Лоръл Корона
Четирите годишни времена (6) (Роман за Венеция по времето на Вивалди)

Пета глава

Киарета трепна, когато Мадалена се опита да прекара гребена през косата й. За последно я бяха подстригали къса преди близо година, когато Киарета бе на девет и тъй като рядко биваше излагана на показ, сутрин Киарета просто буташе изскочилите кичури обратно под качулката.

— Ако плача, няма да съм красива — простена тя.

— Ако не те среша, ще бъдеш единствената, която ще носи качулка и шапка. — Мадалена спря и погледна сестра си. — Това ли предпочиташ?

Киарета нищо не отвърна, но се прегърби на стола в съблекалнята в близост до балкона на църквата, напрегна рамене и мълчаливо понесе услугите на сестра си, докато косата й не заблестя като бледозлатиста мед, посипала се по гърба й.

— Така — въздъхна Мадалена. — Седни и ми подай фибите.

Сестра й се надвеси над нея, а Киарета се заслуша в тихото й дишане и почувства топлината на дъха й върху бузата си. Вдигна очи към Мадалена и почувства как я залива огромна любов към сестра й, която беше толкова близко, но нямаше представа, че е наблюдавана.

Доволна от свършеното, Мадалена напъха собствената си коса под качулката, готова да започне деня. За разлика от този на Киарета, нейният щеше да е напълно обикновен.

— Дай да ти облечем роклята — каза тя, — а после трябва да сляза долу. — Прокара пръсти по копринените поли на роклята, оправи меките й дипли и я подаде на Киарета.

По-големите момичета от хора, с непокрити глави и навити на ниско скромно руло коси, се втурнаха в съблекалнята, понесли концертните си униформи — скромни черни или тъмночервени рокли, които някои от тях бяха украсили с остра бяла дантелена якичка. Роклята на Киарета беше в различен стил, набързо купена от магазин за дрехи втора употреба в еврейското гето, когато още една от певиците се беше разболяла от инфлуенца и на някои от инициатите им беше казано, че трябва да запълнят свободните места за неделната литургия. Киарета се радваше на роклята си, ушита за някое богато момиченце и напълно подходяща за празник. Корсажът в цвят на слонова кост разкриваше ключиците й над няколко реда изящни дантелени къдри. Полата беше в същия цвят и изшумоля, когато момичето се завъртя на обутите си в чорапи крака.

После лицето на Киарета помръкна.

— Съжалявам, че няма да си там — каза на Мадалена. — Мислех, че ти ще си първа.

 

 

Последната година беше трудна за Мадалена. Свиреше на цигулка вече от няколко години, когато Лучана й каза, че часовете й ще бъдат намалени, за да се заеме с овладяването на друг инструмент.

— Свиренето ти на цигулка е достатъчно добро, макар малко недисциплинирано, но разполагаме с достатъчно момичета на струнните инструменти. — Лучана бе отместила поглед встрани, когато съобщаваше новината на момичето, сякаш да избегне несправедливата си оценка. — Можеш да слизаш в залата и да свириш в свободното си време, ако желаеш. Това ще ти помогне да запазиш уменията си, в случай че имаме нужда от теб за някое рипиено^[1], но няма да бъдеш избрана за атива^[2].

— Но аз разполагам едва с няколко свободни минути на ден… — започна Мадалена.

Лучана вдигна ръка, за да я накара да замълчи.

— Направих щедро предложение с ценен инструмент и чувам оплаквания? Може би трябва да размисля.

— Извинявайте, маестра.

— Трябва още по-упорито да се опитваш да бъдеш полезна. Като приятелката ти Анна Мария. Разбираш, че не става дума за онова, което ти искаш. Коро е гръбнакът на „Пиета“. Всяко момиче, получило музикално образование, ще бъде използвано както маестро Гаспарини сметне за нужно.

— Разбирам, маестра — отвърна Мадалена, свеждайки поглед надолу.

— И кой знае? — Тонът на Лучана омекна така неочаквано, че Мадалена изненадано вдигна очи към нея. Челото на маестрата се сбърчи от престорена загриженост и тя потупа ръката на момичето с такъв престорен майчински жест, че Мадалена се сви. — Може би всичките тези умения един ден ще ти донесат предложение за женитба.

Мадалена трябваше да положи върховно усилие на волята си, за да не избяга от стаята при тези думи на Лучана. Във всеки един момент би предпочела цигулката пред брака, пред храната, пред наметало за зимата.

„Бих я избрала дори пред Бог“ — каза си, сетне пропъди мисълта от съзнанието си, уплашена от последствията.

— Нямах това предвид — прошепна тя на следващата сутрин, докато се молеше пред статуята на Дева Мария. — Но те моля да не ме изоставяш. Ако чуваш молитвите, чуй моята.

Лучана я беше насочила към едно от момичетата, които свиреха на флажолет и Мадалена се озова обратно там, където беше със Силвия. Сега се чувстваше дори по-ужасно, защото тогава поне имаше цигулката, с която да се разтоварва, когато Силвия се заяждаше с нея.

Може би Силвия също е имала мечти и е станала толкова злобна и кисела, понеже са й се изплъзнали, мислеше си Мадалена, докато пръстите й се местеха по флажолета. Да свириш ноти, не беше същото като да свириш музика. Силвия не го разбираше, смяташе Мадалена, или може би просто вече не я беше грижа за разликата. Нямаше значение. Трябваше да се опита да свири на флажолета възможно най-добре. Но през цялото време си представяше цигулка и лък, ухаещ на колофон, полегнали на тъмно в някой калъф в очакване на музиката.

Единственото предимство бе, че Лучана беше маестра само на струнните инструменти, така че сега Мадалена я виждаше единствено докато се разминаваха. Мадалена знаеше, че на Лучана й е ужасно неприятно да дава уроци на някакво момиче на първо ниво от обучението си само защото Червеният свещеник, както го наричаха мнозина, един ден бе минал през стаята и случайно бе проявил мимолетен интерес към него. Мадалена наблюдаваше как се отнасяха с Лучана другите момичета, как я възхваляваха и ласкаеха, и не виждаше как тя самата би могла да произнесе подобни думи. Мадалена никога не бе създавала проблеми, никога не бе проявявала неподчинение и рядко отнемаше повече от минута от времето на маестрата. Единственото, за което си бе мечтала, бе да спечели маестрата с доброто си държание, но вместо това беше станала невидима. Скучно момиче, както бе чула веднъж да я нарича Лучана. Не като Анна Мария. Съвсем не като нея.

 

 

Благодарение на уроците на Микиелина, гласът на Киарета бе започнал да звучи толкова добре, та всеки, който я чуваше, не можеше да повярва, че такова малко момиченце е в състояние да произведе такъв звук. Преди да се пенсионира, Микиелина се бе погрижила Киарета да бъде приета в хора, но макар че наближаваше десетият й рожден ден, тя още не беше почнала да расте усилено. Лицето й още не бе придобило черти на пораснало момиче, но хористките бяха приели за сигурно, че един ден Киарета щеше да хване окото на някой богаташ и щеше да напусне „Пиета“, за да стане негова съпруга. Е, имаше време, все пак трябваше да порасне. Момичето вземаше уроци по пеене и репетираше с хора, но до днес още не беше излизало пред публика.

На масичка до вратата на балкона бе поставена купичка с цветове на нар. Една солистка затъкна няколко деликатни цвята над ухото си, а другите момичета си ги забождаха в корсажите.

Агата, хористка с достатъчно плътен глас, за да бъде окачествена като баритон, избра клонка и я закрепи в косата на Киарета.

— Страх ли те е?

— Не — отвърна Киарета, но гласът й прозвуча като грак. Някои от момичетата се подсмихнаха.

— Изкашляй се няколко пъти и опитай пак — посъветва я Агата. Киарета трябваше насила да накара гласа си да излезе от гърлото й, сякаш се бореше с настинка, но като се изключеше това, звучеше почти нормално. — Често се случва, когато си нова. — Агата накара Киарета да направи едно от ежедневните им упражнения по солфеж^[3], а тя самата пееше две октави по-ниско от момичето, като сменяше тоналността и добавяше импровизации при всяко следващо изпълнение.

Маестрата плесна с ръце и Киарета последва Агата и останалите момичета през вратичка, отвеждаща към тесния балкон, където преди две години за пръв път беше пяла е Микиелина. Наведе се напред, за да надникне през воала, спуснат пред желязната решетка. Църквата бе пълна с народ и когато стана ясно, че хорът заема мястото си, се разнесе нетърпеливо шъткане.

— In nominee Patris, et Filii, et Spiritus Sancti^[4] — запя свещеникът, докато вървеше към олтара. — Ad Deum qui laetificat juventutem meam.^[5]

— „В името на Бог, радостта на моята младост“ — отвърна хорът. Киарета бе изпяла първите си ноти. Хвърли поглед към Агата, която одобрително кимна.

След изповедта дойде ред на „Господи помилуй“, първата истинска музика за хора. Засвириха две цигулки и едно чело. Киарета дълбоко си пое дъх и се присъедини към хора в експлозивното „Господи помилуй!“. Повториха думите, като разтягаха всяка сричка толкова, колкото им бе възможно да го сторят, без да си поемат дъх, преди да преминат към следващите думи. Пееха в стакато^[6], после гласовете им заглъхнаха.

Солистката застана в края на балкона. Направи малка стъпка напред, докато акомпаниментът утихваше и накрая останаха само една цигулка и челото. Гласът й прониза въздуха с една-единствена нота, която девойката задържа, подобно на скъпоценен камък, преди да продължи с мелодията.

Когато оркестърът пак се включи, Киарета впери поглед към другия край на църквата, в изображението на Дева Мария и се опита да си представи какво би било да има такова меко закръглено тяло. После хорът отново издигна глас и тя потъна в чистия звук.

— Kyrie eleison, „Господи, имай милост“ — повториха те. Киарета накара гласа си да полети през църквата към благословената Дева, която чуваше молитвите на вярващите дори когато бяха скрити зад пеенето на хор.

 

 

Без цигулката мислите на Мадалена помръкнаха. Единственото, което искаше, бе да се сгуши в леглото и да не прави нищо. Следващата неделя, когато редовният състав фили ди коро се беше съвзел достатъчно, за да се върне към задълженията си, настроението на Киарета бе също толкова мрачно, докато двете сестри се разхождаха из двора по време на почивката.

— Мразя това място — рече Киарета.

— Не го мразиш. Просто си отегчена — отвърна Мадалена. — Пък и можеш ли да ми кажеш къде другаде би предпочела да бъдеш?

За секунда от мрачното настроение на Киарета не остана и следа и тя се завъртя пред сестра си.

— Бих предпочела да съм на сцена! Да съм оперна певица!

Мадалена избухна в смях.

— Откъде знаеш за това? И каква роля може да има в операта за момиче, ненавършило дори десет години?

— Не исках да кажа сега — отвърна Киарета. — Когато порасна. Има едно момиче, Антония Морозини, което идва на уроци, а после се прибира у дома. Познаваш ли я?

Мадалена поклати глава.

— Баща й е член на Конгрегационе, живеят на Канале Гранде. Казва, че във Венеция има много жени, които притежават дузини прекрасни рокли. Някои от тях пеят в операта, а други… Ами, предполагам, работата им е просто да бъдат красиви така, че да накарат мъжете да пожелаят да се грижат за тях. Не съм сигурна как точно става.

— Само да бъдат красиви? Това не е работа.

— В операта има хора, облечени като богове, които се спускат от облаци — продължи Киарета, без да обръща внимание на коментара на Мадалена. — Антония ходи там през цялото време. Разправя, че е прекрасно! — Отново направи пирует, докато пропяваше последната дума.

— Киарета, успокой се, ако не искаш да получиш само хляб и вода за вечеря.

— Добре — простена тя, — но ако не мога да пея в операта, тогава ще се омъжа за някой богаташ.

— Ако щеш се омъжи за самия дож — не ми пука, но, моля те, не ни създавай проблеми!

Киарета въздъхна и се върна към нормалния си ход.

— Мадалена? — рече тя след няколко секунди. — Мислиш ли, че ще стане? Не искам да оставам тук завинаги.

Мадалена отмести поглед, но нищо не каза.

„Ако не мога да свиря на цигулка, наистина не знам какво искам“ — помисли си и затвори очи, за да се опита да изпразни съзнанието си. Киарета я изгледа втренчено, очаквайки отговор на своя въпрос, но такъв не последва.

 

 

Скоро Киарета бе прехвърлена в отделението на девойките и отново започна да спи до сестра си. Беше спечелила малко пари от представленията на хора; добавени към мизерната сума, изкарана в резултат на неумелото й представяне в работилницата за дантели, те бяха достатъчни да се сдобие с малък скицник и молив, подобни на онези, които сестра й си беше купила преди няколко месеца. Колкото и малко да бяха личните вещи на Мадалена, те сякаш й бяха помогнали да си създаде живот, отделен от този на сестра й. Скицникът, вече наполовина пълен с рисунки на ангели с красиви крила и цветя, растящи в пукнатините между камъните в двора, бе най-ценното й притежание.

— Как ще ги различаваме? — попита Киарета, когато разопакова покупката си и видя, че скицникът, купен от същата книжарница, е идентичен с този на сестра й.

Мадалена сложи копринен книгоразделител в своя, за да го различава от пръв поглед, но на следващия ден пак измъкна погрешния скицник от сандъка, който делеше с Киарета. Седна на крайчеца на леглото си и набързо нахвърли лицето на спящата Киарета в нейния скицник, после написа под рисунката: „Имам идея“, оформяйки всяка от буквите бавно и внимателно, понеже не беше имала много възможности да усъвършенства писането.

Киарета бе омагьосана от скицата. Забравяйки за правилата, отвори уста, но Мадалена опря пръст на устните й. Посегна към скицника на сестра си, погледна я въпросително, имитирайки писане. Киарета кимна.

Виждала съм момичетата да си разменят бележки, когато не ни е разрешено да говорим. Можем да правим същото.

Мадалена върна скицника на сестра си.

Прехапала език от усърдие, Киарета написа в отговор: „Ти си най-“, задраска една дума и отново се опита да я напише правилно, „старахотната сестра. Сега няма да иксплодирам, преди да успея да ти кажа тайнити си“.

 

 

Киарета беше влизала в кабинета на приората само веднъж, в деня на битката по моста. Този път я доведе една филя^[7] ди комун, извикала я насред урока й. В стаята седеше мъж на средна възраст и разговаряше с приората и маестрата на вокалистките на коро.

— Пленителна — отбеляза той, когато Киарета влезе. — Дори по-красива, отколкото ми бяха казали. Фино венецианско лице с широко чело с остър ум зад него и очи, създадени да разбиват мъжките сърца. — Той замълча. — Знаеш ли кой съм?

Приората побърза да отвърне вместо нея.

— Това е един от нобиле уомини депутатите^[8] — обясни тя. — Част от Конгрегационе. Онези, за които се молим по време на вечеря. — Вдигна вежди, за да подскаже, че очаква Киарета да съобрази какво да каже.

— Много сме ви благодарни — изрече момичето и наведе глава.

Какво беше казал мъжът? Нещо за ума й и за разбиването на мъжки сърца?

„Аз съм само на десет — помисли си. Сигурно не съм разбрала правилно.“

— Чух те да пееш в църквата и се запитах кое ли е дребното момиченце, което едва виждам… онова, в бялата рокля, което вдига всичкия този шум?

Момичетата биваха наказвани, когато вдигаха шум. Очите на Киарета тревожно се стрелнаха към приората.

— Прекрасен шум, трябва да отбележа — добави мъжът, забелязал страха й.

Маестрата не одобряваше главите на младите девойки да бъдат замайвани с подобни приказки.

— Дошъл е да те чуе как пееш — намръщено рече тя. — Изпей „Амин“, песента, която упражняваме тази седмица.

Киарета й хвърли кръвнишки поглед. Подобно на другите момичета на нейното ниво на обучение, от нея се искаше да се превърне в сянка на по-напредналите хористки, да учи музиката, която учеха те и да репетира с тях. Маестрата обясни на Киарета, че въпреки чудесното си вписване в коро скоро няма да участва в представление и Киарета бе изпаднала в мрачно настроение, не я свърташе по време на репетициите и не си беше дала много зор да научи добре, която и да е от новите песни. Заплахата, че ще й отрежат косата и ще я затворят за няколко дни в изолатора я върна в правия път, но изражението на маестрата подсказваше, че има добра памет за това къде точно бяха оставили нещата.

— Брава! — Мъжът изръкопляска, когато Киарета свърши. Извади няколко нотни листа от сакото си. — Можеш ли да четеш ноти?

Маестрата настръхна.

— Всичките ни момичета могат. Сигурно ви е известно, че е един от редовните им уроци.

— Разбира се, но тя е толкова малка и си помислих… — Той подаде листите на Киарета. — Ще опиташ ли това?

Маестрата грабна листите и прочете заглавието.

— Това е оперна ария — установи тя. — Ваше Превъзходителство, крайно неуместно е. И между другото е на италиански. — Погледна към приората с надеждата да получи подкрепа. — Фили ди коро пеят само на латински.

— Маестра, не е нужно момичето да пее думите. Бих бил доволен просто да чуя как изпява нотите.

— Но въпреки това, източникът…

— Доставете ми това удоволствие.

Маестрата присви устни и подаде листите на Киарета.

— Повтори го — поиска мъжът, когато тя стигна до края. — Бих желал да го чуя в акомпанимент на лютня. — Приората плесна с ръце и каза на младото момиче, което веднага се появи, да доведе някого от залата.

Киарета разбираше кога маестрата е ядосана по петната, които избиваха върху шията й. Сега червенината се плъзгаше нагоре към страните й. Щом донесоха лютнята, тя я взе и засвири, без да каже дума, а Киарета запя.

— Превъзходно — отбеляза мъжът, когато свършиха и пак изръкопляска. — А сега, маестра, ми кажете от какво имате нужда, за да ви компенсирам заради неудобствата, на които ви подложих.

— Въглища за огрев — отвърна тя, още преди гостът да е свършил, сякаш в главата й имаше цял списък с искания за подобни случаи. — Никога нямаме достатъчно, за да пеят момичетата спокойно. И още масло за лампите — за преписване на партитурите. Винаги молим за едно и също, но никога не получаваме достатъчно.

Дори и да беше доловил намека за скъперничеството на Конгрегационе, мъжът не даде да се разбере.

— Лично ще предам молбата ви — рече той. После се обърна към Киарета. — Хубаво е да видиш, че бъдещето на „Пиета“ е така добре подсигурено.

 

 

Преди вечеря маестрата уведоми Киарета, че след две седмици ще отиде на пикник на остров Торчело заедно с останалите фили ди коро. Щяло да е по-добре, ако честта се беше паднала на момиче, което повече я заслужавало, момиче, което се е държало добре и учело песните си, подчерта маестрата, но Конгрегационе очевидно не разбирали позицията й. Киарета щеше да облече своята копринена рокля с цвят на слонова кост по-скоро отколкото се беше надявала.