Оноре дьо Балзак
Серафита ^[0] (5)

Пета глава
Сбогуването

За умовете, склонни към размишления, които искат да открият смисъла на развитието на обществата и да създадат закони за движението на разума, в човека се извършва отчайващо явление. Колкото и значително да е едно събитие, и ако можеха да съществуват свръхестествени събития, колкото и величествено да е извършеното пред очите на всички чудо, то светкавицата на това събитие и гърмът на това чудо ще потънат в душевния океан и неговата повърхност, едва набраздена от краткотрайното кипене, веднага ще възстанови обичайното си вълнение.

Минава ли гласът през муцуната на животното, за да бъде чут по-добре? Пише ли ръката букви върху фризите на залата, в която се весели кралският двор? Осветява ли погледът съня на краля? Идва ли пророкът да разясни съня? Изправя ли се призованият мъртвец в сияйните области, в които способностите се възвръщат? Смазва ли духът материята в подножието на мистичната стълба на Седемте духовни свята, закрепени един над друг в пространството, проявяващи се чрез блестящи вълни, които се изливат като водопади върху стъпалата на небесното преддверие? Колкото и непроницаемо да е вътрешното откровение, колкото и явно да е външното откровение, на следващия ден Валаам^[1] се съмнява в ослицата и в себе си; Валтасар^[2] и Фараонът^[3] натоварват двама ясновидци, Мойсей и Даниил, да разтълкуват Словото. Духът идва, отнася човека над земята, повдига пред него моретата, за да види дъното им, показва му изчезналите видове, съживява изсъхналите кости, които застилат с праха си широката долина. Апостолът пише Откровението! Двадесет века по-късно човешката наука се съгласява с Апостола и предава неговите образи чрез аксиоми. Но какво от това! Човешката маса продължава да живее, както е живяла вчера, както е живяла през Първата олимпиада, на другия ден след Сътворението на света или в навечерието на голямата катастрофа. Съмнението покрива всичко с талазите си. Едни и същи вълни с едно и също движение удрят човешкия гранит, който служи за граница на океана на разума. След като се е питал дали е видял това, което е видял, дали добре е чул казаните думи, дали фактът е факт, дали идеята е идея, човекът отново се връща към обичайното си поведение, мисли за работите си, подчинява се на кой знае какъв слуга, който върви подир Смъртта, подчинява се и на забравата, която с черната си мантия покрива някакво древно човечество, за което новото не пази никакъв спомен. Човекът не престава да върви, да се движи, да никне като растенията до деня, когато секирата го повали. Ако тази мощ на вълната, ако това силно налягане на солените води пречи на всякакъв напредък, то несъмнено предотвратява и смъртта. Между висшите същества единствено подготвените за вярата духове забелязват мистичната стълба на Яков.

След като чу отговора, с който Серафита, толкова сериозно запитана, бе разгънала Божията шир, както органът изпълва храма в своя тътен и разкрива света на музиката, като облива с тържествените си тонове най-непристъпните сводове и си играе като светлината в най-нежните цветя на капителите, Вилфрид се прибра в дома си ужасен, че е видял света в развалини, а над тях непознати светлини, леещи се на вълни от ръцете на тази девойка. На другия ден все още мислеше за това, но ужасът беше преминал и не се чувствуваше нито съкрушен, нито променен; страстите и мислите му се възвърнаха свежи и силни. Той отиде да обядва у господин Бекер и го намери сериозно погълнат от Трактата за магиите, който беше прелиствал цялата сутрин, за да успокои гостенина си. С детинската добросъвестност на учен пасторът беше подгънал страниците, в които Ян Виер привеждаше достоверни доказателства, които свидетелствуваха, че случилите се събития предната вечер са възможни; тъй като за учените идеята е събитие, а и най-големите събития са само идея. След петата чаша чай, която изпиха тези двама философи, прекараната необикновена вечер им се стори съвсем обикновена. Небесните истини се превърнаха в повече или по-малко правдиви съждения, подлежащи на проверка. Серафита им изглеждаше повече или по-малко сладкодумно момиче. Трябваше да се държи сметка за нейния обаятелен глас, омайваща красота, пленителни движения, за всички онези ораторски способности, чрез които артистът влага в една-единствена фраза цял свят от чувства и мисли, докато в действителност тя е съвършено обикновена.

— Хайде де! — каза добрият свещеник и направи философска гримаса, докато мажеше осолено масло върху филията си. — Последната дума на тези красиви загадки се намира на шест стъпки под земята.

— И все пак — додаде Вилфрид, като слагаше захар в чая си — не разбирам как едно шестнадесетгодишно момиче може да знае толкова неща, тъй като нейното слово стисна всичко като в обръч.

— Но моля ви — възрази пасторът, — прочетете историята за младата италианка, която на дванадесетгодишна възраст вече говорела четиридесет и два езика, както древни, така и нови, и тази за монаха, който чрез обонянието си отгатвал мислите! У Ян Виер и в дванадесетина други трактата, които ще ви дам да прочетете, съществуват хиляда доказателства срещу едно.

— Съгласен съм, драги пасторе, но за мен Серафита навярно е дивна за притежаване жена.

— Тя цялата е ум — отговори уклончиво господин Бекер.

Изминаха няколко дни, през които снегът в долините незабелязано се стопи; зеленината на горите се появи, както и младата трева, и норвежката природа приготви премяната си за своята еднодневна сватба. В тези моменти, когато омекналият въздух позволяваше да се излиза, Серафита не напусна усамотението си. По този начин страстта на Вилфрид нарасна поради раздразнението, причинено от близостта на любимата жена, която не се показва. Когато това загадъчно същество прие Мина, тя разпозна в него опустошенията на един вътрешен огън; гласът му беше станал дълбок, лицето му беше започнало да посърва и ако доскоро поетите биха сравнили белотата му с тази на диамантите, сега то притежаваше блясъка на топазите.

— Видяхте ли я? — попита Вилфрид, който бродеше около шведския замък и чакаше завръщането на Мина.

— Ще го загубим — отвърна девойката и очите й се наляха със сълзи.

— Госпожице — възкликна чужденецът, като сподави гласа си, прекалено възбуден от гнева, — не си играйте с мен! Вие може да обичате Серафита само както едно момиче обича друго, а не с любовта, която тя ми вдъхва. Не знаете на каква опасност се излагате, ако с основание събудите моята ревност. Защо да не мога да отида при нея? Вие ли ще ми попречите?

— Не знам — отговори Мина, привидно спокойна, но всъщност дълбоко изтерзана — с какво право дълбаете така в сърцето ми? Да, обичам го — продължи тя, като отново придоби смелостта на убеждението, за да изповяда вярата на сърцето си. — Но ревността ми, тъй свойствена на любовта, не се опасява от никого тук. Уви! Ревнувам от едно скрито чувство, което го поглъща. Между него и мен има пространства, които не мога да премина. Бих искала да знам кой го обича повече, звездите или аз, кой по-охотно би се обрекъл за неговото щастие? Защо да нямам право да изразя обичта си? Пред лицето на смъртта можем да признаем предпочитанията си! Серафитус ще умре, господине!

— Мина, вие се лъжете, сирената, която толкова често обливах с желанията си и която се оставяше да се възхищават от нея, кокетно излегнала се на дивана, изящна; крехка и печална, не е млад мъж.

— Господине — отговори смутено Мина, — този, чиято силна десница ме изведе на Фалберг, на сьолера, подслонен под Ледената шапка, там — тя посочи високия планински връх, — също не е слабо момиче! Ах, ако го бяхте чули как пророкува! Неговата поезия бе музика на мисълта. Едно момиче не би могло така да разгъне ниските тонове на гласа си, който покърти душата ми.

— Но какво сигурно доказателство имате? — попита Вилфрид.

— Никакво друго освен това на сърцето — отговори стеснително Мина, като побърза да прекъсне чужденеца.

— А пък аз — възкликна Вилфрид и хвърли на Мина убийствения поглед на желанието и страстта, — аз, който също знам колко голяма е властта й над мен, ще ви докажа грешката.

В този момент, в който думите се отронваха от устата на Вилфрид толкова бързо, както мислите се раждаха в главата му, той видя Серафита, която излизаше от шведския замък, следвана от Давид. Тази поява успокои възбудата му.

— Вижте — възхити се той, — само една жена може да притежава такова изящество и такава грация.

— Той сграда и се разхожда за последен път — рече Мина.

След като господарката му даде знак, Давид се прибра, а Вилфрид и Мина се насочиха към нея.

— Да отидем до праговете на Сийг — каза им съществото, сякаш изрази желание на болен, на което човек бърза да се подчини.

В този момент лека бяла мъгла покриваше долините и планините на фиорда, а върховете им, блестящи като звезди, я пронизваха, като й придаваха вид на движещ се млечен път. През този земен пушек слънцето се провиждаше като кълбо от нажежено желязо. Въпреки тези последни игри на зимата от време на време някой свеж полъх, наситен с мириса на върба, закичила вече светлите си цветове, благоуханието на листвениците, чиито копринени връхчета бяха покарали отново, както и ветрецът, затоплен от изпаренията на смолата и въздишките на земята, говореха за появата на красивата северна пролет — краткотрайна радост на най-тъжната от всички природи. Вятърът започваше да повдига завесата от облаци, която закриваше непълно гледката към залива. Птиците пееха. Кората на дърветата, по която слънцето не беше изсушило следите от мъзгата, потекла като бълбукащи ручейчета, развеселяваше погледа с чудноватия си вид.

Тримата вървяха мълчаливо край песъчливия бряг. Само Вилфрид и Мина съзерцаваха това вълшебно за тях зрелище, тъй като бяха понесли еднообразието на същия този пейзаж през зимата. Техният спътник вървеше замислен, сякаш търсеше да различи нечий глас посред този концерт.

В дъното на дългата пътека, оградена от стари ели, която потокът беше очертал, лъкатушейки в гората — пътека, над която дърветата образуваха малък свод, с изпъкнали нервюри като тези на катедралите, те стигнаха до края на скалите, между които се провираше реката Сийг. Оттам се виждаше целият фиорд, а морето блестеше на хоризонта като стоманено острие. В този момент от разпръсналата се мъгла изплува синьото небе. Навсякъде в долините и около дърветата все още се носеха проблясващи частици диамантен прах, пометен от свежия морски вятър, великолепни съцветия от увиснали капчици по края на клоните, наредени като пирамида. Под тях течеше потокът. Над водите му се издигаше пара, оцветена с всички отсенки на светлината от слънцето, чиито лъчи се разлагаха там, като обрисуваха седемцветни шарфове и бликваха огньовете на хиляди призми, чиито отражения си противодействуваха. Този див бряг беше покрит с различни видове лишеи — красива тъкан с вълнообразно преливащи от влагата багри, която приличаше на великолепен копринен тапет. Цъфналите вече изтравничета обкичваха скалите с умело съчетани гирлянди. Трептящите листа по клоните, помамени от свежестта на водите, провесваха над тях косите си; листвениците поклащаха дантелите си и милваха неподвижните като замислени старци борове. Някакъв контраст се чувствуваше в този разкошен накит, както в тежестта на старите колонади, образувани от разположените стъпаловидно върху планините гори, така и в дълбоките води на фиорда, разстлали се в краката на тримата зрители, в които потокът удавяше гнева си. И най-сетне морето опасваше тази страница, написана от най-великия поет — случайността, на която се дължи безредието на творението, привидно оставено на себе си. Ярвис представляваше далечна точка в този необятен пейзаж, величествен като всичко, което е надарено с краткотраен живот и поради това предлага бегла картина на съвършенството; тъй като според един закон, неотвратим само в нашите очи, привидно съвършените творения — наслада за очите и сърцата, са тук само за една пролет. Наистина трите изправени върху скалата същества можеха да вярват, че са сами на света.

— Какво блаженство! — възкликна Вилфрид.

— Природата има свои химни — каза Серафита. — Тази музика не е ли прекрасна? Признайте, Вилфрид, че никоя от познатите ви жени не е съумяла да си създаде такова великолепно кътче. Тук изпитвам чувство, което много рядко би могло да бъде предизвикано от картината на градовете, чувство, което би ме накарало да полегна сред тези толкова бързо поникнали треви. Тук, зареяла поглед в небето, с открито сърце, потънала в безкрайността, бих слушала въздишките на цветето, което, едва освободено от първоначалната си форма, би искало да тича, и бих слушала крясъците на дивата патица, нетърпелива, че все още има само криле, като си припомням желанията на човека, който е като всички хора и също като тях има желания! Но това, Вилфрид, е женска поезия! В тази забулена с омара водна шир, в извезаните воали, в които природата се кипри като кокетна годеница, във въздуха, в който тя насища с ухания зеленикавите си коси за сватбения ден, вие съзирате някаква сладостна мисъл. Сред тези изпарения бихте искали да видите очертанията на нимфа и според вас аз би трябвало да слушам мъжествения глас на потока.

— Любовта не е ли там, както пчела в чашката на цвете? — попита Вилфрид, който за пръв път забеляза у Серафита следи от земно чувство и повярва, че моментът е подходящ да изрази пламенната си нежност.

— Значи упорствувате? — отговори с усмивка Серафита, останала сама без Мина.

Девойката се катереше по една скала, върху която беше забелязала сини ломикамъчета.

— Винаги ще упорствувам! — потвърди Вилфрид. — Чуйте ме — каза той, като й хвърли властен поглед, който сякаш се удари в диамантена броня, — вие не знаете кой съм, какво мога и какво искам. Не отхвърляйте последната ми молба! Бъдете моя заради щастието на света, който носите в сърцето си! Бъдете моя, за да имам чиста съвест, за да може небесен глас да отеква в ушите ми и да ме вдъхновява за добри дела в голямото начинание, което съм замислил, вдъхновен от омраза към народите, но което, ако вие ме придружите, бих осъществил за тяхно благо! Какво по-прекрасно призвание бихте отредили на любовта? За каква по-прекрасна роля може да мечтае една жена? Аз дойдох във вашите краища, воден от велика цел.

— И вие ще жертвувате почестите й заради едно най-обикновено младо момиче, което ще обикнете и то ще ви заведе по един спокоен път.

— Какво ме е грижа? Искам само вас! — продължи той словото си. — Узнайте моята тайна^[4]. Аз обиколих целия Север — тази огромна работилница, в която се коват новите раси, заливащи земята като човешки водопади, натоварени да обновят остарелите цивилизации. Исках да начена моето дело в някое от тези места, със сила и ум да спечеля власт над някое племе, да го подготвя за битки, да започна войната, да я разпространя като пожар, да погълна Европа и да крещя „свобода“ на едни, „плячкосвайте“ на други, „слава“ на един, „наслаждение“ на друг; но аз ще си остана като статуята на съдбата неумолим и жесток, преминавайки като буря, която попива от атмосферата всички частици, от които се състои мълнията, засищайки се с хора подобно на кръвожаден звяр. Бих могъл да завладея Европа, тъй като тя очаква новия Месия, който трябва да опустоши света, за да обнови обществата. Европа ще вярва отсега нататък само на този, който я смаже под краката си. Един лен поетите и историците биха оправдали моя живот, биха ме възвеличили и биха ми приписали някакви идеи, докато за мен тази огромна шега, написана с кръв, е само отмъщение. Но, скъпа Серафита, моите наблюдения ме отвратиха от Севера — силата тук е прекалено сляпа и аз жадувам за Индия! Двубой с едно егоистично, подло и търгашеско правителство ме привлича повече. Освен това по-лесно е да разпалиш въображението на народите от подножието на Кавказ, отколкото да победиш духа на покритите с лед страни, в които се намираме. И тъй изкушавам се да прекося руските степи, да достигна пределите на Азия, с победното си шествие да я покоря до Ганг и да съборя там властта на англичаните. Седем души през различни епохи вече са осъществили този план.

Ще обновя изкуството както са направили хвърлените от Мохамед срещу Европа сарацини. Няма да бъда дребнав крал като тези, които управляват днес бившите римски провинции и се карат с поданиците си за митото. Не, нищо няма да спре мълнията на погледите ми, нито бурята на думите ми! Нозете ми, като тези на Чингис хан, ще прекосят една трета от земното кълбо, ръката ми ще грабне Азия, както вече го стори Оренг-Зеб^[5]. Бъдете, моя спътница, възкачете се, красива и белолика, върху трона. Никога не съм се съмнявал в успеха си, но бъдете в моето сърце и ще бъда сигурен в него!

— Аз вече съм царувала — каза Серафита.

Тези думи бяха като удар с брадва, нанесен от сръчен дървар в стеблото на младо дърво, което веднага се сгромолясва. Единствено мъжът може да знае какъв гняв събужда в душата му жената, когато той иска да покаже на любимата силата или властта ви, ума или превъзходството си, а тя, своенравна, навежда глава и възкликва: „това е нищо!“, или, отегчена, се усмихва и казва: „Знам това“, тъй като за нея силата е посредственост.

— Как? — извика Вилфрид отчаян. — Богатствата на изкуството, богатствата на световете, великолепията на един кралски двор…

Тя го прекъсна с едно-единствено движение на устните и каза:

— Същества по-могъщи от теб ми предложиха повече.

— Ти нямаш душа, щом като не те блазни мисълта да утешиш един велик човек, който ще пожертвува всичко, за да живее с теб в малка къщичка на брега на езера?

— Но — възрази тя — аз съм обичана с безгранична любов.

— От кого? — възкликна Вилфрид и се приближи буйно към Серафита, за да я хвърли в пенливите прагове на Сийг.

Тя го погледна и ръката му се отпусна. Посочи му Мина, която притичваше, бяла и порозовяла, хубава като цветята в ръката й.

— Дете! — промълви Серафитус и тръгна насреща й.

Вилфрид остана върху скалата, неподвижен като статуя, потънал в мислите си, изпълнен с желание да се отпусне по течението на реката като някое от падналите дървета, които преминаваха пред очите му и изчезваха на дъното на залива.

— Откъснах ги за теб — каза Мина и поднесе букета на обожаваното същество. — Едно от тях, ето това — добави, като му показа един стрък, — прилича на цветето, което намерихме на Фалберг.

Серафитус погледна последователно цветето и Мина.

— Защо ми задаваш този въпрос! Съмняваш ли се в мен?

— Не — отвърна девойката, — доверието ми в теб е безгранично. За мен ти си по-красив от тази красива природа, ала ми изглеждаш също по-умен от цялото човечество. Когато те видях, повярвах, че съм се молила на Бога. Бих искала…

— Какво? — попита Серафитус и й хвърли поглед, с който разкриваше на девойката огромното пространство, което ги разделяше.

— Бих искала да страдам вместо теб…

„Ето най-опасното от всички създания — помисли Серафитус. — Престъпно ли е, о Боже мой, това, че искам да ти я представя?“

— Не си ли спомняш вече какво ти казах горе? — продължи той, като се обърна към девойката и й показа върха на Ледената шапка.

„Ето че отново става страшен“ — изтръпнала от ужас, помисли Мина.

Гласът на Сийг съпровождаше мислите на тези три същества, които за известно време останаха заедно върху издадената в скалите площадка, но всъщност бяха разделени от бездните на духовния свят.

— Серафитус, научи ме! — каза Мина с глас, сребрист като бисер и нежен като мимоза. — Научи ме какво трябва да правя, за да не те обичам! Кой не би ти се възхитил? Любовта е възхищение, което не пресъхва.

— Горкото дете! Само едно-единствено същество може да се обича по този начин — каза Серафитус и побледня.

— Кое? — попита Мина.

— Ще разбереш — отговори той с немощния глас на човек, който ляга и очаква смъртта.

— На помощ, той умира! — извика Мина.

Вилфрид притича и като видя съществото, изящно полегнало на парче гнайс, върху което времето бе хвърлило кадифеното си наметало от лъскави лишеи и златисточервеникави мъхове, заблестели на слънчевите лъчи, възкликна:

— Тя е наистина красива!

— Това е последният поглед, който ще мога да хвърля на пробуждащата се природа — промълви тя и напрегна всичките си сили, за да стане.

Серафита се приближи до края на скалата, откъдето можеше да обхване с поглед разцъфналите, зеленеещи и оживели картини на този голям и величествен пейзаж, доскоро скрит под снежна туника.

— Сбогом — каза тя, — горящо от любов огнище, където всичко неудържимо се движи от центъра към краищата и те се събират като женски коси, за да изплетат неведомата плитка, чрез която в невидимия етер ти се свързваш с Божията мисъл!

Виждате ли този, който, прегърбен над оросената от потта му бразда, се изправя за момент, за да гадае по небето? Тази, която прибира децата си, за да ги нахрани с млякото си? Този, който връзва въжетата в разгара на бурята? Тази, която стои седнала в кухината на скалата и чака бащата? Виждате ли всички тези, които протягат ръка, след като са пропилели живота си в безплодни усилия? На всички мир и смелост, на всички сбогом!

Чувате ли вика на воина, умиращ безславен, вопъла на заблудилия се човек, който ридае в пустинята? На всички мир и смелост, на всички сбогом. Сбогом на вас, които умирате за царете на земята. Но сбогом също и на теб, народе без родина; сбогом, земи без народи, които взаимно се желаете. Сбогом най-вече на теб, който не знаеш къде да подслониш глава, благородни изгнанико. Сбогом, скъпи невинни жени, влачени за косите, задето прекалено сте обичали! Сбогом, майки, седнали до своите умиращи синове! Сбогом, свети наранени жени! Сбогом, бедни! Сбогом, нищи, слаби и изтерзани, чиито страдания толкова често споделях!

Сбогом, всички вие, които кръжите в сферата на инстинкта и страдате заради другите.

Сбогом, мореплаватели, които търсите посоката през гъстия мрак на всеобхватните ви като принципи абстракции! Сбогом, мъченици на мисълта, водени от нея към истинската светлина! Сбогом, сфери на науката, където чувам жалбите на поругания гений и въздишката на твърде късно споходения от светлина учен.

Ето ангелския концерт, полъха от аромати, благоуханието, излъчващо се от сърцата на тези, които непрестанно се молят и носят утеха, като разпръскват Божествената светлина и небесния балсам в опечалените души. Смелост, хор на любовта! На вас, на които народите се осланят: „Утешете ни, защитете ни!“, смелост и сбогом.

Сбогом, гранит, ти ще станеш цвете; сбогом, цвете, ти ще станеш гълъб; сбогом, гълъб, ти ще станеш жена; сбогом, жена, ти ще бъдеш страдание; сбогом, мъж, ти ще бъдеш вяра; сбогом, всички вие, които ще бъдете изцяло любов и молитва!

Сломено от умора, непроницаемото същество за пръв път се облегна на Вилфрид и на Мина, за да се върне в жилището си. Тогава те се почувствуваха заразени с непозната сила. Едва бяха направили няколко крачки и Давид се показа, ридаейки.

— Тя ще умре, защо сте я довели дотук? — извика отдалече.

Старецът грабна Серафита, сякаш отново си възвърна силите на младостта и прелетя до вратата на шведския замък като орел, отнасящ бяла овца в гнездото си.