли по него. Макар да отричате Бога, за да обосновете съмненията си, за щастие вие признавате факти с двойно острие, които унищожават вашите съждения така, както вашите съждения унищожават Бога. Ние също приехме, че материята и духът са две творения, които не се разбират помежду си, че духовният свят се състои от безкрайни отношения, породени от материалния краен свят; че тъй като никой на земята не е могъл да се отъждестви чрез силата на духа си със съвкупността от земните творения, с още по-голямо основание никой не би могъл да се извиси до опознаването на отношенията, които духът съзира между своите творения. По този начин бихме могли отведнъж да приключим, като не признаем способността ви да разбирате Бога, както вие не признавате на камъчетата във фиорда способността да се преброяват и да се виждат. Знаете ли дали те не отричат съществуването на човека, макар че той ги взема, за да строи с тях къщите си? Има един факт, който ви смазва — това е безкрайното; ако го чувствувате в себе си, защо не приемете последиците му? Крайното може ли да опознае напълно безкрайното? Ако не можете да осъзнаете отношенията, които признавате, че са безкрайни, как бихте осъзнали далечната цел, в която те се сливат? След като порядъкът, чието разкриване е потребност за вас, е безкраен, вашият органичен ум ще го разбере ли? Тогава не питайте защо човек не разбира това, което може да възприеме, тъй като той също възприема това, което не разбира. Ако ви докажа, че вашият ум не е способен да проумее това, което е по силите му, ще се съгласите ли с мен, че му е невъзможно да проумее това, което е свръх силите му? Тогава няма ли да имам право да ви кажа: едното съждение, в което Бог загива пред съда на вашия разум, трябва да е вярно, а другото — невярно. След като творението съществува, вие чувствувате, че е необходим някакъв стремеж, а той не трябва ли да бъде красив? И така, ако у човека материята завършва с разума, защо не се задоволите да признаете, че стремежът на човешкия разум е светлината на горните сфери, за които е предназначена интуицията на този Бог, който ви изглежда неразрешим проблем? Видовете, които се намират под вас, не притежават способността да разбират световете, а вие я притежавате; защо над вас да няма по-умни видове от вашия? Преди да използува силата си, за да измерва Бога, човек не би ли трябвало по-добре да опознае себе си? Преди да се заканва на звездите, които го осветяват, преди да оспорва възвишените убеждения, не би ли трябвало да уточни убежденията, които го засягат?

Но аз трябва да отговоря с отрицания на отрицанията на съмнението. Сега ви питам, има ли тук долу нещо толкова очевидно по себе си, че да мога да му повярвам? Веднага ще ви докажа, че вие вярвате твърдо в неща, които действуват, но не са живи същества, които раждат мисълта, но не са умове, в живи абстракции, които усетът не възприема под никаква форма, в неща, които са никъде, но ги намирате навсякъде, които е невъзможно да имат имена, но вие сте им ги дали, които, подобно на Бога от плът, измислен от вас, загиват под необяснимото, неразбираемото и абсурдното. Питам ви как, след като приемате тези неща, още пазите съмненията си по отношение на Бога?

Вие вярвате в Числото, основа, върху която сте издигнали постройката на науките, наречени от вас точни. Без Числото няма математика. И така, кое тайнствено същество, на което е признато свойството да живее вечно, би могло докрай да произнесе и на какъв достатъчно бърз език Числото, което съдържа безкрайните числа, чието съществуване ви е доказано чрез мисълта? Поискайте това от най-великия човешки гений, какво би ви отговорил той, дори и хиляда години да стои над масата, подпрял глава с ръце? Вие не знаете нито къде започва Числото, нито къде спира, нито кога ще свърши. На едно място го наричате време, на друго — пространство; няма нещо, което да не съществува чрез него; без него всичко би било една и съща субстанция, тъй като самото то разграничава и окачествява. Числото за вашия ум е това, което е и за материята — един неразбираем двигател. Ще направите ли Бог от него? Живо същество ли е то? Полъх ли е, излъчен от Бога, за да организира материалния свят, в който всичко получава формата си само чрез делимост, която е следствие от Числото? Както най-огромните, така и най-малките творения, не се ли различават помежду си по количество, качество, измерения, сила — все признаци, произлезли от Числото? Безкрайността на числата е факт, доказан от вашия ум, и по материален начин не може да бъде приведено никакво доказателство. Математикът ще ви каже, че безкрайността на числата съществува и не се доказва. Бог, драги пасторе, е число, надарено с движение, той трябва да се чувствува, а не се доказва — това ще ви каже вярващият. Както Единицата той открива поредица от числа, с които няма нищо общо. Съществуването на Числото зависи от Единицата, която, без да е Число, ражда всички числа. Бог, драги пасторе, е една великолепна Единица, която няма нищо общо със своите творения, обаче ги създава. Следователно съгласете се с мен, че не знаете нито къде започва и свършва Числото, нито къде започва и свършва сътворената вечност. Защо, ако вярвате в Числото, отричате Бога? Сътворението не се ли намира между безкрайността на неорганизираните субстанции и безкрайността на божествените сфери, както Единицата се намира между безкрайността на дробите, които отскоро наричате десетични, и безкрайността на числата, които наричате цели? Нали единствено вие разбирате Числото — това първо стъпало на перистила, който води към Бога, а ето че вашият ум вече се спъва в него. И какво се получава? Вие не можете нито да измерите първата абстракция, която Бог ви е дал, нито да я разберете, а искате да подчините на вашето мерило Божия умисъл? Какво ли би станало, ако ви потопя в бездните на Движението, тази сила, която организира Числото? Ако ви кажа следователно, че вселената е само Число и Движение, ще разберете, че говорим на различни езици. Аз разбирам и единия, и другия, а вие не ги разбирате. Какво ще стане, ако прибавя, че Движението и Числото са родени от Словото? Тази дума — върховна мъдрост за ясновидците и пророците, които в миналото са чули диханието на Бога, от което бе съборен свети Павел — вие й се подигравате, вие, хората, на които всичките видими дела, общества, паметници, деяния, страсти произтичат от жалкото ви слово, вие, които без речта бихте заприличали на близкия до негъра горски човек. Следователно вие твърдо вярвате в Числото и Движението, необясними и неразбираеми сила и резултат, към чието съществуване мога да приложа дилемата, която доскоро ви освобождаваше от вярата в Бога. Вие, който сте толкова умен в съжденията, няма ли да ми спестите труда да ви доказвам, че безкрайното навсякъде трябва да бъде подобно и задължително е едно? Само Бог е безкраен, тъй като несъмнено не може да има две безкрайности. Ако нещо (да си послужим с човешки думи), доказано тук долу, ви изглежда безкрайно, бъдете сигурен, че в него съзирате едно от лицата на Бога. Да продължим. Вие сте си присвоили място в безкрайността на Числото, приспособили сте го към себе си, като сте създали, ако въобще можете да създавате, аритметиката — основа, върху която почива всичко, дори вашите общества. По същия начин Числото, единственото нещо, в което са вярвали вашите така наречени атеисти, организира физическите творения, както аритметиката, употреба на Числото, организира духовния свят. Тази численост би трябвало да бъде абсолютна като всичко, което е истинско по себе си, но тя е чисто относителна, не съществува в абсолютен смисъл и не бихте могли да дадете никакво доказателство за нейната реалност. Най-напред, ако тази численост е годна да изрази количествено организираните субстанции, то тя е безсилна по отношение на организиращите сили, тъй като едните са крайни, а другите — безкрайни. Човекът, който разбира безкрайното с ума си, не би могъл да го обеме в целостта му — в противен случай би бил Бог. Вашата численост, приложена към крайните неща, а не към безкрайното, е следователно вярна по отношение на подробностите, които възприемате, но е невярна по отношение на цялото, което не възприемате. Ако природата е подобна в организиращите сили или в принципите си, които са безкрайни, тя никога не е такава в ограничените си следствия; ето защо никъде в природата няма да срещнете два еднакви предмета; в Природния ред следователно никога две и две не могат да правят четири, тъй като би трябвало да се събират съвършено еднакви величини, а вие знаете, че е невъзможно да се намерят две еднакви листа на едно и също дърво, както и две еднакви дървета от един и същи вид. Тази аксиома на вашата численост, невярна във видимата природа, е също така невярна и в невидимия свят на абстракциите ви, където същото разнообразие се наблюдава в мислите ви, които са нещата от видимия свят, но разширени чрез отношенията си; следователно различията там са още по-резки, отколкото където и да било другаде. Наистина всичко зависи от темперамента, силата, нравите и привичките на индивидите, които никога не си приличат помежду си, тъй че и най-малките неща изразяват лични чувства. Безспорно човек е могъл да създаде мерни единици, като е дал равно тегло и проба на късовете злато. И все пак вие можете да прибавите дуката на бедния към дуката на богатия и да си кажете, че за държавното съкровище това са равностойни величини; но в очите на мислителя единият дукат е наистина нравствено по-значителен от другия; единият представлява цял месец щастие, а другият — най-преходната прищявка. Следователно две и две правят четири само по една невярна и чудовищна абстракция. Дробта също не съществува в природата, където това, което наричате част от нещо, е завършено по себе си; не се ли случва често — и за това имате доказателства — стотната част от някоя субстанция да е по-силна от това, което наричате цяло? Ако дробта не съществува в Природния ред, още по-малко съществува в Нравствения ред, в който мислите и чувствата могат да бъдат разнообразни като видовете в Растителния ред, но винаги са цели. Следователно теорията за дробите е една величайша благосклонност на вашия ум. Числото със своите безкрайно малки стойности и безкрайните си сборове е сила, от която познавате само една малка част и чийто обхват ви убягва. Вие сте си построили сламена колиба в безкрайността на числата, украсили сте я с умело подредени и оцветени йероглифи и сте възкликнали: „Всичко е тук!“

От чистото Число да преминем към въплътеното Число.

Вашата геометрия установява, че правата линия е най-късото разстояние от една точка до друга, но вашата астрономия доказва, че Бог е действувал само с криви линии. Ето впрочем в една и съща наука две еднакво доказани истини — едната чрез уголемените ви чрез телескопа сетива, а другата — посредством свидетелството на вашия ум, само че едната противоречи на другата. Човекът, който допуска грешки, потвърждава едната, а създателят на световете, когото още никъде не сте уловили в грешка, я опровергава. Кой тогава ще отсъди: геометрията на правите линии или геометрията на кривите линии, теорията на правата линия или теорията на кривата? Ако в своето дело тайнственият творец, който умее чудодейно бързо да постига целите си, използува правата линия, за да я пречупи под прав ъгъл и да получи крива, то самият човек не може никога да разчита на това; гюлето, което човекът иска да насочи по права линия, се движи по крива линия, а когато искате със сигурност да достигнете точка в пространството, вие заповядвате на бомбата да следва своята неумолима парабола. Никой от вашите учени не е извлякъл простия извод, че кривата е закон на материалните светове, а правата — на духовните светове; едната е теория на крайните творения, а другата — теория на безкрайното. Човекът, който единствен тук долу познава безкрайното, може единствен да опознае правата линия; единствено той има чувство за вертикалност, поставено в специален орган. Привързаността на някои хора към творенията на кривата не е ли признак за нечистата им природа, все още свързана с материалните субстанции, от които произлизаме; а любовта на великите умове към правата не сочи ли тяхното предчувствие за небето? Между тези две линии има такава пропаст, каквато и между материята и духа, между човека и мисълта, между движението и движимия обект, между създанието и Бога. Поискайте от Божията любов криле и ще преодолеете тази пропаст! Отвъд започва Откровението на Словото. Никъде нещата, които наричате материални, не са без дълбочина; линиите са окончания на плътности, които съдържат сила, пренебрегвана от вас в теоремите ви, което ги прави неверни по отношение на телата, взети в тяхната цялост; оттам идва постоянното рушене на всички човешки значими паметници, на които несъзнателно придавате действуващи свойства. В природата има само тела, а вашата наука съчетава само видимости. Ето защо на всяка крачка природата опровергава всички ваши закони; ще намерите ли поне един, който да не е оборен от някой факт? Законите на вашата статика са опровергани от хилядите злополуки във физиката, защото един флуид може да събори и най-масивните планини и по този начин ви доказва, че и най-тежките субстанции могат да бъдат повдигнати от субстанции с нищожно тегло. Вашите закони на акустиката и оптиката са унищожени от звуците, които чувате у самите вас по време на съня и от светлината на електрическото слънце, чиито лъчи често ви измъчват. Вие не знаете как светлината става разум във вас, нито простия и естествен способ, който я превръща в рубин, сапфир, опал и изумруд на шията на някоя птица в Индия, докато тя остава сива и кафява на същата птица в Европа, нито причината, поради която остава бяла тук, в лоното на полярната природа. Вие не можете да решите дали оцветяването е свойство, с което са надарени телата, или е резултат от поръсването на светлината. Приемате, че морето е солено, без да сте проверили дали е такова в цялата си дълбочина. Признали сте съществуването на много субстанции, преминаващи през това, което си мислите, че е празно пространство; субстанции, които не са осезаеми в никоя от формите на материята и които са в съзвучие с нея въпреки всички препятствия. Нещо повече, вие вярвате на получените от химията резултати, въпреки че тя не познава никакъв начин за преценяване на настъпилите промени вследствие прилива и отлива на субстанциите, които идват и си отиват във вашите кристали и машини по неуловимите нишки на топлината или на светлината, довеждани и отвеждани от свойствата на метала или на превърнатия в стъкло кремък. Вие получавате само мъртви субстанции, след като сте изгонили неизвестната сила, която пречи на всичко тук долу да се разпада и на която са свойствени явленията притегляне, вибриране, сцепление и поляризация. Животът е мисълта на телата; те са само средство, за да бъде спрян и задържан по пътя си; ако телата бяха живи същества по себе си, щяха да бъдат първопричина и нямаше да умират. Когато някой човек установи резултатите от всеобщото движение, споделяно от всички творения, вие го провъзгласявате за велик учен, сякаш геният има за цел да обясни съществуващото. Геният трябва да хвърли поглед отвъд следствията! Всички ваши учени ще се присмеят, ако им кажете: „Има толкова неоспорими връзки между две същества, че макар едното да е тук, а другото в Ява, те могат в един и същи момент да изпитат едно и също усещане, да го осъзнаят, да си задават въпроси и безпогрешно да си отговарят!“ Има обаче минерални субстанции, които свидетелствуват за толкова далечни връзки като тези, за които ви говоря. Вие вярвате в силата на съдържащото се в магнита електричество, а отричате силата, която се освобождава от душата. Според вас луната, чието влияние върху приливите ви изглежда неоспоримо, няма никакво влияние върху ветровете, растителността и хората; тя вълнува морето и разяжда стъклото, но трябва да щади болните; тя има сигурни връзки с половината човечество, но няма никаква власт върху другата половина. Ето вашите най-твърди убеждения. Да отидем по-далеч! Вие вярвате във физиката. Но вашата физика започва, както и католическата религия, с верую. Нима тя не признава една външна сила, отделена от телата, на които придава движение? Вие виждате нейните резултати, но каква е тя, къде е, каква е нейната същност, живот, има ли граници? А вие отричате Бога!…

По този начин по-голямата част от вашите научни аксиоми, верни по отношение на човека, са неверни по отношение на общото. Науката е една, а вие сте я разделили. За да се разбере истинският смисъл на закономерностите в явленията, не би ли трябвало да се опознаят съществуващите взаимни връзки между явленията и закона на цялото? Всяко нещо има видима страна, която въздействува на вашите сетива, а под нея душа; съществува тяло и свойство. Къде преподавате науките за връзките, които съществуват между нещата? Никъде. Следователно за вас няма нищо безусловно. Най-сигурните ви изследвания почиват върху анализа на материалните форми, чийто дух непрекъснато е пренебрегван от вас.

Съществува една висша наука, която някои хора съзират прекалено късно, за да се осмелят да го признаят. Тези хора са разбрали необходимостта от преценяване на телата не само чрез техните математически свойства, но така също в тяхната съвкупност чрез скритите им сходства. Най-великият сред вас^[6] е открил към края на живота си, че всичко е едновременно причина и следствие; че видимите светове са свързани помежду си и са подчинени на невидимите. Изтощил е силите си, като се е опитал да установи безусловни правила! Преброявайки световете подобно на зърна грозде, разпилени в етера, той е обяснил тяхното съчетание чрез законите на планетното и молекулярното привличане; вие сте приветствували този човек… Е, добре, аз ви казвам, че той умря в отчаяние. Щом допуснеше в своя стремеж да разбере вселената, че откритите от него центробежни и центростремителни сили са равни, вселената спираше и той приемаше движението в неопределена посока; но щом допуснеше, че тези сили не са равни, веднага се получаваше объркване на световете. Следователно неговите закони не са били абсолютни и е съществувал един по-висш проблем от принципа, върху който почива незаслужената му слава. Дали връзката между звездите и центростремителното действие на вътрешното им движение не му е попречила да потърси лозата, на която виси чепката грозде? Горкият човек! Колкото повече увеличавал пространството, толкова по-тежък ставал товарът му! Той ви е казал как се уравновесяват отделните части, но тогава къде отива цялото? Наблюдавал е пространството, безкрайно в очите на човека, изпълнено с онези групи светове, от които една много малка частица изпъква през нашия телескоп, но необятността им се разкрива чрез скоростта на светлината. Това възвишено съзерцание му е дало способността да възприеме безкрайните светове, които, насадени в пространството като цветя в ливада, се раждат като децата, растат като хората, умират като старците, живеят, усвоявайки от атмосферата подходящи субстанции за изхранването си, имат свой център и животворен принцип, предпазват се едни други чрез жизненото си пространство и подобно на растенията поглъщат или са погълнати, образувайки едно цяло, надарено с живот, притежаващо своя съдба! При тази гледка човекът потреперил! Той знаел, че животът се създава при съчетаването на нещото с неговата първопричина, че смъртта или инерцията, с една дума, притегателната сила, се дължи на разрива между обекта и присъщото му движение; тогава той предусетил пропукването на тези светове, осъдени на унищожение, ако Бог им отнеме Словото си. Започнал да търси следи от това Слово в Откровението! Вие повярвахте, че е полудял, но знайте — той търсел да извини своя гений.

Вилфрид, вие сте дошли да ме молите да решавам уравнения, да ме грабнете върху някой дъждовен облак, да ме потопите във фиорда и да изплувам като лебед. Ако науката или чудесата бяха целта на човечеството, Мойсей би ви завещал диференциалното смятане; Иисус Христос би осветлил неяснотите в науката ви; апостолите му биха ви казали откъде произлизат огромните струи газове или разтопени метали, свързани към ядра, които се движат в кръг, преди да се втвърдят, като търсят място в етера и понякога навлизат стремително в някоя система, срещат звезда, сблъскват се с нея и с удара си я разбиват или я унищожават чрез проникването на смъртоносните си газове. Вместо да ви кара да живеете в Бога, свети Павел би ви обяснил причината, поради която храната е тайната връзка на всички създания и явната връзка на всички одушевени видове. Днес най-голямо чудо би било, ако се намери квадратурата на кръга, задача, която смятате за неразрешима, но която несъмнено е решена в хода на световете чрез пресичането на някоя математическа линия, чиито спирали са видими за духовете, достигнали горните сфери. Повярвайте ми, чудесата са в нас, а не извън нас. По такъв начин са се извършили естествените явления, които народите са считали за свръхестествени. Бог не е ли бил несправедлив, като е дал доказателства за своята сила на едни поколения, а на други ги е отказал? Бронзовият жезъл принадлежи на всички. Нито Мойсей, нито Яков, нито Заратустра^[7], нито Павел, нито Питагор, нито Сведенборг, нито най-тайнствените Вестители, нито най-славните божии пророци са по-велики от това, което вие може да бъдете. Само че за нациите настъпва час, в който започват да вярват. Съгласете се, ако материалната наука беше целта на човешките усилия, обществата, тези големи средища, в които хората са се събрали, щяха ли по волята на случайността винаги да бъдат разпръснати? Ако цивилизацията беше целта на човешкия вид, разумът щеше ли да загине? Щеше ли да остане свързан с отделния човек? Величието на всички нации, които са били велики, е било основано върху изключения. В момента, в който изключението престанело да съществува, със силата им било свършено. Ясновидците, пророците, вестителите нямаше ли да се обърнат към науката, вместо да се опрат на вярата, нямаше ли да чукат по вашите мозъци, вместо да докосват сърцата ви? Всички са дошли, за да тласнат народите към Бога; всички са възвестили свещения път, като са ви казали простичките слова, които водят към небесното царство; всички, разпалени от любов и вяра, всички, озарени от това слово, което витае над тълпите, обгръща ги, въодушевява ги и ги подбужда и което те не са използували за никаква човешка корист. Вашите велики гении, поети, крале и учени са потънали заедно с градовете си и пустинята ги е покрила с плащаницата си от пясък; докато имената на тези добри пастири, все още благославяни, оцеляват и след бедствията.

Ние не можем да постигнем съгласие по никакъв въпрос. Разделят ни пропасти — вие сте от страната на мрака, а аз живея в истинската светлина. Тази ли дума искахте да чуете? Казвам ви я с радост, защото тя може да ви промени. Знайте, че съществуват науки на материята и науки на духа. Там, където вие виждате тела, аз виждам сили, които се насочват едни към други чрез съзидателно движение. За мен признакът на телата е указание за техните първопричини и знак за техните свойства. Тези първопричини пораждат сходства, които ви убягват и които са свързани с центрове. Различните видове, в които е разпределен животът, са непрекъснати извори, взаимодействуващи помежду си. Всеки извор има своите творения. Човекът е причина и следствие; него го хранят, но и той на свой ред храни. Наричайки Бога Творец, вие го понижавате; той не е създал, както си мислите, нито растенията, нито животните, нито звездите; могъл ли е той да действува по много начини? Не е ли действувал чрез единството на строежа? Ето защо е дал принципи, които е трябвало да се развиват съгласно неговия общ закон в зависимост от средата, в която се намират. Следователно има една-единствена субстанция и движение, едно-единствено растение, едно-единствено животно, но непрекъснати взаимодействия. Всъщност всички сходства са свързани чрез близки подобия и животът на световете се привлича към центровете от алчен порив, както всички вие сте тласкани от глада към храната. Ще ви дам пример за сходствата, свързани с подобия, вторичен закон, върху който почиват творенията на вашата мисъл. Музиката, небесно изкуство, е осъществяване на този принцип; тя не е ли сбор от звуци, хармонизирани от Числото? Звукът не е ли изменение на сгъстен, разширен и отразен въздух? Вие познавате състава на въздуха: азот, кислород и въглерод. След като не можете да получите звук в празно пространство, ясно е, че музиката и човешкият глас са резултат на организирани химически субстанции, които са в съгласие със същите субстанции, подготвени във вас чрез мисълта ви, съгласувани чрез светлината, великата кърмачка на вашата земна твърд. Удавало ли ви се е да съзерцавате грамадите селитра, насложени от снеговете, да видите изпразването на светкавицата, растенията, които всмукват от въздуха металите, съдържащи се в състава им, без да заключите, че слънцето стапя и разпределя изтънчената субстанция, която храни всичко тук долу? Както е казал Сведенборг, земята е човек! Сегашните ви знания, това, което ви прави велики в собствените ви очи, е нещо твърде нищожно пред светлината, в която са облени ясновидците. Престанете, престанете да ме разпитвате; езиците, на които говорим, са различни. За момент си послужих с вашия, за да хвърля искра вяра в душата ви, да ви дам едно ъгълче от моята дреха и да ви увлека в красивите области на молитвата. Нима Бог трябва да слезе при вас? Не трябва ли вие да се издигнете към него? Ако човешкият разум бързо е изразходвал цялата си гама от сили, като е разпрострял върху тях Бога, за да си го докаже, без да е успял да го направи, не е ли очевидно, че трябва да се търси друг път, за да бъде разбран Бог? Този път е в нас самите. Ясновидецът и вярващият намират в себе си зрение, по-остро от зрението, приспособено към земните неща, и съзират едно сияние. Чуйте тази истина: най-точните ви науки, най-смелите ви размишления, най-красивите ви светлини са облаци. Над тях е Светилището, от което блика истинската светлина.

Тя приседна и замълча, без спокойното й лице да издаде тръпките, които обхващат ораторите след най-безбурните им импровизации.

Като се наведе над ухото на господин Бекер, Вилфрид го попита:

— Кой й е казал това?

— Не знам — отговори той.

„На Фалберг беше по-нежен“ — мислеше си Мина.

Серафита прокара ръка върху очите си и като се усмихна, рече:

— Тази вечер, господа, сте много умислени. Отнасяте се с Мина и с мен като с мъже, на които се говори за политика или търговия, а ние сме девойки, би трябвало да ни разказвате приказки, докато си пием чая, както е обичайно за вечерите ни в Норвегия. Хайде, господин Бекер, разкажете ми някои от сагите, които не знам! Например тази за Фритьоф, преданието, на което вярвате и което ми бяхте обещали да разкажете. Разправете ни историята за сина на селянина и за неговия кораб, който говори и има душа! Мечтая за фрегатата „Елида“! Нали върху тази фея с платна би трябвало да плават девойките?

— След като отново се връщаме към Ярвис — каза Вилфрид и впи очи в Серафита, както скрит в сянката крадец впива очи в мястото, където лежи съкровището, — кажете ни, защо не се омъжвате?

— Всички вие се раждате вдовци или вдовици — отвърна тя. — Но моят брак е подготвен от рождението ми и аз съм годеница…

— На кого? — попитаха в един глас и тримата.

— Оставете ми тайната — каза тя. — Обещавам ви, ако нашият Отец пожелае, да ви поканя на тайнственото бракосъчетание.

— Скоро ли ще бъде?

— Аз чакам.

Тези думи бяха последвани от дълго мълчание.

— Пролетта е дошла — каза Серафита. — Дочувам грохота на водите и на разпуканите ледове. Защо не дойдете да поздравите първата пролет на новия век?

Тя стана, последвана от Вилфрид, и те отидоха заедно до прозореца, който Давид беше отворил. След дългото зимно мълчание водоскоците се вълнуваха под ледовете и отекваха във фиорда като музика, тъй като има звуци, които пространството пречиства и те стигат до ухото като вълни, наситени със светлина и свежест.

— Престанете, Вилфрид, престанете да множите лошите си мисли, тяхното тържество би било за вас тежък товар! Кой не би могъл да прочете вашите желания по искриците в погледа ви? Бъдете мил, направете една стъпка по пътя на доброто! Нали да се жертвува човек за щастието на тази, която обича, означава да се отиде отвъд човешката обич? Подчинете ми се, ще ви изведа на път, по който ще добиете всички почести, за които мечтаете, и където любовта наистина ще бъде безгранична.

И тя остави Вилфрид замислен.

„Това нежно създание наистина ли е пророчицата, която току-що мяташе мълнии с очите си, словата й ехтяха над световете, а ръката й размахваше срещу нашите науки секирата на съмнението? Будни ли бяхме през тези няколко минути?“ — мислеше той.

— Мина — каза Серафитус, като се върна до дъщерята на пастора, — орлите летят там, където има трупове, гълъбите летят там, където са изворите, под зелените и спокойни сенки. Орелът се извисява към небесата, гълъбът слиза оттам. Недей да се впускаш в област, където няма да намериш нито извори, нито сенки. Ти, която доскоро не можеше да наблюдаваш бездната, без да бъдеш сломена, запази силите си за този, който ще те обикне. Хайде, клето момиче, нали знаеш, че имам годеница.

Мина стана и отиде със Серафитус до прозореца, където стоеше Вилфрид. Тримата чуха как Сийг подскача под напора на прииждащите води, които вече откъртваха дърветата, затиснати от ледовете. Фиордът отново беше възвърнал гласа си. Илюзиите се бяха разпръснали. Всички се възхитиха от природата, която се освобождаваше от своите окови и сякаш откликваше с величествен акорд на духа, чийто глас току-що я беше събудил.

Когато гостите на тайнственото същество се сбогуваха с него, изпълваше ги онова неясно чувство, което не е нито сън, нито вцепенение, нито почуда, но прилича на всичко това; то не е нито залез, нито зора, но поражда жажда за светлината. И тримата се бяха замислили.

— Започвам да вярвам, че тя е дух, скрит в човешка форма — каза господин Бекер.

Вилфрид, завърнал се вкъщи, спокоен и победен, не знаеше как да се бори с тези толкова Божествено величествени сили.

Мина пък се питаше: „Защо той не желае да го обичам?“