Джули Джеймс
През онази нощ (24)

24.

Рано-рано в понеделник сутринта Кайл вече стоеше в новия си офис и оглеждаше последните детайли от ремонта.

— Изглежда добре — обърна се той към строителния предприемач Бил, който стоеше до него.

— Естествено, че изглежда добре — отвърна Бил, видимо доволен. — Аз го направих.

Предприемачът беше горещо препоръчан от дизайнера, който бе преустроил „Файърлайт“, заведението на Декс. Вземаше страшно много, но Кайл не търсеше евтиното. От мига, в който бъдещите му клиенти (а той определено се надяваше да има такива) прекрачеха прага на „Роудс Нетуърк Консултинг“, трябваше да знаят, че са попаднали в ръцете на професионалисти.

Повечето от промените, които беше направил, бяха козметични. Беше се отървал от сивите килими и бе възстановил пода от кленови дъски отдолу. Нямаше ги вече тъмната боя и тежките дъбови мебели, предпочитани от предишния наемател. На тяхно място сега имаше ниски бели дивани и столове, както и маси и бюра, изработени от стъкло и светъл мрамор. Ефектът беше офис, който изглеждаше чист, модерен и изискан.

След като огледа основно приемната и конферентната стая, Кайл отиде в личния си кабинет. Именно тук бяха направени най-сериозните промени. Екипът на предприемача беше съборил стената, която преди това делеше две по-малки помещения, и беше преустроил мястото в голям ъглов офис с прозорци от пода до тавана на две от стените. Навярно беше мъничко прекалено, но след като беше прекарал четири месеца в затвора, Кайл бе развил непоносимост към малки, задушаващи помещения.

„Освен това — помисли си той, застанал насред помещението — изглеждаше като кабинет на изпълнителен директор. Неговият кабинет.“

— Офисът е готов — заяви Бил. — Сега ти трябват само хора, с които да го напълниш.

— Това е следващата стъпка — отвърна Кайл.

Офисът се състоеше от приемна, четири работни бюра с доста пространство и възможност за разширяване, още два самостоятелни кабинета и секретарско място пред кабинета на Кайл.

— Имаш план, а? — попита Бил с широка усмивка. — Честно казано, любопитен съм да видя как ще ти потръгнат нещата.

Погледът на Кайл се спря върху лъскавото италианско бюро от алуминий и закалено стъкло в средата на кабинета. Бюрото на човек, който иска да направи впечатление.

— Не си само ти, Бил.

 

 

Във вторник сутринта Кайл напълни резервоара на мерцедеса си и пое на път. Тъй като беше едва седем часът, трафикът не беше особено натоварен и само след трийсетина минути вече излизаше от града. Качи се на магистралата и се приготви за двучасово шофиране.

Отиваше на юг, към Шампейн-Ърбана. Беше прекрасно утро за пътуване: слънцето грееше, небето беше синьо, температурата беше около двайсет градуса. Той свали малко прозореца, вдъхна свежия въздух и пусна радиото. Приятно бе да се махне от шумотевицата на града, дори и само за ден. Бяха само той, пътят, бързата кола и хубавата музика.

За съжаление, нищо от това не можеше да отвлече мислите му от Райлин.

През последните няколко дни беше зает с работата си, но въпреки това не беше успял да я пропъди от ума си. Тя непрекъснато изникваше в мислите му — когато се качваше с асансьора към апартамента си, когато излизаше, за да потича рано сутринта, докато си вземаше душ.

Всъщност най-много мислеше за нея именно когато си вземаше душ.

Образът й, гола и мокра, докато струите ги обливаха, вероятно завинаги се бе запечатал в ума му. Заедно със спомена за страхотното й дупе, когато на практика беше избягала от апартамента му на сутринта.

Откъдето и да го погледнеше, това беше съвършената свалка. Невероятен секс, без никакво обвързване. Би трябвало да е доволен. Облекчен всъщност, тъй като сексът без никакво обвързване бе именно това, което търсеше на този етап от живота си. И най-сетне можеше да приключи необикновената история, започнала между него и Райлин Пиърс преди девет години.

И все пак историята му се струваше… незавършена.

Кайл поклати глава, силно изкушен да я удари няколко пъти във волана, тъй като очевидно трябваше да пропъди замайването, в което живееше през последните няколко дни. Заклет ерген като него не се оплакваше, когато една интелигентна и сексапилна жена го оставеше без дъх с три рунда невероятен секс, след което си тръгнеше, без да очаква нищо от него. Никой мъж с всичкия си не би трябвало да се оплаква от нещо такова. То беше в разрез с мъжкия кодекс — като да не оставиш един писоар разстояние между себе си и другия мъж в обществената тоалетна, докато пикаете заедно.

Разрешил този въпрос, Кайл се съсредоточи върху работата си и се замисли над значението на днешното пътуване. И най-вече това, че се връщаше в Шампейн за първи път, откакто майка му беше починала. Не го беше избягвал нарочно, просто така се бе случило. В продължение на няколко месеца след катастрофата той трябваше да се грижи за най-различни неща вместо баща си и просто не бе имал възможност. Всъщност беше толкова зает, че се бе наложило Декс да му събере вещите и да откара колата му в Чикаго.

Постепенно положението с баща му се бе нормализирало, но дотогава Кайл вече бе започнал да се издига в йерархията на „Роудс Корпорейшън“. Малко след това Декс се беше преместил в Чикаго, за да отвори първия си бар в „Ригливил“, и двамата, както и останалите им приятели, се бяха впуснали в живот, изпълнен със сериозна работа през седмицата и сериозни забавления през уикенда — нощни клубове, жени, плажен волейбол, партита на яхти в езерото през лятото, футбол в „Линкълн Парк“ и баскетбол в „Ийст Банк Клъб“, когато застудееше.

Не беше лош живот. Ни най-малко. Макар че, като че ли бе започнал да му се струва мъничко повърхностен, след като мина трийсетте.

И ето го сега. Трийсет и три годишен с криминално досие… ала също така и с възможност да започне на чисто. „Роудс Нетуърк Консултинг“ бе неговият шанс да покаже на всички, че е способен да бъде и нещо друго, освен туитър терористът. Беше направил добра кариера в „Роудс Корпорейшън“ и не съжаляваше, че бе работил за баща си. Ала ето че бе настъпил моментът да направи решителната крачка и да изгради нещо свое.

И да се моли да не се провали с гръм и трясък, докато го прави.

Като част от бизнес стратегията си, беше написал имейл на професор Рок Шарма, някогашния му научен ръководител и декан на Катедрата по информатика в Университета на Илинойс, с молба за среща. Шарма бе отговорил, че днес е свободен, но не беше казал нищо повече.

Когато Кайл напусна докторантската програма след смъртта на майка си, Шарма беше проявил разбиране и съчувствие. През годините двамата си разменяха имейли и бяха останали в приятелски отношения. Не се бяха чували обаче, откакто Федералният съд го беше признал за виновен по няколко обвинения в киберпрестъпления.

Нещо, което за Катедрата по информатика определено беше недопустимо.

Кайл нямаше представа какво да очаква, когато влезе в кабинета на някогашния си наставник. Но пък Шарма си беше направил труда да му отговори, което беше окуражаващо. От друга страна, професорът открай време беше известен с многословните си лекции — може би просто не бе устоял на изкушението да дръпне една от тях на туитър терориста.

Ето защо Кайл бе изпълнен с немалка доза несигурност, когато слезе от магистралата и подкара към североизточната част на кампуса. Катедрата по информатика се намираше в Ърбана, внушителен миникампус, който напълно подобаваше на положението й на една от най-добрите компютърни програми в страната.

Той паркира мерцедеса пред основната сграда на Гудуин Авеню и слезе. Пред него се изправяше внушителна, ултрамодерна постройка от стъкло, мед и стомана. Сградата на Катедрата по информатика беше спечелила награди както от Инженерния съвет на Илинойс, така и от Американския архитектурен институт за умелото си използване на естествена светлина, откритите пространства, интериора от червено желязо и вътрешните тераси — неща, станали възможни благодарение на дарението на стойност шейсет и пет милиона долара от мъжа, чието име беше гравирано гордо над главния вход.

ЦЕНТЪР ПО ИНФОРМАТИКА „ГРЕЙ РОУДС“

Кайл прекрачи под този надпис. Знаеше точно къде отива — беше прекарал безброй часове в тази сграда през шестте години на следването си. Кабинетът на Шарма беше на третия етаж, заедно с тези на останалите преподаватели от катедрата.

Тъй като беше последната седмица преди сесията, сградата беше пълна със студенти. Кайл се приближи до главното стълбище — отворена конструкция от стъкло, стомана и тухли. Покрай него вървяха студенти и той се зачуди колко ли време щеше да мине, преди някой да го разпознае.

Около десет секунди.

Някакъв студент, двайсетина годишен и облечен в дънки и тениска, на която пишеше „Не съм антисоциален, просто не съм удобен за потребителя“, бе първият, който го позна. Забелязал Кайл, докато слизаше по стълбите, той се закова на площадката.

— О, господи, това е той — прошепна благоговейно и сграбчи студента пред себе си за тениската. — Виж!

Другият тип погледна към Кайл и по лицето му се разля широка усмивка.

— Мамка му. Туитър терористът от плът и кръв.

Кайл им кимна отсечено.

— Здрасти. — Подмина ги и продължи по пътя си.

— Хей, почакай.

Двамата студенти се обърнаха кръгом и го последваха. Кайл вече чуваше засилващия се шепот, докато все повече и повече хора го разпознаваха.

Страхотно.

Двамата му „фенове“ го настигнаха и застанаха от двете му страни.

— Човече, изучавахме те в курса по компютърна сигурност — заяви вторият ентусиазирано.

— Атаката ти над туитър беше жестока — обади се и онзи с тениската. — Казаха, че било най-сложното нападение, което са имали някога. Дори от ФБР не могли да го спрат.

— Каква е тайната ти? — попита вторият студент. — Смърф атака? Пинг на смъртта? SYN флуд?

— Твърде много скоч — отвърна Кайл сухо.

Типът с тениската се разсмя.

— Адски готино. Ти си легенда.

Време бе да изясни нещо. Кайл се обърна на върха на последното стъпало и ги погледна.

— Окей, момчета, чуйте ме добре. Киберпрестъпленията не са готини, а глупави. И знаете ли какво друго не е готино? Федералната прокуратура да повдигне обвинения срещу вас и да отидете в затвора. Вярвайте ми, един ден това ще ви се върне и ще ви ухапе по задника така, както не можете дори да си представите.

Двамата студенти се спогледаха.

— Човече, звучиш като някоя от онези тъпи социални реклами — подхвърли вторият студент.

— С изключение на онова за задника — уточни онзи с тениската. — Вероятно не би трябвало да държиш такъв език в присъствието на младежта. Ние сме много впечатлителни.

— И двамата сте над осемнайсет — отвърна Кайл. — Което означава, че в очите на закона не сте младежи. — Той ги огледа. — Бих казал, че ще издържите около седмица зад решетките. Не повече от три дни, ако ви пъхнат в някой от затворите с максимална сигурност. — Той потърка челюстта си, преструвайки се, че мисли. — Как ви се струва да се къпете заедно с още двайсет мускулести, татуирани мъжаги, повечето от които са членове на престъпни банди, убийци и наркопласьори?

Онзи с тениската преглътна.

— Поне дават ли ти чехли за баня?

Кайл го изгледа свирепо.

— Просто шегичка — засмя се студентът нервно. — Да си хакер, е гадно. Затворът е гаден. Разбрах. — Той се огледа наоколо и понижи глас до заговорнически шепот: — Пинг на смъртта, нали? Хайде де, ще си бъде нашата малка тайна.

— Просто не се забърквайте в подобни неща — изръмжа Кайл под носа си и се отдалечи, оставяйки ги на площадката.

Кабинетът на Шарма, който Кайл беше посещавал на няколко пъти, докато учеше тук, се намираше в югоизточния ъгъл на сградата. Забави крачка, докато се приближаваше до вратата, приготвяйки се да остане разочарован.

Почука на отворената врата и видя, че професорът седи зад бюрото и говори по телефона. Минал петдесетте, той имаше черна коса, която беше посивяла малко повече през изминалите девет години, но всичко друго си беше същото — риза с якичка, пуловер без ръкави, грижливо подредено бюро, Вивалди, носещ се тихичко от тонколоните на рафтовете зад него.

Професорът затвори телефона и погледна Кайл през очилата си с телени рамки.

— Това е второто обаждане, което получих от колега от Катедрата през последните две минути с въпроса дали знам, че туитър терористът е в сградата.

— Какво им отговорихте?

Шарма стана и се приближи.

— Че обмислям дали да не те назнача за преподавател. Да водиш курс по етика. — Крайчетата на устата му потръпнаха, докато протягаше ръка. — Радвам се отново да те видя, Кайл.

— Аз също, професоре. — Кайл въздъхна беззвучно.

Шарма махна към бюрото си.

— Заповядай, седни. Естествено, следях репортажите за делото ти. Винаги съм казвал, че един ден ще станеш толкова известен, колкото и баща ти… макар и да предполагах, че ще избереш друг път.

Кайл се настани на един от столовете пред бюрото му.

— Допуснах грешка — отвърна простичко.

— Нима?

Когато Шарма не добави нищо повече, Кайл наклони въпросително глава.

— Това не може да е всичко. Посещавах четири от курсовете ви, професоре. Къде е останалата част от лекцията?

— Получи съкратената версия, тъй като вече не си студент. Но все пак ще добавя, че се надявам каквото и да възнамеряваш да правиш оттук нататък с таланта си, то да е законно. Хората невинаги получават втори шанс.

— Напълно законно — увери го Кайл. — Всъщност смятам да започна свой консултантски бизнес.

Шарма изглеждаше заинтригуван.

— В каква област?

— Мрежова сигурност. Компания „Форчън 500“. Отивам, преценявам къде са слабите места в сигурността и създавам онова, от което клиентите се нуждаят, за да се предотвратят както вътрешни, така и външни заплахи.

— С други думи, ще ги обучаваш как да се защитават от хора като теб — уточни Шарма.

— Определено възнамерявам да превърна лошата слава от присъдата ми в капитал — призна Кайл.

— Туитър терористът използва уменията си за добро, а не за зло.

— Нещо такова.

Шарма го погледна предпазливо.

— И как мога да ти помогна аз с това?

Кайл се приведе към него, изгарящ от нетърпение да заговорят по същество.

— Много е просто, професоре. Нуждая се от имената на двамата ви най-добри хакери.

Виждайки изражението на Шарма, той се засмя и вдигна отбранително ръце.

— Кълна се, напълно законно.

 

 

След като за пореден път увери Шарма, че намеренията му са напълно почтени, Кайл получи имената на двамата студенти, които според професора най-добре отговаряха на изискванията му. Шарма дори отиде по-далеч, като им изпрати имейли, питайки ги дали биха искали да научат повече за една „уникална възможност“.

— Останалото зависи от теб — заяви професорът, докато се ръкуваше с Кайл на прага на кабинета си. — Пожелавам ти успех във всичко. И следващия път не чакай да минат девет години, преди отново да се отбиеш насам.

И просто така Райлин отново изникна в главата на Кайл. Само че този път не бяха еротични образи под душа… вместо това си спомни как грейват кехлибарените й очи, когато се шегуваше с него.

Не беше само сексът, разбра той. Бяха закачките и шегите, начинът, по който да говори с нея дори само петнайсетина минути го запленяваше повече, отколкото цяла нощ с по-голямата част от жените, с които беше излизал през последните девет години. Просто му харесваше… да бъде с нея.

Исусе. Някой определено трябваше да провери джобовете на оранжевия гащеризон, който беше оставил в затвора. За да види дали не е забравил там топките си.

— Благодаря ви, професоре. За всичко — отвърна Кайл, съсредоточавайки се отново върху случващото се в момента.

Два часа по-късно той стоеше до прозореца в една празна класна стая и гледаше навън, докато чакаше първия кандидат да се появи. Звукът от отварянето на вратата го накара да се обърне.

Мъж на двайсет и няколко години с рижа къдрава коса, облечен в жълто-кафяв панталон и риза с копчета, пристъпи в стаята, заковавайки се на място, когато го видя.

— Е, добре… това не е точно каквото очаквах.

Кайл се приближи и се представи.

— Кайл Роудс.

— Гил Нюпорт.

Кайл махна към масата до прозореца.

— Заповядай, седни. — Реши, че може да прескочат формалностите. — Предполагам, знаеш кой съм?

Гил се огледа наоколо… Кайл нямаше представа какво търси.

— Правилно предполагаш, да — отвърна той предпазливо.

— Помолих професор Шарма да ме свърже с теб, защото събирам екип за едно бизнес начинание.

— Какво бизнес начинание? — попита Гил подозрително.

— Консултации в областта на сигурността.

— Разбира се. — Гил нарисува кавички във въздуха. — Консултации. Ясно.

— Няма нужда от кавички. Става дума за съвсем истински консултации. — Кайл не беше сигурен дали при тези думи изражението на Гил стана повече или по-малко заинтригувано. — Професор Шарма ми каза, че този семестър ще получиш магистърската си степен и че дисертацията ти е на тема „Откриване на пробиви и проверка на сигурни системи и протоколи“.

Гил повдигна вежди, придобивайки почти комично потайно изражение.

— Изглежда, знаете доста неща за мен, господин Роудс.

Кайл се опита да потисне усмивката си.

— Неприятно ми е да те разочаровам, Гил, но тук става дума за нещо напълно законно. Започвам консултантски бизнес в областта на мрежовата сигурност и се нуждая от човек с твоите умения. Ако проявяваш интерес, на драго сърце ще ти кажа повече подробности.

Гил помълча за миг.

— Говориш сериозно. — Той го огледа изпитателно. — Не се засягай, но ти си прекалено непредсказуем. А аз вече имам шест оферти за работа… шест изключително привлекателни оферти за работа.

Кайл махна пренебрежително с ръка.

— Ако реша, че си достатъчно квалифициран, мога да ти дам повече от другите. — От самото начало знаеше, че с неговото минало вероятно ще му се наложи да предложи солидно заплащане, за да привлече кадрите, от които се нуждаеше.

— Дори не знаеш какви заплати ми предлагат останалите компании — изтъкна Гил.

— Въпреки това знам, че мога да ти плащам повече — заяви Кайл. — Стига да си заслужаваш.

Гил придоби почти обидено изражение.

— О, заслужавам си.

Кайл задържа погледа му и хвърли ръкавицата.

— Докажи ми го.

 

 

Час по-късно Кайл чакаше втория от кандидатите, предложени му от Шарма — двайсет и една годишен студент, на име Трой Лиополд, когото Шарма беше описал като „брилянтен, с любознателен ум“.

Точно в уречения час в стаята пристъпи млад мъж с щръкнала черна коса, кожени гривни с капси, скъсани дънки и черна очна линия. Изобщо не изглеждаше смутен, когато се приближи и се представи на Кайл.

— Трой Лиополд. Ще извиняваш за облеклото, ако знаех, че ме очаква интервю, щях да си облекла риза и панталон.

Кайл се усмихна широко. Беше го харесал веднага.

— Ще се опитам да си затворя очите за това.

Двамата се настаниха на масата и Трой започна направо:

— Мисля, че е най-добре да бъда откровен с теб. За каквото и да става дума в това интервю, много е готино, че професор Шарма е споменал моето име. Обаче… — Той замълча, сякаш се притесняваше да не каже нещо обидно.

Кайл се засмя.

— Вярвай ми, Трой, каквото и да е, със сигурност съм го чувал и преди.

Трой посочи ушитите му по мярка риза и панталон — стандартно бизнес облекло.

— Не се виждам в корпоративния свят. Нали се сещаш, да работя за някой голям шеф.

Кайл примига. Преди девет години той беше в положението на Трой, само дето вместо кожени ленти и очна линия, носеше фланелени ризи и туристически обувки. А сега той беше големият шеф.

— Леле. Току-що разбрах какво е да осъзнаеш, че си се превърнал в баща си. — Кайл плесна с ръце и продължи: — Какво ще кажеш, преди да вземеш каквото и да е решение, да ти обясня какво ще правиш за „Роудс Нетуърк Консултинг“? Ако те наема.

Трой кимна учтиво, очевидно просто искаше да му угоди.

— Добре. Просто на теория, какво бих правил за „Роудс Нетуърк Консултинг“?

— Ами част от екипа, в това число и аз, ще създаваме сигурни операционни системи за клиентите си. Очевидно единственият начин да се уверим, че тези системи наистина са непробиваеми, е друг член на екипа да ги тества за уязвими места.

По лицето на Трой се изписа изненада.

— Искаш да наемеш хакер?

— Мислех да кръстим позицията „анализатор на сигурността“, но на практика да, ти ще бъдеш професионален хакер.

Виждайки интереса, проблеснал в очите на Трой, Кайл продължи:

— Професор Шарма твърди, че си брилянтен и амбициозен. — Наведе се напред и заговори сериозно: — Преди девет години получих възможността да се уча от най-добрите в тази сфера. Не беше пътят, по който тогава смятах, че ще поема, но не съжалявам, че го направих. Ето че днес съм тук и ти предлагам същата възможност. Може би това действително не е най-удачното за теб, но от личен опит ти казвам, че няма как да разбереш, преди да си опитал.

Трой заговори предпазливо, обмисляйки чутото:

— А ако се окаже, че не е за мен?

Кайл сви рамене.

— Поеми ангажимент за шест месеца. Ако решиш, че не се получава, можеш да си тръгнеш веднага след като изтекат. Няма да ти правя проблеми. И двамата знаем, че е пълно с компютърни гении, които с удоволствие биха приели тази работа. — Кайл изигра най-силния си коз, знаейки точно с какво да го изкуши. — В крайна сметка ще се опитваш да пробиеш моите системи. Предизвикателство да победиш туитър терориста в собствената му игра.

В продължение на един дълъг миг Трой не каза нищо, а после върху лицето му се разля усмивчица.

— Може ли да се обличам така в офиса?

— Трой, преди три месеца аз носех оранжев затворнически гащеризон и спортни обувки без връзки. Спокойно може да се каже, че в „Роудс Нетуърк Консултинг“ няма да се вземаме твърде на сериозно. Само гледай да не ми нараниш клавиатурите с тези гривни с шипове.

Трой се ухили.

— Дадено.

 

 

Късно същия следобед Кайл отново беше на магистралата и пътуваше към Чикаго, носейки се покрай море от царевични ниви.

Денят се беше оказал наистина успешен.

Разбира се, все още не беше готов да започне — може и да беше добър, но му трябваха повече от двама интелигентни момчета с диплома по информатика и никакъв практически опит. Искаше да назначи поне един човек с няколкогодишен стаж на мениджърска позиция (мъжът от Сиатъл, на когото я беше предложил, му беше отказал), нуждаеше се и от административен асистент. Освен това трябваше да приведе в действие първите два етапа от маркетинговата си стратегия. Разполагаше с добър начален капитал и беше готов да го увеличи, като продаде апартамента си, ако се наложи, но тези пари нямаше да изкарат вечно.

Тази вечер обаче искаше просто да се наслади на постигнатото, особено при положение че много отдавна не се бе чувствал толкова ентусиазиран и нетърпелив за работа. От години си мечтаеше да излезе от сянката на баща си и да направи нещо сам и ето че това най-сетне беше на път да се случи.

Слънцето вече залязваше, когато Кайл видя внушителните очертания на Чикаго да се издигат пред него, приветствайки го с добре дошъл. Беше в настроение за празнуване и си помисли дали да не се отбие във „Файърлайт“ и да обърне няколко коктейла на победата с Декс. Още от студентските му години правеше така — отиваше право в бара на Декс винаги когато беше в настроение да поразпусне.

Поради което бе доста странно това, че колата му си остана на „Лейк Шор Драйв“ и подмина отбивката, която щеше да го отведе до „Файърлайт“.

Имаше смътна идея къде отива, тъй като Райлин беше споменала, че живее в „Роскоу Вилидж“. На светофара на Белмон Авеню той извади телефона си и запрехвърля списъка с контактите си. Хубавото на есемесите, даде си сметка той, беше тяхната простота. Не се налагаше да обяснява каквото и да било, нито пък трябваше да се мъчи да пресее всички празни приказки в опит да разбере какво си мисли тя. Вместо това можеше да се погрижи всичко да си остане кратко и сладко.

БИХ ИСКАЛ ДА ТЕ ВИДЯ.

Натисна клавиша за изпращане.

За да убие времето, докато чакаше отговора й, подкара към магазина на сестра си с идеята, че винаги можеше да се отбие у Джордан и да я потормози за нещо.

Този път обаче тя го изпревари.

— Е, коя е тъмнокосата секс бомба? — попита сестра му в мига, в който той прекрачи прага и се настани на бара.

По дяволите. Беше забравил за тъпата светска хроника. Кайл си взе от сиренето бри и от солените бисквити на бара.

— Ами… Анджелина Джоли. Всъщност не — Меган Фокс.

— Меган Фокс едва ли е на повече от двайсет и пет години.

— И това е проблем, защото?

Джордан го плесна през ръката, когато той отново посегна към бисквитите.

— Те са за клиентите. — Тя сложи ръка на хълбока си. — Знаеш ли, след като го прочетох във вестника, мъничко се надявах, че става дума за Райлин. И че може би моят близнак нехранимайко най-сетне е решил да се откаже от свалките за една нощ и да си намери свястна жена.

Кайл си отмъкна още една бисквита.

— Това би било истинско събитие.

Сестра му поклати глава.

— Защо ли изобщо се хабя? Знаеш ли, един ден акълът най-сетне ще ти дойде в главата и…

Телефонът на Кайл избръмча и той изключи остатъка от лекцията на Джордан (бездруго вероятно вече можеше да я повтори дума по дума), докато проверяваше полученото съобщение. Беше от Райлин, отговорът й — точно толкова кратичък и сладък, колкото и неговият есемес.

3418 КОРНЕЛИЯ №3

Ето че знаеше адреса й.

Кайл се усмихна и се изправи, прекъсвайки сестра си.

— Това е страхотно, Джордо. Хей, случайно да ти се намира бутилка от онова каберне, „Индия Инк“?

Джордан млъкна насред лекцията си и го зяпна.

— Със сигурност. Защо, откъде се сети за това изведнъж? — А после по лицето й се разля широка усмивка. — Я чакай… това е виното, което Райлин спомена, когато беше тук. Каза, че е едно от любимите й.

— Така ли? Какво интересно съвпадение.

Джордан сложи ръка на сърцето си.

— Господи, опитваш се да я впечатлиш. Това е толкова сладко.

— Не ставай глупава — скастри я Кайл. — Просто си помислих, че след като чух толкова хубави неща за това вино, няма да е зле да го опитам.

Джордан го изгледа, прозряла истината през измислиците му.

— Кайл, страшно ще й хареса.

Е, добре де. Може би наистина се опитваше да впечатли Райлин мъничко.

— Нали не мислиш, че е прекалено? Сякаш се старая твърде много?

Джордан отново сложи ръка на сърцето си.

— О, сякаш гледам как Бамби прави първите си стъпки.

— Джордо… — изръмжа той предупредително.

Сестра му се усмихна и стисна топло рамото му.

— Съвършено е. Вярвай ми.