Джули Джеймс
През онази нощ (23)

23.

Райлин погледна часовника върху нощното си шкафче и пресметна. Рим беше седем часа напред от Чикаго.

— При теб минава два часът сутринта.

— Така е — щастливо отвърна Джон. — Тъкмо си тръгвам от партито у един приятел. В римския офис има една колежка, също чужденка, която ме запозна с някои от местните. Празнувахме… е, като се замисля, всъщност нямам представа какво празнувахме. Готина компания.

— Сигурна съм…

Джон продължи да си приказва:

— Един от тях има брат, който притежава лозе в Тоскана и през уикендите ходим там. Страшно ще ти хареса, бейби. Къщата е невероятна. Реновирана вила от осемнайсети век, насред море от зелени хълмове. Molto bene.^[1]

Райлин примига.

Господи.

Джон не само бръщолевеше празни приказки и дори говореше на италиански, но освен това й беше казал „бейби“. А за трите години, през които бяха излизали, тя знаеше, че това може да означава само едно.

Току-що беше получила международно пиянско обаждане.

— Звучи така, сякаш Италия се е оказала всичко, на което се надяваше — каза тя, опитвайки се да се отърси от съня.

Разговорът изведнъж бе станал направо сюрреалистичен.

— Не всичко. — Той въздъхна драматично. — Партито беше в един апартамент недалеч от „Пиаца Навона“. Тръгнах си преди останалите и взех да се разхождам. Преди да се усетя, вече стоях пред фонтана „Бернини“ и се взирах в траторията с жълтия сенник, в която се влюбихме, когато дойдохме тук заедно. Помниш ли?

Да, помнеше. След два дни, изпълнени с разглеждане на забележителности, сред които Римският форум, Ватиканът, Испанските стъпала и Колизеят, те бяха решили да си вземат почивка. На следващия ден бяха спали до късно, бяха си намерили заведение за обяд и бяха прекарали два часа на една маса на открито, докато си приказваха, гледаха хората наоколо, похапваха хубава храна и пиеха вино. След това се бяха върнали в хотела и бяха правили любов.

— Спомням си. Макар че сега ми се струва толкова отдавна.

— Аха. Много неща изглеждат толкова отдавна. — Джон смени темата. — Е, ти как я караш?

Първо имейл, а сега й се обаждаше пиян. Райлин нямаше представа какво става с бившето й гадже напоследък, но май беше време да открие.

— Джон, не се засягай, но… какво правиш? Наистина ли искаш да водим този разговор в два часа през нощта?

— Не водим този разговор в два през нощта. При теб е едва седем часа привечер — отвърна той закачливо.

Райлин реши, че е най-добре да кара направо. Ако не друго, то пестеливият прокурор на държавна заплата у нея прекрасно си даваше сметка, че този разговор му струва немалко евро на минута.

— Защо се обаждаш?

— Не може ли човек да каже „здрасти“ на стар приятел, без това да е федерално престъпление?

Райлин реши, че шегата е нарочна.

— Получих имейла, забрави ли? Вече си казахме „здравей“.

— Просто исках да видя как си, Рай. По отговора ти личеше, че си добре, но какво може да разбере човек от един имейл?

Райлин прокара ръка през косата си. Тъй като двамата с Джон се бяха разбрали да не се чуват след раздялата си, този разговор навярно беше неизбежен. Хората обичаха нещата да имат окончателен край.

— Добре съм. Мисля, че Чикаго бе добър избор.

— Още поддържам връзка с Кийт, Кели, Дан и Клеър — каза Джон. — Казаха, че сте си разменили само един-два имейла, откакто си напуснала Сан Франциско. Когато научих това, мъничко се притесних.

Райлин започваше да разбира какво става. Беше толкова погълната от новия си живот в Чикаго, че бе оставила стария зад себе си, и то навярно прекалено бързо. Не беше изцяло неволно. Кийт, Кели, Дан и Клеър бяха общите им приятели „двойки“ и след като тя и Джон скъсаха, равновесието в отношенията им се промени. Вярно, тя наистина се беше постарала. На няколко пъти през четирите месеца, докато живееше в Сан Франциско след раздялата, се бе срещала с момичетата на по питие. Ала Кели и Клеър непрекъснато я питаха дали се е чувала с Джон след заминаването му за Рим — тема, към която Райлин не беше изгаряла от желание да се връща непрекъснато. Особено когато отговорът беше „не“.

— Бях заета с работа, това е всичко — каза тя. — Но ти си прав… трябва да им се обадя.

— Тревожат се, че стоиш в Чикаго, потънала в скръб. — Джон се засмя. — Дори са си въобразили, че чезнеш в мисли по мен. Значи, може да им пиша, че официално си окей?

Тонът му беше небрежен и шеговит, ала Райлин се зачуди дали в него не се съдържа неизречен въпрос.

— Добре съм. Наистина.

— Ще се радват да го чуят. Нали помниш колко са любопитни понякога. — Тонът му си оставаше нехаен. — И разбира се, следващото, което ще ме попитат, е дали излизаш с някого. И отговорът на това е…?

— Че би било най-добре да престанат с въпросите.

— Разбира се.

От другата страна последва дълго мълчание.

А после гласът на Джон стана сериозен и изведнъж целият разговор се промени.

— Ами ако кажат, че им липсваш? — тихичко попита той.

Ето че го беше казал.

Райлин не отговори веднага, тъй като искаше да види какъв ефект ще имат думите му върху нея. Изпита носталгия и дори мъничко тъга. Тонът й, когато отговори, беше нежен:

— Бих казала, че очевидно преживяват много сантиментален италиански момент с фонтана „Бернини“ и виното, но че несъмнено ще съжаляват за това обаждане, когато се събудят на сутринта.

— Онзи ден беше прекрасен за нас, Рай.

Райлин предположи, че все още съзерцава траторията с жълтия сенник.

— Така е. Ала този ден отмина, Джон.

— Не знам…

— Не можем да се върнем назад — прекъсна го Райлин. — Искам да бъдеш щастлив, наистина. Ала думите правят всичко прекалено объркващо. Смятам, че и за двама ни ще е най-добре просто да… продължим напред. — Тя замълча за миг; оказваше се по-трудно, отколкото би предположила. Ала въпреки това беше правилното решение. — Довиждане, Джон.

Затвори и въздъхна дълбоко. След това изключи телефона и дълго се взира в него.

Това несъмнено беше един от най-странните уикенди, които някога беше преживявала.