Лоръл Корона
Четирите годишни времена (15) (Роман за Венеция по времето на Вивалди)

Четиринайсета глава

На сутринта след сватбата Киарета се събуди сама в спалнята си. Седна в леглото и дръпна завесите на балдахина, за да види слабата слънчева светлина, проникваща в стаята през прозорче.

„Пропуснах молитвата — помисли си. — Domine, labia mea aperies^[1]“ — зашепна и се прекръсти, после спря, защото вече беше късно и не беше сигурна коя молитва трябва да каже — за шест или за девет часа. Отметна кадифената завивка, стана от леглото и продължи с молитвите, коленичила на дървения молитвен стол в ъгъла на стаята й. Смъденето между бедрата й я накара да трепне. Погледна към чаршафа и съгледа петно кръв върху него.

Метна покривката върху чаршафа, за да го скрие и пак приседна на леглото, напълно забравила за молитвите. Сега в „Пиета“ Мадалена сигурно окуражава някоя атива, която се мъчи да овладее нова техника, а Анна Мария вероятно мърмори, че музиката трябва да се препише навреме за репетициите. Сърцето й се сви от болка при сладката позната картина.

„Всичко свърши — помисли си. — Няма връщане назад.“

Приората й беше обяснила в най-общи линии какво да очаква от първата си брачна нощ, но останала сама в стаята си, Киарета смутено прекарваше през ума си детайлите, сякаш не беше сигурна, че всичко се е случило именно на нея. В „Пиета“ облеклото беше просто, но когато Клаудио разкопча сватбената й рокля и я смъкна до кръста, а после й помогна да излезе от нея, корсетът я караше да се чувства почти напълно облечена. Когато той разхлаби връзките му, тя пое може би първата си дълбока глътка въздух от началото на деня. Застанал зад гърба й, Клаудио посегна и здраво я хвана, после я извърна към себе си и така силно я притисна към тялото си, че когато се отдръпна и голите й гърди се разкриха напълно пред очите му, тя не се почувства толкова уязвима и беззащитна, колкото бе очаквала.

Той я отнесе до леглото, без да сваля остатъка от бельото й, после стана да духне свещта. Върна се гол и притисна в нея невероятно огромното нещо, за което й бяха казали, че ще разкъса печата на девствеността й и ще я направи официално и напълно негова жена. Трябваше й известно време, за да се отпусне напълно и да му позволи да проникне между краката й и тогава, докато Клаудио й шепнеше окуражителни слова, а тя уплашено скимтеше, той натисна по-силно, докато тя не извика, усещайки как я изгаря отвътре. Беше по-малко болезнено, отколкото я бяха предупредили — преживя по-скоро шок, отколкото нещо друго — и когато Клаудио започна да стене, тя се ужаси да не би нещо в нея да го наранява. Когато той се напрегна и замря, а после със стон се претърколи на леглото, за момент тя си помисли, че е умрял, докато той не посегна да избърше челото си от потта.

— Добре ли си? — попита го Киарета и той избухна в смях.

— Аз трябва да те питам — отвърна той. — Много ли те заболя?

Киарета го увери в противното, а после най-неочаквано заплака, и въпреки че Клаудио настояваше да узнае причината, не съумя да му я обясни.

Държа я в прегръдките си, докато тя най-сетне заспа. Когато се събуди, той вече беше изчезнал. Киарета нямаше представа какво трябва да прави. Приближи до молитвения стол и коленичи.

„Благословена Божия майко, моля те, прости ми, ако днес не се моля, както трябва. Не съм на себе си.“ Притисна длани към лицето си и остави хладината им да проникне в пламналата й кожа.

— Моля те, помогни ми да бъда добра съпруга на Клаудио — прошепна тя. — И ми помогни да разбера този свят, в който избрах да живея.

До молитвения стол стоеше голямо позлатено казоне. Капакът му беше отворен и вътре, върху купчината бельо, се виждаше малката торбичка с парченцата от слонова кост. Киарета взе торбичката, задържа я за момент, опипвайки я с пръсти, преди да я целуне и да я пъхне в дъното на сандъка, далеч от чужди очи.

Въпреки обещанието си, Киарета реши да даде на сестра си нейното парче от гребена, когато напускаше „Пиета“, но Мадалена не го поиска. Когато за първи път й показа парченцата от слонова кост, Мадалена дълго ги оглежда, преди да ги пъхне обратно в торбичката, после й каза, че не желае повече да ги вижда.

— Само ще ме накарат да мисля — поясни. — Предпочитам да не ми се напомня.

Киарета обаче искаше да помни. Достатъчно странна се чувстваше между членовете на семейство Морозини. Помагаше й да знае, че миналото й е също толкова населено с живи човешки същества, както на всички останали. Само дето не ги познаваше.

След като скри торбичката в казонето, ръката й се спря върху комплект поръбени с дантела калъфки за възглавници, които Мадалена й беше подарила за сватбата. Съгледа ги и я обля вълна от страх. Как ли щеше да се промени връзката й със сестра й сега, когато бе напуснала „Пиета“? Все пак докато се оглеждаше из стаята, бъдещето не й изглеждаше мрачно, а само непознато. Леглото беше голямо и удобно, все едно спеше на облак, а будоарът, свързан със стаята, за който Клаудио й беше казал, че също е неин, беше по-голям от стаята, която с Мадалена си поделяха само допреди ден. Клаудио разполагаше със собствени стаи на същия етаж и понеже родителите му живееха на долния, портегото, към което се отваряха вратите на стаите им, щеше да е само тяхно. Ами Клаудио? Трябваше да свикне с един живот, в който всичко, включително навиците на съпруга й, беше ново. Както и да е, беше си мислила, че когато се събуди, Клаудио щеше да е до нея.

Следвайки съветите на Антония за изискванията към една съпруга на патриций, Киарета захвана косата си отзад, сложи си тънка златна диадема.

— Киарета Морозини — каза тя на отражението си в огледалото. Имам фамилия. — Киарета Морозини — повтори и се опита да се усмихне така, както би го сторила, ако поздравяваше света.

Облече си скромна рокля, за която й бяха казали, че ще е подходяща за през деня, когато няма да й се налага да излиза от къщата. Изрязаното й деколте беше поръбено с панделка, изтъкана от златист конец и украсена с дребни стъклени мъниста. Точно под гърдите й започваше обемиста копринена пола и падаше тежко надолу към пода, а тесните ръкави в синьо, подбрани така, че да подхождат на очите й, се разширяваха към лактите, за да й позволяват да движи ръцете си. Завърза обувките с меки подметки и отвори вратата.

В портегото цареше тишина. Естествената светлина почти беше изчезнала, отстъпвайки място на сгъстяващия се мрак, предвещаващ дъждовен ден.

— Клаудио? — извика тя.

Ехото заглъхна, без да е получила отговор. Почука на вратата на кабинета му и когато никой не се обади отвътре, тя я отвори, за да се увери, че лампите са изгасени.

Привлечена от светлината, струяща през прозореца в дъното на портегото, Киарета излезе на лоджията към Канале Гранде. Гондолиерите минаваха, без да обръщат внимание на падащите във водата дъждовни капки и викаха един на друг. Тя дълбоко си пое дъх и изпита странно чувство от факта, че е сама навън.

— Какво правиш там? — Джустина Морозини стоеше в портегото. Направи знак на Киарета да влезе вътре. — Трепериш — изрече тя с тон, който, за разлика от друг път звучеше по-скоро загрижено, отколкото критично. — Клаудио излезе за работа и ще отсъства целия ден — обясни свекърва й, предвиждайки въпроса на Киарета. — Добре ли си?

— Да — бързо отвърна Киарета. После, давайки си сметка, че Джустина я пита за случилото се между нея и Клаудио през първата им брачна нощ, се изчерви.

— Сега, като знам, че си станала, ще наредя на слугите да сменят чаршафите — рече Джустина и махна към стълбището за към пиано нобилето. — Ще дойдеш с мен и ще слушаш, за да се научиш как сама да разговаряш с тях занапред.

Джустина дръпна въжето на звънеца.

— Зуана ще е тук след минута. Слугите ни гледат да не се мяркат пред погледа ни, но ще видиш, че не са далече и винаги пристигат навреме.

— Чаршафите в спалнята на синьората трябва да се сменят — нареди тя на младата слугиня, която се втурна в стаята. — И гледай да го направиш както трябва, за да няма никакви следи от петна.

— О, Боже — възкликна свекървата, когато след излизането на прислужницата се извърна и видя покритото с плътен слой червенина лице на Киарета. — Засрамих те. Е, ще се научиш, че слугите винаги са наясно с всичко около теб и няма начин да го избегнеш. Важното е, че пазят тайните ти. В твоите покои ли ще закусваш днес?

Киарета нямаше представа какъв трябва да е отговорът й.

— Не знам. Това ли е… — „… онова, което правим“.

Джустина я прекъсна.

— Прави каквото пожелаеш — усмихна й се насила.

— Аз… — заекна Киарета, — съжалявам, но не знам какво желая.

— Добре. — Резкият тон на Джустина подсказваше, че Киарета само й губи времето. — Днес ще накарам Зуана да ти сервира закуската в твоя апартамент. След това ще решиш къде ще вечеряш.

— Зуана?

— Слугинята, която току-що беше тук. Твоя е. Твърде млада е, но мисля, че ще я намериш за задоволителна.

Джустина не каза нищо повече и в последвалото мълчание, Киарета чу тихия говор на две слугини, обслужващи долния етаж, после скърцането на панти, докато слагаха нещо в някакъв шкаф. Някъде навън иззвъня църковна камбана.

— Клаудио ще се върне ли за вечеря? — Киарета наруши тишината възможно най-предпазливо и с най-любезния си тон.

— Съмнявам се, макар че може и да ни изненада. Това е денят след сватбата му, в края на краищата. Често вечеря някъде другаде, затова не разчитай особено на появата му.

Киарета си помисли, че забелязва следа от присмех по лицето на Джустина, сякаш фактът, че знаеше за сина си повече, отколкото Киарета, бе оръжие, което свекърва й възнамеряваше да държи излъскано и готово за действие.

Как беше нарекла Антония майка си? „Вълчица.“ Клаудио и Антония вероятно бяха направили всичко по силите си, за да й помогнат, но ако Джустина не беше предразположена да е по-добра, щеше да се наложи Киарета да се научи сама да се справя с нея.

Беше станала съвсем скоро, но изведнъж се почувства уморена, извини се и се оттегли в стаята си. Легна на леглото си, очите й пареха толкова силно, че когато се опита да ги затвори я заболя. По вратата се разнесе тихо почукване.

— Мадона? — чу се слаб глас.

Тя отвори вратата и видя Зуана с табла в ръце.

— Закуската ви — каза момичето с въпросителен тон. Забелязвайки зачервените очи на Киарета, попита: — Добре ли е мадоната?

— Да — отвърна Киарета. — Аз ли да взема таблата?

— Не, мадона, аз ще ви я оставя. — Разчисти място, сервира и изчезна, без да каже нито дума повече.

Смазана под тежестта на факта, че не знае дори най-обикновени неща, Киарета заби поглед в чинията пред себе си. Дъвчеше, без да усеща вкуса на храната, после махна салфетката и се сви в леглото. Чаршафите бяха чисти. Когато се събуди, храната липсваше. Зуана беше разчистила, без Киарета изобщо да я е чула.

 

 

Нощта се спускаше, а Клаудио още го нямаше. Киарета се наметна с един шал, който намери в казонето и излезе на лоджията да погледа как последният дъждовен облак закрива луната. Гондола с група музиканти се плъзгаше зад друга, в която Киарета различи силуетите на прегърната двойка.

Още една гондола подмина лоджията и до слуха на Киарета достигна мелодията на едно нейно соло, което бе изпълнявала в „Пиета“. Тя запя, първоначално почти шепнешком, но после, без да се усети, повиши глас. Гондолиерът се върна под балкона й. Светлината на фенера му танцуваше върху тъмните води на канала, докато той припяваше. Над тях с крясък прелетя нощна чапла.

— Какво правиш? — Гласът на Клаудио прокънтя из портегото, токовете на ботушите му потракваха по мраморния под, докато крачеше бързо към нея. — Махни се оттам! Не разбираш ли? — Така силно дръпна ръката й, че Киарета изписка. — Казах ти никога да не пееш пред хората!

Издърпа я от лоджията и затвори вратата. Веждите му бяха гневно свъсени.

— Пей вътре за мен, за семейството ми. Пей, когато ти кажа, че можеш да пееш. Но дотогава дръж устата си затворена!

Лицето на Киарета, пребледняло от ужас на слабата светлина в портегото, го накара да разхлаби малко хватката. Клаудио понижи глас и се опита да обясни.

— Сключил съм споразумение. Подписал съм клетва. Знаеш ли какво означава?

Тя стисна очи и поклати отрицателно глава.

— Киарета, едно осъждане е нещо ужасно. Мога да прекарам живота си в затвора. Мога да загубя бизнеса си. Хората дори загубват живота си…

Киарета се задави от ридание, което избухна някъде дълбоко в нея, после се откъсна от съпруга си. Втурна се към стаята си и затръшна вратата зад гърба си.

 

 

Предния ден, след като гондолата на Киарета изчезна сред другите лодки край двореца на дожа, Мадалена се върна в църквата. Свещите край олтара вече бяха изгасени и докато очите й свикваха с тъмнината, погледът й бе привлечен към балкона, където продължаваше да свети една-единствена лампа. На фона на слабата светлина се очертаваше самотен силует.

— Анна Мария? — прошепна Мадалена. — Ти ли си?

— Мадалена? Къде си? Нищо не виждам.

— Седя на една от пейките. Ще стана. Сега виждаш ли ме?

— Едва. Какво правиш?

— Просто седя и размишлявам.

— Дойдох да се поупражнявам на органа. Възразяваш ли?

— Не. — Мадалена въздъхна и пак седна. Прекръсти се механично, но молитвите бягаха от ума й, в него имаше само чернилка, тъмна като самата църква.

Мадалена чу как пейката изскърца, когато Анна Мария седна, после първите хрипкави ноти изпълниха тишината. Тя опря лакти на колене и отпусна брадичка на дланите си. Потискащите звуци на органа стържеха по нервите й така, както език опипва пулсиращ от болка зъб.

Стана и излезе. Нощта се спускаше, в двора се стелеше мъгла.

„Изглеждаше така и когато за първи път го видях“, помисли си, затвори очи и си припомни. Органът в църквата замлъкна. За момент времето спря. Без Киарета нямаше бъдеще, за което да се притеснява, нито живот, за който да крои планове. Тогава музиката започна отново. Краката й неволно се раздвижиха, напомниха й, че е време да продължи.

 

 

Стаята, в която беше спала със сестра си, бе лишена от живот. Мадалена също щеше да я напусне — бяха й казали да се върне в отделението на маестрите.

„По-добре да го направя бързо“ — рече си и приближи до казонето, за да си вземе нещата. Вътре, останал в бързината, съзря скицника на Киарета. Мадалена приседна на леглото и погали корицата, преди да го отвори.

„Днес видях Антония и тя също ще идва на партито. Казва, че ще има игри и повече храна, отколкото някога съм виждала.“

…

„Вървях покрай този канал и видях рибари.“

…

„Не знаех какви са някои от храните.“

Мадалена се върна няколко страници назад, знаеше какво търси.

„Сузана си счупи лъка и Лучана й даде моя. Каза й да го остави в шкафа, за да мога и аз да го използвам, но не мисля, че изобщо й пукаше дали ще стане така, или не.“

Обърна страницата.

„Лучана е изчадие адово.“

Мадалена прокара пръст по вдлъбнатините, оставени от молива на Киарета при изписването на тези думи. После стана и избърса очите си. Приглади одеялото, върху което беше седяла и забеляза върху него един златист косъм. Пъхна го между страниците на скицника и целуна корицата му, преди да затвори вратата зад гърба си.

 

 

Каменните стени на стаята, в която живееха маестрите и сото маестрите, бяха покрити с протъркани гоблени, които до известна степен предпазваха от студа, а стаята беше достатъчно малка, за да може един мангал да свърши останалото. По средата на пода бе опънат килим, върху който бяха наредени няколко стола и една маса. Анна Мария седеше на леглото на Мадалена и когато я видя да влиза, скокна да я посрещне.

— Къде изчезна днес? — попита я, прегърна я и я поведе към един от столовете. — Повиках те, когато спрях да свиря, но в църквата нямаше никого.

— Събирах си багажа и… — Мадалена седна и потрепери, макар нищо да не я болеше — … ето ме тук.

Тя стана и се усмихна изнурено на приятелката си, докато слагаше скицника на Киарета в казонето до леглото си. Когато затвори капака, внезапно я връхлетяха спомени и така тежко се стовари върху леглото, сякаш някой я беше блъснал. Закри лице с длани и заплака.

 

 

Киарета остана коленичила на молитвения стол, докато свещта й не угасна. После, придвижвайки се пипнешком из непознатата за нея стая, откри леглото си и легна в него, забила поглед в тъмнината.

„Това не е моето място — мислеше си. — Никога няма да бъде. Но какво може да се направи сега? Грешката й достатъчно голяма ли беше, та да накара Клаудио да анулира брака им? Беше казал достатъчно, за да разбере, че постъпката й представлява опасност за него. А ако той наистина анулираше брака им, къде щеше да отиде тя? Не и обратно в «Пиета», не след всичко случило се предишната вечер. Може би ще е възможно да се преместя на някое място, където ще мога да пея. Бих могла да се издържам по някакъв начин, да си намеря работа като оперна певица. Имам спестявания в «Пиета». Мога да отида и да им кажа да ми дадат парите, след което да напусна Венеция.“

За пръв път, откакто се беше събудила тази сутрин, изпитваше нещо различно от страх. Но планът нямаше да проработи и тя го знаеше. От „Пиета“ нямаше да й дадат спестяванията й и да я оставят да направи нещо подобно. А дори и да го стореха, какво щеше да прави самата тя оттам насетне?

Дали просто трябва да отида при някой гондолиер и да му кажа да ме отведе… къде? Извън града?

Никога не беше излизала сама от Венеция, никога не беше държала монети в ръката си. А дори и да се озовеше извън града, къде щеше да отиде? Знаеше имената на някои други места — Рим, Милано, Флоренция — но нямаше представа къде се намират. Лежеше в леглото и се самонаказваше за всичко, което не знаеше, докато най-сетне не заспа.

 

 

След няколко часа се събуди и зърна Клаудио, седнал на стол край леглото й.

— Гледах те как спиш — рече той — и се чувствах като истински негодник. — Подаде й ръка, подканяйки я да седне. — Ти си първият човек, когото познавам, отгледан по начин, различен от моя. Трябва да престана да предполагам, че разбираш неща, за които нямаш ни най-малка представа.

Киарета приседна на крайчеца на леглото.

— Толкова съжалявам — прошепна тя.

Клаудио я дръпна да стане.

— Ела в стаята ми. Зуана не можа да ти запали огън, защото се уплаши да влезе, когато не чу отговор от теб. — Той я прегърна и я поведе към вратата. — Там е по-топло и лампите светят.

Кабинетът на Клаудио беше облицован с дървени орнаменти в златисто и тъмночервено. Едната стена бе покрита от библиотека, а другата бе заета от прозорец с тежки кадифени завеси. Малка камина излъчваше достатъчно светлина, за да разкрие провесения над полицата портрет на суров на вид мъж.

— Прачичо ми Франческо — обясни Клаудио, щом забеляза Киарета да разглежда портрета. — Командващ венецианския флот, когато не е бил зает със задълженията си на дож. — Посочи й стол. — Най-удобното място. Мога да поръчам да ни донесат чай, ако искаш.

Киарета поклати глава, седна и оправи диплите на робата си, а Клаудио продължи:

— Държа портрета тук, за да ми напомня кой съм. Това, че съм част от едно от старите семейства на Венеция означава, че приличам по малко на всеки мой предшественик. — Седна и придърпа стола си към нейния. — Или най-малкото — на всеки Морозини, за добро или зло.

— Клаудио, аз…

Клаудио взе ръката й в своята.

— Не е нужно да казваш нищо. Не се държах като джентълмен. Постъпих безобразно и ти дължа извинение. Просто бих искал да започна по-добре този път.

— Просто не знам… — Гласът на Киарета замря.

— Не знаеш какво?

Думите се заизливаха от устата й.

— Дали не мислиш, че си допуснал грешка. Дали ме искаш. Дали мога да се справя.

Клаудио се изправи и заобиколи стола й, наведе се и обви ръце около нея.

— Нямаше да поискам да се оженя за теб, ако не бях сигурен, че можеш да се справиш, и то — грандиозно. — Наведе глава и зарови лице в шията й. — Ти си толкова силна, колкото и красива — прошепна, целуна я отново и отново, докато тя не го плесна по ръката и не му каза да престане да я гъделичка.

— Така повече приличаш на себе си — рече той. — Искам да те виждам усмихната. — Застана пред нея и я дръпна да стане. — Ти си моя жена — извика, без да откъсва очи от нейните — и аз съм невероятно горд и щастлив. — Усмихна се. — А цяла Венеция ми завижда.

 

 

Огънят беше угаснал и в стаята започваше да прониква първата дневна светлина, когато Клаудио и Киарета най-сетне се почувстваха твърде уморени, за да продължат разговора си. И двамата бяха съгласни, че ще е трудно тя да избягва майка му, докато живеят в една и съща къща. Но всички семейства спазваха неписано споразумение: всеки етаж от къщата е отделен и неприкосновен и е малко вероятно Джустина да нахлуе в нейното пространство без предупреждение, както и те не биха влезли без покана в нейното. Случилото се през днешната сутрин не беше нещо обичайно и свекърва й нямаше да превърне подобни появи в навик. А ако все пак го стореше, Клаудио, а не Киарета, щеше да се заеме с въпроса.

Ситуацията можеше да се промени, но Киарета нямаше да спечели нищо, ако решеше да се сближи с Джустина. Най-вероятно само щеше да се чувства по-зле и по-зле с всеки следващ опит. Джустина вероятно можеше да се сметне за отговорна за образованието и възпитанието на снаха си, но най-добре щеше да е Киарета да се постарае да е колкото се може по-рядко на разположение за уроците на свекърва си. На другия ден Клаудио щеше да се отбие в дома на Антония и да я помоли да идва възможно по-често при съпругата му. От своята приятелка Киарета щеше да научи как се прави всичко, а когато бременността принудеше Антония да се оттегли, Киарета можеше да ходи у тях и да й прави компания.

— Само се надявам да не те превърне в чудовище — засмя се Клаудио и дръпна Киарета да стане. — Но сега трябва да си легнеш. Държах те будна цяла нощ.

Щом се озоваха в спалнята, той свали робата й. Под тънката долна копринена риза прозираше тялото й.

— Ах — възкликна той, обхождайки я с поглед, докато Киарета протягаше ръце към него. — Ще бъда голям мерзавец, ако си легна отново с теб толкова скоро след първия път. — Клаудио отметна покривката. — Сега спи. Всичко ще се оправи. Просто трябва да мине малко време.