Лоръл Корона
Четирите годишни времена (10) (Роман за Венеция по времето на Вивалди)

Девета глава

Мадалена изкара концерта в дома на дожа със затворени очи, за да не забелязва отсъствието на Вивалди. Киарета бе очарователна и за двете, когато ги представиха на Алвизе Мончениго, дожа на Венеция. По-късно, оправдавайки се с главоболие, Мадалена успя да се върне в „Пиета“, преди да я набутат зад някоя банкетна маса за часове наред.

Със завръщането Киарета седна на леглото на сестра си с надеждата, че движението на матрака ще я събуди. Мадалена не помръдна, момичето се изправи с въздишка и тръгна да търси някой да й помогне със събличането на роклята. Мадалена отвори очи, за да види дали сестра й се е отдалечила. За пръв път от пристигането им в „Пиета“ беше пожелала Киарета да си отиде, всичко да си отиде, повече от всичко й се искаше да не й се налага да се изправя лице в лице със заобикалящия я свят.

Киарета се върна и си легна. Мадалена я чу да заравя глава във възглавницата, как намества рамене и бедра, докато дишането й става бавно и отмерено. Вече почти на четиринайсет, Киарета сякаш се носеше от представление на представление с толкова малко усилия, колкото бяха нужни на конфетите да летят из въздуха, но в момента тежестта над Мадалена беше изключително огромна и се чудеше дали ще е в състояние да вдигне лъка на следващата репетиция. Само една бележка от Вивалди — дори само няколко набързо надраскани думи — щеше да е достатъчна. Във въображението си отваряше писмо, адресирано до нея с красиви големи букви. В началото щеше да й каже каква тъга е обзела сърцето му, после — колко упорито се е борил да остане. Щеше да завърши с обещанието да се върне, ако не поради друга причина, то, понеже не се чувстваше завършена личност, ако не свиреше заедно с нея. За момент се зачуди как би го подписал. „Твой приятел Вивалди“ бе една от възможностите, или може би — само инициали.

„Не“, реши Мадалена, щеше да подпише писмото си с „Антонио“.

Бяха изминали само два дни, откакто бе прочела бележката на Пруденция. Навярно все още беше във Венеция и не е имал време да й пише. Мисълта бе достатъчна, за да я накара да се поотпусне и да успокои ума си. Дръпна одеялото към брадичката си, за да се предпази от студа, затвори очи и заспа.

 

 

Не пристигна никакво писмо и Мадалена стигна до убеждението, че Вивалди имаше да мисли за далеч по-важни неща от нея. Той, изглежда, бе не само уволнен от „Пиета“, но и бе изчезнал напълно от Венеция. Един ден чу маестрите да клюкарстват и бе сигурна, че е доловила името му, а й се стори и че поглеждат към нея.

Какво си шепнеха? Да не би да я обвиняваха заради неговото освобождаване? Може би коментираха лъка за цигулка, който й беше подарил, танцуването, солото за трета цигулка, специалните уроци — можеха да са толкова много неща. Киарета с право се мръщеше, когато Мадалена заговаряше за него. Наистина изглеждаше неприлично. Та той беше свещеник, в края на краищата, а тя — млада жена, наближаваща седемнайсетата си година!

Ами ако покровителството му беше коствало работата? Мисълта беше ужасно потискаща и тя напълно загуби апетита си. Ровеше с вилица из храната в чинията си и си мислеше: аз имам вечеря, но дали той има? Всяка хапка й изглеждаше като предателство спрямо него и не успяваше да преглътне.

Съумя да успокои бушуващите в гърдите си чувства едва след като си каза, че така е най-добре. Вероятно е сбъркала, като си е въобразявала как изобщо е била важна за него. Беше глупачка да си мисли така, но сега бе помъдряла. Щом стигна до заключението, реши, че с въпроса е приключено, и умът й съвсем се опразни, дарявайки я с няколко мига спокойствие. Преди да се е усетила, пряко волята й, мислите й отново оживяха.

Какво беше казал маестрото? За да има нещо специално между тях, трябваше да се преструват, че изобщо няма нищо? Навремето в това виждаше смисъл, но сега, като се връщаше назад, се чудеше дали й беше обръщал внимание, защото е била специална или напротив — защото не беше? В един момент е престанал да изпитва нещо към нея и тя не е забелязала, защото нищо в държанието му не се бе променило. Откакто й беше дал солото за трета цигулка и почти я беше целунал, бе започнал напълно да я игнорира, въпреки старанието й да прави всичко по силите си, за да е доволен.

„Киарета беше права. Държах се като малка съпруга и той ми позволяваше.“

Месеците се нижеха, а тя ставаше все по-несигурна. Дали трябваше да го мрази, или да изпитва благодарност към него заради това, което й беше предложил, пък макар и за кратко? Понякога двете емоции се сливаха в една и тя го ненавиждаше, че й е показал вкуса на нещо, от което знаеше, че Мадалена ще иска повече, но нямаше да може да получи. Само най-жестокият човек на света би постъпил така. Нощем, неспособна да заспи, превърташе въпросите из ума си отново и отново, както и променящите им се отговори с надеждата, че този път ще съумее да заключи: „Това е!“. И то наистина щеше да се окаже така, и нямаше да й се налага да мисли повече. Но напротив, с всяка нова интерпретация затъваше все по-дълбоко в мрачното си настроение.

Пруденция й предложи да се заеме с овладяването на нов инструмент и Мадалена остави цигулката, без ни най-малко да протестира. Хвърли се да изучава челото. Ниските му тъжни тонове теглеха тялото й надолу, докато едва успяваше да задържа главата си изправена и се молеше напълно да я освободят от струйната секция. Може би простото преминаване от един ден в друг е достатъчна цел, мислеше си и се сещаше за Силвия и липсата на живот в уроците й, когато отново се зае с флажолета.

Силвия Плъха. Сега прякорът й изглеждаше ужасно жесток, защото въпреки префърцуненото й държание пред Лучана и надутото й самоиздигане, очевидната недостатъчност на таланта на Силвия я бяха поставили на място. Скоро след оттеглянето на Вивалди — то беше мярката за време на Мадалена — на Силвия й съобщили, че няма да напредне повече и са й намерили място в манастир в другия край на града. Мадалена беше чула писъците й, отекващи по коридора.

— Бог, Бог, нищо друго, освен Бог! — я беше чула да крещи, докато някакъв издайнически плясък, последван от вик на болка не завибрира из коридора, подсказвайки, че я бяха зашлевили, и то силно, за да я накарат да млъкне.

— Искам да умра! — бяха последните думи, достигнали до ушите на Мадалена, преди някаква врата да се затръшне и Силвия не бе оставена сама да оплаква съдбата си.

„Може би е най-мъдро да не се вдаваш прекалено много, в каквото и да е — помисли си Мадалена. — Навярно музиката е просто поредното нещо, което не е безопасно да се обича.“

* * *

На седемнайсет години Мадалена беше изключително слаба и костите й стърчаха, а очите й гледаха унило. Четиринайсетгодишната Киарета беше по-ниска, но тежеше поне с пет кила повече от нея. Матроната от болницата й постави диагноза меланхолия, не хареса цвета на урината й и започна да лекува девойката с алое и лечебна краставица, за да изчисти тялото й от излишната черна жлъч.

Дори сестра й не беше в състояние да се доближи до нея. След представлението по случай избирането на Джовани Корнер за нов дож през хиляда седемстотин и девета година Киарета се опита да опише тълпата, цветовете, храната, но знаеше, че Мадалена не я слуша. И Анна Мария вече не спеше на съседното легло. Рано, едва двайсетгодишна, я бяха издигнали в сото маестра и преди известно време се беше изнесла от отделението им.

На път за концерт Киарета беше съгледала как гондолиерът избутва с веслото си мъртва чайка. Мокрото отпуснато тяло на птицата бе отлетяло настрани от удара и бе продължило да подскача нагоре-надолу по канала. Нещо в начина, по който Мадалена свиваше рамене, накара Киарета да изтръпне при спомена за птицата.

Конгрегационе й предложиха възможността да отиде за една седмица с група фили ди коро във вила извън Венеция, на Брента Канал, но Киарета отказа.

„Не искам да те оставям тук сама“, написа в скицника си.

„Трябва да отидеш, ако искаш“, отвърна Мадалена. „Анна Мария ще ти прави компания.“

„Не те ли е грижа какво правя?“

„Разбира се, че ме е грижа.“

Киарета впи поглед в апатичния отговор на сестра си и раздразнението взе връх над загрижеността й.

„Тогава ще отида. Не те е грижа за нищо. Вече не споделяш дори една мисъл с мен.“ Лицето й се сгърчи и тя заплака. „Плашиш ме“, добави и подаде скицника на сестра си.

Сълзите на Киарета винаги привличаха вниманието на Мадалена. Сега осъзна, че дори не помни кога за последно е виждала сестра си да плаче, но нямаше сили да се опита да изглади положението помежду им.

„Ти си имаш своя живот, аз — моя. Живей си го. Просто ме остави на мира.“

— Но ти нямаш живот — прошепна Киарета, без да я е грижа, че дежурната в отделението ще я чуе. — Даже не се опитваш. Забравила съм как изглежда усмивката ти!

— Ами така е — прошепна в отговор Мадалена. Приведе се напред с широко отворени очи и поклати глава, сякаш да покаже на Киарета, че пропуска нещо очевидно. — Това е моят живот. Погледни тази сбръчкана суха ябълка Лучана. На колко години е и колко още й предстоят да изкара, накуцвайки наоколо на гнилите пънове вместо крака? Ами Микиелина, която се спъва, докато ходи, ослепяла от преписване на партитури в тъмното? — Гласът й се беше надигнал достатъчно високо, за да накара дежурната да й изсъска да млъкне.

Тя взе скицника и нарисува стара вещица. Отдолу написа: „Мадалена след няколко години.“

Изправи се и изтръска предницата на полата си, все едно се канеше да отиде някъде, после отново седна.

Киарета остави скицника настрана.

— Добре — прошепна тя. — Щом така искаш… — Гласът й замря и ултиматумът й остана неясен и недоизказан.

 

 

Киарета нямаше търпение, седмицата във вилата на Брента Канал да свърши. Работата беше минимална — по един кратък концерт за домакина и гостите му всяка вечер — и всеки ден се простираше безкраен пред нея, изпълнен единствено с тревоги за сестра й. На вечерите се усмихваше, навеждаше глава и гледаше през спуснати клепки, защото според всеобщото мнение така момичетата изглеждаха привлекателно срамежливи. След вечеря, докато пееше, си налагаше да се откъсне от всичко, а след концерта, толкова скоро, колкото допускаше добрият тон, се извиняваше на домакините си и отиваше да си легне.

— Още пет дни — отброяваше, докато лежеше в тъмното. После четири, три.

Анна Мария я измъкваше навън всеки ден — веднъж да се разходят покрай канала, друг път да се повозят на гондола. Връщаха се, Киарета се усмихваше насила и убеждаваше приятелката си колко по-добре се чувства. Когато останаха два дни, Анна Мария уреди карета да отидат на пикник сред природата. Помощникът в конюшнята, който ги возеше, опъна одеяло под сянката на голямо дърво близо до черешова градина и сервира храната им, състояща се от студено пиле, бучка меко бяло сирене, питка хляб и бутилка вода, смесена с малко вино. Изпълнил задълженията си, той се върна при каретата и заспа на сянка.

Момичетата свършиха с обяда и се опънаха по гръб, закрили лица с шапките си, за да се предпазят от проникващите през листата слънчеви лъчи. След няколко минути Киарета се обърна на една страна с лице към Анна Мария. Облегна се на лакът и каза:

— Не знам какво да правя с Мадалена.

— Толкова беше притихнала, та те помислих за заспала. — Анна Мария също се обърна към нея. — Страхувах се да повдигна темата. Не исках да ти напомням.

— Нямаше как да ми напомниш. Не съм го забравяла дори за минута.

— Тя иска Вивалди да се върне, това е всичко.

Киарета замълча и зачопли петно по роклята си да отстрани твърдата засъхнала върху плата коричка.

Анна Мария се приведе по-близо и махна с ръка пред очите й.

— Казах, че иска Вивалди да се върне.

— Знам. Чух те — отвърна й Киарета. — Какво мислиш?

— Ами, той не прилича на никого от свещениците, които съм срещала. Винаги се грижи за себе си. Не мисля, че свещениците трябва да се държат така. — Забеляза калинка да пропълзява по полата на Киарета и я примами към пръста си, когато буболечката наближи. — Помниш ли репетицията, когато Катерина имаше температура и накрая припадна?

Киарета изсумтя.

— Той побесня, че е нарушила графика. Подскачаше наоколо, както му е обичаят и не спираше да мърмори на латински под носа си. — Обзе я внезапна умора и й се стори, че продължаването на разговора изисква твърде големи усилия. — Искаш ли малко череши?

Анна Мария стана и вплете пръсти в нейните.

— Прекалено много мисли за него — добави Киарета, когато извървяха няколкото стъпки, отделящи ги от овощната градина.

— Можеш ли да я обвиняваш? Дори не беше станала атива, а вече вземаше частни уроци.

— И цялата „Пиета“ говореше за нея. Той просто я използваше, за да не му е скучно. Нямаше нужда от нея. — Киарета отвратено поклати глава. — Тръгна си, без дори да се сбогува, а тя продължава да тъне в печал. Егоист до мозъка на костите си. Ще се върне, когато и ако поиска, а тя покорно го очаква.

Анна Мария откъсна две череши и подаде едната на Киарета.

— Не мисля, че си справедлива към него. Някога заслушвала ли си се в свиренето на Мадалена? Ама наистина да си се заслушвала? Беше по-добра от всяка друга в коро. Със сигурност по-добра от мен. Можеше да дръпне лъка по струните по такъв начин, че да ми се прииска да кажа… — Анна Мария допря юмрук до гърдите си — … „Ето, вземи сърцето ми.“ Не се е научила сама на това. Той го извади от нея. Ето какво липсва сега. Това иска тя.

Киарета посегна към дървото и добави още няколко череши към тази, която продължаваше да стиска в ръката си. „Това иска тя.“ Най-накрая разбра. Заби поглед в плодовете в дланта си, сякаш не беше сигурна как се бяха озовали там. Лапна една череша и я сдъвка, без да усеща вкуса й, а другите паднаха на земята.

— Благодаря ти, Анна Мария, но не съм сигурна как може да ми помогне. — Тръгна обратно към одеялото, но спря и се обърна към приятелката си. — Ти всъщност някога страдаш ли за музиката си, отдаваш ли й се по начина, по който Мадалена го прави?

Анна Мария сухо се усмихна.

— Прекалено съм заета да съм техният гений. Нямам време за това. Нито пък нужният темперамент.

— Нито пък аз — призна Киарета. — Трябва да съм доволна, че я е обучавал, предполагам, но сега, като я гледам как се е съсухрила след заминаването му… — Киарета зарови лице в дланите си и заплака.

Анна Мария я прегърна през раменете.

— Поплачи си. За пръв път да се отпуснеш малко през тази седмица.

Киарета дълго остана притисната към гърдите на приятелката си, после се отдръпна.

— Чувствам се по-добре — обяви накрая.

— Наистина или продължаваш да се преструваш, както го правеше цяла седмица?

— Наистина.

— Добре — кимна Анна Мария. — Едно последно нещо и после няма повече да си говорим за това. Мадалена трябва сама да намери начин да се справи, даже и на теб да ти се струва, че изобщо не се опитва. Дори понякога да ти се иска да я разтърсиш хубавичко и да й кажеш да престане да се самосъжалява.

Киарета я погледна, после коленичи и започна да събира остатъците от пикника.

— Храната е налазена от мравки. Дали да не им я оставим?

Анна Мария кимна, хвана костите с върховете на пръстите си и ги запрати в тревата.

— Чакайте! Чакайте! Аз ще се заема с това! — Кочияшът затича към тях.

— Искаш ли да наберем още малко череши? — попита Киарета.

— Най-добре да побързаш да стигнеш до тях, преди да съм ги изяла всичките — отвърна Анна Мария и тръгна бързо пред нея.

 

 

Киарета се прибра от почивката си, изпълнена с твърдото намерение да поправи пукнатината, образувала се между нея и сестра й. Пристигна, когато сервираха обяда, но щом забеляза как Мадалена гледа втренчено храната си, планът й се изпари, отстъпвайки място на страха. Може би отсъствието й от „Пиета“ бе причина видът на сестра й да й се стори по-изнурен от всякога, а може би през изминалата седмица наистина се е случило нещо ужасно. Каквато и да беше причината, Мадалена изглеждаше напълно изтощена и Киарета се спусна към нея. Седна до сестра си и я докосна по коляното, но Мадалена не отвърна на жеста й.

— Не сега — прошепна.

Обядът сякаш се проточи безкрайно, но накрая се върнаха в отделението.

Киарета седна на леглото и погледна сестра си.

— Да не би Вивалди да е умрял? — прошепна тя.

Нима можеше да има нещо друго, което да накара Мадалена да изглежда по този начин?

Мадалена поклати отрицателно глава, но в този момент дежурната на отделението застана до техните легла. Двете се претърколиха по гръб и забиха поглед в тавана в очакване да мине достатъчно време, за да станат и да извадят скицниците си.

„Приората ми каза, че мога да остана тук най-много още една година“, написа Мадалена. „Трябва да стана монахиня или да се омъжа.“

„КАКВО?“ Отговорът на Киарета зае четвърт страница.

„Пруденция каза, че вече не съм от полза за коро. Каза, че на моята възраст е достатъчно ясно дали едно момиче го има в себе си, или не.“

„Ти беше най-доброто, с което разполагаха, когато дон Вивалди беше тук.“

Лицето на Мадалена помръкна.

„Тя ме попита дали той някога ме е…“ Спря да пише за момент и Киарета грабна скицника.

„Какво?“

— Дали някога ме е докосвал — прошепна Мадалена. — Знаеш.

Киарета се сети за момента преди години, когато мъжът бе плъзнал ръка по бедрото й на слизане от гондолата.

„Не го е направил, нали?“

Мадалена пак взе скицника.

„Не, разбира се!“

Допирът на устните на Вивалди до шията й беше невероятно малък жест, а лицето на Киарета издаваше изключителен ужас и Мадалена беше сигурна, че сестра й си мислеше за някой далеч по-сериозен акт. Беше се случило толкова отдавна и нямаше смисъл изобщо да го споменава.

Киарета забеляза изчервяването на сестра си.

— Никога не те е докосвал тук — тя се приведе напред и прошепна, прокарвайки длан по корсажа й, — или тук? — Ръката й потъна между гънките на полата й.

„Не! Та той е свещеник!“ Мадалена начерта две линии на кръст, за да подчертае смисъла на думите си и да покаже, че темата е приключила.

Остави скицника си настрана. Киарета легна обратно на леглото си, Мадалена стори същото, завладяна от самота, която беше толкова осезаема, че я накара да потръпне, изгубена като крайбрежна птица, надаваща крясъци в нощната мъгла.

„Къде ще кацне птицата — запита се — и къде ще кацна аз?“

 

 

 

Вероятността Мадалена да я напусне завинаги беше страшно плашеща и Киарета не можеше да мисли за нищо друго, освен как да замине заедно с нея. Нощ след нощ лежеше будна и кроеше безумни планове. Можеха да избягат заедно, но къде щяха да отидат? Щеше ли да им се наложи да се предрешат като мъже и ако да, откъде щяха да вземат дрехи? Можеха да се опитат да намерят обратния път до селото от тяхното детство, но дали нямаше да им се наложи да се омъжат там за някого, за да останат? Беше едва шестгодишна, когато напусна, но все още си спомняше, че мъжете бяха облечени в дрипи, а понякога приемният им баща се прибираше у дома, покрит с мръсотия и миришеше ужасно, а миризмата я караше да киха и очите й се насълзяваха.

Можем двете да станем монахини, помисли си една нощ. Това поне беше възможно и тя най-сетне заспа.

 

 

Приората седеше зад бюрото си, когато въведоха Киарета в кабинета й.

— От матроната разбрах, че си искала да ставаш монахиня? — Приората повиши глас и наклони глава встрани в знак на неодобрение. — Твърде неочаквано, Киарета, особено когато идва от една от ативите в коро.

— Да, Мадона, знам, но много мислих — отвърна Киарета. — Искам да положа клетва заедно със сестра си.

— Киарета, скъпо момиче — подхвана приората. — Привързаността ви една към друга е повече от очевидна, но чувстваш ли, че имаш призвание? — Вдигна вежди и се втренчи в нея.

Въпросът беше прост и естествен, но нещо в него удари Киарета със силата на буркиело^[1], разбиващо се в док. Вдигна поглед към приората и забеляза фалшивата й усмивка, изкуствената загриженост в гласа й.

Пита ли Мадалена дали има призвание?

Планът, изглеждал й предната нощ толкова добър, започна да се разплита. Отвори уста да отвърне как няма желание да става монахиня и единственото, което иска, е приората да позволи на Мадалена да остане. Преди да успее да го направи, прислужницата на приората отвори вратата на кабинета.

— Синьоре Бембо е дошъл да ви види, мадона. Да му кажа ли да почака?

— Не, не, въведи го. Бих искала да чуе това.

Антонио Бембо беше облечен с черната мантия, задължителна за всички патриции във Венеция и Киарета разпозна в негово лице един от членовете на Нобили Уомини Депутати.

— Синьоре Бембо, пристигате в най-подходящия момент — посрещна го приората. — Киарета, повтори онова, което съобщи на мен.

Киарета понечи да изстреля на един дъх, че всичко е огромна грешка, но когато зърна изражението на приората, спря. Приората седеше като закована за стола си и от време на време се наместваше така, сякаш е нервна, но се опитваше да го прикрие.

В този момент от някакви скрити гънки на Киаретиният ум прозвуча глас, който й каза, че макар да е само на четиринайсет и не може да се мери по остроумие със синьоре Бембо или приората, ако намери кураж да изиграе докрай играта си, няма да завърши в манастир, а твърде вероятно — и сестра й.

Пое си дълбоко дъх.

— Казах на Мадоната, че искам да стана монахиня.

Приятното изражение, с което я бе поздравил синьоре Бембо, изчезна от лицето му.

Специално ушитите за нея рокли, поканите за пеене в провинцията и в богатите домове покрай Канале Гранде, името й върху таволете? Всичко означаваше нещо.

Те имат планове за мен.

Киарета извърна очи от синьоре Бембо към приората.

— Искам да служа на нашия Бог — каза й тя, изненадана, че може да произнесе лъжа, без да й трепне гласът.

Набързо произнесе наум молитва за опрощение и добави онова, което смяташе за богохулство в списъка с неща, които не биваше да забравя да спомене при следващата си изповед. „Но тук става дума за сестра ми. Ще обясня на Бог по-късно.“

Отвори очи и забеляза, че лицето на приората се е успокоило.

— Има много начини да го сториш, скъпа. Правиш го всяка седмица с гласа си. Бог не само те чува, но — нещо също толкова важно — ти доближаваш другите до Него. — Синьоре Бембо изрази съгласието си с кимане.

„Заявявам й, че искам да се оттегля и тя се опитва да ме разубеди. Мадалена й казва, че иска да остане, а тя изобщо не я слуша. Не бива да съм искрена. Приората не го заслужава. Просто трябва да спечеля.“

— Може би е егоистично от моя страна, мадона, но съм по-загрижена за собствената си душа. — Обърна се към синьоре Бембо и го погледна изпод пърхащите си мигли — както се беше тренирала във вилата.

— Какво петно е възможно да омърсява душата ти? — В гласа на мъжа личеше пълно изключване на подобна възможност.

Погледът на крехка невинност беше свършил работата си.

— Става дума за музиката — отвърна Киарета, скръсти ръце в скута си и отново изигра номера с трепкащите клепачи. — Понякога пея просто за собствено удоволствие и съм толкова доволна от себе си, че се случва изобщо да не се сещам за Бог по време на цялата литургия. — „Моля те, Господи, не ме оставяй да умра преди следващата си изповед“, замоли се наум тя. Лицата на приората и на синьоре Бембо бяха невероятно мрачни и я изпълниха с дързост. — Мисля, че повече изобщо не бива да пея.

Синьоре Бембо се изкикоти и Киарета я връхлетя паника. „Ако това мляко се пресече, ще се удавя в канала!“

— За подобни случаи, Киарета, е измислена изповедта — обясни й той. — Единственото, което Бог иска от теб, е да осъзнаеш недостатъците си и да Го помолиш за помощта Му, за да ги преодолееш.

Приората кимна.

— Решението, скъпа моя, е да се научиш да потискаш гордостта си, докато пееш, а не да спреш да пееш.

Киарета замълча. Не можеше да се сети с какво да отвърне на атаката.

„Няма да постигна онова, което искам и сега ще загубя сестра си или също ще се озова в манастир.“

— Мадалена не изпитва призвание — изрече тя. — Не искам тя да си отиде. — Покри лицето си с длани и се опита да не заплаче.

Лицето на приората помръкна, докато Киарета буквално се разпадаше пред очите й.

— Тук съм приора от близо двайсет години и наблюдавам какво се случва често с младите момичета, когато наближат зрялост. Поддават се на настроения, понякога просто стават мързеливи и трудни за контролиране. Киарета, погледни ме.

Киарета дръпна длани от лицето си и пое кърпичката, подадена й от синьоре Бембо.

— Приората ни държи в течение относно сестра ти — каза той. — Тя започна многообещаващо като музикантка, но…

Приората го прекъсна.

— Може да не знаеш, но Конгрегационе са тясно свързани с прогреса на всички момичета. Те са онези, които те издигнаха толкова рано, те решават кой да остане и кой да си тръгне. Ако се вречеш на Бог, това ще стане само защото те са го позволили. Твоето бъдеще не зависи от теб.

На Киарета не й харесваше някой друг да взема подобни решения вместо нея, но в случая имаше нужда от помощта на Конгрегационе, за да се измъкне от онова, в което се беше забъркала. Обърна се към синьоре Бембо.

— Моля ви, не отпращайте сестра ми. Умолявам ви, господине. — Замълча и сълзите отново изпълниха очите й, този път напълно искрени. — Умолявам ви.

— Нашата политика е да наблюдаваме и да изчакваме, за да видим дали момичетата от коро могат да се справят с проблемите, произтичащи от тяхното… — синьоре Бембо млъкна в търсене на най-деликатната дума — … съзряване в рамките на година-две и отново да станат полезни. През последните няколко години сестра ти не е донесла кой знае каква полза на коро.

„Не е заради това — идеше й да изкрещи, но повече от всичко трябваше да внимава да не го ядоса.“

— За мен ще е много трудно, синьоре, ако тя не е тук. Сега се подготвям за първите си големи партии. Никога не съм живяла без нея.

— Нямаме планове да я отпратим незабавно — рече приората с тон, в който прозвуча малко повече съчувствие.

— Знам, че Мадалена има проблеми — продължи Киарета. — Сега нещо дълбоко в нея е различно. Не го разбирам и не мисля, че и тя го разбира. Но, моля ви, не я изхвърляйте така.

— Не мисля, че… — започна приората, но синьоре Бембо й махна да замълчи.

— Тя не е родена да прекара живота си в манастир — умолително продължи Киарета. — Не може ли да й се пусне кръв? Няма ли някакъв тоник? — После й хрумна друга идея. — Може би ако й намерите ученичка, преподаването ще е онова, което й харесва да прави. Може да й помогне.

— Скъпа моя, никой, освен джиубилате нямат право да печелят пари, като поемат външни ученички — отвърна приората. — Едва ли го предлагаш.

— Навярно ще е в състояние да им помага по някакъв начин? — Идеята все повече се харесваше на Киарета. — Тя е толкова търпелива и мила, знам, че ще е добра учителка. Няма да иска пари.

— С позволението на синьоре Бембо — приората погледна към мъжа, — ще говоря с маестра Лучана за възможността да вземе Мадалена да й асистира за нейните ученички?

Лучана! Киарета не беше помислила за това. Мадалена по-скоро би предпочела да стане монахиня.

— Маестра Лучана е много даровита музикантка — рече тя, — но не признаваше дарбите на сестра ми по причини, които и до ден-днешен не разбирам. — Харесваше й как звучи — като възрастна жена, която има да решава сериозни задачи, въпреки че не беше напълно сигурна откъде я бяха споходили този глас и този маниер^[2]. — Не вярвам да се съгласи, а ако го стори — да помогне, за да потръгнат нещата.

Приората въпросително я изгледа. Киарета пое дълбоко дъх, все едно се канеше да продължи, но промени намеренията си.

— Добре тогава — заключи приората и стана от мястото си, за да покаже на Киарета, че срещата им е приключила.