Джули Джеймс
През онази нощ (13)

13.

— Здравей? Само това?

Райлин си взе още едно парче морков и го топна в чинията с хумус, който си бяха поръчали с Рей.

— Аха. Това е всичко, което е написал. — Тя размаха моркова във въздуха. — Какво означава изобщо? Здравей.

— Означава, че е задник.

Рей открай време притежаваше истински талант да стига до същината на въпроса.

— Може би се опитва да опипа почвата или нещо такова? — предположи Райлин. — Изпраща ми едно „здравей“ и чака да види дали ще му отговоря?

— Е, ако не друго, това е знак, че мисли за теб — отбеляза Рей.

Барманът се върна с мартинитата им — след разговора с Кайл и тъпото „Здравей“ на Джон, Райлин се беше обадила на Рей за извънредна среща на по питие в един бар по средата между офисите им.

Тя задъвка моркова, обмисляйки забележката на Рей. След това поклати глава.

— Знаеш ли какво? Няма отново да поема по този път. И така вече прекарах предостатъчно време, анализирайки и претегляйки всяка дума в последните ми няколко разговора с Джон.

Това беше първата фаза от шестмесечния й план да се справи с раздялата им… фаза, която не беше довела до никъде.

— Да пием за това. — Рей чукна чашата си в тази на приятелката й и отпи от френското си мартини. — Е, ще му отговориш ли?

— Разбира се. Какво ще кажеш за „Чао“?

Рей се засмя.

— Едва ли е отговорът, на който се е надявал. Но през последните няколко месеца Джон демонстрира шокиращо неумение да те разбира. Предполагам, че това не би трябвало да ни изненадва толкова.

— Повече от шест месеца, тъй като очевидно не сме били на една и съща вълна относно връзката ни още преди това с Игалия — изтъкна Райлин.

Рей изсумтя в знак на съгласие.

— Как изобщо му е минало през ума, че ще приемеш, и идея си нямам.

Райлин бе казала съвсем същото поне няколко пъти, откакто бяха скъсали, ала от начина, по който Рей го изрече, изведнъж я обзе желание да уточни нещо.

— Точно така. Защото в този етап от живота си би трябвало да съм истинска глупачка, за да напусна работата си и да последвам в Италия някакъв тип, който дори не иска да се ожени за мен.

Рей остави чашата си на масата.

— Абсолютно. Ала освен това той би трябвало да знае, че никога не би отишла с него.

Райлин не беше съвсем сигурна, че е напълно съгласна.

— Е, не бих казала чак „никога“.

Рей я изгледа скептично.

— О, я стига. Ти да отидеш в Италия? Ти си имаш план, забрави ли? — Тя вдигна невинно ръце. — Защо ме гледаш по този начин. Хайде де… и сама знаеш, че е така.

— Вярно е. Ала когато го кажеш, ме караш да звуча толкова… скучна. — Внезапно разтревожена, тя се приведе напред и понижи глас: — Не съм скучна, нали?

— Миличка, не си скучна.

Райлин грабна чашата си.

— Виж само. Пия мартини в работен ден… това не може да е скучно, нали? И дори не го бях планирала.

Рей се усмихна.

— Знаеш, че те обичам, нали?

Райлин я изгледа подозрително.

— Това обикновено е встъпление, което хората използват, за да си позволят да ти кажат нещо, което не искаш да чуеш.

— Добре, да започнем с частта, която искаш да чуеш: ти си брилянтен юрист, Рай. И част от това се дължи на способността ти да планираш — винаги си три стъпки пред другия и откриваш решението на проблема още преди той да е разбрал, че има такъв.

Райлин подсмръкна, донякъде умилостивена.

— Продължавай.

— Ала нека бъдем откровени: има ли част от теб, която дори за една секунда да си е помислила дали да не захвърли всичко и да се качи на самолета с Джон?

— Не — отговори Райлин направо. — Защото това би било лудост. А аз не правя луди неща. Лудите неща са за жени на двайсет и няколко години.

— Тогава също не го правеше.

— Значи, съм напред с материала. — Райлин отпи замислено от чашата си и изведнъж стана сериозна. Рей от години беше най-добрата й приятелка, дори и когато живееха на две хиляди мили разстояние. Тя се доверяваше на нейното мнение повече, отколкото на чието и да било друго. — Ако беше на мое място, щеше ли да отидеш в Рим?

Рей се замисли.

— Вероятно не. Аз също не правя луди неща.

Райлин махна с ръка в безсилно раздразнение.

— Тогава защо ме тормозиш така?

— Не знам. Може би защото и двете сме на трийсет и две и необвързани. Преди получавах все покани за годежни партита и сватби. Сега не минава и седмица, без пощальонът да ми донесе някоя картичка или покана с бебешко терличе върху нея. — Тя сви рамене. — Така че може би това, че не правим луди неща, май не е най-добрата тактика за никоя от нас.

Думите увиснаха във въздуха между тях.

— Е, благодаря ти, Мендоса… сега съм просто депресирана. Всъщност, не. Майната му на това. — Райлин се пресегна през масата и стисна ръката на Рей. — Само защото не сме срещнали Правилния, не означава, че грешим някъде. И между другото, ти също си брилянтна и страхотна. Ако бях лесбийка, абсолютно бих заживяла с теб и щяхме да си направим цял куп бебета инвитро.

Рей се усмихна точно както Райлин се беше надявала. Мразеше да вижда приятелката си, обикновено такава оптимистка, когато ставаше дума за романтични връзки, да се сдухва по този начин. Пък и това я притесняваше. Рей беше интелигентна, привлекателна, успяла жена. Ако тя не можеше да избира между най-добрите, Райлин нямаше представа какво търсят мъжете.

— Казах ли ти колко се радвам, че се премести тук? — попита Рей.

— Аз също. — И докато изричаше тези думи, Райлин си даде сметка колко бяха верни. Вярно, понякога Сан Франциско й липсваше, но дори само за тези кратки седмици Чикаго отново бе започнал да й се струва като дом. — Има и още нещо, което искам да ти кажа. Нещо, което не е свързано с Джон.

Рей отпи от мартинито.

— Нещо хубаво, нали? Виждам го по изражението. Нека да отгатна, сладур в работата.

— Не. — Райлин се замисли над думите й. — Всъщност в работата ми действително има сладур. Даже повече от един. Но не е това. — Тя понижи глас. — Не мога да навляза в подробности, защото все още сме във фазата на разследването, но Кайл Роудс е свидетел по един от случаите ми. Вчера се срещнахме на кафе.

— Я стига. — От изненадано изражението на Рей стана любопитно. — Какъв случай? Нещо с хакери ли?

— Разследване, свързано със затвора — отвърна Райлин неопределено. — Чул е нещо, докато е бил там.

— Този път успяхте ли да размените повече от три думи? — подкачи я Рей.

— Да.

Рей я зачака да продължи.

— И…?

— И разговаряхме на кафе. — Райлин я погледна многозначително. — Очевидно не мога да стигна по-далеч от това. Сега той е един от свидетелите ми.

Рей обмисли думите й.

— Строго погледнато, не е в разрез с етиката да имаш отношения със свидетел. — Тя вдигна отбранително ръце, виждайки погледа, който Райлин й отправи. — Просто казвам.

— Смятам, че много избързваме. Освен това, независимо дали е в разрез с етиката, или не, би било наистина лоша идея.

— О, да — съгласи се Рей без колебание.

— Можеш ли да си представиш какво би станало, ако случаят стигне до съд и тогава излезе наяве, че между мен и Кайл е имало нещо?

— Естествено, че мога, нали съм адвокат. Ще ти кажа точно какво би станало, ако нещо такова излезе наяве по време на процеса: бих му подпалила задника на свидетелската банка. — Рей остави чашата си на масата и премина на режим „Кръстосан разпит на защитата“. — „Господин Роудс, показанията ви днес повлияни ли са по някакъв начин от факта, че правите секс с помощник-прокурора, отговарящ за това дело?“

Райлин вдигна чашата си в знак на съгласие.

— Точно така.

— „Случвало ли се е госпожица Пиърс да обсъжда вашите показания в леглото, господин Роудс? Може би ви е дала някой и друг съвет, като между любовници, за това, какво да кажете на свидетелската скамейка?“

— Именно. Така че разбираш защо…

— „Обичате да доставяте удоволствие на своите любовници, нали, господин Роудс? Бихте казали всичко, за да помогнете на госпожица Пиърс да спечели делото, нали?“

Разбрала, че това може да отнеме известно време, Райлин се облегна в стола и се намести по-удобно.

Рей се усмихна.

— Говорейки за миг като адвокат на защитата, а не като твоя приятелка, това би било толкова забавно.

— Е, никой няма да има възможност да се забавлява по този начин в което и да било от моите дела — заяви Райлин. А и не мислеше само за репутацията на Кайл като свидетел. Нейното реноме бе също толкова важно. Не би могла да си представи срама от това, да седи в съдебната зала, докато адвокатът на защитата разпитва безмилостно един от свидетелите й за връзката му с нея. Някога тя беше работила като съдебен сътрудник и прекрасно знаеше какво мнение би си съставил съдията за юрист, допуснал да се озове в подобно положение. Да не говорим за това, как би разбунило духовете в офиса й нещо такова.

В крайна сметка всичко се свеждаше до едно — тя се опитваше да впечатли новата си шефка и колегите си и да си създаде име в юридическата общност на Чикаго. А да бъде глупачката, преспала с един от свидетелите си, определено не беше начинът да го постигне.

— Е. — Рей я погледна огорчено. — Това е доста разочароващо. Така де, не искам да посипвам сол в раната, но той е страшно привлекателен. Като филмова звезда.

Това не беше убегнало от вниманието на Райлин.

— Така или иначе, не бих искала да бъда част от тази среда.

— Аха. Защото средата на готините мъже е толкова скучна.

— Имах предвид средите на Кайл. Колко пъти съм виждала името му в рубриките за светски хроники, коментиращи как бил забелязан с поредната фотомоделка в някой популярен нов клуб или ресторант?

Рей повдигна вежди.

— Не знам. Колко пъти си го виждала? — В тона й се промъкнаха лукави нотки. — Я чакай, да не би през всички тези години да си следила Кайл Роудс в Гугъл, госпожице Пиърс?

Райлин пламна.

— Не — отсече, а Рей се разсмя доволно. Райлин се размърда неловко в стола си, почувствала се изведнъж като свидетел, подложен на кръстосан разпит. — Възможно е да съм се натъкнала на името му един-два пъти, или пък десет, докато преглеждах сайтовете за клюки. Това е всичко.

Рей продължи да се усмихва широко и Райлин я стрелна с поглед над чашата с мартини.

— О, сякаш ти никога не си проверявала във фейсбук някой мъж, когото си познавала преди.

— Значи, си признаваш.

Райлин отметна пренебрежително коса.

— Не признавам нищо, освен това, че сега този мъж е един от свидетелите ми.

 

 

По-късно същата вечер Райлин се настани по турски върху леглото с лаптопа си. Боеше се от този миг, откакто се беше прибрала — мига, в който трябваше да се опита да измисли някакъв подходящ отговор на имейла на Джон.

Най-сетне написа: „Здрасти и на теб“.

И веднага го изтри. Звучеше прекалено флиртуващо.

Което доведе до нов въпрос: искаше ли да звучи флиртуващо?

Определено не — той я беше зарязал.

Така че опита пак. „Радвам се да те чуя“ започна и отново го изтри. Честно казано, не се радваше кой знае колко да го чуе. Особено след като я беше хвърлил в смут с онова негово „Здравей“ и ето че сега беше будна и пишеше и пренаписваше отговор на имейл, който едва ли заслужаваше такъв.

Ами не му отговаряй. Той ще схване намека.

Ала така би изглеждало, че не е готова да се изправи срещу Джон, дори по имейла, а това не беше така. Тя беше… окей с раздялата им.

Тази мисъл я ободри. Изведнъж напрежението да напише съвършения отговор изчезна и тя последва вътрешния си глас.

Здравей!

Надявам се, че нещата в Рим вървят добре и че си намерил всичко, което търсеше. Ако имаш възможност, драсни ми някой ред след още шест месеца. :).

Готово. Прочете го отново и остана доволна, че бе открила правилния тон. Достатъчно приятелско (дори беше сложила усмихнато личице), но не прекалено. Ако приемеше, че целта на Джон бе да провери как е тя, отговорът и предаваше посланието, че е свободен да прави каквото си поиска.

И че същото важи и за нея.